Сюзън Джонсън
Бялата графиня (8)

Глава 8

Придружаван само от Карим и Сахин, Аполон пристигна в имението на граф Радишевски на третия ден след заминаването си от Екатеринодар. В цялата околност цареше пълен хаос. Пътищата бяха задръстени от бегълци. Всички се стремяха ден по-скоро да се доберат до черноморското крайбрежие, за да се опитат да се промъкнат на някой от корабите, готови да отплават за чужбина. На няколко пъти на Аполон и двамата му спътници се наложи да се спасяват в последния момент от изчакващите и засада червеноармейски патрули. Последния ден преди да пристигнат в имението, където би трябвало да ги очаква графинята, тримата конници преустановиха пътуването през деня. Изминаха последните четиридесет версти под прикритието на нощния мрак, защото през деня навред беше пълно с постове на Червената армия.

Аполон не преставаше да се тревожи. Очевидно беше, че Астраханска област вече бе под властта на болшевиките. Войските им по пътищата бяха толкова многобройни, край всяко по-голямо селище имаше техни полеви лагери и биваци, така че нямаше място за съмнение — новата власт бе проникнала дори в този затънтен край на необятната Русия. Веднага следваха логичните опасения, едно от друго по-плашещи. Дали Кити е успяла да избяга навреме? Или още е в имението, скрита и в безопасност? Нима е възможно болшевиките да пропуснат едно тъй обширно и богато имение? Нали първата им работа навсякъде беше да разстрелят противниците на режима, а след това се захващаха, без да губят нито ден дори, с ограбването на всичко по-ценно? Особено стръвно нападаха имотите на бившите дворяни. Кое можеше да гарантира на Аполон Кузин, че съдбата на имотите на граф Радишевски ще бъде по-различна от тази на останалите руски аристократи?

След всяко разминаване по пътищата с многобройните болшевишки отряди Аполон губеше все повече надеждите си за благоприятен изход от това напрегнато пътуване, изтерзан от тревожни предчувствия, които не го напускаха нито през деня, нито през нощта. Още преди две години и три месеца, когато бе избухнала болшевишката революция, княз Аполон Кузин така и не успя да се примири с невъобразимо жестоката действителност. Още при царската власт, когато воюваше като кавалерийски офицер на фронта срещу германците, Аполон отлично съзнаваше, че може да загине в следващата атака или да загуби скъпи бойни другари, ала за него това бе в реда на нещата, част от суровия воински дълг на синовете на велика Русия. Нали всеки офицер бе положил клетва пред Бога, Царя и Отечеството, че ще се пожертва, ако се наложи да брани с кръвта си свободата на родината.

Но тогава всичко си беше на мястото, а сега… сега напред само хаос, безнадеждност и мрак. Откъде можеше да се досети, че заради една бутилка шампанско — онази, която бе пресушил към края на вечерта в имението на Пьотр както и заради краткотрайното щастие в спалнята на Кити, сега животът му ще се преобърне така драматично и непредвидимо? От онези фатални декемврийски дни и нощи, когато той дори за минута не напусна нейната спалня, бледият лик на графиня Радишевска отказваше да напусне мислите му, без значение какво се случваше около него. А сега, когато най-после се бе решил отново да я потърси, когато бе длъжен да я намери и спаси, и то по заръка на нейния съпруг, който поради някакъв трагичен или комичен каприз на съдбата едва ли не сам я тикаше в ръцете му, мрачните демони на войната бяха в състояние да осуетят всичките му планове и блянове.

Защото с всяка верста, оставаща зад гърба на тримата смълчани, плътно загърнати в бурнусите и в папахите си ездачи, в душата му все повече покълваха черни съмнения дали наистина ще я завари невредима и недокосната от нашественика. Вече нямаше следа от прочутото му безгрижие и насмешливо отношение към опасностите и смъртта, с което досега се славеше сред белогвардейските офицери по целия Южен фронт.

На фона на розовеещото на изток небе, в мразовитата мартенска утрин, Аполон отби кобилата си към познатата до болка дълга алея с оголени липи от двете страни. Нежна тревога сковаваше сърцето му. Никак не му хареса гробовното мълчание, с което го посрещна обширния парк пред къщата. Дори още от зейналата порта на външната ограда пролича, че омразните червеноармейци и тук го бяха изпреварили. Край алеята пронизващият вятър подмяташе някакви дрипи. По-нататък следите зачестиха, заедно с ударите на сърцето му. Виждаха се парчета от изпотрошени скъпи мебели, овъглени килими, оръфани книги, очевидно запокитени от разочарованите мародери. В дълбочината на пейзажа се очертаха изсечените стебла на овощната градина. При тази жестока картина на опустошителен грабеж, какъвто този плодороден край не помнеше от татарските нашествия, Аполон отчаяно, като удавник за сламка, се вкопчи в последното упование — дано Кити е успяла да побегне преди онези варвари да са нахълтали тук, въпреки че това би означавало евентуално те двамата вече никога да не се срещат…

Не издържа на влудяващото очакване, нито на тягостната гледка, затова гневно пришпори Леда и се понесе кат вихър по чакълестата алея. Покрай него профучаха опожарените стени на конюшнята. После дойде ред на пристройките за слугите, също сринати до земята. От стихията на пожара бе оцеляла единствено масивната триетажна къща, изцяло от зидан камък, както само преди две столетия са умеели да градят. Мародерите и погромаджиите са били принудени да се задоволят само с плячкосването и унищожаването на покъщнината, защото това, което завари изуменият княз, не беше вече дом, а голи стени със зейнали отвори — там, където някога бяха вратите и прозорците.

