Джуд Деверо
Джудит (10)

ДЕВЕТА ГЛАВА

В замъка на Аскот цареше дълбока тишина. Джудит стана от голямото легло и бързо облече кадифения си халат, подплатен с кожи от норка. Май никой в къщата не беше буден. Откакто Гевин я свали от коня пред прага на Аскот Касъл, тя не можеше да намери покой. Леглото беше твърде голямо и празно.

На сутринта, когато отказа да реагира на опитите му за сближение, той й заяви, че много скоро ще заминат за замъка на дедите му. Пътуваха цели два дни.

Видът на гордия замък направи силно впечатление на младата жена. Четириетажната сграда изглеждаше наистина величествена с обкованите в олово прозорци. Зад една стена цъфтяха плодни дръвчета.

Тя понечи да каже на Гевин колко харесва дома му, но той не й даде възможност да го стори. Изкрещя някакви заповеди на хората си и я остави в двора с целия багаж. Джудит беше принудена да се представи сама на новите си близки и на прислугата.

Оттогава беше минала цяла седмица. Гевин й остави достатъчно време да свикне с новия си дом. Джудит огледа новата обстановка и скоро реши, че може да бъде полезна.

Слугите не бяха свикнали да изпълняват разпорежданията на жени, но Джудит се посвети с радост на новите си задължения. Това отклоняваше мислите й от коварната Лилиан Валенс и предателството на Гевин. През деня това й се удаваше, но нощем самотата беше потискаща.

Някакви шумове в двора я накараха да се ослуша. Беше много рано и дори слугите спяха. Освен това само членовете на семейство Аскот имаха право да влизат през малката врата във вътрешността на замъка.

Първата сива светлина на деня беше твърде слаба и Джудит не можа да различи кой слезе от коня. Събра набързо полите си и хукна надолу към голямата зала.

— Внимавай, човече! — изруга Рейн. — Да не мислиш, че съм от желязо, та се отнасяш така с мен!

Джудит спря на първата площадка. Двама оръженосци внесоха девера й. Кракът му беше стегнат в дебела превръзка.

— Какво е станало? — попита уплашено тя.

— Проклетият кон! — отговори с крива усмивка Рейн. — Спъна се на прав път, посред бял ден!

Джудит забърза надолу и нареди на мъжете да го сложат в едно кресло пред камината. Раненият му крак бе вдигнат на ниско столче.

— Наистина ли падна от коня? — попита дяволито тя. Челото на Рейн се разведри, на бузите му се появиха добре познатите трапчинки.

— Е, и аз имам вина. Бях се замислил и конят ми стъпи право в една заешка дупка. Паднах настрана, точно върху крака си.

Джудит коленичи до столчето и започна внимателно да развързва превръзката.

— Какво правиш? — попита уплашено Рейн. — Лекарят вече се погрижи за счупеното.

— Искам да се уверя, че го е наместил правилно. Ако кракът не зарасне добре, можеш да окуцееш.

Той погледна за момент блестящата й разпусната коса и махна с ръка на пажа си.

— Донеси ми вино. Сигурен съм, че милата ми снахичка няма да се успокои, преди да ми причини нови болки. И събуди брат ми. Защо той да спи, когато ние сме будни?

— Той не е тук — рече тихо Джудит.

— Какво?

— Брат ти не е тук — повтори тя. Лицето й остана безизразно.

— Къде е отишъл? Толкова важна работа ли е имал, че да напусне замъка?

— Не знам нищо. Свали ме на двора и веднага потегли отново на път. Не ми каза нито дума къде отива и какво възнамерява да прави.

Рейн вдигна чашата с вино към устните си и търпеливо зачака Джудит да опипа крака му. Онзи глупак, брат му, със сигурност беше отишъл при своята уличница. Да я вземат дяволите тази Лилиан Валенс! В този момент Джудит докосна счупената кост и той стисна здраво зъби, за да не извика.

— Така си и мислех — усмихна му се сладко тя. — Този човек не разбира нищо от счупени кости. Дръжте го здраво за раменете, сега ще го наместя.

