Джуд Деверо
Джудит (2)

ПЪРВА ГЛАВА

Лунната светлина хвърляше причудливи сенки върху дяланите камъни на старата триетажна кула, която се издигаше зловещо над ниската, полуразрушена стена.

Замъкът беше построен почти двеста години преди тази плажна и студена априлска нощ на 1501 година. Сега цареше мир и страната вече не се нуждаеше от защитни съоръжения.

Прадядото беше живял в този замък още когато всички замъци приличаха на крепости. Никълъс Валенс харесваше дома си и смяташе, че той ще бъде достатъчно добър и за следващите поколения.

Масивният господарски дом надвишаваше и рушащите се стени, и старата кула. На покрива стоеше самотен пост. Той спеше, оставил до себе си полупразна кана с вино. В долния етаж на замъка почиваха кучетата и уморените слуги. Покрай стените бяха струпани оръжията на войниците, негодни за употреба, ръждясали, грозни купчини. Мръсни и прашни като дебелите дъбови греди на пода.

Такъв беше замъкът на Валенс, едно бедно, безполезно защитно съоръжение, за което в цяла Англия се говореше с насмешка, а някои открито му се подиграваха. Хората ухилено твърдяха, че ако замъкът е силен като виното, което се поднася там, Никълъс Валенс може да се изправи сам срещу цяла Англия. Ала никой не го нападаше, защото нямаше да намери нищо ценно.

Още преди много години Никълъс Валенс беше отстъпил по-голямата част от земите си на по-млади, по-усърдни и останали без средства рицари. Останаха му само полуразрушеният замък, малко земя и няколко селски къщи, които горе-долу изхранваха семейството му.

Зад един прозорец горе в кулата се виждаше светлина. Тя идваше от влажно и студено помещение. И през най-горещите дни на лятото стените оставаха лепкави от стичащата се по тях влага, а мъхът, който растеше в процепите, никога не изсъхваше. По пода пълзяха паяци и бръмбари. И все пак тази стая беше най-красивата в целия замък.

Лилиан Валенс седеше пред огледалото и тъкмо боядисваше миглите си с черна паста, донесена от Франция. След малко тя се отдръпна назад и огледа критично лицето си. Знаеше много добре какви предимства притежава и как да се възползва от тях.

Без съмнение, тя беше много красива, особено устата и тясното носле. Бадемовидните, блестящосини очи бяха най-силното й оръжие. Косата й беше руса и тя винаги я плакнеше с оцет и лимонов сок, за да запази цвета й. Слугинята Ела я беше сресала така, че новото френско боне обрамчваше лицето й и го правеше още по-очарователно. Бонето беше от тежък брокат, подплатено с кадифе.

Лилиан отвори уста и измери с критичен поглед зъбите си. Те бяха най-големият й недостатък, тъмни, криви и изгнили. Беше се научила да не ги показва нито при усмивка, нито докато говореше. Никога не говореше високо, а шептеше и държеше главата си сведена. Това поведение беше още едно предимство за нея, защото така се харесваше повече на мъжете. Те смятаха, че младото момиче е плахо и изобщо не съзнава красотата си. И всеки изпитваше желание да научи тази плаха сърничка на радостите в живота.

Лилиан се надигна и приглади роклята си, за да види по-добре извивките на стройното си тяло. Тя имаше малки гърди и тесни бедра. Но се харесваше така, защото в сравнение с другите жени изглеждаше млада и недокосната.

Роклята й изглеждаше невероятно разкошна в оскъдно обзаведеното помещение. Лилиан носеше риза от най-фин лен, почти прозрачна, върху нея богато надиплена рокля от същия тежък брокат като бонето. Деколтето беше четириъгълно и много дълбоко, корсажът подчертаваше стройната й талия. Синият брокат беше украсен с бяла заешка кожа. Коланът й беше от синя кожа, отрупан с едри гранати, смарагди и рубини.

Лилиан не можеше да откъсне поглед от отражението си в огледалото. Ела се приближи безшумно и сложи на раменете й подплатената със заешки кожи наметка.

