Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
復活 の  日, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране разпознаване и корекция
hammster (2009)

Издание:

Сакьо Комацу. Денят на възраждането

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1989

Библиотека „Галактика“, №87

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Георги Марковски, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Людмила Холодович

Превод от японски: Людмила Холодович, Нако Стефанов

Консултанти: Стефан Лефтеров, д-р Петър Манолов

Редактори: Нако Стефанов, Людмила Холодович

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Ангел Ангелов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Японска, I издание

Дадена за набор на 6.III.1989 г. Подписана за печат на 17.VII.1989 г.

Излязла от печат месец август 1989 г. Формат 70×100/32. Изд. №2243.

Цена 2 лв. Печ. коли 20,50. Изд. коли 13.27. УИК 14.63

Страници: 328. ЕКП 95366. 15531. 5637–413–89

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч 895.6–31

© Людмила Холодович, предговор, превод, 1989

© Нако Стефанов, превод, 1989

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1989

c/o Jusautor, Sofia

 

復活 の 日

小松左京

角川文庫

История

  1. — Добавяне

Глава II
ЗАВРЪЩАНЕ НА СЕВЕР

1
Тактиката на огнеборците

Мислейки да остави предсмъртно писмо, Йошидзуми все не намираше време за това преди заминаването. Трябваше да подреди научната документация и да я предаде на човека, който щеше да го замести. И когато все пак седна, не знаеше какво да напише. Взе хартия за писма, няколко минути се взираше намусено в листа, а после започна бавно: „Йошико, слушай всички, бъди добро и послушно дете.“ Щом написа тези думи, си помисли, че още не е видял това момиченце — Йошико Антарктика — „детето на Южния полюс“. Преди да дойде на Южния полюс, той не се бе оженил, а и тук не се интересуваше много-много от жените и не се срещаше с нито една от тях. Човек до смъртния си одър все има нещо да довършва и въпреки че нещата, които иска да каже, са прекалено много, в крайна сметка може да пише само за недовършеното. Йошидзуми залепи плика. После отиде при ръководителя на японския отряд Наканиши, който го чакаше пред стаята.

Доктор Наканиши, мигайки с обградените си с бръчки очи зад старческите очила, взе писмото:

— Има ли нещо друго?…

— Не, няма — отвърна Йошидзуми. — Учителю, благодаря ви за всичко, което сте направили за мене.

— Недей да говориш така — каза Наканиши с треперещ глас. — Според плана ти ще се завърнеш жив.

— Да, и все пак… — промълви Йошидзуми и замълча.

Влезе и Тацуно Когато застана пред приятеля си, извърна лице встрани.

— Дойде снегоходът.

— Добре — каза Йошидзуми. — Е, Тацуно…

— Ти си глупак — изведнъж каза Тацуно. — Такъв човек като теб можеше да прави всичко, каквото пожелае…

— Но сега аз пожелах и отивам. И няма защо да говорим. Но всъщност съм човек с късмет. Исках непременно да отида и успях.

— Ти си глупак… — повтори Тацуно. — Наистина глупак.

— Не бива да говориш така. Ако не бях отишъл аз, щеше да отиде някой друг. Все едно е кой ще бъде.

— Глупак — промърмори Тацуно и излезе.

Беше прекрасно полярно утро. Според данните на метеорологичната служба в района на Земя Ендърби времето щеше да бъде ясно в продължение на двадесет и четири часа. Месец май вече преваляше, скоро щеше да настъпи раздялата със слънцето, а после и дългата полярна нощ.

Йошидзуми излезе от базата „Шова“. На леда се бяха струпали всички членове на японската станция, за да го изпратят. Той стоеше в бледата предутринна светлина, взираше се в лицата им, потупваше ги по раменете, стискаше ръцете им. Повечето мълчаха. Само от време на време някой продумваше: „Е“ или „Бъди внимателен“. Имаше и такива, които безмълвно стискаха ръцете му и плачеха. Накрая той пак се върна при Наканиши. Този изтъкнат учен плачеше, сякаш изпращаше собственото си дете.

— Връщай се по-скоро — каза той.

— Като че ли сме на погребение — засмя се Йошидзуми. — Нека да кажем поне нещо весело.

— Да, точно това исках — подкрепи го Наканиши. — Искам да ти кажа, че за разлика от Москва, в околностите на Вашингтон ще се оправиш лесно. Като тръгнеш по течението на Потомак, ще стигнеш право в Белия дом.

Двигателят на снегохода, вече доста стар, тук-там покрит с червеникава ръжда, но все още в добро състояние, заработи. Йошидзуми още веднъж се обърна към своите съотечественици и махна с ръка, после тръгна.

Далече на хоризонта сред ледената пустош се показа червеното слънце. В миг ледовете сякаш лумнаха и сенките на притиснатите един до друг изпращачи се плъзнаха в пламъците. Щом влезе в снегохода, Йошидзуми още веднъж махна с ръка. Машината потегли с оглушителен шум, оставяйки зад себе си слънцето.

Скоростта бързо се увеличаваше. Щом надхвърли четиридесет километра в час, от двете страни на снегохода се появиха широки плъзгачи от легирана стомана и той стремително се понесе напред.

