Сюзън Джонсън
Бялата графиня (19)

Глава 19

На следващия ден, малко преди седем вечерта, когато сенките пропълзяха по смълчания бряг, свитата на княз Александър Кузин спусна котва в усамотеното заливче на около двадесет версти северно от Сочи. Сред храстите на брега тръпнеха в очакване четирима мъже в черни кавказки бурки, скупчени около гаснещия огън. Щом хората от яхтата стигнаха до брега, четиримата се втурнаха да ги посрещнат — трябваше да помогнат като носачи, за да не се бавят много с обемистия и тежък товар. Бащата на Аполон бе пристигнал с хора и боеприпаси, достатъчни за щурмуването дори на солидно укрепена крепост като затвора Метеки в Тифлис.

Преди три дни старият княз Алекс бе получил в Константинопол втората телеграма на Сахин, в която се съобщаваше, че отново се отлага за неопределено време екзекуцията на младия княз Аполон Кузин. Старият княз веднага заповяда да натоварят на яхтата няколко кутии с динамит и четири мини, от онези, които по време на царския режим неговата барутна фабрика доставяше на руската армия срещу германците. Последните две седмици княз Алекс бе изоставил всичко друго и се бе посветил единствено на подготовката на дръзкото нападение. Не жалеше нито пари, нито време, нито усилия. За този замисъл бяха привлечени десетки хора. Нито един от дългогодишните приятели на стария княз — а той не можеше да се оплаче от липса на такива — не отказа да помогне с каквото може за благородната мисия. Сега княз Алекс и съратниците му с нетърпение очакваха по-скоро да се озоват в грузинската столица, за да се сложи най-сетне край на този кошмар.

Князът стигна до брега с малка лодка, тихо спусната от борда на яхтата. Беше облечен с дрехи, каквито носени обитателите на непристъпните кавказки планини — черно наметало, черен кавалерийски брич и меки ботуши. Въпреки възрастта му си личеше офицерската осанка и благородническото му потекло. Независимо от това, че вече наближаваше петдесетте, Алекс Кузин си оставаше пъргав, стегнат и енергичен. Само посребрялата му коса издаваше възрастта му. Лицето му бе покрито с бронзов загар след месеците, прекарани по игрищата за поло. Но най-важната му отлика беше решителният му поглед и сдържаното му мъжество, които винаги го бяха отличавали от околните.

Той протегна ръка и здраво стисна коравата десница на Карим.

— Как си, Карим, след толкова години прекарани само в битки и походи?

— Чувствам се чудесно, Саша.

— Да, наистина изглеждаш добре. Има ли нови вести от Тифлис?

— Твоят син още е жив, поне така гласи последното донесение от моите съгледвачи от днес следобед.

Едва сега старият княз можеше да въздъхне облекчено.

— Слава тебе, Господи, опази живота му до утрешния ден. На нас повече не ни е нужно. А как е Кити и моят малък внук? — продължи той с по-мек тон.

— Ето я там, с малкия на ръце — обясни му Карим, сърдито смръщил вежди.

За миг в очите на Алекс проблесна изненада, но той веднага се успокои, щом съзря графинята, скрита по-назад в храстите с Кубик. Тя го поздрави сърдечно, а момченцето получи първата целувка от дядо си. Княз Алекс и съпругата му, майката на Аполон, бяха посрещнали с искрена радост новината, че вече имаха внук. Княз Алекс замислено се взря в детското личице — въпреки оскъдната светлина от огъня той сякаш отново виждаше пред себе си своя син Аполон, когато беше на същата невинна възраст, макар че от тогава вече бяха изминали повече от две десетилетия. Най-удивителното беше, че малкият има същата руса коса, същите очи със златисти точици, същата очарователна усмивка.

— Да… толкова много ми напомня за детството на Аполон — тихо прошепна княз Алекс и си припомни доброто старо време, когато той, жена му, детегледачката и съвсем малкия Аполон бяха заминали за Ница в навечерието на хиляда и деветстотната година, за да посрещнат там настъпването на новия век. Уви, тогава никой не допускаше нито за миг какви ужасни години ще последват малко след началото на двадесетия век.

— Можете да се гордеете с него, княз Кузин — тихо промълви Кити. — Кубик по всичко прилича на баща си, а както сега мога да се убедя с очите си, доста прилики е наследил и от дядо си.

Но Алекс я изгледа замислено и се опита да й възрази:

— Е, а пък моите очи ми подсказват, че все по нещо прилича и на майка си…

— Може би, да, има нещо и от мен, но характерът му определено ми напомня характера на Аполон — усмихна се тя. — Отсега си личи, че ще бъде много самостоятелен и твърдоглав, същински бащичко.

Алекс се засмя.

