Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кадифе (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Velvet Promise [=Judith], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 252 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

ИК „Ирис“, 1998

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN 954-455-028-6

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от sibela)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

— Видя ли го? — попита Джудит. Това ставаше в деня, след като бе срещнала Стивън. Сега чакаше да чуе какво е сторила Джоан.

— Изглежда както преди — или почти. Вече се опасявах, че пребиваването в онази гадна дупка го е обезобразило.

— Не обръщай толкова внимание на външните неща — укори я строго Джудит. — Кажи ми дали Гевин е наистина добре.

— Храната го поддържа жив.

Джудит прехапа долната си устна. Как ли духът му понасяше онзи отвратителен затвор? Тази мисъл не преставаше да я тревожи. Как ли е понесъл мига, когато тя изля виното в лицето му?

— Донеси ми слугинските дрехи, които носих онази нощ. Изпрани ли са? — попита решително тя.

— Пак ли искате да слезете долу? Ако ви хванат…

— Нито дума повече. Донеси дрехите!

 

 

Гевин беше преместен в друг затвор, не много по-добър от предишния. Малко сводесто помещение под кулата. Нито лъч светлина не проникваше вътре. Единственият достъп беше през врата от тежки дъбови греди.

Джоан се бе сприятелила с мъжете, които охраняваха вратата към избата. Хората на Демари не знаеха що е дисциплина. Джоан умееше да използва небрежността им. И този път тя смигна весело на един от стражите и заговори с усмивка:

— Носим храна и вода. Отвори вратата. По нареждане на лорд Уолтър.

В този момент вратата на избата се отвори. Появи се възрастна, мръсна жена.

— Как да сме сигурни, че ви изпраща лорд Демари? — изграчи тя.

— Иди и го попитай! — Джоан я блъсна настрана.

Джудит стоеше в сянката и не смееше да отвори уста. Главата й беше сведена, качулката нахлупена дълбоко над лицето, за да скрие разкошната коса.

— Добре, добре, влезте — съгласи се мрачно старата. — Той спи. Всъщност, откакто е тук, само това прави. Аз се грижа добре за него.

— Сигурна съм, че е така — съгласи се подигравателно Джоан и бързо се запъти към килията на затворника. — Леглото е невероятно мръсно.

— Е, долу му беше още по-зле — изръмжа жената.

— Остави ни сами. Ние знаем как да се погрижим за него. — Джоан я блъсна грубо.

Джудит пошепна нещо в ухото й. Не биваше да гневят старата пазачка. За съжаление старицата имаше остри очи и от вниманието й не убягваше нищо. Изглеждаше доста западнала и оглупяла от старост, но инстинктивно усещаше, че жената с качулката не е обикновена слугиня. Дори нахалната Джоан я слушаше.

— Какво чакаш още? — попита сърдито Джоан. Старицата се поколеба, после се сви в един ъгъл. Трябваше да узнае кой се крие под качулката.

— Ще отида за лекарство. Той няма нужда от него, но момчетата в подземието трябва да се подкрепят.

Тя взе една стомна и мина плътно покрай тайнствената жена. Когато наближи запалената свещ, изпусна стомната.

Джудит се стресна и вдигна глава. Това беше достатъчно за старата. Златните очи не можеха да бъдат сбъркани с никои други. Такива очи имаше само една дама в замъка и всички го знаеха. Старицата едва успя да потисне злобната си усмивка.

— Ти си не само глупава, но и непохватна — озъби се Джоан. — Махай се оттук. Иначе ще ти се подпалят дрипите.

Джоан и Джудит не видяха как старицата ги изпроводи с горящ от омраза поглед. Вниманието им беше съсредоточено върху Гевин.

Ала следващите думи на старицата ги стреснаха до смърт.

— Ако продължаваш да се държиш така зле с хората, скоро ще се качиш на кладата.

Джоан се сви като от удар.

— Какво искаше да каже? — попита плахо тя.

