Джон Огъст, Джейн Хемшър, Куентин Тарантино, Оливър Стоун
Родени убийци (16)

13.

За загубените души и изтъргуваните животи времето в Батонгавил се отмерваше от безкрайното опяване на гангстерския рап, диктуващ настроението. По-неспирен и неизменен и от нормалната сърдечна дейност, той проникваше във вътрешностите и превръщаше бедното, безпомощно подобие на воля в съюз с потния страх и вулгарния гняв в грохот, разтърсващ постройката от основите до покрива. Звуковият запис на атмосфера, разкисната от скука, разпъвана от бремето на безкрайните, смазващи часове, минути, секунди, навързващи се един след друг, една подир друга, една след друга, за да се стигне, най-сетне, до момента на преминаването в друг ден. Музиката беше гласът на тази тъмна, паралелна реалност на човешкия дух, която благовъзпитаното общество беше изолирало зад стени от наелектризирана жица и редица въоръжена охрана в жалък опит да омаломощи присъщите и нему най-примитивни импулси. От Батонгавил бягство нямаше.

Двайсет и две годишният затворнически страж Шон Девлин носеше на врата си кръст. Често му се случваше да изпада в двоумение дали вярва или по-скоро не вярва в Бог, докато кръстосваше коридорите на затвора, но не му се искаше да изпада в пълно неверничество и да отдаде душата си на огнената вечност на ада, макар да не вярваше да е много по-неприятна от прекарването на известно време в затвора). Но заплащането беше добро, работното време — в разумни граници, и за здравеняк, висок метър и деветдесет, тежащ сто килограма и с желание честно да си изкарва парите, работата се съпровождаше с поносимо натоварване. Що се отнасяше до задачата да съпровожда и охранява оня, известния от телевизията, Уейн Гейл (който с пристигането си в затвора реши, че е дошъл на оглед в нова жилищна кооперация или нещо подобно) — това може би си беше най-странното нещо, с което на Шон му се беше налагало да се захваща.

Внушителен конвой с екипировка се появи още в пет часа сутринта, въпреки че интервюто беше предвидено за след края на „Супербоул“ същата вечер. Шон беше заложил пари за „Бъфало“, при все че осъзнаваше колко голяма е вероятността да спечели „Далас“; фактът беше показателен за силната му омраза към „Каубоите“. Искаше му се да си прекара приятно неделната вечер с приятелчетата, да пийне няколко бири и да се навика на бъфаловците, задето са такива смотаняци и губят играта още в първата четвъртина, както вероятно щеше да се случи.

Докато ескортираше телевизионния екип по централния коридор към зоната за свиждания, където Уейн щеше да проведе „свалянето на картите“ между себе си и Мики Нокс, както журналистът беше обозначил събитието, Шон получи поредната бележка от Джули, продуцентката на Уейн, за която беше успял да установи, че е без език. Тя неспирно драскаше бележки с влудяващо грозен почерк и му ги връчваше, когато желаеше да научи нещо.

„Тук опасно ли е за жени?“ — искаше да знае тя.

Шон си помисли за Хелън О’Халоран, която познаваше от Баптистката църква в Джолиет и която беше довлечена в Батонгавил на вълните на екстазно видение. Светият Дух я бил изпратил на изкупителна мисия да спаси душите на най-низвергнатите пред Бога грешници. Но това, с което Хелън се сблъска един величествен неделен следобед в глухо разклонение на коридора към крило „Б“, повече напомняше видение от Апокалипсиса. Откъсната за кратко от ескорта си, тя беше подложена на брутално групово изнасилване от съвсем същите грешници, чиито души беше дошла да спасява.

Искреното мнение на Шон беше, че дори на ангелите в Батонгавил Бог би обърнал гръб. Но не искаше да плаши нямата женица.

— Не по-опасно, отколкото в центъра на града — каза той.

