Дейвид Морел
Фалшива самоличност (13)

12.

Мексико Сити

Топлинната инверсия над заобиколената от планини метрополия улавяше безконтролно изпусканите отработени газове от безбройните, бълващи пушек фабрики и лошо поддържаните автомобили, които използваха оловен бензин и правеше въздуха в най-големия и бързо разрастващ се град в света почти негоден за дишане. Бюканън усещаше дразнене в гърлото. Започна да кашля още щом двамата с Холи си взеха туристически карти и излязоха от международното летище „Хуарес“. Очите му пареха от смога — толкова гъст, че ако не беше острата му миризма и лютив вкус, човек можеше да го вземе за мъгла. Климатичната инсталация в таксито, с което пътуваха, не работеше. Въпреки това двамата с Холи затвориха прозорците. По-добре беше да изнемогват от жега в таксито, отколкото да дишат отровния въздух отвън.

Беше девет и петнадесет. Успяха да пристигнат от Кий Уест в Маями навреме, за да хванат полета на „Юнайтед“ за Мексико Сити в осем часа сутринта. Поради смяната на времевата зона назад, продължителността на полета в действителност беше два часа и петнадесет минути и след като изядоха омлета със сирене и лук, който им сервираха в самолета, Бюканън успя да подремне. От твърде дълго време графикът му беше хаотичен. Изтощението му се увеличаваше, а главоболието продължаваше да го измъчва. Както и горчивината, която изпитваше към Холи. Противно на инстинктите си, той наистина беше започнал да й се доверява. Както му беше казала, тя беше спасила живота му, а и помощта, която му оказваше, никак не беше малка. Но той трябваше непрестанно да си напомня, че тя е репортер. В изпълненото с напрежение издирване на Хуана той вече косвено беше разкрил твърде много неща за своето минало. Нещо повече, мисълта, че тази жена, която беше допуснал толкова близо до себе си, е била изпратена от Алън, за да го провали, го вбесяваше.

Холи от своя страна продължаваше да мълчи, сякаш си даваше сметка, че каквото й да кажеше, щеше да бъде разтълкувано погрешно, сякаш знаеше, че той ще й позволи да остане с него само ако не привлича вниманието му към себе си.

— Националният дворец — беше казал Бюканън на шофьора на таксито на испански. Думите бяха доста близки по звучене до английските и Холи ги разбра, макар че не попита защо отиваха в дворец, а не в хотел. Или може би Националният дворец беше хотел. Тя не знаеше. Никога не беше идвала в Мексико Сити. Оказа се, че тяхната крайна цел не беше нито дворец, нито хотел, а седалището на Мексиканското правителство.

Дори в гъстия смог гледката беше внушителна. Сред множеството от коли се простираше огромен площад, заобиколен от големи здания, две от които бяха катедрали. Самият Национален дворец беше прочут със своите арки, колонади и вътрешни дворове.

Бюканън и Холи слязоха от таксито, минаха през тълпата и влязоха във вестибюла на Националния дворец. Големи пъстри стенописи красяха стените на главното стълбище и на коридорите на първия етаж. Стенописите, дело на Диего Ривера, изобразяваха многовековната история на Мексико от ерата на ацтеките и маите, през нашествието на испанците, смесването на расите и многобройните революции, до някакво идеализирано бъдеще, в което мексиканските селяни работеха щастливо в прекрасно съжителство с природата. Като се вземеше пред вид замърсения въздух отвън, това идеализирано бъдеще очевидно беше твърде далеч.

Бюканън спря само за миг, за да огледа стенописите. Беше станал по-напрегнат, по-целенасочен, сякаш тласкан от ужасно предчувствие и не смееше да загуби дори и секунда. В шумния, изпълнен с отекващи гласове коридор, той поговори с един от портиерите, който го насочи към някаква врата надолу по коридора. Там, в магазина за подаръци, Бюканън подмина книгите и обичайните сувенири и започна да оглежда окачените по стените снимки на хора, очевидно членове на правителството, някои на групи, други сами. Той се взря внимателно в някои от снимките. Същото направи и Холи, като междувременно го погледна крадешком и забеляза, че лицевите му мускули бяха обезпокоително стегнати, а кръвта мощно пулсираше във вените на врата и слепоочията му. Тъмните му очи сякаш пламтяха. Той посочи към една от снимките, която беше привлякла и вниманието на Холи — висок, строен мексиканец със слабо лице и орлов нос. Мъжът имаше мустаци, беше облечен със скъп костюм и от цялото му същество лъхаше надменност.

Бюканън се обърна към младата жена зад щанда и посочи към снимката.

— Este hombre. Como se llama, por favor?^[1]

— Quien? Ah, si. Esteban Delgado. El Ministro de Asuntos Interiores.^[2]

— Gracias — каза Бюканън.

Докато купуваше книга, той зададе на продавачката още няколко въпроса и след пет минути, когато излязоха от магазина с Холи, Бюканън вече беше научил всичко, което го интересуваше.

— Мъжът, който е изнасилил и убил Мария Томес, е не само министър на вътрешните работи. Той е вторият по власт човек в Мексико. Следващият, който ще стане президент. Според продавачката, това е публична тайна — каза Бюканън. — В Мексико, когато президентът, чийто мандат изтича, посочи своя наследник, изборите се превръщат във формалност.

Изненадана, че й беше проговорил, Холи се възползва от тази възможност, като се надяваше, че гневът му към нея е намалял.

— Освен ако някой не разполага с негов запис на видеокасета, който е толкова отвратителен, че напълно ще провали кариерата му, да не говорим, че може да го вкара в затвора.

— Или да бъде осъден на смърт — Бюканън разтри челото си, за да облекчи болката, която го измъчваше. — Човек като Делгадо би направил всичко, за да не допусне записът да стане обществено достояние. Въпросът обаче, е какво? Какво иска Дръмонд?

— И какво се е случило с Хуана Мендес?

В погледа на Бюканън се долавяше напрежение.

— Да. В края на краищата нали за това е всичко. За Хуана.

Думата, както и това, което беше вложил в нея — „не за теб“ — я жегна.

— Недей просто да ме търпиш — каза Холи. — Недей просто да ме водиш със себе си, защото се боиш, че ще те предам. Аз не съм ти враг. Моля те. Използвай ме. Позволи ми да ти помогна.

 

 

— Казвам се Тед Райли — представи се Бюканън на испански. Двамата с Холи стояха в покрит с килим и облицован с дървена ламперия офис, на чиято врата имаше табелка:

Министър на вътрешните работи. Сивокосата секретарка с очила кимна и зачака.

— Аз съм преводач на сеньорита Маккой — Бюканън посочи с ръка към Холи. — Както можете да видите от нейните документи, тя е репортер във „Вашингтон Поуст“. Намира се в Мексико Сити за кратко и интервюира важни правителствени служители, за да научи как, по тяхно мнение, Съединените щати биха могли да разширят връзките си с вашата страна. Ако това изобщо е възможно, би ли могъл сеньор Делгадо да й отдели няколко минути, за да поговори с нея? Ще му бъдем безкрайно благодарни.

Секретарката ги изгледа съчувствено и разпери ръце в знак на съжаление.

— Сеньор Делгадо ще отсъства до края на седмицата.

Бюканън въздъхна обезсърчено.

— Може би ще пожелае да се срещне с нас, ако ние отидем там, където той се намира в момента. Вестникът, за който сеньорита Маккой работи, отдава изключително значение на личното му мнение. Всеизвестно е, че по всяка вероятност той ще бъде следващият президент на Мексико.

Секретарката остана доволна от признанието на Бюканън, че тя работи за едно бъдещо величие.

Бюканън продължи:

— Сигурен съм, че сеньор Делгадо ще спечели от благосклонните отзиви за него във вестника, който президентът на Съединените щати чете всяка сутрин. Това ще бъде чудесна възможност за министъра да направи някои конструктивни предложения, които биха подготвили правителството на Съединените щати за възгледите му, когато стане президент.

Секретарката се замисли, огледа преценяващо Холи и кимна.

— Един момент, моля.

Тя влезе в друг офис, затвори вратата и остави сами Бюканън и Холи, които се спогледаха. Откъм коридора долиташе шум от многобройни стъпки. От офисите наоколо се разнасяха приглушени гласове.

Секретарката се върна.

— Сеньор Делгадо се намира в дома си в Кернавака, на един час път с кола на юг оттук. Ще ви обясня как да стигнете до там. Той ви кани да му гостувате за обяд.

 

 

— Мога ли да те попитам нещо?

Холи почака за отговор, но Бюканън не й обърна внимание, вперил поглед напред, докато шофираше наетата от тях кола на юг, по автострадата Инсургентес Сур.

— Разбира се, какво ли бих могла да очаквам? — каза Холи. — Ти не ми говориш от… Няма значение. Ще пропуснем тази тема. Това, което искам да те питам, е как го правиш?

Бюканън продължаваше да мълчи.

— В кабинета на Делгадо — каза Холи. — Секретарката спокойно можеше да ти каже да вървиш по дяволите. По някакъв начин ти я накара да се обади на Делгадо. Опитвам се да разбера как. Не бяха само думите ти.

— Прониквам в мислите на другия човек.

Холи се намръщи озадачено.

— И ЦРУ те е научило как да правиш това?

Гласът на Бюканън отново стана груб.

— Пак започваш да се държиш като репортер.

— Ще престанеш ли да се държиш толкова отбранително? Колко пъти трябва да ти казвам? Аз съм на твоя страна. Нямам намерение да те унищожавам.

— Нека просто кажем, че съм бил обучен в тази насока — Бюканън стисна волана и продължи да се взира в оживената автострада. — Да бъдеш агент под прикритие не означава само да имаш фалшиви документи и правдоподобна легенда. За да се превъплътя в дадена самоличност, аз трябва да излъчвам абсолютна увереност че съм този, за когото се представям. Това означава самият аз напълно да повярвам в нея. Когато говорех с тази секретарка, аз бях Тед Райли и нещо от мен премина в нея. В съзнанието й. Накара я да ми повярва. Спомняш ли си, че говорихме за извличане на информация. Това не е просто умело задаване на въпроси. Трябва да внушиш на хората такова отношение към самия теб, че емоционално да ги привлечеш.

— Прилича ми на хипноза.

— Точно заради това направих грешка с теб — тонът на Бюканън се промени и стана горчив.

Холи настръхна.

— Престанах да мисля за това, че трябва да те контролирам — каза Бюканън.

— Все още не разбирам.

— Престанах да играя — обясни Бюканън. — За известно време, докато бях с теб, изживях нещо необичайно. Престанах да се превъплъщавам. Без да си давам сметка се превърнах в някой, за когото бях забравил. В самия себе си. Отнасях се с теб като… — в гласа му се долавяше още по-голяма горчивина.

— Може би точно с това ме привлече — каза Холи.

Бюканън се усмихна горчиво.

— Превъплъщавал съм се в доста хора, по-добри от мен самия. Всъщност, единственият човек, когото не харесвам, съм самият аз.

— И сега се опитваш да избягаш от себе си, като се превъплъщаваш в… кой каза, че си бил тогава? Питър Ланг?… който търси Хуана?

— Не — отговори Бюканън. — Откакто те срещнах, Питър Ланг остава на все по-заден план. Хуана е важна за мен, защото… В Кий Уест ти казах, че не мога да реша нищо за бъдещето си, докато не уредя сметките си от миналото — той най-сетне я погледна. — Не съм глупак. Ясно ми е, че не мога да се върна шест години назад и Бог знае колко самоличности и да започна оттам, докъдето бяха стигнали отношенията ни с нея. Дълго време се преструвах, играех, превъплъщавах се от една роля в друга и се запознавах с хора, към които не можех да си позволя да се привържа в тези си роли. Много от тези хора имаха нужда от помощ, но аз не можех да се върна и да им помогна. Много от тези хора загинаха, но аз не можех да се върна и да скърбя за тях. По-голямата част от живота ми представлява поредица от квадратчета, които не са свързани помежду си. Аз трябва да ги свържа. Искам да стана…

Холи чакаше.

