Джон Огъст, Джейн Хемшър, Куентин Тарантино, Оливър Стоун
Родени убийци (6)

3.

Уейн Гейл беше щастлив човек. Щастлив, щастлив, щастлив. Роден в море от грижи и любов в семейство от средната класа в Мелбърн, Австралия. Насърчаван да развива талантите и божествените си дарби още като момче. Преселил се в Америка и оженен за чудесна, подкрепяща го съпруга, която освен че беше непоносима, го снабди с ключа от крепостта на избраната професия. Най-общо погледнато, животът му си течеше съвсем задоволително преди разпространяването на последната новина.

От друга страна, Мики и Малъри бяха неговото спасение. Изпратени му в отговор на неговите молитви. Ако вярваше в Бог, би Го целунал страстно по устните от благодарност дори само задето е отделил от времето Си да създаде толкова идеални същества. Свежари. Смъртоносни. Телегенични. И незаловени.

Уейн Гейл беше водещ на предаването „Американски маниаци“.

В нощта, когато родителската двойка Уилсън се пресели в отвъдното, шоуто беше навършило само два месеца в ефир (факт е, че когато полицията влезе в дома на Уилсънови, оттам вече предаваше екипът на шоуто), но жълтата преса вече беше отразила торпилирането на рейтинга му до една десета от първоначалния. Премиерата му се състоеше в интервю с Чарлс Мансън и още оттогава продължителността на шоуто предизвикваше тъжни размисли. Нито Уейн, нито продуцентите биха си го признали, но самата концепция на шоуто страдаше от ограничения. Кратичък списък на психопати, от който да се избира, а на тях зад решетките нямаше какво да им се случи.

Спиралното движение надолу получи мощен ускорител след една статия, публикувана в „Седмичник на развлекателната индустрия“, която определяше „Американски маниаци“ и лично Уейн Гейл като въплъщения на всичко злокачествено в съвременната телевизия. Уейн не я възприе като лична обида с изключение на подхвърлянето, че австралийският му акцент е симулация. При положение, че акцентът си беше съвсем истински. Големи усилия костваше на човек тук, в Америка, да не изпадне в разложителна меланхолия.

Най-пресните клюки, разменяни между секретарките на единайсетия етаж (Уейн си падаше по две от тях — сладурани, приличаха му на помиярчета), запращаха шоуто в девет и трийсет вечерта, в дупката след новото предаване на Лорънс Пинчот. Рокада в средата на сезона. Сигурна смърт.

До появата на Мики и Малъри.

Когато телефонът му звънна, Уейн висеше с главата надолу от тавана на апартамента си в Манхатън, пренебрегвайки съвета на инструкторката си, Инге, която го бе предупредила нееднократно да не се връща към стария си навик да виси в специалните си обувки преди лягане. Упражнение, прилежно изпълнявано с напразната надежда, че ще му помогне да стане по-висок — наистина единственият елемент от външността му, за ради който Уейн можеше да се почувства не чак щастлив, щастлив, щастлив. „Гръбнакът ви ще загуби естествената си форма“ — предупреждаваше го Инге. За себеподобните би прозвучало като новина, че Уейн има гръбнак.

Позвъняването на продуцентката му Джули дойде в дванайсет и двайсет през нощта и Уейн веднага включи тълковното устройство. Уейн не беше глух. Джули се беше родила без език.

С Роджър зад камерата и Скоти по звуковото оформление екипът на „Американски маниаци“ излетя от „Ла Гуардия“ в един и четиридесет и седем след полунощ и се насочи към „Канкакий Соник“ и среща със съдбата. И рейтинга.

Уейн Гейл беше щастлив човек.

Дори в ситуация като днешната Джули внимаваше запазеното място на Уейн да е далеч от останалите три. Въпреки че вече беше използвал точките на две карти за редовни пасажери, Уейн не преставаше да усеща виене на свят в самолет — физиологична особеност, съответно документирана, която го превръщаше в най-досадния човек на света. Всъщност всяко затворено пространство можеше да послужи като причина за появата на феномена, но нещо, свързано с рева на двигателите и въздушното налягане върху тъпанчетата му, правеше самолетното пътуване в компанията на Уейн абсолютно непоносимо.