— Та това е участта на всички поколения от князете Кузин. Нямате представа, скъпа графиньо, колко неприятности са причинявали моите предци на владетели, на крепостни селяни, на военачалници или на земски управители… Всъщност забравих да ти напомня, че сега, след като си вече член на нашето семейство, трябва да ме наричаш просто Саша. Съжалявам, че точно сега не разполагам с повече време да си поговорим, но по-късно ще се възползвам от това. А сега трябва веднага да потегляме към Тифлис.

Той я подхвана под ръка и я поведе към лодката.

— Екипажът на яхтата ще се грижи за теб и за малкия Кубик — обясни й княз Алекс. — Можеш да бъдеш сигурна, че до две денонощия ще се върнем на борда на яхтата заедно с Аполон! — категорично й обеща той.

„При условие, че всички ние не загинем от куршумите на червеноармейци“, мрачно си каза той.

— Моите хора вече са получили заповед да отплават до остров Илори и да ни чакат там. Е, остава само да си пожелаем до скоро виждане.

Княз Алекс се наведе и целуна внука си но челцето.

— Бог да е с вас! — прошепна Кити с трепет и се прекръсти три пъти, защото знаеше, че съдбата на нейния любим ще зависи от безброй случайности…

 

 

Княз Алекс и спътниците му стигнаха в Тифлис чак на сутринта. Но още първата среща с излезлия да ги посрещне на уреченото място джигит от отряда на Карим ги попари с ужасяващата вест — екзекуцията на капитан Аполон Кузин била насрочена за следващия ден! Никой не можеше да си обясни защо болшевиките така внезапно бяха променили плановете си. Може би страхът от ожесточаването на съпротивата на кавказците ги караше да избързат. Или пък се опасяваха някои луди глави да не дръзнат да се опитат да освободят важния пленник. Но каквато и да бе истинската причина, последиците бяха ясни за всички участници — очертаваше се безсънна нощ. Всички мъже от отряда на Карим и от групата на княз Алекс работеха усърдно, без да щадят сили, за да бъде всичко готово според плана на княза до разсъмване. Динамитът и мините бяха укрити в тесните улички около тежките порти на затвора, през които се очакваше охраната да изведе Аполон, преди да го подкара към централния площад на Тифлис, където още от вчера местни дърводелци бяха издигнали бесилката.

Княз Алекс нареди да му доведат Саид бей — турски търговец, негов приятел от много години, който сега търгуваше с болшевиките така успешно, както го бе вършил преди войната с представителите на местната аристокрация, Този турчин притежаваше разкошна къща точно на същия площад и от нейните балкони се откриваше широка гледка към бесилката и дървения подиум под нея.

Един час преди разсъмване всичко беше готово. Мъжете от отряда на Карим си почиваха за последен път, преди да започне стрелбата. Княз Алекс и Саид бей се бяха настанили на дивана в приемната на търговеца на горния етаж. На масичката пред тях слугите на Саид бей бяха поднесли бадеми, небетшекер, кафе и коняк.

— Боже мой, Саид, кога минаха толкова много години? — въздъхна княз Алекс и поднесе чашката към устните си, за да отпие от великолепния арменски коняк. — Но сега няма време да се връщаме към миналото. Ако бяхме закъснели само с още един час, щяхме да се провалим. Защо, според теб, те са насрочили екзекуцията точно за днес?

Доста едрият Саид бей неспокойно се намести на дивана и мрачно изсумтя:

— Ако може да се вярва на слуховете, цялата работа е свързана с внезапното увлечение на върховния комисар на грузинската ЧеКа по онази изключителна развратница от Крим, по-точно от Ялта. Става дума за Лола, твоята някогашна изгора. Но нищо повече не зная за тази пикантна история, освен това, че комисарят така бил хлътнал по нея, че само седмица след завръщането си в Тифлис — измислил някакъв предлог, за да отпътува отново за Ялта. А пък сега в Тифлис е останал да командва неговият заместник, който е с много зъл и проклет характер.

— Боже мой, как е възможно това! — ядно процеди княз Алекс. — Аз лично я помолих този път да бъде особено старателна в обслужването на клиента, за да задържи за по-дълго този проклет комисар в Ялта, но тя май наистина се е престарала и е надминала себе си…

Саид бей изгледа със скрита завист отколешния си приятел. За разлика от турския търговец, княз Алекс бе успял да запази стройната си фигура — може би защото се увличаше по спорта, докато Саид бей се бе превърнал в пристрастен чревоугодник. Мислено търговецът се закани още от следващия ден да ограничи поне сладкишите — нищо не действа по-отрезняващо от внезапната среща с някой от връстниците ти, с когото сте били разделени много години.

— Ех, ти, Саша — припомни му Саид бей с лукава усмивка, — май си забравил как на времето беше полудял по същата тази Лола, а? Мога да те уверя, че тя още те обича и че никога няма да те забрави, ако ще да изтекат още толкова години! Разбира се, Лола прекрасно знае, че откакто ти се ожени, вече не поглеждаш други жени… Никой, дори и Аллах не може да проумее какво си мислят жените. Може би се е престарала при изпълнението на молбата ти именно защото си оставаш недостъпен за нея. А пък ние двамата с теб се познаваме толкова отдавна, че хич не върви сега да се правиш на невинна овчица пред мен!

