Джон Огъст, Джейн Хемшър, Куентин Тарантино, Оливър Стоун
Родени убийци (12)

9.

Настоящата глава е откъс от книгата на Джак Сканети „Родени да умрат“ — непубликуван разказ за събитията, свързани със случая Нокс, написан през времето, предшестващо смъртта му. Всъщност да се каже „неписан“ ще отговаря по-точно на действителното положение — източници в издателството потвърждават, че страниците пристигали там в такава бавна последователност, че се наложило срокът за отпечатването на книгата да бъде удължаван поне три пъти.

Не може да се твърди, че съществува единомислие, що се отнася до причините за закъсненията. Бивш отговорен служител на издателството твърди убедено, че цял парад от утвърдени автори — „негри“ се бил извървял оттам с цел единствено да работят със Сканети, но никой не се задържал в проекта дори и седмица — по свой избор или по принуда. Никой от писателите, чиито имена служителят посочва, не потвърждава или отрича да е бил замесен в проекта, въпреки че Дъг Уъркман, писал за Сканети части от „Суперченге“, признава, че договорът му е забранявал всякакво споменаване на „Родени да умрат“.

„Заглавието обаче е добро, нали? — каза той в телефонно интервю с толкова лукава усмивка, че човек можеше да я долови в слушалката. — Сигурен съм, че ако книга с такова заглавие съществуваше, щеше да е върхът.“

Истината е, че книга с това заглавие съществува, или поне текст в размер от сто и десет страници — информация, потвърдена от двама редактори в издателството. По тяхно мнение, първите страници били класически Сканети, т.е. типичен Джеймс Елрой, ако си послужим с името на действителния им автор. По-нататък стилът ставал все по-трудно разбираем и по-несвързан — колкото по-нарядко пристигали страниците. Единият от редакторите, мъж, дава следното описание на пасажи от текста: „тежки и иронични, нещо като портрет на злото“; колежката му пък помолила да я освободят от участие в проекта, понеже той бил причина за преследващите я кошмари. Но и двамата редактори са единодушни, че цели части от книгата направо били отпечатвани, без да минават през никаква проверка или утвърждаване. Сю Бъргър, издателката на Сканети, отблъсна всички опити да бъде интервюирана, като единственото й изявление беше изпратено по факса и гласеше: „…заплануваното издаване на книга за Мики и Малъри Нокс е отложено. Ненавременната смърт на Джак Сканети не повлия при вземането на това решение.“

Мрежата, изплетена от отрицания, вероятно би свършила работата си, ако не намирисваше прекалено силно. Изпращането на предварително отпечатани екземпляри на една от главите на книгата от издателя до водещи списания в национален мащаб очевидно целеше да се добие сполучлив първоначален тласък. Информацията от нашите източници навежда на мисълта, че самата Бъргър лично е бабувала на излезлите от печат страници, изнервена от опасността да не издърпа килимчето изпод краката на работодателите си с отлагане на появата на бял свят на творението на читателския любимец. След смъртта на Сканети Бъргър лично се свързва с редакциите на списанията, за да си получи обратно предварително разпратените копия, и естествено търсенето им достигна небивали цифрови измерения, особено след като беше обявено отлагането на отпечатването на книгата. Префинени в литературните си вкусове нюйоркчани, които не бяха се докосвали до книга на Сканети по-рано, внезапно запрелистваха въпросната глава, за да добият впечатления за достойнствата й като четиво.

Най-радушно посрещнатата творба на Джак Сканети, както са оказа, беше написана посмъртно.

По силата на специална договореност с издателя препечатваме главата така, както се вмества в нашия разказ. Допуснати са само минимални отклонения от оригиналния текст, единствено с оглед на по-голямата яснота.

Из „Родени да умрат“ от Джак Сканети

Позвъняването беше в осем и четиридесет и пет сутринта. Двайсет минути, шест чаши кафе и половин пакет „Куул“ по-късно влязох в Лас Вегас и зарязах колата на първото попаднало ми място.

Цел: хотел „Мираж“.

Някаква русокоса мацка и мексиканското й гадже били захвърлени в кенефа от динамичното дуо само часове преди да пристигна. Прислужницата от сутрешната смяна помислила, че ги е сварила в интимен момент, когато отворила вратата, но после видяла кръвта.

Моментално целият хотел се изпълнил с ченгета от местния отдел по убийствата. Всички стаи бъкаха от тях. Бинго! — трупове навсякъде.

