Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- 復活 の 日, ???? (Пълни авторски права)
- Превод от японски
- , 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране разпознаване и корекция
- hammster (2009)
Издание:
Сакьо Комацу. Денят на възраждането
Роман
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1989
Библиотека „Галактика“, №87
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Георги Марковски, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Рецензент: Людмила Холодович
Превод от японски: Людмила Холодович, Нако Стефанов
Консултанти: Стефан Лефтеров, д-р Петър Манолов
Редактори: Нако Стефанов, Людмила Холодович
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Ангел Ангелов
Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева
Японска, I издание
Дадена за набор на 6.III.1989 г. Подписана за печат на 17.VII.1989 г.
Излязла от печат месец август 1989 г. Формат 70×100/32. Изд. №2243.
Цена 2 лв. Печ. коли 20,50. Изд. коли 13.27. УИК 14.63
Страници: 328. ЕКП 95366. 15531. 5637–413–89
Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Георги Димитров“ — София
Ч 895.6–31
© Людмила Холодович, предговор, превод, 1989
© Нако Стефанов, превод, 1989
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1989
c/o Jusautor, Sofia
復活 の 日
小松左京
角川文庫
История
- — Добавяне
Глава IV
ЛЯТОТО
1
Началото на лятото
Какво си представяме обикновено, когато искаме да изразим понятията „свят“ и „човечество“? Какво изплува в нашата памет? Многолюдните световни изложения? Различни епизоди от документални филми? Луксозните кораби за околосветски пътешествия? Картата на света? Остъклената сграда на ООН, която се извисява на брега на Истривър в Ню Йорк? Пред сградата се развяват разноцветните знамена на повече от сто страни. В главната зала за конференции делегатите — бели, жълти, черни — седят със слушалки и внимателно следят речите. Не, това много ни отклонява от истината. Хората винаги са склонни да дават прекалено висока оценка за самите себе си. Защото само човекът може да мисли: „Човечеството е прекрасно, да, превъзходно е!“
Любовта, идеалите, творчеството, красотата, мъките, войните, богът и дяволът, наслажденията, цивилизацията… Хората смятат, че както Вселената съществува за тях, така и слънцето, залезите, снегът по планинските върхове, зеленината на младите дървета, цветята, вятърът и звездите, Луната и небесните тайни — всичко е за тях. И мъките ли? Да, навярно и мъките могат да бъдат прекрасни, превъзходни… И все пак може би ще успеем да заличим у човека това чувство за превъзходство? За да разкрием по-точно понятията „свят“ и „човечество“.
Нека си представим едно малко кълбообразно тяло, плуващо в мрака на космическото пространство. То спокойно се върти около огромна пламтяща звезда — Слънцето. В сравнение с останалите небесни тела диаметърът му е нищожно малък — тринадесет хиляди и четиристотин километра. Навярно този факт буди учудване. Нека да погледнем километража на нашата лека кола. В продължение на една дори и непълна година той ще е отчел сигурно четиридесет-петдесет хиляди километра. И така нашата кола неусетно е пропътувала разстояние, три пъти по-голямо от диаметъра на Земята. Малката лека кола го изминава за изключително кратко време. Обикновеният пътнически самолет прелита това разстояние за 20 часа, а големият пътнически реактивен самолет с показател ЗМ[1] — за 4 часа. Изкуственият спътник — за 30–40 минути, а светлината — за 23 минути и една секунда.
Светлината, която се излъчва от слънцето, стига до земното кълбо за 8 минути и 20 секунди. С други думи, на светлината, която за една секунда изминава триста хиляди километра, са необходими около 16 минути и 40 секунди, за да пресече плоскостта на земната орбита от точката на есенното равноденствие до точката на пролетното равноденствие. В галактиката, чийто диаметър е пет милиарда светлинни години, съществуват огромни звезди като звездата Епсилон от съзвездието Воловар. На светлината са необходими 2 часа, за да измине разстояние, равно на диаметъра на тази звезда. В сравнение с Епсилон нашата скална отломка е направо микроскопична. Най-близките звезди, които могат да бъдат фотографирани от хората с най-големия в света телескоп, създаден от човечеството през XX век в планината Паломар[2], се намират на разстояние два милиарда светлинни години от Земята. Галактиката има елипсовидна форма и е с огромни размери. Междугалактическите мъглявини, включващи и слънчевата система, са се появили преди около пет-шест милиарда години. Приблизително по същото време е изгряло и Слънцето, завъртяла се е и Земята. Във вселената, в една от безбройните междугалактически мъглявини, която е само капка в безвъздушното пространство, съществуват сто милиарда гигантски звезди. Сред тези звезди девет малки скални отломки — твърди, замръзнали, се въртели около огромната, сравнително млада звезда с оранжев цвят — Слънцето. Сред тези девет отломки шестата поред била с диаметър едва десет хиляди километра. Тя притежавала минимална сила на притегляне, която едва стигала, за да събере незначително количество вода във вдлъбнатините й и да задържи някои газове над повърхността й. Коефициентът на извивката на нейната повърхност спрямо диаметъра й бил само 0,08%. Това била равна, лека отломка от звезда… Мъничко кълбообразно тяло от скален произход с обвивка от метасилициева киселина и алуминиев окис. То продължавало да се върти в пространството около пламтящата звезда-майка. Докато извършело една обиколка, успявало да се завърти триста и няколко пъти около своята ос. Постепенно връзките със звездата-майка станали вечни и неотменни. И така тялото направило три милиарда, а може би и повече обиколки около Слънцето. За този период на повърхността му възникнали органични химически съединения в неочаквано странни комбинации. Светлината и топлината, дъждовете и космическите лъчи, атмосферните изпразвания на статичното електричество, което се натрупвало в резултат на насрещните течения и повърхностното триене — всичко това създало химическите съединения на въглерода и азота. Тези чудновати движещи се химически съединения, като повтаряли редица химически реакции и черпели въглерод от околното пространство, започнали да създават досущ себеподобни съединения. Започнало размножаването. Мъничкото кълбообразно тяло отново се завъртяло около звездата-майка стотици милиони пъти. В това време тя продължава да изгаря съдържащия се в нея водород. А мъничкото кълбообразно тяло безспир продължавало своето пътешествие. Постепенно, в резултат от многобройните реакции на сложните съединителни процеси, тук възникнали по-сложни организми. Те гъмжали по повърхността на кълбообразното тяло. Малкото тяло продължавало своите обиколки. Някои живи организми най-сетне се отделили от морското дъно и се понесли във водата, без да следват заповедите на нечия „воля“. Много от тях, вероятно по-жизнените, избирали свой път на развитие. Преди осемстотин милиона години някои от гените на тези организми приели форма, близка до съвременната. Рибата от ордовишкия период[3] — нейната големина ни е известна — още нямала гръбнак. Независимо от това тя имала очи, търсела храна и плувала, движейки мускулите си. Земното кълбо продължавало неуморно да се върти около звездата-майка. В това време се появили много по-сложни и по-големи организми. Те се отделили от водата и започнали да живеят на земята. Промените в индивидите били необикновено разнообразни. Тяхното многообразие достигнало чудовищна цифра. Дължината на тялото на най-големия жив организъм от онова време — диплодок — била 30 метра, тоест 1/2 130 000 част от диаметъра на земята. Това означава, че за период от осемстотин милиона години големината на живите организми се била увеличила три милиарда пъти. Появили се и такива, които се отделили от земята и се издигнали във въздуха. Когато сред видовете настъпило многообразие, разнообразила се и храната им. В продължение на осемстотин милиона години някои се били хранили само с неорганични вещества. Най-малките спрели да приемат неорганични вещества, започнали да изяждат дори съществата, които били по-големи от тях. Появили се и такива, които се вмъквали в по-развитите организми и живеели за тяхна сметка. И така живите организми — от огромните до свръхмалките, от простите до най-сложните — се разпространили по повърхността на земята. Но за планетата това нямало значение. Застудяванията се сменявали със затопляния, повърхността на земното кълбо се нагъвала, континентите, които го покривали като струпеи, се напуквали, гърчели и движели. Тогава живите организми наоколо загивали. Пукнатините се запълвали с вода, континентите отново се разлюлявали, разлюлявала се и водата. И отново множество живи организми изчезвали. А Земята продължавала своето пътешествие. Щом въглеродът или водата в атмосферата, която я обвивала, се увеличавали или намалявали, съответно и температурата на континентите се повишавала или се понижавала, настъпвала жега или студ и отново ставали катаклизми. Понякога някои видове се размножавали необичайно бързо и унищожавали други. Такива неща се повтаряли стотици милиони пъти.
Земното кълбо вече било извършило повече от сто милиона обиколки около слънцето. Случвало се да се покрие с ледове и тогава измирали множество огромни животни. После то направило само няколко милиона обиколки, като за този период три пъти се покрило с ледове, и тогава изчезнали красивите животни, родени между двата ледникови периода. Когато Земята за втори път се заледила, някакви същества, които По-рано били малки и нищожни, нещо като мишки, пораснали и се развили. Проявили някакъв разум.
Температурата ту се покачвала, ту се понижавала. Земното кълбо направило само двадесет-тридесет хиляди обиколки. Отново и отново измирали огромните зверове, а малката групичка разумни същества оцеляла. Те вече се били изправили на два крака и започнали да живеят на групи. Когато земното кълбо се завъртяло още десет хиляди пъти, те станали владетели на земята. И все пак в сравнение с другите живи същества и на брой, и по сила те били нищожни.
