Нора Робъртс
Скрити тайни (5)

ПЕТА ГЛАВА

Кевин не можеше да прецени кое бе по-страхотно. Колебаеше се между малкия огнедишащ дракон на рамото на Натаниъл отзад и сбръчкания нацупен белег точно отпред. Белегът бе останал в резултат от пробождане с нож, а това бе достатъчно, за да го отведе на първо място в класацията. Но пък татуировката, истинска татуировка на дракон съвсем не бе за пренебрегване.

Натаниъл имаше още един белег, точно под кръста, близо до бедрото. Когато Алекс започна да го разпитва с детска настойчивост, мъжът обясни, че бил от змиорка, с която се бил вплел в двубой някъде из Тихия океан.

Кевин веднага си представи Натаниъл, въоръжен единствено с нож, стиснат между зъбите, започнал битка на живот и смърт с люспесто създание не много по-различно от чудовището на Лох Нес.

Освен това новият му приятел си имаше и папагал, огромна пъстроцветна птица, която си стоеше вътре в къщата на дървена стойка и бъбреше. Любимият израз на Кевин стана „Откъсни й главата“.

Кевин реши, че Натаниъл Фюри бе най-готиният човек, когото някога бе познавал — мъж, пропътувал също като Синдбад седемте морета на длъж и на шир, белязан в битки, за които носеше неоспорими доказателства. Това бе човек, който обичаше кучета и говорещи папагали.

По всичко личеше, че не му бе неприятно Кевин да се мотае около него, а Алекс и Джени да тичат из двора с кучето, докато се стрелят с въображаеми лазерни пистолети. За него обаче бе много по-интересно да е до Нейт и да го наблюдава как забива пирони в дъските.

Чак след шест обработени дъски Кевин събра смелост да го атакува с напиращите въпроси.

— А ти защо искаш тераса тук?

— За да мога да седя на нея. — Мъжът нагласи нова дъска на място.

— Ама нали си имаш една отзад?

— И тя ще си остане там. — Три удара с чука и пиронът бе забит до главичката. Натаниъл се отпусна, клекнал на пети. На главата си бе вързал кърпа и бе облечен единствено в разръфани къси джинси. Кожата му бе загоряла от слънцето и покрита с капчици пот. — Виждаш ли как се оформя рамката?

Кевин проследи с поглед гредите, които обхождаха едната страна на къщата.

— А-ха.

— Продължаваме, значи, така, докато стигнем до другата тераса.

Погледът на Кевин светна.

— Значи ще обиколи цялата къща, също като кръг.

— Правилно си схванал. — Натаниъл заби следващия пирон и се намести. — Харесва ли ти острова?

Зададе въпроса така естествено, сякаш питаше друг възрастен и затова Кевин първо се огледа, за да е сигурен, че мъжът говори на него.

— Харесва ми. Много. Живеем в замъка, но мога да си играя непрекъснато с Алекс и Джени.

— Нали и в Оклахома си имаше приятели?

— О, да. Най-добрият ми приятел беше Джон Къртис Силвърхорн. Той е наполовина команч. Мама каза, че може да идва на гости когато пожелае, а иначе ще си пишем непрекъснато. Вече му писах за китовете. — Кевин се усмихна срамежливо. — Това ми хареса най-много от всичко.

— Значи трябва пак да излезем.

— Наистина ли? Кога?

Натаниъл спря работата с чука и погледна момченцето. Трябваше да се сети от наблюденията си над Алекс и Джени, че когато децата са отгледани с любов и доверие, те вярват на всичко, което им се казва.

— Можеш да дойдеш с мен, когато пожелаеш. Стига майка ти да разреши.

Наградата му за необмисленото предложение бе слънчева усмивка.

— Може ли пак да ми дадеш да покарам кораба?

— Да. — Натаниъл се ухили и обърна бейзболната шапка на Кевин наопаки. — Може. Искаш ли да забиеш няколко пирона?