Температурата в казиното отбелязваше нормалното си дневно покачване. Редица след редица тъпаци, топящи пенсионните си фондове с по четвърт долар в минута. Местенцето си беше доживотен капан за наивници. Силиконови цици, неонови светлини и обещанието за големи, лесни печалби ги подмамваше вътре; нищо не им сочеше как да се измъкнат.

Двойка местни униформени беше оставена на пост до асансьора на шестнайсетия етаж. И двамата щяха да си ударят главите в тавана, когато вратата на асансьора се отвори и излязох в коридора. Дори на ченге с двайсетгодишен стаж, при това в град като Вегас, можеше да му се разбие нервната система при вида на пакостите, дето „М и М“ ги вършат, като се заиграят.

Показах им картата си и ме пуснаха да мина.

Стаята: оформена с любезното съдействие на урагана Мики. Монети от двайсет и пет цента с кървави петна по тях до крака на леглото. Празни хайнекенки. Отчупен крак от маса. Опъналият петалата е момче на име Чад Бъркхарт. Никакви следи от борба — сигурно е схванал, че му е спукана работата, само че не си е представял точно колко му е изкофтено положението, докато Мик не го е халосал с крака на масата по ларинкса.

Представям си как момченцето е награбило Малъри. На вълни те удрят гняв, и страх. Мики Нокс! Гадно ревниво копеле.

Слизам на етаж единайсет. Не е необходимо мис Уайоминг да ми го съобщи, за да се досетя, че Малъри е претрепала мексиканеца със собствените си ръце. Белези от нокти, телефонен кабел, хватките, с които четиридесет и пет килограмова мадама си служи, за да надвие як мъж. Мики сигурно е бил в ролята на публика, докато тя е изстискала и последната искрица живот от нещастника. Сигурно му се е надървила оная работа, и защо не? Всяка госпожица, способна да убие с голи ръце мъж, два пъти по-тежък от нея, заслужава подобно отдаване на почест.

Успях да поогледам, преди момчетата от лабораторията да приберат креватното бельо.

Калъфката на неговата възглавница: мръсна, мазна коса. Нуждае се от измиване.

Нейната: сладка като мед, ухае на ябълков шампоан.

Мокрото петно на чаршафа беше вече изсъхнало. Производство на малкия Мики, но още повече на малката сладка Малъри. Знаех си, че завинаги ще запомня тази миризма.

Оставих момчетата от моргата да си свършат опаковъчната работа. Телата бяха започнали вече да се подуват. Що се отнася до мен, аз се връщах на пътя. Към преследването. Ако разполагах с време, щях да сляза в казиното и да погледам реакцията при изнасянето на труповете, просто за веселбата. Щеше ли да е достатъчно това да разкъса магията на машинките, колкото играчите да отлепят поглед от тях?

Може би. Но може би и не.

 

 

Шест минути след пресичане границата на Ню Мексико. Нищо друго освен сухи тръни и скорпиони, с километри. Но миризмата на Мики и Малъри те обгръща плътно отвсякъде.

Те са минали оттук. Преобръщането на червата и пулсирането на кръвта в слепоочията ми никога досега не са ме лъгали. Бум, бум-бум. Ехолотът на Сканети.

Телефонът в колата звъни. На Катрин Гинис й е писнало да си троши главата в Куонтико. Иска да подпали моята.

— Блокади по пътищата са организирани само на половината места, които са ти необходими в Калифорния — казва тя. Чувам я как прелиства. — Могат да се промъкнат, без дори особено да се стараят да избягват опасните за тях заграждения. Трябва да обхванем поне второ- и третокласните пътища.

Дръпвам си бавно и продължително от цигарата — коя ли е по ред? Двайсетата ли?

— Те не са се запътили към Калифорния, Кати.

— Не на мен с тая смрадлива полицейска снизходителност, Сканети. Всяка тяхна следичка показва, че са тръгнали на запад. Ежедневно изминаваното от тях разстояние е като по учебник за вманиачени беглеци от закона. Божичко, двайсет и трите трупа съвсем ясно са наредени по линията изток-запад. Не ми казвай, че най-неочаквано са направили обратен завой.