Господи, бяха отмъкнали дори високите дъбови врати откъм предната тераса! Нито едно стъкло не бе пощадено, нито едно растение в градината пред терасата не бе останало нестъпкано. Тримата мъже скочиха от седлата, неспособни да откъснат смаяните си погледи от изпокъртената фасада, след което се спогледаха мълчаливо, преди да поемат бавно по очуканите мраморни стъпала. Прекосиха верандата и се спряха на прага.

Някогашната фина мозайка в предверието беше надупчена от куршуми. В трапезарията завариха отвратителна картина — пепел, смесена с всевъзможни недоизгорели боклуци и човешки изпражнения, а зад тях разпилени парчета от металния обков на мебелите, които бяха устояли на огъня. Личеше си, че венецианските огледала бяха послужили на болшевиките като мишени за стрелба, а великолепния пейзаж от Каналето^[1] на стената в коридора на горния етаж беше варварски разпран с нож. Карим реши да си направи труда да преброи ударите, но след малко махна с ръка и се отказа. А Аполон за миг затвори очи, защото от гледката в устата му внезапно загорча, въпреки че това далеч не бе първата сцена на пълно унищожение, с която бе принуден да се сблъска през последните две години.

За кратко се поколеба, преди да поеме по стълбата към горния етаж — страхуваше се да не се натъкне на кървави следи в спалнята на графинята. Започна съвсем бавно да изкачва стъпалата, а преди най-горното се спря, след което тежко въздъхна, готов да посрещне най-мрачното си предчувствие.

От вратата към спалнята на Кити нямаше дори помен. Аполон се вцепени насред коридора, само очите му трескаво огледаха спалнята през зейналия широк отвор. В паметта му завинаги бе запечатан всеки детайл от някогашния прелестен интериор — от онези вълшебни три дни и нощи, когато за тях двамата външният свят бе изчезнал като с митическа пръчка. Спомняше си много ясно широкото легло под балдахина, изящната дърворезба около прозорците, през които бе съзерцавал декемврийските виелици. Тогава навсякъде тук ухаеше на нейния парфюм. Нямаше ъгълче и спалнята, където да не бе подредила вази с любимите й цветя. Въображението му непрестанно му бе припомняло думите й, стъпките й, мебелите зад гърба й и изящните й скъпоценности в ковчежетата за бижута.

Нищо, абсолютно нищо не бе останало от онази идилична атмосфера. Всички мебели бяха натрошени — вместо дърва за огрев, заедно със завесите, дамаските, драпериите и кувертюрите. Задигнали бяха дори килима от пода. В един от ъглите бяха захвърлени отломки от ковчежетата — неми свидетели на ужасяващи сцени на грабеж и насилие, които се бяха разиграли сред тези стени.

В един миг вниманието му бе привлечено от блещукането на нещо лъскаво край стъпкания параван за преобличане. Оказа се една от шнолите, с които Кити прихващате косите си. Той я допря до устните си, преди да я скрие в джоба си. Поне нямаше видими следи от кръвопролитие. Ужасеният княз още не знаеше дали тя е успяла да избяга, не знаеше дори дали въобще е оцеляла, но поне едно бе сигурно — не са успели да я убият в собствената й спалня, в собственото й легло. Защото и дотам се бе стигало по време на революцията. Но това хич не го успокои. Ако бе успяла да се спаси при първото им нахлуване, кой знаеше дали сега не бе попаднала в лапите им. Дали ще успее да я открие, преди да е станало безнадеждно късно? Или вече всичко е свършено и тя лежи, бездиханна, в някое разкаляно селско гробище?

Въздъхна мрачно, преди да се заеме с търсенето. Остатъкът от този тягостен ден тримата мъже посветиха само на претърсването на всичко наоколо, за да се доберат дори до най-незначителни следи, които биха могли да им помогнат при издирването й. Но окаяните къщурки на местните селяни бяха до една здраво залостени. Научиха поне, че червеноармейците бяха опустошили местността само преди една седмица. Съобщи им го една старица през вратата — никой не посмя да вдигне резетата при вида на тримата униформени непознати. Селяните, жестоко пострадали от реквизициите както на Бялата, така и на Червената армия, настръхваха още щом зърваха униформа.