Джудит не чуваше нищо. Тя приседна на ръба на тясното, кораво легло. Светлината на свещта освети лицето на мъжа й. То не беше вече така хлътнало и изпито и тя въздъхна облекчено.

— Гевин?

Той отвори очи.

— Джудит…

— Да, аз съм. — Тя се усмихна и отметна качулката. — Изглеждаш по-добре, след като са те измили.

Лицето му стана твърдо и отблъскващо.

— И затова трябва да благодаря на теб, така ли? Ако си мислиш, че виното…

При тези думи кръвта се отдръпна от лицето на Джудит. Сърцето й заби като безумно.

— Гевин! — прекъсна го решително тя. — Не ме обвинявай несправедливо. Ако се бях хвърлила да те прегърна, ако бях изпищяла, последствията щяха да бъдат страшни. За всички ни.

— Що се отнася до мен, това беше най-доброто, което можеше да ми се случи.

Джудит се отдръпна назад.

— Няма да се карам с теб. Ще поговорим пак, когато излезем оттук. Видях Стивън…

— Тук? — Гевин скочи като ужилен. Завивката падна от голите му гърди. — Говори най-после! — заповяда сърдито той.

— Стивън беше в замъка — заразказва тя. — Сега се върна при хората си…

— А какво правят моите воини? Не са ли вече пред замъка?

— Не знам. За това не съм го питала.

— Разбира се! — Гласът му беше пълен с подигравка. — Кога ще се върне?

Джудит овладяваше с мъка гнева си. Той нямаше право да се държи така с нея.

— Надявам се, че утре.

— Защо дойде тук? Ако ни остава само един ден до свободата, не би трябвало да рискуваш толкова много.

Джудит стисна здраво зъби.

— Няма ли най-после да престанеш с укорите си? Слязох в този ад, защото ти си затворен тук. Рискувах живота си, за да се уверя, че не се отнасят зле с теб, а ти ме ругаеш. Много искам да знам дали един ден ще те видя поне малко доволен.

Гевин я гледаше, без да мигне.

— Ти имаш пълна свобода, нали? Оставят те да ходиш, където искаш. Откъде да знам, че Демари не те чака горе? — Той сграбчи ръката й. — Мамиш ли ме?

Джудит се изтръгна от яката му хватка и очите й засвяткаха от гняв.

— Твоето нахалство е безгранично! Как смееш да твърдиш, че те мамя! Ти си този, който ме мамеше още от самото начало. Не знам какво ме прихвана, та реших да ти помогна. Може би щях да намеря повече внимание при Уолтър Демари. По-добре да се бях омъжила за него, вместо да търпя да се отнасяш с мен като с последна слугиня!

— Така си и мислех — проговори като на себе си Гевин.

— Да! Ти си слепец и глупак. — Джудит говореше овладяно. Нямаше да му позволи да забележи тъгата й.

— Господарке! — намеси се укорно Джоан. — Трябва да си вървим. Твърде дълго останахме долу.

Джудит кимна и се надигна.

— Кой те чака на стълбата, за да те заведе в покоите си? — изръмжа вбесено Гевин.

Джудит го изгледа унищожително. Беше твърде ядосана, за да му отговори.

— Лейди Джудит! — настоя Джоан.

Когато вратата се затвори, тя пошепна в ухото на господарката си:

— Не е добре да се карате с мъж, който е обезумял от ревност.

— Ревност! — изфуча разярено Джудит. — Само онзи, който обича, ревнува. Той е напълно равнодушен към мен. Това е истината. — Тя нахлупи качулката на главата си и се запъти навън.

Джоан понечи да отговори нещо, но изведнъж се вцепени от страх. Джудит проследи погледа й и тихо изпищя.

Пред тях стоеше Артър, сложил ръце на хълбоците, е леко разкрачени крака. Изражението му беше мрачно.

Джудит се приведе и се притисна към стената, надявайки се, че той не я забелязал. Ала мъжът направи няколко бързи крачки към нея и хвана ръката й.

— Трябва да говоря с вас, лейди Аскот!