— Не бива да ходите при него, господарке. Не, ако ще… — Ела говореше бързо и раздразнено.

— Ако ще се омъжвам за друг, това ли искаше да кажеш? — попита Лилиан и се усмихна доволно. Синият и светлокафявият цвят й стояха отлично и всеки мъж щеше да ги забележи. — Какво общо има женитбата с онова, което ще направя тази нощ?

— Знаете, че вършите грях. Не бива да се срещате с мъж, който не е ваш съпруг…

Лилиан се изсмя кратко и се зае да подрежда диплите на наметката си.

— Да не искаш да отида при мъжа, когото не съм избрала сама? — попита подигравателно тя и продължи, преди Ела да с успяла да отговори: — Не искам да ме придружаваш. Знам пътя. А за онова, което ще правим с Гевин, нямаме нужда от свидетел.

Ела беше твърде отдавна слугиня на Лилиан, за да се ужаси от тези думи. Господарката й винаги правеше каквото си иска.

— Ще дойда с вас, да не ви се случи нещо лошо по пътя.

Лилиан се направи, че не чува думите на прислужницата си. Тя взе една свещ от свещника до леглото си и тръгна към вратата.

— Не вдигай шум! — изсъска и въздъхна облекчено, когато вратата се отвори без скърцане. После прихвана широката пола със свободната си ръка. Много скоро ще напусна тези влажни стени и ще заживея в истински дом, каза си доволно тя.

— Внимавай! — прошепна предупредително тя и двете с Ела се притиснаха до стената. Един от стражите на баща й беше изникнал внезапно пред стълбището. Без да поглежда нагоре, той продължи обиколката си.

Лилиан угаси свещта, надявайки се, че никой не е чул уплашеното пъшкане на Ела, когато двете бяха обгърнати от черен мрак.

— Да вървим! — заповяда нетърпеливо тя. Сега нямаше време да се съобразява със страха на Ела. Двете излязоха от кулата и забързаха към мястото, където ги чакаха два коня. Лилиан се усмихна доволно и се метна на черния жребец, оседлан грижливо от ратайчето. Трябва да възнаградя това момче, каза си тя, само то се грижи така предано за господарката си.

Ела извика сърдито подире й, но Лилиан пусна коня в галоп, без да се обръща. Какво ме е грижа, че бедната Ела е твърде дебела, за да се качи сама на коня си, усмихна се развеселено тя. Гевин ме чака.

Тя препусна към портичката до реката и видя, че я бяха отворили за нея. Всичко беше наред.

През деня бе валяло и земята беше мокра и тежка. Лилиан вдъхна дълбоко влажния въздух и усети първия полъх на пролетта. Това я възбуди. Нали отиваше на любовна среща!

Когато беше сигурна, че вече никой не може да чуе тропота на коня й, тя се приведе напред и пошепна на врания жребец:

— Побързай, заведи ме при него! Заведи ме при любимия ми!

Конят раздвижи глава, сякаш я бе разбрал. После се протегна и препусна в луд галоп. Лилиан избухна в смях и изложи лицето си на нощния вятър. Гевин! Гевин!

Тя усети силните му ръце по тялото си и отново й прималя от сладост. Припомни си лицето му, толкова мъжествено и красиво, блестящите му очи.

— Браво, добричкият ми! — засмя се тя и потупа жребеца по гърба. — Сега вече може и по-бавно. — Тя дръпна юздите и конят забави ход. Вече беше наближила мястото на срещата и се сети, че днес трябваше да разкаже на Гевин за предстоящата си женитба. Той щеше да побеснее от гняв.

Острият вятър предизвика сълзи в очите й. Лилиан не се опита да ги спре. Сълзите щяха да я улеснят. Тя знаеше, че Гевин мрази сълзите, и през последните две години никога не се отдаваше на тази своя слабост, когато беше с него. Сълзите й бяха необходими само в случаите, когато трябваше на всяка цена да наложи волята си.

