Нора Робъртс
Скрити тайни (6)

ШЕСТА ГЛАВА

— Просто не разбирам защо е цялата тази дандания — ръмжеше Холандеца, докато разбиваше яйцата за ангелската торта-изненада.

— Трентън Ст. Джеймс II е член на семейството. — Коко провери температурата на ястието във фурната. Чакаха я поне десет недовършени задачи след краставичната маска, която напълно преобърна грижливо запланувания й ден. — Той е и президент на веригата хотели Сейнт Джеймс. — Доволна, че телешкото изглеждаше тъкмо както трябва, тя надзърна да провери и печената патица. — Тъй като това е първото му посещение тук, много е важно всичко да мине добре.

— Няк’ъв си богат копелдак ще се дотътри, за да се натъпче безплатно до посиняване.

— Господин Ван Хорн! — Сърцето на Коко се преобърна. След шест месеца не би трябвало да е шокирана от езика на този мъж, но той наистина бе невъзможен. — Познавам господин Джеймс от… Ами от много години. Уверявам ви, че той е много успешен бизнесмен, предприемач. Не е дошъл, за да се тъпче безплатно.

Холандеца изсумтя и погледна многозначително Коко. Бая се беше натруфила, забеляза той. Роклята бе такава лъскавка и игрива и бе достатъчно къса, за да и покаже краката. И бузите й бяха порозовели. А тази розовина едва ли бе от топлината на фурните в кухнята. Той изкриви устни в презрителен присмех.

— Той к’во, да не ти е гадже?

Розовото се превърна в рачешко червено.

— Не, разбира се. Жена с моя… Опит няма гаджета. — Тя тайно огледа отражението си в комина от неръждаема стомана над печката. — Може би възлюбен.

Възлюбен. Дрън-дрън!

— Чух, че се бил женил четири пъти и плащал такива издръжки, дето спокойно ще ни покрият националния дълг. Ти да не би да си си навила на пръста да станеш женичка номер пет?

Останала без думи, Коко притисна ръка към сърцето си.

— Вие сте… — Тя заекна, защото не знаеше какво да каже. — Невъзможен грубиян. Нетърпим нахал.

— Ей, аз нямам нищо против, ако си решила да пипнеш някоя тлъста рибка в мрежата.

Коко хлъцна. Въпреки че от гняв пред очите й избиха червени кръгове, тя бе ужасена от себе си — все пак се имаше за цивилизована жена — когато заби в едрите му гърди лакирания си в червено нокът.

— Повече няма да търпя обидите ви.

— А стига бе! — В отговор той бутна пръст в нейните гърди. — И к’во ще напра’иш?

Тя се приведе напред така, че носовете им почти се допряха.

— Ще ви уволня.

— Е сега вече ми разби сърцето. Давай, кукличке, да те видя как ще ме сриташ отзад. Да те видя как ще я втасаш, като нахлуят довечера.

— Уверявам ви, че ще се справя чудесно. — Сърцето й биеше прекалено бързо. Коко се зачуди как още не е изхвръкнало от гърдите й.

— Как ли пък не. — Ненавиждаше парфюма й. Мразеше го, защото ноздрите му не успяваха да поемат достатъчно, а устата му се изпълваше със слюнка. — Когато стъпих на борда, ти не знаеше накъде да се обърнеш.

Тя не можеше да си поеме дъх, наистина не можеше.

— В тази кухня няма нужда от вас, господин Ван Хорн. Аз също нямам нужда от вас.

— Имаш, и още как. — Кога беше поставил ръце на раменете й? Защо нейните длани лежаха на гърдите му? Я по дяволите с такива „кога“ и „защо“, каза си той. Щеше да й покаже още сега за какво става въпрос.

Очите й се отвориха широко, когато твърдата му уста, обикновено подигравателно изкривена, притисна нейната в целувка. Само че Коко не видя абсолютно нищо. Светът й, прекрасният й, добре организиран свят, се наклони заплашително под краката. Затова — единствено поради тази причина — тя се притисна към него.

Щеше да го прасне през лицето. Разбира се, че щеше да го стори.

Само след минутка.

Проклети жени, мислеше си Холандеца. Проклети да са всичките. Особено високите, закръглени уханни жени с устни като… Коктейлни череши. Винаги бе имал слабост към дръпнатите особи.

Отдръпна я от себе си, ала не пусна раменете й.

— Я дай сега да се разберем… — започна той.

— Виж сега… — започна и Коко в същото време.

И двамата отскочиха един от друг като гузни деца, когато вратата на кухнята се отвори със замах.

Меган остана като закована на вратата, с отворена уста. Сигурно не бе видяла това, което й се стори, че вижда. Коко проверяваше фурната, а Холандеца насипваше брашно в купата на кантара. Не бе възможно да са се прегръщали… Въпреки това и двамата бяха доста поруменели.