Трите стълби до стаята му бяха най-дългият път в живота на Джудит. Коленете й трепереха, краката едва я носеха. Най-страшното беше, че гаденето отново започваше да я мъчи.

Господи, дано не съм осуетила плановете на Стивън! Тази мисъл я тревожеше най-много. Тя не смееше да си представи какво ще стане, ако спасението не дойде навреме.

— Ти си глупачка! — заговори Артър веднага след като влязоха в покоите му.

— Веднъж вече ми го казахте! — Джудит се надяваше отчаяно, че той няма да забележи страха й.

— Отиде при него посред бял ден! Не можа ли да почакаш да се стъмни?

Джудит сведе глава и устреми поглед към ръцете си. Не искаше да го предизвиква с упорството си.

— Какво търсеше в затвора? Сигурно си искала да обясниш на съпруга си колко го мразиш? Как ще се измъкнеш от тази мрежа от лъжи?

Джудит вирна брадичка.

— Нищо няма да ви кажа.

Очите му се присвиха.

— Ще го подложим на мъчения. Нима забрави майка си? Още в първия миг разбрах, че от теб може да се очаква всичко. И въпреки това се поддадох на красотата ти. Сега се оказва, че съм забъркан в тази мръсна история не по-малко от теб. Как мислиш, какво ще направи лорд Уолтър, ако плановете му се осуетят? Кой ще понесе отговорността? Той рано или късно ще осъзнае, че не може да те има и тогава…

— Вие май искате да ви съжалявам? — попита с неприкрита ирония Джудит. — Аз ли измислих този дяволски план? Разрушихте живота ми, а сега…

— Аз исках богатството ти, докато Уолтър искаше на първо място красивото ти тяло. — Артър помълча малко, гледайки я втренчено. — Трябва обаче да призная, че започвам да се замислям и за другото.

— И как ще се измъкнете от интригата, която сам изплетохте? — попита ехидно Джудит.

— Има още една възможност. Бракът ти трябва да бъде анулиран. Ти няма да се явиш лично пред краля. Подготвил съм ти писмо, в което молиш за разтрогване на брака си с Гевин Аскот. Трябва само да го подпишеш.

Джудит скочи като ужилена от стола си. Толкова силно й се гадеше, че едва не се задуши. Хвърли се към легена за миене и повърна. Когато отново успя да си поеме дъх, се обърна разтреперана към Артър Смитън.

— Прощавайте. Очевидно вечерята не ми е понесла.

Артър й наля вино в една чаша и го разреди с вода. Джудит пое чашата с треперещи пръсти.

— Ти си бременна — установи делово той.

— Не! — извика Джудит.

Лицето му помрачня.

— Искаш ли да повикам акушерка да те прегледа? — Джудит втренчи поглед в чашата си и поклати глава — Значи за разтрогване на брака не може и да се мисли — продължи все така делово Артър. — Изобщо не бях помислил, че детето вече е на път. Боя се, че мрежата все повече се заплита.

— Ще отидете ли при Уолтър? Ще му кажете ли?

Той изпусна шумно въздуха от дробовете си.

— Ти да не ме смяташ за идиот! Той вярва, че си чиста и невинна, и постоянно говори как ще те обича и ще прекара живота си с теб. Никога няма да разбере, че си сто пъти по-хитра от него.

— Говорите прекалено много — отбеляза спокойно Джудит. В гърлото й отново се надигна гадене. — Какво искате от мен?

В погледа му блесна възхищение.

— Ти си не само красива, но и умна. Много бих искал да те задържа. — Усмихна се, после лицето му отново стана сериозно. — Уолтър скоро ще забележи, че си бременна. Само въпрос на време е да открие тайната ти. Ще ми дадеш ли четвърт от земите на Рейвдаун, ако ти помогна да избягаш?

Джудит размишляваше усилено. Земята не струваше много за нея. Може би беше по-добре да се съгласи с предложението на Смитън, вместо да чака идването на Стивън? Дали той имаше достатъчно власт, за да й помогне? Ако сега му откажеше, той щеше да я предаде и животът й нямаше да струва нищо.

