Дъглас Адамс, Тери Джоунс
Титаник — звездният кораб (11) (По идея на Дъглас Адамс)

X

— Ваучери? — сумтеше Дан, докато търчаха обратно през лоджията на върха на Централния кладенец. — Навсякъде ли туристическата индустрия работи така?! Защо никога не ти казват тия неща най-напред?

Пиколоботът беше в по-ведро настроение, но то не трая дълго.

— Надолу? — възкликна той. — Точно това ми кресна Чоки Уайт пред оная лисича бърлога в Ипър. Това бяха последните му думи в живота изобщо. Бъз-бомбата го извади от строя — същата, дето ми отнесе и ръката, и крака. „Надолу!“ И до днес го чувам този глас.

Докато асансьорът стигне Супергалактическата пътническа класа, тримата успяха да изслушат пълен отчет за рудиментарното медицинско оборудване в Каенския превързочен пункт, техническите подробности около почистването на дълбока рана от гангрена и кажи-речи пълния списък на техниките за реквизиция, прилагани от Силите на съюзниците в Кипър — точка по точка. За един робот от цивилизация, която хабер си няма от Земята, това си беше твърде впечатляващо изпълнение.

— Божичко, надявам се да не ни се налага да използваме този асансьор особено често! — изпъшка Дан, щом тримата се юрнаха по коридора на Супергалактическата пътническа класа.

— Примула… Далия… Хризантема… — четеше Нети през преводочилата.

— Ние дори не знаем имената на нашите апартаменти! — изхленчи Люси.

— А! Зеле! — възкликна Нети. — Този е моят!

Отвори вратата със своя ЛЕД (Лична Електрическа Джаджа) и намери ваучера на последна страница на Супергалактическия пътнически каталог — веднага след статията за свободното безмитно пазаруване.

— Вижте какво! — рече тя на другите двама. — Докато си търсите стаите, аз ще отида да се оправя с това. Имам една идея — и се втурна обратно към преддверието, като се опитваше да не обръща внимание на приказките на пиколобота за това, какво е да живееш с военна пенсия без инвалидни добавки. Докато рецепциоботът неохотно подпечатваше билета й за прехвърляне във Втора класа, тя го попита:

— Предполагам, че Двигателният отсек се намира в задната част на кораба, нали?

— В края на Големия осов канал на Втора класа, където вече ви е разрешено да минавате. Ето ви още един ваучер, с който можете да получите безплатна чаша „Муунсвил“ в бара — рецепциоботът й подаде още една разписка и се изключи.

Нети се завтече по възможно най-бързия начин към входа на Втора класа, а тракането на високите й токчета отекваше из лоджията.

Междувременно Люси и Дан се влачеха с нещастен вид из коридорите на Супергалактическата пътническа класа и насочваха личните си електронни джаджи към всичките врати подред, но полза — никаква.

— Какво ли беше намислила Нети? — Дан реши да отвлече малко вниманието им от тази безнадеждна работа.

— Спомена нещо за Двигателния отсек — смънка Люси.

— Може би разбира от двигатели? — предположи Дан.

— Кой, Нети?! Да бе, да! Ей! Кълна ти се, нещо тука щракна! — Люси напъна една врата, но тя си остана все така решително затворена.

— Е, нали разбираш — за „мадамата на Найджъл“ Нети си е доста умничка — кимна Дан.

— О, как ли не съм забелязала, че се интересуваш от ума й?! — подметна Люси.

— Това пък какво значи? — изненада се Дан.

— Отваря се! — викна Люси. За миг една врата като че ли поддаде. — О, не, не…

— Приятно момиче е — рече Дан.

— Ами да, кой ще го знае, ако не ти. Захласна се по нея още по време на вечерята… Боже мили! Ние кога вечеряхме? Сякаш беше преди цяла вечност!

— Не съм се захласнал — понякога „наранената невинност“ на Дан вършеше изключително добра работа.

— Както и да е — Люси беше започнала да се бори с потиснатото си състояние. — Щом е толкова умна, защо позволява на Найджъл да се държи с нея като с кукла Барби?

— Позволява ли му?

— От такива жени направо ми се драйфа! Защо не отстоява себе си?

— При все това тя може пак да си е умна! — Дан се опита да се защити, но без особен успех. Увереността на Люси винаги го смазваше.

— Между размера на циците и на мозъка няма никаква връзка! — злъчно му възрази тя.

— О-па! — Дан бе насочил своя ЛЕД към една врата и тя като по чудо милостиво се разтвори пред тях.

— Преводочила! — изкомандва рязко Люси на лампиона и грабна Супергалактическия пътнически каталог — беше пъхнат на рафта до него. Ваучерът беше забутан между рекламка за занимания с аеробика, списък на самоуправляващите се перални, достъпни за пътниците от Супергалактическа пътническа класа, формуляр от сто трийсет и две страници, в които сам да впишеш оценката си за това, колко си доволен като пътник, и малка листовка със заглавие „Какво да правим в случай на пожар?“. Явно се препоръчваше да останеш извънредно спокоен и хладнокръвен. Съветваха те да си стоиш в каютата и по никакъв начин да не се опитваш да се свързваш с персонала. Най-накрая пак ти препоръчваха да се отпуснеш и да се наслаждаваш на остатъка от полета.

— Не ти ли се струва, че захладня? — попита Люси и откъсна ваучера от каталога.

— Ама не съм се захласвал по Нети, да знаеш! — рече Дан.