Княз Алекс го изгледа замислено над ръба на чашката с коняк. Наистина нямаше право да заблуждава стария си приятел. Преди години Алекс бе успял да завърти главите на доста жени, така че сега никак не му беше трудно да се досети какви чувства вълнуват Лола. Въпреки че годините му бяха напреднали, той все още будеше интерес у жените. Но след женитбата си с майката на Аполон бе заявил, че най-после е намерил жената на своите мечти и че прекратява с любовните авантюри, за всеобщо разочарование на скучаещите дами от светските кръгове.

— Не се съмнявам, че намеренията на Лола са били искрени и че е искала да ми помогне, но…

— Именно! Същото ти го казах и аз преди малко, макар и със свои думи — прекъсна го Саид бей и се захили лукаво.

— …но не можеш да ме подозираш, че още съм влюбен в Лола, защото…

— …защото вече си много стар за тези работи? — отново го прекъсна Саид бей и го изгледа насмешливо.

— Много добре знаеш, че обичам само жена си! Е, това не означава, че съм сляп за женската красота… Но стига сме говорили за младежките ни лудории — въздъхна княз Алекс, — Сега имаме друга, много по-важна грижа. Това неочаквано заминаване на върховния комисар от Тифлис беше причината моите хора да работят до изнемогване тази нощ. За щастие, вече всичко е готово и сега ни остава само да дочакаме изгрева. Ако усилията ни се увенчаят с успех, няма да пропусна да възнаградя още по-щедро Лола за старанието й. Именно заради нея животът на моя син бе удължен с цели десет дни, така че тя вече си е заслужила наградата.

— Лично ли ще й поднесеш наградата, Алекс? — предизвикателно го изгледа Саид бей.

— За Бога, ти наистина си непоправим! Сега не мога да мисля за нищо друго освен за зарядите с динамит! Винаги, при всяко залагане на взрив, съществува опасност нещо да се обърка, при това в последния момент, когато е много късно за промени в плана. Ах, да, що се касае до Лола, можеш да бъдеш спокоен. Няма да й поднеса лично наградата. Но защо ли си губя времето да ти обяснявам нещо, което ти сам много добре знаеш.

Интонацията на княз Алекс припомни на Саид бей за отдавна отминалите години, доста преди войната, когато те двамата гуляеха по цели нощи в Ялта, в компанията на Лола и нейните приятелки. Непрекъснато се караха, защото бутилките по масата пречеха на играчите на покер. Само от време на време някой от мъжете напускаше масата, покрита с изпоцапано зелено сукно, за да се качи на горния етаж с някое от момичетата — единствено княз Алекс бе способен да остане край масата за покер чак до сутринта, при това без никакви признаци на умора или отегчение.

— Изглежда никак не си се променил, Саша, въпреки че изтекоха толкова години от тогава — завистливо промърмори Саид бей и се замисли за своя живот, пропилян в трупане на пари и в безсмислено харчене на същите тези пари. — Май че жена ти все още ти е обсебила ума, дори и сега, след почти тридесет години?

— Съпругата ми олицетворява всичко, което някога съм мечтал да намеря у една жена — тихо отвърна княз Алекс.

 

 

След половин час мъжете от отряда на Карим и от групата на княз Алекс се раздвижиха. От скриновете в къщата на Саид бей измъкнаха униформи на войници от Червената армия — турският търговец имаше познати дори и в складовете, от които се снабдяваха червеноармейски полкове. С помощта на тези униформи те се надяваха да се присъединят незабелязано към екскорта, с който щеше да бъде изведен от затвора княз Аполон Кузин. А част от джигитите на Карим и Сахин, също в червеноармейски униформи, подмениха охраняващия взвод, който трябваше да съпровожда с армейски камион осъдения на смърт арестант до лобното му място — площад „Ереван“ в центъра на Тифлис.

 

 

Аполон още спеше в килията си, с окървавена глава, отпусната безпомощно върху голата му ръка, когато металната врата рязко изскърца. Вътре нахлуха трима от надзирателите и му оставиха нови дрехи.

— Не може да те обесим с тези дрипи! — грубо се изхили най-ниският от тримата.

Но злобните думи на надзирателя едва достигнаха до съзнанието му. Трябваше да изтече още почти половин час и тримата тъмничари отново да се появят на вратата, за да осъзнае Аполон, че днес наистина му бе съдено да умре.