— Добре. Давам ви думата си. Когато изведете мен и придружителите ми оттук, една пета от земите ще бъдат ваши.

— Не мога да гарантирам за всички!

— Или всички, или от сделката няма да излезе нищо.

— Е, добре. Ще ми трябва малко време, за да подготвя бягството. А сега е време да седнеш на масата за обед. Лорд Уолтър ще се ядоса, ако не седиш до него и не го гледаш влюбено.

Когато двамата излязоха от стаята, дрипавата старица от затвора се измъкна изпод леглото на Смитън. Тя закуцука към прозореца и разгледа на светло сребърните монети, които стискаше в шепата си. Щедрата награда от сър Артър. Но какво ли щеше да й даде лорд Демари, ако му разкажеше какво беше чула преди малко?

Двамата говориха за земи. За бягство и за дете. Това беше най-важното. Даже глупавата старица го разбираше.

 

 

Джудит седеше да един от прозорците на голямата зала. Беше облечена в светлосива рокля, върху нея туника от най-фина тъмночервена вълна. Ръкавите бяха обшити със сиви кожички.

Слънцето клонеше към залез, сенките в голямата зала все повече се удължаваха. Напрежението постепенно я напускаше.

Още само един ден. Стивън щеше да дойде навреме и да ги освободи. След обяда лорд Демари изчезна някъде и досега не се беше появил. Покани я на езда, но не дойде да я вземе. Джудит не се обезпокои, защото предположи, че нещо го е задържало.

Когато слънцето залезе и слугите започнаха да нареждат масата за вечеря, тя се разтревожи. Нито Уолтър, нито Артър се мяркаха по двора. Джудит помоли прислужницата си да се ослуша и да разбере дали не се е случило нещо непредвидено. Ала Джоан не узна почти нищо.

— Вратата на лорд Уолтър е затворена и се охранява строго. Мъжете отпред не пожелаха да ми кажат нищо. Макар че опитах всичко възможно.

Нещо не беше наред! Джудит го усещаше физически. Тя получи потвърждение, когато двете с Джоан се прибраха в стаята си. Едва успяха да затворят вратата, когато някой спусна резето отвън.

Тази нощ и двете не можаха да се наспят. На сутринта Джудит избра проста рокля, без накити и дантели. Седна на леглото си и зачака.

Някои вдигна резето и в стаята влезе мъж в броня и въоръжен. Дори не си даде труд да почука.

— Следвайте ме! — заповяда той.

Джоан тръгна веднага след своята господарка, но мъжът я блъсна обратно в стаята и зарези вратата. Джудит бе отведена в стаята на лорд Демари.

Първото, което видя вътре, беше безсилно отпуснатата фигура на Артър Смитън, прикована с вериги за стената. Или по-скоро онова, което беше останало от него.

Тя се обърна бързо и стомахът й се сви на топка.

— Гледката не е особено весела, нали, скъпа?

Джудит вдигна глава и видя Уолтър, отпуснат на един стол, подплатен с дебели възглавници. Очите му бяха зачервени, лицето му пламтеше. Очевидно беше пил много. Езикът му едва се превърташе.

— С голямо съжаление узнах, че ти изобщо не си дама. — Той се надигна и се олюля. Все пак успя да запази равновесие, отиде до масата и си наля вино. — Дамите са честни и добри, а ти… макар че си най-красива от всички, ти си една мръсница. — Той закрачи бавно към нея.

Джудит не помръдваше. Къде ли можеше да избяга?

Уолтър я хвана за косата и изви главата й назад.

— Знам всичко! — после обърна лицето й така, че да види окървавеното, обезобразено тяло на Артър. — Той ми разказа достатъчно, преди да умре. Разбрах, че си ме смятала за сляп и глупав. Но аз не съм такъв. Знам как да се отнасям с жените, които ме лъжат.

Той я обърна рязко и я принуди да го погледне.