Навсякъде смърдеше ужасно, но миризмата често съпровождаше поредното масово издивяване на „осъдените“, както ги наричаше Шон (поне в по-благовъзпитана компания). Те, на свой ред, именуваха стражите „полиция“, без да правят разлика между разните му там гадняри в униформа. Наскоро бяха пребили двама от стражите и директорът Макклъски беше заключил всички в килиите, така че нямаше кой да изхвърля боклука. Без каквато и да било вентилация, в сградата беше горещо и задушно дори през зимата и боклуците просто си седяха в килиите и коридорите и си се разлагаха. В подготовка за пристигането на телевизионния екип затворниците бяха пуснати от килиите и боклукът беше разчистен, но смрадта си оставаше. Пък и в двора имаше още купчинки. Минаването им през залите се съпровождаше с контакти със затворниците, изразяващи се или в подозрителни погледи от страна на последните, или в дрънкането на глупости. На Девлин му се щеше да си ги бяха оставили заключени — неприятностите бяха несравнимо по-малко, докато си стояха по килиите. Той самият отдавна беше оглушал за сълзливите историйки, в съчиняването на които подопечните му бяха майстори. Само бедният добродушко, дошъл отвън, би слушал ококорено как еди-кой си бил несправедливо пъхнат зад решетките или как не знам кой си не бил съден според законоустановените процедури. Понякога Шон се чудеше защо затворът е пълен с чернокожи, пазени от бели, и как би се чувствал той, ако ролите им бяха разменени, но през повечето време се стараеше да си избива подобни мисли от главата.

— Кажи ми… Ти беше Шейн, нали? — каза Уейн.

— Девлин. Просто Девлин.

— Точно така. Кажи ми, Девлин. Пристигането на Мики Нокс отрази ли се по някакъв начин на поведението на по-рано въдворените? Нали разбираш — убийства на стражи или други затворници или нещо подобно. От гледната точка на работещия тук.

Девлин само вдигна рамене и каза „не, не особено“. Но ако си струваше да бъде откровен, ако Уейн му вдъхваше доверие, би казал, че нервите му значително се бяха опънали от деня на пристигането на Мики. Целият затвор сякаш беше преминал в състояние на пълна бойна готовност. Човек можеше да го усети по въздуха — понякога горещ, като пристъп на вълнение и отмалялост, които те удрят точно преди да те завладее страхът, а понякога ставаше студен — като ледени пръсти, подскачащи по гръбнака ти. Всички млъкват и се заслушват, защото това, чаканото, дето ще се случи неизбежно, може да се стовари всеки момент и от всяка възможна посока. А тишината правеше страха още по-осезаем. В затворническия живот тишината е сигнал за опасност, затишие пред буря.

А и появата на цялата тая шумна групичка беше гаранция за влошаване на положението. Девлин не можеше да си обясни по каква причина Макклъски е разрешил на тоя човек и неговия екип да се мотаят из затвора, където и без тях си беше достатъчно напечено. Не знаеше защо директорът е разрешил караваната с машинарии и журналисти да спре точно пред затвора и да намъкнат цялото й съдържание вътре, разбърниквайки допълнително и без това надигналата се мътилка. Баща му се беше пенсионирал от Изправителния отдел, но чичо му Върнън все още беше на служба в Батонгавил. Върнън обичаше да казва, че колкото и на лошо да отиват нещата, никога нямало да се стигне до ужасии, както по време на бунта през 75-а. Та той каза на Шон да не се тревожи — двамата Нокс скоро щели да ги разкарат и всичко щяло да се върне към нормалното си състояние. Без Шон да го е питал каквото и да е по въпроса. Съвсем случайно Върнън си беше взел десет дни отпуск, за да отиде на риболов в Колорадо.

— Говори без заобикалки — обади се Уейн. — Искам да знам всичко, дето има да се знае за Батонгавил. — Думата се изтърколи по езика му подчертано сладострастно. На Уейн толкова му хареса начинът, по който прозвуча, че я повтори няколко пъти: — Батонга, Батонга, Батонгавил. Разкажи ми за това място. Разкажи ми за…за… — Той погледна към Джули за помощ и тя му написа търсеното понятие на секундата. — Точно така, за духа. Предай ми с твои думи духа на това място. Искам да знам как ще се чувствам, ако ми отнемат свободата, прегазен от жестоките колела на американската съдебна система. — Уейн продължи, увлечен в рапсодията на собствената си проза, но Шон пропусна основната част и заключението, защото по портативната му радиостанция започнаха да текат заповедите на дежурния офицер, а именно да задържи екипа в коридора.

— Защо спираме? — попита Уейн, вибриращ от нетърпеливо очакване. — Нещо да не се е издънило? Нещо, което криете от нас? Нещо, което не трябва да видим?

— Не — обясни Шон. — Затворниците от ООО отиват в столовата и на никого не е разрешено да влиза в контакт с тях.

Джули измъкна с рязко движение химикалка и започна с бясна скорост да драска нова бележка, но Уейн беше по-бърз.

