Дъглас Адамс, Тери Джоунс
Титаник — звездният кораб (25) (По идея на Дъглас Адамс)

XXIV

Бяха необходими два дормилионски дена, за да обработят увеличените снимки на земното нощно небе с Големия астрономичен компютър на университета Ясаканда. Компютърът направи петнайсет трилиона милиарда петстотин хиляди милиона седем хиляди четиристотин шейсет и девет различни сравнения и най-накрая намери звездната конфигурация, която съвпадаше с посочената. Намираше се във външния ръкав на галактическата спирала в сектор, който, да си кажем честно, открай време смятаха за необитаем.

— Уви! — възкликна Родден, навигационният офицер. — Ще отнеме доста време, докато стигнем до толкова отдалечено място!

Нети продължаваше да държи Дан за ръката. На него му се струваше, че не го е пускала, откакто намериха снимките. Разбира се, не беше така, но просто Дан се чувстваше жив само в миговете, когато тя му държеше ръката. Ала не смееше да й каже нищо. Никога нямаше да я използва като „емоционална изтривалка“ — можеше да бъде сигурна.

— Имаме само четири дормилионски дена до избухването на бомбата! — рече Нети. — За колко време можем да стигнем до Земята?

Родден не отговори веднага. Искаше да даде съвсем точен отговор. Не му се щеше да вдъхва празни надежди на никого и най-вече на себе си. Най-накрая рече:

— За да стигнем до едно толкова отдалечено място, ни трябват в най-добрия случай три дормилионски седмици…

Нети облегна главица на рамото на Дан и избухна в сълзи. Дойде й твърде много. Тънкият лъч надежда, върху който балансираше през последните два дена, изведнъж се бе прекършил. Дан я прегърна и усети колко меки са раменете й.

— Нети! — рече той. — Ще се оправиш! Тук ще си живееш добре. Ясака е прекрасна! — „Прекрасна като тебе“ — му се искаше да добави, ала се възпря. Междувременно Нети се беше вкопчила в ръката му като в спасителен пояс.

— Както и да е — продължи Родден. — Звездният кораб „Титаник“ се задвижва от една съвсем нова и неизмеримо по-мощна енергия. Ако съдим по времето, изминало от излитането му насам, катастрофата на Земята и момента, когато ние ви прихванахме, бих казал, че Звездният кораб е способен да стигне до Земята за може би три дормилионски дена.

Това добра новина ли беше или лоша? Три дормилионски дена! Щеше да им остави само един ден на Земята, за да намерят Леовинус и да монтират сърцевината обратно в мозъка на Титания, ако предварително приемем, че тя е у него.

Имаше едно-единствено сигурно нещо и то беше, че трябва да тръгват веднага.

Първият им проблем обаче беше да намерят Люси. След последния си разговор с Дан тя се замисли над живота си. Беше се преоблякла в ясаканска копринена риза и излязла на дълга разходка покрай брега на Ясаканда. Червените вълни, които се разбиваха о скалистия бряг, шумяха също така успокоително като вълните у дома в Топанга. Ала това спокойствие кой знае защо не предизвика у нея копнеж по дома. Нещо се беше променило. Нещо бе умряло. Нещо бе поникнало. И Люси точно се опитваше да определи какво, когато Нети я откри.

— Люси! Установиха земните координати! Отиваме си у дома! Но трябва да побързаме! — Нети открай време си я караше без заобикалки. — Между другото тая риза ти стои страхотно!

— Благодаря… обаче… — отвърна Люси, загледана в непознатия морски хоризонт — … аз оставам тук.

— Какво говориш?! — възкликна Нети. — Отиваме си у дома!

— Вече не зная къде е моят дом — отговори Люси. — Лос Анджелис? Лондон? Оксфордшър? Мислех си, че моят дом е там, където е и Дан, но сега…

— Какво става с тебе и Дан? — Нети наистина беше загрижена за това какво става между тях, и то откакто Дан се бе държал така необяснимо, докато тя си търсеше чантичката.

— Нито той, нито аз сме искали онази къща — Люси се обърна и за пръв път погледна Нети в очите.

— Какво?! — възкликна Нети.

— Ами това е. Сигурно от години се залъгваме един друг… за какво ли не… Знаеш ли, че отначало бях влюбена в Найджъл? — Вълните обливаха босите крака на Люси.

— Докато най-накрая не разбра що за лайно е? — попита Нети.

— Не съвсем… По-скоро… Как да ти го обясня? Найджъл беше англичанин… по-различен… вълнуващ. Като го погледнех и настръхвах! И това ме притесняваше… Докато Дан — него го разбирах… Дан си беше познат терен и знаех къде се намирам.

— Но Дан е върхът! — възкликна Нети. — Такъв вълнуващ мъж! Толкова различен от всички! От такива плужеци като Найджъл!

Люси погледна Нети с откровено изумление.

— Извинявай! — продължи Нети. — Не би трябвало да ти говоря за Дан по този начин. Не съм искала да… Карай. И без това трябва да побързаме.

— Да бързам… Да бягам… Откакто се помня, все бързам и бягам, Нети. Закопчах чувствата си в хубавичко спретнато раирано костюмче и ги зарязах… Е, стига толкова!

— Но Дан има нужда от тебе, Люси! Вие двамата сте страхотен екип!

— Точно това си повтаряхме постоянно. Повтаряхме си го, повтаряхме си го и накрая взехме, че го повярвахме. Но сега единственото, което знам е, че съм съвсем различна жена от онази, която се преструвах, че съм.

— Люси!

Люси и Нети се обърнаха рязко. Не бяха чули някой да се приближава.

— Люси! Корабът всеки момент ще полети към Земята! — крещеше Журналиста от вълнолома. — Имаме само няколко минути!

— Имаме?! — измърмори Люси.

— Разбира се! — възкликна Журналиста. — Да не си мислиш, че ще те пусна да си отидеш сама?! Не и след като ми обеща да се омъжиш за мен!

— Но… Жу! Ако искаш да остана тук с тебе, ще остана! — Люси бе притичала вече до него и го целуваше.

— Кхъ-кхъ! — отвърна Журналиста. — Трябва да проследя тази работа до края!

В следващия миг и тримата се юрнаха през плажа към космодрума.