Лилиан въздъхна и мрачно се вгледа напред. Защо не можеше да поговори открито с Гевин? Защо трябваше да бъде толкова предпазлива с мъжете? Той я обичаше. Затова беше длъжен да разбере, че тя не може да постъпи другояче. Ала познаваше добре своя Гевин и знаеше, че ако му каже истината, ще го загуби. А нима можеше да намери любовник като него?

Мисълта за мускулестото, страстно тяло я накара да забие пети в хълбоците на коня. Тя щеше да направи всичко, за да задържи Гевин Аскот, мъжа, който търсеше достойна партньорка, рицаря, който… Той трябваше да остане само неин… завинаги!

Защо я караха да се омъжи за човек, който я отвращаваше? Само като си припомнеше тлъстия Едмънд Чатауърт с грозното му лице и нашарената от белези кожа, и я побиваха тръпки. Как щеше да понася този мек, изнежен дебелак? Но той беше граф. Той беше богат и притежаваше много земи. Имаше имения в Ирландия, Уелс и Шотландия, говореше се, че има собственост дори във Франция.

Лилиан не знаеше точно колко богат е той, но скоро щеше да го узнае. Духът на Едмънд беше ленив като тялото му и сигурно нямаше да мине много време, и тя щеше да завладее цялото му богатство. Щеше да му достави няколко уличници да го забавляват и да го държат в добро настроение, докато тя управлява имуществото му.

Лилиан имаше слабост към красивия и мъжествен Гевин Аскот, но тя не можеше да замъгли студения й разсъдък.

Кой беше Гевин Аскот? Някакъв незначителен барон, беден и без влияние и двора. Великолепен воин, силен и красив мъж, но той не можеше да й предложи лукса, който щеше да й осигури Едмънд.

Какъв ли би бил животът й с Гевин? Нощите обещаваха страст и екстаз, но Лилиан знаеше, че нито една жена не е в състояние да завладее изцяло един Аскот. Ако станеше негова съпруга, той щеше да очаква тя да живее усамотено и да изпълнява усърдно домакинските си задължения. Като съпруг той щеше да бъде също така безусловно изискващ както и като любовник.

Лилиан подкара коня си по-бързо. Тя искаше всичко — богатството на Едмънд, общественото му положение, но и страстта на Гевин. Усмихна се и намести златната брошка, която държеше наметката й. Гевин я обичаше. Тя беше твърдо убедена в това. А и беше достатъчно красива, за да го задържи.

Няколко сълзички в подходящия момент… Гевин щеше да й повярва, че е била принудена да вземе Едмънд за съпруг. Гевин беше човек на честта. Той щеше да разбере, че тя не може да се противопостави на бащината воля.

Гевин стоеше неподвижен и чакаше. Само мускулите на бузите му нервно потръпваха.

На лунната светлина лицето му изглеждаше като изсечено от камък. Устните му бяха здраво стиснати. Сивите очи бяха потъмнели и изглеждаха черни като косата, която падаше на меки вълни по яката на вълнения му жакет.

Само строгото рицарско възпитание го караше да остане неподвижен и да изглежда овладян и спокоен. В сърцето му беше същинска буря.

Тази сутрин той беше узнал, че жената, която обичаше, ще се омъжи за друг. Тя щеше да спи с друг мъж, да ражда децата му. В първия пристъп на гняв той беше готов да препусне към замъка на Никълъс Валенс и да накара Лилиан да се закълне, че това е лъжа. Ала гордостта го възпря.

Срещата тази вечер беше уговорена още преди седмици. Затова Гевин реши да изчака и да не се поддава на паника. След малко щеше да я види отново, да я грабне в обятията си и да чуе от сладките й устни онова, което искаше да чуе. Тя нямаше да се омъжи за друг — само за него, той беше сигурен в това.

Младият мъж се взираше в нощта и се вслушваше нетърпеливо да долови конски тропот. Наоколо цареше пълно тишина. Мракът беше черен и непроницаем.

Когато двамата с Лилиан се срещнаха за първи път на тази полянка, нощта пак беше черна и страшна.

