Дъглас Адамс, Тери Джоунс
Титаник — звездният кораб (10) (По идея на Дъглас Адамс)

IX

В мига, в който корабът потегли, Дан усети как стомахът му се сви. Това, разбира се, беше просто резултат от невероятното ускорение, стоварило се върху тялото му. Но Дан, който представа си нямаше, че корабът е ИЗЛЕТЯЛ, реши, че просто започва да се изнервя. Свиването на стомаха бързо бе последвано от отлив на кръв от мозъка, което доведе до моментно виене на свят, а след това до пълно затъмнение.

Ако не беше припаднал току-що, Дан щеше да забележи, че излитането бе засегнало Люси и Нети по еднакъв начин, макар че и двете не знаеха какво става.

— Няма за какво да се тревожите, сър, мадам и нещо си там — с това последното учтивият робот като че се обърна към изпадналата в кома Нети. — Съвършено рутинно излитане. Вие, формите на живот, му ударете една хубава дрямка, докато ние, машините, караме кораба — и самият пиколобот също се изключи и полегна във вид на спретната могилка, докато корабът набираше скорост, далеч надхвърляща първоначалните му спецификации, към някоя незнайна част на Интергалактическия пространствено-времеви континиум.

 

 

Роботите на борда вероятно се бяха свестили преди човеците. Нети се събуди, съблечена и настанена в леглото, в мъничка каюта — горе-долу колкото апартаментът й в Харингей.

Като не броим размера, всичко останало на това място й бе напълно непознато. Чаршафите бяха направени от някакъв материал, който на пипане напомняше коприна, но много по-плътен и тежък. Върху чашата с четката за зъби бе изрисувана възрастна египетска оперна певица, или поне на това й приличаше на Нети. Веднъж тя беше получила пощенска картичка с възрастна египетска оперна певица и си я пазеше в едно чекмедже. Самата четка за зъби беше доста смахната, защото постоянно свеждаше глава и четкаше собствената си дръжка като птичка, която се пощи.

Срещу леглото имаше телевизор, по който като че единственото забавление, което предлагаха, беше снежна буря. Нети хвана дистанционното, насочи го към телевизора и започна да натиска копчетата. От пода се подаде барче; един чистачобот се измъкна от гардероба, забърса невидима прашинка, изскърца „Благодаря, че обичате чистата околна среда“ и пак изчезна от погледа й; вратата се отвори, лампите започнаха да святкат и загаснат; но телевизорът отказваше да дава каквато и да било програма освен снежната буря.

— А! Здрасти! Радвам се, че си си намерила Личната Електронна Джаджа. Моля те, носи си я през цялото време, тъй като чрез нея се свързваш със Звездния кораб Титаник! Добре дошла на борда. — Нети проумя, че очевидно това, което й говореше, беше стандартният лампион в ъгъла на каютата. Тя инстинктивно придърпа чаршафите, за да покрие гърдите си.

— Лелееее! Хич не те обвинявам, че гледаш да пазиш тия сладуранчета само за себе си!

— Бихте ли се обърнали, докато се облека! — тросна се Нети. Лампионът послушно се обърна. От другата страна беше досущ същият.

— Бихте ли се махнали, моля? — рече тя.

— Ей! Ама т’ва ще е супер! И без това ми е дошло ей-дотука да вися в тая каюта! — и стандартният лампион чинно заситни към вратата. — О, между другото — рече той нехайно — аз съм твоят Слугобот. Ако искаш нещо, просто се обади, аз ще съм наблизо. Уха! Страхотно е да смениш малко пейзажа! — и затвори вратата.

— Убедена съм, че не е редно този робот да се държи така — си рече Нети, навлече дрешките си и огледа нещото, което бе сбъркала с дистанционно. На него имаше най-различни копчета. Върху едното беше изрисуван слугоботът. Тя го натисна, вратата се отвори и Слугоботът надникна вътре.

— Мале, мале, мале! Страшна си с тая тениска! — възкликна той.

— Бихте ли се въздържали от лични забележки, моля! — навъси се Нети.

