Нора Робъртс
Скрити тайни (3)

ТРЕТА ГЛАВА

— Не бъди такава безсърдечна, Манди. — Меган бе потърсила снаха си веднага щом се върна в Кулите. — Просто искам да се ориентирам в офиса си и да започна да свиквам с работата.

Навела глава на една страна, Аманда премести поглед от собствената си купчина документи.

— Ужасно е, когато всички са заети, а ти нямаш никаква работа, нали.

Меган въздъхна тъжно. Ето един човек, който я разбираше.

— Ужасно е.

— Слоун искаше да си починеш — започна Аманда, а след това се разсмя, забелязала как Меган изви очи към тавана. — Но какво ли разбира той? Хайде. — Готова да помогне, тя стана и заобиколи бюрото. — Ти си почти до мен. — Поведе я по коридора към друга плътна, богато резбована врата. — Мисля, че тук има всичко, което можела ти потрябва. Ако сме изпуснали нещо, веднага ми кажи.

Някои жени биваха обхванати от вълнение, когато влязат в магазин. За други пресният мирис на боя или на запалени свещи, тихият шум на току-що отворена бутилка шампанско, бяха неустоими.

Когато Меган видеше грижливо подреден офис, не можеше да сдържи удоволствието си.

А тук й бе осигурено всичко, което можеше да й потрябва. Бюрото бе истинска мечта, лакирано старинно бюро, розова попивателна хартия, махагонов комплект химикалки. Телефонът с множество линии и чисто новият компютър я чакаха.

Тя едва се сдържа да не замърка.

Имаше дървени шкафове, все още с мириса на лимоново масло, месинговите им дръжки блестяха на слънцето, вмъкнало се през крилата на прозорците. На пода имаше персийски килим на рози, столовете бяха със синя дамаска, а край едната стена бе поставено малко канапе. Полиците бяха специално предвидени за счетоводните книги и документацията, а край тях, на ниска масичка имаше кафеварка, факс и малка фотокопирна машина.

Старовремски чар и съвременна техника бяха съчетани невероятно красиво.

— Манди, това е истинска прелест.

— Много се надявах да ти хареса. — Притеснена, Аманда оправи попивателната и премести перфоратора. — Не мога да си кривя душата, че съжалявам, че ти прехвърлям счетоводството. Тук има много повече работа, отколкото за цял работен ден. Всичко е архивирано и картотекирано по отдели, и фактурите, и разходите, и приеманията по кредитните карти, плащания и всичко останало. — Тя отвори един шкаф, за да й покаже.

Сърцето на Меган преливаше от удоволствие при вида на грижливо подредените по цветове папки. Всяко листче бе поставено по азбучен ред в зависимост от категорията.

Великолепно!

— Идеално. И няма никакви кутии от пури.

Аманда се поколеба, а след секунда отметна глава назад и се разсмя.

— Доколкото разбирам, вече си видяла счетоводната система на Холт и Нейт.

Развеселена и напълно спокойна с Аманда, Меган потупа куфарчето.

— Дори взех цялата им счетоводна система. — Вече не се сдържаше и седна на въртящия се стол с висока облегалка. — Това вече е друго. — Пресегна се и взе един от острите моливи, за да го остави обратно почти веднага. — Просто не знам как да ви благодаря, че ме поканихте да работя в екипа.

— Я не ставай глупава. Освен това може и да не си ни чак толкова благодарна, след като прекараш някоя и друга седмица в този хаос. Представа нямаш колко много ще ти пречат… — Аманда прекъсна думите си, когато чу, че някой изрева името й с пълна сила. Веждите й се вдигнаха. — Сега вече разбираш, нали? — Врътна се към вратата, за да разбере причината за вика на съпруга си. — Тук съм, О’Райли. — Поклати глава, когато Слоун и Трент нахлуха. И двамата бяха покрити с прах — Мислех, че ще събаряте някаква стена.

— Точно така Има още стари мебели, които искахме да изнесем. Виж какво намерихме.

Тя погледна към ръцете му.

— Мухлясала стара книга. Браво, скъпи. Защо сега не отидете и двамата с Трент да продължите да се правите на ремонтни работници?

