Дейвид Морел
Фалшива самоличност (8)

7.

Пилотите, особено когато това не е истинската им професия и се налага да придадат достоверност на фалшивата си самоличност, трябва да летят. Вместо това Бюканън-Ланг се качи на влака за Ню Орлиънс.

Този начин на пътуване имаше няколко преимущества. Едно от тях беше, че за него това беше начин да си почине. Друго, че никой нямаше да го смущава, защото беше успял да си ангажира самостоятелно спално купе. Трето, че щеше да пътува доста и да запълни времето. В края на краищата нямаше какво да прави чак до вечерта на следващия ден, празника на Вси Светии. Разбира се, можеше да прекара деня в разглеждане на забележителностите на Ню Орлиънс. Истината обаче беше, че той добре познаваше Ню Орлиънс, неговите кейове, Френския квартал, Гардън Дистрикт, езерото Поншартен, ресторанта на Антоан, Презъврейшън Хол и най-вече екзотичните гробища. Питър Ланг изпитваше неподправен интерес към екзотичните гробища. Той ги посещаваше винаги когато имаше свободно време. Бюканън не си позволи да анализира изводите от този факт.

Главната причина обаче да предпочете влака, вместо да лети със самолет беше, че на железопътните гари нямаше скенери за метални предмети и проверка на сигурността с рентгенови лъчи. Така можеше да вземе със себе си 9-милиметровия пистолет Берета, който Джак Дойл му беше дал във Форт Лодърдейл. Оръжието беше пъхнато между две ризи и два чифта бельо, заедно с паспорта на Виктор Грант, до комплекта с тоалетни принадлежности в малката платнена пътническа чанта, която Бюканън носеше със себе си от Флорида. Тъй като тревогата, която изпитваше от своите шефове и объркването по отношение на самия себе си не преставаха да го измъчват, той беше благодарен, че излъга за паспорта и не каза на никого за оръжието. Паспортът и пистолетът му осигуряваха възможност за избор. Те бяха ключът към потенциална свобода. Това, че никога преди не му се беше случвало да излъже оперативен агент, сигурно би трябвало да го смущава и да му послужи като предупреждение, че е по-неуравновесен емоционално, отколкото предполагаше, че ударът по главата е по-сериозен, отколкото смяташе. Но докато седеше до прозореца на заключеното купе, заслушан в непрестанното тракане на колелата по релсите, вперил поглед в ярките есенни цветове на природата на Вирджиния, Бюканън продължаваше да разтрива ранената си глава и се радваше, че не беше опитал да скрие пистолета някъде в апартамента на Дон Колтън. Ако беше направил това, камерите щяха да го разкрият. А сега историята му очевидно беше успяла да убеди неговите шефове, иначе те не биха му дали пари, както и документи за самоличност под истинското му име, а после не биха му позволили да предприеме това кратко пътуване.

Преди да се качи на влака беше купил някакъв евтин роман от Юниън Стейшън във Вашингтон, но почти не го погледна, докато влакът продължаваше да се движи на юг. Просто продължи да разтрива челото си — отчасти заради болката, отчасти, за да се съсредоточи, докато наблюдаваше през прозореца мяркащите се навън градчета, хълмове и ниви.

Питър Ланг. Трябваше да си спомни всичко за него. Трябваше да стане Питър Ланг.

Да се представя за пилот не беше проблем, тъй като Бюканън беше пилот. Това бе едно от няколкото умения, придобити по време на обучението му. Почти винаги професиите, които претендираше, че упражнява, бяха професии, с които шефовете му се бяха постарали той да се запознае на практика. В няколко от случаите Бюканън действително ги владееше.

Истинският проблем беше отново да се научи да мисли като Питър Ланг, да се държи като него, да пресъздаде неговата личност. Бюканън никога не си водеше бележки за многобройните роли, които беше изпълнявал. Да се документира такова превъплъщение беше глупаво. След време подобни документи можеха да бъдат използвани срещу него. По принцип да се оставят писмени следи не беше добра идея. Така че той беше принуден да разчита на паметта си, а беше изпълнявал доста задачи, особено такива, в които се налагаше да поддържа контакт с най-различни хора и да играе едновременно по няколко роли, когато способността му да помни беше подложена на истинско изпитание. Бюканън постоянно се беше притеснявал, че може неволно да обърка ролите си, че може да започне да се държи като господин X с човек, пред когото трябваше да се държи като господин У.