Докато Земята се завъртяла още няколко хиляди пъти, тези живи същества се размножили и подобно на мравките и пчелите създали своя организация, само че доста по-нерационална и по-непоследователна. Както мравките развъждали листните въшки, така и те започнали да развиват скотовъдството, отглеждали и растения, както някои видове мравки отглеждат гъби. Тези същества започнали да убиват другите и да се борят помежду си. Те разменяли информация с несъвършени знакови системи, но не успели, дори и да са имали желание за това, да издигнат индивидуалното съзнание до равнището на колективното.
Земното кълбо направило още няколко хиляди обиколки и тези същества започнали бързо да се размножават и се пръснали по цялата му повърхност. Възникнали различни култури, различни раси, които или се унищожавали взаимно, или измирали от болести. Умирали и когато Земята раздрусвала в гърчове своята кора. От деня, в който тези същества започнали да броят обиколките на Земята, тя се била завъртяла само пет хиляди пъти. И тогава се появила една група от тези живи същества, която обиколила водната повърхност на Земята. След това те отново продължили да се убиват, да воюват помежду си — допреди няколко десетки хиляди години само с тояги и каменни брадви.
Тези живи същества се обединили, след като Земята направила четиристотин обиколки. И обичаят да се убиват и да воюват, само че сега с по-развити оръдия, се съхранил в същите мащаби.
Култура ли? Откакто се появило нещо, подобно на култура, изминали само десет хиляди години и се сменили най-много четиристотин поколения. Те нарекли онова, което създавали, култура. Само преди четири-пет хиляди години по-голямата част от човечеството — деветдесет процента, а може би и повече — се измъчвало от глад, епидемии, стихийни бедствия и войни, било дрипаво, въшлясало и подобно на дивите животни живеело в землянки в постоянен страх, с непрекъсната грижа за утрешния ден.
Култура ли? Спомнете си за ужасните наказания преди неколкостотин години! Колко процента от населението в света можело да чете? А безумието на кръстоносците? А жертвоприношенията на боговете? А зверските убийства на малки деца? А действията на конквистадорите в Южна Америка? А последните две войни? Огромното количество оръжия, концентрационните лагери? Чудовищният Освиенцим? Много ли е „по-културно“ човечеството на XX век от неандерталците? Ужасяващите челюсти на тиранозаврите, зъбите на саблезъбите тигри, отровното докосване на физалията и съвременното оръжие. Каква е разликата между тях? Защитаваме се и убиваме. При завист — убиваме. Когато ненавиждаме — убиваме. Човечеството притежавало нещо, което заслужавало да се нарече култура много отдавна, когато хората още не се били осъзнали като вид. Дори не били достигнали до стадийната първобитна хармония между личността и колектива. Още в животинското състояние, от което излезли едва преди няколко хиляди години, хората вършели братоубийства, воювали. Може би ако живеят още няколко хиляди години, те ще придобият нещо, което би могло да се нарече култура. Но само докато си млад, имаш безгранични възможности. Културата на пчелите е вече завършена и непоклатима. Може би и човечеството, тъй като още не е завършило растежа си, има надежда за по-добро бъдеще. Но само ако оцелее…
Мъничкият кръгъл къс със скален произход — вече малко остарялото земно кълбо, продължава своето пътешествие пет милиарда и стотици милиони години. За него фактът, че на повърхността му са се зародили органични съединения, които започнали да се размножават и по този начин го направили по-различно от другите осем отломъка, няма никакво значение. Колко ли видове живи организми са се зародили и колко ли са загинали на повърхността му за три милиарда години? Какво значение има за него гибелта на тези дребни органични съединения, които гъмжат върху му? Какво значение имат и тези по-развити живи същества, които преди три-четири хиляди години са започнали бързо да се размножават…
Когато за кой ли милиарден път земното кълбо започна своето пътешествие около Слънцето, изведнъж със страшна сила започнаха да се размножават микроскопично малки живи организми и да унищожават разумните същества. Колко ли хиляди пъти са се случвали подобни неща върху неговата повърхност? Червеното течение се образува, когато морският планктон разрасне в огромни количества в резултат от прииждането на речните води и вливането им в морето. Тогава кислородът в морето рязко намалява и планктонът се набива в хрилете на рибите. Рибите, мидите и другите морски животни, които обикновено се хранят с планктон, се задушават и загиват. Такива неща често са се случвали на Земята. Така е станало и с някои видове гигантски влечуги от мезозойската ера. С някои видове птици и бозайници такива неща също са се случвали често. Това стана и сега в един момент от безкрайното пътуване на земното кълбо…
2
Втората седмица на юли
— Защо не постъпиш в болница? — мъчително кашляйки, каза вицепрезидентът на САЩ.
— А ти… — президентът бе блед и едва се усмихваше. Той седеше зад бюрото си в кабинета на Белия дом и с мъка държеше главата си изправена. Календарът на настолния часовник сочеше 15 юли. Кръжаха мухи, кабинетът беше потънал в прах. Мухите досадно бръмчаха над старинното кресло в ъгъла. В креслото имаше труп на възрастна жена, с отпусната глава.
— Вече се е вмирисала — тежко дишайки, каза президентът. — Това е личната ми секретарка. Умря внезапно, както седеше тук. Няма хладилна камера, за да я сложа там. Няма кой да я прибере, а аз вече не мога да се движа.
— Свикнал съм с тази миризма — вицепрезидентът едва се добра до първия попаднал му стол и се строполи на него — Във Вашингтон има планини от трупове.
— Странно нещо — президентът с разтреперани ръце се мъчеше да запали цигара. — Знаем, че смъртта на един човек настъпва по неизвестен начин. На хората не им е съдено да знаят кога и как ще умрат. Дали ще бъде апендицит или транспортно произшествие, дали случайно падане от стълба или отравяне с храна. Водородна бомба или сблъскване на звезди… Имаме и няколко убити президенти. Но едва ли някога съм мислел, че един президент може да умре от грип.
— Това не е грип — каза вицепрезидентът. — Някаква неизвестна епидемия.
— Както и да е, вече е все едно — президентът с мъка се обърна и погледна през прозореца. В алеята отсреща се вдигаше черен дим. — Гори — каза той с невиждащ поглед. — А какво става с общественото спокойствие в града?
— Всички са измрели, реди да настъпи паника — отвърна вицепрезидентът. — Измряха дори без да изохкат! Потресаващо! Но нима сега имат някакво значение административните задължения, общественият ред и тем подобни неща, след като са умрели сто и петдесет от сто и осемдесет милиона население? С други думи, има ли някакво значение отговорността?
— Обикновено отговорността е нещо абстрактно — запъвайки се, изрече президентът. Дълго мълча, а после отново отвори уста, като въздъхна тежко. — И ако я няма… то… всичко става безсмислено.
— А какво ще кажете за прекаленото чувство за отговорност при военните? Защо все още между ултрадесните политици, членовете на Сената и висшите военни има солидарност? Спомняте ли си как преди около две седмици излезе писмено предложение да се възползуваме от създалата се ситуация и с един удар да унищожим Съветския съюз и Китай?
— Безумни типове… — президентът затвори очи и безсилно отпусна глава на облегалката на стола. — От времето на президента Силвърланд не е изминала и година. Още не е отмряла напълно онази налудничава идея за антикомунистически кръстоносен поход. Те не разбират какво означава човечеството. За тях на света съществуват само две раси — бяла и червена. Не искам да злословя за умрелите, но заради предишния президент историята на САЩ, пък и не само на САЩ, на целия свят, изостана с десет години.
— Но сега и това вече няма значение — каза вицепрезидентът. — Според съобщенията отпреди седмица от жителите на Земята са останали живи една петнадесета. И нашият край ще бъде такъв. Въобще ще остане ли някой жив?
— На Южния полюс… — промърмори президентът. — Преди три дни адмирал Конвей се свърза с мен. Южният полюс е отделен с ледове и още никой не се е заразил.
Отдалеч се чу изстрел.
— Пак някой се самоуби…
Листата на дърветата блестяха под лятното слънце. Наоколо не се чуваше нищо, дори стон, бе съвсем спокойно. Само далечната миризма от пожарите ставаше все по-силна. Единствено техният шум нарушаваше тишината.
— Джонс — викна президентът ужасено. — Тук ли си?
— Тук съм…
— Не те виждам — президентът рязко се наведе напред и силно удари главата си в бюрото. — Ще умра, без да зная дори, как се нарича болестта, от коя го умирам, без да видя близките си, без да ме прегледа лекар.
— Аз съм тук.
— Дай вода.
Вицепрезидентът протегна ръка, но събори каната. И неговото дишане с всеки мит ставаше все по-тежко, сърцето му се стягаше от болка, но той успя да се овладее.
— Стой до мен, Джонс.
— Тук съм.
Изведнъж президентът широко разтвори очи и извика:
— Отвратително е да умираш!
— Президенте! — успя да изрече неговият заместник.
— Не, не исках да кажа такова нещо — оловносивото лице на президента гореше. Събирайки сетни сили, той се мъчеше да си припомни какво искаше да каже. — А, да… има нещо, което забравих да довърша.