— Това не е просто книга — обясни Трент. — Това е счетоводната книга на Фъргюс. За 1913 година.

— Виж ти. — Сърцето на Аманда прескочи, когато тя грабна книгата.

Обзета от любопитство, Меган стана и се приближи.

— Това нещо важно ли е?

— Става въпрос за годината, в която е починала Бианка — Слоун постави ръка на рамото на Аманда, за да я успокой. — Нали знаеш историята, Мег? Бианка е имала нещастен брак, съпругът й я е малтретирал. Запознала се с Крисчън Брадфорд и двамата се влюбили. Решила да си вземе децата и да напусне Фъргюс, ала той разбрал какво крои. Скарали се горе, в кулата. Тя паднала през прозореца.

— А Фъргюс унищожил всичките й неща. — Напрегнатият глас на Аманда затрепери. — Абсолютно всичко. И дрехите, и малките й съкровища, и картините. Всичко, с изключение на изумрудите. Сега са ни останали само те и портрета, нарисуван от Крисчън. Нямаме нищо друго от нея. — Тя въздъхна дълбоко — Мисля, че е редно да запазим това, което ни е останало от него. Счетоводна книга за приходите и разходите.

— Струва ми се, че е писал в полетата, ето тук, и тук. — Трент отвори една страница — Нещо като дневник в съкращения.

Аманда се намръщи и прочете част от написаното.

Прекалено много се хвърля в тази кухня. Уволних готвачката. Б. прекалено мека с персонала. Купих нови копчета за ръкавели. Диамантени. Добър избор за опера тази вечер. По-лъскави са от на Дж. И. Гети.

Тя изпухтя.

— Това показва що за човек е бил, нали?

— Скъпа, нямаше да го донеса, ако знаех, че ще се разстроиш.

Аманда поклати глава.

— Не, семейството ще иска да го види — Остави книгата, защото пръстите й вече не бяха покрити само с прах и мухъл. — Тъкмо показвах на Меган новото й царство.

— Ясно — сви очи Слоун. — А какво стана с почивката?

— Аз така си почивам — отвърна Меган. — Защо не си отивате, та да мога да се порадвам на всичко тук?

— Чудесна идея. — Аманда целуна съпруга си и го побутна към вратата — Къш. — Докато пъдеше мъжете, телефонът й иззвъня. — Да ми се обадиш, ако имаш нужда от нещо — каза тя на Меган и хукна, за да вдигне слушалката.

Преизпълнена с доволство, Меган затвори вратата на офиса си. Потриваше доволно ръце, изпълнена с очакване, и повдигна куфарчето. Ще види той. Натаниъл Фюри, какво значи ефективна работа.

Три часа по-късно я прекъсна тропота на малки крачета. Очевидно, каза си тя, преди още вратата й да се отвори със замах, някой бе насочил Кевин към офиса.

— Здрасти, мамо! — Втурна се към нея за целувка и счетоводният баланс излетя от ума й. — Страхотно си прекарахме. Играхме със Сади и Фред и воювахме на новия форт. Трябваше да отидем до цветарника на Сузана и да полеем милиони растения.

Меган погледна подгизналите гуменки на Кевин.

— И вие сте се полели, както виждам.

Той се засмя.

— Имахме водна битка и аз победих.

— Това е вече моят герой.

— На обед ядохме пица, а Керълайн — тя работи за Сузана — каза, че съм като разпран. Утре Сузана ще оформя градина, затова не можем да отидем с нея, но, ако искаш, ще излезем с корабчето, за да видим китовете. Искаш, нали? Казах им аз на Алекс и Джени, че няма да имаш нищо против.

Тя погледна тъмните му възторжени очи. Никога не го бе виждала по-щастлив. В този момент, дори да бе поискал да отидат до Найроби, за да се запишат на сафари за лъвове, Меган нямаше да може да му откаже.

— Разбира се. — Засмя се, когато малките ръчички се стегнаха здраво около врата й. — Кога отплаваме?

