Метаданни
Данни
- Серия
- Сестрите Калхун (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Megan’s Mate, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Цветана Генчева, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 100 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и начална корекция
- Xesiona (2009)
- Сканиране
- ?
Издание:
Коломбина прес, София, 2004. ISBN: 954-706-120-8
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Недка Г.)
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Беше пребледняла като платно, въпреки че се стараеше да запази спокойствие. Самата мисъл малкото й момченце да избяга бе толкова неестествена, че тя продължаваше да си повтаря, че това бе грешка, че бе замислил някоя лудория. Може би просто сънуваше.
— Никой не го е виждал — повтори Меган и стисна с ръка бравата, за да запази равновесие. — Част от дрехите му липсват, няма я и раницата.
— Обади се на Сузана — нареди веднага Натаниъл. — Сигурно е с Алекс и Джени.
— Не е с тях. — Тя бавно поклати глава. Чувстваше тялото си като от стъкло и се страхуваше, че при едно по-рязко движение ще се разпадне на безброй парчета. — Те са тук. Всички са тук. Не са го виждали, а аз съм заспала. — Изговаряше прецизно и внимателно всяка дума, сякаш сама не разбираше казаното. — Спах до късно, а после надникнах в стаята му, както обикновено. Нямаше го, но реших, че е долу или пък някъде навън. Само че като излязох, разбрах, че и Алекс го търси. — Страхът започваше да я гложди и драскаше като малки котешки лапки по гърба й. — Търсихме наоколо, после се върнах. Тогава открих, че някои от нещата му… Част от нещата му…
— Добре, скъпа, не се притеснявай — Коко веднага плъзна ръка през кръста на Меган, за да я успокой. — Сигурна съм, че е замислил някоя игра. В тази къща има толкова много места, на които да се скрие, а и наоколо.
— Толкова се вълнуваше за днешния празник. Нали трябваше с Алекс и Джени да разиграят войната. Той щеше да е в ролята на Даниел Бун.
— Ще го открием — каза й Натаниъл.
— Разбира се, че ще го открием. — Коко нежно я побутна напред. — Ще организираме търсене. Да знаеш само как ще се развълнува, когато разбере.
Час по късно всички се бяха пръснали из къщата и претърсваха всяко ъгълче и кътче, връщаха се и продължаваха да търсят. Меган запазваше спокойствие с невероятно усилие и оглеждаше всеки сантиметър, като започна от едната кула и продължи надолу.
Трябва да е някъде тук, каза си тя. Всеки момент ще го открие. Иначе просто не може да бъде.
В гърлото й се надигаше истерия и Меган си наложи да я преглътне.
Той само си играе. Тръгнал е да изследва някое място. Та нали обичаше къщата толкова много. Беше нарисувал десетки картини, които да изпрати в Оклахома, за да могат всички да видят, че живее в замък.
Сега, като отвори следващата врата, и ще го открие.
Тя не спираше да си повтаря тези думи, докато се луташе от стая в стая.
Натъкна се на Сузана в един от извитите коридори. Стана й студено, обзе я леден студ, въпреки че слънцето грееше.
— Не отговаря — каза с изтънял глас Меган. — Викам го непрекъснато, ала той не отговаря.
— Къщата е огромна. — Сузана пое ръцете й и ги стисна здраво. — Едно време, когато бяхме деца, си играехме на криеница и не успяхме да намерим Лайла цели три часа. Беше изпълзяла под един шкаф на третия етаж и беше заспала отдолу.
— Сузана… — Меган стисна устни. Трябваше да приеме истината, при това час по-скоро. — Двете му любими ризи липсват, а също и двата чифта гуменки. Всичките бейзболни шапки. Парите, които спестяваше в буркана, също са изчезнали. Той не е в къщата. Избягал е.
— Трябва да поседнеш.
— Не, аз… Аз… Трябва нещо да направя. Да се обадя в полицията. Господи… — Тя се пречупи и притисна ръце към лицето си. — Всичко може да му се случи. Та той е още малък. Дори нямам представа откога го няма. Наистина не знам. — Очите й, разширени от страх, не се откъсваха от Сузана. — Пита ли Алекс и Джени? Може да е споменал нещо пред тях. Може…
— Разбира се, че ги попитах. Меган — отвърна внимателно Сузана. — Кевин не им е споменавал нито дума за тръгване.
