Джуд Деверо
Джудит (23)

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

— Джослин май е започнал да се смята за нещо по-висше — проговори с омраза Бланш. Двете с Глейдис пълнеха стомните с вино.

— Може и да си права. — Глейдис не беше толкова злобна. Джослин липсваше и на нея, но това не я караше да го мрази.

— Какво ли го задържа? Вече не ходи толкова често при нея. — Бланш направи неопределено движение с ръка към стаята на Лилиан. — А в залата почти не се мярка.

— Крие се в своята плевня.

— Сам? Сигурно е скрил там някоя жена!

Глейдис се изкиска.

— Защо да се задоволява с една, след като може да има много? И коя е жената, която живее в плевнята с него? Не е никоя от нас — всички са тук.

— Сигурна съм, че не седи сам в плевнята — настоя мрачно Бланш. — Хей ти! — извика заповеднически тя и махна на едно ново слугинче. — Я поеми тази работа. — Тя улови ръката на Глейдис и я повлече след себе си. — Ей сега ще разрешим тази загадка.

Двете момичета хукнаха към оборите.

— Я виж ти, той е излязъл и даже е отместил стълбата — установи раздразнено Бланш. После донесе стълбата, докато Глейдис следеше да не се появи отнякъде жената на ратая.

Бланш опря стълбата в гредите и събра полите си, за да се качи горе. Глейдис я последва.

— Джослин? Ти ли си? — чу се нежен женски глас. Бланш изгледа тържествуващо Глейдис и влезе в малкото скривалище на Джослин.

— Ние сме, Констанс.

Лицето на младото момиче беше покрито със синини и рани, повечето от тях заздравели. Като видя двете слугини, тя се сви уплашено на постелята.

— А аз си мислех, че си се махнала завинаги — заговори с мрачна физиономия Бланш. — Ето каква била причината за новите навици на Джослин. Заради теб ни е пренебрегнал.

— Аз бях полумъртва. Той се грижеше за мен. Спаси ме от сигурна смърт.

— Оплела си го в мрежата си, виждам. — В душата на Бланш нямаше и капчица съчувствие. Беше й ясно, че сините петна и раните не са от Джослин. Такива неща вършени само Едмънд Чатауърт. — Знае ли лорд Чатауърт, че си тук? — осведоми се злобно тя.

Очите на Констанс се разшириха от ужас. Бланш се изсмя доволно.

— Представяш ли си, Глейдис? Тя е любимка на нашия лорд и го мами с друг! Какво ще кажеш да я отведем обратно при Чатауърт?

Глейдис изпитваше съжаление към уплашената млада жена. Бланш стисна сърдито китката й.

— Тя ни измами, а ти се колебаеш! Тази вещица ни отне Джослин. Вече си има лорд Едмънд и пак не е доволна.

Глейдис се обърна отново към Констанс и в погледа й имаше само злоба.

— Ако не дойдеш доброволно при лорд Едмънд, ще му кажем, че Джослин те е скрил тук — заплаши я Бланш.

Констанс стана веднага и покорно ги последва. Само една мисъл се въртеше в главата й: трябва да запазя Джослин. Никога в живота си не беше получавала и трохичка нежност. В нейния свят имаше само хора като Едмънд, Лилиан и Бланш. През последните две седмици тя беше живяла в обятията на Джослин като в сън. Той й шепнеше любовни думи, пееше й песни за любов и я даряваше с нежността си.

А сега злото отново я връхлетя. Констанс вървеше след двете слугини като замаяна. Страхът я стискаше в железните си клещи и не й позволяваше да диша. Много скоро щеше отново да застане лице в лице с Едмънд Чатауърт.

— Чакайте тук — заповяда Бланш, щом влязоха в стаята на Чатауърт. — Аз ще доведа господаря.

— Мислиш ли, че ще дойде? — попита колебливо Глейдис.

— Разбира се, щом чуе кой го чака в стаята му. И внимавай да не избяга!

Много скоро Бланш се върна, следвана по петите от пухтящия Едмънд Чатауърт. Той не обичаше да го смущават, докато яде, но когато Бланш му разказа за Констанс, скочи като ужилен от стола си.