— ООО? Какво означава това? Съкращение за някакъв вид политически затворници? Лишени от някакви права? Да не би администрацията на затвора да се опитва да ги лиши от правото им на достъп до средства за масово осведомяване? — забълва Уейн тревогите си като картечница. Положителният отговор на последния му въпрос идеално се връзваше със заплануваната встъпителна част на интервюто.

— Не — каза Шон. — ООО означава „отделно охраняван отряд“. Доносниците, на които ще им прережат гърлата, ако се смесят с общата маса, и по-възрастните затворници, които просто не искат да се разправят с тарторите на отделните блокове.

— Искаш да кажеш, че те са се отделили там по собствено желание? — попита невярващо Уейн. — Страхотно. Имаш да ми разправяш много, много още — допълни той, без в действителност да очаква продължение на обяснението. Закрачи отново през грамадното, с пет нива килии, крило „Б“.

Намираха се в най-дългия от затворите с коридорна структура в цялата страна — в него излежаваха присъдите си стари и закоравели типове. Кариерните килии бяха пълни с по-пиперливи от тях хлапаци, които по-често прибягваха до насилие, затова пък редките избухвания на старците винаги завършваха с нечие погребение.

— Какво е направил тоя? Ами този? Ами този? — опитваше се да изкопчи пикантна информация Уейн с най-умолителния си глас. — Божичко, ще се побъркам! Толкова е… толкова е… истинско.

Шон го осведомяваше за това-онова, докато се движеха по определения им маршрут:

Килия N 2543 — Реймънд Соджак. Възраст — петдесет и шест, един от малцината бели в крило „Б“. Осъден през януари 1993 година за убийството на съпругата и двете си деца, с нож, в предградията на Чикаго. Счетоводител, който никога преди това не е извършвал по-сериозно нарушение от неправилно паркиране; пледирането му за невменяемост, дължаща се на непоносимия товар на финансовото осигуряване, е отхвърлено от съдебни заседатели с неговата професия. След пристигането си в Батонгавил Реймънд твърди, че е намерил Бога и се е разкаял за греховете си. Времето си прекарва в подпомагане дейността на затворническия свещеник, осигуряващо му допълнителни привилегии, които останалите затворници не ползват. — Девлин беше настроен скептично по отношение прозренията на човечеца, но не се впрягаше особено, защото не му влизаше в работата.

Килия N 2544 — Ал Форестър — Големия. Втори човек в най-голямата престъпна група в страната. Висок метър и деветдесет и пет, не го хваща скалата на теглилката в кабинета на лекаря на затвора, а тя отчита тежести до сто и петдесет килограма и никой не може да каже точно колко е разликата в повече. При появата на нови птички в крило „Б“, които успяват да събудят интереса на Големия Ал, той изпраща помощника си Дейв Макмилан — Бесния. Дейв формулира пред нежния подрастващ следната покана: да прави компания на Големия Ал в килията му преди заключване същата вечер. Преимущества, произтичащи от посещението там — „Той ще те натъпче с толкова «медикаменти», че вероятно нищо няма да усетиш.“ Неприятности, произтичащи от неотиването — „Всичките ти най-важни кокали ще бъдат строшени.“ Големия Ал е привърженик на сериозните и болезнени фрактури, преимуществено на бедрените кости. Съветът на Бесния към поредната любов на Големия Ал е: „Ухай на хубаво и облечи нещо фриволно“.

Килия N 2544 — Акоста Тънкия. Шестнайсетгодишен, никой не би му дал и ден повече от дванайсет. Осъден за застрелването на друг тийнейджър с цел да се сдобие с якето му; пристигнал в Батонгавил без никаква връзки с някаква банда, която да попречи на превръщането му в пасивен сексуален партньор на Големия Ал или на когото и да било друг. „Момче от типа на тия, дето ги намираш някой ден увесили се с чаршаф от тавана“ — беше коментарът на Девлин.

Килия N 2556 — Девлин го беше обозначил с прякора Пакостника. За първи и последен път се беше поинтересувал каква е точно причината, довеяла този осъден в Батонгавил. „Работата ми е много по-лека, ако не се интересувам“ — каза Девлин.

Килия N 2558 — Оуен Трафт. Със сигурност не може да се оприличи на типа затворник от Батонгавил. Прекалено обикновен. Докато минаваха покрай килията му, Оуен се изправи, сграбчи решетките и извика: „Ти си Уейн Гейл! Май тук не е толкова истинско, както по телевизията, а, господин Гейл?“ Девлин помисли, че става дума за някаква шега или задявка, но дори и така да беше, коментарът беше поднесен без всякаква ирония. Колкото да те побият тръпки.