 

 

Точно в десет на следващия ден Меган бе качила тримата си подопечни на палубата. Въпреки че денят бе много топъл и спокоен за юни, тя послуша съвета на Сузана и взе топли якета и шапки за разходката в Атлантическия океан. Носеше и бинокъл, и фотоапарат и резервно филмче.

Въпреки че бе изпила две хапчета против морска болест, стомахът й се преобърна, щом стъпи на борда.

Яхтата изглеждаше здрава. Трябваше да се примири. Бялата боя блестеше на слънцето, перилата искряха. Щом се качиха, веднага забеляза, че на първата палуба има голяма кабина, цялата в стъкло. Това сигурно бе за по-страхливите, предположи Меган. Вътре имаше множество столове и пейки, автомат за сладкиши и безалкохолни.

Погледна към кабината за последен път и потегли след децата с истинско съжаление. Колко удобно и уютно щеше да им бъде в тази кабина.

— Трябва да се качим на мостика. — Алекс важно се упъти право напред и помаха на един от моряците. — „Мореплавател“ е наш. Наш и на Нейт.

— Татко каза, че е на банката. — Джени се катереше по железните стъпала, гордо вирнала червената панделка в косата си. — Само че това е шега. Холандеца пък разправя, че бил жалък срам един истински моряк да влачи напред-назад белите тумбаци на туристите. Нейт обаче само се смее.

Меган повдигна едната си вежда. Все още предстоеше да се запознае с небезизвестния Холандец, а Джени, като един добър папагал непрекъснато повтаряше думите му. А въпросните думи бяха по-колоритни, отколкото бе необходимо.

— Ние сме вече тук! — Алекс се хвърли на мостика, задъхан от вълнение. — И Кевин е с мен.

— Добре дошли на яхтата. — Натаниъл вдиша глава от картата, която проучваше. Очите му веднага се спряха на Меган.

— Мислех, че Холт ще бъде тук.

— Той е с „Кралицата“. — Той взе пурата и я стисна между зъбите си, а след това се ухили. — Не се притеснявай, Мег, няма да те подмятам много.

Не че това я притесняваше. Напротив, притесняваше я. В черния си пуловер и джинси, с черната си гръцка риболовна шапка и този блясък в очите Нейт изглеждаше напълно компетентен. Също като пират, каза си тя, който се е качил на взет на абордаж търговски кораб.

— Започнах да обработвам счетоводните ви книги. — Така, сега вече се чувстваше на своя територия.

— Така и предположих.

— Цари неописуем хаос.

— Да, сигурно. Кевин, ела насам да погледнеш. Искам да ти покажа къде отиваме.

Кевин се поколеба и продължи да стиска ръката на майка си още за момент. Ала шарените карти бяха толкова примамливи, че не се сдържа. Той хукна, готов да залее Натаниъл с десетки въпроси.

— Колко китове ще видим? Какво ще стане, ако се ударят в лодката? Те ще изригват ли вода през онези дупки, дето са им на гърба? Веднага ли тръгваме?

Меган понечи да го прекъсне и внимателно да обясни да не тормози господин Фюри, но Натаниъл вече отговаряше на въпросите, докато настаняваше Джени на коляното си и насочваше пръста на Алекс по линиите на картата.

Пират или не, помисли си тя, определено имаше подход към децата.

— Готови сме да вдигаме котва, капитане.

Натаниъл кимна на моряка.

— Четвърт назад. — Все още с Джени на ръце, той се приближи към руля. — Изведи ни оттук, капитане — каза й Нейт и насочи изпълнените с нетърпение детски ръчички в правилната посока.

Меган бе завладяна от любопитство. Приведе се, за да разгледа инструментите. Дълбочинни сонди, сонар, радиостанция. И тези, както и другите прибори, й бяха напълно чужди, все едно че се намираше в пилотската кабина на космически кораб. Тя бе жена от равнините.

Докато лодката се отделяше бавно от доковете, стомахът й отново се обърна, за да й напомни какво предстои.

Меган потисна гаденето, раздразнена от себе си. Всичко това бе на психическа основа, опита се да се убеди тя. Глупава слабост, която можеше да се преодолее със силата на волята.