Разказите на Уейн в самолет имаха следната ограничена тематична насоченост:

1) детството му

2) амбициите му, и

3) шоуто му, „Американски маниаци“, сряда вечер, 10 часа.

Айлийн Мърчовски, счетоводителка в строителна фирма в Арлингтън Хайтс, бе подложена на час и половина разработки по първата тема, завръщайки се у дома с билет с намаление. Тя даде обет никога вече кракът й да не стъпи в самолет.

Джудже с пределно крехка физика, Уейн Монклер Галенович получи доста прилична роля в „Кенгурчето Уоли“, кратко преживяла вариация на нашумелия австралийски телевизионен сериал „Кенгуруто Скипи“. Филмчето слезе от екрана на десетия епизод, но и толкова беше достатъчно, та Уейн да се превърне в звездичка и да го обладае страстното желание да стои пред камера.

Вече юноша, Уейн „Гейл“ — както съкрати фамилното си име, хвърляйки в ужас родителите си — продължи с дребни роли в дребни комедийки и драматизирани сериали, изявявайки се като смахнатия влюбен в дъщерята тийнейджърка. Често само след няколко епизода героят му биваше изхвърлен от сценария, повален от фатална, неизлечима болест. Изискванията му за по-остър диалог и по-подходящо разполагане на камерата не се връзваха с темперамента на продуцентите.

Към края на тийнейджърството си Уейн отново се размеси с простолюдието от предградията на Мелбърн. Твърде дребен и тромав, за да си извоюва място и да се радва на някакво положение в гимназията, той често се оказваше на прицела на агресивността на бабаити от всякакъв вид, които по насилствен път го лишаваха от пари за обяд или решенията на контролни. Единственият му отдушник беше работата му като редактор на печатното издание на училището, „Бърборкото на Куийнс Крос“. Разобличителният му материал в шест части, посветен на училищния стол, завърши с уволняването на целия персонал, а снимките, разобличаващи хомосексуалната връзка на директора Колин Уейвърли и преподавателя по френски Жак-Пиер Дюма, стана причина за двуседмична ваканция, по време на която местната полиция и църковните власти проведоха най подробно разследване.

На осемнайсет Уейн отхвърли предложение за работа като помощник-организатор на радващото се на уважение „Австралийски седмичник“ (кръстоска между „6 минути“ и „Групата на Маклафлин“), за да бъде пред камерата — като кореспондент на „Обществено око“ боклук и половина, финансиран от сингапурска групировка. По договор всеки трети епизод трябваше да по казва някой усмъртен или осакатен от некачествен продукт на конкурента на спонсора. Уейн прекара две изтощителни седмици в търсене из цяла Австралия на един-единствен пострадал от хапче, произведено не от „Холофил“. Авторският му откъс „Дюна на смъртта“ бе може би апотеозът на ранната му кариера.

Когато „Обществено око“ изчезна от ефира, той с пренесе партакешите в Америка и засвири втора цигулка в две мъртвородени синдикални издания, преди да се приземи в „Американски маниаци“ като водещ. Всъщност при избора на компанията за водещ той пак заемаше второ място, но превъзхождащият го съперник беше изритан от телевизията заради донос, че живее във фактически брак с известен женен… актьор. Ако човекът беше залягал над домашното си на тема „Уейн“, вероятно щеше да заподозре източника на изтеклата информация.

Докато по имиджа на шоуто още се работеше и се изпробваха всевъзможни цветови варианти, които да се пригодят към непрекъснато променящия се тен на Уейн, той срещна и залюби Долорес Морган — дъщеря на президента на телевизионната компания, по някакво изключително съвпадение. След къс зноен любовен период двамата издухаха към Мексико седмица преди премиерата на шоуто. Със завръщането си в Щатите Уейн се оказа в положението на главна фигура в популярно шоу, с вървящите към него чували с писма на почитатели и ужасяващо обикновена съпруга. Не само досадна, ами и дебелачка.