— Човешко същество — каза Бюканън. — Затова съм разочарован от теб. Защото ти се доверих, а ти ме предаде.

— Не — отговори Холи, като погали дясната му ръка на волана. — Никога вече. Кълна се в Бога — аз не съм заплаха за теб.

 

 

След шума и мръсотията на Мексико Сити те с особена радост се потопиха в спокойствието и чистия въздух на Кернавака. Небето беше ясно. Долината блестеше, окъпана в ярките лъчи на слънцето. В един от луксозните квартали, като следваше указанията, които беше получил, Бюканън откри улицата, която търсеше и стигна до висока каменна стена с желязна порта, през която се виждаха градини, сенчести дървета и къща, построена в испански стил. Червеният керемиден покрив блестеше на слънцето.

Бюканън продължи напред.

— Но нали точно тук трябваше да спрем? — попита Холи.

— Да.

— Защо тогава…

— Все още се колебая за едно-две неща.

— Като например?

— Може би е време да се разделим.

Холи го изгледа смаяно.

— Всичко може да се случи. Не искам да те замесвам — каза Бюканън.

— Аз вече съм замесена.

— Не мислиш ли, че стигаш до крайности, за да напишеш статията си?

— Единствената крайност, която ме интересува, е какво да направя, за да ти докажа, че съм на твоя страна. Делгадо очаква жена-репортер. Без мен няма да успееш да влезеш. Все пак ти измисли легенда. Твърдиш, че си мой преводач. Придържай се към нея.

— Да се придържам към нея? — Бюканън започна да барабани с пръсти по волана. — Да. За разнообразие.

Той обърна колата обратно.

Зад решетките на портата стоеше въоръжен пазач.

Бюканън слезе от колата, приближи към мъжа, показа журналистическата карта на Холи и обясни на испански, че със сеньорита Маккой ги очакват. Пазачът го изгледа навъсено, влезе в дървената будка вдясно от портата и се обади по телефона. През това време друг въоръжен пазач зорко наблюдаваше Бюканън. Първият пазач се върна, навъсен както и преди. Мускулите на Бюканън се стегнаха. Зачуди се дали нещо не беше наред. Но пазачът отключи портата, отвори я и махна с ръка на Бюканън да влезе в колата.

Бюканън подкара по сенчеста, лъкатушеща алея за коли, край дървета, градини и фонтани, към триетажната къща. Едновременно с това той погледна към огледалото за обратно виждане и забеляза, че пазачът беше заключил портата. Забеляза и още няколко пазачи, които патрулираха край стената.

— Чувствам се много по-нервна. По-добре беше на яхтата на Дръмонд. Ти никога ли не се чувстваш…

— Всеки път.

— Защо тогава продължаваш да го правиш?

— Нямам избор.

— В този случай — може би. Но в другите…

— Нямам избор — повтори Бюканън. — Когато си в армията, изпълняваш заповеди.

— Но сега не си в нея. Освен това не е било задължително да постъпваш в армията.

— Грешиш — каза Бюканън, като си помисли за нуждата, която беше изпитвал да се накаже за това, че беше убил брат си. Той бързо потисна тази мисъл, разтревожен, че беше позволил да го разсеят. Хуана. Трябваше да се съсредоточи. Вместо за Томи, трябваше да продължи да мисли за Хуана.

— Всъщност, не си спомням някога да съм се чувствала толкова нервна — каза Холи.

— Сценична треска. Опитай се да се отпуснеш. Сега само опипваме почвата — успокои я Бюканън. — Искам да огледам охраната на Делгадо. Ролята ти няма да бъде трудна. Просто трябва да го интервюираш. Нищо не те заплашва. Което няма да може да се каже за Делгадо, щом узная как мога да се добера до него.

Като скри обзелото го напрежение, Бюканън паркира пред къщата. Когато излезе от колата, той забеляза още пазачи, да не говорим за градинарите, които сякаш се интересуваха повече от посетителите, отколкото от собствените си задължения. Навсякъде имаше камери за наблюдение, проводници по стъклата на прозорците, метални кутии в храстите — датчици срещу проникване в имението.

Може да ми се наложи да потърся друго място, помисли си Бюканън. Без да показва чувствата, които го вълнуваха, той представи Холи и себе си на един прислужник, който излезе да ги посрещне и ги съпроводи до хладен, сенчест, застлан с мрамор вестибюл. Подминаха широко, извито стълбище и продължиха по коридора към облицован с махагонова ламперия кабинет, който миришеше на восък и политура. Обзаведен с кожени мебели, той беше пълен с ловни трофеи, както и с многобройни карабини и пушки, подредени в шкафове със стъклени витрини.

Въпреки че никога не го беше виждал, Бюканън веднага позна Делгадо, който се изправи иззад бюрото си, с още по-орлов нос и излъчващ още повече надменност, отколкото на записа и на снимките. Той обаче изглеждаше блед и още по-слаб, с изпити бузи, сякаш беше болен.

— Добре дошли — каза той.

В съзнанието на Бюканън изплуваха кадрите от записа, които показваха как Делгадо изнасилва и убива Мария Томес. Веднага щом се сдобиеше с информацията, която му трябваше, Бюканън възнамеряваше да го убие.

Делгадо приближи към тях. Английският му беше впечатляващ, въпреки че думите му звучаха малко надуто.

— За мен винаги е удоволствие да говоря с представители на американската преса, особено когато те работят за толкова известен вестник като „Вашингтон Поуст“. Сеньорита? Простете ми. Забравих името, което секретарката ми…

— Холи Маккой. А това е моят преводач, Тед Райли.

Делгадо се ръкува с тях.

— Добре — без да погледне Бюканън, той насочи вниманието си към Холи, очевидно впечатлен от нейната красота. — Тъй като аз говоря английски, няма да ни е нужен преводач.

— Освен това аз съм фотографът — каза Бюканън.

Делгадо махна презрително с ръка.

— По-късно ще имате възможност да ме снимате. Сеньорита Маккой, мога ли да ви предложа нещо за пиене преди обяда? Може би вино?

— Благодаря ви, но е малко рано.

— Разбира се — бързо се намеси Бюканън. — Вино ще бъде чудесно — не му беше останало време да научи Холи никога да не отказва на покана за напитка от страна на обекта. Отказът от употреба на алкохол намаляваше желанието на обекта да се държи дружелюбно. Той го караше да започне да подозира, че имаш причина, поради която не желаеш да се отпуснеш.

— Защо не? — каза Холи. — След като ще обядваме.

— Бяло или червено?

— Бяло, моля.

— Шардоне?

— Чудесно.

— И за мен същото — обади се Бюканън.

Без да му обръща внимание, Делгадо нареди на прислужника, който стоеше до вратата:

— Lo haga, Carlos. Донеси вино.

— Si, senor Delgado.

Бюканън се намръщи, когато забеляза някакъв мъж във вътрешния двор отвъд стъклените врати, които водеха към кабинета. Мъжът беше американец, около тридесет и пет годишен, добре облечен, русокос, приятен на вид. Щом забеляза, че Бюканън го гледа, мъжът кимна и се усмихна, а лицето му доби момчешки вид.

Делгадо тъкмо казваше:

— Знам, че графикът на американците винаги е запълнен до краен предел. Така че, ако искате да ми зададете няколко въпроса преди да поднесат обяда, моля.

Мъжът, който стоеше във вътрешния двор, влезе в кабинета.

— А, Реймънд — каза Делгадо. — Разходи ли се? Заповядай, имам гости от Америка, с които бих искал да те запозная. Сеньорита Маккой от „Вашингтон Поуст“.

Реймънд кимна почтително и приближи към Холи.

— За мен е удоволствие — той се ръкува с нея.

Ръкостискането я накара да се намръщи.

Реймънд се обърна и приближи към Бюканън.

— Здравейте. Господин…

— Райли. Тед.

Те се ръкуваха.

Изведнъж Бюканън почувства някакво бодване в дясната си длан.

Тя започна да пари. Ръката му изтръпна. Разтревожен, той погледна към Холи, която смаяно се взираше в дясната си длан.

— Колко време е нужно, за да подейства? — попита Делгадо.

— Това става на два етапа — каза Реймънд. Той свали пръстена от ръката си, постави го в малка кутийка и отново се усмихна. Сините му очи изглеждаха бездънни и студени.

Холи се свлече на колене. Бюканън престана да усеща дясната си ръка. Холи рухна на пода. Бюканън усети как нещо стяга гърдите му. Сърцето му биеше силно. Той падна.

Отчаян, Бюканън се опита да се изправи, но не можеше.

Не можеше да направи нищо. Тялото му се вцепени. Не можеше да помръдне крайниците си. Беше съвсем безпомощен. Погледна трескаво нагоре и видя, че Делгадо се усмихва самодоволно. Синеокият американец сведе поглед. Празната му усмивка беше смразяваща.

— Опиатът е от полуостров Юкатан. Маите са го използвали вместо кураре. Преди стотици години с него парализирали жертвите си, за да не се съпротивляват, когато изтръгвали сърцата им.

Неспособен да обърне глава, за да погледне към Холи, Бюканън само чуваше как тя се опитва да си поеме дъх.

— Не се опитвай да се съпротивляваш — каза Реймънд. — Дробовете ти може да не издържат на напрежението.

 

 

Хеликоптерът шумно пореше въздуха. Корпусът му вибрираше от ритмичното биене на перките, но Бюканън не усещаше лекото подрусване. Тялото му продължаваше да бъде абсолютно безчувствено. Твърдият под на кабината можеше да бъде и пухен дюшек. Нищо нямаше значение в този момент — нито твърдото, нито мекото, нито горещото, нито студеното, нито острото, нито гладкото. Всичко беше еднакво — вцепенено.

В замяна на това слухът и зрението му невероятно се изостриха. Всеки звук в кабината, особено болезненото хриптене на Холи, му се струваше усилен до краен предел. Отвъд прозореца на кабината небето беше почти непоносимо яркосиньо. Страхуваше се, че би могъл да ослепее от блясъка, ако не беше бързото свиване на клепачите му, които — също както сърцето и дробовете му — очевидно не бяха част от системата, над която се простираше въздействието на опиата.

Всъщност, сърцето му беше стимулирано до крайност и биеше толкова силно, че чак му се гадеше. Несъмнено за това допринасяше и страхът, който изпитваше. Но ако повърнеше (при положение, че и стомахът му не беше парализиран от опиата), със сигурност щеше да се задави и да умре. Трябваше да се съсредоточи върху овладяването на страха. Не смееше да са отпусне и да загуби самообладание. Колкото по-бързо биеше сърцето му, толкова повече въздух искаха дробовете му. Но мускулите на гръдния кош не желаеха да им помогнат и за миг го обзе паническото чувство, че може неволно да се задуши от липса на достатъчно въздух.

Съсредоточи се, помисли си той. Съсредоточи се!

Помъчи се да запълни съзнанието си с някаква успокояваща мантра. Опита се да се спре на една-единствена, всепоглъщаща мисъл, която би му дала цел. Хуана, помисли си той. Хуана, Хуана. Трябва да оцелея, за да й помогна. Трябва да оцелея, за да я намеря. Трябва да оцелея, за да я спася…

Сърцето му продължаваше неистово да бие. Обезумелите му дробове продължаваха да настояват. Не. Мантрата не действаше. Хуана? Тя беше далечен спомен — отпреди много години — а при Бюканън, буквално отпреди няколко живота. През това време се беше превъплъщавал в толкова много хора. Като я търсеше, решен на всяка цена да я открие, той всъщност търсеше самия себе си, и когато една нова, всепоглъщаща, целенасочена мисъл изпълни съзнанието му, той изтръпна изненадан.

Холи! Заслушан в мъчителните й опити да си поеме дъх, мисълта за нея изведнъж го изпълни.

Трябва да помогна на Холи, трябва да спася Холи!