Но Аполон Кузин, решен на всяка цена да се сдобие с някаква информация, която да го насочи по следите на Кити, колкото и да се окаже незначителна, не се примири нито със залостените порти, нито със спуснатите кепенци. Не спираше да тропа яростно, да крещи с все сила, да моли и заплашва едновременно, че ще разбие вратата с приклада си. Не остави нито една къща непретърсена. Късно следобед вече бе събрал толкова свидетелства от местни очевидци за трагедията, която се бе разиграла, че знаеше повече дори от офицерите от щаба на Шеста червеноармейска дивизия. Но никой не бе виждал графиня Радишевска. Аполон обаче узна, че нейната камериерка, Анна, заминала спешно при баба си в съседното село. Аполон откри момичето, но се оказа, че Анна не знае какво бе станало с господарката й след като бе побягнала от къщата. Спомена само, че в онази ужасна нощ бе зърнала край конюшнята силуета на коняря Борис. Ако червените не са го ликвидирали, може би той знаеше нещо повече за съдбата ни изчезналата графиня.

След всеки разговор настроението на Аполон Кузин помрачаваше все повече и повече. В тези насилнически времена никой не мислеше за нищо, освен как да спаси собствената си кожа. Беше напълно разбираемо, но Аполон се гневеше извънредно много, че никой дори не е помислил каква участ ще сполети Кити, когато нахлули червеноармейците. Оказа се, че слугите побягнали от имението като от чумна зараза, затова сега посрещаха нетърпеливите му въпроси само с безучастно вдигане на рамене.

На третия ден, въпреки че не вярваше да се добере до нещо съществено, той потегли, както винаги следван от Карим и Сахин, към самотната къщурка, скрита сред крайречните върби. Щом приближи до оградения двор, вниманието му бе привлечено от двата коня — те бяха от конюшнята на Пьотр. При този обнадеждаващ знак сърцето му подскочи от радост. Но въодушевлението му бързо помръкна — дори конярят да бе прибрал тези два коня от имението, това още не означаваше, че може да знае нещо за съдбата на безследно изчезналата графиня.

Отначало младият коняр, може би защото не познаваше новодошлия, категорично отказа да задоволи любопитството на княз Кузин. Двамата телохранители, Карим и Сахин, изправени плътно зад гърба на господаря си, с вид на диви планинци, никак не помогнаха на Аполон да развърже езика на изплашения младеж. Дори и по-смели мъже биха се замислили пред двамата навъсени мъжаги, въоръжени до зъби, брадясали и чорлави, със плътно стиснати устни.

— Значи въобще нямаш представа накъде може да е потеглила графиня Радишевска?

— Не, Ваша светлост. — Същият неохотен отговор, който през последните дни му бе повтарян до втръсване. Нито един мускул не трепна по лицето на коняря — същата безлична, скована маска, която беше предпазвала предците му от гнева на господарите столетия.

— Не си ли видял графинята през онази нощ?

— Не, Ваша светлост.

— Ами виждал ли си Анна? Тя ми каза, че те е видяла тогава край конюшнята.

— Не, Ваша светлост.

— Ами конете? Нали си ги довел тук от имението…

— Да, това е точно така, те бяха в конюшнята на граф Радишевски. Реших да ги скрия тук, за да не попаднат в ръцете на червените. — Едва сега изражението на лицето му леко се промени.

— Излиза, че не си искал конете да попаднат в конницата на болшевиките.

— Не, Ваша светлост. Графинята няма да ми прости, ако им оставя тези великолепни коне.

Аполон се усмихна при това доказателство за лоялността на младия коняр. Може би не всичко беше загубено, ако има повече такива предани слуги.

— Пьотр много ще се зарадва, когато узнае, че си опазил най-добрите му коне.

— Благодаря ви, Ваша светлост. — Очевидно конярят за миг поне престана да се държи прекалено подозрително, защото се усмихна колебливо и попита предпазливо: — Ще се върне ли граф Радишевски?

— Не, не мисля, че това ще се случи, поне докато не се промени обстановката — мрачно процеди Аполон.

— Никога ли вече няма да го видя, Ваша светлост?

— Каквато бъде волята на съдбата — уморено въздъхна Аполон Кузин. — Никой не знае със сигурност какво вещаят звездите…

Внезапно почувства колко е уморен и съсипан от цялото това лутане по следите на Кити. Изведнъж всичко му се стори безсмислено и обречено на провал. Вече бяха изтекли няколко седмици след завладяването на Астраханска област от Червената армия. Дори и да се бе случило някакво чудо, червените комисари рано или късно щяха да заловят Кити. Тя имаше едно прекрасно качество, което обаче в тези смутни времена можеше да се превърне в причина за безброй беди — с красотата си отдалеч привличаше мъжките погледи, а освен това си личеше също, че е от благороден произход. Да, колкото и да не му се искаше да си признае, усилията му бяха обречени на провал. Нямаше никаква надежда да я спаси.