Той влезе в стаята, зарези здраво вратата и се обърна към Констанс, без да се интересува от треперещите от страх слугини.

— Я, виж ти, сладката ми Констанс! Значи не си умряла. — Той я улови за брадичката и я принуди да го погледне. — Тези очи — промърмори задавено той. — Преследваха ме и в съня…

Като чу шум зад гърба си, той се обърна и видя, че Бланш и Глейдис се мъчат да вдигнат резето на вратата.

— Останете тук! — Той сграбчи едното от момичетата. Глейдис изплака от болка, когато тежката му ръка се впи в китката й.

— Ние си имаме работа — осмели се да възрази Бланш. Гласът й трепереше. — Ние сме ваши предани слуги, сър.

Чатауърт блъсна Глейдис с все сила и момичето падна на пода.

— Да не мислите, че ще я оставите тук като кошница с плодове и ще ви пусна да си вървите! Къде я намерихте?

Бланш и Глейдис се спогледаха с ужас. Не бяха очаквали разпит. Искаха само да си върнат Джослин.

— Аз… не знам, господарю — заекна Бланш.

— Ти май ме смяташ за глупак? — изфуча разярено той. — Момичето е било в добро скривалище, иначе щях да я открия много по-рано. — Той изгледа с отвращение гърчещата се на пода Глейдис.

— Вие двете премълчавате нещо! Кого защитавате? — Той стисна ръката на Бланш и я изви на гърба.

— О, господарю, боли ме! — изхленчи тя.

— Ще ти оскубя косата косъм по косъм, ако не си отвориш устата! — проговори заплашително той.

— Беше… при Бейнс — проговори Глейдис, която искаше да защити приятелката си.

Чатауърт пусна ръката на Бланш. Бейнс беше един от слугите му, капризен, подъл мъж, омразен на всички. Лордът знаеше това. Знаеше също, че Бейнс спи в кухнята и няма удобно скривалище, където да подслони Констанс.

— Ти лъжеш! — изрева той и я изрита. Глейдис се отдръпна в най-далечния ъгъл на стаята, но той се хвърли върху нея като разярен бик. — Това беше последната ти лъжа! — изръмжа той, сграбчи я и я повлече към отворения прозорец.

Бланш се вцепени от ужас. Не можеше да повярва в онова, което ставаше. Глейдис се отбраняваше отчаяно, но не можеше да се мери със силния мъж.

Чатауърт я блъсна в гърба и тя полетя през прозореца. Писъкът й беше оглушителен. Бланш се облегна с треперещи колене на стената и се опита да се пребори с надигащото се гадене.

— Готово — установи доволно лордът и се обърна към другото момиче: — А сега искам да чуя истината! Кой беше? Кой я криеше?

— Джослин — проговори през сълзи Бланш.

— Не! — изпищя Констанс и се разтрепери като в треска. Не можеше да понесе мисълта, че Джослин ще бъде жестоко наказан за доброто си дело.

Чатауърт се ухили злорадо. Красивият певец? Той беше отнесъл мъртвото момиче, за да го погребе. Лордът почти беше забравил онази нощ.

— Къде спи той? Как така е успял да я крие толкова време?

— Спи в плевнята, на сеното. — Бланш мислеше за обезобразеното тяло на приятелката си, което лежеше на плочките в двора. — Казах ви всичко, господарю. И ви доведох Констанс.

Очите й бяха разширени от страх и Чатауърт се изсмя доволно. Харесваше хората, които се бояха от него.

— Махай се оттук! — изкрещя той и вдигна резето на вратата. Изрита я в гърба и Бланш полетя навън. Тя се спусна по стълбата, сякаш я гонеха всички адски фурии. Прекоси двора и избяга през портата, без да я е грижа за стражите, които подвикваха през смях подире й.

Спря едва когато не й остана въздух и дробовете я заболяха нетърпимо. Отдъхна си малко, после бавно се повлече по горската пътека, без нито веднъж да се обърне назад.

 

 

Джослин скри в жакета си няколко сливи. Знаеше, че Констанс обича много пресните плодове. Той прекоси двора, като си подсвиркваше весело и си представяше прекрасните деца с виолетови очи, които двамата с Констанс щяха да си родят един ден.