Освен всичко друго, бе взела цели две хапчета против морска болест, така че съвсем логично бе да не й прилошава.

Децата се развикаха, когато корабчето направи широк завой в залива. Стомахът й отново се разбунтува.

Алекс се прояви като изключително щедър приятел и позволи на Кевин да надуе сирената. Меган се загледа през прозореца към спокойните гладки води на залива Френчмън.

Каква красота, каза си тя. И дори не се клатушкаха.

— Можеш да видиш Кулите от щирборда — каза Натаниъл.

— Там са — заяви Джени. — Щирборда е от дясната страна, а бакборда е ляво.

— Кърмата е отзад, а носът — отпред — продължи Алекс, за да не остане по-назад. — Всички знаем за лодките.

Меган зарея поглед към скалите, за да потисне новия каприз на стомаха си.

— Ето ги, Кевин. — Тя стисна месинговия парапет под прозореца, за да не падне. — Имаш чувството, че са пораснали от скалите.

Наистина приличаха на замък, каза си Мег, докато ги наблюдаваше със сина си, застанал до нея. Кулите се издигаха към синьото лятно небе, а по сивите скали проблясваха малки парченца слюда. Дори скелето за ремонтните работи и дребните, прилични на мравки фигури, не можеха да развалят приказната гледка. Приказка, каза си Меган, ала тя си имаше и тъмна страна.

А това, реши тя, я правеше още по-интригуваща. Нищо чудно, че Слоун с неговата любов към сградите я обожаваше.

— Такава гледка можеш да видиш на някой самотен ирландски бряг — каза Натаниъл зад нея. — Или на някоя мъглива шотландска скала.

— Да. От морето изглежда още по-впечатляващо. — Очите й се насочиха към Кулата на Бианка. Мег потръпна.

— Искаш ли да си сложиш якето? — попита той. — Ще стане студено, щом излезем в открито море.

— Не, не ми е студено. Просто се замислих. След като чуеш всички истории за Бианка, не можеш да не си представиш какво е било.

— Седяла на скалите и го чакала. Чакала Крисчън. И мечтаела — предполагам обзета от чувство на вина, тъй като била истинска дама. Но благоприличието има толкова шанс, колкото и снежна топка, попаднала в ада на любовта.

Тя потръпна отново. Тези думи й бяха до болка познати. Някога бе влюбена и бе загубила както благоприличието, така и невинността си.

— Платила си е — заяви троснато Меган и се извърна на страни. За да се поразсее, се наведе над картите. Не че разбираше нещо.

— Насочваме се на север, североизток. — Както бе постъпил и с Алекс. Натаниъл взе ръката й и насочи пръста й по картата. — Денят е ясен, видимостта — отлична, ала има силен вятър. Ще ни поклатушка малко.

Страхотно, каза си тя и преглътна с усилие.

— Ако не намериш китовете, да знаеш, че ти ще отговаряш за три много разочаровани деца.

— Е, все някой и друг ще открия. — Меган се блъсна в него, когато заливът ги изтласка в открити води. Ръцете му стиснаха раменете й за опора и останаха там. Яхтата може и да се клатеше, но той бе стабилен като скала. — Ако искаш, разтвори крака. Така ще разпределиш тежестта си. Хайде, Меган, ще свикнеш.

Тя бе на друго мнение. Вече усещаше ледено студените капчици пот, обсипали кожата й. В стомаха й се надигаше жлъч. Не можеше да си позволи, беше си обещала да не разваля деня на Кевин, нито пък да се излага, като започне да повръща.

— Отнема около час, докато пристигнем, нали така? — Гласът й бе слаб, немощен, въпреки че се постара да се стегне.

— Точно така.

Понечи да се отдръпне, ала отново се люшна като пияна към него.

— Я да те погледна — настоя тихо Нейт и я обърни към себе си. Щом спря поглед на нея, веждите му веднага се сключиха. Беше пребледняла като платно, а под кожата й избиваше необичаен зеленикав оттенък. Толкова й е лошо, че едва се държи на крака, помисли си той и поклати глава. А те дори не бяха поели по курса.

— Взе ли нещо преди тръгване?