Докато чакаше вратата на Втора класа да се отвори, Нети се разтрепери. За миг й се прииска фланелката да покрива кръста й. Но точно тогава вратата се отвори и тя направо изгуби ума и дума пред разкрилата се гледка. Намираше се пред главния еркер на Втора класа на Големия осов канал. Той се простираше надалеч под имитацията на небе. Покрай изящно извитите стени се редяха масивни колони, а бреговете на Канала се осветяваха от свещници със запалени свещи. Автоматични гондоли лениво се влачеха нагоре-надолу по целия Канал, а роботите гондолиери пееха сладкогласно песен, която навяваше мир и хармония над главната транспортна артерия на Звездния кораб „Титаник“:

Любов тя му даде,

набра се нагоре,

целуна го в устатните хубави, благи.

А гондолиерът

й пя на ушенце

и цели шест пнеда бакшиш за това тя му даде!

Нети се качи на най-близката гондола и пеенето секна.

— Към Двигателния отсек — нареди тя.

— Си! Другарче по служебна линия на треньора победител по атлетика! — възкликна гондолиерът и те отплаваха по Големия осов канал.

— Я ми кажи — обади се Нети. — Не трябва ли да пеете, когато имате пътник на борда, а не обратно?

— Си! Прозорлива ортодонтистична дама! — отговори роботът, като дишаше равномерно и наблягаше върху веслата. — Сигурно нещо не е в ред с централната интелигентна система на кораба.

Нети кимна и си го отбеляза наум.

Гондолата я закара до средата на Големия осов канал. Плуваха полекичка, а цялата атмосфера беше така далеч от най-смелите й представи за обстановката в космически кораб — да не говорим за извънземен космически кораб — че Нети усети как се отпусна върху възглавничките и остави съзнанието си да блуждае.

Зачуди се защо положението, в което беше изпаднала, вече не я притеснява. Струваше й се, че усеща нечие благосклонно присъствие на кораба — нещо или някой, който ще се погрижи за тях и тя го знаеше. Нети поклати глава — тези мисли й идваха възбезформенички и затова реши да не им обръща внимание.

Ами Найджъл? Защо не й липсваше чак толкова? Вече цели три месеца животът й се въртеше около него. Грижеше се да актуализира дневната му програма и да го кара да си я поглежда. Всеки ден му напомняше да си сменя чорапите и му переше гащите на ръка. Значи би трябвало много да го обича! Въпреки всичко усещаше, че той е излязъл от живота й. Не само защото бяха отвлечени от извънземен кораб, пълен с роботи… О, небеса! Тя знаеше, че ще се върнат на Земята. Знаеше, че няма да им се случи нищо лошо. Но Найджъл нямаше да е с нея тогава. Нещо се беше скъсало и тя май никак не съжаляваше.

Гондолата подскочи. Бяха стигнали до кея.

И гондолиерът на колене падна, егати,

а тя от трапеца въздушна целувка му прати…

— запя роботът гондолиер веднага щом Нети слезе от гондолата.

— Благодаря! — рече Нети.

… и тъкмо тогава изсули се значи и виж…

— пееше роботът.

Нети си сложи преводочилата и веднага забеляза табелата: ВХОД РАЗРЕШЕН САМО ЗА ЕКИПАЖА И ПЕРСОНАЛА. Тя тръгна нататък, накъдето сочеше стрелката — по коридор от неръждаема стомана към чифт светещи сини врати.

Докато се приближаваше, не долови никакъв шум от двигатели — освен ако далечното шумолене на листа не беше точно това… или пък беше прибой, разбиващ се о далечен бряг? През тялото й премина тръпка, но тя бързо осъзна, че е просто заради студа. В кораба наистина ставаше все по-студено. И дали само така й се струваше, или наистина дишаше по-трудно?

Пред светещата синя врата Нети размаха кредитната си карта и изкомандва с тон, който използваше за първи път в живота си:

— Специална заповед от Митническото и акцизното управление! Отворете!

Двигателният отсек толкова много приличаше на онова, което можете да видите по научнофантастичните филми, че Нети веднага позна къде точно се намира. Само дето каква беше тая черна-пречерна чернилка зад онова дебело стъкло? Там навън като че ли нямаше нищо, ала въпреки това всички жици и така нататък сякаш бяха свързани с него.

Нети потърси интеркома. Идеята й беше съвсем проста: щом не можеха да се доберат до мостика и лично да поговорят с капитана, тогава тя щеше да му се обади от Двигателния отсек. Все трябваше да има някаква свръзка между мостика и машинното.

В ъгъла стоеше малко шкафче. Нети отвори вратичката и видя там два бутона. На единия пишеше БОМБЕН МОНИТОР, а на другия: ЗА ЗАДЕЙСТВАНЕ — НАТИСНИ. Тялото й се обля от внезапна студена вълна — по-студена дори и от температурата в кораба в момента.

— Бомба?!

Бомба ли имаше на борда? Нети натисна копчето, на което пишеше БОМБЕН МОНИТОР. Един любезен глас заговори:

— Благодарим ви за вашето запитване относно Мегабум! 8D-96 с пълна мощност — „Бомбата, с която ще се гордеете“ — на компанията „Мегабум!“, инсталирана за ваше удобство на този кораб. Удоволствие е за мен да ви информирам, че в момента Мегабум! не е активирана. Благодарим ви за проявения интерес към бомбите.

— Успокоително все пак — промърмори Нети. — А сега къде е интеркомът?

Това, което се случи после, бе пълна мъгла. Нети със сигурност нямаше никакъв спомен. Спомняше си, че се изкачи по стълбата до прозореца от армирано стъкло. Спомняше си, че й ставаше все по-студено и дишаше все по-трудно, а после усети как някаква сила я сграбчва… и я дърпа от стълбата… — сила, толкова могъща, че й се стори, че я засмуква черна дупка или кой знае какво… — и усети как полита хоризонтално от стълбата към онова зад армирания прозорец — каквото и да беше то… а после осъзна, че пада, върти се в мрака и се бори за живота си.