Кевин се ококори и грейна.

— Добре!

— Ето. — Натаниъл се премести назад, за да може детето да коленичи пред него. — Дръж пирона така. — Той обви ръцете на Кевин със своите, за да му покаже как да държи и пирона, и чука.

— Ей! — Алекс се събули от мъртвите на планетата Нула и хукна към тях — Може ли и аз?

— И аз. — Джени се метна на гърба на Натаниъл, защото знаеше, че бе винаги добре дошла.

— Май си намерих помощници. — Натаниъл веднага прецени, че с бандата нови помощници работата ще му отнеме двойно повече време.

 

 

Час по късно Меган спря колата отпред и се загледа. Къщата я изненада. Очарователна двуетажна постройка с прясно боядисани сини капани на прозорците, по первазите саксии с избуяли маргарити. Това изобщо не отговаряше на представите и за Натаниъл Фюри. Изненада я и грижливо окосената поляна, подкастрения жив плет и дебелото джафкащо кутре.

Най-изненадана остана от самия Натаниъл. Малко се притесни от голото му мускулесто тяло със златист загар. И тя бе човек, все пак. Вниманието й обаче бе привлечено от това, с което се занимаваше.

Бе клекнал до сина й на недовършената тераса, доближил глава до неговата, покрил с едрата си длан детската ръка. Джени седеше до тях, изпълнена с обожание, Алекс се опитваше да върви по една тел наблизо.

— Здрасти. Меган. Виж, аз съм онзи Алекс, който побеждава смъртта. — Развълнуваният малчуган се олюля и за малко да падне. Замаха диво с ръце и избегна опасността.

— Беше на косъм — каза тя и му се усмихна.

— Мамо, строим тераса. — Кевин бе прехапал долната си устна и ковеше с чука някакъв пирон. — Виждаш ли?

— Да. — Меган остави куфарчето и се наведе, за да погали любвеобилното кутре, което се превъртя по гръб, изпълнено с обич към целия свят.

— Сега е мой ред. — Джени пърхаше с клепки към Натаниъл.

— Точно така, сладурче. Добре, Капитане. Да го поставим на място.

Като пъшкаше от усилието, Кевин заби пирона в дървото.

— Направих го. Сам направих цялата дъска. — Кевин гордо вдигна поглед към майка си. — Редуваме се и всеки от нас прави по една дъска. На мен ми беше третата.

— Май се справяш добре. — За да отдаде дължимото и на дявола, тя се усмихна на Натаниъл. — Не всеки би се справил.

— Необходимо е точно око и сигурна ръка. Ей, приятелчета, къде е следващата?

— Веднага. — Алекс и Кевин хукнаха заедно да донесат нова дъска.

Застанала отстрани, Меган наблюдаваше стереотипа, който си бяха изработили. Натаниъл пое дъската, огледа я и я постави на място. Премери и сравни размерите на новата и старата и едва след като остана доволен, позволи на Джени да се настани до него.

Тя стисна чука и с двете си ръчички, а Натаниъл, много по-смел, отколкото Меган бе предполагала, задържа пирона.

— Не откъсвай очи от целта — предупреди той детето и седна търпеливо, докато леките й удари малко по малко вкарваха пирона на място. След това обви ръцете й със своите, за да нанесе последния удар. — От тази работа се ожаднява — отбеляза небрежно Нейт. — Не съм ли прав, приятели?

— Да, да! — Алекс сви длани около гърлото си и задиша тежко.

Натаниъл приготви следващия пирон.

— В кухнята има лимонада. Ако някой донесе каната и чаши…

Четири чифта очи се извърнаха към нея и Меган веднага разбра какво трябва да направи. След като нямаше да работи като дърводелец, значи се налагаше да влезе в ролята на прислужница.

— Добре. — Остави куфарчето на земята и мина по вече готовата част от терасата към вратата.