Бюканън изведнъж разбра, че най-сетне има цел. Не за Питър Ланг. Не за която и да е друга от фалшивите му самоличности. А за Брендън Бюканън. И осъзнаването на това го накара да погледне напред, вместо назад, нещо, което не беше изпитвал откакто преди толкова време беше убил брат си. Брендън Бюканън имаше цел и тя нямаше нищо общо с него. Трябваше на всяка цена да направи всичко, което беше по силите му, за да помогне на Холи да оцелее. Не защото искаше тя да бъде с него. А защото искаше тя да живее. Изпаднал в клопката на собствените си комплекси, той беше открил себе си.

Докато сърцето му продължаваше лудо да бие, той усети — по промяната на налягането зад ушите си — че хеликоптерът беше започнал да се спуска. Не можеше да извърне глава, за да види къде седяха Делгадо и Реймънд, но ги чуваше като говорят.

— Не виждам защо беше необходимо да идвам.

— Получих тази заповед от господин Дръмонд по радиото, докато летях към Кернавака. Той иска да видите как напредва работата на обекта.

— Рисковано е — каза Делгадо. — Може да открият връзката ми с този проект.

— Подозирам, че точно това е била идеята на господин Дръмонд. Време е да платите дълга си.

— Този безскрупулен кучи син!

— Когато го наричат „безскрупулен“, господин Дръмонд счита това за комплимент. Погледнете там долу. Вече можете да го видите.

— Господи!

Хеликоптерът продължи да се спуска. Болката от налягането зад ушите на Бюканън се усили. Болка? Бюканън изведнъж осъзна, че чувства нещо. Никога не беше очаквал, че ще приеме с радост болката, но сега го стори със задоволство. Стъпалата започнаха да го сърбят. В ръцете му сякаш се бяха забили хиляди иглички. Кръвта пулсираше силно в почти заздравялата рана на рамото му. Имаше чувството, че черепът му е подут — главоболието отново започваше да го измъчва. Тези усещания не възникнаха едновременно. Те дойдоха постепенно, едно по едно. Всяко от тях го изпълваше с надежда. Знаеше, че ако се опита да се раздвижи, ще успее, но не смееше да го направи. Трябваше да лежи неподвижно. Трябваше да се увери, че може свободно да си служи с крайниците си. Трябваше да изчака идеалния момент.

— Действието на опиата вече трябва да е започнало да отслабва — каза Реймънд.

Някой здраво сграбчи ръцете на Бюканън и му сложиха белезници.

— Удобно ли ти е? — Реймънд произнесе думите с такъв тон, сякаш говореше на някоя любовница.

Бюканън не отговори. Продължи да се преструва, че не може да помръдне. След малко чу, че сложиха белезници и на Холи.

Ревът на хеликоптера започна да отслабва, шумът от витлата постепенно стихна и машината кацна на земята. Пилотът изключи приборите за управление, витлата започнаха да губят скорост, ревът на двигателя се превърна във вой.

Когато вратата се отвори, Бюканън очакваше, че очите му ще бъдат заслепени от блясъка на слънцето. Вместо това над него се спусна сянка. Мъгла. Той беше забелязал, че небето беше започнало да губи блясъка си, докато хеликоптерът се спускаше, но тъй като имаше да мисли за толкова други неща, не беше обърнал внимание на това. Сега мъглата нахлу в кабината, а мирисът й беше толкова остър, че той инстинктивно се закашля. Дим. Наблизо нещо гореше.

Бюканън продължи да кашля.

— Опиатът временно блокира действието на слюноотделящите жлези — каза Реймънд, като извлече Бюканън от кабината и го хвърли на земята. — И гърлото пресъхва. Всъщност, доста време ще усещаш дразнене в гърлото — тонът на Реймънд подсказваше, че той се радва при мисълта, че Бюканън се чувства зле.

Холи също се закашля, после простена, когато Реймънд я извлече от кабината и я хвърли на земята до Бюканън. Край тях се стелеше дим.

— Защо изгаряте толкова много дървета? — разтревожено попита Делгадо.

— За да разширим площадката колкото може повече. Да прогоним туземците надалеч.

— Но няма ли огънят да запали…

— Господин Дръмонд знае какво прави. Всичко е изчислено.

Реймънд ритна Бюканън в хълбока. Бюканън изпъшка така, сякаш болката беше по-силна. Беше благодарен, че Реймънд не го беше ритнал в другия хълбок, където беше намушкан.

— Ставай! — каза Реймънд. — Нашите хора имат по-важна работа, отколкото да те носят. Знам, че можеш да го направиш. В противен случай ще те закарам с ритници до бараката.

За да покаже, че не се шегува, Реймънд отново ритна Бюканън, този път по-силно. Бюканън с мъка се надигна на колене, потрепери и успя да се изправи. Главата му се въртеше, също като дима, който го накара отново да се закашля.

Холи се надигна, залитна, но успя да запази равновесие. Тя ужасено погледна Бюканън и той се опита да я окуражи с поглед. Но не успя. Реймънд ги бутна и почти ги събори преди да успеят да се изправят и да поемат напред. Поведоха ги към широка постройка от дървени трупи, която едва се виждаше сред дима. Но това, което привлече вниманието на Бюканън, беше трескавата дейност, която кипеше наоколо — навсякъде бързаха работници, край него минаваха камиони и булдозери, кранове вдигаха подпорни греди и тръби. Сред шума на машините на Бюканън се стори, че дочу изстрел, и в този момент забеляза пред себе си разхвърляни каменни блокове, върху които бяха изсечени йероглифи. Видя разрушените останки от древните храмове. Изведнъж, щом димът за миг се вдигна, той зърна някаква пирамида. Но пирамидата не беше древна и не беше изградена от каменни блокове.

Висока и широка, тя беше построена от стомана. Бюканън никога не беше виждал нещо подобно. Конструкцията приличаше на гигантска тринога, с наклонени крака, свързани с непознати подпори. Въпреки че никога не беше виждал такова нещо, той инстинктивно разбра какво е. Сондажна кула за нефт. Това ли му трябва на Дръмонд тук? — запита се той. Но защо сондажната кула има такава странна конструкция?

Когато стигнаха до обгърнатата от дим дървена постройка, Реймънд отвори със замах вратата и бутна Бюканън и Холи вътре.

Бюканън за малко не падна в мрачното, миришещо на плесен помещение. Трябваше му известно време, за да могат очите му да свикнат с мъждивите, захранвани от генератор крушки на тавана. Той залитна, успя да се спре, изправи се, усети как Холи се препъна до него и се озова, премигвайки, очи в очи с Алистър Дръмонд.

 

 

Нито една от снимките в биографията и статиите във вестниците, които Бюканън беше чел, не отразяваше властното излъчване на Дръмонд, което сякаш изпълваше стаята, в която той се намираше. Зад очилата с дебели стъкла очите на стареца, хлътнали дълбоко в орбитите, сякаш пронизваха събеседниците му и ги караха да потръпват смутено. Дори старческият му глас беше властен.

— Господин Бюканън — каза Дръмонд.

Обръщението го стресна. Как е успял да научи името ми? — помисли си Бюканън.

Дръмонд присви очи, после насочи вниманието си към Холи.

— Госпожице Маккой, надявам се, че Реймънд се е погрижил да се чувствате удобно по време на полета. Сеньор Делгадо, радвам се, че успяхте да се присъедините към нас.

— Начинът, по който ме поканиха, ясно ми показа, че нямам друг избор.

— Разбира се, че имате избор — каза Дръмонд. — Можете да влезете в затвора или да станете следващия президент на Мексико. Кое предпочитате?

Реймънд беше затворил вратата след като влязоха. Сега тя се отвори с трясък и отвън нахлу шума на строителните машини. В стаята влезе жена с прашни джинси и потна работна риза. В ръцете си държеше дълги рула от дебела хартия, които по всяка вероятност, помисли си Бюканън, бяха карти.

— Не сега, дявол да го вземе — каза Дръмонд.

Жената сякаш се стресна. Докато излизаше заднешком и затваряше вратата, в стаята нахлу дим. Дръмонд отново се обърна към Делгадо.

— Напреднали сме много повече, отколкото очаквах. До утре сутринта трябва да сме в състояние да започнем изпомпването. Когато се върнете в Мексико Сити, искам да уредите всичко необходимо. Кажете на вашите хора, че всичко е готово. Не искам никакви неприятности. Платил съм колкото трябва. Искам всички да ми съдействат.

— Накарахте ме да дойда тук, за да ми кажете това, което вече ми беше известно?

— Накарах ви да дойдете тук, за да видите за какво сте продали душата си — каза Дръмонд. — Не е добре да стоите настрани от цената на вашите грехове. Иначе можете да се изкушите да забравите сделката, която сключихме. За да ви напомня, искам да видите какво ще се случи с моите двама гости — той се обърна учудващо бързо за възрастта си към Бюканън и Холи. — Какво точно ви е известно?

— Намерих това в калъфа на фотоапарата им — заяви Реймънд. Той сложи на масата една видеокасета.

— Виж ти, виж ти! — каза Дръмонд.

— Изгледах я у Делгадо.

— И?

— Копието не е с идеално качество, но изпълнението на Делгадо е все така завладяващо — отговори Реймънд.

— В такъв случай знаете повече, отколкото трябва — каза Дръмонд на Бюканън и Холи.

— Слушайте, това изобщо не ни интересува — обърна се към него Бюканън.

— Прав сте.

— Не ме интересува нито нефта, нито какво ще направите, за да накажете Делгадо — продължи Бюканън. — Единственото, което се опитвам да направя, е да намеря Хуана Мендес.

Дръмонд повдигна гъстите си побелели вежди.

— Е, не само вие искате да я намерите.

Те се взираха един в друг и Бюканън изведнъж разбра какво по всяка вероятност се беше случило — Хуана се беше съгласила да работи за Дръмонд и да се представя за Мария Томес, но след няколко месеца Хуана се е почувствала като попаднала в капан. Какъвто и да е бил нейният мотив, тя беше нарушила уговорката им и беше избягала. По пътя, тъй като не е искала да рискува да се обади по телефона на шефовете на Бюканън, но е трябвало да се свърже с него без никой външен човек да разбере съобщението й, тя е изпратила картичката, чието съдържание би могъл да разгадае единствено Бюканън. Междувременно хората на Дръмонд са започнали трескаво да я търсят, поставили са засада в дома й, организирали са наблюдение над дома на родителите й и всички други места, където са смятали, че тя може да отиде. Трябвало е да бъдат сигурни, че Хуана никога няма да проговори. Ако истината за Мария Томес станеше известна, Дръмонд не би могъл повече да контролира Делгадо. Дръмонд нямаше да разполага с политически средства, за да осъществи този проект. Нефтената индустрия в Мексико беше национализирана още през тридесетте години на века. Чужденците нямаха никакво влияние в тази сфера, а Дръмонд очевидно се нуждаеше тъкмо от това. Това, че находището се беше оказало сред исторически останки с археологическа стойност, правеше политическия проблем още по-голям, въпреки че, както по всичко личеше, Дръмонд беше решил археологическия проблем по най-простия и варварски начин — като беше изравнил останките със земята. Когато Делгадо станеше президент на Мексико, той можеше да упражни влиянието си над съответните политици. С Дръмонд можеше да се подпише негласно споразумение. За това, че беше открил и разработил нефтеното находище, на него щяха тайно да му плащат огромните суми, които нефтените компании бяха печелили в дните преди национализацията. Но това не беше всичко, усещаше Бюканън. Имаше още нещо, нещо допълнително, въпреки че той беше твърде зает с мисли как да спаси живота си, за да анализира по-задълбочено ситуацията.

— Знаете ли къде е Хуана Мендес? — попита Дръмонд.

— Доколкото знам, тя работи на тази нефтена платформа тук.

Дръмонд се усмихна.

— Каква смелост! Вие сте гордост за Специалните сили.

Бюканън се изненада от споменаването на това име. После се досети.