— Но къде може да е отишъл? Защо? Дали не се е върнал в Оклахома? — попита тя в последния момент. — Може би се опитва да се върне в Оклахома. Може би е нещастен и само се преструва, че тук му харесва.
— Той беше истински щастлив. Ала ще проверим. Хайде, ела.
— Проверих навсякъде тук — каза Холандеца на Натаниъл. — И килерите, и складовете, дори фризера за месо. Трент и Слоун претърсват частта, дето я ремонтират, а Макс и Холт преравят храсталака. — В очите му се четеше тревога, но ръцете му бяха напълно спокойни, докато вареше кафето. — Според мен хлапето само си играе и вече е чул виковете и суетнята и ще излезе, за да провери защо е целият този шум.
— Претърсихме два пъти цялата къща. — Натаниъл се загледа мрачно през прозореца. — Аманда и Лайла претърсиха хотелската част. И там не е.
— Нещо тук не ми се връзва. Кевин беше страшно щастлив тук. Идва при мен всеки божи ден, пречка ми се из краката и досажда да му разказвам истории от морето.
— Нещо го е накарало да избяга. — Усети бодване в основата на врата. Потри разсеяно мястото и се загледа към скалите. — Защо бяга едно дете? Защото е уплашено, наранено или нещастно.
— Това момче не беше нито уплашено, нито наранено, нито нещастно — отвърна категорично Холандеца.
— И аз не бих казал. — На неговата възраст Натаниъл бе изпитал и трите и със сигурност щеше да забележи симптомите. Имало бе моменти, когато и той бе бягал. Само че тогава нямаше къде да отиде.
Бодването във врата продължаваше да го тормози. Той отново зарея поглед към скалите.
— Имам предчувствие — каза сам на себе си.
— Какво?
— Просто предчувствие. — Сега бодването се усети в стомаха. — Отивам да проверя.
Сякаш нещо го теглеше към скалите. Натаниъл не отблъсна подтика, въпреки че неравният скалист терен разпращаше болки навсякъде из тялото му, а от стръмното изкачване се задъха. Притиснал с една ръка болезнено чувствителните си ребра, той продължаваше напред и погледът му не се отделяше от скалите и високо избуялата трева.
Беше убеден, че тъкмо такова място би привлякло едно дете. Както и един мъж.
Слънцето бе високо, нажежено до бяло, морето изглеждаше сапфирено синьо и се превръщаше в бяла пяна край скалите. Красиво и смъртоносно. Представи си едно малко момче, което се препъва нагоре по пътеката, подхлъзва се и пада. Обзе го толкова силен пристъп на гадене, че едва успя да го потисне.
Нищо не се бе случило на Кевин, каза си уверено Нейт. Нямаше да позволи нищо да се случи на Кевин.
Обърна се и продължи да се изкачва, без да спира да вика името на момчето.
Някаква птица привлече погледа му. Чисто бяла чайка, грациозна като балерина, се спусна съвсем ниско над треви и скали, направи кръг, издаде музикален писък, почти човешки, женски, от който го побиха тръпки. Той остана, загледан след нея. За частица от секундата Натаниъл бе готов да се закълне, че очите на чайката са зелени, зелени също като изумруди.
Тя направи широк кръг и кацна на една издатина малко по-ниско, сякаш го изчакваше.
Натаниъл пое надолу, без да обръща внимание на протестите на израненото си тяло. Бумтенето на прибоя отекваше в главата му. Стори му се, че долавя мирис на жена — сладък, мек, успокояващ, ала това бе само мирисът на морето.
Птицата подскочи и отлетя, пое към небето, за да се присъедини към спътника си — друга чайка, ослепително бяла. За момент те увиснаха в кръг във въздуха, подвиквайки си сякаш от радост. Чак след това размахаха криле навътре към океана.
Задъхан, Натаниъл се приближи до ръба и видя плитка ниша в скалата, където се бе приютило сгушеното момче.
Първият му инстинкт бе да поеме детето на ръце и да го прегърне. Но веднага се овладя. Не бе съвсем сигурен дали той не бе причината Кевин да избяга.
Вместо това седна на самия ръб и заговори тихо.
— Гледката тук е великолепна.