Защо съдбата бе толкова жестока и бездушна към него, който толкова обичаше живота? Искаше му се, преди да издъхне, поне веднъж, за последен път да види Кити, да погали косичката на сина си. Но вече нямаше смисъл да се самоизмъчва с тези мрачни мисли… Вече го водеха през лабиринта от мръсни коридори, а после и по стръмните стълби, водещи нагоре, към главния портал на някогашната царска крепост, превърната в непристъпен затвор. Оставаше му поне скромната утеха, че пак ще види слънцето, синьото небе, ще усети повея на вятъра, макар и за последно. Жалко само, че съдбата не бе пожелала той да загине от куршум, в разгара на някое сражение.

И все пак една частица от разума му, скрита някъде дълбоко в мозъка му, продължаваше неуморно да крои безумни планове за бягство. Струваше си да рискува, защото вече нямаше какво да губи. Опита се да пораздвижи крайниците, от седмици сковани от обездвижването, на което бе подлаган във влажната килия. Трябваше да събере последните остатъци от волята си. Нарочно забави крачка, за да спечели поне няколко минути. Никак не му да трудно да изглежда изнемощял, защото това бе съвсем близо до истината.

Обикалянето из затворническите коридори му се стори безкрайно. Никога не бе предполагал, че сградата е толкова голяма, с такова сложно вътрешно разпределение. С всяка крачка Аполон усещаше как изтощението изсмуква силите му. Беше невероятно отслабнал и поради това сега изглеждаше по-висок. Косата му бе сплъстена на мръсни кичури на тила му. Не му бяха разрешили да се изкъпе нито веднъж след арестуването му. Бузите му бяха хлътнали, погледът му — трескав, а пръстите на ръцете му трепереха от безсилие и изтощение. Много усилия му струваше да продължи да върви, без да се прегърбва, без да залита и да се олюлява.

Опита се да събере последните си сили, за да измине разстоянието без чужда помощ.

В дъното на дългия мрачен коридор просветна светла ивица покрай очертанията на сивата метална врата. „Нима днес за последен път ще видя слънцето?“, ужасено си помисли младият княз, като продължаваше да се тътри напред. От това кошмарно прозрение, въпреки нечовешкото изтощение, изсмукало силите му, нещо в него изведнъж се пробуди и в гърдите му се надигна вълна от безсилен гняв.

Когато най-после го изведоха в тесния, мрачен затворнически двор, той примижа от ярката светлина и залитна, но най-близкия войник от охраната го подпря. С помощта на инстинкта си за самосъхранение и на находчивостта на удавника, готов да се улови дори за сламката, Аполон реши да използва този нищожен шанс. Все пак не беше забравил напълно правилата на военната хитрост, усвоявани години, прекарани в сражения, походи и засади.

Точно когато войникът го вдигаше от паважа, за част от секундата пръстите на Аполон ловко измъкнаха пистолета от кобура на нищо неподозиращия и неопитен войник. Първият изстрел отекна дори преди да измъкне докрай пистолета от кобура. Веднага се завъртя като звяр, уловен в капан, стреляйки във всички посоки. Войникът рухна на паветата от дясната му страна. Всеки куршум е смъртоносен от два метра, когато улучи нечия глава. Аполон се хвърли към чекиста зад войниците, но онзи побягна тъй бързо, че изчезна от погледа на Аполон дори още преди той да успее да го вземе на прицел. Но в следващата секунда Аполон се стовари безпомощен върху паважа, ударен в гръб с приклада на часовоя до портала на затвора.

За няколко секунди пред очите му така притъмня, че всичко наоколо изчезна.

— Елате всички, за да ми помогнете да вържем този мръсник! — изкрещя чекистът, страхливо надничайки иззад ъгъла. Заповедта си той отправи към войниците, чакащи в камиона, който преди малко се бе появил отвън на портала. — Още е живо това куче, но скоро ще му видим сметката!

Досега войниците от камиона не смееха да се намесят, защото арестуваният бе конвоиран от двама войници и от чекиста на две крачки зад тях. Но сега, след като двамата войници вече бяха повалени от Аполон, а чекистът още се криеше зад ъгъла, войниците внезапно вдигнаха винтовките си и насочиха дулата им право в гърдите на чекиста. Ако беше насочил пистолета си към падналия на паветата Аполон, те щяха да го разстрелят на мига.

В отговор на заповедта на чекиста, двама войника скочиха от камиона, поеха Аполон под мишниците и го вдигнаха. Понесоха го заднешком и го метнаха в каросерията на камиона, после се върнаха, за да грабнат и телата на двамата убити войници от охраната.

Чекистът кимна сухо и се приближи към камиона, за да провери съпровождащия взвод, който трябваше да отведе Аполон до бесилката.

— Къде е Георгий? — изкрещя той. — Нали той трябваше да е дежурен днес?

Отвърна му един плътен глас с подчертано кавказко произношение:

— На Георгий внезапно му прилоша.

На проснатия на пода Аполон, макар че още му се виеше свят, този грубоват глас му се стори много познат и по-сладък дори от ангелски хор, внезапно зазвучал от небесата. Но му струваше много усилия дори само да извърне глава в посоката, от която идваше този глас.