Натаниъл не каза нищо, само чакаше.

Секунди по-късно остър вълчи вой прозвуча отвътре, последван от приглушен писък. Беше широко ухилен, когато Бърди направи поканата си.

— Ей, сладурче, ще пийнеш ли едно с мен. Обърни ми внимание, малката. — След това Бърди продължи с песен от „Няма нищо по-хубаво от една дама“, а децата се заляха от смях.

След няколко минути Меган изнесе подноса с напитките. След нея звучеше гласът на Бърди.

— Дай ми целувка и тя ще бъде за последно!

Меган изви едната си вежда и постави подноса на пода на терасата.

— Богарт, мюзикъли и поезия. Интересна птица.

— Пада си по красиви жени. — Натаниъл взе едната чаша и я изпи наведнъж. Огледа Меган, прибрания кок, колосаната блуза и панталона. — И никак не го виня.

— Леля Коко разправя, че на Нейт му трябвала жена. — Алекс мляскаше заради резливия вкус на лимонадата. — Само дето не разбирам защо.

— За да спи с него — отвърна Джени и при тези думи и Натаниъл, и Меган се опулиха. — Възрастните се чувстват самотни нощем и обичат да има някой, с когото да спят. Също като мама и татко. Аз пък си имам мече — нареждаше тя и показа плюшената играчка. — Затова не ми е самотно.

— Време за почивка. — Натаниъл едва потискаше смеха си. — Момчета, защо не заведете Доги на разходка, долу, при водата?

Идеята бе приета единодушно. С индиански викове и гръмовно топуркане те хукнаха.

— Детето има право. — Натаниъл допря студената чаша до потното си чело. — Нощем човек се чувства самотен.

— Сигурна съм, че Джени с удоволствие ще ти услужи с мечето си. — Меган отстъпи от него и се направи, че разглежда къщата. — Много приятен дом имаш, Натаниъл. — Докосна нежно цветчетата на маргаритите. — Уютен.

— А ти какво очакваше? Някой кокошарник ли?

Тя се усмихна.

— Нещо такова. Благодаря ти, че остави Кевин да прекара деня тук.

— Тези тримата работят като екип в последно време.

Усмивката й стана по-мека. Зад къщата се носеше смях.

— Да, прав си.

— Приятно ми е, когато са наоколо. Приятни са за компания. — Той се намести на пода на терасата и кръстоса крака като индианец. — Момчето има твоите очи.

Усмивката й веднага се стопи.

— Не, на Кевин са кафяви. Също като на баща му.

— Нямах предвид цвета. Говорех за изражението, за нещо много по-дълбоко от просто синьо или кафяво. Ти колко си му разказала?

— Аз… — В следващия момент се стегна в вирна брадичка. — Не съм дошла тук, за да обсъждам личния си живот с теб.

— А какво дойде да обсъдим?

— Дойдох да прибера децата и да прегледаме счетоводството.

Натаниъл кимна към куфарчето.

— Донесла ли си ги?

— Да. — Меган извади документите, защото друг избор нямаше, и седна на терасата срещу него. — Приключих с първото тримесечие — януари, февруари и март. Разходите надвишават приходите за този период, въпреки, че са ви превеждани суми от ремонта на лодки. Има и една висяща сметка още от февруари. — Тя извади папките и прелисти грижливо разпечатаните листа — Някой си господин Жак Ларю ви дължи хиляда двеста тридесет идва долара и тридесет и шест цента.

— Ларю имаше тежка година. — Натаниъл си сипа още лимонада. — Двамата с Холт решихме да му дадем още малко време.

— Бизнесът си е ваш, разбира се. По принцип би трябвало да се предяви иск за неустойка заради забавяне на плащането повече от тридесет дни.

— По принцип тук, на острова, се държим доста по-благородно.

