Дъглас Адамс, Тери Джоунс
Титаник — звездният кораб (2) (По идея на Дъглас Адамс)

I

— Къде е Леовинус?! — кресна Патлака на Блеронтис, главен надзирател по количеството на целия Североизточен газов район на планетата Блеронтин. — Не! Не ги ща пак тия лайняни сандвичи с рибен пастет!

Е, не каза точно „лайняни“, защото такава дума не съществува в блеронтинския език. По-скоро би могло да се преведе буквално като „наподобяващ по размери мекичкото на лявото ухо“, но по значение се доближава повече до „лайнян“. Нито пък каза точно „рибен пастет“, защото на Блеронтин рибите не съществуват във формата, под която ние бихме ги разбирали като риби. Но когато превеждаш от езика на цивилизация, за която не знаем и бъкел, намираща се чак в центъра на Галактиката, ти се налага да я караш по приблизителната процедура.

По подобен начин Патлака на Блеронтис не е точно „надзирател по количеството“, а терминът „Североизточен газов район“ със сигурност не дава никаква представа за цялото величие и великолепие на неговото положение. Ами вижте какво, май по-добре да започна отначало.

— Къде е Леовинус? — кресна Патлака на Блеронтис, най-важният и значителен държавник на цялата планета Блеронтин. — Без него корабът не може да излети!

Изпратиха неколцина по-дребни чиновници да търсят Великия. Огромната тълпа се люшкаше с нарастващо нетърпение пред огромния Монтажен док, където новият Звезден кораб се издигаше, увит с копринено покривало в привлекателен розов цвят. Никой от тълпата не беше зървал дори и нитче или болтче от този кораб, но славата му вече се носеше нашир и надлъж из галактиката — от единия ръкав на спиралата, та чак до другия.

Ала великият Леовинус все още не се виждаше никакъв на стартовата площадка. А някакъв дребен чиновник за хиляден път обясняваше на Патлака на Блеронтис защо сандвичите с „рибен пастет“ имат такова голямо значение.

— Обикновено, Ваше изумително и най-възвишено великолепие, вие бихте били съвсем прав да предположите, че изстрелването на един космически кораб не заслужава да се отбелязва с такива забележителни чествания. Но както ви е добре известно, този Звезден кораб е нещо друго. Това е най-великият, най-разкошният, най-напредналият в технологично отношение космически кораб, строен някога; това е Върховният космически кораб — най-великото постижение на кибернавтиката през този век и през който и да било друг; абсолютно неунищожим. Ето защо Интергалактическият съвет сметна за уместно да обяви изстрелването му за събитие, достойно за отбелязване със сандвичи с рибен пастет.

Сърцето на Патлака се сви. И последната му защитна линия се съсухри и се разпадна пред очите му; той разбра, че е обречен да изяде поне една хапка с „рибен пастет“, преди корабът да литне. И знаеше, че вкусът ще се задържи в устата му месеци наред. А един блеронтински месец ще ви стигне за няколко живота, ако случайно сте землянин. Но той, естествено, не беше.

Всъщност никой в цялата тълпа от около петдесет милиона блеронтинци, събрала се да гледа изстрелването на Най-великия звезден кораб в Историята на вселената, не беше и чувал някога за Земята. И да ги бяхте питали, нямаше как да ви разберат, защото при събития, отбелязвани със сандвичи с „рибен пастет“, преводаческите лепенки не бяха разрешени. Поредната тъпа традицийка — от ония, които вбесяваха Патлака^[1].

А Леовинус все още го нямаше никакъв.