 

 

На покрива на шатрата се беше събрала толкова много вода, че започваше да се процежда през дебелия плат.

Когато по главата му закапаха капки, Гевин избухна в ядни проклятия. Този дъжд продължаваше цяла вечност. Всичко беше мокро, настроението на хората му беше под нулата. Те все по-често роптаеха, че трябва да препускат като бесни по разкаляните пътища и да понасят отвратителното време.

Гевин ги разбираше и не им се сърдеше. Той също беше недоволен. Все пак имаше причини да продължава това безкрайно пътуване.

В нощта, когато Джудит го отблъсна, той реши да й даде урок. Тогава се намираха в дома на баща й и тя се чувстваше сигурна в добре познатата й обстановка. Но какво щеше да направи сама в чуждата къща? Сигурно вече копнееше за защитата му, за силната му ръка…

При тази мисъл Гевин кимна доволно. Струваше си да понесе малко неприятности, за да я вразуми. Той беше напълно сигурен, че Джудит е проумяла грешката си и го очаква с нетърпение.

— Господарю!

— Какво има? — попита недоволно Гевин. Тези хора не го оставяха да си почине.

— Кога ще се върнем в замъка? Това време е непоносимо и…

Гевин вдигна ръка и верният му оръженосец веднага млъкна. Никой нямаше право да му се бърка. Само той можеше да вземе решение. Изведнъж лошото му настроение отлетя.

— Утре потегляме за вкъщи! — обяви тържествено той. Джудит беше сама вече осем дни. Това беше достатъчно да я направи мека и послушна.

 

 

— Моля те, Джудит… — Рейн улови ръката й и я задържа. — Вече два дни не намираш време да постоиш при мен.

— Не е вярно! — засмя се снаха му. — Снощи играхме шах и ти ме учеше да свиря на лютня.

Рейн продължаваше да я гледа умолително.

— Знаеш ли колко е ужасно да седиш сам! Не мога да направя и крачка с този проклет крак. Никой не иска да ми прави компания.

— В замъка живеят почти триста души. Сигурна съм, че… — Тя видя жалния му поглед и млъкна. — Е, добре, но само една игра. Знаеш ли колко работа ме чака!

Рейн засия и примъкна по-близо шахматната дъска.

— Ти играеш най-добре от всички. Пажовете ми не могат да ме победят, да не говорим за другите от свитата. Само ти успя да ме биеш. Не мислиш ли, че и ти имаш нужда от почивка? Какво правиш по цял ден?

— Трябва да създам малко ред в този запуснат замък.

— А аз си мислех, че живеем в пълен ред — промърмори Рейн и я изчака да премести фигурата. — Управителите…

— Никой не може да се грижи за управлението на имота както стопанинът. Той е длъжен да наблюдава работата на управителите, да преглежда книгите им, да следи за всичко в дома…

— Можеш ли да четеш, Джудит?

Тя го изгледа учудено.

— Разбира се! А ти нима не можеш?

Рейн вдигна рамене.

— Така и не се научих. Братята ми могат, но аз не се интересувам от книги и сметки. Още не бях срещал жена, която да умее да чете. Баща ми винаги казваше, че жените никога не могат да научат буквите.

Джудит премести още една фигура и застраши царя му.

— Крайно време е да разбереш, че жената може да превъзхожда мъжа в много отношения. Дамата е по-добра дори от царя. Е, мисля, че победих.

Рейн погледна смаяно шахматната дъска.

— Толкова бързо? Това е невъзможно! Та аз изобщо не забелязах как го направи. Ти отклони вниманието ми с приказките си и не можах да се съсредоточа. — Той я изгледа сърдито. — А и кракът ме заболя отново. Знаеш ли колко ми е трудно да разсъждавам над позицията си?

Джудит го погледна загрижено, но след малко избухна в смях.

— Рейн, престани да се преструваш! Не знаех, че си толкова коварен. Крайно време е да се захващам за работа.