Но Уейн не чу и думичка, пътешествайки си щастливо замаян по коридора, а пък и тъкмо в това време разговаряше по клетъчния телефон, който по принцип би трябвало да му бъде конфискуван на портала. Не се разрешаваше внасянето им на територията на мястото за лишаване от свобода, но стражите на портала, чиято задача беше да не допуснат вмъкването на каквато и да е машинария, бяха затънали в работа, когато се появи Уейн. Филмовият продуцент Дон Мърфи точно в този момент поставяше основите на мощен холивудски проект, и това се изразяваше в искането му да се срещне с Мики Нокс преди мозъчните полукълба на Нокс да бъдат фатално увредени от затворническия престой и докато е все още в състояние да подпише собственоръчно договор за продаване правата за драматизирането на своя живот. Уейн завиждаше на Мърфи за реномето му на пръв проектоизготвител — най-гадното копеле в Холивуд и в по-нормална обстановка би го качил на бесилката, задето препикава негова територия, но това можеше да почака до следващия път, когато го засече с някой педал във „Вавилон“. Така че реши да си спести всякакви „благословии“ и мълчаливо отправи благодарност към Мърфи за съдействието му да си внесе клетъчния телефон.

Докато Уейн, прочее, се носеше из крило „Б“, следван от излиянията на Оуен Трафт, Девлин разбра, че вниманието му е напълно погълнато от водения разговор с гаджето му Минг — до степен, че Уейн бе глух и сляп за всичко останало. Изглежда, Минг не се радваше много на последния си подарък от Уейн и беше склонна да го смени за нещо друго.

— Да я смениш ли? Това е огърлица от „Тифани“, не самолетен билет! — изкрещя възмутеният Уейн.

Ако не беше чак толкова зает с разговора, имаше вероятност да осъзнае, че затворникът, чийто лудешки вцепенен поглед го следваше по коридора, беше не някой друг, а същият Оуен Трафт, заради когото рейтингът на основната му конкурентка Опра Уинфри беше хвръкнал до небесата. Инцидентът беше превърнал коняка в най-добрия и единствен приятел на Уейн в продължение на цял месец и може би би го докарал до пълно отчаяние от живота, ако се бе постарал да добие и най-ограничена представа за Оуен. Но една от чертите на Уейн, за която можеше да се говори със сигурност, беше сериозната липса на досетливост, така че той никога не осъзна, че срещата им в Батонгавил не е чисто съвпадение.

Темата за деня беше „Жени, които обичат твърде много“ — стара, колкото света, но продължаваща да служи като примамка за гости и специалисти, неспособни да организират свое собствено шоу. Опра се появи на сцената на фона на гърмяща тематична музика. От нея камерата препусна през възхитените почитатели, ръкопляскащи главно за да се радват на шума, произвеждан от ръцете им, шум, подобен на океански прибой в скалист бряг. Както в повечето дни, аплодисментите траяха около дванайсет секунди, преди водещата да изстреля първия си въпрос:

— Жени, не ви ли се е случвало да се чудите дали не обичате мъжа си твърде много? Днес ще разговаряме с три жени, които са поставили мъжете си на любовна диета, и ще научим от експерт как да разбираме, когато се отнасяме с мъжа си по-добре, отколкото заслужава. С мен ли сте на това обсъждане, жени?

Жените в публиката изпискаха жизнерадостно, няколко домакини по потници заклатиха ръце над главите си като момичета от подгряваща агитка, изпаднали в транс. Надписът „аплодисменти“ продължаваше да мига.

— Виждам, че днес шоуто е на жените. Права ли съм? — Опра се обърна с лице към камерата. — Хей, вие, момичета, които си имате гаджета и ни гледате, приближете стола си до телевизора, защото днес има доста неща, за които да си поговорим.

След четири дирижирани въпроса, три сълзливи признания и две прекъсвания за реклами Опра даде зелена светлина на въпросите от публиката. Оуен разпозна първите две жени, които беше забелязвал поне два пъти досега да взимат участие в шоуто. Бяха прекалено спокойни и маниерни, за да са аматьорки.

Оуен държа ръцете си вдигнати през цялото време на задаването на въпроси, но Опра си избираше жени, които се изправяха или махаха с ръце като откачени, за да отвърнат на току-що казаното от друг гост.

