Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
復活 の  日, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране разпознаване и корекция
hammster (2009)

Издание:

Сакьо Комацу. Денят на възраждането

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1989

Библиотека „Галактика“, №87

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Георги Марковски, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Людмила Холодович

Превод от японски: Людмила Холодович, Нако Стефанов

Консултанти: Стефан Лефтеров, д-р Петър Манолов

Редактори: Нако Стефанов, Людмила Холодович

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Ангел Ангелов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Японска, I издание

Дадена за набор на 6.III.1989 г. Подписана за печат на 17.VII.1989 г.

Излязла от печат месец август 1989 г. Формат 70×100/32. Изд. №2243.

Цена 2 лв. Печ. коли 20,50. Изд. коли 13.27. УИК 14.63

Страници: 328. ЕКП 95366. 15531. 5637–413–89

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч 895.6–31

© Людмила Холодович, предговор, превод, 1989

© Нако Стефанов, превод, 1989

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1989

c/o Jusautor, Sofia

 

復活 の 日

小松左京

角川文庫

История

  1. — Добавяне

ЕПИЛОГ

Възраждането

През пролетта на петата година след бедствието по безлюдния асфалтов път, пресичащ района, който някога се наричаше щата Южна Каролина, един мъж крачеше на юг. Не носеше почти нищо, което да наподобява дрехи, косите и брадата му бяха дълги, разчорлени, краката му бяха омотани в някакви парцали. Клатушкайки се, мъжът вървеше по пътя, обрасъл с гъста трева, а додето поглед стигаше, не се виждаше жива душа. Понякога в очите на мъжа се мярваше проблясък на разум, но обикновено погледът му си оставаше странен, унесен.

— Трябва да вървя на юг… — прошепваше той, като гледаше към слънцето.

По неговия път се появяваха руини на градове, в които не живееше никой, но той, кой знае защо, не се приближаваше до тях. През нощта обикновено спеше на полето, когато огладнееше, късаше плодове от дърветата. Забележеше ли странни непознати гризачи, с ловко движение хващаше някой, убиваше го с голям нож и го изяждаше. Ако на пътя му се изпречеше река, след неколкочасови усилия той успяваше да улови с ръце някоя и друга риба и я изяждаше жива. Когато валеше дъжд, се криеше в крайпътните къщи, понякога намираше и консерви, но, изглежда, не знаеше как да ги отвори, тъжно поклащаше глава и ги хвърляше. В началото на лятото мъжът дълго се лута из затрупаните пътища на Флорида, а в разгара на, лятото, обгорял от слънцето и ужасно отслабнал, най-сетне се добра до Тексас. Тук той се разболя и дълго лежа в някаква къща. В края на лятото оздравя и отново пое на юг.

През зимата, когато приближи Панамския канал, отново се разболя. Няколко дни пак лежа в една къща, като непрестанно стенеше. Щом оздравя, отново се отправи на юг. Премина Панамския канал и през пролетта на следващата година излезе на крайбрежието в страната, която някога се наричаше Колумбия. Тук вече ги нямаше хубавите пътища, с които така бе свикнал. Започнаха стръмни планински пътеки. Мъжът дълго скита из Андите, изкачваше се, после се спускаше. По пътя му се появяваха градове, превърнали се в руини, безброй скелети, но, изглежда, той не се вълнуваше от това. През есента на третата година мъжът наблюдаваше от някакъв хълм тихоокеанските низини на Аржентина и като вдигна глава към ято птици, кръжащи над него, прошепна:

— Отивам на юг.

Все повече захладняваше и най-накрая стана съвсем студено. Но мъжът продължаваше да върви…

 

 

През деветата година след бедствието от дългия полуостров, скован в ледове, се оттласна примитивен кораб и се насочи на север. На борда имаше петнадесет човека. Преодолявайки бурните вълни край нос Хорн, те стигнаха до континента и спуснаха лодка. Тя откара на брега седем души. Останалите отново взеха курс към Антарктика. Преди да настъпи зимата, корабът отведе на континента още десет души. И така седемнадесет човека останаха да зимуват тук. Със следващите рейсове дойдоха още сто души. Сред тях имаше жени и деца.

Когато първата група жени стъпи на брега, иззад една скала неочаквано се появи странно човешко същество. Всички го гледаха с широко отворени очи. Косите и брадата на непознатия бяха разчорлени, бе облечен в кожи от лама и приличаше на абориген или на първобитен човек. Със сигурност можеше да се каже, че не бе от хората, превозени тук от Южния полюс. Няколко секунди това странно същество и преселниците от Южния полюс стояха и се наблюдаваха. И изведнъж се чу пронизителен вик:

— Това е Йошидзуми!

И всички разпознаха в измършавялото, мръсно, почти загубило човешкият си облик същество един от четиримата мъже, които ги бяха напуснали преди четири години…

 

Из дневника на професор Дьо ла Тур

Йошидзуми остана жив. Нещо повече — той се е добрал пеш от Вашингтон до южните брегове на Латинска Америка. Как е станало това? Как е оцелял той по време на атаката с неутронни бомби, как е оцелял, след като се е заразил с щама на нуклеиновите киселини на Рински? Станало е невъзможното. Той е оцелял и сега отново е при нас. За него непрекъснато се полагат грижи.