Не мога да твърдя, че мразех Катрин Гинис. По-скоро, при други обстоятелства, бихме могли дори да бъдем приятели. Тя беше звездата в мозъчния капацитет на Куонтико — психоаналитик, харвардски възпитаник, провела сеанси с Гейси, Мансън и половин дузина от тоя род, за които не сте и чували, и съставила психологическите им портрети. Хора, за които и аз не съм чувал. Аматьори-мераклии, издърпани на сухо от улицата, преди да са успели да убият и веднъж — практическо приложение на имунизационната теория на наказателното право. Трудна за защитаване извън университетската катедра или кабинета.

Но когато са ме питали какво мнение имам за ФБР, а това е ставало, казвал съм им, че за мен ФБР е като да направиш от изчукването на една жена наука. Не отричам, могат да се направят измервания, снимки, записи от събитието; да се изпробва една или друга поза — до стената, в кола, на легло; да се омотаеш в жици и да изброиш проклетите нервни импулси. Но, в края на краищата, оказва се, че или можеш да чукаш, или не можеш и положението ти няма да се подобри и след сто години клинични изследвания.

Изводът: Катрин Гинис не би могла да залови никой истински професионалист, та дори да се разхожда под носа й. Стопроцентово съм уверен.

Извадих слънчевите си очила. Очите ми започваха да прегарят от непоносимата жега на Ню Мексико. Докарах го откъм чуруликащи нотки в гласа ми. Ех, Джак, стари чаровнико!

— Блокадите не са подготвени за тях — казах, — защото те не са се насочили натам.

— Ако стигнат до Лос Анжелис или дори до Вали, ще стане жестоко — каза тя. Малко нервно. Поради опитите да накара смотаняк като мен да разбере какво му се обяснява. — Единствената причина за малкия брой на жертвите в Лас Вегас е, че никой не е бил схванат като заплаха. Хората са били прекалено заети да си губят парите, за да им причинят каквито и да било проблеми. Представи си картинката на влизането им в Лос Анжелис. Те са звезди. Влиянието им е неконтролируемо. Всеки ще се опитва да бъде герой; всеки ще иска парченце от Мики и Малъри. А започне ли шоуто, те няма да спрат да убиват, докато не бъдат убити. Градът е Чернобил за серийни убийци. Не можем да рискуваме да го достигнат.

Смачках цигарата си в пепелника, който вече преливаше от фасове.

— Изкарай още сто екипа на пътя. Използвай името ми или каквото там е необходимо — казах.

Тишина. Изненадах я. Мисли си, че е спечелила. Мисли си, че патрулите имат значение.

Блокадите по пътищата не бяха за тях. Блокадите бяха за нейно успокоение. И за господин Еди-кой си от Еди-къде си, който искаше да сложи дъщеричката си да спи с мисълта, че тя е в безопасност. Точно в този момент обаче главата му беше изложена на опасности, идващи от сто различни посоки, и Мик и Мал бяха най-малкият от проблемите му. Кандидати за герои дебнеха на всеки ъгъл. Хорица, живуркали в сивота през последните петдесет години и изведнъж чашата им преляла. Най-голямата опасност от всички: самият господин Еди-кой си. Всеки момент той можеше да се плъзне по наклонената плоскост, да стисне врата на дъщеричката или на жена си, за да се порадва на хъркането й, докато правят любов. На света няма достатъчно полицейски блокади, които да изловят всичкото зло, притаено в очакване някъде наблизо, витаещо над главите ни. Сезонът за лов на хора беше открит.

 

 

Бях само на четири часа зад Мики и Малъри, когато стигнах до закусвалнята „Две вилици“ в околностите на Бътфък, Ню Мексико. Познат декор, но кръвта беше по-прясна от миналия път. Мик и Мал бяха някъде наблизо.

Скорпиони размахват жила край пътя. Спрях до труп, проснат на чакъла пред заведението, с нож между лопатките и ситни парченца стъкло, посипали се върху гърба му. Само една възможност — ножът е бил хвърлен отвътре, натрошил е прозореца и се е забил в гърба на нещастника. Невъзможна траектория.

От друга страна, ставаше дума за Мики Нокс.

Единствен оцелял: Таунсенд, шофьор на камион. Беше забил безизразен поглед пред себе си, докато говореше, сякаш образът на гърмящия през пустинята „Чалънджър“ още не се беше разсеял.

Малъри изсипала в шепата си четвъртдоларовите монети от буркана за благотворителни дарения и ги пуснала в грамофона — слушал й се Робърт Гордън. Започнала змийски танц: дяволица в червени джинси и чортови ботуши.