Като видя стълбата, опряна на гредите, в сърцето му пропълзя леден страх. Хукна като луд към обора и изкачи стъпалата на един дъх.

Когато установи, че Констанс е изчезнала, сърцето му заби като лудо. Въпреки това претърси всяко ъгълче на плевнята.

Беше сигурен, че момичето не е напуснало доброволно обора. Слезе бавно по стълбата и по бузите му закапаха сълзи.

Може би някоя от жените му беше погодила този подъл номер и беше примамила Констанс в друго скривалище? Той се вкопчи в тази надежда.

Не се изненада, когато видя на вратата Чатауърт. А зад него двама въоръжени мъже.

— Какво направихте с нея? — изкрещя като безумен той и се втурна към лорда. Пръстите му се впиха в гърлото му. Лицето на Чатауърт стана тъмночервено, преди стражите да успеят да откъснат обезумелия момък.

— Ще си платиш за тази дързост — изхъхри Едмънд и изтупа праха от кадифения си жакет.

Джослин не се уплаши.

— Какво си й направил, свиня такава! — изкрещя той.

Чатауърт заскърца със зъби. След малко заговори, като подчертаваше всяка дума.

— Утре слънцето ще изгрее за последен път за теб, момко. И през целия ден ще търпиш адски мъчения, кълна се в това. А тази нощ аз ще се забавлявам до насита с любовницата ти.

— Не! — изрева Джослин. — Тя не е виновна за нищо. Пусни я! Накажи само мен!

— О, разбира се, че ще те накажа. Аз съм господарят тук. И двамата сте в ръцете ми. Нямаше нужда от последното предложение. Хванете го и го отведете в затвора. Покажете му какво става, когато един прост певец не се отнася с дължимото уважение към господаря си.

Констанс седеше в стаята на Едмънд Чатауърт. Малкото кураж, който беше събрала през дните с Джослин, я напусна много бързо.

Знаеше, че никога вече няма да види отново Джослин, да лежи в обятията му. Единствената й надежда беше, че той е успяла да избяга, че Бланш го е предупредила.

Констанс отиде до прозореца и изведнъж се вцепени от ужас. Двамата въоръжени пазачи на лорда вървяха през двора и влачеха след себе си окървавено тяло. Сърцето й спря, после заби като безумно. Това беше Джослин! Пазачите го водеха в дупката!

Това беше най-страшният затвор в замъка. Съвсем малка ниша, изсечена в скалата, в която човек не можеше нито да се изправи, нито да седне. Трябваше да стои приведен и не му достигаше въздух. Затворените там живееха не повече от седмица.

Констанс проследи с трескав поглед как пазачите съблякоха Джослин само по риза и го хвърлиха в тъмната дупка.

Когато вратата на нишата се затвори, тя стоя дълго неподвижна. За Джослин нямаше надежда. Ако не умреше до утре сутринта, Чатауърт щеше да го измъчва до смърт. И щеше да се смее, когато певецът изпуснеше последния си дъх.

Констанс се обърна бавно. На масата бяха поставени три чаши, които само Чатауърт имаше право да употребява. Тя знаеше какво трябва да направи. Животът й бе загубил смисъла си.

Тя грабна една чаша и я удари в ръба на масата. Взе едно остро парченце и спокойно разряза вените си. Приседна на леглото и се вгледа като замаяна в изтичащата кръв.

— Скоро ще бъда при теб, Джослин — шепнеха изстиващите й устни.

Тя се сви на леглото и не мръдна повече. Мекият летен вятър си играеше с косите й. Констанс не забелязваше нищо. Тя гледаше усмихнато пред себе си и си припомняше любовните думи, които й казваше Джослин.

Кръвта й изтече и с нея си отиде и животът. Надвита от чувството за слабост, Констанс затвори очи. Скоро изпадна в милостиво безсъзнание, което меко я отведе в обятията на смъртта.

— Ей ти! Дишаш ли още? — извика дрезгав глас и думите отекнаха оглушително в затвора на Джослин.

Момъкът беше като упоен и в първия миг не разбра добре какво му казаха.

— Да — прозвуча задавеният му шепот.

— Измъкни го оттук, бързо! — заповяда женски глас.