Той се запозна с Лилиан на сватбата на една от сестрите й. Макар че семействата Аскот и Валенс бяха съседи, те се виждаха рядко. Бащата на Лилиан беше пияница и не се грижеше за дома си. Докато самият той живееше в разкош, жена му и петте дъщери едва ли имаха храна на трапезата и дрехи да се облекат. Тъй като братята му отказаха да присъстват на сватбата, Гевин се принуди да отиде сам.

Лилиан блестеше като перла в това западнало и мрачно домакинство. В началото той изобщо не повярва, че тя е една от дебелите, грозни дъщери на Валенс. Неговата сладка, невинна Лилиан. Тя носеше прекрасни рокли, държеше се прилично, пристъпваше с грацията на сърна, а красотата й…

Изумен, Гевин я зяпаше с отворена уста, както правеха и повечето млади мъже на масата. Русата й коса, сините очи и малката уста, на която толкова му се искаше да види усмивка… още преди да е разменил и една дума с нея, сърцето му й принадлежеше завинаги.

Трябваше да положи много усилия, за да си пробие път до Лилиан през тълпата от обожатели. Необуздаността му я изненада. Ала сведеният поглед и мекият глас го омаяха още повече. Тя беше толкова плаха, толкова невинна — тя беше всичко, за което можеше да мечтае: жена, която прилича на младо момиче и в същото време е страстна и дива любовница.

Още през онази първа нощ той я помоли да стане негова жена. Лилиан го погледна изненадано, но бързо сведе глава и прошепна, че трябвало да попита баща й.

Рано на следващия ден Гевин се яви пред Никълъс Валенс и го помоли за ръката на дъщеря му. Старият пияница му отказа под предлог, че Лилиан е още малка и майка й има нужда от нея. Отговорът прозвуча така, сякаш му беше внушен от някого. Той се опита да разубеди Валенс, но не успя.

Разочарован и гневен, че не може да получи жената, която иска, Гевин потегли към къщи. Веднага след като навлезе в гората, срещна Лилиан и сърцето му заби като лудо. С разпуснатите си коси и синята кадифена рокля тя представляваше зашеметяваща гледка.

Когато й разказа, че баща й го е отблъснал, в очите й заблестяха сълзи. Гевин веднага скочи от коня и я грабна в прегръдката си, за да я утеши.

И сам не знаеше как се стигна до това. Страстта ги тласна към лудост. Преди да се опомнят, двамата лежаха голи в тревата и се любеха…

Гевин се вслуша в нощната тишина. Острият му слух улови глух тропот на копита. Най-после! Лилиан идваше! Той се втурна да я пресрещне и тя се плъзна от гърба на коня в обятията му.

— Гевин — прошепна страстно тя. — Любов моя! — После се вкопчи в него като удавница.

Гевин помилва бузата й и усети горещите й сълзи. Притисна я толкова силно до себе си, че тя извика от болка.

— Какво има? Кой ти е причинил зло?

Лилиан играеше много умело и отчаянието й изглеждаше почти истинско. В тази тъмна нощ никой нямаше да забележи, че сълзите й са подправени.

— Това е… мъчение! Не знам как ще го понеса — изхълца задавено тя и вдигна поглед към лицето му.

— Значи е вярно? — процеди през здраво стиснатите си зъби Гевин и брадичката му побеля.

Лилиан изтри сълзите си и отново сведе глава.

— Баща ми е твърдо решен да ме омъжи. Няколко дни отказвах да се храня и той… о, просто не мога да ти кажа какво ми направиха. Страшно ми е дори да си го помисля!

Лицето на Гевин се вкамени.

— Отивам при него!

— Не! — изпищя тя и се вкопчи в ръката му. — Не бива да го правиш. Вече е много късно. Годежът е решен. Никой не може да спре баща ми.

— Как не го е грях да даде собствената си плът и кръв в ръцете на мъж като Чатауърт! — изсъска вбесено Гевин.