Постепенно куполите на станцията, приличащи на бели мехури върху леда, се отдалечаваха, японското знаме, което се развяваше от вятъра, се смаляваше, а скоро съвсем изчезна. Снегоходът летеше с над шестдесет километра в час. И като заобикаляше умело пукнатините в леда и хълмчетата, се насочи към брега на Принц Харолд. Необходими им бяха десет часа, за да стигнат до белгийската станция „Блейд“. Оттук до съветската станция на брега на Принцеса Астрид пътят беше лек. Там ги чакаше транспортен самолет „Ту–600“, предназначен за полети в полярните райони. Като бързаха да не изпуснат хубавото време, те прелетяха над Море Уедъл и се приземиха в подводната база „Джойнтвил“ на Антарктическия полуостров. В залива се виждаха силуетите на „Нереида“ и на Т–232. Тук на общата станция на Чили и Аржентина се събираха всички, които трябваше да вземат участие в предстоящата операция. От страната на полуострова, която гледаше към Море Уедъл, се виждаше белият шелф Ларсен. На Южния полюс бе настъпила зимата. В далечината, забулен от облаци, се очертаваше остров Кинг Джордж, а още по-далече — нос Хорн, отделен от протока Дрейк.

Просторната сграда на аржентинската станция бе от стоманобетон. Там вече се бяха събрали част от хората на Върховния съвет и членовете на оперативната комисия. Насред немебелираната стая гореше печка, бяха подредени дървени пейки и маси. Щом Йошидзуми влезе, всички впериха очи в него. Гледаха го, както се гледа покойник. Той видя майор Картър и капитан Невски, които вече познаваше. Те бяха седнали един срещу друг.

— Е — с усмивка се обърна към него младият съветски капитан. — Пак се срещнахме. Не предполагах, че жребият ще се падне на вас.

Но лицето на Йошидзуми пробягна лека усмивка. В стаята имаше още един непознат човек с гъста брада. Той седеше и дялкаше с нож някаква пръчка. Като забеляза Йошидзуми, се усмихна и му отдаде чест.

— Казвам се Мариус — каза той. — От групата, която отива в Москва.

Йошидзуми приближи до печката, свали ръкавиците и започна да разтрива пръстите си.

— Йошидзуми — обади се Картър, който пушеше лула. — Наистина ли мислиш, че ще има земетресение?

— Да, ще има — тихо отговори Йошидзуми. — И смятам, че дори ще е по-рано, отколкото предполагам.

— Наистина ли?

— Да.

Йошидзуми бе сигурен в изчисленията си и все пак, тъй като не можа да направи измерванията непосредствено на континента, беше малко неспокоен. Когато пресметна отново, установи, че в местата с неопределености има най-много отклонения. Разбираме, той осведоми щаба на операцията. Но като си помисли, че изчисленията му могат неволно да тласнат към гибел няколко души, реши сам да бъде включен в операцията. В края на краищата планът, разработен от Върховния съвет, бе единственият възможен. Южният полюс имаше само един шанс, за да оцелее: да се изключи АСР. Отначало във Върховния съвет дори не можеха да повярват, че такава система съществува, защото тя бе замислена по невероятно детински начин. Но когато си припомниха, че предишният свят се крепеше именно на такива детински идеи, като война „чрез натискане на бутона“ и ракети с ядрени бойни глави, които за тридесет минути поразяват противника, започнаха да вярват в съществуването на подобна безумна система. Единственият, начин да се избегне гибелта на Южния полюс бе във Вашингтон и Москва да се изпратят „отряди от смъртници“. Майор Картър и капитан Невски добре познаваха местонахождението на превключвателите, затова, естествено, трябваше да отидат те и да вземат по един помощник. От целия Южен полюс се събраха четири хиляди доброволци. Жребият се падна на Йошидзуми и на още един човек. Когато хората бяха определени, някакъв възрастен учен от френската група, без да се стеснява, се разплака и възкликна:

— Защо тези прекрасни мъже трябва да загиват заради някаква безсмислица! Колко е тъжно, че се налага да умират хора заради абсурдни неща.

Всички на Южния полюс споделяха тази мисъл. Дори и четиримата, която отиваха на смърт. Но сълзите, пролени за преждевременно загиналия свят, бяха изличили наивния стремеж смъртта да се украсява със слава. Четиримата избраници не мислеха, че извършват славен подвиг. Не мислеха, че отиват на смърт заради дълга, който представлява обратната страна на позлатената слава. Щом някой трябва да извърши това, няма как, ще го извършат те. Нима онзи, който се хвърля в ледената вода, за да спаси давещо се дете, прави това, защото смята, че изпълнява своя дълг? Или заради слава? За да стане герой? Нима пищната, придружена с шум и музика, прослава на подвига не превръща в клоунада саможертвата? Южният полюс беше република на учените. Смъртта на техните събратя и животът сред ледовете спомогнаха идеите на класическата философия да се избистрят в съзнанието им. И така четиримата отиваха на смърт, без да се страхуват от нея, но и без да се преструват, че тръгват с радост. Мъжеството за пръв път показа своята истинска, неприкрита същност. Някой трябва да извърши това и то ще бъде извършено. Но непреодолим гняв и тъга бяха завладели сърцата на избраниците и на изпращачите. Онези, които оставаха, тъгуваха, защото техните другари щяха да загинат и защото те сами ги изпращаха на смърт заради нечие безумие, а тези, които тръгваха, тъгуваха, защото трябваше да загинат безсмислено. И едните, и другите бяха обзети от неудържим гняв срещу оня примитивен свят, който дори и след своята гибел заплашваше съществуването им с ужасно бедствие.

2
Последната зимна нощ

— Тръгвате след двадесет и четири часа — влизайки в стаята, каза адмирал Конвей. За една седмица той сякаш се бе състарил. След него се показаха и тримата членове на Върховния съвет.

