Хелън Филдинг
Оливия Джаулс и развинтеното въображение (29)

29.

Когато на следващата сутрин Оливия излезе на главната улица, дочу кукуригането на петел изпод миризмата на приготвяните в дървените къщи закуски. По балконите играеха деца, възрастни хора дремеха на люлките на верандите. Скръбен мъж с бледа кожа и костюм на погребален агент я поздрави с вдигане на шапка. До него вървяха червенокосо тъмнокожо момиче и бяло дете със сплескан нос, дебели устни и ситно къдрава коса. Русата бяла дама, която Оливия бе видяла при пристигането си, вървеше елегантно по улицата, все така под закрилата на дантеленото чадърче и красивия придружител. Оливия започна да си въобразява, че е попаднала в ненормална страна на кръвосмешения и вътрешносемейни бракове, където бащите спяха с племенниците си, а пралелите имаха тайни сношения с магарета.

Тръгна към железарския и бакалски магазин, който беше забелязала предната вечер, пълен с ламаринени кофи, навити въжета и умивалници. Допадаше й мисълта, че в железарските магазини всичко е полезно и е на разумни цени. Дори да похарчеше много пари, те нямаше да са прахосани или пръснати екстравагантно. Табелата над витрината приличаше на свалена от погребална агенция в Чикаго през деветнайсети век: закръглени, сложно изписани черни букви, които гласяха: „Хенри Морган & Синове“, но вече се лющеха и разкриваха отдолу разяденото от времето дърво.

Вътре висок мъж с черен костюм отмерваше ориз от голяма дървена каца с помощта на метален черпак — на Попаян не признаваха ориза на „Ънкъл Бен“, който се вареше с торбичката. Мъжът мърмореше нещо на клиента си с ирландски акцент, неотстъпващ на акцента на госпожица Рути. Оливия се надвеси над тезгяха, запленена от разнообразието на стоките: въдички за риболов, фенери, корда, малки триъгълни флагчета, клинове, вакса за обувки. Когато вратата се отвори, дрънна камбанка, разговорът рязко спря и глас с тежък акцент поиска цигари.

— Съжалявам. Цигарите свършиха.

— Нямате цигари? — Гласът беше гърлест, с подчертан акцент, „р“-тата се въргаляха, „т“-тата се подчертаваха толкова силно, че излитаха почти със слюнка.

Оливия светкавично отвори огледалцето на шпионския си пръстен, разтреперана от вълнение, че го използва за първи път. Мъжът, който стоеше с гръб към нея, беше нисък и дебел в кръста, облечен в джинси и поло. Тя премести лекичко ръка, за да го разгледа по-добре и дъхът й секна при вида на ситно къдравата черна коса: беше Алфонсо. Сведе бързо поглед и занаднича в едно писалище, престори се, че проявява дълбок интерес към стар барометър. Алфонсо изразяваше скептицизма си относно заявената липса на цигари със застрашителни звуци.

— О, със сигурност ще имаме цигари в четвъртък, когато пристигне корабът — говореше високият мъж. — Опитайте при Пади във „Ведро с кръв“.

Алфонсо изруга и изхвръкна от магазина, като тресна вратата зад себе си и докара камбанката до истерия.

За секунда настъпи мълчание, после собственикът на магазина и клиентът поведоха тих разговор. Успя да долови фразите „в пещерите“ и „козите на О’Райли са мъртви“, но реши, че това може да е стих от ирландска поема и строго си напомни да не разкрасява положението с живописни случки.

Най-сетне се обърна и поиска кълбо канап, карта на острова, торбичка с моркови и голям нож, като добави небрежно:

— А, и пакет цигари.

— Каква марка желаете? — попита собственикът.

— А какви имате?

— „Марлборо“, „Марлборо Лайтс“ и „Камелс“ — отговори той и хвърли весел поглед към улицата.

Оливия проследи погледа му. Алфонсо беше потънал в разговор, но не можа да види с кого. Премести се леко вляво и зърна ниско подстриганата изрусена коса и торбестите хип-хоп дрехи. Вкопчи се в ръба на тезгяха, бузите й пламнаха, прониза я болка. Беше Мортън Си. Мортън Си беше дружка на Алфонсо. Подляр. Как можа да постъпи така идиотски? Вече не можеше да посети Ферамо. Ферамо нямаше да иска в харема си момиче, което се е сваляло лекомислено с един от придворните му. Беше успяла да срине цялата схема на мисията си с един жалък изблик на отсъствие на самоконтрол.

„Тайната на успеха се крие в това как излизаш от провала“, каза си тя. Разполагаше с два часа до гмуркането. Трябваше да й стигнат да се качи на Пъмпкин Хил и да види какво става там. Твърдо бе решила да се добере до нещо.