Аполон пое поводите на Леда, нагласи ботуша в стремената и се метна на седлото. Дръпна юздите, но преди да потегли, се обърна назад, за да хвърли поглед за последен път към конете на Пьотр, Неочаквано му хрумна една тревожна мисъл. Сега Кити вероятно е някъде много далече, сред степите на Южна Русия. Ами ако вече е успяла да замине за чужбина? Това означава, че пътищата им никога нямаше да се пресекат. Очите му се напълниха със сълзи, гърлото се сви в болезнен спазъм. Защо не му бе позволено за заплаче с глас? Кой не би се отчаял, ако беше на негово място? Аполон Кузин беше способен да преживее всичко, да се справи с най-трудни препятствия, но ако тя вече беше мъртва, той би бил напълно съкрушен.

Карим и Сахин разбраха, че господарят им преживява труден момент, затова побързаха да извърнат глави настрани, за да не гледат сълзите му, вече потекли по изпилото му лице. Смелите планинци бяха готови да съсекат всеки враг, изпречил се на пътя им, бяха способни дори да жертват живота си, само и само отново да върнат усмивката на лицето на своя господар — Младия сокол или Ас-Сакр Ас-Сагир, както го наричаха на своя език.

Борис, младият коняр на граф Радишевски, също забеляза сълзите по лицето на Аполон, намръщи се и се замисли. Вече доста време нямаше никаква вест от графинята. Всички слуги бяха изоставили разграбеното имение. Следователно вече нямаше какво още да загуби, ако сподели тайната си с младия русокос офицер. Нали всички слугини знаеха за чувствата на графинята към него?

Аполон подкара кобилата си, когато го сепна викът на Борис:

— Тя замина за Ставропол!

Аполон веднага извъртя кобилата.

— Какво каза?

— Казах, че графинята потегли към Ставропол. Видях я как препусна в посоката, водеща към Ставропол, малко преди червените да нахлуят в имението.

— А защо мълча досега, проклетнико!

— Не бях сигурен дали искате да я намерите, Ваша светлост.

— Аз съм се заклел пред Пьотр, пред съпруга й… да се погрижа за нейната безопасност.

— Тогава тя е опасност, защото Ставропол вече е завладян от болшевиките.

— Наистина ли я видя да потегля в тази посока? — нервно извика Аполон.

Изплашен от гневните искри в очите на княза, Борис усърдно закима с глава.

— Точно така беше, Ваша светлост. Спомням си как се насочи към реката.

— Ако още е в Ставропол, ще я открия! — закани се Аполон, повече пред себе си, отколкото пред другите трима мъже.

За тяхна изненада на устните му разцъфна загадъчна усмивка. След това изгледа изпитателно Карим и Сахин.

Двамата му спътници се ухилиха многозначително.

Аполон се наведе от седлото и отпусна ръка върху рамото на младия коняр.

— Много съм ти благодарен, Борис. Няма да забравя, че съм ти задължен.

Тази нощ преспаха в опустошената къща на граф Радишевски. Аполон се загърна в своя бурнус и се настани на пода в спалнята на Кити, там, където преди няколко месеца бе преживял най-щастливите мигове в живота си. Утре рано той, заедно с Карим и Сахин, щеше да потегли към Ставропол. Ако не е загинала, щеше да я намери! На всяка цена!

 

 

Преди Аполон и двамата му спътници да се озоват в Ставропол, бяха длъжни да вземат предпазни мерки, за да не си навличат ненужно вниманието на противника. В онези хаотични месеци Червената армия страдаше от недостиг на униформи, така че бяха позволени всякакви волности по отношение на облеклото. Рано на следващата сутрин Аполон, Карим и Сахин се увиха в по една черна бурка — така кавказците наричаха плътните наметала, които ги пазеха в суровите планински условия. На главите си нахлузиха папахите си, но след като свалиха от тях емблемите на Дивата дивизия. Сега вече можеха да потеглят.

Някъде към пладне стигнаха до една схлупена къща край пътя и се присламчиха към един взвод червеноармейци, предвождани от наперен полковник. Конете им бяха доста изтощени, затова командирът нареди да спрат и да ги оставят да си починат. Войниците влязоха в тясното задимено помещение и веднага се струпаха около цинковия тезгях. Отвън Аполон огледа конете, а сетне надникна вътре и преброи войниците.

— Да влезем при тях и да проверим дали униформите ни няма да им се сторят подозрителни — предложи Аполон. — Но ако ни поискат документите, веднага ще им отвърнем със стрелба от упор. На всеки от нас се падат по трима. Сигурен съм, че ще се справим, още повече че ще ги изненадаме. Готови ли сте?

Карим и Сахин кимнаха едновременно. Никога не се нуждаеха от дълги и сложни обяснения, когато се налагаше да изпратят някого на небето. Бяха го вършили толкова пъти досега, че трудно можеше да се намерят по-опитни стрелци от засада в целия Юг.

Скочиха от седлата и привързаха поводите на конете към същата напречна греда, край която бяха подредени конете на червеноармейците. После влязоха вътре и се озърнаха в задименото помещение, тясно за толкова много посетители. Войниците се бяха скупчили около една от масите, а на пейката до нея треперливо се оглеждаха няколко местни селяни. Аполон бавно закрачи към групата мъже в униформи. Карим и Сахин го следваха плътно.