Питър Ланг.

 

 

Бюканън беше живял известно време в Ню Орлиънс, представяйки се за чартърен пилот, работещ за нефтодобивна компания, като се предполагаше, че транспортира техници и оборудване до различни обекти в Централна Америка. Действителната му задача обаче беше да превозва цивилни съветници от Специалните части до тайни летища в джунглите на Никарагуа, където те обучаваха бунтовници за борба с марксисткия режим. Година преди това, когато Йожен Хасенфус беше свален над Никарагуа, докато се опитвал да спусне муниции на бунтовниците, той беше заявил на властите в Никарагуа, че предполага, че работи за ЦРУ. Проблемът беше там, че Американският Конгрес изрично беше забранил на ЦРУ да се занимава с Никарагуа. Последвалите разкрития в медиите бяха довели до политически скандал, в който ЦРУ многократно отричаше всякаква връзка с Хасенфус. Тъй като при наемането на Хасенфус бяха използвали посредници, и тъй като по-късно той се отказа от показанията си, никой не успя да докаже вината на ЦРУ в случая, но Никарагуа продължи да бъде деликатна политическа тема, въпреки че впоследствие президентът Рейгън беше издал заповед, отменяща забраната на Конгреса за оказване помощ на Контрите. Независимо от това подновяването на помощта не включваше изпращането на американски войници на територията на Никарагуа, които да участват в опитите за сваляне на никарагуанското правителство. Тъй като откритата военна намеса представляваше по принцип обявяване на война, войниците, които Бюканън превозваше до Никарагуа, бяха, също като него облечени в цивилни дрехи. Освен това също като Бюканън те действаха под фалшиви самоличности, които не позволяваха да се установи връзката им с американската армия.

Поради факта, че Ню Орлиънс и Маями бяха двата града, най-често свързвани с тайната помощ за Контрите, журналистите проявяваха голям интерес към частните фирми, които изпращаха самолети в страните от Латинска Америка. Самолет, който по план трябваше да достави най-обикновени стоки в Ел Салвадор, Хондурас или Коста Рика, можеше да спре нелегално в Никарагуа и да стовари там хора вместо оборудване. Всеки журналист, успял да докаже подобно незаконно участие на американските военни в бойните действия, щеше неминуемо да се превърне в кандидат за наградата Пулицър. Ето защо Бюканън трябваше изключително грижливо да разработи убедително прикритие за себе си. Един от похватите му беше да поиска от шефовете си да му осигурят съпруга, жена, която да участва в бизнеса на съпруга си, която обича да лети и владее испански. В идеалния случай тя трябваше да бъде от латиноамерикански произход и поради тази причина нямаше да привлича внимание, ако придружаваше мъжа си по време на честите му полети до Латинска Америка. Намерението на Бюканън беше да измами любопитните журналисти и да ги накара да си мислят, че по никакъв начин не е свързан със събитията в Никарагуа. Кой мъж, щяха да си помислят те, можеше да бъде толкова коравосърдечен, че да вкара съзнателно съпругата си в зоната на бойните действия?

Съпругата, която шефовете му бяха осигурили, беше наистина от латиноамерикански произход. Енергична, привлекателна жена на име Хуана Мендес, тя беше двадесет и пет годишна. Родителите й бяха мексиканци, получили американско поданство. Сержант от армейското разузнаване, тя беше израсла в Сан Антонио, Тексас, роден град на героя на Бюканън Питър Ланг, както твърдеше самият той. Бюканън беше прекарал няколко седмици в Сан Антонио преди началото на задачата, за да се запознае с града, в случай, че някой реши да провери легендата му и се опита да го накара да каже неща за Сан Антонио. Постоянното присъствие на Хуана щеше да затрудни всеки, решил да му задава въпроси за Сан Антонио. Ако не знаеше отговора, ако започнеше да се колебае, Хуана щеше да отговори вместо него.