Но това е друга история. В момента на приземяването на самолета в Чикаго Уейн понита седящата до него Айлийн Мърчовски с какво се препитава.

Екипът пристигна пред „Канкакай Соник“ в шест и петнайсет сутринта и се включи в борбата за място за паркиране с местния телевизионен център и поделенията на няколко от по-големите компании. С помощта на корабен високоговорител Уейн прати по дяволите три репортажа на живо, включително този на сутрешното предаване на собствената си компания. И все пак тактиката му се оказа успешна, защото му разчисти пътя чак до полицейските ограждения, където спокойно можеше да се запрепира с полицаите да бъде допуснат вътре.

Джули съчета огледа на местопрестъплението и изброяването на труповете с бързо проведен координиращ разговор по клетъчния телефон — за запазване на специален половинчасов отрязък същата вечер. Досега не се бяха напрягали да изготвят материал за същия ден, но ако използваха апаратурата и на другия екип на компанията, до десет и половина можеха да са готови с частично излъчване на живо.

Виждайки, че Сканети се кани да изчезне, Уейн му подвикна през целия паркинг, за да го привлече за интервю. Джак присви очи срещу яркото утринно слънце за да различи кой го вика. Отговорът, избран за Уейн, беше среден пръст, придружен с „Да ти го начукам, Уейн!“, изкряскано с пълна сила. За Джак Сканети това съдбоносно пресичане на пътищата с Уейн Гейл не беше първото. Друга история ги свързваше.

Преди няколко години първото американско шоу на Уейн („Суперченгета!“) излъчи телевизионен портрет на Сканети, в резултат на което срещу него бяха повдигнати обвинения за упражнено насилие, сексуално дискриминиране и порочно използване на доказателствен материал. Всичко това продуцентите на шоуто бяха описали на агента на Сканети като творение, искрящо от хвалебствия. Фактическият приблизителен резултат намери цифрово изражение в петдесет хиляди долара — съдебни такси в разразилата се буря от искове за нанесени щети, и подгрятата атака срещу „Сканети за Сканети“. За Уейн всичко това беше минало и заминало. За Сканети — все още незараснала рана.

Тазвечершното специално издание на „Американски маниаци“ събра солидна публика, премачквайки конкуренцията на филмите с участието на Виктория Принсипал („Невръстно дете“, в който тя е майката на неизлечимо болно момче, и „Невероятната история на Конетантайн Юворнос“, разказващ историята на една майка, бореща се да получи опекунство над доведената си неизлечимо болна дъщеря). Сканети не се появи в репортажа, с изключение на един малък кадър, в който размахваше срещу Уейн ръка с предварително разфокусиран от оператора среден пръст — с цел запазване доброто настроение на шефовете. Мики и Малъри гледаха шоуто в стаята си в мотела в Стърлинг, Колорадо, изненадани от професионално свършената си работа, защото бяха позабравили кога кого точно са убили. Малъри беше оценила жертвите на четиринайсет; Уейн покачи цифрата на двайсет.

Както по-късно Мики щеше да сподели със съкилийник в централния разпределител на местата за лишава не от свобода на щата Илинойс в Джолиет, любимата им част от цялото шоу била, когато върлият почитате на автомобилите „Додж“ Рандъл Кревниц си припомнял своята версия за убийствата, описвайки Мики и Малъри като „богове на смъртта и унищожението“. Почти толкова добра била и Грейс Мълбъри — единствена оцеляла от атаката на партито на спалните чували, задушаваща се от неизразими емоции.

Малъри се чудеше защо не казват и думичка за обслужващия бензиностанцията на „Арко“ в Боулдър, Колорадо, когото бяха убили — някой си Джеймс Хардинг. Мики го беше прострелял в коляното, преди да втъкне маркуча за бензин в гърлото му, да напълни стомаха му с бензин и да принуди младия човек сам да извърши жертвоприношението, щраквайки собствената си запалка „Bic“.