Кевин продължаваше да притиска лице към коленете си.
— Връщам се в Оклахома. — Това бе опит да се противопостави, ала той прозвуча изтощен и немощен. — Ще се кача на автобуса.
— Може и така. Поне ще видиш много приятни части от страната. Но защо на мен ми се струваше, че тук ти харесва?
Отговорът бе свиване на рамене.
— Става.
— Някой да не те е тормозил?
— Не.
— С Алекс ли се скарахте?
— Не, нищо такова. Просто се връщам в Оклахома. Снощи беше прекалено късно за автобуса, затова се качих тук да изчакам. Май съм заспал. — Раменете му се превиха, а лицето му си оставаше извърнато настрани. — Няма да ме накараш да се върна.
— По-голям съм от теб, затова мога да те накарам. — Каза го нежно и докосна с ръка косата на Кевин. Момчето се дръпна. — Но предпочитам да не те насилвам да вършиш каквото и да било, преди да разбера защо е всичко това. — Той изчака известно време, впил поглед в морето, заслушан във вятъра, докато най-сетне усети, че Кевин се отпусна малко. — Майка ти е доста притеснена заради теб. И останалите също. Може би е най-добре да отидеш да си вземете довиждане, преди да заминеш.
— Тя няма да ме пусне.
— Тя много те обича.
— Изобщо не е трябвало да ме има. — В думите му прозвуча горчивина, а и това бяха прекалено горчиви думи за едно малко момче.
— Това, дето го каза, е глупаво. Човек има право да е ядосан, ала не и да става глупав.
Кевин вирна глава. Лицето му бе набраздено от сълзи и мръсотия и Натаниъл усети как сърцето му се свива.
— Ако не ме е имала, сега всичко щеше да е различно. А тя винаги се преструва, че няма значение. Само че аз си знам.
— Какво знаеш?
— Вече не съм бебе. Знам какво е направил той. Направил е така, че тя да забременее, а после си е отишъл. Отишъл си е, защото изобщо не го е интересувало. И като си отишъл, се оженил за Сузана, а после и нея зарязал. А също и Алекс и Джени. Затова съм им брат.
Това бяха бурни води, помисли си Натаниъл и тук се налагаше да се маневрира внимателно. Очите на момчето, наранени и гневни, се впиха в неговите.
— Това е нещо, което трябва майка ти да ти обясни.
— Тя ми каза, че понякога хората не могат да се оженят и да се заедно, дори и да имат деца. Само че той не ме иска. Никога не ме е искал и затова го мразя.
— По този въпрос няма да споря с теб — отвърна предпазливо Натаниъл. — Само че майка ти те обича и това е много по-важно. Ако си отидеш, ще я нараниш много силно.
Устичката на Кевин затрепери.
— Ако мен ме няма, тя ще може да остане с теб. Ако не бях аз, ти щеше да си с нея сега.
— Боя се, че нещо не разбирам, Кевин.
— Той… Той те е набил. — Гласът на Кевин пресекна, докато се опитваше да изрече думите. — Чух го снощи. Чух ви двамата с мама, когато тя каза, че тя била виновна, но истината е, че вината е моя. Защото той е мой баща, направил ти е всичко това и сега ти ме мразиш, затова трябва да си отида.
— Малко глупаче. — Обзет от силни чувства, Натаниъл издърпа момчето на колене и го разтърси. — Измислил си я тази дивотия заради тези няколко синини? Приличам ли ти на човек, който не може да се погрижи за себе си? Онези двама нещастници изпълзяха на четири крака.
— Наистина ли? — Кевин подсмъркна и изтри очи. — И въпреки това…
— Въпреки това стига вече глупости! Заслужаваш така да те раздрусам, че зъбите ти да затракат, задето така ни изплаши всички.
— Той ми е баща — каза Кевин и вирна брадичка. — Това означава, че…
— Това не означава нищо. Моят баща беше пияница, който ме смилаше от бой за удоволствие. Това значи ли, че и аз съм като него?
— Не. — Сълзите на детето потекоха свободно. — Само че аз си помислих, че ти повече няма да ме харесваш и няма да останеш и няма да искаш да си ми баща, както Холт е татко на Алекс и Джени.
Натаниъл нежно привлече малкия в прегръдката си.