— Колата, която наех в Ню Орлиънс и с която пътувах до Сан Антонио.

Дръмонд кимна.

— Използвали сте собствената си кредитна карта, за да я наемете.

— Нямах друг изход. Това беше единствената карта, с която разполагах.

— Но по този начин получих известно предимство — каза Дръмонд. — Когато хората ми са ви видели да пристигате в къщата на Мендес в Сан Антонио, те са успели по регистрационния номер на колата да разберат кой я е наел, а после да установят вашата самоличност.

Самоличност, помисли си Бюканън. След като толкова години съм оцелял, превъплъщавайки се в други хора, сигурно ще умра заради собствената си самоличност. Той се чувстваше изтощен до краен предел. Раните го боляха. Кръвта все по-силно пулсираше в главата му. Вече не му бяха останали никакви сили. В този момент погледна към Холи, видя ужаса, изписан в очите й и мантрата отново изпълни съзнанието му. Трябва да оцелея, за да спася Холи. Трябва да спася Холи.

— Вие сте инструктор по тактически маневри — каза Дръмонд.

Бюканън застина. Инструктор? Значи Дръмонд не беше успял да проникне в прикритието му.

— Познавахте ли Хуана Мендес във Форт Браг? — продължи Дръмонд.

Отчаян, Бюканън се опита да намери роля, в която да се превъплъти, позиция, от която да се защити.

— Да.

— Как така? Тя е била в армейското разузнаване. Какво общо има то с вас?

Внезапно Бюканън се сети. Той щеше да изиграе най-дръзката роля в своя живот. Самият себе си.

— Вижте, аз не съм полеви инструктор, а работата на Хуана в армейското разузнаване беше само прикритие.

Дръмонд го изгледа изненадано.

— Аз търся Хуана Мендес, защото тя ми изпрати картичка, в която с кодирано съобщение ме извести, че се намира в беда. То трябваше да бъде кодирано, защото никой не трябваше да знае за моето съществувание. Хуана работеше, а аз все още работя за едно подразделение от Специалните операции, което е толкова секретно, все едно, че го ръководят призраци. Ние се грижим за хората си — за бившите, както и за настоящите членове. Когато получих нейния зов за помощ, шефовете ми ме изпратиха да разбера какво става. Редовно им докладвам. Шефовете ми все още нямат представа къде се намира Хуана Мендес. Но те знаят, че бях в Кернавака. Знаят, че бях тръгнал към Делгадо, а след него, че съм поел към вас. Те няма да могат да разберат, че съм тук, поне не веднага, не и без да разпитат Делгадо. Но те ще го разпитат и ще стигнат до вас, а повярвайте ми, единствените неща, които имат значение за тези хора, са самоотвержеността и предаността. Ако не ме открият, те ще ви унищожат. Чуйте ме добре, най-ценното нещо, с което в момента разполагате, това сме Холи Маккой и аз.

Дръмонд въздъхна. Отвън, сред приглушения шум на машините, на Бюканън се стори, че дочува още един изстрел.

— За нещо, което в момента съчинихте, това е отлична позиция за водене на преговори — каза Дръмонд. — Аз съм колекционер, знаехте ли това? Така се озовах тук. Журналистите — той кимна към Холи, — винаги са се чудели какво ме мотивира. Вие как мислите, госпожице Маккой?

— Стремежът към власт — успя да промълви Холи въпреки очевидния страх, който изпитваше.

— Отчасти вярно. Но твърде опростенчески. Това, което ми дава сили, това, което ме тласка напред, е желанието ми да бъда уникален. Да притежавам уникални неща, да попадам в уникални ситуации, да контролирам уникални хора. Започнах да се интересувам от Юкатан заради моята колекция. Преди три години при мен дойде някакъв тип с един невероятно скъп предмет. Древните маи са имали своя собствена разновидност на днешните книги. Те представлявали дълги ивици от тънка дървесна кора, сгънати по подобие на малки акордеони. Историците ги наричат сборници. Когато испанците нахлули тук през шестнадесети век, те били решени да унищожат местната култура и да я заменят със своята собствена. В усърдието си да сторят това те изгорили библиотеките на маите. Известно е, че до наши дни са оцелели само три автентични сборника. Има и четвърти, за който се предполага, че може би е фалшификат. Но съществува и пети. Той е автентичен и е мое притежание. Той е абсолютно уникален, защото, за разлика от останалите, които представляват списъци, в моя има доста съществена информация. Разбира се, на времето аз не знаех това. Купих го, защото имах нужните средства и защото не исках никой друг да го притежава. Естествено, поисках да разбера какво казват йероглифите. Затова наех най-големите специалисти по писмеността на маите в света. Може да се каже, че купих тези специалисти. В края на краищата открих, че текстът описва наличието на огромно нефтено находище в този район. Маите го наричали богът на мрака, богът на черната вода, богът, който се просмуква от земята. Отначало помислих, че са използвали метафори. После ми хрумна, че това е буквално описание. В текста изрично пишеше, че за да държат бога в подчинение, били построени няколко храма и една пирамида, но местонахождението, описано в него, не отговаряше на нито едно от известните археологически находища. В началото на годината бяха открити тези руини, благодарение на снимки, направени от космическа совалка. Тъй като държах Делгадо в ръцете си, успях да поема контрола над това място, да доведа тук хората си, да отцепя района и да започна да го проучвам.

— И в процеса на проучването да унищожите руините — каза Бюканън.

— Неизбежна необходимост — повдигна рамене Дръмонд. — Освен това, аз бях видял руините. Защо трябваше да се притеснявам дали и някой друг ще ги види? Не исках да започна да сондирам, докато не съм напълно сигурен. Оказа се, че находището на нефт е точно там, където текстът го описваше. Под пирамидата. Пирамидата беше издигната върху него, закриваше го, държеше бога в подчинение. Но уникалността не свършва дотук. Нефтът в Юкатан не означава нищо, ако не можеш да стигнеш до него. Този район е толкова нестабилен, че обикновеното оборудване не върши никаква работа тук. Затова никой друг не си е направил труда да търси нефт в този район. Периодичните земетресения биха разрушили сондажните кули. Но моето оборудване е единствено по рода си. То е конструирано така, че да бъде гъвкаво и да издържа на земетресенията. Благодарение на него геолозите вече ще могат да търсят нефт в райони, които преди това са считали за безперспективни, защото не е имало начин да разработват находищата. Разбира се, ще трябва да платят значителна сума, за да им позволя да използват моето оборудване. Съмнявам се обаче, че някога ще могат да открият находище, огромно като това тук. То е с мащабите на кувейтските и далеч над очакванията ми. А ето какво прави тази ситуация наистина уникална. Когато находището бъде напълно разработено, нефтът няма да се използва.

Бюканън сигурно не беше успял да скрие изненадата си, защото в отговор очите на Дръмонд заблестяха.

— Да. Няма да се използва. Ако това огромно количество нефт бъде пуснато на пазара, цената му главоломно ще падне. Това ще бъде икономическа катастрофа за страните производителки на нефт. Когато Делгадо стане президент, той ще ми позволи да преговарям с останалите страни-производителки да плащат на Мексико, за да не пусне своя нефт на пазара. И няма никаква граница на това, което ще ни платят. В резултат на това ще се използва по-малко нефт. В този смисъл би могло дори да се каже, че постъпвам хуманно — Дръмонд самодоволно се усмихна.

— Или може би просто искате да прибавите света към колекцията си — каза Бюканън.

— Това, което в момента обсъждаме, е дали доводите ви са достатъчно убедителни, за да ме накарат да прибавя и вас към колекцията си — Дръмонд се обърна към Реймънд. — Разбери дали не лъже за това секретно подразделение към Специалните операции.

 

 

Слънцето беше слязло ниско на запад и мракът започваше да скрива тъмния парлив дим, надвиснал над района. Бюканън отново се закашля, докато двамата с Холи вървяха през дима към единствената част от руините, която Дръмонд бе наредил да се запази непокътната.

— Игрището — каза гордо Дръмонд.

Димът се беше вдигнал достатъчно, за да може Бюканън да види равния каменен правоъгълник, дълъг тридесет и широк седем метра, обграден от всички страни с висока четириметрова стена, горната част на която представляваше тераса, от която зрителите можеха да наблюдават играта. Дръмонд се изкачи по стъпалата на терасата, следван от Делгадо и пазачите, които бяха обградили Холи. Тя едва се държеше на крака от страх. Белезниците й бяха свалени и тя нервно разтриваше китките си.

Бюканън направи същото, като се опитваше да увеличи притока на кръв към изтръпналите си ръце. Той с тревога огледа стените на игрището и забеляза йероглифите и рисунките, изсечени в камъка.

— Акустиката на игрището е удивителна — заговори от терасата Дръмонд, втренчил поглед в Бюканън. — Говоря без да се напрягам, а думите ми звучат така, сякаш имам микрофон.

Въпреки грохота на машините в далечината, въпреки пращенето на пламъците и изстрелите, които отекваха от време на време, Бюканън чуваше Дръмонд изключително ясно. Стените на игрището сякаш отразяваха и усилваха треперливия му глас.

— Играта се наричала пок-а-ток — каза Дръмонд. — Ако разгледаш внимателно изображенията на каменната стена под мен, ще видиш моменти от играта. Те използвали топка от каучук, с размери и тегло, подобни на тези на медицинска топка. Целта била да се хвърли топката през вертикалния каменен обръч, който стърчи от тази страна на стената. От другата страна на игрището също има такъв обръч. Вероятно той е бил целта на втория отбор. За древните маи пок-а-ток била не просто забавна игра. Тя имала огромно политическо и религиозно значение. Според тяхната митология двата бога, които поставили началото на тяхната раса, направили това, като победили в тази игра други богове. Съществуват доказателства, че на простолюдието не било позволено да наблюдава играта. Само на благородниците, жреците и вождовете. Освен това съществуват доказателства, че играта е предшествала човешки жертвоприношения и че в нея най-често са участвали пленени воини от други племена.

— Залогът е бил живот или смърт — долетя внезапно иззад Бюканън гласът на Реймънд и го накара да се обърне рязко.

 

 

Гледката, която се разкри пред очите му, потресе Бюканън. Обърка го. За миг изпита усещането, че халюцинира, че умората, заедно с болката от раните, е замъглила сетивата му. Но когато Реймънд пристъпи напред през дима, обагрен в кървавочервено от лъчите на залязващото слънце, Бюканън се видя принуден да приеме, че това, което очите му виждаха, въпреки цялата му нелепост, беше поразително истинско.

Реймънд беше полугол. Около кръста и слабините си беше надянал дебела кожена препаска. Подобни доспехи бяха пристегнати с ремъци около раменете, лактите и коленете му. Останалата част от тялото му беше гола, виждаха се зърната на гърдите му. Оголените му мускули говореха за сила и мощ, които можеха да се постигнат единствено с многочасови ежедневни тренировки.

Бюканън, който беше в отлична състояние преди началото на операцията в Мексико, беше пътувал толкова много и така беше изтощен от раните си, че не беше имал време за тренировки и беше далеч от най-добрата си форма.

Кожените доспехи придаваха на Реймънд необичаен вид, но това, което подсилваше смущаващото чувство за нереалност беше шлемът на главата му, от който стърчаха дълги, ярко оцветени пера, създаващи илюзията за някакъв войн на маите, изплувал през дима от отдавна отминала епоха. В ръцете си държеше голяма топка, която пусна върху каменното игрище. Топката се удари в повърхността му и се търкулна, а звукът, който отекна, показваше колко твърда и тежка е тя. Реймънд хвърли в краката на Бюканън кожени доспехи.

— Съблечи се и ги сложи.

— И защо да го правя? — отговори Бюканън.

Реймънд вдигна топката и я хвърли към Бюканън, който се отдръпна, но не достатъчно бързо, тъй като действието на опиата все още не беше напълно отминало. Ударът, който получи в лявата ръка, беше изненадващо болезнен.