— Не, моля те, не ме оставяй! — Той улови ръката й и започна да целува пръстите един по един. — Толкова скучая, че се боя да не полудея. Остани още малко. Само една игра!

Джудит помилва косата му. А Рейн се разсипа в благодарности и комплименти, предназначени да я размекнат и да я накарат да остане повече. Така ги завари Гевин.

Той почти беше забравил колко красива е съпругата му. Вярно е, че вече не беше облечена в кадифе и коприна, както на сватбата, но дори в простата, плътно прилепнала рокля от синя вълна изглеждаше прелестна. Дългата коса беше сплетена в дебела плитка и й придаваше момичешки вид. Само разкошната закръгленост на тялото издаваше, че тя е жена — прекрасна жена.

Джудит първа забеляза съпруга си и усмивката й угасна. Тялото й веднага се скова.

Рейн усети, че нещо става с нея, вдигна глава и погледна право в мрачното лице на брат си. Нямаше съмнение, че Гевин си е извадил погрешни заключения от малката сцена.

Джудит се дръпна настрана, но Рейн я задържа. Той нямаше намерение да се оправдава и да изглежда виновен. Много по-добре беше да нанесе първия удар и да даде добър урок на гневния си брат.

— Тъкмо се опитвах да накарам Джудит да остане още малко с мен — проговори небрежно той. — Вече два дни седя тук и съм обречен на безделие. За съжаление тя няма почти никакво време за мен.

— И опита всевъзможни трикове, за да я убедиш да остане, нали? — изръмжа Гевин, устремил поглед в хладното лице на Джудит.

Младата жена издърпа ръката си, поклони се кратко на съпруга си и проговори сухо:

— Трябва да се заема отново с работата си. — После кимна с нежна усмивка на Рейн и бързо излезе от стаята.

Рейн премина в нападение още преди брат му да се е оправил от изненадата.

— Къде беше? Женен си само от седмица! Пристигаш тук, оставяш жена си и багажа на прага на дома си и изчезваш!

— Тя очевидно се справя без усилия с новото си положение — изръмжа Гевин и се отпусна в един стол.

— Ако си решил да я обвиняваш в нещо безчестно…

— Не, няма да я обвинявам. — Гевин знаеше, че брат му никога не би направил опит да прелъсти Джудит. Само че завръщането му се оказа едно голямо разочарование. Беше очаквал нещо друго. — Какво е станало с крака ти?

Рейн изпита известна неловкост, но накрая призна на брат си, че е паднал от коня. Учудването му беше голямо, защото Гевин не му се присмя, а го изслуша спокойно и тежко се надигна от стола.

— Трябва да огледам замъка. Отсъствах дълго и сигурно има много неща за уреждане.

— Чакат те изненади! — Рейн се вгледа внимателно в шахматната дъска и се опита да си припомни ходовете на Джудит. Все още не бе проумял как го би толкова бързо. — Никога не съм срещал жена като Джудит.

Гевин изкриви уста.

— Какво може да направи една жена, и то само за седмица? Сигурно е ушила гоблен с прекрасни цветя или…

— Тя не се занимава с женски работи. Ти май нямаш понятие какво съкровище е съпругата ти, мили братко.

Гевин наистина не разбираше накъде бие Рейн. Знаеше от опит, че когато отсъства, в замъка всичко тръгва наопаки, и бързаше да се срещне с управителите.

Рейн предусещаше хода на мислите му.

— Дано намериш някоя дреболия за уреждане! — извика подире му той и избухна в смях.

Гевин излезе от къщата, все още гневен, че срещата с Джудит не беше минала според очакванията му. Надяваше се да я намери мека и покорна, а вместо това…

Когато скочи от коня в двора, толкова бързаше да види жена си, че промените в замъка не му направиха впечатление. Главата му беше пълна с образа на Джудит, разкъсваща се от мъка и копнеж.