— Мога ли да се присъединя към компанията? — весело попита той.

Полковникът го изгледа подозрително и веднага го попита кой е, откъде идва и накъде пътува.

— От щаба на фронта получихме заповед да потеглим за Ставропол. Прехвърлят ни от Осма армия към Шеста дивизия — отговори Аполон, с уверен тон, като гледаше полковника право в очите.

— Документите, моля — заповяда полковникът. Войниците се стреснаха от резкия му тон, оставиха картите на масата и се обърнаха към своя командир.

— Всичко бяхме принудени да изоставим, когато корпусът на Мамонтов нахлу в района на Манич преди месец. Атакуваха ни, както си спяхме в селото. Дори униформите ни изгоряха в пожара, затова сега сме принудени да пътуваме с тези дрехи — Аполон докосна с ръка своето наметало, след което кимна по посока на двамата си спътника.

Полковникът ги огледа критично. Зад гърба му се обади един от войниците, решил да провери благонадеждността на новодошлите:

— Знаеш ли какво е казал другарят Ленин за съветите?

— Съветите осигуряват постигането на пълната независимост на най-бедните слоеве на населението от експлоататорските класи.

— А какви са основните икономически цели на комунистическото учение?

— Да се премине от временно господстващата икономическа анархия към планово стопанство. — Аполон отговаряше гладко и уверено, без никакво запъване. Личеше си, че не си беше губил напразно времето, посветено на четенето на болшевишки брошури, заловени при пробива на конницата на Мамонтов. Сега за него нямаше тайни в дебрите на иначе доста мъглявото болшевишко учение.

Очевидно Аполон се бе справил успешно с импровизирания изпит, защото внезапно полковникът махна с ръка и нареди на един от войниците да напълнят още една чаша с водка.

— Пийни с нас по чашка, другарю.

Аполон веднага пое чашата и се настани на най-близкия стол, след което покани Карим и Сахин да се присъединят към него.

— А тези двамата имат ли документи? — попита полковникът и посочи с кимване към Карим и Сахин.

— Не, Изгубиха ги също като мен при пожара в селото. Ще си набавим нови документи в Ставропол.

— И те ли са болшевики като теб, другарю? Полковникът знаеше, че както в Червената, така и в Бялата армия имаше много представители на задкавказките и средноазиатските националности, но те не се сражаваха в защита на едната или другата идеология, а само заради плячката.

— Те почти не знаят руски — обясни Аполон. — Да не говорим каква загадка е за тях идеологията на Ленин. Пък дори и да я разберат, това няма да промени живота им. — Той се усмихна извинително. — Нали ги знаете азиатците? Готови са да заколят някого просто така, след нищо и никаква свада. Предани са единствено на господарите си и на приятелите си.

Полковникът от Червената армия беше селянин от донската област — от така наречените „иногородни“ или пришълци от северните руски губернии, които от десетилетия са били потискани от казашките атамани. Затова много добре бе запознат с традициите на кръвожадните бойци от Задкавказието и Средна Азия и винаги внимаваше да не предизвиква ненужно някой от тях. Затова сега само се наведе напред, приближи се към Аполон и зашепна едва чуто:

— Сигурен ли сте, че ще се подчиняват на заповедите ни?

— Напълно — успокои го Аполон. Имам много основателна причина да не се съмнявам в тях — ние сме кръвни братя.

От учудване очите на полковника едва не изскочиха от орбитите си. Той беше слушал много легенди за тази мистична церемония, при която воините порязват ръцете си с кинжали и след това смесват кръвта си. За един селянин от донските степи подобен варварски обичай беше нещо необичайно, неразбираемо и дори плашещо. Сред селяните по поречието на Дон се носеха ужасяващи слухове за кръвожадните азиатци и кавказци. Полковникът им хвърли загрижен поглед. Всичко във външностите на Карим и Сахин потвърждаваше тази легенда — сухите мургави лица, с изострени носове като ястребови клюнове, маузерите в кобурите и грамадните ханджари, забучени на коланите. Полковникът мислено си пожела по-скоро да се отърве от тяхното присъствие.

— Ще тръгвате ли скоро? — попита го Аполон, който сякаш бе отгатнал мислите му.

— Да. Трябва да се явим в щаба на дивизията преди мръкване. И без това вече сме закъснели.

Погледът му отново пробягна по лицата на Карим и Сахин.

— Тогава нека аз ви почерпя по една водка. Не може ли да останем още малко тук?

— Не, не, трябва да тръгваме. — Полковникът припряно стана от масата. Двама от неговите войници веднага го последваха, но останалите не помръднаха от местата си, дори не отделиха погледи от бутилката с водка. Аполон побърза да им долее чашите.