— Има ли нещо, което да желаете?

— Не се тревожете чак толкова — през смях отвърна Картър. — Тактиката е така добре обмислена и всичко е толкова просто, че и едно дете би могло да го извърши. С подводницата ще стигнем почти до брега, оттам ще се доберем до сушата с плуване, после ще натиснем копчето — детска работа. Много по-трудно е да излезеш по време на снежна буря тук.

— Така говориш… — промърмори професор Ла Рошел. — А как се чувствувате вие, които отивате в Москва?

— Всичко е наред — отговори капитан Невски. — Капитан Зощенко добре знае пътя по каналите.

— През цялото време ще поддържаме връзка — извърнал очи, каза адмирал Конвей — И все пак внимавайте всичко да свърши добре.

— Как върви евакуацията на станциите около шелфовия ледник Рос?

— Вече са евакуирани жените и децата, а също и част от оборудването — отвърна адмирал Конвей. — Но там е съсредоточено цялото оборудване на американската група… И все пак, ако земетресението започне по-рано?

— Да, като пресметнах наново, оказа се, че може би ще започне по-рано.

— Тогава не ни остава друго, освен да молим бога съветските ракети да бъдат по-малко, а точността на попадението им не толкова висока. И да улучат станциите, където няма хора…

— Невъзможно — обади се капитан Невски. — Точността на попадението на съветските ракети е в радиус 1,5 километра след полет две хиляди километра.

— След един час в голямата столова ще бъде сервиран обяд — каза Бърнс. — Готвачът все се оплаква, че няма продукти да сготви хубав обяд. Затова не можем да очакваме кой знае какво, и все пак…

Конвей, все тъй извърнал поглед, сложи на масата четири ключа:

— За стаите, където ще спите тази нощ. Вземете който желаете.

— Охо! — След като тримата излязоха, Мариус взе един от ключовете. — Тази нощ ще спим в отделни спални. Сигурно в станцията спалните за висшите офицери са само четири. Тази нощ те май ще спят на пейки.

Голямата банкетна зала беше тиха. Напитките бяха от грижливо охраняваните запаси във всяка станция. Имаше в изобилие, все качествени. Всички хапнаха и пийнаха добре. Няколко пъти вдигаха наздравица за Южния полюс и за участниците в операцията. Следобед Мариус свири на пиано. Всички се учудиха колко артистично и уверено изпълнява творби от Цезар Франк и от други композитори. Оказа се, че навремето завършил консерватория и дебютът му като пианист бил обещаващ, но по-късно, поради несподелена любов, се отказал, подал молба и отишъл на Южния полюс.

— Това е стара история — засмя се Мариус. — Париж… ранна пролет… изкуство… любов… прекрасен свят…

Болка прониза всички, щом си спомниха, че предишният свят е изгубен завинаги. Мариус свиреше и тананикаше.

Адмирал Конвей плачеше. Когато Картър понечи да спре Мариус, адмиралът вдигна обляното си в сълзи, прорязано от бръчки лице и каза:

— Нека свири. Само моля да не пее. Започнем ли да пеем песните, които всички искаме да забравим, няма да можем да спрем и до сутринта, до заминаването.

Мариус продължаваше да свири. Няколко стари, скъпи на хората мелодии от загиналия свят. Народни песни, любовни песни, песни на различни страни и народи. Мелодиите се лееха една след друга и в мислите на хората като призрак се появяваше онзи изгубен свят и неговият живот — сините води на Средиземно море и планините околовръст, полка в снежната нощ сред Алпите, влюбените, които се прегръщаха по бреговете на Сена, шумотевицата и блъсканицата на Пето Авеню в Ню Йорк, плажовете на Уайкики на Хаваите, токийските нощи, мелодиите на гаучосите, които пресичаха южноамериканските пампаси, песните на селяните, които звучаха в безкрайните руски полета, шумните веселби, които по празници оживяваха градовете и селата… Лъчите на залязващото слънце, които осветяваха лицата на развеселените близки и приятели, морето от неонови светлини, американските пързалки и веселите въртележки…

— Защо? Защо трябваше да загине онзи свят, онзи добър свят, Картър? — Старият адмирал, анахронизъм от „новия курс“[1] на президента Рузвелт, човекът, взел участие във Втората световна война, плачеше. Сега изглеждаше съвсем грохнал, дори тялото му се бе смалило и той ридаеше беззвучно като самотен старец. — Защо ние трябваше да останем живи, след като загина нашият свят?…

Картър се приближи до адмирала и лекичко смигна на Мариус:

— Е, да лягаме вече. Късно е. Да вдигнем последна наздравица!

Старият адмирал изтри сълзите си и вдигна чашата:

— За загиналия свят, за Южния полюс, за тези, които отиват на смърт заради нас!

Всички вдигнаха чаши. Конвей стоеше с чаша в ръка, но не пиеше, а внимателно се взираше в прозореца.

— Гледайте! — каза той. — Тази нощ е великолепна.

Зад зацапаните стъкла в мразовитото, тръпнещо от студ небе на Южния полюс се развяваше огромно петцветно знаме…

3
Завръщане в мъртвата столица

На следващия ден по обед две черни сенки, безшумно разбивайки леда, който вече бе сковал залива на Надеждата, се отправиха на север и оставиха зад себе си дългата полярна нощ. Мъглата обгръщаше хората, които бяха излезли да ги изпратят. Над Море Уедъл падаше тежък, оловносив сняг. Хората изглеждаха смазани от чувството на ужасна безизходица. Сякаш изпровождаха ковчег. Онези, които отплаваха, стояха на борда на подводницата, свели глави.