Ърли Хики, самотен шофьор на камион, който се спирал да ливне по няколко бири два пъти седмично, решил, че има шанс с Малъри. Решил, че всяка сладурана, танцуваща сама, поразголена от кръста нагоре, просто си умира да пояха стария Ърл в кабината на камиона. Таунсънд каза, че не можел да си спомни какво точно е подхвърлил Ърл на Малъри, но то я накарало да спре да танцува.

И да му смачка фасона.

Един-два в ченето. Ърл се смее. Коляно в слабините и той се хваща за топките. Шут в главата и той изхвърча от дансинга. Тряс, върху масата. Тряс, в прозореца.

— Колко секси ти се струвам сега, копеле гадно! — крещи Малъри, заета усърдно да му троши врата. Кетчуп, горчица, Малъри, припяваща си любовни строфи: „Ти си в моя списък на говнари…“ Женски берсерк, изскочил от ада.

Ърл вече не се смее.

Мики Нокс абсолютно невъзмутимо довършва пая и млякото си, прекъсвайки основното си занимание, само за да утрепе приятелчето на Ърл, когато оня се опитва да се намеси. Едно, две, три рязвания с големия нож. След него готвача — един изстрел в челото, мозъкът му се лепва на стената отзад. После сервитьорката — тя се опитва да се прикрие от куршума зад кафеника. Остава Таунсънд — само него не пращат във Великите ловни полета.

— Когато те попитат кой го е направил, кажи им Мики и Малъри Нокс, чу ли? — казва Малъри.

Те не само изживяваха своята легенда, те я пишеха, за да не се забравя.

 

 

Вече знаех, че на Мики и Малъри им изтича времето. Изминаваха все по-малко мили, без определена посока. Гладни вълци, скитащи се из пустинята. Намъкнах се в един евтин мотел и зачаках следващия им удар в компанията на местните момичета и бутилка „Уайлд търки“.

Не ми се наложи да чакам дълго.

Седемнайсетгодишният Джими Люпон се появи на работното си място в „Кемъл Рок Унико“ точно в шест вечерта, с намерението да използва работното си време за подмяна на лагерите на своя „Шевролет Корвет“, модел 68-а година. Задачата беше почти изпълнена към десет часа, когато бедата се отби на бензиностанцията му с желание резервоарът й да се напълни със супер безоловен.

Червен „Додж Чалънджър“. Управляван от Малъри Нокс.

Единствен свидетел е охранителната камера, кацнала високо на прозореца на офиса и описваща широки дъги наляво и надясно. Джими вероятно е знаел за съществуването на камерата; помислил си е колко забавно ще бъде да пусне после касетата на приятелите си и как никой няма да иска да повярва на историята за дългокраката блондинка в мускулестата кола, която се отбила за зареждане и започнала да му се моли да я изчука върху капака на шевролета. Мислел носле, когато родителите му заспят да отскочи до „Ла-зет-бой“.

Когато стигнах, заместникът на шерифа вече беше изгледал лентата. Зърнист черно-бял образ, без звук. На човек обаче изобщо не му беше необходимо да е спец по разчитането на устни, за да схване какво се е случило.

Джими Люпон беше намерен с разкопчан цип и куршум в челото. Проснат на паважа. Кръвта му се смесваше с маслото, изтекло от лагерите.

Шевролет беше олигавен. Тюркоазено металиковите люспици на боята миришеше на Малъри. Отворих устата му: между зъбите му стърчеше косъм от срамни части. Много симпатично момче, сигурно с бая сладурани бе преспал.

Но никоя от тях не му беше постилала толкова твърдо.

 

 

Защо обаче Малъри се движеше сама? Къде беше Мики?

Оказа се, че си е играйкал в свой си пясъчник, с друга играчка. Нова заложничка от женски пол, Ели Мейзъл. Пълен боклук от най-долно качество, лика-прилика с Мики. Тя оцеля след нощта в къщата на ужасите „Нокс“. С единия крак в гроба.

Когато я откриха в отводнителния канал под областно шосе N5, лицето й се беше подуло дотолкова, че не можеше да диша през носа. Санитарите от линейката се опитаха да я накарат да запази спокойствие, но това само влоши нещата. Изкълчи едната си ръка в опитите си да се освободи. Тринайсет шева бяха необходими да отстранят последствията, след като ухапа един полицай.

Борчески дух имаше това момиче. Може би затова оцеля.

Изпуших две цигари, докато я качваха в линейката. Присветна. Една секунда, две секунди, три. Буум. Трещящо известие от Господа, че има вероятност да завали. Знаех, че Малъри е наблизо и също брои. Чувах гласа й.