— Мислил си грешно. — Той докосна с устни косата на Кевин, усетил прилив на обич. — Заслужаваш да увиснеш на гротмачтата, моряче.
— Какво е това?
— Ще ти покажа по-късно. — Прегърна го още по-здраво. — А замислял ли си се, че искам да си мой син? Че искам двамата с майка ти да сте мои?
— Честно? — Гласът на Кевин прозвуча приглушено до ризата на Нейт.
— А според теб щях ли да те уча как да поемеш руля, ако исках да си отидеш?
— Не знам. Май не.
— Търсих те, Кевин, дълго. Не само днес.
С въздишка детето вдигна ръка и я отпусна на рамото на Натаниъл.
— Толкова ме беше страх. Ала после дойде птицата.
— Птица ли? — Натаниъл си спомни и се огледа. Скалите бяха пусти.
— Затова престана да ме е страх. Тя остана цялата нощ. Колкото пъти се будих, тя все беше тук. После отлетя с друга, но пък дойде ти. Мама много ли ми е ядосана?
— Сигурно.
Кевин отново въздъхна — измъчена въздишка, която накара Натаниъл да се усмихне.
— Май съм загазил.
— Хайде, да ти вземем нещата и да хванем бика за рогата.
Кевин вдигна рапицата и доверчиво пъхна ръка в дланта на Натаниъл.
— Боли ли? — попита той и огледа лицето на Натаниъл.
— И още как.
— Може ли по късно да ти видя всичките синини?
— Разбира се. Имам си няколко особено любими.
Натаниъл усещаше всяко едно от наранените места, докато се качваха по скалната пътека, и после, когато поеха по скалистия хълм към дома. Струваше си всяка болка и прерязване, само и само да види изражението по лицето на Меган.
— Кевин! — Тя затича по тревата с развята коса, бузите й мокри от сълзи.
— Хайде — прошепна Натаниъл на момчето. — Първо ще иска да те прегърне.
Кевин кимна, пусна раницата и затича към майка си.
— О, Кевин… — Не можеше да го прегърне достатъчно силно, въпреки че бе коленичила в тревата и го люлееше и плачеше от облекчение.
— Къде го намери? — попита тихо Трент.
— Горе на скалите, беше се скрил в една вдлъбнатина.
— Мили Боже — потръпна Кейкей. — Там горе ли е прекарал нощта?
— Май да. Имах някакво предчувствие. И той се оказа там.
— Предчувствие ли? — Трент се спогледа с жена си. — Напомни ми да ти кажа как открих Фред, когато беше още кутре.
Макс потупа Натаниъл по гърба.
— Ще отида да звънна в полицията, за да им кажа, че сме го намерили.
— Сигурно е гладен. — Коко преглътна сълзите си и се сгуши в Холандеца. — Ще му приготвя нещо да си хапне.
— Доведи ги, когато тя престане да подсмърча… — Холандеца прикри издайнически потреперващия си глас с леко прокашляне. — Жени. Винаги вдигат много шум.
— Хайде, да влезем вътре. — Сузана дръпна Алекс и Джени за ръцете.
— Ама аз искам да го разпитам за призраците — оплака се Алекс.
— После. — Холт разреши проблема, като вдигна Алекс на раменете си.
Меган си пое накъсано дъх и стисна в длани лицето на Кевин.
— Добре ли си? Нали не си наранен?
— Не-е-е. — Той се чувстваше притеснен, задето се бе разплакал пред брат си и сестра си. Все пак бе почти на девет. — Добре съм.
— Да не си посмял пак да направиш подобно нещо. — Бързата промяна у майка му от сълзи към гняв накара веждите на Натаниъл да се извият. — Накара ни всички да се поболеем от притеснение, млади човече. Търсим те от часове, дори леля Колийн. Дори на полицията се обадихме.
— Извинявай. — Възхищението, че и полицията се бе занимавала със случая, притъпи чувството за вина.
— Едно „извинявай“ няма да бъде достатъчно, Кевин Майкъл О’Райли.
Кевин заби поглед в земята. Очакваха го големи неприятности всеки път, когато тя използваше всичките му имена.
— Никога повече няма да правя така. Обещавам.