— Мисля, че сега вече не може да има такива неща.
— Не… Слушай, можеш ли още да се движиш?
— Горе-долу… — отвърна вицепрезидентът, като затвори очи и задиша тежко през устата си. — Но сигурно и аз ще си отида веднага… след вас…
— Извади ключа от сейфа… знаеш ли номера на комбинацията?
— Какъв ключ?
— На АСР… — в гърлото на президента нещо заклокочи. — Ти знаеш, Джонс. Пусни резервната електростанция и асансьорът ще тръгне. Слез долу в стаята при АСР… разруши… я… Мисля, че ключът е на „изкл.“, но все пак…
— Защо е нужно това?! — вицепрезидентът просто не разбираше какво му заповядваха. — Все едно да спираш душ в банята на потъващ кораб.
— Слушай… Ако се случи нещо… Преди една седмица генерал Гърланд… направи изявление. Каза, че противоракетната ни система не може да се използува поради отсъствието на по-голямата част от персонала. Затова трябвало да се включи АСР.
— Но това е лудост! — простена заместникът му. — Направо лудост! Все едно да се слага динамит под труповете!
— Точно това каза и Гърланд… — промърмори президентът. — Каза, че по време на войната в Корея под труповете на убитите корейци те слагали ръчни гранати. Когато корейците идвали да ги приберат… се взривявали…
— Президенте!
— Тази система… бе проектирана по времето на Силвърланд. Имах намерение да я унищожа. Но когато разбраха какво мисля, част от военните и политиците се възпротивиха. Аз исках да започна цялостното унищожение на ядреното оръжие… след време. Сега трябва да сме готови за всякаква изненада. Защото ако се задействува системата… За да не могат да я използуват тези типове… Мисля, че едва ли, но все пак… може да възникне нещо непредвидено… — тялото на президента пак се наклони напред, а след това като пружина се изопна назад. — Тежко, тежко ми е — разпра ризата си той, като че ли искаше да разкъса гърдите си. После широко отвори очи, сякаш се учуди.
— Колко е часът сега? — и издъхна.
Малко след като президентът почина, неговият заместник падна на килима до бюрото и загуби съзнание. Когато най-после дойде на себе си, стана, хвана се за стола, довлече се до сейфа и отвори вратичката. Това му отне доста време. Извади връзка малки ключове. Когато се обърна, видя висок военен, който, клатушкайки се, приближаваше към него с пистолет в ръката.
— Гърланд — простена вицепрезидентът. — Какво търсиш тук?
— През цялото време си мислех за това… — отговори генерал Гърланд с прегракнал глас. Оловносивото му лице бе обринато, очите му горяха като на умопобъркан. — Ключовете…
— Ти…
— Като военен аз съм отговорен за отбраната на страната — прекъсна го генералът. Зад него стояха двама офицери с бляскави от температурата очи. — Слушай, кой ще ми докаже, че и руснаците не мислят същото за нас. Те са упорити като магарета. И ако сега нанесат ракетен удар, няма да можем да им отговорим.
— Ти си полудял… — сепна се вицепрезидентът. — Нима и след гибелта на човечеството ще остане твоят илюзорен свят на ненавистта и ужаса?
— Руснаците и китайците не знаят милост — кресна Гърланд. — Онези непременно ще ни ударят, когато ние тук си мислим: „Ето го решителния момент“, и ония там непременно мислят същото. Щом ние тук ще мрем, защо да ги жалим?!
— Престани! Махни се оттук, Гърланд! — извика вицепрезидентът. — Ти наистина си луд.
Гърланд понечи да дръпне спусъка на пистолета, но преди да го стори, вицепрезидентът се строполи на пода и издъхна.
В действителност Гърланд нямаше вече сили да дръпне спусъка. А ако го бе направил, щеше да изтърве пистолета и в усилията си да го задържи, самият той щеше да умре.
Генералът взе ключовете и обезумял се огледа наоколо.
— Включете електростанцията — заповяда той на своите подчинени. — Пуснете асансьора.
След малко в залите на Белия дом посред бял ден светна ослепително лампите. Гърланд влезе в асансьора и натисна копчето. Седми подземен етаж… осми… на деветия асансьорът спря, вратата се отвори. В коридора се валяха трупове на цивилно облечени полицаи. Гърланд се препъна в един и падна. За да се изправи, му бе нужно доста време. Отвори автоматичното устройство на вратата и клатушкайки се, влезе в специалната стая на президента на САЩ. Тук нямаше никого. На стената висеше матирана стъклена карта на целия щаб на американската военна отбрана в Колорадо Спрингс. По нея не трепваше нито една светлинка. Имаше и радиоапаратура, свързваща цялата система за отбрана, директен телекс с Кремъл и телефон. Гърланд хвана телефона и го хвърли на пода. След това тръгна към лоста-превключвател на АСР, който бе скрит в стената зад канапето. Искаше да отмести канапето, но силите му секнаха.
Дълго време той лежа на пода, дишайки тежко, на пресекулки. После отново се надигна. Вече не си даваше сметка какво върши. Болният му мозък сега бе обсебен единствено от налудничавата ненавист, превърнала се в сляп инстинкт, развит у него през дългите години войнишки живот. Само този инстинкт му даваше сили и го водеше към скривалището в стената. И когато го отвори с четирите ключа, непрекъснато бъркайки номерата им, и дръпна последния капак, той се строполи на пода. Пулсът му отслабна, дробовете спряха конвулсивното дишане, а лицето придоби мъртвешки цвят. Изглеждаше мъртъв. Но след десетина минути неочаквано отвори очи и бавно насочи ръка към скривалището. И когато най-после едва-едва докосна лоста, боядисан в червено — най-обикновен лост, на който не бе означено нищо освен АСР, спазъм стисна сърцето му. Ръката му се плъзна по лоста, разнесе се сухо щракване и лостът превключи на „вкл.“…
3
Четвъртата седмица на юли
Влажен вятър задуха по улиците. Афишите се разлепваха, шумолейки, и жиците простенваха тъжно — досущ като флейти. Навсякъде се търкаляха полуразложени, набъбнали, замърсени от урина тела. Нетърпимата миризма се разнасяше от вятъра. Но вече нямаше кой да се оплаче от това…
Вятърът донесе дъжд. От време на време през облаците проблясваше слънчев лъч и от замрелия град се вдигаше гъста пара. Отново и отново валяха дъждове, а потоците вода размиваха органичните вещества и ги отнасяха в морето.
От някаква стая в претъпкана с мъртви тела болница — те се валяха в коридорите, в болничните стаи, в кабинетите, в кухнята — се чуваше хълцане. Млад лекар — целият в кръв, брадясал, мръсен, в изпокъсана лекарска престилка, се бе отпуснал на един стол.
— Защо плачеш? — надигна се от някакво легло жена в червена бархетна пижама. Досега лекарят я бе мислил за мъртва.
— Не мога да се примиря! — отвърна й той с прегракнал глас. — Не мога да се примиря! Аз съм лекар и моят занаят е да се боря с болестите… Но ето че нищо не можах да направя, не можах да предпазя хората от гибел. Винаги съм мислел, че нашата наука е всесилна, гордеех се със съвременната медицина. А тя нищо не струва. Човечеството загива, без да знаем нито името на болестта, нито нейния причинител.
— Ти каква вина имаш?
— Но все едно, тежко ми е. Нали съм лекар. Не можахме да спасим цивилизацията от някаква си епидемия — мъжът неудържимо се разрида.
— Недей да плачеш — промърмори жената с усилие и отвори очите си, влажни от високата температура. Приличаше на скелет, покрит с мръсна зеленикава кожа. — Искаш ли да ти изпея нещо? — И неочаквано запя с чист, красив, но тих глас:
Теру, теру бодзу[4],
теру бодзу,
нека утре да бъде времето хубаво
Навън, над затихналата болница, продължаваше да плющи сивият юлски дъжд. Мелодичният, тих женски глас подобно на тънка сребърна нишка проникваше, треперейки, в задушния влажен въздух. Мъжът в бялата престилка бе спрял да хълца. Само песента изпълваше стаята…
Теру, теру бодзу,
теру бодзу
А дъждът се лееше ли, лееше…
В спалнята на луксозен тристаен апартамент умираше една жена. Лицето й гореше от високата температура. Устните й бяха потъмнели и напукани. От време на време тялото й потръпваше. До леглото й, от което лъхаше на гореща пот, имаше телевизор и радио. Жената лежеше със затворени клепачи и дишаше тежко. От време на време сякаш се сещаше нещо, рязко отваряше очи, протягаше ръка с изпръхнала кожа и трескаво започваше да превключва каналите на телевизора или да върти скалата на радиото. Но на телевизионния екран не се появяваше никакво изображение, пробягваха само ситни белезникави линии. От радиото също се чуваше само пращене.
— Кажи нещо! — викаше жената. — Моля те! Кажи ми нещо!