Едва успя да помръдне устни, докато се опитваше да фокусира погледа си и да разпознае лицата на войниците в камиона. Най-после попадна на намръщеното лице на верния Карим.

— Остани тук! Чакай ме, без никъде да мърдаш! — нареди му чекистът. — Трябва веднага да съобщя за смъртта на онези двамата глупаци от охраната. — След което се обърна и се затича назад.

— Слушам, Ваша светлост — подигравателно промърмори Карим, но веднага вдигна маузера си и още с първия изстрел го улучи между плещите.

В това време Сахин вече заповядваше на шофьора в кабината да подкара камиона. Онзи така яростно натисна педала за газта, че камионът се понесе напред дори преди тялото на простреляния чекист да е пльоснало върху паважа в двора на затвора.

— Господи! — не повярва на очите си Аполон. — А пък аз напълно се бях отчаял и си мислех, че сте ме забравили. Но друг път не бива да се изправяш толкова близо до мен. Като нищо щях да ти пусна един куршум между очите… Защо се забавихте толкова?

— Защото трябваше да изчакаме Саша — обясни му Карим.

— Папа?! Нима той е тук!

— А ти кой мислиш, че е шофьорът зад волана?

Аполон се отпусна уморено на пода и въздъхна облекчено, макар още да не смееше да повярва, че животът за него започва отново.

 

 

Секунди след като камионът изскочи от затворническия двор и пое с бясна скорост към предградията на Тифлис, първи експлодираха двата заряда под паветата на улица „Красилная“. Нито една къща наоколо не остана със здрави прозорци. След десетина остри завоя камионът продължи по „Бебутовская“, после по „Гановская“ и от там към гаража в двора на Саид бей, само на петстотин метра от площад „Ереван“, където палачите, събрани около бесилката, още очакваха да доведат Аполон от затвор Метеки.

Нямаше чекист в Тифлис, който да може да забрави този бурен ден поне през следващите десет години. Градът буквално беше претъпкан с чекисти и войници, с офицери и комисари, повикани спешно по телеграфа от всички съседни селища и гарнизони. А в същото това време, докато населението на града тръпнеше от ужас, докато навън всяка нощ се раздаваха изстрели без съд и присъда, докато задъханите чекисти претърсваха всяка къщурка, мъжете от отряда на Карим и от групата на княз Алекс се забавляваха, скрити в харема на Саид бей. Наистина на сутринта войниците потропаха и на неговата врата, но дори и чекистите, криещи се както винаги зад гърбовете на войничетата, не посмяха да престъпят прага на домакина. Дори и те знаеха, че за един мюсюлманин няма по-голяма обида от това да бъдат нарушени неприкосновените граници на харема му.

Саид бей изпрати войниците и чекистите обратно до външната порта.

— Претърсването не им отне много време — обясни той на гостите си, които го очакваха, изтегнати по диваните в харема. — Май ще трябва да пием за здравето на техния Ленин, който още не се е досетил да поиска експроприация на харемите. Че то в тази страна комай не остана нищо друго за ограбване!

— А за какво гледаха, докато претърсваха другите помещения? — поинтересува се княз Алекс

— Забелязах, че никак не бяха весели — лукаво се подсмихна Саид бей. — Да не би от затвора Метеки да е избягал някой опасен престъпник?

— Нали знаеш, че това се случва само по веднъж на сто години? — промърмори Аполон и се надигна от копринените възглавници.

— Така ли? — учуди се Саид бей. — Е, тогава излиза, че имаме прекрасен повод да вдигнем наздравица.

Турският търговец плесна с ръце, нареди на прислугата да донесе още бутилки и след броени минути заповедта му бе изпълнена. Пъргавите прислужници първо поднесоха шампанското, а след това се появиха и танцьорките. Денят продължи все така приятно за всички присъстващи.

Аполон хапна доста, но пи умерено, на жените почти не обърна внимание, но затова пък спа непробудно почти цяло денонощие. Най-много му помогна да се освежи банята на Саид бей, снабдена с всички ориенталски удобства както и чистите дрехи, за което от седмици бе копнял. Но трябваше да изтекат още доста дни, преди да се възстанови напълно след преживените ужаси в подземията на затвора Метеки.

На другия ден Аполон благодари сърдечно на двамата си незаменими телохранители и побратими. А през нощта двамата князе Кузин се приготвиха за последното пътуване. Чак към два през нощта от гаража на Саид бей тихо се измъкна неговият луксозен автомобил, с личният шофьор на Саид бей зад волана. Отзад бяха княз Алекс и синът му. След няколко предпазливи завоя колата се понесе към тихия залив, скрит между крайбрежните храсти на около сто и петдесет километра от Тифлис.

Аполон вече изглеждаше малко по-добре и по-спокоен, ала щом наближиха брега, нещо започна да го притеснява. Не спираше да се взира през прозореца на колата, въпреки че наоколо всичко тънеше в непрогледен мрак.