— Ей! Не съм искал да те обидя бе, такова! — Слугоботът като че наистина се засегна дълбоко. — С какво мога да ти бъда полезен?

— Първо, искам да се срещна с колегите ми. Второ, вероятно бихме искали да разберем как може да напуснем този кораб.

— А стига бе! — Слугоботът щракна с металните си пръсти: дзъннн! — Искаш да кажеш, че тука има и още такива суперпарчета като тебе?

— Държите се по най-невъзпитан начин за андроид! — Нети знаеше как да се обърне към един робот. — Ако обичате, бихте ли си държали личното мнение за себе си? Иначе ще се оплача — разбирате за какво ви говоря.

Слугоботът замръзна на място.

— Ей, виж сега — аз съм истински бот с „презаписана личност“. Такъв си ми е характерът!

— Е, на мен твоят характер обаче не ми харесва. И щом си тук, за да ми слугуваш, просто веднага престани!

Роботът се нацупи ужасно.

— Добре! Айде стига толкова.

— Знаеш ли къде са приятелите ми?

— В съседните стаи? — предположи слугоботът. Само след секунда Нети изхвърча от кабината. На всяка врата по тесния коридор, който завиваше и се губеше от поглед, имаше надпис.

— Какво означава това? — попита тя. В отговор роботът измъкна чифт очила и й ги подаде. Тя се поколеба, после ги сложи.

— Преводочила — обясни с нещастен тон Слугоботът.

Сега Нети забеляза, че на всяка врата беше изписано име. „Хиацинт“, „Жасмин“, „Делфиниум“ и тъй нататък.

— Ама че кич — измърмори тя и задумка по „Карфиол“. След около дузина напразни опити с най-разнообразна флора тя се обърна към Слугобота, който мълчаливо ситнеше подире й с прибрани зад гърба ръце.

— Виж какво! Знаеш ли или не знаеш къде са приятелите ми?

— Не знам — отвърна слугоботът.

— Знаеш ли или не знаеш как да ги намеря? — Нети построи въпроса си много внимателно.

Слугоботът мисли, мисли и накрая рече:

— Знам.

— Тогава ми кажи!

— Списъкът с гостите — обясни роботът.

— И къде е той?

— Рецепциоботът — Преддверието — на етажа за качване — изрецитира ботът.

— Не може ли просто да позвъня от стаята си?

— Не, от апартаментите в супергалактическа пътническа класа не може.

— Тогава ме заведи до Преддверието — рече Нети.

— Ах! — възкликна Слугоботът. — Боя се, че не мога да напусна тази палуба, но ако отидеш до асансьорите, Пиколоботът ще се погрижи всичките ти изисквания за вертикална транспортация да бъдат удовлетворени, а после Портобот ще те заведе до Преддверието.

Нети въздъхна. Вече беше разбрала, че Супергалактическата класа надали притежава светски блясък.

 

 

Люси се свести и чу силно думкане. Надигна се и огледа непознатата стая. Беше мъничка, тясна, а в ъгъла стърчеше отвратителен лампион. Телевизорът не работеше както трябва, а цветовете биеха на противно розово. Изотдолу идваше непрекъснато стържещ шум, пък и това проклето думкане по… както се досещаше, вратата.

— Люси! — сега Люси се осъзна, че думкането беше придружено и с викане. — Отвори!

Беше Дан.

— Как?

— Има една такава джаджа като дистанционно — използвай я! — викна й Дан.

След малко ровичкане тя успя да отвори вратата и ето ти го Дан, застанал сред мизерен на вид коридор — прокарваше пръсти през косата си, както винаги.

— Слава Богу, че си добре! — той се усмихна с онази негова усмивка, цяла миля широка и Люси му се метна на врата, сякаш се давеше.

— Какво стана? — извика тя.

— Сега ще разберем — слава богу, гласът му прозвуча по-уверено, отколкото се чувстваше.

— Ние сме на онзи кораб, нали? — Люси искаше гласът й да не звучи толкова уплашено, защото щом Дан беше там, тя наистина вярваше, че всичко ще се оправи.