— Ти решаваш. — Меган си намести очилата. — Така, както виждаш, счетоводната книга вече е подредена в логическа последователност. Отделните колони включват съответно наем, режийни, покупки за офиса, реклама и така нататък. След това са заплатите и удръжки.

— Нов парфюм!

Тя вдигна поглед.

— Моля?

— Имаш нов парфюм. В него се усеща лек жасминов аромат.

Меган го погледна разсеяно.

— Коко ми го даде.

— Харесва ми. — Той се приведе по-близо. — При това много.

— Добре. — Тя прочисти гърлото си и обърна на нова страница. — А това тук са приходите. Прибавих и продажбите от тази седмица, за да мога поне ориентировъчно да ти кажа как ще приключите месеца. Виждам, че предлагате намаление за групите на хотела.

— Идеята ни се стори добра, а и на бизнеса се отразява положително.

— Да, много добре. Средно, осемдесет процента от гостите на хотела се възползват от груповите пътувания с кораб. Аз… Трябва ли да седиш толкова близо?

— Да. Вечеряй с мен тази вечер, Мег.

— Не.

— Страхуваш се да останеш сама с мен ли?

— Да. Както сам виждаш, през март е започнало раздвижване…

— Доведи и момчето.

— Какво?

— Да не би да си мрънкам пол носа? — Той се усмихна и смъкна очилата от носа й. — Казах ти да доведеш и Кевин. Ще ви завела на едно място. Правят страхотни палачинки с раци. — Нейт произнесе думата „раци“ с типичната за Нова Англия интонация и тя се усмихна. — Не смея да твърдя, че са на висотата на сготвеното от Коко, но пък там е толкова колоритно местенце.

— Ще видим.

— А-ха. Родителско недоверие.

Меган въздъхна и сви рамене.

— Добре. На Кевин ще му бъде приятно.

— Става. — Той й върна очилата, изправи се и взе нова дъска. — Значи до довечера.

— Довечера ли?

— Че защо да чакаме? Ще звъннеш на Сузана и ще й кажеш, че пътьом ще оставиш децата.

— Може и така. — Сега, докато бе с гръб към нея, не можеше да откъсне очи от играта на мускулите му, докато работеше. Направи се, че не забелязва стягането в стомаха и си каза, че синът й ще я придружава. — Никога не съм опитвала палачинка с раци.

— Значи ще падне истинско угощение.

 

 

Оказа се, че Нейт бе напълно прав. Дългият криволичещ път във великолепния кабриолет бе истинско удоволствие. Малките селца, през които минаваха, бяха живописни като на картичка. Слънцето клонеше към хоризонта на запад, а бризът довяваше мирис на риба, цветя и море.

Ресторантът бе по-скоро закусвалня, квадратна постройка с опушени стени, издигната на подпори във водата.

Украсата бяха съдрани рибарски мрежи и шамандури.

По лекьосания под бяха подредени също толкова лекьосани маси. Сепаретата бяха така направени, че да съдерат всички дамски чорапогащи. За доста съмнителната романтична атмосфера допринасяха боядисаните консервни кутии от риба тон на всяка маса и пъстрите глобуси, а които гореше по една свещ. Свещите, поставени в консервните кутии, не бяха запалени. Днешното меню бе надраскано върху черна дъска, поставена точно до отворената врата на кухнята.

— Имаме палачинки с раци, салата от раци и раци натюр — обясни сервитьорката на очевидно видялото се в чудо четиричленно семейство. — Имаме бира, мляко, леден чай и безалкохолни. Има пържени картофи и салата от зеле, моркови и майонеза, сладолед няма, щот’ машината се повреди. Какво ще поръчате?

Щом забеляза Натаниъл, тя заряза клиентите и го блъсна с все сили по гърдите.

— Къде се губиш, капитане?

— Ами тук-там, Джул. Приядоха ми се палачинки с раци.

— Дошъл си точно където трябва. — Сервитьорката, болезнено слаба жена с бухнала сива коса, огледа критично Меган. — И коя ще да е тази?