— Не се притеснявай. Сега е толкова късно, че тя сигурно спи… — обади се княз Алекс, защото никак не му беше трудно да се досети какви желания в момента измъчват сърцето на сина му.

— Да, зная, но…

— Но не знаеш че съвсем сама е слязла от планините чак до Тифлис, рискувайки живота си, с твърдото намерение да се опита да ти помогне по някакъв начин. Знаеше ли това?

— Да, но го научих съвсем наскоро. Сахин ми разказа за нейните подвизи.

— Толкова храбра жена не бях срещал досега.

— О, ти още нищо не знаеш за опасния й характер! — възкликна Аполон.

Княз Алекс се разсмя от сърце.

— А пък малкият Кубик ти е одрал кожата!

Аполон се извърна от прозореца.

— Не мога да ти обясня, папа, колко съм щастлив, че с Кити имаме такъв прекрасен син!

— Напълно те разбирам. Ако ти бе родила чуждо дете, щеше ли да го обичаш толкова всеотдайно?

— А пък аз все си повтарям, че не е редно един мъж толкова да се вживява около тези проблеми, но излиза, че съм се опитвал да се самозалъгвам.

— Да, ти много си изпатил, но не може да се каже, че и на нея й е било лесно… — въздъхна старият княз.

— Именно затова не искам тя да страда.

— Ако ти и Кити съумеете да преживеете оставащите ви години така спокойно и щастливо, както успяхме ние двамата с майка ти, повече няма какво да желаеш, синко.

— Да, това пожелание е много добро. Благодаря, папа — тихо промълви Аполон и отново се обърна към прозореца на автомобила. Погледът му се впери в мрака навън.

Изведнъж младият мъж се сепна. Стори му се, че бе съзрял някаква неясна, далечна светлинна в мрака. Нима идваше от борда на „Южна звезда“, където го очакваха Кити и Кубик — най-скъпите на сърцето му същества, които доскоро не се надяваше повече да зърне…

— Между другото, погрижих се да натоварят на борда на „Южна звезда“ още една твоя любима. Досещаш ли се за името й?

— Леда! Но как успя да я доведеш чак до тук?

— Не съм я довел аз, а Сахин. Успял е да я измъкне от Шура.

— Никога дори не ми се бе присънвало такова щастие! — Лицето на Аполон засия от щастие. — Готов съм да се обзаложа, че никой в Шура не е успял да се задържи на седлото й.

— Да, така се говори, но въпреки това комисарят на гарнизона в Шура не искал да се раздели с Леда. Сега в цял Кавказ може би са останали само една дузина кобили от великолепната кабардинска порода, затова ще бъде престъпление, ако я подарим на болшевиките!

— Но нещо не разбирам, папа… Ти си наредил на Сахин и останалите джигити от Дарго да доведат Леда чак тук, в Поти. Нима още от самото начало си бил напълно убеден, че ще успееш да ме измъкнеш от затвора в Тифлис?

— Да, разбира се.

— Откъде черпиш тази увереност?

— Не е увереност, а решимост. Бях длъжен на всяка цена, независимо от жертвите и усилията, да те измъкна от болшевишкия плен. Готов бях дори да пожертвам своя живот, за да спася твоя. И не само аз бях решен на такава саможертва, синко.

— Благодаря ти — прошепна Аполон. — За всичко, което направи за мен, съм ти толкова благодарен, че не зная как да го изкажа с думи… И за Леда искам да ти благодаря. Толкова много сме преживели заедно… Неведнъж ме е спасявала от гибел, като ме е измъквала с бясно препускане от най-ожесточените сражения по всички фронтове.

 

 

Когато Аполон се появи на прага, Кити приспиваше Кубик в каютата, запазена на яхтата за нея от княз Алекс. Детето се бе сепнало от някакъв шум, може би от автомобила на брега, и се бе разплакало. През цялата нощ Кубик се мяташе неспокойно върху тясната койка, като че ли усещаше напрежението, опъващо нервите на майка му.

Но най-много я изненада видът му — Аполон съвсем не приличаше на изнемощял смъртник, както наричаха осъдените на разстрел или обесване. Ала забеляза промените по лицето и тялото му веднага, щом впи невярващия си поглед в него — под очите му още си личаха тъмните сенки, а освен това беше толкова отслабнал, че смаяната графиня се изплаши да не би да се строполи в краката й. Да, ето че ръцете му, коленете му, дори раменете му се разтресоха неудържимо, очите му плувнаха в сълзи, готови да бликнат още в следващия миг. В нея вече нямаше капка съмнение, че е бил жестоко измъчван. Той дори се олюля, докато пристъпваше несигурно към нея. Но нали беше жив! Жив и оцелял и отново бяха заедно! Този път завинаги!