Тази задача беше една от най-дългите за Бюканън. Тя беше продължила четири месеца. През това време той и Хуана бяха живели заедно в малък апартамент на втория етаж на старомодна, обшита с дъски сграда с богато украсени перила от ковано желязо и приятен, пълен с цветя двор на улица „Дюмен“ във Френския квартал. И двамата с Хуана си даваха сметка за опасността да установят емоционална близост с конспиративен партньор. Бяха се опитвали да гледат на жестовете на привързаност, които проявяваха на публични места, чисто професионално. Бяха правили всичко възможно да не се влияят от принудително наложената им физическа близост, от това, че се хранеха заедно, че заедно даваха дрехите си за пране, че използваха една и съща баня, че спяха в една и съща спалня. До края не си позволиха сексуален контакт. И двамата притежаваха завидна самодисциплина. -Но можеха и да не се въздържат, защото резултатът беше същият. Сексуалната близост представляваше само част — много често малка част, а понякога изобщо не представляваше част — от един успешен брак. През четирите месеца, които бяха прекарали заедно, Бюканън и Хуана толкова дълбоко се бяха вживели в ролите си, че най-накрая с известно неудобство признаха един на друг, че наистина се чувстват като семейна двойка. Нощем, докато се вслушваше в тихото й дишане на сън, той се чувстваше опиянен от нейното ухание. То му напомняше за канела.

Споделеният стрес създава силна спойка между хората. Веднъж, по време на една престрелка в Никарагуа, Бюканън така и нямаше да успее да стигне до самолета си и да се приготви за излитане от примитивната писта в джунглата, ако Хуана не беше го прикривала с автомат. През прозрачния капак на кабината, докато самолетът бавно завиваше, той беше наблюдавал как Хуана тича от джунглата към вратата за пътници, която беше отворил. Тя се беше обърнала към храстите, беше изстрелял един откос с нейния М–16, а след това беше продължила напред. Посипалите се от джунглата куршуми бяха разорали земята пред нея. Тя се беше обърнала и отново беше стреляла. Форсирайки двигателите, той беше успял да заеме позиция за излитане, а след това беше вдигнал собствения си М–16, за да стреля през люка и да й осигури прикритие. Няколко куршума се бяха забили в корпуса на самолета. Когато тя влетя през люка, той беше освободил спирачките и самолетът беше поел по неравната поляна. Щом се настани на седалката, тя се беше подпряла на отворения люк и беше изстреляла още няколко откоса по джунглата. Когато пълнителят й свърши, тя беше взела неговия автомат и също го беше изпразнила. После се беше вкопчила за колана на седалката, за да не падне и се беше засмяла, а самолетът беше подскочил два пъти и рязко се беше извисил нагоре, докосвайки върховете на дърветата.

Да разчиташ на някого за живота си, те кара да изпитваш близост към този човек. Бюканън беше изпитвал това чувство в компанията на мъже. Но по време на тази четири месечна задача за пръв път го беше изпитал с жена и накрая той се беше оказал по-добър актьор, отколкото му се искаше, защото се влюби в нея.

Не трябваше да го прави. Той се бореше отчаяно със себе си, за да потисне това чувство. Въпреки всичко не успя да го стори. Независимо от огромното изкушение те не нарушиха професионалната етика и не си позволиха да влязат в интимни отношения. Но нарушиха друго правило, това, което ги предупреждаваше да не смесват ролите си с действителността, въпреки че Бюканън не вярваше в него. Силата му на актьор се криеше точно в това, че смесваше ролите си с действителността. Докато се превъплъщаваше в някоя личност, тази личност беше действителна.

Една вечер, докато Бюканън гледаше телевизия, Хуана се беше върнала от покупки. Тревогата, изписана по лицето й, го беше накарала да се намръщи.

— Добре ли си? — загрижен, той беше отишъл при нея. — Да не ти се е случило нещо навън?