— Съблечи се и сложи доспехите, иначе няма да оцелееш и тридесет секунди — каза Реймънд.

Бюканън бавно се подчини, като се опитваше да спечели време и да помисли. Горе, над него, Холи изглеждаше още по-ужасена. Бюканън се напрегна, за да измисли по какъв начин двамата биха могли да избягат, но нито един от плановете не вършеше работа срещу пазача до Холи и автомата в ръцете му. Пазачът щеше да стреля преди Бюканън да успее да се изкачи по стената и да се добере до тях.

— Сам ги направих — каза Реймънд, — като се ръководех от рисунките по тези стени.

Той посочи вляво от Бюканън, точно под вертикалния каменен обръч, който стърчеше от върха на стената.

— Интересува ме най-вече тази сцена.

Бюканън присви очи и за миг изображението — воин с доспехи и с корона от пера на главата — поразително му заприлича на Реймънд.

— Когато за пръв път стъпих на това игрище — продължи Реймънд — изпитах чувството, че сякаш съм пристигнал у дома. Почувствах се така, сякаш съм бил тук, сякаш съм играл тук. Много, много отдавна.

Бюканън продължи да се взира в изображението. Ужасен, той осъзна, че воинът стискаше за косата отсечена човешка глава, от врата на която капеше кръв.

— Това имах пред вид, когато казах, че залогът е живот или смърт — заяви Реймънд. — Нали разбираш, наказанието за победения било смърт. А победителят? Той не само оставал жив. На него се падала честта да убие победения.

— За какво става въпрос тук? — попита Бюканън. — Да не искаш да ми кажеш, че ако победя, ще ме пуснете на свобода?

На игрището се възцари тишина. Чуваше се само шума на машините в далечината.

— Така си и помислих — каза Бюканън. — Каквото и да стане, все ще загубя.

— Това може би се е отнасяло и за древните маи — жлъчно го прекъсна Дръмонд.

— Какво означава това?

— Някои от историците, изучаващи културата на маите, твърдят, че не победените, а победителите са били убивани.

— Това е абсурдно — каза Бюканън. — Кой, в такъв случай, би поискал да играе?

— Реймънд е съгласен с теб — отговори старецът. — Но теорията е, че да победиш било такава чест, че все едно си се издигал до нивото на боговете. А следващата логическа стъпка е била да те принесат в жертва, за да заемеш мястото си сред тях.

— Звучи ми така, сякаш единствените истински победители са били тези, които са наблюдавали.

— Да — потвърди Дръмонд. — Както ти казах, аз съм търсач на уникалното. Сега ще имам привилегията да наблюдавам нещо изключително. За първи път от петстотин години насам ще се играе пок-а-ток. Единствено за мен.

— И как това ще покаже дали казвам истината, че хората от моето подразделение към Специалните операции ще дойдат да ме търсят тук? Може би трябва да призная, за да не ми отсечете главата?

— О, мисля, че по време на играта ще имаш много болезнени стимули да кажеш истината — заяви Дръмонд. — Но не ти ме интересуваш. Моят интерес е насочен към госпожица Маккой. Подозирам, че това, което види, ще я накара на драго сърце да каже истината.

— Това няма да ви помогне — каза Бюканън. — Тя не знае нищо за моето подразделение.

— Може би. Скоро ще разбера. Реймънд, готов ли си?

 

 

Топката удари Бюканън по гърба с такава сила, че той падна на игрището и ожули брадичката си в една от каменните плочи. Ако не бяха кожените доспехи, помисли си той, топката сигурно щеше да счупи няколко от ребрата му. Като изпъшка, без да обръща внимание на болката, той бързо се изправи на крака и се спусна към топката. Реймънд стигна до нея едновременно с него.

Бюканън заби лакътя си в слепоочието на Реймънд и го събори. Преди Реймънд да успее да се изправи, Бюканън вдигна топката, чиято тежест го изненада, и я метна към Реймънд, който изпъшка и залитна назад, когато тя го удари по бедрото, отскочи от кожените му доспехи и тупна с глух звук на игрището.

— Не, не, не — каза Дръмонд от площадката на терасата. — Така няма да стане. Целта на играта е да хвърлиш топката през каменния обръч, а не по противника си.

— В такъв случай, защо не каза това на Реймънд, когато я хвърли по мен? Какво, по дяволите, се опитваше да направи той?

— Да привлека вниманието ти — отговори Реймънд.

— Колко точки трябват за победа?

— Е, това е проблем.

— Да, така си и помислих.

— Не, ти не разбираш — каза Дръмонд. — Виждаш ли, никой не знае колко точки са необходими, за да победиш. Тази информация не е стигнала до нас през вековете. Ще се наложи да импровизираме.

— Десет — усмихна се Реймънд.

— Десет какво? — гневно попита Бюканън. — Да не искаш да кажеш, че трябва да спечеля с десет точки разлика?

— Десет. Който първи отбележи десет.

— А после какво?

— Зависи от отговорите, които ще получа от теб и госпожица Маккой — каза Дръмонд.

Без предупреждение Бюканън се извърна към топката, вдигна я и се втурна към вертикалния обръч. Докато се прицелваше, Реймънд заби рамо в ръката на Бюканън, който отхвръкна встрани и се блъсна в каменната стена.

Бюканън изпъшка, извърна се и удари Реймънд в гърдите с топката. Без да я изпуска, той продължи да се обръща, докато Реймънд залиташе встрани. Бюканън спря под каменния обръч, хвърли топката и почувства как сърцето му силно се разтуптя, когато видя как тя описа дъга и преминава през него.

Ръката на Реймънд се стовари върху гърба на Бюканън, който политна напред, падна и отново ожули брадичката си в каменните плочи.

Господи, каза си Бюканън. Не главата. Не мога да допусна нещо да се случи с главата ми.

Той бързо се изправи на крака, избърса кръвта от брадичката си и гневно изгледа Реймънд.

— Не, не, не — повтори Дръмонд. — Не играеш по правилата.

— Кажи това на Реймънд! — извика Бюканън. — Аз вкарах топката през обръча.

— Но не я вкара по правилата!

— Какво искаш да кажеш?

— Не е позволено да използваш ръцете си!

— Не е позволено?

— Не знаем много за играта — махна с ръка Дръмонд. — Но едно нещо ни е известно със сигурност. Предполага се, че освен за да вдигнеш топката, не е позволено да използваш ръцете си. Топката е била поддържана в движение като са я тласкали с китки, рамене, бедра, колене и глава.

Мисълта да удари топката с глава накара Бюканън вътрешно да потръпне. Това вероятно щеше да го убие.

— За това, че наруши правилата, трябва да бъдеш наказан. Отнема ти се една точка. Сега трябва да отбележиш единадесет, докато на Реймънд ще му трябват само десет. Освен, разбира се, ако той не наруши правилата.

— О, точно така. Но не знам защо имам чувството, че той ще съчинява правилата в движение, а аз ще продължа да нарушавам правила, които все още не са измислени.

— Просто играй — каза Реймънд.

Преди Бюканън да успее да реагира, Реймънд побягна към топката, вдигна я с ръце, подхвърли я във въздуха, хвана я между китките си, метна я към обръча и топката премина право през него.

Топката тупна и се приземи в краката на Бюканън.

— Реймънд, имам чувството, че си тренирал.

— Браво! — каза Дръмонд. — Харесват ми хората, които с достойнство губят точки.

— Но се обзалагам, че повече ти харесват победителите — извика Бюканън.

— Е, в такъв случай накарай ме да те харесвам повече — отговори Дръмонд. — Победи.

Бюканън успя да грабне топката. Изведнъж почувства как краката му се подкосяват, когато Реймънд скочи и го ритна.

Бюканън падна назад, притиснал тежката топка към гърдите си. Ударът в каменната настилка на игрището го разтърси и той мислено благодари, че беше надянал кожените доспехи. Въпреки това почувства болка в раната на рамото, която все още не беше напълно заздравяла. Тежката топка изкара въздуха от дробовете му.

Реймънд изтръгна топката от ръцете му, подхвърли я отново във въздуха, хвана я между китките си и я метна към вертикалния обръч, като отбеляза още една точка.

— Да, ти определено си тренирал — Бюканън се изправи на крака и почувства, че тялото му започва да се схваща.

— Това изобщо не е забавно. Трябва да проявиш по-голямо усърдие — каза Дръмонд.

По-скоро отколкото Реймънд очакваше, Бюканън грабна топката, стисна я между китките си и се престори, че се хвърля към обръча, но всъщност изчака да види кога Реймънд ще го нападне и когато той се втурна към него, за да го блъсне, Бюканън отскочи встрани. Притиснал топката към гърдите си, Бюканън подложи лакът, когато той профуча край него и Реймънд залитна, преви се и се хвана за левия хълбок, близо до бъбрека, където се беше забил лакътят на Бюканън. В същия миг Бюканън побягна към обръча, застана с гръб към него, погледна предпазливо към Реймънд, после рискува за миг да погледне нагоре, прецени разстоянието, което го делеше от обръча и хвърли топката нагоре зад себе си, като въздъхна доволно, когато тя премина през него.

— Отлична координация — каза Дръмонд. — Струва ми се, че имаш опит с баскетбола. Но в тази игра има елементи и от волейбола и футбола. Как си с тези игри?

Бюканън, който за миг се беше разсеял, усети как остава без въздух, когато Реймънд се хвърли към него с главата напред, заби я в стомаха му и го събори.

Бюканън се преви, като се опитваше да си поеме дъх. През това време Реймънд грабна топката и отбеляза още една точка.

— Как се казва подразделението на Специални операции, в което служиш? — попита Дръмонд. — Това митично подразделение, което би трябвало да дойде и да те освободи, или пък да ме накаже, ако ти сторя нещо.

Бюканън с мъка се изправи, избърса кръвта от брадичката си и изгледа гневно Реймънд.

— Зададох ти въпрос — заяви Дръмонд. — Как се казва твоето подразделение?

Бюканън се престори, че се хвърля към топката. Реймънд скочи да го пресрещне. Бюканън отскочи встрани, озова се зад него и отново заби лакътя си в левия бъбрек на Реймънд.

Повторният удар в тази част на тялото му накара Реймънд да изстене. Той залитна, стиснал в ръце топката. Бюканън я изтръгна, закрепи я между китките си и понечи да я хвърли. В този миг Реймънд скочи отзад, удари го в кръста и очите на Бюканън се насълзиха от болка.

Докато падаше, Бюканън усещаше обемистата топка под себе си и теглото на Реймънд, който го притискаше отгоре. Когато падна на игрището го обзе чувството, че топката е клин, който се опитва да разкъса тялото му в две противоположни посоки. Реймънд се стовари върху него и топката се заби в стомаха на Бюканън. За един ужасен миг Бюканън остана без дъх. Имаше чувството, че се задушава.

После Реймънд скочи на крака и Бюканън се претърколи от топката и изстена. Коремът му беше натъртен и което беше още по-лошо, шевовете на раната от ножа се бяха разкъсали под кожените доспехи, които опасваха десния му хълбок.

Реймънд грабна топката между китките си и без видимо усилие я хвърли, като отбеляза още една точка.

Силното тупване на топката отекна из игрището. В далечината се чуваше буботенето на машините. Огънят продължаваше да пращи. Откъм гората отекна изстрел. Над игрището се стелеше дим, обагрен в кървавочервено от лъчите на залязващото слънце.

Дръмонд се закашля. Той се изплю и най-сетне успя да каже:

— Трябва повече да се стараеш. Как се казва подразделението на Специални операции, в което служиш?

Изтръпнал, изтощен, пронизван от болка, Бюканън се изправи. Ако той и Холи искаха да се измъкнат живи оттук, трябваше да убеди Дръмонд, че старецът не може да си позволи последиците от убийството на своите заложници.

— Име, чин и номер — каза Бюканън. — Но по-скоро бих отишъл в ада, отколкото да ти разкрия поверителна информация.

— Не знаеш какъв може да бъде адът — отговори Дръмонд. — Как се казва подразделението на Специални операции, в което служиш?