В стаята беше ужасно горещо. В този луксозен апартамент в шестетажния блок от една седмица бяха спрени климатичната инсталация и водата. Преди три дни жената, въпреки високата си температура, излезе, за да си налее вода. На стълбите лежаха трима мъже, а до тях — един френски пудел и сиамска котка — проскубани, озъбени. На улицата беше тихо, вече не се забелязваше дори струйка дим. В гаража стояха няколко ярко боядисани коли, целите потънали в прах, а в басейна в градината около блока плаваха труповете на дванадесет-тринадесетгодишно момиченце, облечено в рокличка на цветчета, на побелял мъж в поло и на младеж с къси панталони. Очите на младежа бяха изтекли, а тялото му така се беше подуло, че той приличаше на борец сумо[5]. Жената дълго стоя до басейна и се двоумеше дали да вземе вода. Накрая се реши и гребна от най-далечното ъгълче. В продължение на три дни пиеше от тази вода и горе-долу утоляваше жаждата си. Но сега водата в кофата бе свършила и жената усещаше, че краят й наближава.
Ала все още беше жива и измъчвана от кошмари, лежеше в страшната жега. Понякога й се присънваше, че в целия свят е останала само тя и тогава от ужас се събуждаше.
— Не! — викаше със слаб глас. — Не искам да умирам! Не! — Ехото се разнасяше из празните стаи.
И отново наставаше тишина. Тя пак като луда въртеше скалата на радиото, превключваше каналите на телевизора. Но й отговаряше мълчание. Тя скубеше коси и пищеше. Но от устата й сякаш не излизаше никакъв звук — жената не чуваше нищо. Неусетно започнаха халюцинациите и й се стори, че телефонът до възглавницата звъни. И както лежеше, тя взе слушалката. В действителност това бе само дрънчене на звънче, което се разнесе от някаква отдалечена стая. Жената бе потресена — помисли си, че някой й се обажда. Сграбчи слушалката и я допря до ухото си. После наслуки набра някакъв номер. И изведнъж чу глас. От изненада дори извика:
— Ало! Ало!
Някой отговори:
— Югоизточен вятър. Облачно. На места се очакват превалявания… — прозвуча механично мъжки глас. — Температурата на въздуха ще се повиши, като през деня максималната ще достигне 36°С. Повтарям, утре, шести юли…
— Кой ден сме днес? — помъчи се да си спомни тя. Когато се опита да излезе от стаята и падна пред вратата, беше 3 юли. Колко ли дни бяха изминали оттогава?
— Ало! — опита се да извика тя, но от устата й излезе само шепот. — Моля, отговорете! Моля! Аз съм… сама, тук умирам…
— В района на Токио и Йокохама днес сутринта променлива облачност…
Студена, мастиленочерна сянка се надигна от ъглите на стаята и започна да я притиска.
— Помощ! — извика тя. — Тъмно е! Съвсем тъмно!
Изведнъж се сети за нечие име. Името на един мъж, който сега беше далече, много далече. Но преди да си спомни как се наричаше той, някакво черно наметало се спусна над нея. В неговата непозната тъма нямаше нищо. Единствено ледена самота.
„Ужасно…“ — помисли си тя. Това бе краят. До синкаво-черното лице на жената продължаваше да пращи абаносово-черната слушалка:
— В планините ще превали и…
4
Първата седмица на август
На Южния полюс Тацуно и Йошидзуми седяха пред радиоапарата.
— Ей, има ли някой — от радиоапарата се разнесе детско гласче. Глас на съвсем малко момче. Треперлив, сякаш детето всеки момент щеше да се разплаче. — Аз се намирам в планините… Ню Мексико… Ей, има ли някой. Елате да ми помогнете. Аз съм Тоби Андърсън. От Сан Тофе. На пет години съм…
— Недей! — Йошидзуми рязко хвана ръката на Тацуно, който посегна да включи микрофона. — Няма да му отговаряш!
— Но детето! — викна Тацуно. — Само е. Моли за помощ. Петгодишно дете!
— И какво можем да направим?! — Йошидзуми се извърна. — Ако му отговорим, ще бъде по-зле и за нас, и за него.
— Но детето! — Тацуно се разтрепери. — Петгодишно детенце, което ни моли за помощ. Самичко е. Какво, да го оставим да умре ли?
— Ако знае, че на Южния полюс са останали хора — каза Йошидзуми с прегракнал глас, — и ако реши да тръгне към Южния полюс. Та ние ще го убием със собствените си ръце.
— Ей, отговорете, моля — чуваше се ясно тъничкото гласче. — Този радиопредавател е на татко ми. Татко ми каза, че ако го пипам, ще го накажат. Но и татко, и майка умряха. И макар че ми е забранено да пипам апарата, аз го взех. Ей, спасете ме! Чичковци от полицията, къде сте? Никой ли няма да дойде при мен? Не съм ял от три дни. Хладилникът ни не работи, нямаме електричество. Шунката се вмириса. Отговорете!
— Изключи, чуваш ли ме, Тацуно — Йошидзуми стисна рамото на Тацуно. — Изключи!
— Няма! — раменете на Тацуно трепереха. Той решително поклати глава. — Поне ще го слушам. Докрай, докрай, за да помня цял живот гласчето на това дете.
— Елате — детето започна да плаче. — Няма ли някой, някой да отговори? Елате да ме спасите. И татко, и мама са мъртви. И Бангрофтови от съседната къща също, чичко и леличка, и кучето, и конят Аткинс… умира — плачейки, нареждаше момчето в далечните планини на Ню Мексико. — За-що никой не от-го-варя? Аз ще се самоубия.
Йошидзуми се вкопчи в Тацуно, който искаше да се хвърли към ключа на предавателното устройство. В тясната стаичка двамата започнаха да се борят. Столът се преобърна, падна и полицата. От носовете на двамата потече кръв, дрехите им се изпокъсаха, но те не спираха. Докато се биеха, от очите им рукнаха сълзи. Когато най-накрая привлечените от шума членове на екипажа притичаха и ги разтърваха, от говорителя, който досега мълчеше, се дочу слаб звук:
— Паф…
Двамата се вцепениха с окървавени лица и впиха очи в радиоапарата. Но оттам се носеше само леко бучене.
— Нали момчето каза, че конят умира, може би… — плахо каза Йошидзуми. — Сигурно го уби… — И изведнъж се изправи, блъсна ръката на Тацуно и със страшна сила го удари.
5
Втората седмица на август
„Драги радиослущатели, пред микрофона е Юджин Смирнов, професор по история на цивилизацията в Хелзинския университет. Знам, че едва ли са останали някои от тези, които ме познават. А ако все пак има такива, те едва ли ме слушат сега. И въпреки това искам да говоря. Днес е редовната ми лекция по радиото. Тя ще бъде и последната. Имах шанс, че благодарение на резервния електрогенератор студиото още работи. Служителите бяха подготвили всичко за настоящото предаване, но тях вече ги няма. Наоколо няма жива душа, аз съм с температура, предполагам над 40°С, сърцето ми на моменти прескача. Не знам колко ми остава да живея. Но най-голямото ми желание като учен винаги е било да умра по време на лекция. И струва ми се, точно сега имам възможност да осъществя тази мечта.
Може би някой все пак чува моите думи? Но да не се надявам напразно. Отпреди десет дни във Финландия не съществува правителство, а не са останали и хора. Живи са само няколко души, но те не са вече нация, а жители в страната на мъртвите.
Основната тема на днешната ми лекция не е сложна. Десет години четох лекции в различни европейски университети, но нито веднъж не съм говорил за това! Природата винаги си остава природа, тя е само начало, една отправна точка и няма да се промени. Мисля, че настъпи крайната точка в историята на цивилизацията, с която се занимавах. Факт е, че хората също така са само живи същества и нищо повече.
Наистина не знам какво да ви кажа. Всъщност няма за какво вече да говоря. Безсмислено е да оплаквам тримилиардното човечество. Но ме гнети една мисъл. Не мога да не я изкажа пред този безлюден свят, да не я изпратя по радиовълните, които вече няма кой да приеме. Пред мен се простира само чернота — черното нищо. Защото ги няма и боговете. Хората сами ги унищожиха в края на XIX век. Човешкото съзнание, което изчезва, не представлява вече нищо. Мракът на далечното минало отново ще покрие тази прекрасна, но вече лишена от разум планета. Дали някога Земята отново ще роди разумни висши същества с друго съзнание и отново ще засияе чрез него? След колко стотици милиони години ще стане това? И дали именно човечеството е единственият шанс за тази планета, носеща се като прашинка в огромния космически океан?