Тя сякаш не чу въпроса му. Сложи торбата на пода и започна да вади покупките. В този момент той разбра, че покупките не я интересуват. Хуана беше втренчила поглед в една рекламна диплянка за джазов концерт, която някой й беше дал на улицата. Тя я извади от торбата и щом Бюканън видя малкото кръстче в десния горен ъгъл, разбра на какво се дължеше тревогата й. Човекът, който й беше дал диплянката, беше тяхната свръзка. Малкото кръстче, изписано с флумастер, беше сигнал да прекратят операцията.

Предстоеше да им възложат нова задача.

В този момент Бюканън беше усетил необичайно силно близостта на Хуана, на нейното кръгло лице, на гладката й мургава кожа и на очертаните от блузата й твърди гърди. Беше му се приискало да я прегърне, но професионалната дисциплина не му позволи да направи това.

Обикновено жизнерадостен, този път гласът й беше прозвучал разстроено.

— Предполагам, през цялото време съм си давала сметка, че накрая ще ни възложат нови задачи — тя беше преглътнала. — Нищо не е вечно, нали?

— Правилно — мрачно беше отговорил той.

— Как… Мислиш ли, че пак ще работим заедно?

— Не знам.

Хуана беше кимнала замислено.

— Почти никога не се случва.

— Да — Хуана отново беше преглътнала.

През нощта преди да си заминат от Ню Орлиънс двамата бяха излезли на разходка из Френския квартал. Беше празникът на Вси Светии и старата част на града беше много по-пъстра и празнична от обикновено. Хората носеха маскарадни костюми, като много от тях изобразяваха скелети. Тълпата танцуваше, пееше и пиеше по тесните улички. През отворените врати отекваха джазови мелодии — някои меланхолични, други весели — които се сливаха, носеха се край перилата от ковано желязо над тълпата и се издигаха към отраженията на градските светлини в небето.

О, когато светците маршируват…

Разходката на Бюканън и Хуана беше завършила в Кафе дьо Монд, на улица „Декатюр“ близо до площад „Джаксън“. Прочутият ресторант на открито се славеше със своя специалитет — кафе с мляко и пържен сладкиш с плодова плънка, поръсен с пудра захар. Мястото беше препълнено, много от костюмираните посетители имаха нужда от кофеин и въглехидрати, за да преодолеят въздействието на алкохола, който бяха поели, преди да продължат веселбата. Равнодушни към празничната атмосфера, Бюканън и Хуана търпеливо бяха изчакали реда си. Октомврийската нощ беше мека, във въздуха витаеше обещание за дъжд, а от Мисисипи подухваше приятен бриз. Най-сетне един от сервитьорите ги отведе до масата им и взе поръчката. Те бяха хвърлили поглед към развеселената тълпа, бяха се почувствали не на място, неловко смълчани и накрая бяха започнали да обсъждат темата, която до този момент бяха избягвали. Бюканън не помнеше кой беше започнал първи или как, но в края на краищата всичко се беше завъртяло около въпроса: „Това краят ли е, или ще продължим да се срещаме?“ И когато Бюканън се беше сблъскал лице в лице с този въпрос, изведнъж беше разбрал колко абсурден е той. Утре Питър Ланг нямаше да съществува. И как Питър Ланг би могъл да поддържа някакви отношения със съпругата си, която утре също нямаше да съществува?

Тихо, за да не могат да подслушат разговора им сред шума на тълпата, Бюканън й беше казал, че ролите им са приключили, а Хуана го беше погледнала така, сякаш беше изтърсил някаква глупости.

— Не ме интересува кои бяхме — беше казала тя. — Говоря за нас.

— Аз също.

— Не — беше отговорила тя. — Тези хора не съществуват. Ние съществуваме. Утре започва действителността. Фантазията свърши. Какво ще правим?

— Обичам те — беше казал той.

Тя беше въздъхнала, леко потрепервайки.

— Чаках да кажеш това… Надявах се… Не знам как се случи, но аз изпитвам същото. Обичам те.

— Искам да знаеш, че винаги ще означаваш страшно много за мен — беше казал Бюканън.