Бюканън грабна топката. Въпреки че всяко движение за него представляваше неимоверно мъчително усилие, той не трябваше да престава да играе. Не трябваше да обръща внимание на лепкавата течност под кожената подплънка на десния си хълбок. Трябваше да преодолее болката.

Реймънд се втурна да го пресрещне, като се наведе, за да грабне топката.

Бюканън затича по-бързо, стигна до Реймънд по-скоро, отколкото той очакваше, замахна с десния си крак и го ритна между раменете и корема, там, където тялото му не беше защитено от доспехите.

Приведен напред, Реймънд пое удара, който го отхвърли нагоре. Той се преобърна във въздуха, падна на хълбок, претърколи се по гръб, продължи да се търкаля, изправи се на крака и толкова силно удари с ръка Бюканън по лицето, че зъбите му изтракаха. Бюканън залитна назад и за миг престана да вижда.

Реймънд отново го удари и го отхвърли още по-назад. Наоколо се разхвърча кръв. Бюканън се приготви за трети удар и закри лицето си с ръце, неспособен да вижда ясно.

— Как се казва подразделението, в което служиш? — попита Дръмонд.

Реймънд отново замахна и смаза устните на Бюканън.

Изведнъж Бюканън вече нямаше накъде да отстъпва. Беше се озовал до стената на игрището. Със замъглен поглед той видя, че Реймънд отново замахва с ръка, за да го удари.

— Името на подразделението, в което служиш? — извика Дръмонд.

— „Жълт плод“ — задавено изхлипа Холи.

— Жълт… — произнесе объркан Дръмонд.

— Нали искаш името на подразделението! Това е! — гласът на Холи трепереше от ужас. — Спрете! Господи, погледнете колко кръв! Не виждате ли колко е наранен?

— Това, общо взето, е целта — Реймънд отново удари Бюканън.

Бюканън се свлече на колене.

Продължавай, Холи! Бюканън се напрегна, за да вижда по-добре. Продължавай, дявол да го вземе! Замотавай ги!

Жълт плод! Тя не беше казала на Дръмонд за „Скоч и сода“. Вместо това беше използвала името на подразделението, което отдавна беше разформировано. Холи правеше това, на което я учеше Бюканън по време на издирването. Когато се намираш в безизходица, кажи истината, но само онази част от истината, която ти върши работа. Никога не разкривай истинската си самоличност.

— И какво точно представлява „Жълт плод“? — попита Дръмонд.

— Това е секретно армейско подразделение, което се грижи за сигурността и осигурява разузнавателна информация на частите на Специални операции — гласът на Холи продължаваше да трепери.

— И как научи това? Преди малко Бюканън ме уверяваше, че почти нищо не знаеш.

— Заради една статия, върху която работя. Цяла година събирам доказателства. Бюканън е един от тях. Нямаше да съм тук, ако не се бях опитала да се сближа с него, защото се надявах, че ще започне да откровеничи и да ми каже повече неща.

— И направи ли го?

— Не чак толкова, че информацията да те задоволи. Дявол да го вземе, аз нямам нищо общо с това. Искам да се махна оттук. Господи, Бюканън, кажи му каквото иска. Може би ще ни пусне да си идем.

— Да — подкрепи я Дръмонд, — вслушай се в съвета й и ми кажи всичко, което искам да знам.

Бюканън стоеше на колене с наведена глава. Като избърса кръвта от устата си, той кимна. После неочаквано удари Реймънд в слънчевия сплит и когато Реймънд се преви, отново го удари, този път в брадичката. Реймънд примигна от болка, залитна назад и се строполи на игрището. Украсеният му с пера шлем се търкулна по каменните плочи.

Бюканън с мъка се изправи на крака. Ако можеше да използва уменията си за ръкопашен бой, които беше усвоил в Специалните части, нямаше да му бъде толкова трудно да се справи с Реймънд. Но целта не беше да победи в ръкопашен бой. Целта беше да спечели играта. Иначе Дръмонд можеше толкова да се разяри, че да заповяда двамата с Холи да бъдат убити. А Бюканън се съмняваше, че правилата на пок-а-ток включваха използването на карате.

Засега ударът, който беше нанесъл на Реймънд, беше достатъчен, за да го остави известно време проснат на игрището. Като потрепери, Бюканън вдигна топката между китките си. Той огледа внимателно вертикалния обръч, опита се да проясни погледа си и хвърли топката нагоре. Стомахът му се сви, когато тя се удари в ръба му и полетя обратно към него.

Дявол да го вземе, помисли си Бюканън. Той избърса потта от очите си, извърна се, за да се увери, че Реймънд все още лежи на игрището, а после гневно изгледа Холи.

— Кучко! — извика той. — Ти просто си ме лъгала. Трябвал съм ти единствено заради статията.

— Дяволски прав си! — извика тя в отговор. — Какво, може би си смятал, че си толкова прекрасен, та съм се влюбила безнадеждно в теб? Я ела на себе си и се погледни в огледалото! Нямам намерение да ме убият заради теб! За Бога, кажи му каквото иска!

Бюканън се обърна към обръча, хвърли отново топката нагоре и този път тя премина през него.

— Да му кажа каквото иска? — Бюканън я изгледа още по-гневно. — Ще му кажа, кучко. Само толкова, колкото да си спася живота. Не аз, а ти си заплаха за него. Ти си проклетият репортер! Аз съм войник. Може да ми се вярва, че ще си държа устата затворена!

Бюканън отново хвърли топката и тя премина през обръча.

— И ще спечеля тази проклета игра!

— Само толкова, колкото да спасиш твоя живот? — Холи пребледня още повече. — Хей, нали сме заедно в тази каша!

— Грешиш!

Бюканън хвърли топката. И изруга, когато тя се удари в ръба на обръча.

— И ти грешиш — неочаквано произнесе Реймънд.

Бюканън се обърна и погледна назад.

Реймънд се беше изправил. От устата му течеше кръв, която капеше по кожените му доспехи.

— Все пак, няма да победиш.

Реймънд се спусна към топката. Бюканън се хвърли след него и се подхлъзна. Твърде дълго беше стоял на едно място. Кръвта от разкъсаните шевове на раната в хълбока му се беше просмукала изпод доспехите. Тя беше започнала да се стича по крака му и беше образувала хлъзгава локвичка там, където беше застанал.

Въпреки че не падна, загуби известно време, докато се опитваше да се задържи на крака и Реймънд успя да хвърли топката през обръча. Без да чака, Реймънд отново се спусна към нея. Но когато посегна да я грабне, Бюканън мушна дясната си ръка под топката и я измъкна. После я хвана и с другата си ръка и я хвърли към рамото на Реймънд. Ударът накара Реймънд да изпъшка. Топката отскочи и когато Реймънд залитна назад, Бюканън я хвана с вдигнати ръце. Тоя я хвърли и когато видя, че тя докосна обръча, го обзе радостна възбуда.

После сърцето му се сви. Топката не успя да премине през него. Тя отскочи от ръба и падна обратно. Господи! Бюканън се затича напред и скочи. Но не успя да я достигне навреме. Не вдигна ръцете си достатъчно бързо. Наложи се да я удари с лявото си рамо и топката отново полетя към обръча. И отново отскочи. Но този път Бюканън беше подготвен. Още във въздуха той вдига ръце, хвана топката между китките си, хвърли я и отбеляза точка.

— Браво! — извика Дръмонд. — Да, точно така трябва да се играе! С рамене! Плонжове! Отскоци!

Изведнъж Бюканън усети, че остава без дъх. Ударът който получи в гърба, го отхвърли към стената на игрището. Замаян, той вдигна облечените си в кожени доспехи ръце, за да смекчи удара в каменната стена. Когато се извърна, Реймънд заби дясното си рамо в гърдите му. Прониза го остра болка и той с тревога си помисли, че някое от ребрата му е счупено.

— Как се свързваш с твоето подразделение?

— Точно така — извика Дръмонд. Той отново силно се закашля. Над него се стелеше дим. Машините продължаваха да буботят в далечината. Над игрището отекнаха няколко изстрела, този път от по-близо.

— Няма да кажа, докато не сключим сделка — Бюканън премигна от болката в гърдите. В краката му се образува още една локвичка кръв. Почувства се замаян и се опита да се съсредоточи. Трябваше да запази Холи и себе си живи. Играй ролята си, Холи. Играй ролята си.

— Какво сделка? — попита Дръмонд.

— Ще ти кажа каквото искаш, но ще ме пуснеш — каза Бюканън. — В замяна на това, че ще дам сигнал на моите хора да спрат търсенето, ще ме оставиш жив. Но тази кучка трябва да си получи заслуженото.

— И ще ми повярваш, ако приема условията ти? — попита Дръмонд.

— Проблемът ти си остава същият! Ако нещо се случи с мен, моите хора ще те преследват докрай! — Бюканън се хвана за гърдите. Острата болка затрудняваше дишането му.

— А Хуана Мендес? Нима очакваш да повярвам, че ще престанеш да я търсиш? Или може би тя вече няма никакво значение за теб?

— Не! — по тялото на Бюканън се стичаше пот. — Тя е причината за всичко това. Ще продължа да я търся. Ще я убедя, че това не я засяга. Искам да я оставиш на мира. Също като мен.

— Сигурно много държиш на нея.

— Преди години трябваше да се оженя за нея.

— Бюканън, не постъпвай така с мен — каза Холи. — Не ме предавай.

— Млъкни! Всеки, който ме използва като теб, заслужава да бъде предаден.

— Добре — каза Дръмонд. — Прави с тази жена каквото искаш. Как се свързваш с твоето подразделение.

Бюканън им каза една радиочестота.

— Ако използвате телефон, номерът е… — той им каза и него.

— Това е лъжа! — извика Холи.

Добре, помисли си Бюканън. Продължавай, Холи. Следвай репликите ми. Играй си ролята. Печели време.

— Лъжа! — попита Дръмонд.

— Не знам за радиочестотата, но когато докладваше на своите хора, виждах, че набира друг номер. И той беше… — тя им каза друг номер.

— А — каза Дръмонд. — Изглежда, не си бил съвсем откровен — подхвърли той на Бюканън.

— Тя лъже! — заяви Бюканън. — Трябва да се обадя на моите хора до полунощ. Ако ми разрешиш да използвам вашата радиостанция…

— Това са глупости! — каза Реймънд.

Той вдигна топката и я хвърли през обръча. После отново. И отново.

— Мъчите се да печелите време — каза Реймънд. — Двамата се преструвате, че се карате помежду си и се надявате, че така ще ни объркате и че ще ви оставим живи още малко.

Реймънд хвърли топката и отбеляза нова точка.

— С тази стават девет — той изгледа Бюканън. — Не вярвам на нито един от двама ви. Още една точка и си мъртъв.

Докато Реймънд се приготвяше да хвърли топката за последен път, Бюканън се хвърли към него и усети някакъв трус. Игрището сякаш започна да се вълнува. Краката му се разтрепериха. Въпреки това той продължи напред. Когато Реймънд хвърли, топката се удари в ръба на обръча. Бюканън я пресрещна във въздуха, подложи под нея китките си и я вкара през обръча. Но когато се приземи, краката му се подкосиха. Изведнъж установи, че буботенето на машините е спряло. В замяна на това пукането на пламъците и звукът от изстрелите се чуваха по-силно. Някъде наоколо пищяха хора.

Той се олюля.

— Още една — каза Реймънд и вдигна топката. — Още една — той изгледа гневно Бюканън. — И победеният ще бъде наказан.

Той хвърли топката.

Бюканън даже не си направи труда да погледне дали е преминала през обръча. Той беше твърде зает да се опитва да се задържи изправен, докато се готвеше да се защитава.

Горе, на терасата над него, настана суматоха. Дочу шум от боричкане. Вик. Някой падна.

— Бюканън! — изпищя Холи. — Зад теб!

