Хелън Филдинг
Оливия Джаулс и развинтеното въображение (45)

45.

Скот клекна до нея със слушалки на ушите. Задържа твърдо и успокояващо погледа й, точно както го направи в подводния тунел, после й кимна да започне.

— Ало?

— Оливия?

— Да, аз съм — рече тя. Закипя бясна дейност, защото Скот Рич и техникът започнаха да опитват да засекат разговора. Тя затвори очи и се завъртя със стола с гръб към тях. Трябваше да се отнася с Ферамо както преди или нищо нямаше да се получи.

— Къде си? — попита тя, за да им спести труда. — Още ли си на острова?

— Не, не. На път съм към Судан.

Оливия премигна объркана. Защо й казваше това по открит телефон? Положително не беше чак такъв идиот. Старите съмнения се върнаха. Ами ако изобщо не беше терорист?

— Всъщност не мога да говоря дълго, защото самолетът ми скоро ще излети.

— За Хартум?

— Не, за Кайро.

— Фантастично. Ще разгледаш ли пирамидите?

— Няма да имам време. Само ще се видя с някои делови партньори, а после вземам самолета за Порт Судан. Оливия, нали ще дойдеш, както се разбрахме?

Изостреното внимание зад гърба й бе направо осезаемо. Прииска й се да размаха юмруци във въздуха и да извика: „Да! Да!“

— Ами, знам ли — рече тя. — Идва ми се, наистина ми се идва. Говорих със Сали Хокинс и тя се запали, но в интерес на истината трябва да намеря и други възложители да напиша нещо, за да си позволя…

— Но, Оливия, това няма значение. Ще дойдеш като моя гостенка. Ще уредя всичко.

— Не, не. Вече говорихме за това, няма да приема. Между другото, благодаря много за гостоприемството ти в Хондурас.

— Въпреки че трябваше да те отвлека, за да те принудя да го приемеш?

— Ами…

— Оливия, самолетът ми ще излети. Трябва са свършваме, но ще ти се обадя от Кайро. Ще бъдеш ли на този номер утре по това време?

— Да.

— Почакай. Ще ти дам моя телефон. Това са агентите на подводните ми операции в Германия. Те ще организират полетите ти до Порт Судан и визите. Имаш ли нещо за писане?

Пред очите й изникнаха четири различни пишещи устройства. Избра древния златен „Паркър“ на професор Уиджет.

— Трябва да затварям. Довиждане, сакр.

Скот Рич й подсказваше с жестове да продължи да говори.

— Почакай. Кога пристигаш в Судан? Не искам да отида там и да открия, че те няма.

— Вдругиден ще бъда в Порт Судан. Във вторник има полет през Кайро. Ще го вземеш ли?

— Ще видя. — Оливия се засмя. — Звучиш толкова драматично.

— Довиждане, сакр.

Връзката прекъсна.

Обърна се към групата, като се стараеше да не се захили самодоволно.

Скот и техникът още натискаха разни клавиши. Уиджет й отправи бегла одобрителна и леко развратна усмивка.

— Рич? — извика той. — Извинете се.

— Извинявам се — каза Скот Рич, без да вдига очи. После приключи с онова, което правеше, завъртя се със стола и я погледна сериозно. — Оливия, извинявай.

— Няма защо — рече тя. После усети прилив на топлина и освобождаване от напрежението и се разприказва. — Обичам хората, които се извиняват направо, вместо онова пасивно-агресивно двусмислено „Съжалявам, задето помисли, че…“, което хвърля вината върху неправилното ти схващане на положението.

— Добре — отсече Уиджет. — А сега, Оливия, това е първият въпрос на агентите откак свят светува — той истински ли е, искам да кажа истински терорист ли е?

— Винаги съм твърдяла, че не е — намеси се Сурая. — Той е плейбой, който прави по малко контрабанда, но не е терорист.

— Стигнахте ли донякъде със съвпаденията на снимките? — обърна се Уиджет към Скот.

— Не. Нищо. Никаква връзка с Ал Кайда.

— Има нещо, което не съм ви казала — колебливо заговори Оливия.

Хладните сиви очи срещнаха нейните.

— Да?

— Да. Просто… може би трябва да проверите майка му. Струва ми се, че е имал майка-европейка, може би отчасти свързана с Холивуд. Нали знаете, баща суданец или египтянин и майка-европейка, която вероятно е умряла, когато е бил малък.

— Защо смяташ така, Оливия?

— Ами веднъж спомена майка си и просто… понякога се държи странно с мен, сякаш му приличам на някого. А когато се сбогувахме в Роатан, той… — Сгърчи лице. — Пъхна пръста ми в устата си и започна да го смуче маниакално, като че ли беше цицка, а той — гладно прасенце.

— Ужас! — прошепна Скот Рич.

— Нещо друго? — попита Уиджет.

— Ами, да. Има още нещо. Той е алкохолик.

— Какво?

Четири чифта очи отново се вторачиха в нея.

— Алкохолик. Не го знае, но е такъв.

— Та той е мюсюлманин! — възкликна Скот Рич.

— Той е такфири^[1] — наблегна Оливия.

Отидоха да вечерят. Докато всички си стягаха багажа и си тръгваха, Оливия седеше отпусната на масата и мислеше за телефонния разговор. Уиджет седна срещу нея с леко изкривени ъгълчета на устата. От него се излъчваше несекващо отвращение към света, което действаше освежаващо на Оливия.

— Почтеността ви е черешката на пастата — дрезгаво заговори той. Сините очи бяха студени, рибешки. Но изведнъж в тях заблестя живот. — Затова сте добра за шпионка — рече той и се наведе през масата, като сбърчи нос. — Хората ви вярват, което ще рече, че можете да ги предадете.

— Това не ме кара да се чувствам уютно — каза тя.

— И това е дяволски хубаво — отсече той. — Никога не се чувствайте добре. Корупцията на добрите поради вярването в собствената им непоклатима доброта е най-опасният вид човешко падение. Ако успеем да овладеем всичките си грехове, гордостта е онзи грях, който ще овладее нас. Човек започва да смята, че е добър, защото взема добри решения. След това се убеждава, че каквото и решение да вземе, то ще е добро, защото е добър човек. Ето как бин Ладен удря кулите-близнаци, а Блеър и Буш удрят Багдад. Повечето от войните по света са причинени от хора, които смятат, че Бог е на тяхна страна. Винаги разчитайте на онези, които знаят, че са грешни и смешни.