Хуана беше започнала да се мръщи.

— Искам да знаеш — беше продължил Бюканън, — че…

Сервитьорът ги беше прекъснал, поставяйки на масата кафето им и горещите, покрити с пудра захар сладкиши.

Когато мъжът с престилката се отдалечи, Хуана се беше навела към Бюканън и беше заговорила с тих, но напрегнат от безпокойство глас:

— За какво говориш?

— …че винаги ще означаваш страшно много за мен. Винаги ще те чувствам близка. Ако някога ти потрябва помощ, ако има нещо, което мога да направя…

— Почакай малко! — Хуана се беше намръщила още повече. Лампите на тавана се отразяваха в тъмните й очи. — Това ми звучи като сбогуване.

— Веднага ще дойда при теб. По всяко време. Където и да е. Просто трябва да ми се обадиш. За теб ще направя всичко.

— Копеле — беше казала Хуана.

— Какво?

— Не е честно! Значи аз съм достатъчно добра, за да рискувам живота си с теб. Достатъчно съм добра, за да ти служа като прикритие. Но не съм достатъчно добра, за да се срещаш с мен след…

— Не исках да кажа това — беше отговорил Бюканън.

— Какво тогава, искаш да кажеш? Влюбен си в мен, но ме зарязваш?

— Не исках да се влюбвам, аз…

— Няма кой знае колко причини, когато един мъж обича една жена, да я напусне. А точно сега единствената, за която се сещам е, че той не смята, че тя е достатъчно добра за него.

— Изслушай ме…

— Това е, защото съм от латиноамерикански произход.

— Не! В никакъв случай! Това е глупаво. Моля те! Само ме изслушай!

— Ти ме изслушай! Може би аз съм най-хубавото нещо, което ти се е случвало. Не се отказвай от мен.

— Но утре трябва да го направя.

— Трябва? Защо? Заради хората, за които работим? Да вървят по дяволите! Те очакват да продължа договора си. Но аз нямам намерение да го направя.

— Това няма нищо общо с тях — беше казал Бюканън. — Става дума за мен. За това, което аз правя. Не можем да опазим връзката си след това, защото аз няма да бъда същият, ще бъда друг човек.

— Какво?

— Ще бъда различен.

Тя го беше изгледала втренчено, осъзнала изведнъж смисъла на това, което беше казал.

— Предпочиташ да избереш работата си вместо…

— Работата ми е всичко, което имам.

— Не — беше заявила Хуана. — Можеш да имаш мен.

Бюканън я беше погледнал изпитателно. После беше свел очи. После отново ги беше вдигнал. Беше прехапал устната си. Беше поклатил бавно глава.

— Ти не ме познаваш. Познаваш само този, за когото се представям.

По лицето й се беше изписала изненада.

— Винаги ще си остана твой приятел — беше казал Бюканън. — Запомни това. Кълна ти се. Ако някога ти потрябва помощ, ако някога се озовеш в опасност, само ми се обади и независимо колко време е минало, независимо колко далеч съм, ще…

Хуана беше станала и столът й беше изскърцал остро по бетонния под. Хората бяха вперили погледи в тях.

— Ако някога ми потрябваш, ще ти изпратя проклета картичка.

Криейки сълзите си, тя беше излязла бързо от ресторанта. И това беше последният път, когато беше разговарял с нея. Когато се върна в апартамента им, тя вече беше прибрала багажа си и се беше изнесла. Почувствал огромна празнота, Бюканън беше останал буден цяла нощ, седнал в мрака, втренчил поглед в стената срещу леглото, което бяха споделяли.

Също както беше втренчил поглед в мрака отвъд прозореца на купето, в бързо движещия се влак.

 

 

Беше се случило отново, осъзна Бюканън.

Беше изпаднал в кататония. Докато разтриваше главата си, за да облекчи болката, той имаше усещането, че се завръща от някъде далеч. Купето беше потънало в мрак. Тъмнината на нощта отвъд прозореца се нарушаваше от време на време от светлините на пръснатите наоколо ферми. Колко дълго беше…?