— Хайде да намерим Нети и да се измитаме оттук, колкото се може по-бързо — рече Дан. — Явно можем да открием други пътници само като отидем до Преддверието. Човек ще си рече, че един толкоз префърцунен кораб би трябвало да има телефони, които да свързват стаите!

 

 

Входът към асансьора на Супергалактическата пътническа класа не предлагаше изглед към Централния кладенец. Но влезеш ли в асансьора, самите мащаби на Кладенеца те изненадваха. Люси и Дан направо си глътнаха езиците.

— Кхъ-кхъ! — рече Пиколоботът. — Ако сър, мадам или нещото си там бъдат така любезни да дадат някакви индикации относно изискванията си за вертикално транспортиране, може би ще мога да се заема с работата си, както си му е редът.

— Преддверието, моля — рече Дан.

— Искате от МЕН да се КАЧВАМ НАГОРЕ?

— Така ли? — попита Дан.

— Преддверието се намира на нивото за качване, сър — рече Пиколоботът с тон, с който повечето хора биха се обърнали към някоя особено тъпа жалка буца кал.

— Ами тогава бихме искали да отидем там.

— НАГОРЕ?

— Щом казваш.

Пиколоботът отчаяно изстена и измърмори под нос:

— Ех, тази днешна младеж! Пукната пара не дава за тия, дето са минали през ада на две световни войни и са останали кой без ръка, кой с рухнал брак!

Люси срита Дан, тъй като усети, че той се кани да отговори нещо.

— Просто ни закарайте до Преддверието — рече тя с най-добрия си тон в стил „на Родео Драйв заложници няма“, който използваше, когато си купуваше старинни черги.

Пиколоботът потисна надигащото се в гърлото му патетично хълцане, хвана дръжката, която стърчеше от гърдите му, и с въздишка я бутна нагоре. Асансьорът набра скорост и двамата вътре отново загубиха ума и дума пред зрелищното великолепие на Звездния кораб.

Люси провря ръка в дланта на Дан. В мечтите си тя си бе представяла места с подобни мащаби и великолепие, но знаеше, че те строго принадлежат към света на въображението. И въпреки всичко, ей я на — сред интериор, досущ съвпадащ с мечтите й. Старата свещеническа къща, по която Дан беше толкова пощурял, в сравнение с това тук изглеждаше като евтина безвкусица.

Тя погледна Дан изкосо. Нямаше как да се досети за какво си мисли. Пък и никога не успяваше.

 

 

Щом излязоха от асансьора в лоджията на върха на Големия Централен кладенец, съзряха руса фигура на високи токчета да хлътва в далечната врата. Когато стигнаха Преддверието, откриха Нети, дълбоко потънала в разговор с една настолна лампа.

— Това е Преддверието, сър и мадам. — Един Портобот вече се носеше към тях на колелца и размахваше крайници по доста безсмислен начин. — Като пътници от супергалактическата класа ви се позволява да преминавате през това фоайе, но не можете да ползвате тоалетните чинии. На вашата палуба ще намерите сервизните помещения за Супергалактически пътници.

— Вижте, ние не пътуваме — рече Дан. — Просто искаме да разберем как се излиза от това нещо.

В този миг Нети, която май нямаше да стигне доникъде с тая настолна лампа, ги забеляза.

— Хей! Ето ви къде сте били! — извика тя, после отново се обърна към настолната лампа и рече: — Виж какво, умна ми крушко, попълвай си молбите самичка в три екземпляра, ако щеш, и после си ги заври под абажура!

Настолната лампа отпусна глава в ръце и се престори, че гледа в друга посока.

— Как се излиза от това нещо? — повтори под носа си Портоботът, щом Нети се приближи.

— Аха! — отвърна Дан. — Искаме да се махнем и то по най-бързия начин.

— Оуу! — Нети ги погледна, лекичко озадачена. — Не ви ли се иска да поразгледате?

Дан откри, че тази необикновена жена го изненадва все повече и повече.

— Да поразгледаме ли? — възкликна той. — Не те ли е страх?