— Само по една глътчица преди тръгване, другарю. — Той му смигна радушно, като на стар приятел. — Само по една за из път — промърмори Аполон и размаха бутилката пред носа на червеноармейците. После незабелязано погледна към вратата. Полковникът и двамата войници вече бяха излезли навън. Аполон енергично кимна към Карим и Сахин. Преди тримата червеноармейци да успеят да разберат какво става, Аполон, Карим и Сахин вече бяха затъкнали кинжалите си в гърлата им. Пияните войници загинаха, преди да могат дори да изохкат.

— Към вратата! — заповяда Аполон. — Другите трима всеки момент ще се върнат.

Карим тъкмо наближаваше с три скока вратата, когато тя се отвори и се подаде единият от двамата войници, които бяха навън с полковника. Нещастникът едва бе направил крачка, когато зърна ужасяващата гледка и понечи да изкрещи, но нито звук не излезе от гърлото му, защото на секундата устата му бе затъкната от едра и космата като мечешка лапа ръка. После замахна с другата ръка и гърлото на войника бе прерязано, преди тялото му да се свлече на пода. „Четирима вече са повалени, значи остават още двама“, мислено си каза Аполон.

Но за нещастие другите двама, чакащи отвън, предусетиха, че вътре става нещо непредвидено и решиха, че най-разумно ще бъде да се спасяват с бягство. След миг се чу само тропотът от конете им, пришпорени в бесен галоп.

— По дяволите! — изруга Аполон. — Вие се заемете с тези двамата. Аз ще се справя с полковника. — Карим и Сахин се заеха с новата задача, а Аполон пое към вратата. — Но после трябва на всяка цена да ме настигнете! — извика той през рамо и изскочи навън. Скочи на седлото на Леда и веднага я пришпори. Наведе се ниско над гривата й и започна да й повтаря онези думи, за които знаеше, че карат кобилата да полети като стрела напред. Още не бе изминал една верста в шеметно препускане, когато забеляза пред себе си силуета на полковника. Капитан Кузин се съмняваше, че така лесно ще се намери кон, който да може да съперничи по бързина на неговата Леда. Освен това полковникът и войникът, който го следваше, като всички селяни, наскоро зачислени в редовете на Червената армия, не бяха от опитните ездачи.

Между Аполон и червеноармейците оставаха само двайсетина метра, когато князът измъкна кинжала от колана си, изправи се на стремената, прицели се и замахна. Кавказкият кинжал профуча със свистене и острието от дагестанска стомана се заби между плешките на войника. Нещастникът изкрещя диво и се сгърчи върху гривата на коня си. Аполон си спомни неписаното правило на планинците: „Пушката може да не улучи, пистолетът може да засече, но кинжалът винаги достига мишената.“ — Аполон се наведе от седлото и измъкна от движение кинжала си от гърба на жертвата. Веднага след тази задължителна за всеки джигит завършваща операция войникът се олюля и се строполи на земята. А в това време кобилата на Аполон вече се носеше устремно към коня на полковника. Капитанът грижливо избърса кинжала и го напъха в канията. При следващата мишена не биваше да пролива кръв, защото униформата на полковника му трябваше чиста, без петна от кръв.

Леда вече скъсяваше упорито дистанцията, когато полковникът измъкна пистолета си и стреля през рамо към Аполон. Но Аполон дори не трепна, защото прекрасно знаеше колко е трудно да се улучи подвижна цел, когато стрелецът се друса върху седлото на галопиращ кон. Полковникът от Червената армия явно бе прекалено самонадеян, щом вярваше, че пистолетът може да му помогне в тази ситуация.

Изплашеният за живота си болшевик не пестеше куршумите. Когато се увери, че противникът му няма повече патрони, Аполон, който нарочно си бе позволил да изостане малко, отново пришпори Леда, измъкна сабята си и за броени минути настигна коня на полковника. Замахна рязко и толкова точно, че острието на сабята му се вряза в челото и скулата на полковника — той издъхна още преди да е паднал от коня.

Аполон дръпна поводите на Леда и скочи на земята. С бързи движения смъкна униформата на полковника. Сега на земята оставаше един болшевик по-малко, което за Аполон Кузин със сигурност означаваше, че поне този тук повече никого няма да измъчва или убива.

След малко го настигнаха Карим и Сахин. На седлата им бяха преметнати войнишките униформи, свалени от червеноармейците. Всички трупове бяха предвидливо преместени в крайпътните преспи. Степните вълци нямаше да закъснеят да се справят с тях.

Тримата кръвни братя устремно препуснаха към Ставропол.

— Виждам, че карате и конете им — отбеляза Аполон.

— Жал ни беше да ги оставим на произвола на съдбата — отвърна му Сахин на дагестански.

— Да, наистина щеше да е жалко — съгласи се Аполон.

— Можем да ги продадем в Ставропол — предложи Карим, Той никога не забравяше да се погрижи за парите, защото още беше ерген, а в планинските аули се плащаше доста скъп откуп за всяка невеста.

— След две-три версти ще спрем, за да навлечем тези омразни униформи. Трябва да запомним имената им, защото ще използвам техните документи. За съжаление един от вас ще се наложи да подстриже поне малко косата ми с кинжала си, за да приличам повече на офицер от Червената армия. Не е нужно да се рискува излишно.