Като следваше указанията на картата, тя излезе от селото по пътека с множество разклонения. На всяко място, криещо потенциална заплаха да се загуби, тя оставяше по един морков, насочен към обратния път. Пред нея Пъмпкин Хил се издигаше от шубраците като тревиста могила в Южен Даунс, песъчливата пътека криволичеше нагоре по него открита и незащитена. Надясно шубраците продължаваха нагоре по малка долчинка отстрани до хълма. Когато се приближи, клекна и изпробва бинокъла си, като го насочи към върха. Улови движение зад едно дърво и продължи да се взира, като се опитваше да фокусира бинокъла. Показа се фигура в защитно облекло, носеща нещо, прилично на автоматично оръжие, и огледа околността. Оливия измъкна миниатюрния си фотоапарат и щракна. Това е възмутително! — мислеше тя. — Пъмпкин Хил е обществен терен. Хората трябва да могат да се разхождат без въоръжени мъже да насочват дула към тях. Оливия не приемаше оръжията за унищожение, било то масово или индивидуално.

Като остави поредния морков, за да отбележи мястото, тя напусна главната пътека и тръгна към тясната, залесена долчинка вдясно от хълма. Движеше се ядосано, блъскаше клоните настрани, главата й вреше и кипеше от представи какво може да крои Ферамо в неговото измамно „еко-убежище“. Беше сигурна, че кроежът е на базата на ацетилена и ще замине за Л.А. Може пък да обучаваше водолази оксиженисти за промишлеността, които да постъпят на работа в охладителните системи на енергийните централи, където да взривяват гигантски ацетиленови и кислородни мехури и да ги възпират с водонепропускливи прегради.

Дърветата и шубраците стигаха почти до върха. На някои места земята беше почти невидима. Изкачването я покри с малки порязвания и драскотини. Когато наближи върха, духът й се повиши, докато не забеляза, че пътят е преграден от триметрова ограда с шипове на върха. Ако завиеше наляво, щеше да излезе на хълма, напълно видима за охраната. Вместо това тръгна надясно и стигна до дълбока клисура. От отсрещната страна имаше издатина, на която растеше дърво. Над него изкачването щеше да е съвсем лесно. Оливия претегли нещата. Не може да става и дума за падане от петнайсет метра — каза си тя. — Ще прескоча клисурата, без да ми мигне окото. За Бога, беше виждала хиляди пъти как го правят русокоси принцове по чорапогащи във филмите на Дисни.

Преди сериозно да е дообмислила нещата, тя скочи и се озова отсреща, като пльосна в някаква смрадлива гадост. Успя да се спаси от падането в клисурата, като се вкопчи в основата на дървото, също покрита с гнусната пихтия. Обърна глава да я погледне и разбра, че в пихтията има нещо лошо. Ноздрите й изобщо не я възприемаха. Като си припомни тренинга си от безбройните смрадливи тоалетни в Третия свят от времето на хипарските й пътешествия, тя рязко издиша и повече не пое дъх, докато не излезе от обхвата на вонята. После с горящи дробове насочи лице към небето, подуши внимателно, пое дълбоко дъх от прекрасния попаянски въздух и започна да смъква дрехите си.

Лежеше по корем по сутиен и бикини, а покритите с пихтията джинси, фланелка и обувки бяха скътани на известно разстояние, откъдето не можеше да ги подуши. Беше невидима за охраната отстрани на хълма и надничаше през шпионския бинокъл към курорта на Пиер Ферамо. Тюркоазената коралова лагуна бе изпъстрена с палми и дървени шезлонги, покрити с кремави ленени възглавници. В центъра на дървен подиум беше издълбан квадратен басейн. Голямата структура със сламен покрив зад басейна очевидно беше само рецепцията и ресторанта. В лагуната се бе проточил дървен пристан, водещ към бар със сламен покрив. ОТ двете му страни две пътеки стигаха до водата, а край всяка имаше по три колиби със сламени покриви. Всяка разполагаше със засенчена дървена веранда с дървени стъпала, водещи право в морето. Сред палмите, на ръба на плажа, бяха разхвърляни още шест колиби за гости. Ммм — помисли Оливия. — Може би все пак трябва да го посетя. Дали не бих могла да наема някоя от колибите над водата? Или е по-добре да се настаня по-назад, в края на плажа? А пясъчните мухи?

Клиентелата, излегнала се по шезлонгите и насядала на високите столчета край бара, приличаше на модели на „Вог“. Двойка тапицирани каяци се клатушкаха от отсрещната страна на лагуната. Един мъж плуваше с шнорхел. Две момичета във водолазни костюми скачаха от ръба на скалата, ръководени от инструктор. Вдясно от курорта имаше паркинг, където бяха наредени камиони и багери, компресор и резервоари. Черен път се виеше около носа. Отвъд него солиден бетонен вълнолом минаваше край коралите и стигаше до мястото, където водата ставаше от тюркоазена най-тъмносиня. Остави бинокъла и щракна още няколко снимки. Приближи го пак до очите си, но кой знае защо, не можа да види нищо.

— Държиш го наопаки.

Пое дъх да изпищи, но една ръка затисна устата й, а друга изви нейната зад гърба.