— Ти дойде само за да спасиш съпруга си, нали? Дойде само заради него. Говори! Какво би направила, за да го спасиш?

— Всичко — отговори едва чуто Джудит.

Уолтър я изгледа и се ухили доволно. После я блъсна с такава сила, че тя политна и се залови за един стол, за да не падне.

— Толкова ли го обичаш?

— Не го правя от любов. Той е мой законен съпруг.

— Но аз ти предложих повече любов, отколкото би могъл да ти даде всеки друг мъж — проговори жално Уолтър и очите му се напълниха със сълзи. — Цяла Англия знае, че Гевин е луд по онази безлична Лилиан Чатауърт.

Джудит не отговори. Устните му изтъняха, ъгълчетата се извиха презрително.

— Нямам намерение да разговарям повече с теб. Времето ти изтече — заяви високомерно той. Отиде до вратата и я отвори с трясък. — Махнете оттук този негодник и го хвърлете на свинете да го изядат. Щом свършите с него, доведете тук лорд Гевин и го заковете за стената.

— Не! — изпищя Джудит и се хвърли към него. — Моля те, не го мъчи повече! Аз ще направя всичко, което искаш от мен.

Уолтър затвори вратата и кимна доволно.

— Точно така. Ще направиш всичко, което искам — само че пред очите на съпруга си. Разбрахме ли се?

Джудит побледня и в гърлото й отново се надигна гадене.

— Ти… не говориш сериозно, нали? — прошепна едва чуто тя.

Уолтър видя бледото й лице и се ухили. Когато вратата се отвори, той се обърна с гръб към нея и проследи с поглед мъжете, които отнесоха безжизненото тяло.

— Ела тук! — заповяда той, когато отново останаха сами. — Искам да ме целунеш така, както си целувала законния си съпруг.

Джудит поклати глава. Светът се въртеше пред очите й.

— Ти и без това ще ни убиеш. Защо да ти се подчинявам?

— Ама ти наистина си била невероятно непокорна и дръзка — ухили се Уолтър. — Добре, ще ти отмъстя по друг начин. За всеки твой отказ лорд Гевин ще плаща с парче от плътта си.

Джудит се разтърси от отвращение.

— Да, да, добре ме чу — изсмя се злобно той.

Джудит размишляваше трескаво. О, Стивън, ела по-бързо, помоли се отчаяно тя. Трябваше веднага да стори нещо, за да отложи поне с няколко минути мъченията на Гевин. Дали Стивън вече беше събрал хората си, за да щурмуват замъка? В него беше цялата й надежда.

Вратата се отвори и въоръжените мъже доведоха Гевин. Целият беше омотан във вериги. Този път Уолтър Демари нямаше да му остави шанс за нападение.

Гевин погледна съперника си, после втренчи поглед в Джудит.

— Тя е моя! — изрева ядно той и направи крачка напред. След миг върху главата му се стовари силен удар и той се свлече в безсъзнание на пода.

— Приковете го за стената! — изкрещя Уолтър. Гласът му трепереше от страх.

Джудит усети как очите й се пълнят със сълзи. Плачеше, че Гевин има още сили да се съпротивлява, макар че беше окован във вериги. Цялото му тяло беше изранено, насинено и изподрано, беше изтощен от глад и въпреки това се бореше.

Трябваше ли сега тя да се откаже от борбата, да се покаже слаба и безпомощна? Единственият й шанс беше да спечели време, докато се появи Стивън. Трябваше да изпълнява безпрекословно всички желания на Демари.

От вниманието на Уолтър не убягна, че съпротивата й е сломена.

— Много умно от твоя страна — отбеляза той и избухна в луд смях, когато стражите изправиха ръцете на Гевин над главата и го приковаха за стената.

След като стражите излязоха, Демари вдигна чашата си и изля съдържанието й върху лицето на съперника си.