— Не трябваше и този път да го правиш. Би трябвало да съм спокойна с теб и да ти имам доверие, а сега… О! — Тя изхлипа отново и притисна главата му към гърдите си. — Мъничкият ми, толкова се страхувах. Обичам те много. Къде беше тръгнал?
— Не знам. Може би при баба.
— При баба ти? — Меган клекна до него и въздъхна. — Не ти ли харесва тук?
— Страшно ми харесва.
— Защо тогава избяга, Кевин? На мен ли си ми сърдит?
Той поклати глава и отново забоде поглед в земята.
— Мислех си, че вие с Нейт сте ми ядосани, защото него са го набили. Ама Нейт каза, че аз не съм виновен и че ти не си ядосана. Каза, че за него това не е проблем. Ти нали не ми се сърдиш?
Ужасените й очи стрелнаха Нейт и тя отново притисна Кевин.
— Не, разбира се, скъпи. Никой не ти се сърди. — Погледна отново сина си и стисна лицето му в длани. — Помниш ли, когато ти казах, че понякога хората не могат да са заедно? Трябваше да ти обясня, че понякога не трябва да са заедно. Така се получи с мен и… — Не можеше да го нарече баща на Кевин. — С мен и Бакстър.
— Но това е било злополука.
— О, не. — Меган отново се усмихна и го целуна по бузите. — Злополуката е нещо, което ти се иска да не е ставало. Ти беше като подарък. Ако пак си помислиш, че не те искам, ще трябва да те натъпча в някоя кутия и да те вържа с панделка, за да ти дойде ума в главата.
Той се изкиска.
— Извинявай.
— Хайде. Да отидем да те измием. — Тя се изправи, стисна ръката на сина си и погледна Натаниъл. — Благодаря ти.
Както става при децата, Кевин загърби нощното си приключение на скалите и се впусна в интересните неща около празника. За момента той бе героят и се стараеше да впечатли всички близки с разкази за тъмното и морето и за бялата птица със зелените очи.
Както повеляваше традицията, бяха довели всички кучета, и Сади и Фред подтичваха с кутретата и децата по поляната. Бебетата бяха или в креватчета навън, или гушнати от някого. Някои от гостите на хотела се присъединиха, привлечени от смеха и веселието в семейното крило.
Натаниъл се отказа да участва в импровизираната игра на софтбол, преценил, че физическото натоварване няма да му се отрази благоприятно. Вместо това се провъзгласи за рефер и спореше с всеки батсман, който вадеше от играта.
— Ти сляп ли си, или си тъп? — Кейкей запокити възмутено бухалката си. — Удар в окото не е причина да се изпусне такова подаване. Топката излетя на половин километър навън.
Натаниъл стисна пурата между зъбите си.
— Не изглежда така от мястото, на което съм аз, сладурче.
Тя плесна с ръце по бедрата си.
— Значи не си за станал където трябва. — Джени използва момента, за да направи странично превъртане и спечели овациите на всички зрители.
— Кейкей, ти имаше най-изгодното място, а това ти беше третият удар. Излизаш от играта.
— Ако вече не беше такъв синьо-лилав… — Тя потисна смеха си и изсумтя презрително. — Ти си наред, Лайла.
— Вече? — Съвсем мързеливо Лайла отметна коса от лицето си и зае мястото на сестра си.
От позицията си Меган погледна втория си батсман.
— Няма да се затича дори и да отбележи удар?
Сузана въздъхна и поклати глава.
— Няма да се наложи. Само гледай.
Лайла отпусна ръка до бедрото си, погледна многозначително Натаниъл и се обърна към питчъра. Слоун зае съвършената стойка, която накара децата да изръкопляскат. Лайла пое първия удар, докато бухалката все още беше на рамото й. Прозя се.
— Да не би да те бавим? — попита Натаниъл.
— Чакам си моята топка.
Очевидно и втората не беше нейната. Тя я остави да профучи и противниковият отбор я освирка.
Лайла пристъпи на място, протегна се и се усмихна на Слоун.
— Хайде, юначе — каза тя и зае позиция. Удари малката топка и тя полетя към базата. Сред приветствените викове Лайла подаде бухалката на Натаниъл.
— Винаги си познавам моя удар — каза му тя и бавно се оттегли.
Когато играта приключи, за да похапнат, Натаниъл се настани до Меган.
— Имаш добър замах, сладурче.