Извинете, температурата може би малко обърква мислите ми… Простете. Не… Пред очите ми притъмнява. Вече усещам как мускулите ми изтръпват и нямам сили да говоря. Пред лицето на смъртта съм и тя ще настъпи може би след няколко минути. Извинете ме, че говоря, каквото ми дойде наум…
Какъв чудовищен край за човечеството! Дали някой от хората от XX век е предполагал такъв завършек. Това е край, който просто не може да се осъзнае, край на великолепното човечество, изпълнено с енергия, човечество, което достигна върховете на цивилизацията. И сега настъпва напълно безсмислен край, край, който можем да наречем абсурден. Унизително безнадежден. Хората бяха връхлетени от бедствието ненадейно, точно когато възторжено вървяха към бъдещето. Объркани, те дори нямаха време да се изплашат. Всичко свърши така внезапно. А може би е добре, че се е случило? И изобщо възможна ли е такава глупост? Може ли да се каже, че гибелта на човечеството е вече факт? Но както и да е… не бе ли прекалено нещастно това човечество? Какъв смисъл има сега да плачем? Но може би именно в това се заключава човешкото невежество — да скърбиш, да се бунтуваш пред лицето на смъртта? Може би именно това е най-човешкото? Макар че измина повече от половин век, откакто Ницше написа: «Човешко, прекалено човешко…» Присъдата над боговете беше произнесена още в края на XIX век от Лиладан[6], от Достоевски. А техният последовател, болният от сифилис Ницше, предсказа появата на един свръхчовек в материалния космос, където няма бог, няма спасение, няма спокойствие… появата на свръхчовека, отправящ предизвикателство към целия свят. Оттогава измина повече от половин век, а човекът си остава все същото слабо, крехко, с други думи, съвсем човешко същество, което няма мъжеството да проникне в бездните на истинската си същност, стояща тъй близо до небитието. Дребнав и благороден, всичко и нищо, всесилен и слаб, изпълнен с жестокост и с безгранична добрина… Всичко това е човешко, прекалено човешко… Мъчителната любов, прекрасният, лъхащ на пот, секс, сладникавият хуманизъм, наслажденията, безвредните спектакли, всекидневието, изпълнено с приятна умора, която на тихи вълни идва и отминава, красотата, която може да облагороди човека. Разцъфтявайки, тя можеше да забули истинския облик на ужасния свят… Славата, похвалите, нищожната ревност, суетността, дребнавите кавги, достойнството, наслажденията, антагонизмът между държавите, алчността, експлоатацията, ненавистта, расовата дискриминация, безпричинното чувство за превъзходство, сектантството, глупостта, недоверието, страхът, самодоволството и самовлюбеността, стремежът към удоволствия, непочтената антипатия спрямо хората; които те превъзхождат, безусловният оптимизъм, който идва от прекалената вяра в цивилизацията… Оо! Все пак и сред тези толкова човешки качества имаше такива, които бяха ценни. Дори и в природата — това лишено от разум небитие — е отразена собствената ни доброта, а невежеството, умората, любовта към живота, кавгите, които убиват най-благородните пориви на хората, отживелият бюрократизъм и формализъм — с какви незначителни неща човекът унищожава самия себе си. Заради какви дребнавости човек разпилява своите чувства. Наистина е достойно за съжаление.
Господа! Вие чувате, аз… плача. Не мога да спра сълзите си. Човечеството… хората би трябвало да бъдат по-други, по-различни. Действително те напредваха стъпка по стъпка, но напредъкът им бе прекалено бавен. Защото присъдата им бе отложена, отложена може би от съдбата, витаеща някъде из великата Вселена. И ако това отлагане продължеше поне още хиляда години… човечеството може би щеше да се издигне на значително по-високо равнище… Господа… непоносимо ме боли заради гибелта на едно от земните същества, наречено «човек», същество, пред което се откриваха толкова много възможности. Аз, нищожен учен… в последния миг от Своя живот не мога да не плача, защото не мога да не чувствувам и своята вина… Тя е в това, че избягвах отговорността. За тези сълзи вече няма кой да ме възнагради. И все пак не мога да не плача. Защото аз съм отговорен като учен…
Очите ми вече не виждат. Гърдите ме болят… стяга ме сърцето… Но все още съм жив! Все още съм жив! И така, искам да говоря за дълга на учените. Ние, интелектуалците, би трябвало да знаем какво в действителност представлява човечеството — разумните същества на тази трета поред планета от Слънчевата система. И те… и аз знаехме това. Но, от друга страна, и интелектуалците са хора. Този факт не се нуждае от доказателство. Но ние затваряхме очи, не виждахме онова, което ни сочеше нашият интелект. Знаейки, повечето се носехме безмълвни по течението. Следователно не изпълнихме дълга си на учени. Съзирайки бедствието, ние не предупредихме хората. Виждайки как постепенно човечеството затъва, ние не отронихме и дума. За разлика от останалия свят хората не са съвършени, но те носят надеждата. В тази огромна Вселена интелектът е нищо, тоест той принадлежи към друга, по-различна система, по-различна от великата Вселена, и на този интелект не му е предоставено определено място. Роден и поддържан от живота, той все пак се различава от него. И човекът като биологично същество сред огромния материален космос се мята между вечното отлагане на присъдата и небитието, което ще дойде изведнъж — тези прости и очевидни неща са разбрали Емпедокъл, Аристотел, Кант, Нютон, Достоевски, Ницше, Буда, джайнистите[7]… Но защо не са разказали всичко на хората? Защо не са им обяснили условията, в които човечеството съществува? Защо не са казали истината, срещу която самите те са се бунтували? А само са преливали от пусто в празно, говорейки сладки лъжи за успокоение на хората. Защо не са се борели с невежеството?!…
Господа! Може би тук се заключава и истинската причина за бедствието. Но как е възможно? Човечеството, което разви науката и достигна изобилие от материални блага, да бъде изличено за три месеца от някакъв си вирус? Но невероятното се случи. Ние не се изправихме лице с лице срещу бедствието. Някои учени наистина предупреждаваха света. Но… само със силите на учените борбата не можеше да се увенчае с желания завършек. Действуваха различни социални фактори. Политици, народ, чиновници… Какво щеше да стане, ако всички заедно бяха започнали борбата? Заедно с интелигенцията, служещите, журналистите… навярно бедствието дойде твърде неочаквано. Така че дори учените не можаха да го предвидят. Да, наистина то връхлетя внезапно и нямаше време цялото човечество да се обедини в единен фронт. Но може би не е било възможно да се борим заедно? Може би съпротивата срещу бедствието щеше да приеме друга насока, ако човечеството по-рано бе осъзнало положението, в което се намира. Ако бе използувало своя интелект в служба на всички хора, тогава би могло и да прецени правилно мащаба на бедствието. И да се обедини в единен фронт. Не зная как се е появил този вирус. Не съм специалист и не мога да зная как се пренася и как действува. Но човешката наука, която се издигна до такива върхове и изобрети съвършени машини за производство на предмети за масово потребление, науката, която изстреля ракети и която създаде оръжия, способни в миг да унищожат човечеството — как тази наука не разгада механизма на пренасянето на вируса и не откри ефикасно средство срещу него?! Тогава, когато няколко десетки процента от световното производство бяха предназначени за създаването на оръжие за унищожение.
Някой бе казал, че войната създава условия за развитието на науките и особено на тези, които са й необходими. Това за съжаление е истина, която не можем да отречем. Цивилизацията като че ли се подпомагаше от войните. Войната роди радарите и реактивните самолети, ракетите и електронния мозък, освободи енергията на атома. Но как могат да се говорят подобни безсмислици? Възможно ли е такива огромни капиталовложения да се правят единствено в името на войната и въоръжаването? Нима човечеството не може да създава и прекрасни неща, освен онези, които създаде по повелята на бога на войната? Всичко, засегнато от диханието на този бог, беше злокобно и носеше нещастие. Радарите, които би трябвало да осигуряват безопасността на полетите, се превърнаха в устройство за откриване на ракети. Ракетите, които би трябвало да изучават далечните галактики, започнаха да пренасят смърт, електронните мозъци, които би трябвало да извършат революция във всички отрасли на науката, се използуваха за водене на война, химията — за производство на отровни газове и взривни вещества, лазерите — за масово човекоубийство. Енергията на атома, която обещаваше на човечеството безгранични възможности, се превърна в средство за обща гибел. Всички тези прекрасни открития всъщност само разчистваха пътя към въоръжаването и войната. Ние, учените, обяснявахме, че всичко е неизбежно, наричахме това «цивилизован капитализъм» и се уповавахме на бъдещето.
Ако говорим искрено, трябва да обвиним както Айнщайн и Ферми, които избягаха от нацистите в САЩ и разработиха Манхатънския проект, така и фон Браун и Хайзенберг, които останаха във фашистка Германия и работиха за нацизма. Но… не, не само те, всички учени носят моралната отговорност за войните, за международната политика през втората половина на XX век. Учените не бяха в състояние да избират своите клиенти. Те смятаха, че техните изследвания притежават своя, независеща от нищо стойност. Имаха прекалена вяра в политическите си способности и мислеха, че могат да използуват своите клиенти за собствените си изследвания. Не, може би обстоятелствата ги тласнаха към този избор Нека да помислим и за фашистите. Когато те завладяха заводите за производство на тежка вода в Норвегия и с помощта на гения на Хайзенберг започнаха производството на атомната бомба, нима вършеха това за победата на свободата, равенството и демокрацията? Не можем да ги освободим от моралната отговорност, но по-скоро трябва да я търсим у цялата интелигенция, сред всички учени. Да, така е, това е историческата отговорност на съвременната интелигенция.
И все пак в никакъв случай не трябва да стоварваме цялата отговорност върху плещите на «ужасните» учени от областта на природните науки. Голяма е и отговорността на философите — представителите на науката, която през нашия век остана по-скоро на втори план. Те не постигнаха бляскавите резултати на естествените науки. Самият Айнщайн беше ограничен в своите човешки възможности. Това, разбира се, с нищо не опетнява неговия гений на учен. Той до края на живота си остана привърженик на Мах[8] и не вярваше в теорията на неопределеността на Хайзенберг. И това също бе една от неговите чудатости, така както и Нютон е бил ревностен християнин. Какъвто гений и да бъде човек, той не може да е универсален. Представата за съвършен човек трябва да се разбира като съвкупност от интелекта на цялото човечество. Сам за себе си отделният интелект не е универсален, необходимо е той да бъде допълван. Тази мисъл прогонва заблудата за универсалността на гения. С развитието на специализацията талантите не само не се губят, а точно обратното — подпомага се диалогът и сътрудничеството между учените и интелектуалците, които по този начин преодоляват тесните граници на своята специалност. А чрез Декартовата вяра в разума и разбирателството би могло да се подпомогне и обединението на интелектуалците и народа.