— Моля да ме извините — започна тя. — Много се извинявам, че… Ами…

— Меган, скъпа. — Притеснена, Коко приглади косата си. Беше започнала да се навива по краищата. Това е от притеснение и раздразнение, каза си тя, за да се успокой. — Какво мога да направя за теб?

— Просто исках да проверя някои от кухненските разходи. — Меган все още се кокореше и очите й се местеха от Коко към Холандеца и обратно. Напрежението бе по-наситено от граховата крем супа на Коко. — Ако сте заети, ще го оставим за по-късно.

— Глупости. — Възрастната жена избърса овлажнелите си длани в кухненската престилка. — Просто сме малко притеснени покрай приготовленията около пристигането на Трентън.

— Трентън ли? А, да, бях забравила. Наистина бащата на Трент ще идва. — Тя бързичко заотстъпва назад към вратата — Не е нужно сега да се занимаваме с разходите.

— Напротив! — Мили боже, каза си Коко, не ме изоставяй в този момент. — Сега е най подходящото време. Всичко тук е под контрол. Да вървим в офиса ти, хайде, тръгваме ли? — Тя стисна ръката на Меган. — Господин Ван Хорн и сам ще успее да се справи за няколко минути — Без да чака съгласието му, тя побърза да излезе от стаята.

— Дреболии и подробности — бъбреше весело Коко, докато стискаше Меган така, сякаш бе спасителен пояс в откритото бурно море. — Колкото повече успяваш да отметнеш, толкова повече стават.

— Коко, добре ли си?

— Ама, разбира се. — Въпреки това тя притисна ръка към сърцето си. — Просто един малък сблъсък с господин Ван Хорн. Не става въпрос за нещо, с което да не мога да се справя. — Поне така се надяваше. — Как вървят счетоводните дела, скъпа? Трябва да си призная, че много се надявах да ти остане време, за да прегледаш книгата на Фъргюс.

— Всъщност, остана…

— Не че искаме да те претоварим с работа. — Заради бръмченето в главата си, Коко почти не чуваше какво казва Меган. — Всички искаме да се чувстваш тук като у дома си, да се забавляваш. И да си почиваш. След онези неприятности и вълнения миналата година, всички трябва да си починем. Едва ли някой от нас ще съумее да издържи нова криза.

— Нямам и не ми е необходима никаква резервация.

Раздразнен глас като на квачка накара Коко веднага да спре. Руменината по страните й, която толкова много й отиваше, се превърна в мъртвешка бледност.

— Мили Боже, не. Това е невъзможно…

— Коко. — Меган стисна ръката на Коко. Усети, че другата жена трепери и се зачуди дали ще успее да я задържи, ако припадне.

— Млади момко, — надигна се гласът, сякаш избликваше от стените, — ти наясно ли си коя съм аз?

— Леля Колийн — прошепна с неподправен страх Коко. Тя простена сърцераздирателно, пое си дъх, за да се успокой, след което се упъти смело към фоайето пред рецепцията. — Лельо Колийн — каза Коко с напълно различен глас. — Каква прекрасна изненада.

— Искаш да кажеш шок. — Колийн прие целувката на племенницата си и потропа с бастуна си по пода. Беше висока и слаба като върлина, но стъпила стегнато и здраво като колос, облечена в копринен костюм с два реда перли, бели също като косата й. — Виждам, че си успяла да напълниш къщата с непознати. По добре да я беше изгорила до основи. Кажи на този нагъл младеж да ми отнесе багажа горе.

— Разбира се. — Коко сама повика пиколото. — В семейното крило, втория етаж, първата стая от дясната страна — нареди тя.

— И да не подхвърляш тези чанти, момче. — Колийн се облегна на бастуна със златно краче и огледа Меган. — Тази пък коя е?

— Нали си спомняш Меган, лельо Колийн. Сестрата на Слоун? Запознахте се на сватбата на Аманда.

— Да, да. — Очите на Колийн се присвила преценяващо. — Имаш син, нали? — Колийн знаеше всичко възможно за Кевин. Беше си поставила за цел да научава и знае всичко.

— Да, имам. Приятно ми е да ви видя отново, госпожице Калхун.

— Да бе. Ти ще си единствената от всички тук, дето мисли така. — Без да им обръща повече внимание, тя се насочи към портрета на Бианка, огледа го, огледа и бляскавите изумруди под стъклото. Въздъхна, но толкова тихо, че никой не я чу. — Искам бренди, Кордилия, преди да огледам какво сте направили с къщата.

— Разбира се. Само че нека отидем в семейното крило. Меган, мила, заповядай с нас.

Младата жена не можеше да откаже на молбата, която прочете в очите на Коко.