Лилиан пророни още няколко сълзи и заговори задъхано:

— Той не иска да стана твоя жена. Нали сам го чу от устата му? Как да му попреча? Принуждават ме да се омъжа за човек, когото не обичам! — Тя изглеждаше толкова нещастна и толкова сладка, че Гевин отново я притисна до гърдите си.

— Не знам как ще понеса живота без теб — захълца сърцераздирателно тя. — Ти си светлината на живота ми. Без теб не мога дори да дишам. Ако не те виждам, сигурно ще умра.

— Не говори такива неща! Ти няма да ме загубиш. Знаеш, че те обичам също така силно, както и ти мен.

Лилиан вдигна глава към него и сините й очи заблестяха триумфално.

— Ще продължаваш ли да твърдиш това, ако любовта ни бъде подложена на най-тежкото изпитание? — Тя се усмихна с надежда.

— Какво изпитание? — Гевин смръщи чело.

— Ще ме обичаш ли пак така силно и когато стана жена на онзи човек?

— Ти си се съгласила да се омъжиш? — изкрещя невярващо Гевин. — Да станеш жена на друг?

— Какъв избор имам? — Лилиан се изтръгна от ръцете му. — Ти ме мразиш. Пусни ме да си вървя. Дори самият ми вид те гневи — прошепна задъхано тя.

Лилиан беше вече при коня си, когато Гевин се изтръгна от вцепенението си. Той се втурна към нея, дръпна я с все сила и притисна устни в нейните. Нямаше нужда от думи. Телата им се разбираха безмълвно.

Лилиан вече не беше плахата, невинна сърна. Изведнъж тя се превърна в страстна жена, която познаваше всяка частица от тялото на любимия си. Малките й ръце дърпаха нетърпеливо дрехите му и не се успокоиха, докато той не застана гол пред нея.

Тя впи жаден поглед в мускулестото му тяло и от гърлото й се изтръгна дрезгав смях. Гевин имаше широки рамене и тесни хълбоци. Много обичаше мъже като него, силни и здрави.

Тя усети горещо парене между бедрата, което изискваше бързо удовлетворение. Ръцете, които посегнаха към мъжкото тяло, бяха като нокти на хищна птица.

Гевин я притисна към себе си и впи устни в малката й уста, която с готовност се отвори под милувката му. Лилиан усещаше голата му кожа през роклята си и това я възбуди още повече.

Тя изтърпя нежните му ласки, остави го да целуне шията й. Той очевидно си въобразяваше, че имат пред себе си цяла нощ и може да я люби нежно и продължително.

— Не! — изохка задавено тя и се изтръгна от ръцете му. Свали бързо наметката си и я пусна на земята. После отблъсна ръцете на Гевин, които посягаха към колана й. — Много си бавен.

Той я погледна изумено, но след като и последната дреха падна от гърба й и разкри съвършеното й голо тяло, в гърдите му се надигна лудо желание. И той я искаше не по-малко, отколкото тя него.

Лилиан го дръпна и двамата паднаха в тревата.

— Вземи ме! Бързо! — извика задъхано тя. — Какво чакаш още? — Ръцете й се впиха болезнено в слабините му. Тя беше тази, която задаваше темпото. Тя го владееше без остатък. В началото Гевин смяташе, че й причинява болка, но скоро разбра, че тя обича в него именно силата му.

Едва отминал мигът на насладата, и тя се претърколи настрана.

— Трябва да се връщам — заяви кратко тя и посегна към роклята си.

Гении остана да лежи в тревата, без да се помръдва. Проследи как Лилиан опъва чорапите на стройните си крака и усети някакъв странен вкус в устата си. Вкус на гнило.

Много скоро тя ще показва всичко това на друг, мина му през ума. Изведнъж го обзе желание да й причини болка, както беше направила тя с него.

— И аз получих предложение за брак — проговори хладно той.

Лилиан спря насред движението и го погледна втренчено. В сините очи се четеше недоверие.

— За дъщерята на Робърт Рейвдаун.

— Той няма дъщери, има само синове — отговори Лилиан.