Айнщайн не беше политик. И въпреки че бе проникнал в тайните на физиката, той не беше и философ. Може ли да го упрекне някой за това? Именно философите, вместо да разглеждат неговото велико откритие като трудно разбираемо явление, възникнало в отделна наука, в отделна лаборатория, трябваше да му помогнат. Те трябваше да преведат на езика на своята система това епохално откритие в историята на цивилизацията и да направят достояние на всички неговото общочовешко значение. Всички ние сме частици от Земята. И всички явления на планетата са взаимно свързани. Философите би трябвало да знаят това, би трябвало да осъзнават отговорността си и да преразгледат своето становище. С помощта на математиците Айнщайн популяризира своята теория за относителността, а като въведе понятието за пространство на Риман, успя да я усъвършенствува. Не трябваше ли неговото откритие да послужи като основа за нов светоглед? И това бе нужно да се осъществи с усилията на всички философи, без да се страхуват те, че ще излязат извън своята научна област. Може би откритието на Айнщайн щеше да поведе човечеството към съвършено нови измерения, щеше коренно да промени представите за самия човек и за света… да създаде нов образ на Вселената…
Извинете… аз… няколко пъти сякаш губя съзнание. Да, нов образ на Вселената. Естествено бе да се създаде и нов морал. Философията на Аристотел, Платон притежава свой светоглед, свой морал… те са неделими от онзи образ на Вселената, който е съществувал по онова време. Сега това се разбира от само себе си. Вселената на Птоломей и средновековната теология, «небето» и редът са били неделими. Щом е така, то през XX век, в който естествените науки отбелязаха невиждано развитие, трябваше да се сътвори нов светоглед, ново разбиране за човека и нов морал, отговарящ на образа на Вселената, очертан от Айнщайн.
Какво искам да кажа? Полека-лека трябва да направя изводи. Чува ли се още моят глас? Вече не усещам ръцете и краката си. Пред очите ми се спуска мрак… Трябва да кажа, че интелектуалците от XX век и най-вече философите бяха длъжни да обединят силите си с останалите учени. Ако вместо да се съюзяват с властта, те бяха сторили това, не биха се превърнали в слуги на капитала, а щяха да служат на разума. Ако се бяха обърнали към народните маси, ако отстояваха истината и разясняваха най-важното от нея, ако бяха станали разобличители на всички противоречия и злини на съществуващата система… историята може би щеше да тръгне по друг път. Още повече че повишеното културно равнище на народите създаде предпоставки огромен брой хора да се освободят от наемния труд и да се превърнат в разумни и мислещи същества. Но в действителност ние, интелектуалците, не успяхме да сложим край на антагонизма между държавите, на взаимното унищожение, на експлоатацията, на неравенството, на мизерията и нещастията. Да припомним — ако всичко вървеше добре, през това лято, през тази седмица, втората седмица на август, между САЩ, СССР и Англия щеше да бъде подписан договорът за всеобща забрана на ядреното оръжие. Но вече е твърде късно. Съжалявам, само съжалявам, че докато човечеството не бе загинало, не успяхме да направим това. Ние не можахме да изградим единно съзнание у хората по света. Изтощено от непрекъснатото увеличаване на производителните сили, от прекалено дългата борба, от огромните жертви, цялото човечество чакаше със скръстени ръце, без да постигне необходимото разбирателство. И само един от нас вярваше в историческата необходимост, която не се нуждае от доказателства. Наистина Бергсон[9] бе казал, че за да се постигне разбирателство, е необходимо време, както е необходимо време, за да се разтопи захарта. Но може би щеше да е по-добре, ако се бяхме отказали от захарта? И колкото по-рано, толкова по-добре. Ако го бяхме направили по-рано, то човечеството вече щеше да е прекрачило епохата на експлоатация и войни, щеше да е насочило духовните и материалните си сили към нещо по-ефикасно и по-полезно за самия човек. Ако човешкото съзнание, съзнанието на разумните същества, зародили се случайно на едно мъничко островче сред безкрайния материален космос, би станало единно… Ако ние, хората, бяхме използували навреме съзнанието на цялото човечество, вече щяхме да сме премахнали невежеството, оскърбленията, убийствата и щяхме да насочим нашата енергия за борба с бедността и глада, срещу болестите. И може би този бе единственият шанс сред хилядите други, за да се спаси човечеството от сполетялото го бедствие. С други думи, това щеше да стане единственият път към спасението, единственият шанс да се избегне гибелта в ужасната епоха на армагедонските войни[10]. Да, последният шанс бе в разума и разбирателството, които щяха да станат притежание на цялото човечество.
Скоро ще бъда принуден да приключа моята последна лекция. Но в края не мога да не призная, че обвинявям и себе си като учен. Освен мъката заради гибелта на човечеството, ме гнети още една мисъл и аз трябва да призная нещо, от което се срамувам. Осъзнавах го и по-рано… но сега, когато настъпи краят на света, за пръв път искам честно да разкажа за него. Допреди три месеца и аз бях затънал в суетата на всекидневието. И започнах тези лекции, казвам го откровено, единствено за да осигуря средства за ремонт на яхтата си. Възнамерявах да отида със съпругата си на пътешествие по Средиземно море. Имах желание да запозная задълбочено радиослушателите с историята на цивилизацията от древността до наши дни. Но не се отнесох сериозно към аудиторията и започнах да чета лекциите по шаблон. А не съм и сънувал, че последната от тях ще бъде именно такава. Сега, когато човечеството е изправено пред своя край, аз пред планините от трупове на моите сънародници и пред лицето на собствената ми смърт… за пръв път се реших да изрека онова, което отдавна би трябвало да призная, но не съм се решавал. Аз, както и всички мои колеги, избягвах отговорността. Превръщах дълга в шаблон. Сега към мъката заради гибелта на човечеството се прибавят и срамът, и болката. Аз ще умра, терзан от чувството за моето безчестие. А това е жалка, ужасна смърт… Преди три месеца, както и всички останали, живеех с отложена присъда, имах удобна къща, нов модел италианска спортна кола, красива жена и обещаващо бъдеще. Гордеех се със себе си и се уважавах, бях изпълнен от чувството, че съм по-умен от другите. Кой би могъл да допусне, че ще умра, изпълнен от чувството за срам. Но именно такава смърт е наказание за мен като учен, като интелектуалец, наказание за моето малодушие… Аз… приключвам… своята лекция…“
6
Краят на лятото
На разсъмване и на свечеряване в северното полукълбо вече се усещаше полъхът на есента. Радиовълните, които се излъчваха от петте континента, изчезваха една подир друга. Последна спря да работи някаква малка радиостанция край Новосибирск. Това стана на 29 август. И от този момент в петте континента, които допреди половин година бяха изпълнени с най-различни звуци, настъпи тишина. Само преди половин година най-различни трептения се носеха из пространството на височина 200 мили от земната повърхност — дълги, къси, ултракъси вълни, телеграфните сигнали, сигналите на международните радиотелефони, диспечерските сигнали, управляващи изкуствените спътници и експерименталните ракети, на лазерите за наблюдение на други планети, на микровълновите квантори генератори, на различните самолети — пътнически, частни, военни, правителствени, които всеки ден преплитаха пътищата си, на ракетите, които се изстрелваха всеки ден, и на безбройните спътници, които летяха още по-високо. Не бе стихнал и шумът от разговорите на няколко стотици милиона души, който се носеше по радиовълните, спешните съобщения, които смайваха хората, шумът и на човешкото множество, което прелиташе от една точка на земното кълбо до друга. А от повърхността на Земята се разнасяше шумът на градовете, в които се строяха високи сгради, опрели в небето, стелеха се пушеците от комините на гигантските заводи, чуваше се как изгорелите газове се изхвърлят от транспортните средства, издигаха се водните пари и въглеродният двуокис, издишван от хората, отнякъде долитаха и ударите на механичните чукове, и ехото от опитите с атомни бомби, които избухваха незнайно къде. За мащабите на Земята тези неща, взети поотделно, бяха нищожни, но заедно те повишаваха температурата на атмосферната й обвивка. Може би по-късно това щеше да стане много опасно, но сега Земята се бе върнала към спокойствието, което бе царило преди стотици хиляди години, преди да се появи човечеството…