След няколко минути се бяха настанили в хола. Тук тапетите все още бяха избелели и на места се лющеха. По пода пред камината се виждаха изгорели петна, където бяха паднали все още тлеещи въглени.

— Виждам, че нищо тук не се е променило. — Колийн се бе настанила като кралица в мекото кресло.

— Повечето ни усилия бяха насочени към хотелското крило. — Нервна и силно притеснена, Коко сипа бренди, без да престава да бъбри. — Сега, след като приключихме, започваме ремонт и тук. Две от спалните вече са напълно готови. А пък детската е направо прелестна.

— Хм. — Беше дошла главно за да види децата, а едва на второ място, за да побърка Коко. — Къде са всички? Идвам да си видя семейството, а заварвам само напълно непознати.

— Ще дойдат. Тази вечер ще организираме специална вечеря, лельо Колийн. — Лъчезарната усмивка на Коко не слизаше от лицето и. — Бащата на Трент ще бъде при нас няколко дни.

— Застаряващият плейбой — измърмори Колийн в чашата с бренди. — Ти — посочи тя Меган. — Счетоводителка беше, нали?

— Да, госпожо.

— Меган е царица с цифрите — обясни отчаяно Коко. — Толкова сме й благодарни, че дойде. И Кевин е тук, разбира се. Толкова сладко момченце.

— Говоря с момичето, Кордилия. Отивай да се суетиш в кухнята.

— Ама…

— Хайде, заминавай. — Коко погледна извинително Меган, преди да избяга. — Момчето скоро ще бъде на девет, нали?

— След около два месеца. — Тя бе готова и се стегна, за да посрещне нападките за произхода на сина си.

Колийн потропваше с пръсти по страничната облегалка на креслото.

— Добре ли се разбира с дечурлигата на Сузана?

— Много добре. Откакто пристигнахме, почти не са се разделяли. — Меган се стараеше да не се върти нервно. — За него тук е наистина чудесно. А също и за мен.

— Дюмонт тормози ли те?

Меган примигна невярващо.

— Моля?

— Не се прави на глупачка, момиче, попитах те дали онова подобие на човешко същество те тормози?

Меган изпъна гръб.

— Не. Нито съм го чувала, нито съм го виждала още от времето, преди Кевин да се роди.

— И това ще стане. — Колийн се намръщи и се приведе напред. Искаше й се да сложи в ред тази Меган О’Райли. — Започнал е да разпитва и проучва.

Пръстите на Меган се сключиха около гърлото на декантера с бренди.

— Не разбирам.

— Вре си носа, задава въпроси. — Колийн тропна властно с бастуна.

— А вие как разбрахте?

— Винаги слушам внимателно, когато става въпрос за семейството. — С блеснали очи Колийн изчака да види реакцията й. — Преместила си се тук, значи синът ти е приет като брат на Алекс и Джени… И на Крисчън.

В стомаха на Меган започваше да се образува тънка ледена кора.

— Това няма нищо общо с него.

— Я не ставай глупачка. Мъжете като Дюмонт си въобразяват, че светът се върти около тях. Насочил се е към политиката, момиче, а като знам какви са им работите в оня цирк, няколко добре подбрани твои думи пред кой да е репортер… — Идеята се стори толкова приятна на Колийн, че тя се усмихна. — Е, тогава пътят му към Вашингтон ще стане бая стръмничък.

— Нямам никакво намерение да разговарям с пресата, нито пък да излагам Кевин на общественото внимание.

— Умно. — Колийн отпи от брендито. — Жалко, че си решила така, но пък е умна постъпка. Да ми кажеш, ако се опита да предприеме нещо. За мен ще е удоволствие отново да се разправя с него.

— Аз и сама мога да се справя.

Колийн повдигна едната си снежнобяла вежда.

— Може и да можеш.

 

 

— Защо трябва да слагам тази тъпа вратовръзка? — Кевин се гърчеше, докато Меган се опитваше да се пребори с възела. Пръстите й бяха като вдървени и не можеха да се стоплят след разговора с Колийн.

— Защото ще сме на специална вечеря и трябва да изглеждаш много добре.

— Тия връзки са толкова тъпи. Бас държа, че Алекс няма да е с връзка.

— Нямам представа какво ще носи Алекс — каза Меган, вече на самия край на търпението си. — Ти обаче ще си сложиш това, което ти е казано.

Острият тон, който Кевин толкова рядко чуваше, го накара да издаде долната си устна напред.

— Предпочитам пица.

— Да, ала няма да ядеш пица. По дяволите, Кевин, застани мирно!

— Това ме задушава.

— Аз лично ще те удуша след една единствена минута.

— Тя издуха косата, паднала в очите й, и затегна възела.

— Така вече е добре. Виж колко си хубав.

— Приличам на плашило.

— Точно така, приличаш на плашило. Обувай обувките.