Той рискува и погледна назад. Пазачът беше паднал от терасата. Не. Грешеше. Пазачът не беше паднал. Някой го беше бутнал! Холи!

Падането от петметрова височина беше замаяло пазача. Той лежеше, хванал крака си, сякаш беше счупен. Оръжието му се търкаляше до него. Бюканън се спусна към автомата, но беше съборен от изненадващо силен удар с топката в гърба.

Главата ми! Тя насмалко не ме удари по главата! Ще умра, ако ме удари по главата!

Бюканън чу още изстрели, още писъци, но единственото, което го интересуваше в този момент беше Реймънд, който наперено крачеше към него.

— Ти загуби — каза той. Сините му очи блестяха в очакване. Момчешката му усмивка беше неестествено застинала и жестока. Той изглеждаше лишен от всякакъв разум. — Ще те убия с това — Реймънд взе тежката топка. — Ще ми отнеме доста време. Най-накрая ще смачкам главата ти с топката като черупка на яйце.

Замаян, Бюканън неволно отстъпи назад и се подхлъзна в локвичката от собствената си кръв. Имаше чувството, че мозъкът му е подут, главата ужасно го болеше. Той направи лъжливо движение надясно, после се хвърли наляво и грабна автомата на падналия пазач.

Реймънд застана над него, като се поклащаше, вдигнал топката над главата си, готов да я хвърли с всичка сила. Бюканън насочи автомата и натисна спусъка.

Но нищо не се случи. Автоматът беше засякъл.

Бюканън се почувства така, сякаш някой беше налял вряща вода в червата му. Реймънд се изсмя и напрегна мускули, за да хвърли топката надолу към лицето на Бюканън.

 

 

И застина неподвижно със зловещо изпънато тяло. Сините му очи изглеждаха по-празни от всякога, изцъклени. Гротескната усмивка сякаш беше залепнала на лицето му. Изведнъж топката се изплъзна от ръцете му, падна зад него и звукът отекна над игрището. Но ръцете му останаха протегнати нагоре. От устата му се стичаше кръв. Той политна напред и Бюканън се отдръпна встрани. Когато Реймънд се строполи по лице на игрището, Бюканън видя, че от гърба му стърчат няколко стрели. Той се взря напред, в посоката, откъдето би трябвало да са долетели стрелите, но видя само дим. Изведнъж дочу някакъв шум отдясно и рязко се извърна. Пазачът, който се беше съвзел след падането от терасата, се мъчеше да извади пистолета си. Бюканън дръпна ръчката на затвора на автомата, освободи патрона, който беше заседнал, вкара в патронника нов и натисна спусъка, като улучи пазача с къс, контролиран откос, който го отхвърли назад и повали на земята. Наоколо се разхвърча кръв.

— Холи! — извика Бюканън. Терасата над него беше пуста. — Холи! Къде си?

— Тук горе!

Той отново не успя да я види.

— Легнала съм по корем!

— Добре ли си?

— Уплашена съм!

— Можеш ли да слезеш долу? Къде са Дръмонд и останалите?

— Избягаха! — Тя надигна глава. — Когато видяха… Господи! — Тя посочи с ръка покрай него.

Бюканън рязко се обърна, приклекна, насочи автомата и присви очи към дима в края на игрището. Изпита страх, че всеки момент към него можеха да полетят нови стрели.

Видя някакво движение и пръстът му се сви около спусъка.

Сенки, после фигури, които изплуваха сред дима.

Бюканън усети как го побиват студени тръпки. Малко преди началото на играта, когато Реймънд се беше появил с неговите кожени доспехи и окичен с пера шлем, Бюканън беше изпитал странното усещане, че Реймънд беше изплувал през дима от някаква отдавна отминала епоха. В този момент Бюканън изпита същото странно усещане, от което кожата му настръхна, но сега фигурите, които крачеха към него сред облаците дим бяха наистина маи — късокраки и слаби, с права черна коса, тъмнокафява кожа, обли глави, широки лица и леко изтеглени очи. И те като Реймънд носеха кожени доспехи и каски и шлемове с пера и за един смайващ миг, зашеметен от тази гледка, Бюканън се почувства така, сякаш се беше пренесъл хиляди години назад във времето.

Маите стискаха в ръцете си копия, мачете, лъкове и стрели. Бяха дванадесет на брой. Докато приближаваха към него, предводителят им не сваляше мрачния си поглед от Бюканън, който отпусна ръката, в която държеше оръжието си, успоредно на крака си, с насочено към земята дуло.

Маите спряха пред него и предводителят им преценяващо го огледа. В далечината се чуваше единствено пращенето на пламъците. Стрелбата беше спряла и Бюканън си помисли, че знае защо: това не беше единствената група маи, които разгневени от поругаването на храмовете на техните предци, най-сетне се бяха разбунтували, вместо да се оставят да бъдат избити.

Предводителят на маите гневно присви очи и вдигна своето мачете. Бюканън не знаеше дали не го подлага на изпитание. Едва успя да запази самообладание, за да не вдигне автомата и да започне да стреля.

Вождът рязко се извърна към трупа на Реймънд, замахна с мачетето и отсече главата му. После я сграбчи за косата и презрително я вдигна. При гледката на кръвта, която капеше от нея, Бюканън си спомни за изсечената в каменната стена на игрището сцена, която Реймънд му беше посочил в началото на играта.

Предводителят се обърна и запрати главата към каменния обръч. Тя се удари в ръба му, завъртя се, после премина през него, падна на игрището и се търкулна като презряла тиква. Наоколо се разхвърчаха кървави пръски.

Реймънд, не беше прав, помисли си Бюканън. Не победеният, а победителят е бил принасян в жертва.

Предводителят изгледа навъсено Бюканън и отново вдигна мачетето. Бюканън не трепна. Предводителят кимна, посочи напред с мачетето и поведе воините край Бюканън, сякаш той не съществуваше, сякаш той, а не те, беше някакъв призрак.

За миг Бюканън се вцепени, докато гледаше как крачат напред и изчезват в дима, сякаш никога не ги е имало, а след това краката му се разтрепериха. Той погледна надолу, ужасен от голямата локва кръв, собствената му кръв, кръвта от раната в хълбока, която отново се беше отворила.

— Холи!

— До теб съм.

Той се извърна. Тя сякаш се беше появила от нищото. По лицето й беше изписан страх.

— Легни — каза тя.

— Не. Не мога. Помогни ми. Това няма да приключи — той с мъка преглътна, устата му беше пресъхнала, — докато не намерим Дръмонд и Делгадо.

Някъде отпред, сред дима, пищяха хора. Замаян, Бюканън преметна ръка през рамото на Холи и неуверено закрачи напред с готов за стрелба автомат. Навлязоха в дима. Известно време не можеха да виждат нищо. После изведнъж се озоваха в някакъв друг свят. Игрището беше останало зад тях. Сякаш зад гърба им бяха останали стотици години. Пред очите им се извисяваше грозната, подобна на пирамида сондажна кула на мястото, където някога се беше издигала пирамида от камък, храм, свещено място, събирало в себе си енергията на вселената.

Наоколо цареше тревожна тишина, нарушавана само от пращенето на пламъците. Земята беше осеяна с трупове на работници.

— Боже мой! — промълви Холи.

Внезапно до слуха на Бюканън достигна металически вой. Рев на двигател. Хеликоптерът, досети се Бюканън. Дръмонд и Делгадо се бяха добрали до него. Присвил от болка очи, той се опита да погледне нагоре, над пламъците, които се извиваха над дърветата пред тях. Ето там. Бюканън видя синия хеликоптер, който беше започнал да се издига във въздуха. Но нещо не беше наред. Той се клатеше. Нещо му пречеше да набере височина. Бюканън примигна, за да проясни замъглените си очи и видя грозд от хора, увиснали на шейната за кацане, които отчаяно се опитваха да се измъкнат. Някой в претъпкания хеликоптер беше отворил вратата и риташе мъжете, като се стремеше да ги събори от подпорите. Като се клатеше, хеликоптерът се опитваше да набере височина. И се заби в горящите дървета. След миг сред пламъците прогърмя оглушителна експлозия и във всички посоки се разлетяха тела и отломъци. Взривът отекна над площадката и заглъхна в джунглата.

Ударната вълна отхвърли ужасените Бюканън и Холи назад. Над тях се стелеше дим. Като кашляха и бършеха пепел и сажди от лицата си, те започнаха да оглеждат останките. Огромно въртящо се парче от хеликоптера беше уцелило стоманената пирамида. Едната от подпорните греди беше скъсана. Сондажната кула бавно започна да се накланя и се сгромоляса сред скърцане на метал. Строителните машини потънаха под смачканите железа. Само останките на някога величествените паметници, руини на руините, които Дръмонд беше позволил да останат, стояха непокътнати.

— Помощ! — простена някакъв мъж.

Бюканън се огледа и закуцука през дима натам, откъдето беше долетял гласът.

— Тук. О, Господи, моля ви, помогнете ми!

Бюканън позна гласа преди да види човека. Делгадо. Той лежеше по гръб, а от гърдите му стърчеше копие. Лицето му беше посивяло.

— Помощ! — той немощно посочи към копието. — Не мога да се движа. Извади го.

— Да го извадя? Сигурен ли си?

— Да.

— Щом искаш — каза Бюканън. Като знаеше какво ще последва, той хвана копието и го издърпа.

Делгадо изпищя. Писъкът му изведнъж се превърна в клокочене, когато копието излезе от гърдите му и той получи вътрешен кръвоизлив. От устата му бликна кръв.

— За това, което си направил с Мария Томес — каза Бюканън — заслужаваш много по-мъчителна смърт.

Холи се беше вкопчила в него. Слънцето залязваше. Лъчите му бяха обагрили в кървавочервено обгърнатата в дим строителна площадка. Наоколо не се виждаше никой.

— Мили Боже! — възкликна Холи. — Нима всички загинаха? Всички?

— Маите. Не ги виждам — каза Бюканън. — Къде са?

Шум от падащо дърво разруши илюзията. Бюканън погледна надясно. И настръхна, като видя още един оцелял — от димящите, килнати на една страна останки на дървената барака, която служеше за канцелария на лагера, със залитане се измъкна Алистър Дръмонд. Най-сетне възрастта беше започнала да му личи. Той изглеждаше дори по-стар от годините си. Прегърбен, сбръчкан, с измършавели бузи и хлътнали очи, той се стори на Бюканън най-възрастният мъж, когото някога беше виждал.

Като забеляза Бюканън, старецът потръпна, а после закуцука, като се опитваше да се измъкне. Изтощен, Бюканън закуцука след него. На няколко пъти Дръмонд падна. Бюканън също. Но изпълнен с непреклонна решимост, той продължаваше напред, покрай покритите с йероглифи каменни блокове, които се извисяваха до купчините от изкривени подпорни греди.

Дръмонд се сепна и потрепери от нещо, което се намираше пред него. Той се обърна и направи жалък опит да застане гордо изправен. Като се олюляваше, Бюканън го настигна.

— Мислех, че си загинал в хеликоптера — каза Бюканън.

— Не ме пуснаха да се кача — побелялата коса на Дръмонд беше опърлена от пламъците, а кожата на главата му обгорена. Беше почти оплешивял. — Можеш ли да повярваш? — гласът му потрепери. — Толкова много им се искаше да избягат, че не ме пуснаха.

— Кажи ми — попита Бюканън, — какво те накара да си помислиш, че можеш да се измъкнеш безнаказано след всичко това?

— Да си помисля? Аз знам. На моята възраст, с моята власт, кой би могъл да ме накаже? Не забравяй, аз съм много богат.

— Ти си един негодник!

Бюканън се пресегна и го бутна с показалеца на дясната си ръка. Лекият натиск беше достатъчен старецът да загуби равновесие. Той размаха дългите си мършави ръце. Залитна. Изпищя. И падна. Това, което го беше накарало да спре, се оказа дълбок, широк ров, над който древните маи бяха построили каменната си пирамида, за да скрият и държат в подчинение бога на мрака, бога на черната вода, бога, който се просмуква от земята. Стоманената пирамида, която хората на Дръмонд бяха издигнали на нейно място, се беше срутила в рова, а на дъното му се плискаше гъст нефт, от чиято миризма започна да му се повдига.