По крайбрежието, обляно от последните жарки лъчи на слънцето, сега всичко бе застинало. Беше пусто както през зимата, макар лятото още да не бе свършило. Под тръстиковите навеси, в дървените бунгала нямаше жива душа. Вятърът люлееше черните фасонки на електрическите жици, които бяха опънати навсякъде. И в морето, където вече започваха да се надигат големите есенни вълни, не се виждаха хора. Ясно се усещаха признаците за страшния тайфун, който се зараждаше далече-далече, отвъд хоризонта. По гребените на вълните, които се издигаха със страшно бучене, от време на време се появяваха черни, меки предмети, приличащи на изпокъсани мокри рогозки. А когато вълните докосваха брега, тези предмети се разпръсваха по пясъка. Това бяха набъбнали трупове. И върху нажежения пясък, и в сянката на крайбрежните борове тук-там се издигаха черни купчинки със зейнали белеещи дупки. Безброй едри зелени мухи, чиито тела проблясваха под слънцето като метал, гъмжаха върху мъртъвците. После те снасяха яйца, лаврите им ставаха огромни и купчините се покриваха с бели точки. Насекомите пъплеха по труповете и те сякаш още дишаха, още продължаваха да живеят. Сетне мухите падаха като капки и отново изпълзяваха нагоре, проникваха в плътта, в очните кухини с вече изтекли очи, в ушите — чак до мозъка. Мухите изяждаха всичко, стремяха се да погълнат колкото се може повече, воюваха за всяко късче, сякаш се страхуваха, че горещината ще изсуши труповете. А онова, което не бяха в състояние да изядат, бе оставено за бактериите. Така на петте континента започна голямото угощение за мухите и бактериите. И те пируваха не само с телата на хората, но и с труповете на кучетата, на котките, на птиците. Пожарите в големите градове стихваха. Но в околностите им и в горите огънят продължаваше да настъпва. Той обхвана безкрайните степи на Централна Америка, горите на Канада и Северна Америка и бушуваше вече месец. В петролните райони на Средния изток огромни пространства от пустинята се превърнаха в море от огън и поради невероятните горещини пожарите продължаваха да се разпространяват. Все още бяха оцелели отделни групички хора — в планините и горите, отдалечени от населените места; в ескимоско селище на Аляска; племе в джунглите на Амазонка; няколко групички ловци от Централна Африка; неколцина монаси в Хималаите. Може би няколко хиляди души в целия свят. Те не знаеха за катастрофата, не се интересуваха от нещата, които се случваха по света. Макар и със закъснение, вирусът се появи и тук и всичко свърши. В края на лятото загина човечеството. Бяха останали само десет хиляди души, уединени на „последния континент“, скован от снегове, ледове и жестоки студове. Над петте обезлюдени континента подухваше лек ветрец, носеха се облаци в чудновати форми, а дъждовете, както и преди, напояваха земята. Слънцето разливаше светлината си с цвят на житни класове; както всяка година, неусетно приближаваше есента. В околностите на градовете на разсъмване и на свечеряване зацвърчаваха насекоми, но ги слушаха единствено белите скелети, облени от бялата лунна светлина. Земното кълбо продължаваше своя път и приближаваше към есенното равноденствие, без да знае за трагедията, която тази година се бе разиграла на повърхността му…
В средата на септември две американски и една съветска атомна подводница, които плаваха във водите на Антлантическия, Тихия и Северния ледовит океан, се свързаха с Южния полюс и получиха важни указания от Върховния съвет. На подводниците нямаше инциденти, затова им бе дадена заповед да се отправят на юг, към Южния полюс, и без да изплават на водната повърхност, да се съберат и да чакат край полуостров Палмър. Но когато приближиха уреченото място, в американската подводница „Съспенд“, която бе влязла последна в патрулната служба на САЩ, се разболя един човек. Върховният съвет заповяда на другите две подводници да я потопят. „Нереида“ и Т–232 я пресрещнаха в Южния Шетландски залив и изпълниха нареждането. Капитан I ранг Маклауд съобщи, че тя е потънала сама…
Интермецо
Беше необходимо време, докато животът на. Южния полюс влезе в релси. Отначало през лятото — първото лято след бедствието, когато опасността от заразяване беше най-голяма, живееха, общо взето, без произшествия. Във всички станции имаше големи запаси от хранителни продукти, които щяха да стигнат за една-две години, но от само себе си се разбира, че те трябваше да се попълват и с прясно месо от тюлени, китове. Отначало всички приближаваха до тези животни много предпазливо, страхувайки се да не носят зараза, но поради неизяснени причини морските бозайници не бяха заразени.
В момента, когато човечеството загиваше, лекарите и учените от Южния полюс успяха да разгадаят тайнствената същност на причинителя на болестта. Това стана възможно благодарение на информацията, получена от американския радиолюбител — WA5PS. Човекът, който помогна на хората на Южния полюс, който им изпрати информация, записана на магнетофон, беше А. Рински, учен медик от научноизследователски институт в Кетлинг, работещ и като консултант във военната болница във Форт Детрик. От един пациент в психиатрията той случайно бе узнал истинската причина на бедствието, веднага се бе свързал с колегите си от института, които се занимаваха с вируси, и без да нарушава военната тайна, бе събрал информацията. След това, непосредствено преди да умре, все пак бе съумял, използувайки цялото оборудване на института, в който цареше истински хаос, да изясни странните свойства на причинителя на болестта. Но когато почти бе приключил работата си, трагедията, сполетяла човечеството, приближаваше своя край, а и самият той бе в тежко състояние. Въпреки че не знаеше дали неговата информация ще послужи на някого, но като се надяваше, че някъде съществуват незасегнати от епидемията райони и там все още са останали живи хора, Рински, притежавайки квалификацията на радист, записа няколко пъти на магнетофон своето съобщение и го разпрати навред.
А. Рински — неизвестен 40-годишен изследовател. Никой на Южния полюс не знаеше какъв човек е бил той, как е изглеждал. Но името му остана завинаги в паметта на оцелелите. Името на човек, който и в предсмъртния си час е искал неговите знания да послужат на хората.
Като спазваха всички необходими мерки, за да не се заразят, от трупа на един кон, който се носеше по вълните около Южните Шетландски острови, учените успяха да изолират страшните „ММ–88“. За да увековечи името на Рински, Върховният съвет нарече този странен причинител бактерио-вируси на Рински. Тези вируси — по-точно странните коки, които ставаха гостоприемници на нуклеиновата киселина, притежаваща ужасяваща размножителна и заразителна сила — бяха назовани WA5PS като позивните на радиолюбителя Рински.
И така продоволственият проблем в общи линии беше решен. Но запасите от зеленчуци видимо намаляваха и когато бе направена проверка, стана ясно, че те ще стигнат за четири години. При това в станцията на САЩ имаше резервоар за отглеждане на хлорела, донесен още от служители на НАСА. Така стана възможно хлорелата да се отглежда в големи количества. Използувайки горещите извори, открити в близост до станцията край бреговете на Принц Улаф, група японски биолози успя да построи малка оранжерия, където на изкуствено осветление започнаха да отглеждат различни растения — предимно зеленчуци, тъй като на Южния полюс имаше достатъчно семена. Сериозно се обмисляше и използуването на водораслите и планктона от Южните полярни морета. Но много по-труден за разрешаване се оказа енергийният проблем. Повечето станции разполагаха с ядрени генератори, а запасите от гориво във всяка станция щяха да стигнат средно за четири-пет години. Но когато доставките на гориво бяха спрени, стана ясно, че наличните запаси трябва да се използуват възможно най-пестеливо. За полярните райони беше предвидена регенерацията на горивото и всеки реактор беше пригоден за управление от разстояние, но все още нямаше оборудване за повторна обработка на отработения атомен графит, който представляваше опасен радиоактивен материал. Проблемът с горивото възникна и на двете подводници, които всъщност се превърнаха в единствено средство за връзка на Южния полюс с външния свят. За щастие те бяха заредени с гориво отскоро и можеха да работят още няколко години. Но Т–232 нямаше специално оборудване и не беше в състояние да се презареди с гориво. Само „Нереида“ бе снабдена с устройство за презареждане от разстояние в извънредни случаи и притежаваше резервен графит. И все пак ако този графит, получен от обогатен уран, изгореше и станеше неизползваем, тук, на Южния полюс, не разполагаха с устройства за повторната обработка. И още нещо. Освен от атомната енергия, животът на Южния полюс до голяма степен зависеше и от петрола. Във всяка станция имаше доста уреди и машини, които работеха с това гориво. Само няколко станции разполагаха с ядрени генератори, а останалите трябваше да бъдат изоставени, щом запасите от петролните горива свършат. Естествено, бъдещето на хората от Южния полюс зависеше главно от това, колко време ще могат да се използуват наличните запаси. На самия континент на дълбочина неколкостотин метра под леда бяха открити големи антрацитни скали и съветската група пристъпи към тяхното разработване. И в района на Земя Адели, където се намираше френската станция „Дюмон д’Юрвил“, бяха открити големи петролни находища. Върховният съвет събра всички налични машини от станциите и се зае с разработката им. Работата се водеше на интервали в изключително тежки климатични условия — сред снегове, ледове и страшни виелици, при ужасяващо ниски температури. И все пак тя беше завършена. Няколко ниски ректификационни кули се издигнаха на групи сред неравностите на ледената пустош. Това беше един чудноват завод, който създаваше впечатление за нещо временно, импровизирано.