Сега вървеше през двора и се оглеждаше, смаяно. Къщичките, долепени до външната крепостна стена, бяха прясно боядисани с вар и изглеждаха чисти и приветливи. Рововете зад стената, които обикновено бяха пълни с отпадъци, бяха наскоро разчистени.

Гевин спря при клетките на птиците и се огледа слисано. Тук се отглеждаха най-различни видове соколи, особено ловни и пощенски. Главният соколар беше застанал пред една греда, на която беше завързан сокол. Мъжът държеше в протегнатата си ръка стръв и бавно се движеше в кръг около птицата.

— Това някаква нова примамка ли е? — попита заинтересовано Гевин.

Мъжът на име Саймън кимна.

— Да, господарю. По-малка е от предишната и мога да я размахвам по-силно и по-бързо. Птицата е принудена да реагира по-бързо и се чувства така, сякаш лети високо в небето.

— Добра идея — отбеляза Гевин.

— Не е моя. Лейди Джудит ме посъветва да постъпя така.

Гевин не повярва на ушите си.

— Лейди Джудит е посъветвала теб, майстора соколар?

— Да, господарю — ухили се добродушно Саймън. — Вашата жена е не само красива, но и умна. Направи и други ценни предложения. Елате да разгледате новите пръчки за соколите. Сам ги изработих. Според лейди Джудит старите били неудобни и разранявали краката на животинките. Освен това са се завъдили разни гадинки.

Гевин не го последва и Саймън спря насред път. Старецът нямаше представа какво става в душата на господаря му. Гевин смаяно се питаше как Джудит бе успяла да подтикне стария, упорит соколар към такива радикални промени. Саймън не приемаше заповеди нито от баща му, нито от него.

— Няма ли да разгледате клетките, господарю? — попита отново Саймън.

Гевин поклати глава.

— Не, ще дойда по-късно. — В гърдите му бушуваше луд гняв. Джудит си въобразяваше, че има право да се разпорежда в дома му, да се меси в управлението на имотите! Това беше само мъжка работа!

— Добър ден, господарю! — извика една слугиня и когато Гевин я измери с мрачен поглед, се изчерви чак до корените на косата си. След малко събра смелост, приближи се и направи дълбок реверанс. — Казах си, че искате нещо освежително…

Гевин се усмихна. Най-после да срещне една жена, която знае къде й е мястото. Отпи голяма глътка от поднесената му чаша и погледна слугинята дълбоко в очите. Много скоро обаче вниманието му се насочи към напитката.

— Много добро питие. Откъде е?

— Горски ягоди, прясно откъснати. Сварени с ябълковото вино от последната година. Сложихме и малко канела.

— Канела ли?

— Да, господарю. Лейди Джудит я донесе със зестрата си.

Гевин върна празната каничка на слугинята и се намръщи още по-грозно. Обърна й гръб и продължи пътя си. Гневът му заплашваше да избухне. Май всички тук бяха полудели! Той се запъти с големи крачки към другия край на двора, където беше ковачницата. Очевидно тя беше единственото място, където можеше да бъде сигурен, че няма да се сблъска с нововъведенията на жена си.

Ала и тук го очакваше изненада. Ковачът, едър мъж с мускулести гърди, седеше до прозореца и шиеше.

Гевин го изгледа смаяно.

— Какви са тези нови моди? — попита гневно той. Мъжът се усмихна и вдигна две парчета кожа.

— Само ги погледнете, господарю. Използваме ги за броните вместо шарнири. Така стават много по-гъвкави. Умно измислено, нали?

— Кой ви даде тази идея? — процеди през здраво стиснатите си зъби Гевин.

— Лейди Джудит — отговори спокойно ковачът и учудено вдигна рамене, когато господарят му изскочи като вихър от ковачницата.

Тази жена е цяло мъчение! Въвежда промени в дома ми, без да си даде труд да помоли за съгласието ми. Замъкът е мой. Аз заповядвам тук. Ако се правят промени, то става само след моето нареждане.

Гевин намери жена си в склада, голямо помещение в близост до църквата. Поради опасността от пожар кухненското крило беше изнесено извън къщата.