Кевин се намръщи на лачените обувки.

— Мразя ги. Искам си гуменките.

Изгубила търпение, младата жена се наведе така, че лицата им бяха едно до друго.

— Млади човече, веднага обуй обувките и си мери приказките. Иначе ще си имаш големи неприятности.

Меган изфуча от стаята му и се насочи към своята, от другата страна на коридора. Грабна четката за коса от нощното шкафче и я прокара през косата си. И на нея никак не й се ходеше на проклетата официална вечеря. Аспиринът, който пи пред час, никак не намали ужасно той главоболие. Въпреки това се налагаше да се усмихне, да слезе и да се преструва, че нито я бе страх, нито бе ядосана, нито притеснена заради Бакстър Дюмонт.

Колийн може пък да грешеше, помисли си тя. Все пак бяха минали почти десет години. Защо му е на Бакстър да се занимава с нея и с Кевин сега?

Защото искаше да стане сенатор на Съединените Щати, затова. Меган затвори очи. Нали сама прочете във вестника? Бакстър вече бе повел кампания за поста. А един незаконен син, при това никога непризнат, едва ли се вместваше в образа, който се опитваше да си изгради.

— Мамо…

Видя отражението на Кевин в огледалото. Беше обул обувките, а брадичката му бе наведена чак до гърдите.

Сърцето й се сви виновно.

— Да, Кевин.

— Защо се дразниш от всичко?

— Няма такова нещо. — Тя приседна уморено на края на леглото. — Просто малко ме боли глава. Извинявай, че ти се сопнах. — Меган протегна ръце и въздъхна, когато той се притисна в нея. — Ти си най-прекрасното плашилце, Кевин. — Когато малкият се разсмя, тя го целуна по косата. — Хайде да слизаме. Може Алекс и Джени вече да се пристигнали.

 

 

Наистина бяха пристигнали и Алекс бе също толкова възмутен от вратовръзката си, колкото и Кевин. Но пък бе прекалено интересно, за да продължават да се цупят. Имаше най-разнообразни сандвичи, можеха да се закачат с бебетата и да обсъждат бъдещи приключения и лудории.

Както обикновено, всички говореха едновременно.

Шумът в стаята преряза Меган през главата като ръждясал трион. Тя пое високата чаша шампанско, която Трентън II й подаде, и положи всички усилия, за да се престори, че флиртът с него й бе особено приятен. Той бе добре поддържан мъж, висок, с тен, доста красив и наистина очарователен. Въпреки това Меган почувства невероятно облекчение, когато той насочи вниманието си към Коко.

— Хубава двойка са, нали? — прошепна Натаниъл в ухото й.

— Изключителни са. — Тя бодна кубче сирене и си наложи да преглътне.

— Май не си в настроение за веселба, Мег.

— Нищо ми няма. — За да го разсее, тя промени темата. — Мога да те заинтригувам с това, на което се натъкнах днес следобед.

— Така ли? — Той я хвана за ръка и я поведе към терасата.

— Коко и Холандеца.

— Пак ли се караха, или се замерваха с тигани?

— Не точно — Меган си пое дълбоко дъх с надеждата в главата й малко да се проясни. — Ами те… Поне така ми се стори…

Натаниъл вдигна невярващо вежди. Той и сам можеше да попълни неизречените думи.

— Шегуваш се, нали?

— Не, бяха нос до нос, прегърнати. — Тя успя да се усмихне, докато разтриваше пулсиращото слепоочие. — Тъй като влязох неочаквано и определено не навреме, те отскочиха един от друг така, сякаш замисляха кърваво убийство. И двамата се бяха изчервили. И двамата.

— Холандеца да се изчерви? — Натаниъл понечи да се разсмее, ала размисли. — Боже мой…

— Мисля, че са много сладки.

— Сладки ли каза? — Обърна поглед към стаята, където Коко, елегантна и изискана като кралица, се смееше на нещо, което Трентън й бе прошепнал. — Та тя изобщо не му е от категорията. Ще му разбие сърцето.

— Как можа да кажеш толкова абсурдно нещо. — Господи, не можеше ли главата й сама да падне от раменете и да я дари с малко облекчение? — В спорта може и да има категории, но тук говорим за любовна връзка.

— Между Холандеца и Коко? — Това го притесни, защото те бяха двама от малцината на този свят, които той истински обичаше. — Ти си счетоводителят, сладурче, ти кажи какво ще се получи, като събереш две и две.

— Нищо няма да ти кажа — озъби се Меган. — Единствено знам, че са привлечени един от друг. И престани да ми казваш „сладурче“.

— Добре, успокой топката. — Нейт я погледна внимателно. — Какво има?

Тя виновно вдигна ръка. Отново започна да разтрива слепоочието си.

— Нищо.

С бързо изречена ругатня той я обърна към себе си и я погледна в очите.