Още с излизането от залива подводниците потънаха в мъглата. Воят на сирените им извести на изпращачите, че се потопяват. Но хората останаха на стръмния бряг дори и след като всичко затихна.

Напускайки района на Южния полюс, двете подводници отново изсвириха, а после всяка пое по своя път. „Нереида“ трябваше да се отправи на север покрай южноамериканския бряг на Атлантическия океан, да прекоси екватора и да стигне Северна Америка, а на Т–232 предстоеше много по-дълъг път — трябваше да плава към Москва. Отначало съветската подводница взе курс на север, за да влезе в Северно море през протока между Англия и Франция, след това, заобикаляйки Дания, щеше да навлезе в Балтийско море. Оттам през Финския залив да се спусне на юг от Ленинград по Ладожкото езеро и Рибинското водохранилище, да прекоси каналите по горното течение на Волга до Валдайското възвишение и да стигне Москва. Затова Т–232 увеличи скоростта си на 27 възла.

— Ако продължава с такава скорост — промърмори Слим, гледайки блестящата точка, която се отдалечаваше на екрана на подводния радар, — има опасност горивото да свърши…

— Но тя е заредена с гориво — обади се иззад гърба му Иван Михайлович, който беше свободен от дежурство.

— Добре познавам този клас подводници — продължи Слим. — Атомният двигател е същият както и на „Нереида“, работи с лека вода под налягане и ако продължи с пълна мощност, изгорелите газове ще се натрупат много бързо…

— И какво? Т–232 няма да може да се завърне ли според теб? И капитан Зощенко знае за това? А може би и целият екипаж знае? Само че нищо не казват…

Започна дългото, скучно пътуване. Постепенно температурата вътре започна да се покачва и климатичните инсталации спряха загряването и се превключиха на охлаждане. Заобиколиха нос Бланко, смениха курса от север-североизток на север-северозапад, прекосиха екватора и навлязоха в северното полукълбо. Йошидзуми и майор Картър бяха като гости на подводницата. И на двамата бяха предоставени отделни каюти, те почти не се срещаха с членовете на екипажа. Никой не знаеше с какво се занимава майор Картър, но Йошидзуми всеки ден отново и отново правеше изчисления с персонален компютър в своята каюта. И колкото изчисляваше, толкова повече го обземаше тревога.

Вече бяха на изток от Антилските острови и щяха да преминат северния тропик, когато при Йошидзуми дойде професор Дьо ла Тур. Седна на стола в каютата и постоя известно време с наведена глава, като разтриваше пръстите си.

— Какво има, професоре? — не издържа Йошидзуми. — Май искате да ми кажете нещо?

— Да — повдигна глава Дьо ла Тур. — Но не мога да се реша…

— Какво се е случило?!

— Става дума за вирусите на Рински. Погрешно ги наричаме вируси. Това са „нуклеиновите киселини на Рински“, които предизвикват определени мутации във всичките бактерии-гостоприемници.

— Нуклеиновите киселини на Рински?

Професорът кимна:

— Да, досега получихме няколко мутации, но нито една не ни послужи. Ако са вируси, то те биха могли да бъдат унищожени от химически препарати или да бъде създадена ваксина, като се намали тяхната токсичност. Но щом започнат да се размножават чрез нуклеиновите киселини, белтъчните антитела вече не им оказват въздействие.

— И тогава…

— Опитвахме по различни начини да създадем химичен мутант на нуклеиновите киселини, но не успяхме. Каквото и да говорим, при нас, на Южния полюс, микробиологичното оборудване е оскъдно. И този път вършихме всичко наслуки, опипом.

— Какво имате предвид?

— Опитахме се да създадем мутация на нуклеиновата киселина, като използуваме неутронен лъч — Дьо ла Тур бързо премигваше. — И досега за получаването на мутации при бактериите и вирусите се използуваха радиоактивни лъчи, но обикновено това бяха гама-частици, рентгенови лъчи и електромагнитни вълни. Най-простото е да се използуват електромагнитните вълни. От тежките частици ние приложихме само бета и електронни лъчи. Почти не сме правили опити с неутрони.

— Ядреният реактор ли служеше за източник на неутрони?

— Да. И при нашите изследвания използувахме често гама-частици, чийто източник беше кобалтът, но не успяхме да получим някакви особени резултати. Но тези бактерии и нуклеинови киселини са направо странни: когато се сблъскат с поток бързи неутрони с голяма концентрация, при тях се наблюдават странни мутации. Тези, които бяха улучени от бързи неутрони, разбира се, загинаха, но сред оцелелите се появиха интересни случаи. Топлинните неутрони, тоест тези с ниска скорост, не вършеха работа. Затова се наложи да използуваме реактора-размножител на базата „Шакълтън“.

— Наистина е странно — съгласи се Йошидзуми.

— Да — продължи Дьо ла Тур. — Не знам как е в Космоса, но тук на Земята високоскоростните неутрони не съществуват.

— И какво ще рече това? — попита Йошидзуми. — Електромагнитните вълни не са подходящи, а тежките частици предизвикват мутации?

— Още не съм разбрал. В биологичните организми стават обикновено само химически промени и ние мислехме, че щом се взимат чисти радиоактивни лъчи, които предизвикват химическа реакция, каквито и да са те, ще е все едно, но… Може би трябва да се премине от молекулярно към атомно ниво — промърмори професорът. — Не става ли това, защото някои части от нуклеиновите киселини, които са абсорбирали неутроните, се превръщат в нестабилни радиоактивни изотопи, възниква разпадане на къси вериги и те се превръщат в други вериги?

