Дъглас Адамс, Тери Джоунс
Титаник — звездният кораб (5) (По идея на Дъглас Адамс)

IV

— Антар Бробостигон, моля — Леовинус изплю името в слушалката.

— Боя се, че господин Бробостигон не е вкъщи. Искате ли да говорите с госпожа Бробостигон?

Леовинус открай време тайничко съжаляваше съпругата на ръководител-проекта. Не можеше дори да си представи какво е да живееш с такъв двуличен и студен егоманиак като Антар Бробостигон. Съжалението му донякъде — обаче съвсем леко — намаляваше от факта, че знаеше какво представлява самата Кроса Бробостигон — къде-къде по-двулична и студена егоистка, ако става дума. Може би двамата успяваха някакси да се неутрализират и в крайна сметка Бробостигонови живееха семеен живот, изпълнен с топлота, интимност и загриженост. За Великия изобретател това тяхното си беше пълна загадка.

— Колко се радвам да те чуя, Лео — рече Кроса Бробостигон. Леовинус страшно мразеше да му викат така и освен това знаеше, че тя знае, че той знае, че тя знае. — Как са домашните?

— Аз нямам домашни, Кроса — напомни й Леовинус, като се надяваше тя да е възприела тона му като сдържано търпелив. — Къде е Антар?

— Мисля, че е… всъщност, сигурна съм, че е на кораба. Отидоха с Друут преди два-три часа. Беше се вдигнала някаква паника, знам ли за какво — нали ги знаеш, ще се разболеят от притеснения покрай тоя твой кораб.

Той схвана: горе-долу по същия начин постъпва анакондата с току-що погълнатата коза.

— Има ли как да се свържат с тебе, като се върнат?

Леовинус изключи телефона. Силно злокобно предчувствие се надигна от бедрата през корема и гърдите и нахлу в сърцето му.

— Бробостигон и Скралионтис на кораба! Какъв го дирят там, по дяволите? — злокобното предчувствие изведнъж премина в остра пронизваща болка. Втресе го. Доповръща му се. Налагаше се да поговори с единственото лице, което можеше да му помогне: Титания.

Тръгна надолу покрай Големия осов канал, Втора класа, към Централния купол. Стигна до огромната статуя на Титания, властваща над Централния купол и началото на Централния кладенец, и хлътна във вратата под едното й крило. Дълго стълбище водеше към живото сърце на кораба: тайния будоар на самата Титания.

Леовинус отдавна се радваше на славата на изобретател на Ироничната архитектура. Негово творение беше знаменитата къща на Габрис Арбълдонтър, професора по математически неправдоподобия от Блеронтинския Университет, в която вратите всъщност бяха радиоапарати, а в къщата се влизаше и излизаше през ваната. Но тук, на Звездния кораб, смяташе, че е създал едно от най-забележителните си иронични творения: Тайния будоар на Титания, сърцевината на нейния разум, бе разположен точно по средата на огромния Централен купол; представляваше гигантски полилей, увиснал над Централния кладенец. Скритото сърце на кораба бе точно там, близо до всеки пътник и до всеки член на екипажа. Самият будоар висеше с краката нагоре, но беше заобиколен от обърнато гравитационно поле, така че като влезеш, да ти се струва, че е в нормално положение. Назъбените ребра, които пресичаха Големия купол, всъщност — след като веднъж попаднеш в инверсивното поле и се подложиш на дезориентиращия процес на обръщане на гравитацията — бяха дълги, обърнати с главата надолу стълбища, които отвеждаха в будоара, а самият Голям купол беше огромен вдлъбнат под на дъното на чудовищния Централен кладенец, който се издигаше нагоре, наопаки, по начин, който объркваше и смайваше всеки, видял го за първи път.

Леовинус спринтира по стълбището. Прескачаше по две стъпала наведнъж. Една-единствена мисъл владееше ума му. Любовта на неговия живот! Страстта на застаряващото му сърце! Интелигентната, добра, мъдра, грижлива, ведра, топла… Титания!

Нахлу с трясък в тайния будоар и дъхът му секна. Зави му се свят — а когато мозъкът ти е голям колкото този на Леовинус, да ти се завие свят е забележително усещане. Повърна. Едва успя да се принуди да погледне ужаса, разстлал се пред погледа му, и все пак не можеше да отлепи очи: Титания… неговата Титания… свидното му създание… радостта на дните му… беше поругана! Лежеше насред помещението, а косите и крилете й бяха разпилени в съвършен кръг около нея. Но прекрасната й грациозна глава беше гротескно обезобразена: устните й бяха изтръгнати, очите й — извадени, а носът й — откъснат и на мястото му зееше натъпкана с микроелектроника кухина.

Ала преди да смогне да отрони „Злодеи!“, Леовинус осъзна, че в стаята има още някой. Някаква фигура бе приклекнала пред сук-У-бус-таблата.