Този ход беше абсолютно навременен, защото на тримата побратими им предстоеше да се смесят с десетте хиляди червеноармейци, съсредоточени в Ставропол.

 

 

Когато късно следобед в покрайнините на Ставропол се появи на кон снажен офицер от Червената армия, придружаван от двама странно облечени планинци — наполовина в червеноармейски униформи, наполовина в кавказки дрехи — отвред ги обградиха войниците от Шеста дивизия, командвани от генерал Берьозов. Навсякъде кипеше трескаво оживление. Всички улички, пазари и особено пивници бяха претъпкани със скитащи войници, решили да се възползват докрай от развлеченията, които им предлагаше Ставропол, преди да потеглят на последния поход към брега па Черно море.

Повели зад себе си коне за смяна, тримата конници бавно напредваха по разкаляната улица, сред многолюдното и невъобразимо шумно множество. От двете страни с тях се разминаваха войници от Червената армия. Някои се бяха облегнали на фасадите на къщите, други разговаряха, спореха или се смееха, но повечето се скитаха безцелно. Виждаха се много талиги, коне и тачанки. Веднъж дори се появи един брониран автомобил със знаците на ЧеКа, с въоръжени до зъби мъже в черни кожени куртки по широките стъпала на колата. Но въпреки че бяха отвред заобиколени от врагове, нито Аполон Кузин, нито двамата му мълчаливи спътници се съмняваха, че когато се наложи, ще успеят да се измъкнат невредими от претъпкания с червеноармейци град.

Леда продължаваше да напредва сред локвите по средата на улицата, заобикаляйки всевъзможните препятствия, но князът не обръщаше внимание на врявата около себе си. Беше потънал в тревожни мисли, защото още не бе решил какво да предприеме най-напред, за да открие графиня Радишевска сред това невъобразимо гъмжило. И как ще й обясни внезапната си поява тук, в Ставропол? Разбира се, можеше да заяви, че изпълнява молбата на приятеля си, Пьотр, да се погрижи за съпругата му. Или че просто е бил загрижен какво се е случило с нея. На което графинята, разбира се, би могла да отговори, че подобна проява на загриженост или на любопитство е равносилна на опит за самоубийство, след като смъртните му врагове бяха тук буквално на всяка крачка. Естествено бе, че тези две обяснения нямаше да спечелят доверието на Кити. Пък и защо му трябваше да я лъже? Както той, така и тя би се досетила каква е истинската подбуда за този отчаяно дързък ход. Аполон жадуваше час по-скоро да попадне на следите на Кити, защото за него беше абсолютно невъзможно да изтрие от паметта си сладостния спомен за нейната красота, за нейния чар, за незабравимите часове, с които го бе дарила тя. Никога, до последния си дъх, княз Кузин нямаше да забрави страстните й целувки и прегръдки, нежните ласки, пламенната й всеотдайност. Тези спомени, като най-сладкото от всички възможни мъчения за един мъж с буйна кръв като неговата, не бяха престанали да го тормозят още от края на миналия декември.

Никой здравомислещ не би приел опита на Аполон да търси любимата си в гъмжащия от червеноармейци Ставропол като нещо друго, освен като пълна лудост, като смъртно рискован опит, но за нормалния човешки разум никога не е била понятна логиката на влюбените. На подобни подвизи — да се жертват заради дамата на сърцето си — са били способни единствено безумно смелите рицари, възпети в баладите, така обожавани от нежния пол през Средновековието.

 

 

Тримата спътници се спряха да обърнат по две чаши водка в първия хотел, който се изпречи пред погледите им. През цялото време Аполон не престана да се озърта тревожно. Ако Кити наистина бе успяла да се добере до Ставропол — той мислено се помоли на Бога да не се бе случило най-страшното, — то най-вероятно би било тя да потърси легло в някой хотел. Преди четири седмици, когато имението е било завладяно от болшевиките, Ставропол все още е бил под контрола на Бялата армия. Напълни логично е Кити, поне в началото, да потърси убежище в този голям южен град, разположен на средата на пътя от Астраханска област към черноморското крайбрежие. За съжаление няколко дни по-късно Ставропол и цялата местност наоколо бяха завладени от Шеста дивизия на Червената армия. Аполон дори успя да научи името на командира на дивизията — генерал Дмитрий Берьозов.