— Събуди се, приятелче! На искам да пропуснеш приятния разговор, който предстои. Можехме и ние да слезем долу, но там нямаше да ми е особено приятно да се позабавлявам с жена ти. Я погледни насам! Не е ли красива? Бях почти готов да воювам за нея, но снощи установих, че не си струва. — Той протегна ръка на Джудит. — Ела веднага тук и покажи кой е новият ти господар!

Гевин го ритна с обутия си в тежък ботуш крак и Уолтър едва успя да отбегне удара. Той отиде до масата и грабна един камшик за езда.

Кожените ремъци бяха кървави. Гевин получи удар през лицето и на бузата му остана кървава следа. Без да й обръща внимание, Гевин вдигна крак още веднъж. Ала не успя да го улучи.

Уолтър вдигна повторно камшика, но Джудит се втурна между двамата и застана с разперени ръце пред Гевин.

— Махни се оттук! — изръмжа мъжът й. — Аз ще се браня сам.

Джудит го погледна изумено. Как щеше да се отбранява, като ръцете му бяха оковани? Тя пристъпи към Демари.

— Какво искаш от мен? — Гласът й звучеше равнодушно.

Погледът на Гевин пронизваше гърба й.

— Ела при мен! — заповяда Уолтър.

Джудит се поколеба, но разбра, че трябва да се подчини. Пристъпи напред и улови ръката му, макар че влажните му пръсти я изпълниха с отвращение.

— Скъпа моя — започна със сладък глас Уолтър, — първо искам да ни покажеш прекрасното си тяло. То е създадено да радва мъжете. — Той се обърна към Гевин и добави коварно: — Много мъже.

Тъй като Джудит не се помръдна, той я изгледа унищожително.

— Не ти ли казах, че си длъжна да ни покажеш какво криеш под роклята! Защо отказваш на съпруга си един последен поглед към голотата си?

Джудит се помъчи да разкопчее копченцата на корсажа си, но ръцете й трепереха така силно, че не успя. После се сети, че трябва да печели време, стисна здраво зъби и започна да откопчава ситните копченца едно по едно.

— Защо се бавиш? — попита с надебелял език Уолтър, запрати чашата си към стената и измъкна меча си от ножницата.

Насочи острието към Джудит и с един замах разряза туниката и роклята й. Пръстите му се впиха в деколтето на ризата. В следващия момент тънкият плат се скъса.

Джудит изписка тихо и се опита да прикрие голотата си. Острието на меча опря в гърлото й.

— Не смей! — изграчи Уолтър и тя застина на мястото си.

Пияният мъж застана пред нея и се взря възхитено в натежалите й гърди. Тази жена беше още по-прекрасна, отколкото си беше представял.

— За такава красота си струва да избиеш половин дузина съпрузи — промърмори замаяно той.

— Ще ми платиш за това! — изсъска вбесено Гевин и задърпа веригите си като побеснял.

— Ти ли ще ме убиеш? — изрева през смях Уолтър. — И как ще го направиш?

Той сграбчи Джудит през кръста и я изправи пред окования. После започна да мачка гърдите й.

— Да не би да искаш да изтръгнеш веригите от стената? Няма да успееш. Разгледай я добре, защото това ще бъде последната красива гледка в живота ти. Ще я отнесеш със себе си в отвъдното.

Ръката му се плъзгаше жадно по голата плът.

— Я виж този корем! Още е плосък и твърд, но много скоро там ще расте детето ми!

— Не! — изпищя Джудит.

Уолтър стисна болезнено ръката й. Джудит не смееше дори да диша.

— Аз я изпълних със семената си и в утробата й ще расте моят син. Помни това, когато се пържиш в ада, Гевин Аскот.

— Няма да мисля за жена, която ти си докосвал с мръсните си ръце — отговори мрачно Гевин. Ала погледът му беше впит в лицето на Джудит. — Ти не си човек, Уолтър Демари. Ти си звяр.

Уолтър блъсна Джудит и тя полетя към стената.

— Не! Недей! — изпищя тя, когато Демари се хвърли с изваден меч към мъжа й. Ала беше толкова пиян, че едва се държеше на краката си, и ръцете не му се подчиняваха. Острието не улучи гърдите на Гевин.