— Всички тук са затаили дъх и стискат палци — прошепна Главния репортер на Блеронтинското бюро по събиране на новините в невидимия си микрофон. — Все още никой не е зърнал дори за миг прочутия Кораб, но всеки е убеден, че той е не само най-модерният в технологично отношение, но и най-красивият космически кораб, създаван някога. В края на краищата е създаден от Леовинус, на чийто архитектурен гений дължим великия мост Север-юг, който свързва нашите две полярни шапки; на неговото музикално вдъхновение дължим блеронтинския национален химн „Възтържествуват сандвичите наши всеки Божи ден“; на майсторството му в балистиката и в енергетиката на биомасата дължим нашето трето слънце, което сега сияе над нас благодарение на прочутото си копче за палене и гасене… Но ето, идва новината с… ама какво става? Дами, господа и други същества, май излиза, че великият Леовинус е изчезнал! Цял ден никой не го е виждал. Без съмнение сега корабът не може да бъде изстрелян… но тълпата вече настоява да се предприеме нещо… И — о, Боже! Това пък какво е?

Из множеството се понесе недоволно шушукане: една тайфа дребосъци, облечени в дрипави гащиризони и сплескани такета, изведнъж започна да си пробива път през наблюдателната площадка. Крещяха нещо на неразбираем език и размахваха някакви плакати.

— Като че ли делегацията от Ясака е успяла да се промъкне! — в гласа на Главния репортер се долавяше тревожна нотка. Беше написал предварително целия си коментар — както винаги. Мисълта, че непредвиден обрат в хода на събитията може да го принуди да импровизира, за него беше кошмар, тревожил съня му, откакто се бе захванал с репортерския занаят.

— Хм! — изсумтя Главния репортер. Усещаше как главата му олеква. — Ъ! — помъчи се да си поеме дъх и усети как стомахът му се присвива. — Ох! Кхъ-кхъ! Ми к’во да кажа? — молеше се думите сами да дойдат на езика му. В повтарящия се кошмар — сънуваше го винаги след като е ял сноркови чревца — попадаше точно в такова положение: някаква невидима ръка отмъкваше сценария му и после ни гък, ни мък.

В защита на Главния репортер сме длъжни да обясним, че по време на обществени събития на Блеронтин рядко възникваха непредвидени обстоятелства, защото властите упражняваха здрав контрол.

— Много ясно, че са те! — възкликна Главния репортер. — Успях! Това са ясаканците, няма грешка! Виждам ги! — ама това всъщност си бяха цели две изречения! Той можеше! — Имат пурпурни щипкохлъцки! Ох, мамка му! — да не можеш нищичко да измислиш, си беше едно; но защо сега дрънкаше пълни глупотевини? Това го нямаше дори в кошмара. Беше още по-зле!

Истината е, че личното нещастие на Главния репортер беше брънка от цяла верига нещастия, смущавали строежа на Кораба от самото начало. Носеха се слухове за претупана надве-натри работа: курсорите гълъби в кибермрежата ги нямаше никакви; големият двигател беше забутан незнайно къде; самият Леовинус се беше сдърпал с Председателя на „Звездострой инкорпорейтид“; свада избухнаха и между Леовинус и неговия мениджър Бробостигон; между Бробостигон и счетоводителя на Леовинус, Скралионтис; между Скралионтис и Леовинус и т.н., и прочее.

Факт си беше, че построяването на Звездния кораб беше докарало до финансово разорение всеки, забъркан в него, включително и цялата планета. До този момент Ясака беше процъфтяващ курорт, населяван от трудолюбив народ. Тъй като разполагаха с най-ефикасната и надеждна строителна индустрия в цялата Централна галактика, ясаканците от векове се радваха на спокойно благоденствие и на висока репутация. Никога не надуваха цените. Винаги свършваха работата в срок. Не претупваха нещата. Бяха раса от горди занаятчии, които нямат нищо общо с Интергалактическите сандвичеви турнири и точно заради това спечеленото от тях се използваше за благото на собствения им народ.

Така беше, докато не се захванаха с построяването на шедьовъра на Леовинус — Звездния кораб, изправен на стартовата си площадка в очакване да вдигнат булото му.

— Върнете ни щастливия живот! — крещят демонстрантите от Ясака.

— Планети, а не звездолети! — реват плакатите им срещу неразбиращата тълпа.

— Разкарайте тия копелдаци оттук! — ръмжи Флортин Риманкес, началникът на Полицията и зайците.

— Къде е Леовинус? — хленчи Патлака на Блеронтис.