Джудит беше заровила ръце до лактите в бъчва с брашно. Гевин се изстъпи пред нея и сложи ръце на кръста си.

— Какви ги вършиш! — изкрещя извън себе си той.

Джудит се изправи бавно. Макар че Гевин я надвишаваше с цяла глава, на лицето й нямаше и следа от страх.

— Това е моят дом! — изрева като бесен той.

— Твоят дом? — Гласът й звучеше съвсем спокойно. — А коя съм аз? Може би слугиня в кухнята? Как разговаряш с мен?

Слугинчетата се изпокриха по ъглите. Страхливите им погледи бяха устремени любопитно към Джудит и Гевин. Любопитството беше по-силно от страха. Не биваше да пропуснат нито една подробност от тази интересна сцена.

— Ти си моя съпруга, но не ти позволявам да се месиш в делата ми! Нямаш право да даваш нареждания на ковача и соколаря. Това не ти подхожда.

Джудит го гледаше без капка вълнение.

— Тогава ми кажи какви са задълженията на съпругата и аз ще се постарая да отговоря на очакванията ти.

За момент Гевин се слиса, но бързо се овладя.

— Гледай си женската работа! — изръмжа той. — Плети и ший. Наглеждай какво се върши в кухнята. И си приготвяй кремове за лице.

Сега вече Джудит се ядоса. Очите й заблестяха като злато.

— Кремове за лице, значи? — изфуча вбесено тя. — За толкова грозна ли ме смяташ? Това ли е, от което се нуждая? Може би трябва да си приготвя и мазило за миглите? Или руж за бледите ми бузи?

Гевин отново загуби ума и дума, но пак успя да се овладее.

— Не съм казал, че си грозна. Просто не искам да принизяваш ковача ми до положението на шивач.

Джудит вирна брадичка и устните й се опънаха в тънка линия.

— Добре, повече няма да му досаждам. Нека броните ви останат и занапред сковани и неудобни. Какво още ще ми заповядаш?

Гевин прехапа долната си устна. Разговорът вземаше обрат, който му беше неприятен.

— Кафезите на соколите… — започна нерешително той.

— Значи искаш птиците ти и занапред да страдат от болести и да си нараняват крилата. Много добре. Има ли и друго?

Гевин не знаеше какво да отговори. Стоеше и я гледаше и се чувстваше като истински глупак.

— Значи за в бъдеще ще си приготвям кремове за лице, за да крия грозотата си. Ще ви послушам, господарю — заключи тържествено тя и направи дълбок реверанс.

Гевин я сграбчи за раменете и я вдигна. Улови брадичката й и я принуди да го погледне.

— По дяволите, Джудит, ти не си грозна. Ти си най-красивата жена, която са виждали очите ми. — Погледът му се впи в примамливо червените устни.

Лицето й омекна, гласът й също прозвуча примирително:

— Тогава ще трябва да напрегна слабия си разум, за да си измисля по-добри занимания.

— Точно така — съгласи се задавено Гевин. Близостта й го изкарваше от равновесие.

Джудит се усмихна сладко.

— Преди това обаче бих желала да поговоря с ковача за новите върхове на стрелите…

Гевин примигна смаяно. Отново не можеше да повярва на ушите си. Пусна я рязко, тя политна назад и едва не се удари в бъчвата с брашно.

— Забранявам ти! — изкрещя като бесен той.

— Подчинявам се, повелителю мой — отговори с нежна усмивка тя.

Гевин се врътна и изскочи като луд от склада.

 

 

Рейн седеше в сянката на стената, протегнал счупения си крак. Пиеше с наслада от новата напитка на Джудит и си хапваше дребни сладки, току-що извадени от пещта.

През цялото време той наблюдаваше брат си и на моменти едва успяваше да удържи смеха си. Движенията на Гевин изразяваха кипящия в гърдите му гняв. Той беше възседнал коня си и препускаше, сякаш го гонеше самият дявол. Добре, че нещастното чучело, върху което изливаше гнева си, беше от слама.