— Е, да, мъничко, но пък е толкова ВЪЛНУВАЩО! А пък тези роботи изглеждат съвсем безобидни. — Нети перна с пръст Портобота под брадичката. Той изсумтя и се престори, че изтръсква мъхче от ръкава си. Из дюшемето изникна един Чистачобот, подбра въображаемото мъхче, изскърца и се стрелна обратно.

— Направо да се смае човек, нали? — несигурно понечи Люси да се включи в разговора.

— Сензационно е! — съгласи се Нети.

— Но трябва да бъдем разумни — Дан възприе тона си в стил „тук отговарям аз“, с който досега не бе успял да преметне никого. — Трябва да намерим изхода… за да разберем къде се намираме… а после, ако наистина го искате, можем да си устроим малка експедиция из кораба.

— Боя се, че няма да можете, сър — Портоботът изсумтя по онзи особен начин, предназначен да накара всекиго, който не е платил цяло състояние за билета си на надутите туристически агенти в Кенсингтън да се чувства като нежелан пърхут.

— Не можем какво? — заинтересува се Люси.

— Боя се, че не можете да напуснете кораба — отвърна портоботът. — А сега, ако нямате нищо против да изтичате до собствената си палуба…

— Чакай малко! — Дан бе решил да се държи гадно, което в неговия случай означаваше толкова гадно, колкото пакетче лейкопластови лепенки. — Какво искаш да кажеш с това, че не можем да напуснем кораба?

— Ние ПЛЕННИЦИ ли сме? — Нети като че леко се стресна.

— Не, мадам или нещо си там, разбира се, че не сте пленници; става въпрос за чисто физическата невъзможност да напуснете в момента, тъй като Корабът е в полет. — Портоботът се прокашля и посочи лоджията и Големия Централен кладенец. — Предлагам на всички вас да слезете долу в ресторанта на Супергалактическата пътническа класа, където ще откриете прости домашни гозби и голяма торта.

Новината, че корабът е в полет, упражни забележителен ефект върху тримата човеци. Ако там имаше прозорец, те без съмнение щяха да се втурнат към него. Поради липсата на прозорец цялата енергия, която щеше да отиде за втурването, трябваше все някак да влезе в работа. Нети я използва за извършването на няколко упражнения от аеробиката, разработени с цел да освобождават стреса. Люси и Дан пък я използваха, за да крещят по Нети.

— Видя ли какво направи! Ох, Божичко! Ние летим в космоса! Само ти си виновна! — Дан бе избрал простите нападки.

— Знаех си аз! — Люси се беше спряла на упреци към самата себе си, провокиращи чувството за вина. — Знаех си, че не трябва да тръгваме подир тая тъпа изрусена празноглавка!

— Моля ви, въздържайте се от крясъци на Нивото за качване. Тук може да има пътници от първа или втора класа. На вашата палуба в Супергалактическа пътническа класа можете да си крещите, колкото си щете — и Портоботът отново им посочи пътя надолу.

Нети вдигна ръце.

— Ей, ей! Ей! Хора! Спокойно!

— Какво ти спокойствие! — Дан беше минал в театралния си регистър. — Ти току-що разруши бъдещия ни дом! Принуди ни да се качим на извънземен кораб! А сега вече дори не се намираме на Земята! Бог знае как изобщо ще се върнем!

— Моля ви! — прекъсна го Нети. — Не съм разрушила бъдещия ви дом…

— Не! Не! Знам! Извинявам се! Просто се олях! — Дан не знаеше защо каза това.

— А ако наистина сме в положението, в което този робот твърди, че сме, по-добре ще е да не губим ум и да решим как ще се измъкнем от него.

— Ааааа! ААааАаааа! АААаааааААААааа! — Люси бе решила да остави настрана възхищението си от баснословния декор на кораба и пак се бе върнала към стила „Първичен вик“.

— Моля ви, пищете само на палубите на Супергалактическа пътническа класа! — настоя роботът.

— ТЪЙ ЛИ?! — кресна Дан. — А КАКВО МОЖЕМ ДА НАПРАВИМ?!

— Предлагам ви — твърдо рече Нети — да намерим капитана — все трябва да има такъв — да му обясним положението си и да го помолим да ни откара вкъщи.

— Върхът! Направо върхът! — Дан преливаше от сарказъм. — ВЪРХЪТ! Да намерим капитана! Как пък аз не се сетих? О, да! Блестяща идея, няма що!… Всъщност, тая идея си е доста свястна…

— Ааа! АаааааАа! ААААА! — продължи Люси след кратка пауза.

— Млъкни! — скастри я Дан. Случваше се за пръв път и тя наистина млъкна от изненада.

— Къде можем да намерим капитана? — обърна се Нети към Портобота, който се оглеждаше нервно, за да се увери, че тия супергалактически пътнически писъци не са притеснили някой друг пътник.

— Капитанът, мадам или нещо си там, се намира на капитанския мостик — отвърна Портоботът студено с убийствена логика.

— А него как да намерим?

— Не можете — твърдо рече роботът. — До капитанския мостик имат достъп само настанените в първа класа.

— Е, можем да минем оттам, за да стигнем до мостика, надявам се? — изтъкна Нети.

— Боя се, че не — изсумтя портоботът. — Всички териториални ограничения при пътуване се спазват строго на този кораб.

— Ох, хайде стига! — възкликна Дан. — Случаят е спешен!

— Ей там! — посочи Нети. Току-що си беше сложила преводочилата и сега можеше да прочете табелата „Оттук нататък — само за пътници първа класа“ — на вратата в дъното на фоайето.

— Хитро! — възкликна Дан, когато Нети му обясни как е разбрала откъде трябва да минат.

— АААааа! — каза Люси. — Съжалявам! Не исках да пищя! Просто онзи робот се движеше толкова бързо! — Така си беше: в мига, в който Дан, Нети и Люси пристъпиха към Входа за Първа класа, Портоботът ги задмина и им прегради пътя.

— Дълбоко съжалявам, сър, мадам и нещо си там…

— Престани да ме наричаш „нещо си там“! — възмути се Нети.

— Оттук нататък достъпът за пътниците от супергалактическата класа е забранен. А сега, ако бъдете така любезни да се върнете в собствения си отсек…

— Разкарай се от пътя, Джийвс! — тросна се Дан и бутна робота настрани.

— Сър ще намери вратата запечатана — изсумтя Портоботът, — а ако не се върнете в собствените си каюти, ще бъда принуден да повикам охраната на кораба. Зайците им са много зли.

Дан и Люси вече дърпаха и блъскаха вратата на Първа класа, но очевидно упражнението нямаше никакъв смисъл.

— Няма начин да няма начин — рече Нети. Нещо в тона й накара Дан и Люси да се успокоят и да се върнат към рационалното мислене.

— Добре! — рече Дан. — Нека аз да се оправя с това. В крайна сметка, пътуванията са — или бяха — моят занаят. Тук си имаме работа с най-обичайния проблем, известен на пътниците по целия свят. Как можем да получим безплатно повишение?

Портоботът млъкна.

— Ха! — Дан веднага разпозна реакцията: дебелашка тъпа наглост. — Ако веднага не ни кажеш как можем да бъдем прехвърлени в по-висока класа безплатно, ще докладвам за тебе на Асоциацията по пътуванията. — Блъф беше, но досега бе помагал много пъти.

— В това не мога да ви помогна, СЪР — презрението в гласа на робота беше толкова осезаемо, че да ти настръхне козината. — Ще трябва да си поговорите с рецепциобота — и той посочи настолната лампа, с която преди разговаряше Нети.

— Хъ! — изсумтя Нети. — Тая машина върши работа толкова, колкото и бална рокля без презрамки при голямо ускорение!

Но Дан вече беше притичал до рецепциобота и сега се готвеше героично да се самоунижи.

— Виж сега — започна той. — Сбъркали са и са ни настанили в погрешни стаи. Това — както очаквам, че се досещате — е Глория Станли, актрисата — Дан посочи Нети, която веднага го хвана накъде бие и прилежно метна изкусителен поглед на рецепциобота. — Аз съм менажерът й, а младата дама е неин адвокат. — Люси наистина го докарваше на вид в костюма си със строга кройка на ситни райета. — Трябваше да ни дадат билети за първа класа, но нашият агент по пътуването оплескал резервациите. Можете ли да ни прехвърлите незабавно?