— Меган О’Райли и синът й Кевин. Тона е Джули Питърсън. Най-добрата готвачка на остров Маунт Дезърт.

— Новата счетоводителка на Кулите. — Джули кимна рязко. — Е, сядайте, сядайте. Ще се погрижа и за вас, щом ми остане минутка. — Тя отново се върна при клиентите си. — Решихте ли вече, или само ще ми седите на чист въздух?

— Храната е по-добра от обслужването. — Натаниъл намигна на Кевин и пое към едно от сепаретата. — Току-що се запозна с една от най-известните личности на острова, Кевин. Семейството на госпожа Питърсън ловят раци и ги готвят вече повече от сто години.

— Леле. — Той огледа сервитьорката, която за деветгодишно дете изглеждаше достатъчно стара, за да е вършила и сама тази работа през последния век.

— Работех тук като дете. Лъсках подовете. — Тя бе много мила с него, спомни си Натаниъл. Даваше му лед или мехлем за синините, без да каже и дума.

— Мислех, че си работил в семейството на Холт… — започна Меган и се прокле за прибързано изречените думи, щом забеляза, че той повдига едната си вежда. — Коко ми каза.

— Работих известно време у семейство Брадфорд.

— Познавал ли си дядото на Холт? — полюбопитства Кевин — Той е един от призраците.

— Разбира се. Обикновено сядаше на терасата на къщата, където сега живеят Алекс и Джени. Понякога ходеше до скалите на Кулите. Търсел Бианка.

— Лайла каза, че сега те двамата бродят заедно. Аз обаче не съм ги виждал. — А това бе огромно разочарование. — Ти виждал ли си призрак?

— Неведнъж. — Натаниъл пренебрегна факта, че Меган го ритна под масата. — В Корнуол, където скалите са изключително опасни, и мъглите се стелят като някакво живо същество, видях една жена, загледана към морето. Носеше пелерина с качулка, а в очите й имаше сълзи. — Кевин се бе привел напред, нетърпелив да чуе всичко, развълнуван. — Тръгнах към нея през мъглата и тя се обърна. Беше красива и тъжна. „Загубен“, ми каза. „Той е загубен. Също и аз.“ След това изчезна. Като дим.

— Честно? — попита Кевин, обзет от истинско страхопочитание.

Не честността бе от значение тук, каза си Натаниъл. Важното бе въздействието.

— Наричаха я „Дамата на капитана“, и според легендата, корабът на съпруга й потънал по време на буря в Ирландско море. Всяка нощ плачела и все ходела на скалите, за да го чака.

— Май и ти трябва да пишеш книги, също като Макс — измърмори Меган, учудена и подразнена от тръпката, която пролази по гръбнака й.

— А, много то бива да ги съчинява, този Нейт! — Джули тръшна на масата две бутилки бира и някакво безалкохолно. — Все ми разправяше къде ще отиде, какво ще види. Е, Капитане, вече всичко си видял, нали?

— Май да. — Натаниъл повдигна бутилката към устните си. — Но никога не те забравих, скъпа.

Джули отново се разкиска и го блъсна по рамото.

— Сладкодумец — каза тя и се отдалечи.

Меган погледна бирата.

— Ама тя не ни взе поръчката.

— Няма и да го направи. Ще ни донесе каквото прецени. — Отпи нова глътка бира. — Това е, защото ме харесва. Ако не ти се пие бира, ще гледам да я убедя да сервира друго.

— Няма нужда. Сигурно познаваш много от хората на острова, след като си отраснал тук.

— Само някои. Нямаше ме години наред.

— Нейт е обиколил целия свят. Два пъти при това. — Кевин сърбаше сода през сламката си. — Минал е през урагани и тайфуни, всичко ти казвам.

— Сигурно е било много вълнуващо.

— Имаше и приятни моменти.