— Главоболие, значи? Силно ли е?

— Не… Да — призна Меган. — Цепи ми се главата.

— Толкова си напрегната. — Нейт започна да разтрива раменете й. — Като струна.

— Недей.

— Има добър терапевтичен ефект. — Палците му описвала кръгове около ключицата. — Ако на някой от нас му стане особено приятно, значи е случайно. Често ли страдаш от главоболия?

Пръстите му бяха силни, по мъжки въздействащи, сякаш владееха някаква магия. Просто да ти се прииска да се отпуснеш напълно.

— Изобщо не страдам от главоболия.

— Прекалено много стрес. — Ръцете му се качиха към слепоочията. — Тя затвори очи с въздишка. — Прекалено много таиш в себе си, Мег. Тялото ти после търси разплата. Обърни се и ме остави да се справя с раменете.

— Не е… — Недоволството й замря, щом той се зае с изпънатите й рамене.

— Отпусни се. Каква прекрасна нощ, нали? Има пълнолуние, звездите блещукат. Някога разхождала ли си се по скалите на лунната светлина, Меган?

— Не.

— От самата скала са поникнали диви цветя, някъде долу се разбиват вълните. Можеш дори да си представиш призраците, които Кевин толкова обича, да ги видиш как се разхождат, хванати ръка за ръка. Някои казват, че мястото е много самотно, ала не е така.

И гласът, и ръцете му я даряваха със спокойствие. За момент дори успя да повярва, че няма за какво да се притеснява.

— У Сузана има картина на скалите през нощта — каза Меган в старанието си да не изпуска нишката на разговора.

— Творба на Крисчън Бралфорд. Виждал съм я. Той има невероятен усет към това място. Но не е същото като действителността. Ако искаш, ще се разходим след вечеря. Ще ти покажа.

— Не му е сега времето да се занасяш с момичето. — Гласът на Колийн проряза вечерния въздух и тя запристъпва, подпряна на бастуна.

Въпреки че Меган отново се стегна, Натаниъл не помести ръце.

— На мен пък ми се струва, че сега е особено подходящ момент, госпожице Колийн.

— Да бе! Негодник. — Колийн сви устни. Колко обичаше тя красивите негодници! — Винаги си бил такъв. Помня те как тичаше като някакъв дивак из селото. Май морето те е превърнало в мъж, добре, добре. Стига си шавала, бе момиче. Той няма намерение да те пусне. Късметлийка излезе ти.

Натаниъл целуна Меган по косата.

— Срамежлива е.

— Значи се налага да го преодолее, нали така? Хайде, че Кордилия най-накрая е решила да благоволи да ни нахрани. Искам да седнеш до мен, за да ми разказваш за корабите.

— С най-голямо удоволствие.

— Хайде, влизайте. Прекарала съм по корабите половината си живот, а може и повече — започна Колийн. — Бас държа, че съм видяла повече от теб.

— Не се и съмнявам, госпожице. — Натаниъл задържа едната си ръка на рамото на Меган, а другата подаде на Колийн. — И колко ли разбити сърца сте оставили.

Тя избухна в смях.

— Безчет.

 

 

В трапезарията се носеше мирис на храна, цветя и восък. Щом всички се настаниха, Трентън II се изправи с чаша в ръка.

— Искам да вдигна тост. — Гласът му прозвуча безупречен, също като костюма. — За Кордилия, жена с невероятни таланти и изключителна красота.

Чукнаха се. От тайната си наблюдателница на стената Холандеца изсумтя, намръщи се и се върна разярен в кухнята.

— Трент. — Кейкей се наведе към съпруга си, снишила глас. — Знаеш, че те обичам.

Той предположи какво предстои.

— Да, знам.

— Знаеш, че обожавам баща ти.

— М-хм…

— Ако обаче пипне и с пръст леля Коко, ще се наложи да го убия.

— Разбрах. — Трент се усмихна нещастно и се зае с храната.

В другия край на масата, без дори да подозира каква заплаха го грози, Трентън се усмихваше на Колийн.

— Какво мислите за хотела, госпожице Калхун?

— Мразя хотелите. Никога не ги използвам.

— Лельо Колийн. — Коко размаха безпомощно ръце. — Верига хотели Сейнт Джеймс са известни по цял свят с лукса, който предлагат.

— Не мога да ги понасям — заяви Колийн и загреба супа. — Каква е тази гадост?

— Супа от раци, лельо Колийн.

— Трябва й сол — недоволстваше тя. — Ти, момче. — Тя насочи пръст към Кевин. — Не се прегърбвай. Да не искаш костите ти да се изкривят?

— Не, госпожо.

— Имаш ли някакви амбиции?

Момчето я гледаше безпомощно, ала щом майка му го стисна за ръката, се почувства по-спокоен.