Но как се е случило това? Защо е останал жив? Може би благодарение на имунитета, получен при ваксинирането с мутиралите вируси WA5PS? Но едва ли е така. Аз не успях да постигна желания ефект от ваксината още тогава, преди седем години. А може би… Като се знае, че повечето от бомбите, паднали над Вашингтон, са били неутронни… Той не е получил смъртоносна доза, защото се е намирал на деветия подземен етаж в Белия дом, но е бил облъчен с определено количество неутрони, на което се дължи сегашното му психическо разстройство. А, от друга страна, неутроните може би са го предпазили да не умре от щама на нуклеиновите киселини на Рински.

В края на краищата нито една съветска ракета не е била насочена към Южния полюс. Ако тогава, по време на нашето съвещание, бяхме мислили трезво, щяхме да преценим, че Съветският съюз едва ли би могъл да стори такова нещо — да насочи своите ракети към Южния полюс. Но ние нямахме никаква информация и затова не изключвахме и такава възможност, макар и вероятността да бе нищожна. И заради тази нищожна вероятност Йошидзуми отиде в САЩ. Какво ли си е помислил той за нас, хората, които го изпратиха на смърт, след като е разбрал всичко? И все пак това наистина е ирония на съдбата. Седемдесет процента от американските и от съветските ракети носеха неутронни бомби, бомби, които не причиняват никакви разрушения, а унищожават само хората, и затова бяха наречени „антихуманно оръжие“. И именно тези антихуманни бомби спасиха човечеството от нуклеиновите киселини на Рински.

Още преди седем години разбрах, че за получаването на мутиралата разновидност на WA5PS са необходими високоскоростни неутрони. Тази мутирала разновидност имаше свойство да потиска размножаването на щамовете. Но в природата, както е известно, не съществуват високоскоростни неутрони, ето защо бе много трудно моята ваксина да се произведе в условията на Южния полюс. За да получа количества само за двадесет души, ми трябваха цели три години. И когато на деветата година след бедствието първите седемнадесет човека, които ваксинирах, стъпиха на континента, сърцето ми тревожно се разтуптя. И колко се учудих, когато ми съобщиха, че на континента отново са се появили млекопитаещи, а във въздуха няма щамове. Но едновременно се и зарадвах, защото разбрах, че вирусите са претърпели същата мутация, която получих и аз. Сега вече е късно, трябваше по-рано да се сетя, че такава ситуация е възможна. Тогава щяхме и по-рано да се завърнем в топлия пояс. Наистина говоря, като се основавам само на аналогии, но ако всичко казано дотук е вярно, това наистина е ирония на съдбата. Защото медицината, чието предназначение е да спасява хората от смърт и болести, унищожи повече от три милиарда души, а после неутронните бомби, които бяха създадени с единствената цел да се унищожи човечеството, го спаси. Да, не мога да кажа нищо друго, освен че е ирония на съдбата.

В края на краищата в безкрайната Вселена ние сме само играчки в ръцете на случайността. И на нас, чийто живот е толкова кратък, славната история може да ни изглежда нещо вечно, но в действителност и тя е само страница от неизменния сюжет в безкрайната Вселена. Осмислянето на този факт обаче не трябва да поражда V хората песимизъм и безверие. Осъзнаването на преходността на нещата, на природата, на Вселената е човешка, най-човешката черта. Но човекът трябва да се бори със случайността, трябва да осъзнае факта, че не неговите събратя са тези, с които трябва да воюва. Ако хората осъзнаят това, нима няма да бъде сложен край на всички братоубийствени войни, нима няма да се роди съюз, в който всички хора ще се възправят срещу материалното и ще се прояви истинският характер на духовното.

Но засега е безсмислено да говоря за тези неща. Изглежда, човечеството опознава нещата чрез непрестанни опити и грешки. Моето послание е за времената, когато човекът отново ще си е възвърнал славата, която имаше преди бедствието. Но жаждата се забравя бързо, след като се утоли. Всичко ли ще бъде забравено толкова бързо, щом настъпи известно облекчение, успокоение? Нима ние, притежавайки опита от няколко световни войни, не повторихме същите грешки?! Затова сега трябва да оставим на потомците си урок от миналото. За да не повторят нашите деца и внуци, завладени от стремежа към славата, грешката, която направихме и ние. Да не забравят урока, получен от гибелта на тримилиардното човечество.

Днес в Юга на Латинска Америка ние създаваме първите селища, прокарване първите улици. Утре първият отряд, а с него и аз, ще поеме на север. След като човечеството, с изключение на няколко хиляди души, уединени на ледения континент, загина, това ще бъде първият ден, в който то ще започне да се възражда в своята предишна обител. Но все още денят на истинското възраждане на човечеството е далече. Сега хората са най-малобройният вид от цялата фауна на планетата. Кога ли ще настъпи истинският ден на възраждането? Петхилядолетната цивилизация беше унищожена с един замах, но е неоспоримо, че ние сме в по-изгодно положение от хората през каменната ера. Загиналият свят ни остави всички свои постижения, всички свои материални блага. Ще трябва обаче още много време, за да заживеем в благоденствие както преди бедствието. Ще дойде ли пак ден, когато хората ще населят земята така, както преди бедствието? Дали светът ще се възроди в същия вид? Дали ще се възродят отново и ненавистта, злобата, мъстта? Ще се разбере едва след стотици години.

Утре сутринта ние се отправяме на север, за да възвърнем живота в страната на мъртвите. Пътят на север е дълъг, но още по-дълъг е пътят към възраждането. Какъв ли ще бъде той? За това ще разкаже вече друго поколение…

Край
Читателите на „Денят на възраждането“ са прочели и: