Дъглас Адамс, Тери Джоунс
Титаник — звездният кораб (20) (По идея на Дъглас Адамс)

XIX

Дан не беше съвсем сигурен защо чак толкова се изненада, когато разбра, че на Звездния „Титаник“ има килии. В известен смисъл така и трябваше, предположи той, ала въпреки това те изглеждаха съвсем не на място сред целия този лукс и елегантност. Килията, в която ги хвърлиха двамата с Журналиста, беше — каквито поначало са си килиите — гола и студена. Също и влажна — естествено, точно това би трябвало да очакваме от една килия, но все пак беше странно, при положение че се намира на подобен технологичен връх.

— Люси е такова страхотно парче за чукане! — Журналиста клатеше възхитено глава. — Късметлия мъж си ти.

— Виж — каза Дан, — много ми е неприятно, че трябва да те извадя от това заблуждение, но на Земята ние се отнасяме към тези неща различно от вас, блеронтинците…

— И още как! — възкликна Журналиста. — Когато Люси първа ми предложи да правим секс, направо не повярвах на ушите си!

— Какво, какво?! — възкликна на свой ред Дан.

— Ами ние си мислехме, че бомбата всеки миг ще гръмне и тя… такова… хей! Точно се сетих! Според теб тази, другата ти приятелка… как й беше името?

— Тя ти е предложила… да правите любов?!

— Оная русата — Нощи!

— Нети.

— Според теб дали Нети ще се сети да заприказва бомбата?

— Не ти вярвам, че Люси ти е „предложила да правите любов“! — опъна се Дан.

— Така всъщност разбрах за първи път колко различно се отнасяте към секса вие на вашата планета!

Дан се умълча. От толкова години познаваше Люси — и какво?! О! Че те май вече станаха цели тринайсет години (а може би и повече, тъй като пътуваха със скоростта на светлината!) и през цялото време не помнеше някога Люси да е подела инициативата и за един-единствен сексуален акт. През първите години той понякога лежеше нощем буден и чакаше дали все пак тя няма да му посегне, но най-накрая се отказа. Тя винаги с най-голяма радост се любеше с него, но той трябваше да започне пръв. И беше приел, че просто това е положението.

— Ей! Надзирателю! — крещеше Журналиста през решетките.

— Жу! Ти ли си? — обади се гласът на Люси от една килия по-надолу по редицата.

— Люси! — викна Журналиста. — О, пангалинска канализация! Искам да те побъркам от чукане!

— ПРЕСТАНИ! — не издържа Дан и се нахвърли върху Журналиста. Двамата се затъркаляха по подгизналия под. Дан млатеше и риташе, а шашардисаният журналист Жу се опитваше да се оварди.

— Дан! ДАН! Ти ли си? — крещеше Люси. Чуваше, че се бият. — Престанете! Пестете силите си! Все някак трябва да се измъкнем оттук!

— Люси е права! — изпухтя Журналиста. Изведнъж бойният дух на Дан се изпари и той се зачуди защо ревнуваше толкова.

— Защо ме нападна? — попита Журналиста.

Дан понечи да му разясни земните сексуални нрави, но се спря.

— Виж какво — каза той, — хайде да сключим примирие! Просто повече недей да говориш за секс днес, става ли?

— Щом казваш… Но за мене не се притеснявай. Изобщо не съм шокиран от свободните ви нрави на Земята…

— Няма ли да млъкнеш поне за минутка?!

— Добре де! — съгласи се Журналиста.

— А сега — продължи Дан, — разкажи ми всичко, което знаеш за тоя кораб, на който се заклещихме, а после може би ще успеем да измислим заедно някакъв начин да се измъкнем.

И така, Журналиста разказа на Дан как заради строителството на Звездния кораб „Титаник“ планетата Ясака беше банкрутирала и как после „Звездострой Инкорпорейтид“ бяха преместили строителството, без да си изплатят дълговете. Разказа му и за слуховете за финансови проблеми около строежа на Блеронтин, за както подозираха, калпавата работа на Неомъжените майки тийнейджърки и за претупването на нещата въобще. Дан научи и за Леовинус — архитекта, инженера, художника, композитора и най-великия всеобщ и всевъзможен гений на Галактиката — и за срещата с него преди излитането на кораба. Журналиста описа и Скралионтис, счетоводителя, който му беше съобщил за бомбата и заговора за взривяването на кораба, и за присвояването на застраховката, и за това как предателят скочи в обятията на смъртта, след като го беше нападнал някакъв папагал.

После той осведоми Дан как, въпреки че беше ранен, бе решил да се скатае на борда, за да направи големия удар в журналистическата си кариера, който досега винаги му бе убягвал: щеше да извади на показ цялата история за построяването на кораба и в същото време да опише какво е да си единствен пътник на борда, (идеята била да се изстреля корабът на автопилот и след това да се изпрати на Дормилион, където да се качат първият екипаж и първите пътници.)

Журналиста разказа на Дан и как корабът бе претърпял СМПС (Спонтанен Мощен Провал на Съществуването) скоро след изстрелването и се беше стоварил на някаква неизвестна планета в най-затънтените краища на Галактиката. Най-накрая му описа как след катастрофата бе чул викове, идващи иззад една от завесите в Трапезарията на Първа класа и бе открил там Леовинус, увит и овързан от Скралионтис. Журналиста го бе освободил, а после се бе опитал да спре стареца, когато онзи се юрна да излиза от кораба — ала напразно; Въпреки годините си Леовинус го бе надвил (тогава на Журналиста още му течала кръв) и със заканителни крясъци, размахал блещукащ сребърен чиреп в ръка, въобразявайки си, че все още се намира на Блеронтин, великият гений изчезнал в мрака на чуждия свят…

— Капитан Болфас иска да те види — надзирателят внезапно прекъсна дългия разказ. Раздрънка ключовете, отвори вратата на мизерната килия и измъкна Журналиста навън.

Капитан Болфас бе съпроводил прекрасната Нети до Капитанския мостик. Там я бе поканил на чашка чай и бисквитки с канела, докато даваше необходимите разпореждания огромният кораб да поеме обратен курс към планетата Земя.

— Не бих желал да проявя неуважение — обясни й той, — но тази планета не ми е известна, макар че, разбира се, това би трябвало да е най-прекрасният свят, щом е дом на едно толкова прекрасно и очарователно създание като вас — той се поклони и Нети усети тръпката с теб да се държат като с героиня от „Абатството Нортенгър“^[1].

— Убедена съм, че сте повече от способен да ни отведете у дома — и тя сведе очи.

— Ах! Драга ми госпожице! — възкликна капитанът. — Не аз, корабът сам ще ви отведе! Точното местонахождение на планетата Земя ще бъде записано в централния разум на кораба. Макар и никой от нас да няма ни най-малка представа къде се намира тя, всичко, което се иска от мен, е да кажа на Титания — така Леовинус е кръстил своята кибернавтична система. Тя ще я открие и ще ни отведе там.

Капитан Болфас натисна малко копче на едно от таблата до някаква видеоигра, създадена по скорошен блеронтински филм… и тук изведнъж романът престава да бъде от Джейн Остин. Дори и от Катрин Куксън вече не е.

— Бартфартингасти! — възкликна капитанът. — Нещо не е наред! Никакъв отклик!

Нети, която си мислеше, че Земята и „вкъщи“ са наистина съвсем близо — само на едно копче разстояние — изведнъж усети как те се отдръпват вдън космоса.

— Капитан Болфас! — ефрейтор Бюк-Уилинюджит (братовчед по сватовство на ефрейтор Бюк-Хамадорф) бе пристигнал току-що, останал без дъх и крайно изнервен. — Сърцевината на централната интелигентна система! Някой е отстранил жизненоважните функции!

Болфас се обърна към Йелин, който се беше заиграл с една игра от типа „изтреби ги до крак“.

— Това е работа на онзи блеронтински вандал! Доведете го веднага!

Когато хвърлиха Журналиста в краката му, Болфас съвсем се беше вбесил — не толкова, колкото щеше да се вбеси, ако бе разбрал за нестандартните материали, използвани за парапета около Централния кладенец или пък за скандалната липса на гланц на дъното и в шахтите за боклук (бяха казали на Неомъжените майки тийнейджърки там да не шлифоват и дори да не мазват с лак!), но все пак беше доста вбесен.

— Какво си направил с мозъка на Титания?! — ревна той.

Журналиста вирна брадичка и отговори:

— Мога да ви кажа само името, ранга и номера си.

— Това тук не ти е „Голямото бягство“^[2] — възкликна Болфас и размаха фенерче пред очите на Журналиста. — Кажи ми какво знаеш! Или ще заповядам на Хорст — виждаш ли го тук? — да ти направи най-лошото!

— Устните ми са запечатани! — Журналиста извърна глава.

— Много добре! Не ми оставяш никакъв избор! — изръмжа Болфас и го фрасна по физиономията с кожената си ръкавица.

— Добре! — изведнъж се съгласи Журналиста. — Ще ти кажа всичко, което поискаш! Всичко!

— Не ти ли се иска да те помъча още малко?

— Не! Предпочитам да ти го кажа веднага.

— Много добре! Знаем, че си саботирал мозъка на Титания, за да ни попречиш да се върнем на Ясака! Кажи ми какво си направил с частите!

Журналиста сякаш се изненада.

— Скралионтис не ми разказа нищо за тази част от заговора!

— Какъв заговор? — Болфас тайно се възхищаваше на блеронтинския си противник за способността му да запази хладнокръвие при такива обстоятелства. Някой по-слаб би поддал. „Жалко, че в тази война не сме на една и съща страна — мислеше си той. — Обаче от друга страна, ние всъщност въобще не водим война.“ Помъчи се да се стегне.

Тогава Журналиста му разказа всичко, което знаеше за заговора на Скралионтис и Бробостигон да взривят големия кораб и да присвоят застраховката. Болфас слушаше, пребледнял от гняв. Нети виждаше как вътре в него всичко кипи.

Капитанът се поколеба — вече беше хванал дръжката на СР-пистолета — но нещо в погледа на Нети го възпря. Остави оръжието на мира.

— Бяха в кораба вечерта преди излитането — рече Журналиста. — Не са искали да привличат внимание като ту влизат, ту излизат, така че каквото и да са извадили от централната интелигентна система, са го скрили някъде на борда.

— Звучи ми приемливо — обади се Асмал, другият ясакански командир, който до този момент се справяше фантастично добре с играта „Тетрис“.

— Много добре! — отсече Болфас. — Ще претърсим кораба от носа до кила. Трябва да намерим тези части или никога няма да успеем да върнем Нети на нейната планета! Всъщност както стоят нещата и до Ясака ще видим зор да се замъкнем!

— Мисля, че ще се справим, капитане! — обади се Родден, навигационният инженер. — Намираме се в зона Сириус Е-О 3278, в района Проксима-Бетрил на Вътрешната галактика. Главата си режа, че ще ни закарам у дома веднага щом Асмал поеме ръчното управление на енергията на кораба!

Асмал кимна.

— В момента контролирам достатъчно функции, за да направя маневрата. Но ще пътуваме доста дълго — поне няколко часа.

И така, великият Звезден кораб „Титаник“ обърна огромното си туловище сред обкичения със звезди космически мрак и мудно се повлече към планетата Ясака.