Точно тогава Мики бе осенен от идеята, чрез която да влязат в пантеона на живите легенди, издигайки се над сивата тълпа на съвременните серийни убийци.

— Дотогава бяхме убивали всички наред — продължи Мики в спомените си пред съкилийника. — Оттам насетне решихме да оставяме по един жив, за да разказва на всеки срещнат кой го е направил. Ще им казваш: „Мики и Малъри“, така щяхме да му казваме. Не знам как не ни дойде на акъла по-рано.

Оуен Трафт се числеше към последните мохикани от групата на оплешивяващите четиридесетгодишни мъже, доживотни ергени, на които демографската наука не обръщаше особено внимание. Живееше под наем в едностаен апартамент в Ийст Пало Алто от по-добрата страна на магистралата и пет дни в седмицата пътуваше час и половина към, и още толкова от Сан Франциско с карта с намаление, излизайки от къщи в шест и половина сутрин и връщайки се в седем вечерта. Така беше от осем години, откакто компанията за индустриални продукти, в която работеше, обяви, че ограничава дейността си в рамките на града. За някой друг жител на областта в рамките на залива на Сан Франциско въпросните пътувания може би биха били социална пречка, но ТраФт нямаше социален живот. Мястото на социален живот за Оуен Трафт беше запълнено от телевизор със сто и седемнайсет сантиметров екран с разделяща се картина и долби стерео звук — привързаност, насадена у него от момента на вкарването на полезната вещ през вратата откъм вътрешния двор посредством кран, за да я издигне до третия етаж. Звукът се поддържаше далеч под максималното ниво, защото иначе съседите започваха да думкат по стените с юмруци. Работното време на телевизора не падаше под седемдесет часа седмично — програми на големите компании, кабелни и кодирани сателитни канали. Двудеково записващо видео, включено на втори кабелен канал, му осигуряваше информация какво се е случило по телевизията през деня. Наскоро Оуен беше писал на човек, чието изобретение беше показано в предаването „Отвъд 2000-та година“ на канала „Дискавъри“, разработил връзка между телефон и видеоапарат с цел програмиране от разстояние. Посредством такава връзка животът на Оуен щеше да достигне съвсем различно ниво на пълнота и завършеност.

Ако някой би си дал труда да го попита, би могъл да научи колко епизода от „Пълна къща“ са в снимачен процес или името на актьора, партниращ на Стефани Зимбалист в първия сезон на излъчването на „Ремингтън Стийл“, допълнено с най-последните изяви на въпросния актьор. За него това не бяха скучни факти, а средството, чрез което се осъществяваше разбирателството с кралството му, затворено в кутията на телевизора. Скрит безопасно зад дистанционното му управление, той ръководеше кралството си с благоразположението на всесилния.

Колкото и много да бяха предаванията, които беше гледал, най-силно го впечатли последният епизод на „Американски маниаци“. Не, не „впечатляващ“ по начина, по който беше впечатляващо „60 минути“. Със свои думи Оуен би окачествил шоуто като вдъхновяващо. Мики и Малъри бяха от хората, които винаги беше разбирал, но никога не беше срещал. Чарлс Мансън, Теди Бънди, Джефри Дамър^[1] — това бяха хора, за които се отделяше повече телевизионно време и които вдъхновяваха създаването на повече телевизионни филми, отколкото СПИН и рухването на комунизма, взети заедно.

Хора, знаещи какво искат от живота. Хора, превърнали мечтите си в реалност. Оуен беше прекалено слабичък, за да го включат във футболния отбор на гимназията, прекалено невзрачен, за да бъде забелязан от учителите, а широкият му плосък череп със застрашителни вежди го беше лишил от надеждата някога да излезе с момиче. „Можело значи на тоя свят да се спечели слава“ — помисли си Оуен и точно тогава сключи договор със себе си по-смело да се включи в разпределянето й.