Сцената в кухнята се разпространи със светкавична бързина из целия замък. А утре със сигурност щяха да я разказват на кралската трапеза в Лондон.

Рейн изпитваше малко съжаление към нещастния си брат, макар да разбираше, че той си заслужава урока. Нямаше нищо по-лошо от това да станеш смешен в очите на някоя жена. Не дай си Боже пък на собствената си.

— Дай малко почивка на бедното животно и ела при мен! — подвикна той на брат си.

Гевин се вслуша в съвета му едва когато конят му се обля в кървава пот. Той скочи от седлото, хвърли юздите на пажа си и закрачи уморено към сянката на стената.

— Заповядай, пийни — покани го с усмивка Рейн.

Гевин надигна с благодарност каничката, но я помириса недоверчиво и спря.

— Пак ли новата й напитка?

Тонът му беше толкова рязък, че Рейн неодобрително поклати глава.

— Да, Джудит я приготвя сама.

Гевин махна на пажа си.

— Иди и ми донеси една бира от мазето! — заповяда сърдито той.

Рейн понечи да каже нещо, но видя как тялото на брат му се скова и се отказа. Джудит излезе от къщата и се запъти спокойно към бойните коне, които стояха в далечния край на покритата с пясък площадка за упражнения.

Очите на Гевин запламтяха от гняв. Когато жена му спря пред конете, той се надигна, но Рейн улови ръката му и го задържа.

— Остави я. Има ли смисъл да започваш нов спор, който ще загубиш?

Пажът донесе бирата и когато се отдалечи, Рейн попита заинтересовано:

— Правиш ли и нещо друго, освен да крещиш на жена си?

Гевин го изгледа мрачно и понечи да отговори остро, но вместо това обърна лице и отпи голяма глътка бира.

— Погледни я внимателно и кажи какво в нея не ти харесва. Толкова е красива, че дори слънцето бледнее от завист. Цял ден работи усърдно и поддържа къщата в най-добър ред. Всеки мъж, всяка жена, всяко дете в замъка — даже опърничавият Саймън — всички я гледат в устата. А старите бойни жребци ядат ябълки от ръката й. Има невероятно чувство за хумор и е най-добрата шахматистка в цяла Англия. Какво още искаш?

Гевин беше обърнал глава, за да не гледа Джудит.

— Не съм забелязал чувството й за хумор — отбеляза мрачно той. — Нито веднъж не се е обърнала към мен с името ми.

— И защо да го прави, след като ти не намери нито една любезна дума за нея? Не те разбирам, братко. Някога ухажваше слугините и беше много по-мил с тях, отколкото си днес с жена си. Нима красотата й не заслужава най-прекрасните комплименти?

Гевин отговори с нарастващ гняв:

— Не съм някой глупав хлапак, за да позволя брат ми да ме поучава как да се отнасям към жените. Когато аз общувах с дами, ти беше още в пелени.

Рейн не отговори, но очите му заблестяха дяволито. Нямаше смисъл да напомня на Гевин, че е само четири години по-млад от него.

Гевин се надигна и се запъти към къщата. Заповяда да му приготвят ваната и когато се отпусна в горещата вода, се предаде на мрачните си мисли.

Дълбоко в себе си той признаваше, че Рейн има право, и това никак не му харесваше. Вероятно Джудит имаше всички основания да се държи хладно с него.

Още от самото начало женитбата им беше под лоша звезда. Той постъпи зле, като я удари през онази първа нощ. Беше нещастна случайност, че тя се появи в шатрата в най-неподходящия момент.

Но оттогава беше минало много време. Гевин си припомни как тя му каза, че ако иска нещо от нея, ще трябва да си го вземе насила. Докато се търкаше със сапуна, мислите му бяха заети с двете нощи, които двамата бяха прекарали заедно в дома на баща й. Тогава беше разбрал, че жена му е страстна натура. Колко ли време щеше да мине, преди да дойде отново в леглото му? Дали щеше да издържи дълго на изкушението?