— Може да стана моряк — избъбри той — Аз карах „Мореплавател“.

— Виж ти! — Доволна, Колийн вдигна чашата с вино. — Браво на теб. Няма да търпя мързеливци в семейството си. Много си слаб. Яж си супата, без да й се мръщиш.

Коко простена тихо и даде сигнал да сервират следващото ястие.

 

 

— Тя никога не се промени. — Изпълнената със задоволство Лайла се бе отпуснала в люлеещия стол, докато Бианка жадно бе захапала гърдата й. Детската бе тиха, светлината — приглушена. Меган бе дошла тук, преценила, че това ще се окаже идеалното място за бягството й.

— Тя е… — Меган се опита да намери по-дипломатичен израз. — Истинска дама.

— Тя е стара досадница, която си вре носа навсякъде — разсмя се добродушно Лайла. — Но ние я обичаме.

До нея Аманда въздъхна.

— Щом разбере за книгата на Фъргюс, ще започне да ти досажда.

— И да ти виси над главата — добави Кейкей, гушнала Итън.

— И да ти ходи по петите — довърши Сузана, докато сменяше памперса на Крисчън.

— Звучи доста обещаващо.

— Не се притеснявай. — Сузана се разсмя и настани бебето в креватчето. — Ние ще ти пазим гърба.

— Ала не забравяй, — добави с усмивка Лайла, — че ще сме отзад.

— За книгата. — Меган покара пръст по танцуващия жираф на един от мобилните телефони. — Направих копия на няколко страници, които ще ви се сторят интересни. Водил си е много записки за сделки, за лични дела, за покупки. В един момент прибира бижутата — предполагам на Бианка — вероятно заради застраховка.

— Изумрудите ли? — Аманда повдигна едната си вежда, а Меган кимна. — И като си помислите само колко часове прекарахме да се ровим из разни документи, за да открием доказателство, че съществуват.

— Има и други — за стотици хиляди долари, което е било много през 1913 година.

— Той е продал почти всичко — измърмори Кейкей. — Нали открихме документите от продажбите. Отървал се е от всичко, което му е напомняло за Бианка.

— Все още е мъчително — призна Лайла. — Не заради парите, въпреки че Господ е свидетел, добре щяха да ни дойдат. Нейните неща са загубени и няма никога вече да ги видим.

— Много съжалявам.

— Недей. — Аманда се изправи, за да настани заспалата Дилия в креватчето. — Просто ние сме прекалено сантиментални. И винаги сме се чувствали много близки подух до Бианка.

— Разбирам те. — Беше странно да го признае, но Меган не устоя. — Аз усещам същото. Сигурно защото той я споменава толкова често в онази книга, а и защото портретът й е долу. — Малко притеснена, тя се засмя. — Понякога, когато минаваш през фоайето нощем, сякаш усещаш присъствието й.

— Разбира се — отвърна сериозно Лайла. — Тя е там.

— Извинете ме, дами. — Натаниъл влезе, очевидно никак необезпокоен, че се намира в детска стая, пълна с бебета и майки, които още кърмят.

Лайла се усмихна бавно.

— Здравей, хубавецо. Какво те води в родилно отделение?

— Дойдох да си взема момичето за срещата ни.

Когато посегна към ръката на Меган, тя се отдръпна.

— Ние нямаме среша.

— Ще се разходим, не помниш ли?

— Не съм казала…

— Нощта е само за разходки. — Сузана вдигна Крисчън на ръце, за да го успокой.

— Трябва да сложа Кевин да спи.

Чудеше се какво да измисли, но май нямаше особен успех.

— Аз вече го завих. — Натаниъл я побутни към вратата.

— Сложил си Кевин да спи?

— Ами той ми заспа на скута й реших, че така е най-добре. О, Сузана, Холт каза, че децата си готови, чакат ти да се приготвиш.

— Тръгвам. — Сузана изчака Нейт и Меган да се отдалечат достатъчно, за да не чуват, и се обърна към сестрите си.

— Какво мислите?

Аманда се усмихна доволно.

— Нещата се нареждат точно както трябва.

— Съгласна съм. — Кейкей остави Итън в креватчето.

— Навремето реших, че Лайла си е загубили ума, когато предложи да ги съберем тези двамата.

Лайла се прозя и въздъхна.

— Никога не греша. — В следващия момент очите й блеснаха. — Можем да ги видим през прозореца.

— Да ги шпионираме? — Аманда изви вежди — Страхотна идея — каза тя и се втурна към прозореца.

 

 

Силуетите им се очертаваха на лунната светлина, заляла тревата.

— Усложняваш нещата, Натаниъл.

— Опростявам ги — поправи я той. — Няма нищо по-простичко от една разходка на лунната светлина.

— Само че ти не очакваш нещата да приключат тук.