Нямаше никакъв смисъл да се преструва. А и вече не й оставаха сили да се прави на храбра.

— Да, но ми се струва, че не ми действа. И в кану да седна, пак ми прилошава.

— И въпреки това тръгна на тричасова обиколка из Атлантика.

— На Кевин толкова му се искаше… — Тя замълча, когато Натаниъл я прегърна през кръста, за да я задържи, и я поведе към една от пейките.

— Сядай — нареди той.

Тя се подчини безропотно, а щом забеляза, че децата са прекалено заети да зяпат през прозорците, се отпусна и наведе глава между коленете си.

Три часа, повтори наум Мег. След три часа щяха да я свалят в чувал на сушата. Дали нямаше да е по-добре да я погребат в морето? Господи, кой дявол я накара да си въобрази, че две никакви хапчета ще я спасят? Усети леко подръпване на ръката.

— Какво? Да не би линейката да е вече тук?

— След малко няма да имаш нужда от линейка, сладурче. — Натаниъл бе клекнал пред нея, за да нахлузи някакви хавлиени ленти на китките й.

— Какво е това?

— Акопресура. — Той завъртя лентите така, че някакви метални копчета леко притиснаха едно място на китката й.

Би се разсмяла, ако на устните й не напираха стонове.

— Браво. Аз имам нужда от носилка, а той ми предлага вуду.

— Това си е наука. Аз лично не бих се отнасял така пренебрежително към вудуто. Бил съм свидетел на доста впечатляващи резултати. Сега започни да дишаш бавно и дълбоко. И остани седнала. — Нейт отвори един от прозорците зад нея, за да влезе свеж въздух. — Трябва да се върна на палубата.

Тя се подпря на стената и остави хладния въздух да перне бузите й. От другата страна на мостика децата се бяха сгушили с надеждата Моби Дик да се покаже отнякъде. Загледа скалите, ала те се поклащаха напред-назад и Меган затвори очи, за да се скрие.

Въздъхна и започна да съставя сложна тригонометрична задача наум. Странно, но докато стигна до решението, стомахът й вече се бе успокоил.

Сигурно защото бе била със затворени очи, помисли си тя. Само че нямаше начин да ги държи затворени в продължение на три часа, не и когато имаше три малки деца, за които носеше отговорност.

Само за опит отвори едното си око. Яхтата продължаваше да се клатушка, ала Мег прие движението спокойно. В следващия момент забеляза, че децата ги нямаше на прозореца и я обзе паника. Скочи, напълно забравила, че й бе лошо, но ги мерна на мостика с Натаниъл.

Браво, много добре, каза си отвратена тя, стой си, без да смееш да мръднеш, а Натаниъл ще управлява кораба и ще забавлява трите деца. Стегна се, готова да усети нов пристъп на гадене, и направи крачка.

Не усети нищо.

Намръщи се, направи още една крачка, а след нея още една. Усети лека слабост, ала вече не бе отпусната, безсилна и обляна в студена пот. Реши да се подложи и на най-страшното изпитание, затова погледна през прозореца към разбунтувалото се море.

Усети леко потръпване, но то бе едва доловимо. Всъщност, каза си Мег, дори й стана приятно, все едно че яздеше кон. Изпълнена с удивление, погледна хавлиените ленти на китките си.

Натаниъл я погледна през рамо. Цветът на лицето й се бе върнал, забеляза той. Сега бе като бледа праскова, а зелен оттенък нямаше.

— По-добре ли си?

— Да. — Тя се усмихна и се опита да потисне притеснителността си с лекотата, с която лентите бяха потиснали морската болест. — Благодаря ти.

Нейт я изчака да облече децата в якетата. Насред Атлантическия океан лятото го нямаше.

— Първия път, когато отплавах, ни застигна вихрушка. Прекарах най-ужасните два часа в живота си, докато се превивах през перилата. Хайде, ела. Поеми руля.

— Руля ли? Че аз не мога.

— Естествено, че можеш.

— Хайде, мамо. Много е забавно. Наистина.

Подтиквана от трите деца, Меган се озова на мостика, гърбът й притиснат в гърдите на Натаниъл, ръцете й покрити от неговите.