Джослин не разбираше какво става с него. Някой го издърпа от тясната дупка и го положи на земята. Той вдъхна дълбоко свежия нощен въздух и съзнанието му се възвърна. Отвори бавно очи и се огледа уплашено.

След минута се изправи и погледна спасителите си. Не се изненада, когато позна ратая от обора и дебелата му жена.

— Трябва веднага да се махнеш оттук! — проговориха в един глас двамата и го поведоха през тъмния двор към оборите.

Джослин крачеше бързо напред и усещаше как силите му се възвръщат. Щом наближиха оборите, жената продължи настойчиво:

— Мъжът ми ще ти помогне да се измъкнеш през стената. Вземи тази торбичка. Приготвила съм ти нещо за ядене. Ще ти стигне за няколко дни.

— Няма да си тръгна без Констанс — проговори упорито Джослин.

— Знаех си, че няма да тръгнеш, без да си я видял със собствените си очи… — Тя му махна да я последва. Отведе го в един празен обор и му показа неподвижната фигура, положена върху една бала сено, покрита с грубо палто.

Без да каже нищо повече, жената отметна палтото и Джослин впи ужасен поглед в бялото лице на Констанс.

— Мъртва е — поясни тихо жената. — Прерязала си е вените. Не я проклинай. Животът щеше да бъде ад за нея.

Джослин се наведе и нежно целуна студените устни. Жената го подръпна за ръкава.

— Побързай! Някой може да те види.

Джослин се обърна и прекоси обора, без да се оглежда. Излезе на двора и се запъти към главния вход на къщата. Никой не го чу. Въоръжените пазачи спяха дълбоко. Той откачи от стената един остър меч и тръгна нагоре по стълбите. Стражът пред вратата на Едмънд Чатауърт се беше облегнал на стената и хъркаше. Той беше едър, силен мъж и ако беше буден, Джослин нямаше да може да се пребори с него.

Без да бърза, младият певец вдигна меча и го заби в гърдите на войника. Извади го и тихо открехна вратата. Тя не беше зарезена. Очевидно Чатауърт се чувстваше сигурен в дома си.

Джослин влезе в просторното помещение и отиде до леглото. Не му харесваше, че трябва да убие човек. Но кръвта на Констанс зовеше за отмъщение.

Той сграбчи Едмънд Чатауърт за косата. Дебелият мъж се събуди от дълбокия си пиянски сън и се облещи ужасено.

— Не! — изграчи той.

Това бяха последните му думи. Острието на меча прониза гърлото му.

 

 

Лилиан не можеше да заспи, Дни наред се мяташе нервно в леглото си и не можеше да намери покой. Джослин й липсваше болезнено.

Тя го викаше всяка вечер в стаята си, но напразно. Той само я поглеждаше изпод дългите си мигли и не отговаряше нищо.

Лилиан дръпна завесите на балдахина и се надигна. Наметна халата си и излезе от покоите си. Щом наближи стълбата, усети, че нещо става. Инстинктът я предупреждаваше за опасност. Вратата към стаята на мъжа й зееше отворена.

А постът, който бдеше над съня на своя лорд, беше паднал по лице и не мърдаше.

От стаята на Едмънд излезе мъж. Той не се огледа, а забърза право към стълбата. Лилиан, която виждаше като котка в мрака, зърна на жакета му кръв. Погледът й се стрелна към лицето му и тя едва не извика.

Джослин! Сърцето й се сви от болка. Това беше той и в същото време беше съвсем друг човек. Усмихнатият млад певец беше отстъпил място на студен, жесток убиец… По гърба на жената пролазиха студени тръпки.

— Джослин — прошепна задавено тя, но той не я чу. След като шумът от стъпките му заглъхна по стъпалата.

Лилиан се втурна като безумна към стаята на съпруга си. Като го видя да лежи целият в кръв, по лицето й се плъзна странна усмивка.

— Той е мъртъв — проговори студено тя. — Сега съм вдовица. Най-после щеше да има всичко, за което копнееше. Сега беше богата. Докато стоеше пред мъртвия си съпруг, тя правеше планове за бъдещето. Джослин й върна свободата. Сега пътят й към Гевин беше свободен.