— И какви мутации се получават? — попита Йошидзуми.

— Размножаващите се нуклеинови киселини бързо се превръщат в подобие на вируси. — Дьо ла Тур се наведе напред. — Около нуклеиновите киселини съществува малко белтъчно тяло, наречено капсомер. Това е звеното между вирусите като жив организъм и нуклеиновите киселини. Това белтъчно тяло не напада човешките клетки, а се превръща в прост бактериофаг. И докато бактериите WA5PS се размножават в неорганичните системи, нуклеиновите киселини на Рински, тъй да се каже, под формата на профаг се крият в хромозомата на бактериите. Когато бактериите, използувайки белтъчното тяло, започнат да се размножават, това дава тласък на тялото да изяде бактериите, да се освободи и да нападне нервните клетки на човека. Антителата между бактериите и човешкия организъм, структурата на антигените дават тласък на появата на нуклеиновите киселини. Обаче мутиралите нуклеинови киселини на Рински, както и обикновените фаги, изглежда, разрушават само WA5PS и почти не се размножават в човешки клетъчни култури.

Йошидзуми усети как неволно стисна юмруци.

— Великолепно откритие, професоре — каза той с прегракнал глас. — И тези мутирали вируси убиват и обикновените бактерии ли?

— Да — кимна Дьо ла Тур. — Дори в простия цикъл на неорганичното размножаване един прост тласък е причина профагите да се превърнат в бактериофаги, с други думи, когато върху тях попаднат ултравиолетови лъчи, те започват да изяждат всичко. И е добре, ако успеят поне малко да потиснат размножаването на нуклеиновите киселини на Рински в човешкия организъм или размножителното деление на бактериите-гостоприемници. Аз изясних, че бактерио-вирусите WA5PS, които въвличат сложните гени на нуклеиновите киселини на Рински в хромозомата, щом се заразят с мутиралите вируси, само по време на автолиза започват да произвеждат вече мутирали вируси, а не нуклеиновите киселини на Рински.

— Щом е така — подхвана Йошидзуми, — излиза, че ако тези мутирали вируси се концентрират с много висока плътност в човешкия организъм, те до известна степен могат да потиснат нуклеиновите киселини на Рински.

— Не знам, още не съм разбрал. Сигурен съм, че антигените, създадени от мутиралите вируси в човешкия организъм, могат до известна степен да потиснат разрастването на нуклеиновите киселини. Досега обаче нито веднъж не съм правил опити с животни, защото да се борави с WA5PS е опасно, а освен това тук при нас температурата е много ниска и WA5PS не се размножават.

— Доколкото ви разбирам — досети се най-после Йошидзуми, — искате да се съглася да направите опит с мен?

— Извинявай, но ми беше много трудно направо да ти кажа, че искам да използувам човек като опитно морско свинче. Но го правя само за да разбера истинския характер на мутиралите вируси.

— Съгласен съм да ви помогна — дочу се от вратата. Някак незабелязано в стаята бе влязъл майор Картър. — Та нали Дженер и Ногучи Хидео са правили най-напред опити върху себе си. А в края на краищата е все едно — всички ще умрем…

— Щом сте съгласни, ще ви ваксинирам, преди да слезете на брега. Ще кажа на капитана да ви даде късовълновия предавател и ви моля по възможност да поддържате връзка с Южния полюс.

— Предавателят е вече в багажа ни — отвърна Йошидзуми. — Ние ще ви информираме.

„Нереида“ бавно премина покрай Бермудските острови и приближи щата Виржиния. Когато отминаха на север от, нос Хатъръс и достигнаха Чесапикския залив, на подводницата отново устроиха прощална вечеря. А на разсъмване дежурният съобщи, че по обшивката на „Нереида“ се усещат необикновени вибрации. Изглежда, някъде далеч ставаше земетресение. Наложи се двамата да тръгнат с един час по-рано от предвиденото.

„Нереида“ навлезе внимателно в залива и бавно се насочи към устието на Потомак. Няколко минути не се усещаше дали се движат или не, а после се почувствува лек тласък и подводницата спря.

— Господа! — Изправи се капитан Маклауд. — Ние сме пред Вашингтон.

Йошидзуми и Картър, които професор Дьо ла Тур вече бе ваксинирал, бяха облечени в гумени водолазни костюми, носеха и акваланги. След думите на капитана те стиснаха ръцете на присъствуващите.

— Довиждане — капитанът протегна сухата си, жилеста ръка и на двамата. Сетне понечи да каже още нещо, но само се извърна.

— Вие сами знаете какво е положението — приближи се и професор Дьо ла Тур. Беше блед ката мъртвец. — Моля ви да ме уведомявате. За температурата, за пулса и за общото ви състояние…

Двамата махнаха с ръце и стъпиха в тръбата, през която се излизаше от подводницата. Зад тях вратата се захлопна и ги отдели от живия свят. Чу се и как някъде се отвори клапата.

— И така… — усмихна се зад маската на акваланга майор Картър. — Довиждане, свят, довиждане, Южен полюс. Как е самочувствието?

— Добре е да побързаме — високо изрече Йошидзуми. — Тревожа се много за земетресението — последните му думи изчезнаха под водата.

 

 

Йошидзуми и Картър влязоха в морето, след това извадиха гумена лодка и отвориха капака на гумения чувал. Когато дръпнаха шнура на бутилката с кислород, лодката се напомпи наполовина и заплава. Когато приближи до повърхността, автоматично се отвори тапата на втората бутилка и лодката като стрела изскочи над водата. Йошидзуми и Картър изплуваха на свой ред, свалиха аквалангите, прехвърлиха се в лодката и загребаха към брега.