После, отначало неясно, той започна да го чува: пулсиращ звук с толкова широка амплитуда, че почти не можеше да бъде доловен — като думкане на тимпани в отдалечена зала. С приближаването му стана доловима и остротата му; пулсирането набираше сила и се предшестваше и следваше от драскането на дръжката на метла по цимент. Имаше и акорд, отделящ се с височината си. Като ехо, като сянка на основния звук. Оуен разтърка очи, погледна напред и видя източника по-ясно от всякога.

Кълбо от светлина висеше в центъра на сцената и се носеше в свое собствено пространство, без да се засича с други предмети. Пулсът се излъчваше от ослепителния сноп на прожектора при кръженето му — описваше триста и шейсет градуса. Оуен се огледа, но явно никой не забелязваше кълбото — щастливите идиоти бяха слепи за Наблюдателната кула, появила се под носа им.

Точно при поредното завъртане на Опра Оуен вдигна ръка. Тя го улови с периферното си зрение и пристъпи назад към него. Ръката й направи жест, за да го предупреди да изчака предишния изказващ се да завърши, но Оуен се изправи. Беше само на сантиметри от нея и долавяше аромата на парфюма и лака й за коса. Публиката възнегодува шумно срещу нахалството му, но Опра Уинфри тикна микрофона в лицето му и му кимна да говори. Адреналинът го удари в главата със силата на куршум.

— Аз… ъ-ъ… имам в-в-в-въпрос.

— Давай.

Времето се разду като балон пред очите му, вперени във въртящата се светлина. Спечелените секунди му дадоха възможността да се види в монитора, да види оредялата си коса, през която преминаваха лъчите на студийното осветление. Разполагаше с достатъчно време да бръкне в джоба на якето си и да нагласи удобно ръката си около ръкохватката. И с предостатъчно време да преглътне и да каже чисто и ясно:

— Просто исках да знам дали смъртта е болезнена.

И измъкна малкия сребрист пистолет с малките му сребристи куршуми. Вдигна го с абсолютно изпъната ръка. Прицели се в двойката, намираща се най-далече вляво от него. И стреля.

Все едно че използваше дистанционно управление. Но от по-шумните. Едно след друго телата на разказвачките в шоуто отскачаха рязко напред или назад, ударени от куршум съответно в гърдите или главата. За човек, който не е хващал оръжие през живота си, Оуен стреляше с впечатляващо смъртоносна точност. Нечовешка, според определението, дадено от един следовател по-късно.

Оуен сякаш беше камък, хвърлен сред публиката — около него започна да се разширява кръг празно пространство: тълпата панически се разбяга. Майки и дъщери се газеха и прескачаха, и се свиваха между редовете и под седалките. Излишни притеснения. Пистолетът даваше възможност само за четири изстрела, след които Оуен се опита да връчи все още димящото оръжие на Опра, но тя вече се изтегляше на четири крака нагоре по стълбите и по-далеч от него.

Тълпата и телевизионният екип се заблъскаха към вратите, а Оуен си седна спокойно на стола в очакване на полицията. Не оказа абсолютно никаква съпротива, когато го проснаха по лице върху килима и щракнаха белезниците зад гърба му — толкова стегнато, че кръвта престана да циркулира в китките му. Но дори и да го удряха, да го ритаха, да плюеха в лицето му, той нямаше нищо да отрича и щеше да положи всички усилия, за да изглежда напълно нормален, когато признае вината си.

Съдебната процедура беше бърза и след по-малко от месец Оуен Трафт се оказа там, където искаше да бъде — зад решетките на Батонгавил. Местопребиваването на Мики Нокс. А за тази вечер и на Малъри Нокс, защото на следващия ден двамата щяха да бъдат откарани в психиатричната клиника „Нистрьом“ или, иначе казано, „Пристанът за лоботомици“. Докато следеше с поглед как Уейн Гейл изчезва по коридора, Трафт се изпълваше с увереност, че съдбата е подготвила и насочила пътя му към Батонгавил. Някакъв дух беше влязъл през портала заедно с Уейн и камионите с апаратура и сега това можеше да се почувства из целия затвор. Тихо, неизразимо вълнение, затворена електрическа верига от неспокойствие, излъчващо се от стените на килиите и залите. Той нямаше представа какво точно си е наумила съдбата по отношение на него, но откакто беше чул гласовете, които му казаха да зареже работата си и да си купи пистолета чак от Чикаго, пресичайки цялата страна, тя не го беше подвеждала. Дори в момента гласовете все повече се извисяваха в мозъка му, но думите им бяха все още неразбираеми.

Каквото и да предстоеше, предстоеше скоро.