— Липсва ли ти?

— Повече от петнадесет години плавах на чужд кораб. Сега вече си имам свой. Нещата се променят. — Той провеси ръка на облегалката на сепарето. — Например, дойде ти.

— На нас ни харесва — Кевин започна да ръчка леда със сламката. — Шефът на мама в Оклахома беше стиснат мизерник.

— Кевин!

— Дядо каза така. И освен това не те ценеше. А ти и гък не казваше. — Кевин не знаеше какво точно означава това, ала дядо му все така говореше.

— Дядо ти беше предубеден. — Тя се усмихна и разроши косата на сина си. — Но е истина, че ни харесва тук.

— Да си изядете всичко — нареди Джули и остави на масата три огромни плата. Навитият като палачинка тънък плосък хляб бе пълен с парчета раци, гарнирани със салата от теле, моркови и майонеза, а до тях огромна камара пържени картофи. — Това момиче има нужда да позаглади косъма — заяви Джули. — И момчето. Не знаех, че ги харесваш такива кльощави, Капитане.

— Харесват ми такива, каквито ми паднат — поправи я Натаниъл, а Джули се заля от смях.

— Никога няма да успеем да изядем всичкото това ядене. — Меган гледаше отчаяно препълненото плато.

Натаниъл вече бе започнал.

— Разбира се, че ще успеем. А на теб остана ли ти време да прегледаш книгата на Фъргюс?

— Не много. — Тя опита предпазливо. Независимо от обстановката, храната бе отлична. — Искаше ми се първо да отхвърля основната част от работата. Тъй като хаосът в „Шипшейп“ беше най-стряскащ, реших да оправя нещата първо там. Остава ми второто ви тримесечие, а после и хотела.

— Кев, майка ти е много практична жена.

— Мила. — Кевин налапа огромна хапка от палачинката. — Ама дядо казва, че трябва да излиза повече.

— Кевин!

Предупреждението закъсня прекалено много. Натаниъл вече се хилеше доволно.

— Сериозно? И какво още казва дядо ти?

— Че сега й е времето да живее. — Кевин нападна пържените картофки с неподправен детски ентусиазъм. — Още е много млада, за да живее като отшелник.

— Дядо ти е много умен човек.

— Така е. Той знае всичко. Има петрол вместо кръв, а в главата му са само коне.

— Това е цитат от майка ми — обясни сухо Меган. — И тя знае всичко. Но ти не питаше ли за книгата на Фъргюс?

— Чудех се дали не ти е разпалила любопитството.

— Донякъде. Мислех да й отделям по час, час и нещо вечер.

— Едва ли баща ти е имал точно това предвид, когато е казал, че сега ти е времето да поживееш, Мег.

— Това няма значение. — Тя отново се опита да насочи разговора към безопасната тема за счетоводната книга. — Някои от страниците са много избелели, ала като изключим дребните грешки, счетоводството е водено много прецизно Има и две три страници, където са изписани само цифри без никаква логика.

— Така ли? Те не се ли връзват с останалото?

— Май не, но трябва да огледам всичко по-подробно.

— Понякога губиш от това, че оглеждаш нещата прекалено подробно.

Натаниъл намигна на Джули, когато жената остави нови напитки на масата. Този път за него имаше кафе. Госпожа Питърсън знаеше, че когато кара кола, той никога не пие повече от една бира.

— Нямам нищо против и аз да я погледна.

Меган се намръщи.

— Защо?

— Обичам загадките.

— Това не е кой знае каква загадка, ала ако семейството кажат, че нямат нищо против, заповядай. — Тя се облегна назад и въздъхна. — Извинявай, но просто не мога да поема нито хапка повече.

— Добре — Натаниъл размени чиниите им. — Аз обаче мога.