Досега той бе получавал всяка жена, която искаше да има. Стигаше му само да вложи малка част от чара си. Един ден и упоритата му съпруга щеше да се предаде. Да, един ден тя щеше да го моли да я люби…

Най-после щеше да я подчини на волята си. И тогава щеше да има всичко, което искаше: да обича Лилиан и да прекарва нощите си с Джудит.

След банята той облече чисти дрехи и възвърна поне част от обичайната си бодрост. Самочувствието му беше пострадало сериозно, но мисълта, че скоро ще покори красивата си съпруга, го окриляше.

Той намери Джудит в оборите да говори успокоително на един кон, докато ковачът го подковаваше.

Първата мисъл на Гевин беше да й изкрещи, че е опасно, че животното може да се уплаши и да я ритне. Много скоро обаче той забеляза, че жена му разбира конете и те не се боят от нея.

— Нашите животни са малко диви — проговори тихо той и пристъпи към нея. — Но виждам, че ти се справяш учудващо добре.

Джудит се обърна рязко и го изгледа недоверчиво. Животното сякаш усети нервността й, подскочи и вдигна високо предните си крака. Ковачът едва успя да се хвърли в ъгъла.

— Дръжте го по-здраво, милейди! — нареди строго той, без да се обръща. — Имам още доста работа с подковата и не мога да си губя времето.

Гевин се ядоса. Ковачът си позволяваше да говори с жена му така, сякаш имаше насреща си обикновена слугиня! Ала Джудит изобщо не се засегна от поведението му.

— Няма нищо, Уилям, ще се оправя! — извика успокоително тя, дръпна по-силно юздата и нежно помилва муцуната на коня. — Нарани ли те?

— Не! — изръмжа ковачът. — Ето, готов съм — обади се след малко той. Обърна се и като позна Гевин, попита уплашено:

— Какво правите тук, господарю? Мога ли да направя нещо за вас?

— Да. Можеш да ми кажеш откъде си взел правото да даваш заповеди на своята господарка.

Уилям го погледна смутено и се изчерви. Джудит побърза да му се притече на помощ.

— Той го прави само когато е нужно — отговори с мека усмивка тя. — А сега върви да се погрижиш за другите коне, Уилям.

Мъжът се подчини веднага. Джудит се обърна отново към Гевин и в погледа й блесна упоритост. Учудването й беше голямо, когато той реагира с усмивка.

— Не съм дошъл да се карам е теб — обясни тихо той, улови ръката й и я привлече към себе си. — Исках да те попитам дали желаеш да приемеш един подарък. Виждаш ли онзи жребец?

— Черния? Да, познавам го добре.

— Баща ти не ти даде нито един кон…

— Той е готов да се раздели по-скоро с парите си, отколкото с някой от конете — усмихна се горчиво Джудит и си припомни зестрата си. Десетки коли с багаж бяха пристигнали в Аскот Касъл. Но нямаше нито един кон.

— Жребецът е баща на няколко прекрасни кобили. Отглеждат ги селяните в един двор наблизо. Мислех, че ще ти е приятно да отидем там и да си избереш онази, която ти хареса най-много.

Джудит не разбра откъде дойде тази внезапна любезност, но държанието му й хареса.

— Достатъчни са ми и тези кобили — отговори спокойно тя.

Гевин помълча малко, гледайки я втренчено.

— Толкова ли ме мразиш? Или може би те е страх от мен?

— Не ме е страх! — отговори рязко Джудит и вирна брадичка.

— Ще дойдеш ли с мен?

Тя отговори на погледа му и кимна бавно. Гевин се усмихна с искрена нежност. Отдавна не беше й се усмихвал така — още от сватбения ден.

— Утре рано отиваме при селяните — заключи той и бавно напусна обора.

Джудит се взираше замислено в широкия му гръб. Какво ли замисляше съпругът й? Защо искаше да й направи подарък? Но нямаше много време да размишлява над поведението му. Чакаше я още много работа.