Беше прекрасно юнско утро. По синьото небе се носеха бели облаци, а вълните на реката се плискаха край лодката. Улиците на замрелия Вашингтон бяха потънали в зеленина, която направо ги ослепи. Вишневите дръвчета по бреговете на Потомак вече се бяха разлистили. И двамата спряха да гребат и зашеметени съзерцаваха света, който бе прекалено сияен и пъстроцветен за отвикналите им очи. С пълни гърди те вдишваха свежия топъл въздух — въздух, наситен с ужасяваща смърт. Наоколо се подаваха потънали наполовина ръждясали кораби, от гъстата трева на паркинга край моста стърчаха коли, посивели от дъждовете и ветровете. На левия бряг в района Арлингтън се виждаше и сградата на Пентагона. Тази сграда, по-рано седалище на главнокомандуващите на най-голямата армия в света, сега бе в развалини. Когато Йошидзуми и Картър преминаха под моста Рокамбо, се очерта красивият бял купол на мемориалната сграда на Джордж Мейсън. А скоро се появи и паметникът на Джордж Вашингтон — символът на града. Острият връх на обелиска пронизваше небето, но сега тук нямаше посетители. Градът с белите къщи, тънещи в зеленина, сякаш бе заспал. Обаче страшната тишина, която тегнеше навред, подсказваше, че някогашната столица на Съединените щати сега е владение на смъртта. В подножието на паметника от избуялата трева, в която хвърляше сянка обелискът, се подаваха няколко скелета. Когато лодката стигна парка Западен Потомак, Йошидзуми и Картър забелязаха множество коли и автобуси, изоставени насред асфалтовия път, който водеше на север. Двамата спряха до брега, после развързаха чувала. Вътре имаше дрехи, храна, радиопредавател. Картър веднага се свърза с „Нереида“:

— Ало, тук е Картър. Благополучно стигнахме сушата. Тръгваме към Белия дом.

На дъното на чувала те напипаха твърди, метални предмети. Йошидзуми ги извади и се оказа, че са два пистолета.

— За какво ли са ни? — промърмори Картър, като държеше в дланта си револвер 32-и калибър, сякаш преценяваше колко тежи.

— Хайде да тръгваме — подкани го Йошидзуми. — Нямаме време.

На всяка крачка заплитаха нозе в гъстата трева и корените на дърветата. Поеха на север по пътечката сред парка.

Някога красивата сенчеста алея сега цялата бе обрасла с гъсти храсти Отдясно се виждаше сградата на Капи голия, наподобяваща огромен бял череп. Насред Конститюшън Авеню имаше катастрофирали автобуси и камиони. Изглежда, бяха горели, защото по тях вече нямаше боя, виждаха се само почернели ръждиви скелети. От изпочупените прозорци се подаваха черепи, а стъклата, забити по тях, блестяха на слънцето. Стъпките от мокрите гумени ботуши се чуваха ясно сред покритите с прах улици. Сега дори едно изкашляне щеше да прокънти из целия град. С всяка крачка атмосферата на смъртта все по-силно завладяваше и двамата. Безброй скелети ги гледаха със своите празни очи, зъбеха се и сякаш питаха: „Защо сте дошли тук? Това е нашият град! От четири Години живи същества не са стъпвали по тези места, нито един човек с топла кръв и влажен дъх не е бродил тук. Защо нарушавате закона на нашата страна?!“

Сигурно преди известно време бе станало и наводнение, защото крайпътните канавки бяха пълни с кал, а от нея бе израснала трева. Вятърът разнасяше късчета хартия. Над тревата кръжаха някакви непознати насекоми. Когато стигнаха до галерията „Конкоран“, Картър изведнъж спря. Пред него, затиснат от дебел клон, лежеше малък скелет с глава, потънала в калта. Тъничките кости на крачетата бяха в мънички обувчици, дрешките бяха вече полуизгнили, но можеше да се различат пуловер и раирана поличка от синтетично влакно. На клона бяха се залепили няколко златисти косъмчета.

— Бес… — простена Картър. — Беси! — И като обезумял се свлече на колене пред тези останки.

— Картър! — Йошидзуми пребледня и хвана майора за ръката. — Трябва да бързаме! Не бива да се бавим!

Защото в мига, когато Картър коленичи, Йошидзуми изведнъж усети как нещо пробяга по жилите му. Не разбра дали бе наистина лек трус, или просто се дължеше на нервната му възбуда. Но в същия този миг синьото небе се огласи от разтревожения писък на птици. Нямаше време да се учуди, че някои видове птици са оцелели, защото веднага след писъка се чу и плясък на криле, който като буря се понесе от дърво на дърво, от горичка към горичка, нарушавайки тишината в покосената от смъртта столица, и в небето се появи ято непознати птици.

— Да вървим, Картър! — викна Йошидзуми. — Бързо! За пет минути трябва да стигнем!

Картър хукна. Белият дом беше съвсем наблизо. Те заобиколиха сградата на Държавния департамент и продължиха да тичат. Някога красивата полянка във вътрешната градинка на президентския дворец сега приличаше на поле с избуяла гъста трева. А в дъното на това поле се виждаше знаменитата веранда на Белия дом, която Йошидзуми познаваше само от снимки. Картър тичаше след него с всички сили.