— Бробостигон! — Леовинус смля името в устата си като хрущял. — На какво си играеш, в името на Мрака? — и без дори да се замисли, се нахвърли върху ръководител-проекта. Малък, блещукащ сребърен чиреп изпадна от ръцете на Бробостигон и издрънча на пода. Леовинус погледна надолу и видя, че до крака му лежи една от деликатните церебрални артерии на Титания — сърцевината на разума й.

— Ти ще я унищожиш!

Бробостигон блъсна Леовинус. Старецът залитна назад и се строполи на пода до разперените крила на любимото си създание.

— Слепец си ти, Леовинус! Седиш си в кулата от слонова кост и си въобразяваш, че твоят ум е твърде извисен и чист, за да се занимава с груба материя като бизнес и финанси! Е, цялата тази работа е излязла извън всякакъв контрол — и то благодарение на тебе!

— Какво искаш да кажеш? За какво говориш въобще? — Леовинус беше готов да се разплаче.

— Целият този проект е финансова катастрофа! Не си ли го разбрал? На ръба сме на върховно фискално оплескване! — Бробостигон се опитваше да се добере до вратата, но Леовинус с удивителна пъргавина скочи на крака и прегради изхода.

— И сега какво се опитваш да направиш? — но още докато задаваше въпроса, Леовинус изведнъж прозря целия заговор с пределна яснота.

— Застраховката! — хлъцна той. — Искал си да разрушиш безценния ми кораб и да сложиш ръка на застраховката!

— Кога ще пораснеш! — изръмжа Бробостигон. — Това тук е реалността… — но така и не продължи. Позастарелият гений се метна и му фрасна право в брадичката забележително банален ъперкут. Бробостигон залитна назад, препъна се в крилото на Титания и се стовари върху сук-У-бус-таблата.

В този миг сук-У-бус-роботът се задейства. Наведе се и протегна месинговата си муцуна напред.

— За мен винаги е удоволствие да изхвърля вашия боклук! — съобщи той и всмука Бробостигон. Последва неприятно хрущене, после се чу лекичко „пльок“ — и вече нямаше ръководител-проект!

Сук-У-бус-системата представляваше доста противоречива част от план-скицата на кораба. Във века, когато телеприсъствието беше голямата мания, идеята за пренасяне на обекти с кораб по най-материалния начин чрез вакуумни тръби изглеждаше старомодна и ретроградна. Но Леовинус не отстъпи. Това беше поредната от лелеяните му дребнички иронийки. Най-накрая бе успял да защити идеята с един основен аргумент — безопасността. Материалният транспорт винаги беше по-малко рискован от телепортацията и от всички начини за псевдопътуване. Нещо повече, неговите сук-У-бус-роботи щяха да са способни да категоризират и сортират всичко, което човек слага на таблата, така че ако не успееш да им кажеш къде искаш да го изпратят, те го правеха автоматично.

Системата обаче не беше проектирана за човешки същества, а се предполагаше, че сук-У-бусът е програмиран така, че да блокира, ако на таблата попаднеше жив човек. Но очевидно и в тази област бяха допуснали компромиси. Леовинус осъзна — и щом го осъзна, стомахът му се сви и му се догади: Бробостигон бе станал жертва на собствения си заговор и сега се бе превърнал в кондензиран куб детрит на път към корабното дъно.

Чак сега Великият започна да разбира напълно ситуацията. Ето го него, Най-великият гений, когото Галактиката познаваше, ден преди най-съвършеният му шедьовър да полети — с недовършен кораб, финансова криза (за която досега хабер си нямаше) и мъртъв ръководител-проект, спипан по време на саботаж. Това никак нямаше да изглежда прилично в официалната му биография.

А между другото, къде ли се губеше Скралионтис? Кроса Бробостигон бе споменала, че на кораба мъжът й имал среща със счетоводителя.

Леовинус коленичи до обезобразената Титания и нежно плъзна сребърния чиреп в нервния център в основата на черепа й. Ръката му затрепери, щом забеляза, че и другата артерия също я няма, а всъщност, като се загледа — то по-голямата част на мозъка й липсваше. Как не го беше забелязал досега? Мозъкът на Титания! Толкова крехък! И най-малкият шок, и най-малката драскотина можеха да му нанесат трайна повреда.

В един толкова сложен кораб бе особено опасно нервният център да не функционира. Напоследък се носеха слухове за някакво ново явление: нещо като хай-тек метална умора, засягаща определени артефакти, в които твърде плътно са вградени логически системи: СМПС. Спонтанен мощен провал на съществуването. Леовинус знаеше, че макар и да е малко вероятно, теоретически това е възможно. Освен това беше наясно, че практически всяка молекула на Звездния кораб „Титаник“ по един или друг начин е част от логическата му система. Ако корабът полети в сегашното си състояние, кой знае каква катастрофа можеше да последва!

Нямаше време за губене. Трябваше да изнамери всички липсващи части на Титания и да ги монтира наново, преди да се случи немислимото.