Всяка клетка в тялото й започна да пулсира. Тялото на Нейт бе като желязо, а ръцете му излъчваха увереност и спокойствие, Тя усети мириса на море през отворените прозорци. Колкото и да се стараеше да се съсредоточи във вълните, които се разбиваха около тях, не можеше да забрави за присъствието му. Брадичката му се отриваше в главата й, сърцето му биеше леко и равномерно до гърба й.

— Човек е най-спокоен, когато държи нещата пол контрол — отбеляза той и Мег измърмори нещо в знак на съгласие.

Само че в този момент тя не държеше нещата под контрол.

Започна да си представя какво ли щеше да бъде, ако тези здрави, умели ръце докосваха някое друго място, не гърба й. Ако се обърнеше, щеше да се окаже притисната в него, а ако вдигнеше глава…

Объркана от тези мисли, Меган започна да смята сложно алгебрично уравнение.

— Четвърт скорост — нареди Натаниъл и насочи яхтата няколко градуса на север.

От промяната в скоростта Меган се олюля. Опита се да се задържи, когато Натаниъл я обърна. Ето че бе срещу него, главата й леко отпусната назад. Небрежната усмивка по лицето му я накара да се зачуди дали той не себе досетил за мислите й.

— Виждаш ли точките на екрана, Кевин? — Гледаше нея, сякаш се опитваше да я хипнотизира с нетрепващите си сиви очи. Очи на магьосник, каза си тя. — Знаеш ли какво означават? — Устните му се извиха, много по-близо до нейните, отколкото би трябвало. — Това трябва да са китовете.

— Къде? Къде са, Нейт? — Кевин се втурна към прозореца, ококорен от нетърпение.

— Гледай напред. Ще спрем ей сега. Надникни през люка — обърна се той към Меган. — Мисля, че такова нещо друг път никога не си виждала.

Все още замаяна, тя се олюля към люка. Яхтата се заклати неестествено и спря — да не би пък само за нея да беше неестествено? Когато Натаниъл пое микрофона, за да разкаже на туристите за китовете, Мег посегна към фотоапарата и бинокъла.

— Виж! — изписка Кевин и заподскача като пружина. — Мамо, виж!

Всички мисли изчезнаха от ума й, остана само удивлението. Забеляза как огромното туловище се подава над развълнуваната повърхност на океана. Надигаше се все повече и повече, гладко, гигантско, неземно. Тя чу виковете и подсвиркванията на хората от долната палуба, улови се, че сама изхлипа.

Това бе някаква магия, каза си Меган, нещо с такива внушителни размери, толкова прекрасно да се спотайва в морските дълбини. Пръстите й покриха устните и ги притиснаха в първия момент на страхопочитание, а плясъците на китовете във водата звучаха като оглушителен гръм.

Пръски вода се разпиляха наоколо и блеснаха като диаманти. Фотоапаратът й стоеше бездеен, напълно забравен. Тя остана да се взира, гърлото й стегнато от вълнение, в очите й парещата топлина на сълзите.

— Партньорът му също се издига.

Гласът на Натаниъл я извади от почудата. Меган бързо вдигна апарата и веднага защрака, още в момента, когато морето се разтвори пред кита.

Те изпуснаха гейзери вода от гърбовете си, а децата обезумяха от възторг. Меган се смееше, повдигнала Джени високо, за да може да вижда по-добре, а тримата с нетърпение си предаваха един на друг бинокъла.

Тя се притискаше към прозореца не по-малко възбудена от децата, докато лодката обикаляше, за да следва лъскавите планини, които се плискаха във водата. След това китовете затръбиха и се гмурнаха дълбоко с тежко плясване на огромните си опашки. Недалеч от тях хората се смееха и подвикваха, докато пръските вода ги обливаха целите.

„Мореплавател“ откри китове още два пъти и пътниците се насладиха на изумителната гледка. Доста след като корабчето обърна към дома, Меган остана на прозореца с надеждата да зърне удивителните създания още веднъж.

— Красиви бяха, нали?