Какво ставаше с техния любовен роман? Небето не беше единственото, което бушуваше. Мики се беше превърнал в звезда. Като всяка нормална звезда, той искаше светлината му да огрее навсякъде. Касетата с Малъри и детенцето от бензиностанцията: тя е уплашена, уязвима.

Каквато и да беше причината, знаех, че ще започнат да допускат грешки. Много скоро.

 

 

Дотук те вече бяха изблъскани към второстепенните пътища. Може би дори още по-лошо — чакъл. Хубавото на пустинята, от гледната точка на един човек на закона, е, че през нея минават малко магистрали. Хвани четири изхода и радиусът пада на сто и петдесет километра. Обръчът се затяга.

За да не се срещнем, те трябваше да навлязат в земите на индианците. Можеха да го направят, но нещо ми нашепваше, че няма да издържат дълго. Нещо, свързано със самата земя, не им се връзваше. Там законите на природата не важат в познатия на тях двамата вид. Имаш усещането, че си наблюдаван, непрекъснато те е страх, че има нещо, което е в състояние да ти извади душицата.

Мики и Малъри започваха да губят скорост. Това място, убеден бях, щеше да унищожи спойката им.

 

 

На трийсет километра от Галъп — мъртъв велосипедист на магистралата. Единичен изстрел от движеща се кола. Ярките цветове на „Спандекс“-а са го превърнали в страхотна мишена. Въпреки добрия ориентир и стрелбата си я биваше. Бе лежал на шосето по-малко от час — все по-изкъсо придърпвах конците на мрежата си.

Пръстен, сключен около града, и аз в центъра му.

Никакво съмнение. Мики Нокс, тази вечер ще се срещнеш с Джак Сканети, мръснико!

 

 

Вечерта всички служители на закона, работещи западно от Ел Пасо, се струпаха в Галъп. В очакване на повикването. Радиовръзки, плътно покриващи района, настръхнали на постовете си оператори. Някакво си местно произшествие събра за нула време седем полицейски коли. Оръжията прищракваха при зареждането. Евентуално за някой тийнейджър, пуснал касетофона си прекалено високо.

Някой от полицаите, оставени на пост в участъка, някой с повече сиво вещество — всеки участък си има такъв, измисли начин всички светофари в града да превключат на червено в случай на скоростно преследване. Само дето не ставаше въпрос за игра на гоненица в екшън. Намирахме се в пустинята Аламо. И на стария Джак Сканети се падаше ролята да се смее последен.

Място не можех да си намеря от вълнение. Всичкото „Уайлд търки“ на света не би могло да ми помогне да се отпусна. Изкарах няколко часа с някакво местно момиче, което намерих в залата за боулинг, но дори и то не можа да намали огъня. Започнах да кръстосвам града като побесняло краставо псе.

Най-накрая паркирах до закусвалнята „Гремпа гранд“.

Два часа кафе, цигари и незначителни разговори. През цялото време бръмченето се усилваше. Все едно че слушаш радиостанция, чийто предавател е развален. Чуват се главно шумове от статичното електричество, разнообразявани тук-там с някой музикален пробив.

Колкото повече се приближавах, толкова повече музика чувах.

Гинис се обади от колата си. Имаше да изгълта още триста километра. Не бяхме на едно мнение по въпроса за запазване на правата им; каза, че престъпниците щели да го сметнат за възможно спасително убежище от закона. „Нищо не е в състояние да ги защити тази вечер“, исках да й кажа. Не и от мен. Тази вечер никой не може да се изправи насреща ми. Изведнъж го почувствах.

Радиото най-сетне, включи на честота, бръмченето достигна максимума си. Измъкнах се от сепарето. Сграбчих телефона и замръзнах до него в продължение поне на десет секунди, без да смея да дишам. Пръстът ми барабанеше по масата. Не можех да се овладея. Огледах се — всичко живо в закусвалнята ме зяпаше, сякаш бях чернилка, на която са й избили чивиите.

Сенките им падаха върху стената. Всички хвърлят сенки върху стената. В средата на помещението виси лампа и лъчът й се върти в кръг, като фар. Зад него се местят сенките на преминаващите.

Само дето никой освен мен не вижда светлината.