Рецепциоботът си вдигна абажура или главата и се втренчи право в Дан с двете си лампи: Като че му беше неудобно, но запази самообладание.

— А за коя агенция става дума? — попита той.

— Топ Тен Травел — Дан вече беше навлязъл в ролята.

Рецепциоботът примига няколко пъти, сякаш преглеждаше файлове нейде в базата данни. После се чу нещо като „бинг!“ и роботът чукна с пръст по масата.

— Нямам данни за подобна агенция в Галактиката.

— Уверявам ви, че тя съществува — отвърна Дан. — Е, поне до тази сутрин СЪЩЕСТВУВАШЕ.

— Вижте, трябва да ни прехвърлят в първа класа — реши и Люси да се намеси.

— О, разбира се, мадам — Рецепциоботът бе започнал да се държи с нагла любезност. — И за сметка на кого?

— Майем, Бадер и Лист — отвърна Люси. Така се казваше нейната кантора.

— Нямаме данни за такава фирма — рече рецепциоботът.

— Дори не проверихте в базата данни! — възмути се Люси.

Рецепциоботът примига два-три пъти и пак се чу „бинг!“. После се наведе напред.

— Мога да ви прехвърля само ако заплатите разликата в аванс.

— Колко? — Дан чувстваше, че тука теренът беше хлъзгав.

— Седемдесет милиона пистри или два феда. Не приемаме в брой, можете да платите само с Галактическа златна кредитна карта.

— Според мен вие не оценявате достатъчно коя точно е Глория Стенли… — смени Дан тактиката.

— О, зарежи — смънка Нети. Мразеше такива работи.

— Вижте — подхвана Люси с най-добрия си адвокатски помирителен тон — Трябва да има някакъв начин да организирате преместването ни. Ние сме ценни клиенти.

Рецепциоботът направи бърза проверка, този път на екранче, вградено в бюрото.

— Супергалактическа пътническа, ГРАТИС — прочете той обвинително. — Вие сте с БЕЗПЛАТНИ билети?

— Точно така! Ние сме ценни пътници! Знаменитости! — Дан бе захвърлил предпазливостта на вятъра. Но рецепциоботът поклати абажур.

— Съжалявам, не мога да ви помогна абсолютно с нищо. Вие просто не можете да се преместите от Супергалактическа пътническа в Първа класа, да не говорим пък с билет ГРАТИС. Ако бяхте във Втора класа, може би щях да мога да направя нещо.

— Виж какво! — тросна се Нети на лампата. — Хич не ни пука в коя класа пътуваме…

— На мен ми пука! — рече Дан.

— И на мен! — възкликна Люси.

— Ние просто трябва да поговорим с капитана — обясни Нети. — Можете ли да ни свържете с него?

— Това е против политиката на компанията — отвърна рецепциоботът. — Да се позволява на пътници от Супергалактическата, особено ГРАТИСЧИИ, достъп до висшето командване.

— Божичко! — измърмори Нети на другите двама. — Не издържам. Трябва да има някакъв начин да се свържем с Капитана.

— Как можем да се прехвърлим във втора класа? — Люси бе усетила, че в момента Дан е вкопчен здраво в хватката на най-могъщата сила, известна на човечеството: желанието да се издигнеш, без да си платиш. Нищо не можеше да го спре.

— Без съмнение не искаме твърде много с това? — Дан бе по средата между хленченето и подмазването.

Рецепциоботът втренчи сериозен поглед в тавана.

— Много приятен цвят. Говоря за абажура ви — Люси бе решила да пробва друг подход.

— Това са просто цветовете на компанията — рече рецепциобота.

— Но ви отиват — продължи Люси. Дан подбели очи.

— Виж! — опита се той отново да овладее дискусията, но Рецепциоботът го прекъсна:

— Ваучерите за прехвърляне са в стаите ви. А сега, МОЛЯ ВИ, имам си работа.