Тя се обърна към Натаниъл с блеснали очи.

— Невероятни. Дори нямах представа. Снимките и филмите съвсем не успяват да предадат истинското им величие.

— Нищо не е същото, като да видиш и опиташ сам. — Той изви едната си вежда. — Добре си, нали?

Меган се засмя и погледна китките си.

— Още едно чудо на чудесата. Никога не бих предположила, че от подобно нещо би имало смисъл.

— „Много са нещата под небето и земята, Хорацио.“

Пират, облечен в черно, да цитира „Хамлет“!

— Така излиза — измърмори тя. — Ето ги и Кулите. — Мег се усмихна. — От дясно.

— Бързо учиш, сладурче. — Нейт даде бърза заповед и „Мореплавател“ се насочи към спокойните води на залива.

— От колко време плаваш?

— Цял живот. Избягах навремето, на осемнадесет, за да се постъпя в търговския флот.

— Избягал си? — Тя отново се усмихна. — Приключения ли търсеше?

— Свобода. — Едва изрекъл думата, той се обърна, за да може да настани корабчето гладко и безпроблемно на обичайното му място.

Меган се зачуди защо ли момче на осемнадесет ще търси свобода. Замисли се, че и тя на тази възраст бе все още дете, което чакаше дете. Сама бе захвърлила свободата си. Сега, почти десет години по-късно, никак не съжаляваше. Не и след като цената на тази свобода бе била синът й.

— Може ли да слезем долу и да пийнем по нещо? — Кевин подръпваше ръката на майка си. — Всички сме жадни.

— Да, разбира се, веднага ще ви завела.

— Ние и сами можем да отидем — обясни Алекс. Той знаеше, че вече бяха прекалено големи, за да имат нужда от човек, който да ги наглежда непрекъснато. — Аз нося и пари, и всичко. Просто искаме да поселим долу и да погледаме как пътниците слизат.

— Добре, може, но да останете вътре. — Меган се загледа след хукналите малчугани. — Толкова рано започват да разперват криле.

— Твоето момче още дълго ще долита при теб.

— Надявам се. — Спря се, преди да бе казала останалото, което й беше на езика. „Той е всичко, което имам.“ — Кевин прекара страхотно. И аз също. Благодаря.

— Удоволствието беше мое. — Сега бяха сами на мостика, яхтата бе обезопасена, вързана за брега, а туристите бавно слизаха. — Ще дойдеш пак.

— Едва ли ще успея да държа Кевин далече. Трябва да слизам с тях.

— Те са добре. — Нейт пристъпи към нея, преди тя да успее да се отдръпне. — Знаеш ли, Мег, забравяш нервността си, когато децата са някъде наблизо.

— Не съм нервна.

— Мяташ се като риба на сухо. Бе истинско удоволствие да наблюдавам лицето ти, когато видя първия кит. За мен е винаги удоволствие да те видя, но одеве се смееше и вятърът разбъркваше косата ти, бе толкова прекрасна, че сърцето ми замря. — Той направи още една стъпка и я притисна към кормилото. Постъпката му може и да не беше съвсем честна, ала щеше да мисли за това по-късно. Как би могъл да я забрави, докато бе притисната с гръб към него, ръцете й меки и несигурни под неговите. — Ти и сега си също толкова красива. С тези прелестни очи. Имаш най-красивите сини очи, които някога съм виждал. А кожата ти е сякаш от праскови и сметана. — Нейт повдигна пръст към бузата й и я погали. На Меган й се стори, че бе стъпила върху оголена жица. — На човек му се иска да те вкуси и никога повече да не те пусне.

— Ласкателствата не ми действат. — Искаше й се да може да говори с категорична небрежност, да не се задъхва.

— Аз просто казах истината. — Той се наведе и устата му бе на един дъх разстояние от нейната. — Ако не искаш да те целуна, само ми кажи.

Трябваше да му каже. Трябваше на всяха цена. Ако можеше да говори. Но в следващия миг устните му бяха върху нейните, топли, твърди и също толкова умели, колкото и ръцете. По-късно щеше да си каже, че устните й са се разтворили от шока, за да може да протестира. Ала това бе лъжа.