Макар че беше окован, Гевин успя да се метне настрана, за да избегне удара. Следващият обаче го улучи в ухото. Главата му падна на гърдите.

— Ей, ти да не заспа! — изкрещя разярено Уолтър. Захвърли меча си и стисна Гевин за гърлото, за да го удуши.

Джудит не се поколеба нито секунда. Грабна меча и преди да е осъзнала какво прави, го заби с все сила в гърба му.

Уолтър застина насред движението. Пусна гърлото на врага си, обърна се и я погледна изумено. В следващия миг полетя напред и падна по лице на земята. Джудит едва се удържа да не изпищи. В гърлото й напираше истеричен вик. Тя бе убила човек!

Изведнъж замъкът се разтърси из основи. Джудит се опомни бързо. Сега не биваше да губи нито секунда. Ключовете за веригите висяха на стената.

Тя освободи бързо ръцете на Гевин от белезниците и той дойде в съзнание. Видя пред себе си разголената Джудит и очите му се разшириха от изненада. Гърдите й бяха целите в кръв. В краката му лежеше Демари. Мъртъв. От гърба му стърчеше меч.

— Облечи нещо, веднага! — проговори мрачно той.

В паниката си Джудит беше забравила, че е гола. Роклята й, разрязана от меча на Демари, беше захвърлена на пода. Тя отвори сандъка, с дрехи на края на леглото, който беше пълен до ръба с дрехите на Демари. Поколеба се за миг, защото й беше отвратително да се докосне до вещите му.

— Дръж! — Гевин й хвърли една вълнена туника. Джудит понечи да каже нещо, но гласът не й се подчиняваше.

Шокът беше твърде голям. Тя бе убила човек!

— Стивън е тук! — извика тържествуващо Гевин и изтича до прозореца — Изкопали са подземни ходове под крепостната стена и камъните са поддали. — Той отиде при мъртвия и измъкна меча от гърба му. — Улучила си го точно където трябва. — Гласът му звучеше равнодушно. — За в бъдеще ще трябва да внимавам повече за собствения си гръб. По всичко личи, че си служиш доста умело с меча.

— Гевин! — извика добре познат глас.

— Рейн! — прошепна задавено Джудит. Очите й се напълниха със сълзи.

Гевин вдигна резето на вратата. Рейн нахлу вътре като вихър и го стисна за раменете.

— Добре ли си?

— Доколкото мога да бъда добре при тези обстоятелства. Къде е Стивън?

— Долу, с другите. Щурмуването на замъка беше детска игра, след като срутихме една стена. Слугинята, майката на Джудит и Джон бяха долу. Не можахме да намерим само Джудит.

— Тя е тук — обясни студено Гевин. — Погрижи се за нея. Аз отивам да търся Стивън. — След тези думи той мина покрай брат си и изскочи от стаята.

Рейн погледна крехката фигура, свита на края на леглото. Отначало изобщо не позна снаха си в мъжката туника. Тя го погледна унило и той видя, че по бузите й се стичат потоци сълзи. Изглеждаше толкова нещастна, че Рейн се втурна към нея и я грабна в обятията си.

Силни ридания разтърсиха гърдите й.

— Аз… аз го убих — стенеше тя.

— Кого, за Бога?

— Уолтър Демари.

Рейн я помилва утешително.

— А чия е кръвта по стената? — попита тихо той.

— На Артър Смитън. Той беше васал на Уолтър и е измислил целия план.

— Не плачи, Джудит, всичко ще се оправи. Ела с мен. Прислужницата ще ти помогне да облечеш други дрехи. — Рейн беше достатъчно тактичен и не попита защо роклята й е разкъсана и хвърлена на пода.

— Добре ли е мама?

— Даже повече от добре. Не може да откъсне поглед от Джон Басе. Гледа го, сякаш е добрият дядо Господ!

Джудит беше твърде объркана, за да го попита какво точно иска да каже.

Рейн я наметна с палтото си и я изведе от стаята.