Южният полюс открай време бе представлявал един огромен потребителски континент, който се поддържаше от най-добрите промишлени технологии на целия свят. Всичко необходимо за живота на хората там се доставяше от другите пет континента. Но защо? Ако бяхте попитали за това по-рано, то хората от Южния полюс може би щяха да ви отговорят малко смутено: „За да поглъща инвестициите, без да носи никаква полза.“ А други може би щяха да ви обяснят по друг начин: „Заради науката, за да се разширят човешките познания.“ И това мислене, което в някои страни се смяташе за странно, успяваше да убеди влиятелните хора и финансовите кръгове, които се съгласяваха: „Щом целият свят го върши, не е удобно и нашата страна, която притежава такава развита промишлена база, да не се заеме с Южния полюс. Трябва да помагаме.“ Понякога се наблягаше и на природните богатства на полюса и това също се използуваше като претекст за финансиране. Обаче както Космоса, и Южният полюс, останал последният неизследван район на XX век, постепенно разкриваше истинското си значение. Той притежаваше, тъй да се каже, абстрактна стойност без утилитарно значение и именно поради това бе доказателство за дълбокото противоречие между материалното производство и духовната сфера на живота. Доказателство, че човечеството е престанало да живее само заради насъщния и вече има и друга цел.
Все пак нито един човек не би могъл да си представи, че Южният полюс случайно ще изиграе неочаквана роля. Той спомогна да се съхрани животът на планетата.
И тъй, в този момент Южният полюс представляваше странна смесица от суров, нисш, първобитен живот и най-висшите постижения на човешката цивилизация, наследена от предишния свят. И разликата между суровата първобитност и висшите постижения на цивилизацията беше по-голяма, отколкото където и да било другаде. Невъзможно бе тя да бъде заличена за десет или двадесет години и да започне процес на възпроизводство. Южният полюс притежаваше невероятни природни богатства, но същевременно тук нямаше производителни сили, никакви индустриални мощности, освен незначително машинно ремонтно оборудване. Липсата на миннодобивно оборудване и металообработващи машини се усещаше особено мъчително. Беше ясно, че и дума не може да става за някакво възпроизводство. В следващите няколко години хората трябваше да съумеят да оцелеят тук, на тази сурова земя. Щеше ли да дойде някога денят, в който те ще се отправят на север, където цъфтят цветя и се усмихва слънцето? Новият ден за онези прекрасни континенти, облени от слънчева светлина, където денят неотменно се сменя с нощта. Докога ли щеше да продължи разпространяването на смъртоносните вируси? Или последните представители на човешкия род щяха да останат завинаги тук, изгнаници на Южния полюс?
За известно време животът на Южния полюс продължаваше да тече по инерция. Адмирал Конвей потърси съдействието на офицерите, които му бяха подчинени, и на учените от всички страни и им предложи да разработят два проекта. Единият бе върху проблема, как да се живее в случай, че се наложи десет хиляди души да останат изолирани, тук, на Южния полюс, а другият — план за живот, в случай че отново се появи възможност да се завърнат по родните си места. Когато след два месеца работата беше завършена, адмирал Конвей — човек с голям практически опит, проучи проектите и разбра, че планът на доктор Бородинов — главния отговорник на съветската станция, е съставен с изключителна прецизност и е най-подходящ. Като се ограничи само с обикновена проверка на най-важните моменти, Конвей внесе този план за предложения и оценка от всички групи.
„Да се оцелее на Южния полюс… — казваше адмирал Конвей — това зависи само от творческото мислене и умение, които ще подкрепят двата плана, а също и от горещото желание и усилията на десет хиляди души, изпълнени с решимост да оцелеят.“
Проблемите с хората дойдоха по-късно. Хората, които обикновено се изпращаха на Южния полюс, бяха сред най-отбраните. Учудващо упорити, издръжливи, търпеливи, те имаха сили да се борят с опасностите, бяха надарени с физическа сила и бяха способни да живеят при трудни условия в разбирателство. Тук бяха събрани умни, талантливи хора, с изключителен интелект. Дори в полярната нощ, сред снеговете, тези хора запазваха душевното си равновесие. Но сега положението се промени — човечеството бе погинало и те, сами на тази сурова земя, вече не можеха да се завърнат по родните места, а дори и да се върнеха, нямаше да заварят нито своите семейства, нито приятелите си — никого, нищо. Когато започнаха да осъзнават това, полека-лека, почти неусетно, в душите им се прокрадна мъчително, тягостно чувство. Тези, които се предадоха първи, бяха журналистите, командировани на Южния полюс. Те, както обикновено, дойдоха тук само за една зима, за да „надзърнат“ в живота на полюса. Истинското им място бе в неспокойния свят, изпълнен с тракане на ротационни машини, светкавици на фотоапарати, телефонни обаждания и викове на вестникопродавци — свят, в който телеграмите, клюките, информацията шумно обикаляха земното кълбо. Журналистите не са обикновени хора — в душите си са пътешественици. В живота им се редуват пътувания и почивки, през които те се утешават със спомените от предишното пътешествие и мечтите за нови пътувания, към които ги тласка стремежът към неизвестното. Журналистите са слухът и зрението на света. Но ето че сега онези, за които бяха предназначени техните съобщения, вече ги нямаше. Отначало внезапното затворничество изпълни тези хора на действието с още по-голяма енергия. С цената на всичко те се опитваха да се свържат поне с един човек и продължаваха безплодните си усилия, докато разбраха, че наистина всички са загинали. Тогава изпаднаха в отчаяние. Неколцина дори направиха опит тайно да се промъкнат в една от атомните подводници, за да избягат. После повечето от тях се приобщиха към живота на станциите, а някои… За три години на Южния полюс полудяха осемнадесет души и се самоубиха трима. От самоубийците двама бяха млади журналисти, а другият бе готвач. Цифрата бе нищожна в сравнение с десетте хиляди жители на Южния полюс.
И още нещо — през втората година Върховният съвет бе предвидил създаването на потомство. На Южния полюс имаше само шестнадесет жени — американки, англичанки, рускини и норвежки. Колкото и да е странно, те бяха последните жени в света, последният шанс на човечеството отново да продължи своето съществуване, ако някога се появи възможност да се завърнат в топлия пояс.
Така животът на Южния полюс постепенно влизаше в релси. Трябваше да мине време, за да могат хората от отделните страни да се слеят чрез съвместното производство в една общност. Сега, загубили своето отечество, те вече не бяха поданици на определена държава, а бяха жители на Южния полюс, хора от едно-единствено човешко общество.
Отмина краткото полярно лято, слънцето грееше, наполовина потънало зад линията на хоризонта. Отново дойде зимата, а после — отново лятото. Настъпеше ли лятото, ледовете, разтопени от слънцето, се плъзгаха в морето. Превръщаха се в айсберги и плаваха на север. Връщаха се тюлените и пингвините. Хората внимателно наблюдаваха животните, които през лятото идваха тук, а през есента се отправяха към по-топлия север.
През есента на втората година в Южния полюс се роди и първото бебе. Беше момче. Всички десет хиляди мъже се чувствуваха така, сякаш самите те ставаха бащи, лицата им бяха едновременно учудени и радостни. Някои вадеха снимките на децата си, умрели като всички останали в тяхната далечна родина, и внимателно се вглеждаха в тях. Понякога се извръщаха и беззвучно плачеха. В деня, когато кръщаваха новороденото, прекратиха работа. Адмирал Конвей, който стана негов кръстник, беше толкова развълнуван, че на два пъти обърна съда с водата. Той с трепет докосна бузата на детето и лицето му грейна. Кръсти го Антонио.
Това събитие вдъхна надежда в сърцата на десетте хиляди мъже. По незначителен повод те отиваха в станцията „Макмърдоу“, навъртаха се около болницата и дълго чакаха да зърнат поне за миг детето.
Момчето растеше здраво. Скоро се родиха и други деца, момчета и момичета. Щом пристигнеше съобщение, че се е родило бебе, работите на Южния полюс спираха Адмирал Конвей не можеше да се противи. Дори връзката с атомните подводници се осъществяваше най-вече по повод нечие раждане. Имената на всички деца включваха думата „Антарктика“ — Антонио Антарктика, Пола Антарктика, Иван Антарктика, Джордж Антарктика, Йошико Антарктика. Детските гласчета връщаха радостта на възрастните.
Животът на Южния полюс течеше по строго установен ред. Сред хората почти нямаше прояви на истерия. Но душите на всички бяха белязани от чувство на безизходица, скръб и носталгия по света, който си беше отишъл завинаги.
Материалните ресурси на полюса започнаха видимо да не достигат. Предметите, произведени с наличното оборудване, не бяха много качествени, а и явно не бяха достатъчни. Хората неусетно се връщаха към първобитния начин на живот. Вместо лампи започнаха да използуват свещи от тюленова мас. Някои напуснаха малките станции и заживяха, както ескимосите, в иглу. Вместо пушки започнаха да си служат с харпуни. Животът бе примитивен, но навсякъде се усещаше очакването. Когато гледаха забуления с гъста мъгла хоризонт, моретата на север, в очите на хората припламваше изгарящ копнеж… Някой ден може би…
Но всяка година информацията от двете подводници, кръстосващи океаните и моретата, бе все една и съща: „Не!“ Както и преди, атмосферата бе заразена с вирусите и техните спори. Имаше ги във всеки кубически сантиметър въздух.
Изминаха четири години. Хората вече не се вълнуваха толкова от раждането на децата. След ужасната трагедия, след дългите месеци, прекарани в суровите полярни условия, сърцата неусетно закоравяваха. Отмина късото лято, дойде есента на четвъртата година. И тази година „Нереида“ и Т–232 се завърнаха от северното полукълбо, без да донесат добри новини…