Отвориха се жадно, неспособни да скрият глада, който бе толкова дълбок, че се понесе стенание, подобно на въздишката на човек, вкусил сметана, след като години наред е пил чиста вода.

Тялото й не се стегна в готовност да го отблъсне, а затрептя като струна на арфа. Пръстите й се вплетоха в косата му и го принудиха да задълбочи целувката.

Бе очаквал хладен ответ или поне някакво колебание. Може би видя искрица на страст в очите й, също както тътена и топлината на вулкана, скрити под повърхността.

Нейт не бе готов за този разразил се огън.

Забрави да мисли, бе изцяло покорен от тази жена. От мириса и, от усещането, от вкуса, от звука на онзи стон, който долови, когато захапа долната й устна. Привлече я още по-близо, закопня за още и усети финото й тяло, притиснато до него.

Мирисът на океана отвън го караше да си представя самотен плаж, огласян единствено от писъка на чайките и екота на прибоя.

Тя усещаше, че потъва и стисна раменете му, за да не падне. Цялото й тяло се бунтуваше. Сега вече щеше да й е необходимо нещо много по-силно успокояващо от лентите на ръцете.

Щеше да й е необходим контрол, поля и най-вече… Да си спомни.

Отдръпна се и щеше да полети назад, ако ръцете му нея бяха задържали.

— Не.

Не му достигаше дъх. Каза си, че по-късно ще анализира защо една единствена целувка го бе разтърсила така дълбоко, все едно че някой го бе удрял с юмрук.

— Може ли по-точно? Какво „не“?

— Не на това. На всичко това. — Обзе я паника и Мег се дръпна рязко. — Изобщо не мислех.

— Нито пък аз. Това е добър знак, че не мислиш, докато се целуваш.

— Не искам да ме целуваш.

Той натъпка ръце в джобовете си. Там беше по-сигурно, тъй като госпожицата пак бе започнала да мисли.

— Сладурче, не забелязах да ти е неприятно, ти също се постара доста.

Нямаше смисъл да отрича очевидната истина. Позова се на логиката.

— Ти си привлекателен мъж и просто реагирах напълно естествено.

Нейт се ухили.

— Скъпа, ако подобни целувки са нещо естествено за теб, мога да умра щастлив.

— Нямам намерение да допусни подобно нещо да се случи отново.

— Нали знаеш какво са казали хората за пътя към ада и намеренията, нали? — Тя отново се стегна. Той забеляза как се напрегнаха раменете й. Разбра, че преживяното с Дюмонт бе оставило много белези. — Успокой се, Мег — каза Нейт с по-спокоен и мил глас. — Няма да ти скоча. Щом искаш да действаме бално, така да бъде.

Самият факт, че той говореше толкова разумно, я подразни.

— Изобщо няма да действаме.

Това вече е по-добре, реши Нейт. Нямаше нищо против малко да я поразтърси. Всъщност смяташе да го прави доста често.

— Държа да ти кажа, че грешиш. Щом един мъж и една жена са разпалили такъв огън като нас двамата, да знаеш, че ще се връщат за още топлина.

Тя много се страхуваше, че той бе прав. Дори и в този момент част от нея копнееше да усети мъжа.

— Не се интересувам нито от огньове, нито от топлина. И изобщо не се интересувам от връзка с мъж, когото почти не познавам.

— Значи трябва да се опознаем, преди да започнем връзката — отвърни Нейт с дразнещо разумен глас.

Меган стисни зъби.

— Не се интересувам от връзка. Точка по въпроса. Сигурно това е ужасен удар по самочувствието ти, но ще трябва да го приемеш. А сега, би ли ме извинил, трябва да отида да прибера децата.

Той любезно отстъпи от пътя й и я изчака да стигне до стъклената врата към горната палуба.

— Мег? — Самочувствието му бе едната причина, която го накара да заговори. Другата бе твърда решителност. — Първия път, когато се любим, няма да мислиш за него. Няма дори да можеш да си спомниш името му.

Очите й го пронизаха като ледени остриета. Тя забрави за достойнството си и тресна вратата.