— Внимавай! — изведнъж извика той. — Има фонтан, да не паднеш в него!

На места тревата беше по-висока от човешки бой. От време на време стръковете ги шибваха през лицата, удряха ги с огромни валма паяжина — гнезда на огромни жълти и черни паяци.

— Ааа! — извика неочаквано Картър.

Точно пред него от тревата се подаваше нещо, наподобяващо дълга черна пръчка — змията го ухапа по китката. След вика изтрещя изстрел и от тревата се вдигна бяла струйка дим.

— Внимавай! Тук направо гъмжи от усойници. Още една кафеникава змия пропълзя в тревата пред Йошидзуми. Той се прицели и стреля в плоската глава.

— Картър! — извика на майора. — Дай да ти превържа ръката.

— Нали сам каза, че нямаме време — тичайки, Картър изсмукваше кръвта от раната.

„Той тича — отровата ще се разнесе по цялото му тяло“ — помисли Йошидзуми. Видя как на десетина метра пред него Картър се покатери на верандата. Под краката му в праха пропълзя змия и се скри в тревата.

Огромният, потънал в прах дворец наподобяваше къща на привидения. По коридорите и във великолепните, но мръсни зали се валяха скелети. Йошидзуми изгуби майора от поглед и когато, търсейки го, влезе в една от залите, боядисана в златистожълто, видя три скелета. Единият — на стола пред бюрото, другият — на пода, третият — в ъгъла върху креслото. На вратата с големи букви бе написано „кабинет на президента“. Докато четеше надписа, чу гласа на Картър:

— Тук е, Йошидзуми!

Картър се мъчеше да разбие вратата на асансьора. Изглежда, лявата ръка го болеше.

— Колко минути остават? — попита той, дишайки тежко.

— Ако се приеме, че преди малко бяха първите трусове — отвърна Йошидзуми, — то те са започнали преди около шест минути на Аляска.

— Излиза, че остават около четири минути.

— Все още има шанс — каза Йошидзуми. — АСР трябва ли да даде повиквателни сигнали, шест минути след като бъде разрушена радарната база?

— Да — Картър пак блъсна с тялото си вратата на асансьора. Най-сетне тя се отвори и пред очите им зейна бездънна черна дупка.

— Асансьорът е долу — надничайки в дупката, каза Картър. — На най-долния етаж. Изглежда, че някой е слизал…

— Има ли стълба?

— Да, има резервен изход. Ела да го потърсим.

— Не, нямаме време! — извика Йошидзуми. — Ще можеш ли да се спуснеш по асансьорното въже… с тази ръка?

— Ще я превържа с нещо — отвърна Картър. — Ще се плъзгам.

Йошидзуми се хвана за въжето, като едновременно се питаше дали някога си е представял подобна сцена за да спаси Южния полюс от ядрена гибел, той се връща в царството на смъртта и запустението, хваща се за металното въже на асансьора в президентския дворец и слиза на деветия подземен етаж.

Ръцете му изведнъж пламнаха от ужасяваща болка. На места гуменото покритие на въжето бе протрито и стърчаха остри телени връхчета. Ето накрая и покрива на асансьора. Отново се забавиха, докато отворят вратата на осмия етаж. Когато най-сетне излязоха на етажа, отново изгубиха време, търсейки в тъмния коридор стълбата. Сега вече съвсем ясно Йошидзуми усети нов трус. Разтърси се този къс от стомана и бетон, вкопан дълбоко в земята. Отчаян, Йошидзуми трескаво започна да пресмята наум дали това наистина са първичните земетръсни вълни, или… „В местата, близки до епицентъра, максималната амплитуда на колебанията се достига няколко минути след първия лек трус. Което ще рече, че точно тогава ще бъде разрушена и радарната база на Аляска. На първичните вълни са необходими шест минути, за да стигнат до Вашингтон. Щом е така, преди шест минути на Аляска са започнали първичните трусове. След няколко минути базата ще бъде разрушена и ще започнат големите трусове. А след шест минути в АСР ще заработи часовниковият механизъм.“

— Йошидзуми, бързо. — Картър го хвана за рамото, блъсна го в отвора на една врата и я затвори. След това приклекна на пода.

— Сега вратата ще се взриви — сложиха ръчна граната.

В същия миг се чу силен гръм и вратата на стаята се отвори под действието на ударната вълна. Появи се въздушно течение с миризма на барут. По безкрайните коридори прокънтя ехото.

Те се провряха през дупката и хукнаха по дългия коридор.

— Ще успеем ли? — извика Картър.

— Не знам. — Йошидзуми имаше чувството, че вътре в тялото му всичко гори в огън. — Сега е времето да се молим.

В дъното на дългия коридор внезапно светна червена точка.

— Ето я! — извика Картър. — Включи се!

Червената точка угасна, после отново припламна, но вече с оранжева светлина.

Когато напълно объркани, влетяха в стаята, оранжевата светлина превключи на зелено.

— Късно е — прошепна Картър. — Ракетите вече са изстреляни.

Йошидзуми посегна да превърти лостовия превключвател на „изкл.“ и неочаквано докосна една мъртвешка ръка, вкопчена в ръба на вдлъбнатината, където се намираше лампичката. Младежът рязко се отдръпна. Но това бе само ръката, скелетът лежеше на пода. Беше облечен с военна униформа.

— Гърланд — осветявайки го с фенерчето, каза Картър. — Предишният ми началник. Все пак е успял да си свърши работата.

— „Нереида“! Чувате ли ни?! — Йошидзуми включи предавателя. — Тук е Йошидзуми. По спешност. Всички ракети са изстреляни. Ние не успяхме. Бързо излезте от залива. Свържете се с Южния полюс.