За най-искрено удивление на Меган той наистина можеше. Не се учуди, когато забеляза, че Кевин бе изял всичко до троха. Сега растеше и тя не се учудваше, че изяжда по толкова много всеки път, когато седнеха на масата. Ала Натаниъл си бе изял порцията, а след това и нейната половина, при това без да му мигне окото.

— Винаги ли ядеш така? — попита Меган, след като си тръгнаха от ресторанта.

— Не. Но винаги съм искал. Като дете все не ми беше достатъчно. — Това можеше да значи, че не е имало възможност за повече. — В морето пък се научаваш да ядеш всичко, при това по много, винаги, когато има готвено.

— Бе трябвало да си поне сто и петдесет килограма.

— Някои хора изгарят храната. — Той я погледна. — Също като теб. Цялата тази нервна енергия буквално изяжда калориите.

— Не съм кльощава — измърмори тя.

— Не си. Въпреки че и аз така мислех, докато не те прегърнах. Бих казал, че си стройна като върба, а усещането е невероятно, когато един мъж те притисне. — Меган изпусна сдържания въздух през зъби и се извърна през рамо. — Той захърка в мига, в който запалих мотора — успокой я Натаниъл. Наистина, Кевин се бе проснал на задната седалка, подложил длани под бузата си, дълбоко заспал. — Въпреки че, честно казано, не разбирам какво лошо има момчето да разбере, че един мъж се интересува от майка му.

— Та той е дете. — Тя се обърна назад, очите й станали строги и сериозни. — Няма да допусна да си мисли, че съм…

— Човешко същество?

— Не е твоя работа. Той е мой син.

— Така е — съгласи се веднага Натаниъл. — А ти си го възпитала безупречно.

Меган го погледна предпазливо с крайчеца на окото си.

— Благодаря.

— Няма за какво. Това е самата истина. Трудно е сам човек да отглежда дете. Но ето че ти си открила правилния начин.

Беше невъзможно да се дразни от него, особено след като знаеше какво й бе разказала Коко.

— Загубил си майка си много малък. А… Тя, Коко, спомена.

— Май Коко е споменала доста неща.

— Не е било нарочно. Нали я знаеш. Обича хората и иска всички да са…

— Строени в семейни двойки ли? Да, много добре я знам. Избрала те е за мен.

— Тя… — Меган не знаеше какво да каже. — Та това е смешно.

— Не и за Коко. — Той взе внимателно завоя. — Коко, разбира се, представа няма, че съм наясно какви ги върти, и знам, че си ме представя паднал на колене да правя предложение.

— Добре, че си предупреден.

Въпреки че се стараеше да говори с възмутен глас, по устните й трепкаше усмивка.

— Че то всичко е ясно. От месеци насам не е спряла да те хвали. А ти се оказа, че напълно заслужаваш рекламата.

Тя изсъска като змия и се обърна към него. Усмивката му и фактът, че се чувстваше толкова глупаво, я развеселиха.

— Благодаря ти. — Меган протегна крака и реши да се наслаждава на вечерта. — Щеше да ми е неприятно, ако те бях разочаровала.

— Не си, сладурче.

— На мен пък ми каза, че излъчваш някаква тайнственост, че си романтичен и чаровен.

— И?

— Оказа се, че напълно си заслужаваш рекламата.

— Сладурче… — Нейт се пресегна, пое ръката й и я обсипа с горещи целувки. — Може да бъде къде-къде по-добре.

— Сигурна съм. — Тя издърпа ръка и се престори, че не забелязва трепета, плъзнал към рамото й. — Ако не я обичах толкова много, щях да се подразня. Но Коко е толкова мила.

— Не съм срещал друг човек с по-открито сърце. Едно време си мечтаех да ми е майка.

— Съжалявам. — Преди да се осъзнае, Меган покри дланта му със своята. — Сигурно ти е било много трудно да загубиш майка си като дете.