Аполон започна да претърсва поред хотелите в града, като преди това остави Карим и Сахин пред чашите с арак в кафенето на ъгъла на главната улица, чийто съдържател беше як грузинец. Арак — това бе едно от най-силните и коварни спиртни питиета, изобретявано някога, особено когато се поднася греяно. Карим и Сахин бяха правоверни мюсюлмани и свято спазваха почти всички предписания на Корана. Много добре знаеха, че Пророкът ще смръщи вежди, като ги зърне от небесата с чаши арак в ръце, но нали можеха да се надяват на неговата милост, пък и всеки човек има право на своите дребни човешки слабости… Както и да е, но те двамата си бяха заслужили този отдих и сега му се наслаждаваха, без да продумат нито дума. И при това не можеха да бъдат полезни на Аполон при търсенето на графинята, защото почти не говореха руски, което в тази навалица можеше да се окаже опасно. Аполон реши да започне търсенето си от хотел „Русия“ най-луксозния в града. Надяваше се така да спести време. Приближи се към младежа, който помагаше при пренасянето на багажа на гостите на хотела, и предвидливо. Пъхна една златна рубла в ръката му, преди да му зададе първия въпрос:

— Търся една млада дама, с дълга руса коса, ей толкова висока. — Отпусна ръка върху рамото на младежа. — Отличава се с прелестните си зелени очи. Името й е Радишевска, но не е изключено да се е регистрирала и под чуждо име. Виждал ли си я в хотела през последните две-три седмици?

Зарадван от щедрия бакшиш, младежът веднага предложи да претърси дори целия град, за да открие жената, която търсеше непознатият офицер, макар описанието на търсената особа да му се стори доста оскъдно. Но за щастие изобщо не се наложи младежът да разпитва, защото прекрасно познавал дамата по простата причина, че я срещал по няколко пъти на ден. И съвсем не се учудвал от любопитството на офицера, подарил му цяла-целеничка златна рубла, защото и други офицери се интересували от нея, без да скъпят рублите си. Дамата била от свитата на генерал Берьозов. Аполон веднага го обсипа с въпроси. Кога излизала на разходка? В колко часа се прибирала след сутрешното си излизане? И в колко след следобедното? Къде е сега генералът? Отговорите на младежа бяха толкова изчерпателни и заплащането за тях така щедро, че щяха да му стигнат да изхранва цял месец бедната си майка и двете си сестри, доста по-малки от него.

Младежът продължаваше да отговаря с готовност на въпросите на Аполон, сипещи се като порой. Отскоро ли тази дама е в хотела? Да, отскоро. За нея бил запазен на втория етаж апартамент номер седемнадесет, макар че всъщност това бил апартаментът на генерала.

— Слушай, другарю… — Съобразителният младеж не забравяше да използва тази нова форма на обръщение, защото не знаеше с кого си има работа и не искаше да си навлече излишни неприятности. — За още една златна рубла ще надуша всичко, което те интересува. — Той му намигна съзаклятнически.

Аполон кимна разсеяно, защото една ужасяваща догадка разтърси мозъка му. „На втория етаж? В апартамента на генерал Берьозов!“

Тази мисъл го разтърси като удар от електрически ток. Идеше му тозчас да я удуши с голи ръце. Искаше да я убие, но в същото време отчаяно копнееше да я измъкне от онзи апартамент номер седемнадесет на втория етаж… Разблъска енергично тълпата пред въртящата се врата на хотела, без да обръща внимание на яростните викове зад гърба си. Групата червеноармейски офицери го изпратиха с възмутени погледи и злобни ругатни, но след като видяха стройната, мъжествена фигура на непознатия, повечето предпочетоха да си замълчат.

Сърцето му се обливаше в кръв. Артериите на слепоочията му пулсираха в бесен ритъм. Първата му импулсивна реакция беше веднага да убие и нея, и любовника й. Без да изчака обясненията й. Защо са му обяснения? И без това всичко беше съвсем ясно!

В този миг си припомни колко усилия му бе коствало да я открие. Как бе рискувал живота си, а заедно с него и тази на верните му Карим и Сахин… И за какво? За някакъв глупав блян, заради сантименталните възпоменания от романтичните преживелици с една златокоса красавица. Как може да е бил толкова глупав, че да си въобрази, че тя е влюбена в него?

Крачеше нервно сред мръсните криви улички, неспособен да разсъждава логично, нито пък да успокои страстите си. Как е могла? Как, по дяволите, е могла да падне тъй низко?

Продължи да се скита напосоки, невиждащ нищо около себе си. За щастие студеният мартенски вятър постепенно охлади разгорещената му кръв. Бавно доводите на здравия разум започнаха да оборват изблиците на негодувание, пораждани от измъченото му сърце, напомнящо му за прословутото непостоянство на жените.

И все пак имаше поне една утеха. Най-лошото й се бе разминало — Кити бе оцеляла, нещо повече — не беше прибрана в подземията на ЧеКа. Младежът от хотела му бе поменал, че всеки ден я извеждали на разходка, въпреки че винаги била зорко охранявана. Следователно не била пленница на болшевиките.

— Мръсница! — яростно изруга Аполон. Капризна кучка, която е способна да сменя любовниците си по-бързо от тоалетите си. Но все пак не можеше да е напълно сигурен, докато не говори с нея, при това на четири очи. Хм, но това би могло да се осъществи само ако… В пламналия му мозък започна да се оформя невероятно дързък план. Всъщност още не беше план за действие, а по-скоро смътно намерение, което съвсем накратко се свеждаше до следното — да нахлуе в леговището на звяра, да изпие до дъно горчивата чаша на истината и едва тогава да се развихри.