Дръмонд падна вътре и нефтът го погълна.

— Той толкова много искаше този нефт. Е, сега е негов — каза Бюканън.

Пред очите му причерня и той се свлече на земята.

 

 

Над него се рееше лицето на Холи с размазани очертания.

Вождът на маите, който се беше изправил срещу него на игрището, сякаш също се рееше до нея. Пъстрите пера на главата му блестяха в кървавочервените лъчи на залязващото слънце. Появиха се още воини, стиснали в ръце копия и мачете, от които капеше кръв. Холи сякаш не осъзнаваше опасността.

Бюканън се опита да вдигне ръка, за да посочи към тях и да я предупреди, но не успя да я помръдне. Опита се да отвори уста и да й каже, но устните отказаха да му се подчинят. Думите бяха заседнали в гърлото му. Чувстваше се така, сякаш земята под него се въртеше и го завличаше в някакъв водовъртеж.

Вождът на маите се наведе и очертанията на широкото му, кръгло лице още повече се размазаха. Унесен, Бюканън усети как го вдигат и го поставят на носилка. Имаше чувството, че се носи във въздуха. Въпреки че клепачите му бяха затворени, той виждаше образи. Огромна пирамида. Статуи на гигантски змийски глави. Йероглифи. Величествени дворци и храмове.

После пред него се извиси джунглата и го понесоха през някаква просека сред дърветата и храстите, просека, която сякаш нямаше край. Мъжете, които го носеха, вървяха по широка пътека от сиви камъни, която се издигаше над земята. Струваше му се, че навсякъде, с изключение на пътеката, гъмжи от змии.

Настъпи нощ и мракът ги обгърна. Въпреки това те продължаваха да вървят. Холи не се отделяше от носилката, а вождът на маите крачеше отпред, като се ориентираше на лунната светлина.

Така е било преди хиляди години, помисли си Бюканън.

Стигнаха до някакво село и минаха през висока порта. На мъждивата светлина от факли пред очите му се разкриха къщи. Стените им бяха направени от преплетени фиданки, а покривите от палмови клони. Разбудени от процесията, наоколо шумно се разбягаха прасета и кокошки. Пред къщите чакаха селяни — ниски, кръглолики, тъмнокоси, с леко изтеглени очи. Жените бяха облечени с призрачно бели дрехи.

Вкараха Бюканън в една от къщите и го положиха в хамак. За да не могат змиите да ме стигнат, помисли си той. Жените го съблякоха. Вождът огледа раните му на светлината от огъня.

Холи изпищя и се опита да го спре, но селяните я дръпнаха настрани. Вождът заши раната от ножа, сложи компрес на почти заздравялата рана от куршум на рамото, намаза с мехлем ожулените места и отоците от ударите по тялото му, след това внимателно огледа изпъкналите му очи, взе нож и избръсна косата от едната страна на главата му. После приближи към нея дървен свредел, задвижван от макара.

Болката от острия връх беше нетърпима.

Бюканън се почувства така, сякаш бяха пукнали някакъв огромен цирей й изгуби съзнание от невероятното облекчение, което изпита.

 

 

— Колко време бях в безсъзнание? — успя да попита Бюканън. Съзнанието му беше замъглено. Тялото му сякаш принадлежеше на някой друг. Думите се отрониха от устата му като камъни.

— Две седмици.

Това така го изненада, че мислите му сякаш започнаха да препускат и да се проясняват. Той вдигна дясната си ръка към бинта около главата си.

— Не го пипай — каза Холи.

— Какво е станало? Как…?

Холи не отговори. Тя натопи парче чист плат в дъждовната вода, която беше събрала в издълбана черупка от кокосов орех. Докато Бюканън лежеше полугол в хамак пред една от къщите и топлите лъчи на следобедното слънце приятно галеха раните му, тя започна да обтрива тялото му.

— Кажи ми — той облиза пресъхналите си подути устни.

— За малко да умреш. Беше загубил много кръв, но лечителят успя да я спре.

— Главата ми. Какво стана?

— Ти бълнуваше. Тялото ти се тресеше от гърчове. Очите ти бяха много подути. Страхувах се, че ще изхвръкнат от главата ти. Очевидно нещо ги тласкаше навън. Той те оперира.

— Какво?

— Направи операция на главата ти. Проби дупка в черепа. Бликна кръв, сякаш…

Бюканън усети как силите му го напускат. Клепачите му започнаха да падат. Той отново облиза пресъхналите си устни.

Холи отново му даде да пие. Водата започна да се стича по брадичката му, но Бюканън продължи да опитва и успя да погълне повечето, като се наслаждаваше на нейната хладна свежест.

— Пробил дупка — промълви той.

— Примитивна хирургия. От преди хиляди години. Това място сякаш е застинало във времето. Няма електричество. Всичко, от което се нуждаят, си набавят от гората. Сами шият дрехите си. Сапунът им е… Изгарят царевични кочани, за да топлят вода. После слагат пепелта от кочаните във водата, за да изперат мръсните си дрехи. После изваждат дрехите и изплакват пепелта от тях в други съдове с топла вода. Дрехите им стават невероятно чисти. После поливат с водата нивите, като използват пепелта от кочаните вместо тор.

Трудно му беше да се съсредоточи. Клепачите му продължаваха да падат.

 

 

— Примитивна хирургия — смаяно промълви той.

Това стана два дни по-късно, когато отново се събуди.

Холи му разказа, че успяла да го накара да поема течности — вода и пилешки бульон — докато бил в безсъзнание, но въпреки че организмът му не беше обезводнен, той беше отслабнал твърде много и скоро трябваше да се опита да хапне нещо, независимо дали стомахът му го желаеше.

— Готов съм — каза Бюканън.

Тя потопи дървена лъжица в глинена купичка, опита гъстата супа, за да се увери, че не е твърде гореща и я поднесе към устата му.

— Вкусно.

— Заслугата не е моя. Не съм я правила аз. Една жена носи храната. Показва ми с жестове какво да правя за теб.

— А лечителят?

— Той идва два пъти на ден, за да ти даде по лъжица гъст, сладък сироп. Може би това е причината да не получиш инфекция. Иска ми се да разбирах техния език. Опитах да използвам малкото испански, който знам, но те изглежда не го разбират. Общуваме с езика на знаците.

— Защо си правят целия този труд? — учудено попита Бюканън. — Защо ни оставиха живи?

— Не знам — каза Холи. — Отнасят се с теб, сякаш си някакъв герой. Не разбирам.

— Сигурно има някаква връзка с играта — каза Бюканън. — С борбата срещу Реймънд. С това, че несъмнено сме врагове на Дръмонд. Решили са, че сме на тяхна страна — Бюканън се замисли. — Аз загубих играта и въпреки това… Възможно е в миналото маите да са изпитвали такова съжаление към победения, че са започвали да се грижат за него.

— Че защо да го съжаляват?

— Защото победителят е бил принасян в жертва на боговете и е отивал при тях.

— Реймънд не е отишъл при боговете.

— Не. Нито пък Дръмонд. Той е в ада, където заслужава да бъде — каза Бюканън. — Напомня ми за полковника.

— Полковника?

Бюканън се поколеба.

— Това, което се случи на нефтеното находище, е твое. Пиши за него. Просто не споменавай за мен. Но това, което сега ще ти кажа, трябва да си остане между нас.

— Нима все още не си разбрал, че можеш да ми имаш доверие?

Бюканън отново се поколеба, но после се реши.

— Може би доверието е част от това да бъдеш човешко същество. Аз определено ти се доверих тогава, на игрището. Ти звучеше убедително, но все пак аз вярвах, че играеш, когато каза, че си останала с мен единствено заради статията.

— Аз също ти имах доверие, дори когато каза на Дръмонд, че не ти пука дали ще умра. Просто вярвах, че играеш и следвах репликите ти, въпреки че не знаех докъде ще ни доведе това. Какво се надяваше да постигнеш?

— Реймънд успя да прозре част от замисъла. Исках така да ги объркам, че да ни държат живи, докато разберат кой от двама ни казва истината. В края на краищата те неминуемо щяха да се изкушат да се обадят на онези номера, които им казахме, а системата за автоматично проследяване на разговорите щеше да доведе ударната група на полковника насам. Ако имахме късмет, все още щяхме да сме живи.

— Рисковано.

— Разбира се. В подобна ситуация човек не може да прави дългосрочни планове. Но от нас двамата със сигурност излезе добър екип.

— Е, имах добър учител — каза Холи.

— Бях започнал да ти разказвам за моя командващ офицер. Полковникът и Дръмонд много си приличат. Полковникът има цел и не го интересува нищо друго освен нейното постигане.

— Но това е обикновена военна дисциплина.

— Не. Военните имат етика. Политиците нямат. Тъкмо политиците поставят на военните неморални цели. Но понякога се появява някой военен като полковника и… — Бюканън започна да губи сили. Крепеше го единствено гневът му. — Започвам да си мисля, че точно полковникът е заповядал Джак и Синди Дойл да бъдат убити. И Бейли. Заради снимките, които ти направи, където сме двамата с полковника. Защото се е уплашил, че ще го разобличат като ръководител на „Скоч и сода“ и с кариерата му ще бъде свършено. Освен това мисля, че той е организирал нападението над мен в Ню Орлиънс. За да няма кого да разпитваш. Така статията ти щеше да умре заедно с мен. Той се обърна срещу един от подчинените си, за да се предпази. Може би получава комисионни от сделките с наркотици, които „Скоч и сода“ сключва в Латинска Америка. Кой, по дяволите, би могъл да знае? Но един ден аз ще разбера. И един ден полковникът ще трябва да ми даде обяснение.

— Ами Хуана?

— След смъртта на Дръмонд няма да има кой да плаща на хората му и те ще престанат да я търсят. Като знам колко умело се е научила да променя външността си, съмнявам се дали някога ще мога да я открия.

— Но ще продължиш ли да се опитваш?

— Искаш да кажеш, дали все още държа на нея?

Холи кимна.

— Да — отговори Бюканън.

Холи наведе очи.

— Но не така, както държа на теб — каза Бюканън.

Холи го погледна.

— Тя е приятел, който се нуждаеше от помощ, а твърде дълго в живота си не можех да помагам на приятелите си, които познавах по време на многобройните си фалшиви самоличности. Трябва да разбера, че не я грози никаква опасност. Предполагам, че след като научи, че Дръмонд и Делгадо са мъртви, постепенно ще излезе от скривалището си. С нетърпение очаквам да я видя отново — Бюканън погали ръката й. — Но, кълна се, тя не ти е съперница.

— Какво ще стане с нас сега?

— Едно е сигурно. Засега полковникът няма да ни открие тук.

— Вярно. Това определено е хубавата страна на нещата.

— Толкова лошо ли е тук?

— С теб? Не — отговори Холи. — Странно, колкото и изтощен да изглеждаш, има нещо… в очите ти. Въпреки че си разгневен заради полковника, изглеждаш спокоен.

— Аз отново съм самия себе си.

Холи се намръщи объркана.

— Нещо в мен го няма — каза Бюканън. — Може би заради всичко, което преживяхме. Или може би заради теб. Или… Мисля, че когато лечителят е пробил черепа ми, той е извадил оттам не само кръв. Мисля, че е извадил и онова, което толкова дълго ме измъчваше. Аз се помирих с миналото. Искам да продължа напред. С теб. Единственото, което сега има значение, е не миналото, а настоящето — Бюканън стисна ръката на Холи. — И бъдещето. Повече няма да се опитвам да бягам от себе си. Край на фалшивите самоличности.

— За мен ще бъде удоволствие да те опозная — каза Холи.

— Аз самият съм любопитен да опозная себе си.

— Да — Холи го целуна. — Точно това очаквам от доста време.