— Не. Въпреки това се съобразявам с твоите крачки, Мег. — Той повдигна ръката й към устните си, целуна я разсеяно и двамата се заизкачваха. — Изпитвам нужда да съм около теб. Това е най-лошото. Не мога да се отърся от това желание. Затова си казах, защо изобщо да опитвам? Просто реших да му се оставя.

— Аз не съм обикновена жена. — А как й се искаше да бъде, поне гази вечер, само за един час под звездите. — Нося тежък товар, пълна съм с недоверие, подозрения, за които дори не предполагах, че съществуват, докато не се запознах с теб. Няма да позволя отново да бъда наранена.

— Никой няма да те нарани. — Сякаш за да я защити, Нейт я прегърна и погледна към небето. — Виж каква е огромна луната тази вечер. Просто си виси. Ето я и Венера, и онази малката точка до нея, виждаш ли я. Това е Орион. Той повдигна ръката й, за да очертае съзвездието, също както преди и бе показал пътя по картите. — Ето ги и Близнаците. Виждаш ли?

— Да. — Тя наблюдаваше как сплетените им ръце се протягат към звездите, а бризът тласкаше вълните към брега, обрасъл с диви цветя.

Романтичен и мистериозен, нали така беше казала Коко. Да, беше истина, а Меган разбра, че бе готова да се поддаде на тази магия.

Ето че се намираше на една висока скала до морски пътешественик, който бе стиснал ръката й в загрубялата си длан и с глас рисуваше картини по звездите. Тялото му бе топло и стегнато до нейното. Кръвта й кипеше лудо във вените.

Жива. И вятърът, и морето, и мъжът, я караха да се чувства толкова жива.

Може и да имаше нещо тук — тези призраци на семейство Калхун. Скалите сякаш привличаха призраците да обикалят, и въздухът бе изпълнен със задоволство. Усещаше се и полъх на любов, който щеше да премине отвъд границите на времето.

— Не би трябвало да съм тук. — Въпреки че сама изрече тези думи, тя не се отдръпна, когато устните му докоснаха косата й.

— Слушай — прошепна Нейт. — Затвори си очите и слушай, за да чуеш как дишат звездите.

Меган го послуша, съсредоточена в шепота и пулсирането, на звездите. И на собственото си сърце.

— Защо ме караш да се чувствам така?

— Нямам отговор на този въпрос. Не всичко се подрежда както искаш, Мег — Искаше да види лицето й и я обърна нежно. — Не винаги е възможно. — Целуна я. Устните му леко докоснаха нейните и се плъзнаха към слепоочието, по веждата и отново надолу. — Как ти е главоболието?

— Мина. Почти.

— Не. Затвори очи. — Устните му докоснаха клепките, нежни и меки като въздуха, а след това обходиха цялото лице. — Отвърни на целувката ми, хайде.

Как да не го стори, след като устата му така я изкушаваше? С тих стон тя се остави да я води сърцето. Само тази вечер, обеща си Меган. Само за един-единствен миг.

Бавната промяна в нея бе твърде много за него. Тя се остави в ръцете му, първоначално колебливите й устни се сгорещиха, разтвориха, готови да се отдадат. Наложи се да прояви много воля, за да не я притисне с всички сили и да я покори.

Меган нямаше да се съпротивлява. Сигурно бе знаел, че на скалите витае някаква магия, която ще ги омагьоса и двамата, ще го приласкае да се предаде, ще го накара да се грижи за нея.

— Желая те, Меган. — Спусна устни по гърлото й, а след това отново се качи към брадичката. — Толкова силно те желая, че едва се сдържам.

— Знам. Иска ми се… — Тя притисна лице на рамото му. — Аз не играя игрички, Натаниъл.

— Знам. — Той я погали по косата. — Щеше да е много по-лесно, ако играеше, защото тогава познавам правилата. — Стисна лицето й между дланите си. — И как да ги наруша. — Въздъхна и я целуна лекичко. — Тези твои очи, толкова усложняват всичко. — Отстъпи назад. — Най-добре да те прибера.

— Натаниъл… — Меган постави ръка на гърдите му. — Ти си първият мъж, който ме накара да… С когото искам да бъда след раждането на Кевин.

Нещо проблесна в очите му, нещо диво, опасно, още преди да успее да го потуши.

— Да не би да мислиш, че ми става по-лесно, като ми го каза? — Би се изсмял, ако не бе готов да се пръсне. — Меган, да не си решила да ме убиеш? — Независимо от думите си, той прехвърли ръка през раменете й и я поведе по пътеката надолу по скалите.

— Наистина не знам как да се справя с всичко това — каза тихо тя. — Никога преди не ми се е случвало подобно нещо.

— Продължавай в този дух — предупреди я Нейт, — и съвсем скоро ще те метна на рамо и ще те закарам в леглото си. В моето легло.