— Аз тренирах младежкия отбор на Кевин в Оклахома. — Погледът й се премести към сина й, за пореден път този следобед. — Не се чувства никак зле, доколкото забелязвам.
— Не. Ами ти?
— Вече не ме гризе чак така отвътре. — Тя притисна ръка към стомаха си. — Не бих си и помислила, че може да го направи заради Бакстър. Просто не ми мина през ума. А трябваше.
— Едно момче трябва да си има тайни. Дори от майка си.
— Сигурно. — Денят беше толкова хубав, каза си Меган, толкова приятен, че не биваше да се оставя на притесненията. — Каквото и да си му казал там, е било правилно. Искам да знаеш, че означава много за мен. — Тя го погледна. — И ти означаваш много за мен.
Натаниъл отпи от бирата си и я погледна.
— Замислила си нещо, Меган. Защо просто не ми го кажеш?
— Добре. След като си тръгна вчера, мислих много. Как ще се почувствам, ако не се върнеш. Знаех, че в живота ми ще зейне празнота. Може би щях да успея да я запълня отново, поне отчасти, ала все щеше да има нещо, което да ми липсва. Колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах кое е това нещо. И отговорът не се променяше.
— А какъв бе отговорът, Мег?
— Ти, Натаниъл. — Тя се наведе към него и го целуна. — Само ти.
По-късно, когато небето притъмня и луната изплува над морето, Меган наблюдаваше зарята. Наслагваха се все нови и нови цветове. Водопади от искрящи светлини валяха от небето, за да приветстват новата свобода, новото начало и, както тя си каза, новата надежда.
Огненото представление прикова погледите на децата и те останаха да му се радват. Тътнежите разтърсиха всичко, докато най-накрая картечни откоси разпратиха цвят и светлина да озарят небето. За няколко мига небето се превърна в покров в златно, червено-синьо и ослепителнобяло, набраздено от кръгове и спирали, от кули, които се разпиляваха в отделни звезди, за да паднат в морето.
Късно след като празникът приключи и всичко бе вдигнато и почистено, а децата завити в леглата, тя усети как желанието да празнува нахлува в кръвта й. Върна се в стаята си и четка косата си, докато не заблестя по раменете. В нея тръпнеше очакване, докато завързваше хлабаво халата. Тихо се плъзна през вратата на терасата и се отправи към стаята на Натаниъл.
Не й бе необходимо кой знае какво усилие, за да го убеди да остане още една нощ. Той бе уморен, болеше го цялото тяло и не му се тръгваше, въпреки че пътят с кола до тях бе съвсем кратък. Отпусна се съвсем, след като се накисна във ваната. Пред погледа му непрестанно се появяваше лицето на Меган, озарено от отблясъците на зарята.
Когато се върна от банята, я завари в спалнята си.
Беше облякла копринен син халат, който падаше до земята и подчертаваше нежните извивки на тялото й. Косата й блестеше като злато, а очите й бяха потъмнели и тайнствени също като сапфири.
— Реших, че може да поискаш един масаж. — Тя се усмихна колебливо. — Имам богат опит със схванати мускули. При конете, поне.
Нейт не смееше да диша.
— И откъде се сдоби с това?
— А, това ли? — Меган прокара длан по халата. — Взех го назаем от Лайла. Прецених, че ще ти хареса повече от хавлиения. — Той не казваше нищо и тя усети, че започва да губи смелост. — Ако предпочиташ да си тръгна, ще те разбера. Едва ли се чувстваш достатъчно добре за… Не е нужно да се любим, Натаниъл. Просто исках да ти помогна.
— Не искам да си тръгваш.
Усмивката й отново разцъфтя.
— Защо тогава не си легнеш? Ще започна от гърба ти. Честна дума, много съм добра. — Тя се засмя. — Конете ме обожаваха.
Той отиде до леглото и докосна косата й, после бузата.
— И в конюшнята ли слагаше копринени халати?
— Винаги. — Меган го побутна. — Обърни се по корем — нареди тя. Доволна от това, с което се бе заела, Меган сипа ароматно масло на дланите си и го разтри, за да го стопли. Внимаваше движенията на матрака да не го разклащат и коленичи до него. — Кажи ми, ако те заболи.