— Добър вечер, скъпа моя — започна той така естествено, сякаш не се връщаше от преддверието на Ада, а от някое по-продължително скитане из планините с ловджийската си пушка и хрътките, позакъснял заради уморителното преследване на дивите кози или елените из околните клисури.

Неуверена усмивка се плъзна по устните му, прехапани до болка допреди секунда. Същата безкрайно любима усмивка, но някак променена, по-вглъбена, по-изстрадана.

— Моля те, кажи поне една дума, Кити, скъпа моя Кити… Говори ми за Кубик! Променил ли се е малкият, откакто не съм го виждал… Научи ли някакви нови номера? Нямам думи, с които да ти опиша колко съм си мислил за вас двамата през всичките тези дни и нощи. Особено през нощите…

Едва не се задави от вълната на щастие, на облекчение, на безумна радост. Само преглътна с мъка и очите й веднага се замъглиха от напиращите сълзи. Виждаше й се като привидение, изскочило от сънищата й. Дори се изплаши, че сърцето й няма да понесе толкова щастие и ще се пръсне точно когато любимият й мъж най-после се е завърнал при нея и при техния първороден син.

— Всеки ден му показвах всички твои снимки — зашепна тя немощно, неспособна да стане от койката, защото коленете й се бяха подкосили от вълнение. Устните й трепереха и едва успя да довърши: — Исках да те запомни такъв, какъвто те виждах аз в сънищата си, в бляновете си, защото не знаех дали синът ни ще те види някога… А той неизменно се усмихваше, щом му показвах фотографиите.

Сърцето й замря, когато той коленичи пред нея, отпусна глава в ръцете й, без да промълви нито дума. В този миг нито тя, нито той можеха да кажат нещо повече. Разплаканият княз протегна ръка и погали сина си по косата. После го взе от скута на Кити и го понесе към детското креватче, което съобразителният Сахин беше домъкнал отнякъде.

— Щом се разсъмне и малкият се пробуди, искам да го видя как се смее. Толкова е пораснал, откакто не съм го виждал… — Обърна се към нея, пристъпи нетърпеливо, пак коленичи и я притисна до гърдите си. — Боже мой, колко ми липсваше, не мога да ти го опиша. Не ми стигат думите, за да ти разкажа всички мъки, които съм изтърпял…

Напрегна сили, въпреки изтощението си, за да я притисне така здраво към себе си, че никога и никой вече да не може да ги раздели. Тя не можеше да удържа повече сълзите си. Сред тях, сред неговите сълзи, примесени с нейните, се сляха устните им, солени, горещи, тръпнещи, търсещи, невярващи. Още им се струваше, че е някакво чудо… или просто сън… или бленувано видение. Но възможно ли бе да сънуват един и същ сън, в един и същ миг? Нито Аполон, нито Кити знаеше отговора. Знаеха само, че времето сякаш бе спряло за тях двамата, докато ръцете им потръпваха, вплетени една в друга.

Най-после, щом се опомни, Кити погали предпазливо пресните му белези, редом с по-старите, останали за спомен от предишните битки.

— Всемогъщи Боже, не мога да повярвам на очите си… Колко много си страдал! Трябва да е било ужасно!

— Моля те, стига, скъпа, не плачи… Не плачи! Нали се върнах жив! Това е най-важното — задъхано шепнеше той, притиснал лице към косите й, за да не й позволи още да оглежда раните му. Знаеше, че няма къде да се скрие от нея, но поне му се искаше да отложи този тягостен оглед. Внезапно гърлото му се скова. Отдръпна се от нея, погледна я в очите и скръбно промълви: — А толкова много никога няма да се завърнат…

Но в следващия миг тръсна глава и рязко се надигна. Отново се пробуди в него жаждата за живот, която винаги му бе вдъхвала неподозирани сили, която го крепеше дори и в най-мрачните мигове. Може би защото най-после отново бе сред хората, които бяха най-скъпи на сърцето му…

— Папа ми спомена, че сама си потеглила към Тифлис? Как успя да се изплъзнеш от джигитите на Искендер хан? Ах, ти, немирнице! Нима си чакала мъжът ти да замине за някъде за ден-два и ти веднага да хукнеш по пътищата? Забрави ли, че участта на всяка жена е да си седи у дома, край децата и огнището!

— Наистина ли искаш такава жена? — изгледа го предизвикателно тя.

— Ами… и аз вече не зная какво искам… — промърмори Аполон, вдигна ръката й и целуна дланта.

— Нали знаеш, че когато поискам, мога да бъда много послушна съпруга — продължи тя.

— Да, зная, зная. Но искам още сега да ми го докажеш! — задъхано прошепна той и ръцете му се плъзнаха около кръста й.

Аполон пое по тесния коридор, водещ към кабината на щурмана.

— Повикайте капитана на яхтата! Искам да бъде свидетел на церемонията! Ще се оженя за нея още сега, на борда!

— Да не си полудял? — дръпна го за ръкава Кити, която бе изтичала по петите му. — Това е невъзможно!

