Хелън Филдинг
Оливия Джаулс и развинтеното въображение (38)

38.

Когато самолетът Роатан-Маями излетя, Оливия не можа да повярва нито на случилото се, нито, че се е измъкнала. Чувстваше се така, сякаш бе нападната от див звяр, крадец или връхлетяна от силна буря, които без видима причина внезапно бяха изчезнали. Усещането не беше успокояващо. Опита се да си внуши, че всичко е било нейно дело, че блестящото й психологическо манипулиране на Ферамо е спечелило свободата й. Но знаеше, че не е така. Беше си чист късмет, а късметът можеше да се обърне.

Но в едно беше сигурна: бе получила предупреждение и помилване. Беше се приближила прекалено близо до пламъка и, за щастие, беше се отървала с леки изгаряния. Време бе да се прибере у дома и да заложи на сигурността.

Увереността й нарастваше с всеки километър, който я отдалечаваше от Хондурас. Сокол, друг път — каза си тя, когато се прекачи в Маями за Лондон трийсет секунди преди крайния срок. — Избегнах лапите на смъртта благодарение на блестящата си психологическа манипулация и сега съм свободна. Когато самолетът започна да се приземява над Съсекс, я връхлетя сълзливо облекчение. Гледаше надолу към редиците зелени хълмове, влажната земя и кестеновите дървета, кравите, покритите с мъх църкви, изтри сълзица от бузата си и си каза, че е в безопасност.

Но когато мина през паспортния контрол и видя въоръжените войници, се сети, че никъде не е в безопасност. Хората се трупаха около телевизионните екрани по пътя към багажното отделение. Само преди няколко часа бяха обявили нова тревога за терористичен акт. Лондонското метро беше затворено. Когато влезе в митницата, вратите на коридора за пристигащите се отвориха, тя видя развълнуваните лица на посрещачите и откри у себе си ирационалното желание някой да я чака, нечие лице да се усмихне, някой да побърза да й поеме сака и да я заведе у дома; или поне някой с табелка Оливия ДЖАУЛС и името на фирма за минитаксита. Я се стегни — каза си тя. — Нали не искаш да те заведат да приготвяш вечеря у дома в Уърксоп? Но всъщност някой все пак я чакаше. На митницата я дръпнаха встрани, претърсиха я до голо, сложиха й белезници и я заведоха на разпит в Терминал 4.

Два часа по-късно още беше там, шпионското й оборудване бе разстлано на масата пред нея: бинокъла, пръстена, миниатюрния фотоапарат, детектора на бръмбари, писалката с лютивия спрей. Взеха лаптопа й за проучване. Струваше й се, че разказва историята си за триста и първи път.

— Аз съм журналистка на свободна практика. Работя за списание „Елан“, понякога и за „Сънли Таймс“. Ходих в Хондурас да пиша за екзотичния подводен спорт.

Въпросите за Ферамо я притесниха. Откъде знаеха? Нима посолството им беше подшушнало нещо? От всяко положение митницата на Нейно величество беше сбъркала адреса. Смятаха, че той е наркотрафикант, а тя му е съучастница.

— Даде ли ви телефона си?

— Да.

— Може ли да го запишем?

— Това няма ли да ме изложи на опасност?

— Ще се погрижим да не ви изложи. Дадохте ли му вашия телефон?

— Почти. Смених две цифри.

— Ще трябва да ни дадете и него. Онзи, който сте му оставили. Вие не фигурирате в указателя, нали?

— Не фигурирам.

— Добре. Защо продължихте да го следите? Влюбена ли сте в него?

Започна да им разказва теориите си за тероризма, но се усети, че не говори на тези, които трябва. Тези бяха по митниците и акцизите. Търсеха наркотици.

— Искам да говоря с някого от МИ6 — заяви тя. — Човек, който се занимава с тероризма. Искам и адвокат.

Най-сетне вратата се отвори и в залата се втурна висока фигура в облак от парфюм, коса и елегантни дрехи. Жената седна зад бюрото, наведе глава, хвана косата си и я отметна назад, така че тя се разпростря по гърба й като лъскава черна завеса.

— Е, Оливия, ето че пак се срещнахме. А може би трябва да те наричам Рейчъл?

На Оливия й потрябва секунда, за да проумее, че познава жената, и още една — да се сети откъде.

— Хммм — рече Оливия. — Питам се как аз да се обърна към теб.