Започна от раменете му, като едва докосваше синините, и увеличаваше натиска по напрегнатите мускули. Имаше тяло на войн, каза си тя, стегнато и мускулесто, набраздено в битки.
— Днес си се преуморил.
Нейт изръмжа, затвори очи и се остави на удоволствието да го покори. Усещаше леките докосвания на коприната до кожата си. Долавяше и парфюма й, който му се стори като истински балсам.
Болките отшумяха и се превърнаха в една по-първична болка, която зажужа в кръвта му, когато Меган докосна с устни рамото му.
— Така по-добре ли е? — прошепна тя.
— Не. Убиваш ме. Не спирай.
Смехът й беше нисък, мек, когато издърпа кърпата и притисна умелите си пръсти от двете страни на гръбнака.
— Тук съм, за да те накарам да се почувстваш по-добре. Натаниъл. Отпусни се, за да има ефект.
— Справяш се отлично. — Той простена, когато пръстите й се спуснаха надолу, като описваха кръгове, натискаха. Следваха ги устните й, леки като перце, нежни.
— Имаш толкова красиво тяло. — И Меган дишаше учестено, докато го галеше и докосваше. — Обичам да го гледам, да го докосвам. — Вдигна устни от гърба му, отново се насочи към раменете и леко захапа ухото му. — Обърни се — прошепна тя. — Аз ще свърша останалото.
Устните й го чакаха, когато се обърна. Посегна към гърдите й, но Меган се отдръпна.
— Чакай. — Въпреки че ръцете й трепереха, тя сипа още масло. Без да откъсва очи от неговите, протегна пръсти върху гърдите му. — Целият са те изранили — прошепна.
— На тях им се отрази по-зле.
— Натаниъл, войнът, сразил драконите. Лежи мирно — прошепна Меган и се наведе, за да целуне драскотините и синините по лицето му. — Ще ги накарам всички да изчезнат.
Сърцето му лудо блъскаше. Усети го под дланта си. На светлината на лампата очите му изглеждаха като тъмен пушек. Халатът се бе събрал около коленете й, когато се настани върху него. Масажира раменете му, ръцете, дланите, целуна ожулените кокалчета, докосна ги с език.
Въздухът натежа като сироп, гъст и сладък. Задържаше се в дробовете му при всяко вдишване. Никоя друга жена не го бе карала да се чувства безпомощен, изтощен и доволен едновременно.
— Меган, имам нужда да те докосна.
Без да откъсва очи от него, тя посегна към колана на халата и го разхлаби. В следващия момент коприната се плъзна от раменете й. Отдолу бе с копринено бельо. Той протегна ръка и една тънка презрамка се плъзна по рамото му.
Меган затвори очи и отпусна ръка, докато неговата се спусна под коприната. Изведнъж се появиха същите ослепителни цветове като зарята в небето. В главата й се пръснаха звезди, красиви и горещи. Жадна за още, тя се надигна над него и го пое в себе си бавно.
Потръпна, когато Нейт се изви нагоре и стисна бедрата й. Цветовете се вляха в кръвта й, нажежени до бяло, кожата й овлажня. Усетила желанието, Меган се наведе и пое устните му, а пръстите й притиснаха наранената му кожа.
— Нека аз — изстена тя и притисна ръката му към гърдата си. — Нека аз… — Сякаш подивяла от страст, Меган се движеше като светкавица. Погледът му се замъгли и той извика името й усетил как желанието се събира на топка. Освобождаването бе като неочакван удар, нанесен с кадифен камшик. Тя се стегна около него в момента на наслада. Слаба и безсилна, отпусна глава на гърдите му.
— Нараних ли те?
Нямаше сили да я прегърне, затова продължи да лежи отпуснат.
— Не усещам нищо друго освен теб.
— Натаниъл… — Меган надигна глава, за да го целуне.
— Вчера забравих да ти кажа нещо.
— М-м-м… Какво има?
— И аз те обичам. — Забеляза, че очите му се отвориха и потъмняха.
— Това е добре. — Ръцете му вече не бяха обзети от слабост, когато я притисна към себе си.
— Не знам дали е достатъчно, но…
Той извърна устни към нея, за да я накара да замълчи.
— Не разваляй нещата. За Бога, Меган. За тази вечер това е достатъчно. — Целуна я отново. — Остани при мен.
— Добре.