— За моя баща няма нищо невъзможно! Върни се в леглото! Ах, да, щях да забравя! Позволи ми пръв да те поздравя за развода ти! Не успях да ти спомена, че още преди три седмици всички формалности най-после бяха уредени…

— Мили Боже! Какво говориш?

— Изпратих телеграма до баща ми в Париж още щом потеглих от Батуми към планините. В нея го молех да намери Пьотр в Париж и да задвижи процедурата по вашия развод. Искаше ми се да се оженим, преди Кубик да се роди, но папа ми отговори, че въпреки отчаяните му усилия не успял да намери Пьотр. Все пак го открил, но едва преди месец. Той, Суата и двете им деца се забавили в Баку, а после изгубили няколко седмици, докато прекосят Иран и Турция, за да отплават с парахода от Константинопол за Марсилия.

Кити учудено повдигна вежди.

— Коя е тази Суата? И за какви деца ми говориш?

— Това е второто му семейство. Имал е метреса в Баку, и то от доста години. Тя му е родила син и дъщеря. Не смеех досега да ти го кажа, но вече не мога повече да мълча! Да знаеш как съм треперил, когато се опитвах да ти обясня защо Пьотр не те потърси в имението. Помниш ли, че тогава ти казах нещо съвсем несвързано, в смисъл, че на Пьотр спешно му се е наложило да замине на изток?

— Имал е друго семейство! Господи, как е възможна такава мерзост? Аполон, да не би да бълнуваш?! След онези мъчения в затвора, скъпи мой, може би главата ти не е наред?

— Съжалявам, че трябваше тъкмо от мен да го научиш — смутено прошепна Аполон и сведе глава. — Какво ти е? Кити! Какво ти стана? Моля те, погледни ме! Не плачи, мила моя, моля те, от цялото си сърце те моля, само не плачи! Почакай, има още! Папа ми спомена, че Пьотр страдал от жестоки угризения, загдето се е отнесъл така безсърдечно с теб…

Кити вдигна насълзеното си лице и плахо го погали по белега на слепоочието.

— Ех, джигит мой безстрашен! Защо ли съм толкова глупава, че плача за миналото! Та ако не е била онази Суата, нима щях да те срещна? Може би дори би трябвало да съм й благодарна, че е прибрала Пьотр при себе си и така ме е отървала от него!

— Прекрасно! Тъкмо това жадувах да чуя! — извика Аполон, готов от радост да направи за нея в този миг всичко, което пожелае. — Тогава да не губим време! Веднага трябва да се оженим! Толкова дълго съм чакал този миг, че вече нямам капка търпение! Ако пък непременно държиш на церемониите, нищо не ни пречи да организираме истинска сватба пред олтара в параклиса в имението на баща ми в Шамбор.

— Ще се венчаем? — ахна графинята. — И аз повече няма да съм графиня Радишевска, защото ще трябва да приема името княгиня Кузина?

— Разбира се, скъпа. Нима си очаквала нещо друго?

— О, Боже мой… Не зная, просто не зная какво става с мен! Главата ми ще се пръсне… Всичко стана така набързо, че още не мога да се осъзная! Моля те, повтори ми го пак: ние с теб, ти и аз, ще се венчаем в църква, ще си разменим брачни клетви пред Господа и пред хората?

— Странно ли ти се струва това? — Аполон веднага я прегърна, защото разбра, че тя все още не може да го осъзнае. — Аз те обичам, скъпа моя ненагледна и то повече от всичко на света! Ти си майката на моя първородни син.

Кити захлупи лице в шепите си.

— О, затова ли било всичко…

— Не, не. Мили Боже, пак ли се разплака? Стига, Кити, не ми късай сърцето! По дяволите! — сърдито извика той. — Слушай ме сега, много внимателно, и спри поне за миг тези сълзи! Ще се оженим, дори и ако ще трябва насила да те завлека пред свещеника! Боже мили, никога не съм си помислял дори, че и за това ще спорим! И то със сълзи на очи!

— Да, ти друго явно не можеш да измислиш, освен да ме грабнеш през кръста и да…

— Да, да, точно така!

Ала въпреки гневно свитите му вежди, на устните му заигра неговата неустоима усмивка, за която тя бе готова дори душата си на Дявола да продаде. Той отново бе нейният Аполон, такъв, какъвто го помнеше от първата им нощ, през онзи декември, в нейното имение…

— О, това наистина е невероятно! Истински сън! — прошепна Кити, готова да литне от щастие.

— Знаеш ли, скъпа, може би това е всъщност любовта — замечтано прошепна князът, заровил лице в косите й. — Да, да не забравя най-важното! Да знаеш, бъдеща моя съпруго, че възнамерявам да се отнасям към съпружеските си задължения изключително сериозно!

Двамата се разсмяха тъй силно, че веднага откъм машинното изскочиха огнярят и помощникът му, с почернели лица и изцъклени погледи.