— Прието… — чу се слаб глас.

Йошидзуми разбра, че на „Нереида“ се вдига истинска тревога.

— Моля ви — продължи Йошидзуми, съмнявайки се дали още някой го слуша, — предайте на професор Дьо ла Тур, че съжаляваме, дето не успяхме с неговия експеримент. Край.

— И така — обади се в тъмнината Картър. — Това е краят.

— Аха — унило потвърди Йошидзуми. — Краят.

Чу се скърцане. Изглежда, Картър бе седнал на стола. Йошидзуми насочи фенерчето си надолу и пак освети стената. И пак видя нетрепващата зелена светлина.

— За колко минути ще стигнат дотук съветските ракети.

— Ами — каза Картър със слаб глас. — Американските ракети ще бъдат в небето на Съветския съюз след тридесет минути и след това…

— Всичко един час? — прекъсна го Йошидзуми.

— Не, според информацията на ЦРУ съветската система АСР действува много по-бързо от нашата. Големите летящи обекти веднага ще бъдат засечени от мрежата радарни установки и щом електронните мозъци преценят, че това са ракети, веднага…

Гласът на Картър идеше някъде отдолу. Йошидзуми насочи фенерчето и видя, че майорът вече не седи на стола, а лежи по гръб на пода.

— Картър! — Йошидзуми коленичи до него. Лявата ръка на американеца беше ужасно подута, а лицето му — мъртвешки бледо.

„Чудя се как все още е жив след ухапването“ — помисли си Йошидзуми.

По лицето на Картър се плъзна лека усмивка.

— Нашите усилия се оказаха напразни — каза той.

— Не трябваше да бягаме, щом разбрахме, че няма да успеем. — Йошидзуми търсеше в чувала морфин.

Картър докосна ръката му.

— Тежко ли ти е? — попита го Йошидзуми.

— Да, но все едно, и двамата ще умрем след четиридесет и пет минути.

— Съветските ракети насочени ли са към Вашингтон?

— Да, разбира се, а тези тук — към Кремъл. — Картър въздъхна. — И все пак да чакаш четиридесет и пет минути е прекалено дълго.

— Искаш ли вода?

Картър поклати глава.

— Четиридесет и пет минути са прекалено дълги — повтори той. — Дали човек умира, като се мъчи до сетния си миг?

— Картър!

— Обърни ме към стената да не виждам светлината…

Йошидзуми разбра, че Картър се движи, стенейки, но не помръдна.

— Странно нещо — прошепна майорът. — Досега не сме говорили с теб нито веднъж. Нищо не знам за теб. Дори не съм си представял, че именно ти ще бъдеш до мене в предсмъртния ми час.

— Аз също… — отвърна Йошидзуми. — Наистина е странно.

— Махни светлината от мене — рязко каза Картър, а после Йошидзуми долови шепота му: — Бес…

И изведнъж в тъмнината се разнесе гръм и пробягна светлина. После замириса на изгорял барут. Младежът насочи фенерчето си и видя, че Картър се бе прострелял в главата.

— Картър — само простена Йошидзуми. После се наведе и скръсти ръцете на майора върху гърдите му.

„Сега вече всичко е свършено“ — помисли си той. Цялото му тяло като че ли натежа, имаше чувството, че не може да стои прав. Потърси стол и когато се отпусна на него, от очите му рукнаха сълзи. Зелената лампичка не бе изгаснала. Докато се взираше в нейната светлина, наподобяваща око на огромно влечуго, Йошидзуми реши да си припомни всичките тридесет и пет години от своя живот. Но нищо не му идваше наум, в съзнанието му непрекъснато изплуваше една мисъл: „Голямата магнолия край тяхната къща в Япония сега е цялата обсипана с цвят.“ После, гледайки прострения в нозете му Картър, започна да си представя учудването на учените, които след хиляда или две хиляди години ще разкопаят това подземие и на деветия подземен етаж в президентския дворец ще открият един скелет, облечен с военна униформа, друг във водолазен костюм, с простреляна глава, и неговия собствен скелет, в който веднага ще разпознаят японеца. Как ли ще разтълкуват те гази загадка! Но веднага си даде сметка, че подобна мисъл е смешна. Изобщо не е сигурно дали след неколкостотин години ще останат хора, а камо ли учени… Седеше в тъмнината, без да помръдва, и чувствуваше, че времето тече прекалено бавно. Погледна часовника си — от изстрелването на ракетите бяха изминали само петнадесет минути. Оставаха тридесет и пет. Изправи се. Прииска му се да зърне още веднъж синьото небе, облаците, слънчевата светлина, зелените дървета, прекрасните сгради. А после си помисли, че докато обикаля града с разтуптяно като на дете сърце, би желал поне веднъж в живота си да види как в синьото небе се появява сребристата точка…

Не знаеше дали ще може да се изкачи по асансьорното въже, но все пак се надигна. Обаче когато тръгна към вратата, се спъна в тялото на Картър и ръцете на американеца, които той бе кръстосал на гърдите му, се свлякоха.

— Стой тук, Картър — тихо каза Йошидзуми. И отново сложи ръцете на мъртвеца върху гърдите му. — Ще бъдеш самотен тук, в тъмнината…

Отново седна, изгаси фенерчето и втренчен в зелената, вещаеща смърт точка, зачака…

Бележки

[1] Мерките на президента Рузвелт за преодоляване на последиците от икономическата криза. — Б.пр.