После съзирам задното сепаре. Той мести ръце пред лицето си. Наблюдава как сянката им пада върху очите му. Той също вижда светлината. Но никой друг. Бързо го оглеждам — на четиридесет, оплешивяващ, облечен в скапана тениска с Мики и Малъри. Отклонява поглед от светлината, извиква към мен. Не мога да разбера какво вика. Но знам, че е време да тръгвам.

Появи се и моята сянка.

 

 

Карам и не го осъзнавам. Не си спомням кога съм запалил колата, кога съм излязъл от паркинга. Просто карам. Състоянието ми се подобрява. Ще се оправя. Не мога да направя разлика между Галъп и Египет, но поне улиците са прави и празни.

Успявам да сортирам материала, постъпил в главата ми. Звукът е пуснат докрай, във всеки смисъл на думата. Не мога да го намаля. Не мога да се абстрахирам от него. Намирах се в центъра на паяжината, точно където се бях инсталирал. А сега някой се беше намъкнал в капана ми.

Намирах ги, без да го осъзнавам. Движейки се по тяхната нишка. Повикването дойде по радиото — някой бе натиснал бутона на алармата на „Хейуьрт“ 1500. Денонощна аптека „Наркотична зона“. Без майтап.

Бях там, преди още да съм го разбрал. Беззвучно оперно представление с участници в черно и бяло, насочени оръжия и мигащи светлини. Полукръг около единствения вход. Извадих пистолета си в движение. Сигурно щях направо да се втурна с изстрели към аптеката, но някой ми пъхна мегафон в ръката. Но преди да успея да кажа и дума…

Малъри Нокс. Препъна се на излизане през автоматичната врата. Кожата й — девет нюанса по-бледа от бялото. Забеляза ченгетата, но беше твърде късно. Не хора, а подивели кучета. Накачулиха й се като мухи на лайно. Петима се замятаха заедно с нея по паважа, а тя продължаваше да рита като побесняла котка.

Завлякох я до вратата, а тя не преставаше и за секунда да се дере като някакъв зъл дух: „Избий ги сичките, избий ги сичките!“

Извадих ножа си и я обхванах през голия корем, пръстите ми стиснаха колана й и го извъртяха. Отстрани може да е изглеждало, че само й помагам да пази равновесие. Заблуда.

— Майната ти! — Изплю се в лицето ми. Беше позеленяла от отровата на змията, дето я е ухапала, чак глезените й се бяха подули, но все още можеше да смачка мъж, два пъти по-голям от нея.

Не и мен. В мегафона: „Мики Нокс! Тук е Джак Сканети и съпругата ти е при мен!“ Наоколо ченгетата щракаха с пушките си. Прицелваха се. „Ще я нарежа цялата, ако не се предадеш. Ще го направя! Ще й отрежа циците, Мики!“

Отвътре, Мики: „Ще й купя силиконови импланти, Сканети!“ Не му вярвах. Беше уплашен.

— Не излизай, бебчо! — извика Малъри и захапа ръката ми.

— Ще я нарежа! — извиках аз. Не го мислех. Не възнамерявах да го направя. Но ножът се плъзна по ребрата й. Кръвта й потече.

Вътре Мики беше приклекнал зад щанда, за прикритие. Нямаше къде да бяга. Някаква част от мен го съжали — единственото нещо, за което му пукаше, се намираше в ръцете ми, невъзможно за достигане.

— Добре, излизам! — извика Мики. Хвърли на земята пистолета си, вдигна ръце. Ченгетата го заграждат. Не подценявайте Мики Нокс, тъпи копелета такива, искам да им извикам и… не ми се удава да осъществя доброто си намерение. Светкавичен като гърмяща змия, той вече е избол нечие око.

Искат да го убият. Надушват кръвта на убитите от него полицаи. Но на сцената се подвизава японски телевизионен екип — не искам да превърна тоя копелдак в новия Родни Кинг^[1]. Освен това той е мой.

Удрят го с ток направо по голата кожа под рокерското яке. Хвърчат искри. Третото раздрусване го сваля на земята. И тогава всеки обтегнат нерв в целия полицейски контингент на Ню Мексико изпразва заряда си върху тялото му. Палки. Тежки подковани ботуши. Оставиха го с дванайсет строшени ребра и сътресение на мозъка.

Малъри отнесе своята порция от пердаха и писъците й прорязваха небесата, докато просто не й остана глас да вика. Боецът в нея беше пречупен. Поведоха я към колата. Само си припяваше с нисък, дрезгав глас старото парче на Нанси Синатра „Тези ботуши са направени за ходене“.