Рейвдаун беше един от приближените на краля. Той беше граф, а имотите му бяха неизбродни. В сравнение с него Едмънд Чатауърт беше само един прост надничар. Докато Гевин беше по служба в Шотландия, главното й занимание беше да разузнае всичко за най-богатите мъже на Англия. Така беше дошло решението й за Едмънд Чатауърт.

— Не си ли чула, че преди два месеца синовете му починаха от треска?

Лилиан го изгледа сърдито.

— Никога не се е споменавало, че има и дъщеря.

— Името й е Джудит и е по-млада от братята си. Майка й искала да я даде в манастир и я възпитала като бъдеща абатиса. Досега е живяла откъсната от света в дома на баща си.

— И я предложиха именно на теб? Тя ще стане наследница на баща си, а той е несметно богат! Как така ти предложиха толкова изгодна партия… — Лилиан спря, защото едва не се издаде, че го смята за беден и незначителен.

Гевин обърна лице към нея и тя видя вкаменените му черти.

— Защо са предложили такава изгодна партия на един Аскот? Това ли искаше да попиташ? — В гласа му нямаше и следа от нежност.

Някога фамилията Аскот беше толкова богата, че събуди завистта на крал Хенри Четвърти. Той бе обвинил цялото семейство в предателство и не само отне голямата част от имотите им, но и направи всичко, за да пречупи гордостта и могъществото им.

Кралят беше действал толкова усърдно, че дори сега, след почти сто години, семейството едва започваше да се възстановява след разрухата и да си възвръща едно по едно отнетите имения.

Ала членовете на семейство Аскот бяха горди и не можеха да забравят какво са им сторили.

— Земите на Рейвдаун граничат на север с нашите — продължи с каменно лице Гевин. — Рейвдаун се бои от шотландците и очевидно е разбрал, че ако се съюзи с моето семейство, вече нищо няма да го заплашва. Освен това Аскотови са известни със силните си синове и той се надява, че дъщеря му ще го дари с няколко внука. Предавам ти точните му думи.

Лилиан закопча колана си и се обърна към него.

— С дъщеря му върху теб ще премине и титлата, нали? Ще станеш граф.

Гевин й обърна гръб. Досега не беше мислил за титли и богатства. Учуди се, че именно Лилиан, толкова невинна и плаха, помисли първа за новото му звание.

— Ще се ожениш ли за нея? — попита тихо тя, без да го изпуска от очи.

Гевин се надигна и посегна към панталона си.

— Още не съм решил. Предложението дойде само преди два дни.

— Видя ли я? — попита нетърпеливо Лилиан.

— Кого, наследницата ли?

Лилиан стисна ръце в юмруци. Понякога мъжете бяха направо непоносими с бавността си. Тя се опита да потисне гнева си и отново се вживя в ролята на измамената.

— Сигурна съм, че е много красива. Ще се ожениш за нея и ще ме забравиш.

Гевин не знаеше защо я грабна в прегръдката си и я целуна. Той се бе надявал, че тази вечер тя ще го увери във вечната си любов и ще откаже да се омъжи за Едмънд Чатауърт.

— Никога не съм я виждал и още не съм сигурен дали ще приема — отговори тихо той.

Лилиан стисна сърдито устни и го остави да я отведе при коня й.

— Аз те обичам; Гевин — прошепна с пресекващ глас тя. — Каквото и да се случи, аз никога няма да престана да те обичам и да копнея за теб.

Мъжът я вдигна на седлото.

— Трябва да се прибереш, преди някой да забележи, че си излязла от къщи. А и ще бъде много лошо, ако някой прошепне в ухото на почтения Чатауърт какво правиш нощем.

— Ти си подъл и жесток, Гевин! — изсъска ядно Лилиан и за момент напълно забрави ролята си. — Сигурно няма да се трогнеш, когато ме накажат, защото съм послушала сърцето си.

Той не каза нищо. Лилиан се наведе и го целуна, но забеляза, че мислите му са другаде. Лицето му беше толкова мрачно, че изведнъж я обзе страх.

Тя смушка коня си и потегли в бърз галоп.