Само като си помисли за тази възможност, усети тръпка и някакво чувство на вина.

— Просто споделих с теб съвсем честно.

— Тогава опитай да ме излъжеш — каза той и се намръщи. — Направи нещата малко по-лесни за мен.

— Не ме бива да лъжа. — Меган го погледна изпод вежди. Колко интересно, поне веднъж Нейт да не знае какво да направи. — Няма логика да се притесняваш и да искаш да разбереш как се чувствам.

— Проблемът е как да се справя с това, което изпитвам. — Той си пое дълбоко дъх. — Изобщо не ми е до логика. — А тази нощ, каза си мрачно Нейт, определено нямаше да може да заспи. — „Желание ли е, няма спирка.“

— Какво?

— Робърт Бъртън. Нищо.

Вървяха към светлините на Кулите. Докато прекосяваха поляната, дочуха крясъци.

— Коко — отбеляза Меган.

— Холандеца. — Натаниъл стисна здраво ръката на Меган и забърза.

— Ти си толкова противен! Знаеш само да обиждаш — нареждаше Коко, вирнала брадичка, подпряла ръце на ханша си.

Едрите му ръце бяха скръстени на масивната гръд.

— Каквото видях, това и казах.

— Не съм се усуквала около Трентън като… Като…

— Пипало — подсказа й с нескрита наслада Холандеца. — Като пипало, стиснало корпуса на лъскава яхта.

— За твое сведение, танцувахме.

— Я! Така ли му се казва? Аз пък знам друга дума. Там, откъдето идвам…

— Холандец! — Натаниъл прекъсна напиращото нелюбезно сравнение.

— Ето, виждаш ли сега! — Ужасената Коко приглади роклята си. — Защо правиш сцени?

— Ти беше тази, която направи сцената с онова зализано богаташче. Сама му се натресе.

— Да съм се на-на-натресла! — Вбесената жена изпъна гръб, за да подчертае внушителния си ръст. — На никого през живота си не съм се натрисала. Вие, господине, сте отвратителен.

— Ще ти покажа аз, какво е отвратително, многоуважавана госпожо.

— Престани. — Готов да получи някой юмрук, Натаниъл пристъпи между тях. — Холандец, какво, по дяволите, ти става? Да не си пиян?

— Една-две глътки ром не са в състояние да ми размътят мозъка. — Той надникна вбесен над рамото на Натаниъл към Коко. — Нейното представление направо ме размаза. Разкарай ми се от пътя, момче. Има още какво да кажа.

— Ти приключи — поправи го младият мъж.

— Разкарай му се от пътя! — Всички погледи се насочиха към Коко. Макар и поруменяла, тя излъчваше впечатляващата властност на кралица. — Предпочитам сама да се справя с този въпрос.

Меган внимателно я подръпна за ръката.

— Коко, не смяташ ли, че е най-добре да се приберем вътре?

— Не смятам. — Тя се овладя и погали приятелски другата жена по ръката. — Хайде, скъпа, вие с Натаниъл вървете. Двамата с господин Ван Хорн предпочитаме сами да се справим с този въпрос.

— Ама…

— Натаниъл — повиши глас Коко, — отведи Меган.

— Да, госпожо.

— Сигурен ли си, че можем да ги оставим сами?

Натаниъл продължи да тегли младата жена към терасата.

— Да не би да искаш да се забъркаш?

Меган погледна през рамо.

— Не. — Разсмя се и поклати глава. — Никак.

— Е, господин Ван Хорн — започна Коко, когато бе сигурна, че са останали сами. — Имаш ли още нещо да ми казваш?

— И още как. — Готов за битка, той пристъпи напред. — Да кажеш на зализаното богаташче да си прибира израстъците.

Тя отметна глава назад и се наслади на бурното препускане на сърцето си, когато очите им се срещнаха.

— А ако не му кажа?

Холандеца изръмжа като вълк, вълк, който предизвиква друг мъжкар.

— Ще му счупя жалките израстъци като пръчки.

О, Боже, каза си Коко. Мили Боже…

— Наистина ли?

— Ти само ме предизвикай. — Той я подръпна и тя се остави да полети в прегръдката му.

Този път бе подготвена за целувката и я посрещна с вдигнати устни. Когато се отдръпнаха, и двамата бяха замаяни, останали без дъх.

Понякога, осъзна Коко, всичко зависеше от жената. Тя навлажни устни и преглътна.

— Стаята ми е на втория етаж.

— Много добре знам къде е. — Нещо като усмивка пробяга по устните му. — Моята с по-близо. — Пое я на ръце, също като пират, помисли си като насън Коко, отвлякъл заложница. — Ти си прекрасна здрава жена, Коко.

Тя притисна с ръка пърхащото си сърце.

— О, Нилс!