— Няма нищо. Това беше толкова отдавна. — Прекалено отдавна, за да скърби още. — Все още си спомням моментите, когато виждах Коко в селото, или когато с Холт носехме риба в Кулите. Тя беше великолепна жена — приличаше на кралица. Никога не знаех какъв цвят ще бъде косата й на следващата седмица.

— Днес е брюнетка — каза Меган и той се разсмя.

— Това е първата жена, по която си паднах. На два пъти идва у нас, за да натрие сол на главата на моя старец заради пиенето му. Сигурно си е мислила, че когато е трезвен, няма да ми посяга. — Нейт откъсна очи към пътя и срещна погледа й. — Предполагам, че и това го е споменала.

— Да. — Почувствала се неловко, тя извърна поглед. — Извинявай, Натаниъл. И аз много мразя, когато хората ме обсъждат зад гърба ми. Приемам го като някакво посегателство.

— Аз не съм чак толкова чувствителен, Мег. Всички знаеха какво представляваше дъртият. — Той много добре си спомняше изпълнените със съчувствие погледи, как хората отвръщаха очи от неудобство. — Преди много се притеснявах, ала вече не.

Тя се опита да намери подходящи думи.

— А Коко… Тя успя ли да ти помогне?

Нейт не отговори веднага, остана загледан в снишаващото се слънце и кървавочервената светлина, заляла хоризонта над морето.

— Той се страхуваше от нея, затова щом си тръгна, ме преби до смърт.

— Господи!

— Предпочитам да не знае за това.

— Няма. — Меган преглътна буцата, събрала се в гърлото й. — Няма да й кажа. Затова ли си постъпил във флота? За да избягаш от него ли?

— Това бе една от причините. — Нейт протегна ръка и прокара пръст по бузата й. — Знаеш ли, ако предполагах, че това е начинът да те разчувствам, щях по-рано да спомена, че са ме понатупали няколко пъти.

— Това не е смешно. — Гласът й бе нисък и изпълнен с ярост. — Никой няма право да се отнася така с едно дете.

— Ей, както виждаш, преживял съм го.

— Така ли? — Тя отново го погледна. — А някога престана ли да го мразиш?

— Не. — Отговорът му бе тих. — Никога. Но поне вече не е от значение, а това, според мен, е по-важно. — Той спря колата пред Кулите и се обърна към нея. — Ако някой те е наранил и това е оставило траен белег в душата ти, няма начин да го забравиш. Най-доброто отмъщение е да не допуснеш същото това нещо да има значение за бъдещето ти.

— Говориш за бащата на Кевин, а това съвсем не е същото. Аз не бях безпомощно дете.

— Зависи къде точно поставяш чертата между безпомощен и невинен. — Натаниъл отвори вратата на колата. — Аз ще внеса Кевин.

— Няма нужда. — Меган излезе бързо, ала Нейт вече бе поел момчето на ръце.

Останаха един срещу друг за момент, озарени от последните отблясъци на отмиращия ден, детето между тях, главицата му отпусната спокойно на рамото на Натаниъл, тъмните детски коси, докоснали тъмните коси на мъжа, здрави мускули, обвили нежно младото телце.

Нещо заключено дълбоко в гърдите й се надигна, опита се да си проправи път навън. Тя въздъхна, прокара длан по гърба на сина си и усети равномерното му дишане.

— Денят му беше безкрайно дълъг.

— Също и твоят, Мег. Имаш сенки под очите. След като това означава, че снощи не си спала кой знае колко по-добре от мен, няма да си кривя душата и да се извинявам.

Беше трудно, помисли си тя, много трудно да се съпротивляваш на течението, което те тегли към него.

— Не съм готова за това, Натаниъл.

— Понякога се надига вятър и те отклонява от курса. Все още не си готова, но ако имаш късмет, ще се озовеш на много по-интересно място, отколкото си мислила.

— Не обичам да разчитам на късмета.

— Нищо. Аз пък обичам. — Той намести момчето да му е по-удобно, и го понесе към къщата.