Погледна към светещия циферблат на пилотския си часовник, часовникът на Питър Ланг, и с тревога установи, че вече беше десет часа и осем минути. Влакът беше потеглил от Вашингтон малко преди обед. Сигурно отдавана бяха прекосили Вирджиния. Сега вероятно се намираха в Северна Каролина, а може би в Джорджия. Целият следобед и по-голямата част от вечерта? — смаяно си помисли той. Какво става с мен?

Кръвта пулсираше в главата му. Той се изправи, включи осветлението в заключеното купе, почувства се разголен от отражението си в прозореца и бързо спусна завесите. Отразеното измъчено лице му се беше сторило чуждо и непознато. Той отвори пътническата си чанта, извади три аспирина от комплекта с тоалетни принадлежности и ги глътна с вода от малката чешма в тоалетната на купето. Докато уринираше, той усети как мислите му се понасят към онова, което се беше случило преди шест години и се помъчи да се съсредоточи върху настоящето.

Трябваше да влезе в ролята. Трябваше отново да стане Питър Ланг. Но освен това трябваше да бъде готов да действа. Не можеше да продължава просто да се взира в празното пространство. В края на краищата целият смисъл на отиването му в Ню Орлиънс, на откриването на причината, поради която Хуана беше изпратила картичката, беше да си намери цел и усещане за посока.

Хуана. Колкото и наложително да беше отново да се вживее в ролята на Питър Ланг, той трябваше да помисли и за Хуана. Сега тя щеше да бъде… на колко?… на тридесет и една години. Запита се дали беше продължила да поддържа форма. Тя не беше висока, беше слаба, но тренираното й в армията тяло компенсираше всичко това. То беше стегнато, силно и великолепно. Дали гъстата й черта коса щеше да бъде къса, както преди шест години? Тогава изпитваше желание да прокара пръстите си през нея и да я сграбчи. Дали в черните й очи все още щеше да гори онзи огън? Дали устните й все още щяха да имат онези чувствени очертания? Когато се замислеше, тя имаше навик да присвива устните си и леко да ги издава напред. На него му се искаше да ги погали също тъй, както му се искаше да погали косата й.

Какъв беше истинският му мотив да се върне назад? — запита се той. Дали действително причината се криеше единствено в желанието му да бъде в движение?

Или може би картичката беше събудила нещо в него? Той беше потискал спомените си за нея също така, както беше потискал мислите за самия себе си. А сега…

Може би не трябваше да я пускам да си отиде. Може би трябваше…

Не, помисли си той. Миналото е капан. Не задълбавай в него. Очевидно то не ти носи нищо добро, щом изпадаш в кататония. Това, което чувстваш, е елементарна грешка. В предишните си роли си оставил толкова много недовършени неща, толкова хора, които си харесвал повече или най-малко. Но никога досега не си се връщал назад. Внимавай!

Но аз не съм обичал тези хора. Защо е изпратила картичката? Каква опасност я грози?

Оперативните ти ръководители ще се побъркат, ако знаят какво си мислиш.

Проблемът е в това, че си я спомням толкова ясно.

Освен това, аз обещах.

Не, каза му един предупредителен глас. Не ти. Питър Ланг обеща.

Точно така. А сега аз съм Питър Ланг.

Наистина имах пред вид това, което казах. Аз обещах.

 

 

Благодарен на усещането за глад, което го изтръгна от мислите му, Бюканън-Ланг отключи купето, огледа полюшващия се коридор, не видя никой и тъкмо се канеше да излезе, когато му хрумна, че не може да има доверие на простата ключалка на купето. Той взе със себе си малката пътническа чанта, в която бяха паспортът и пистолетът и се отправи към вагон-ресторанта.

Той се намираше през три вагона и когато влезе, установи, че е почти празен. Няколко пътника пиеха кафе, сервитьорите прибираха мръсните чинии от масите. Лампите на тавана се отразяваха в прозорците и правеха помещението да изглежда необичайно светло, като скриваха всичко в мрака навън.

Бюканън потърка челото си, за да облекчи болката и се отправи към най-близкия сервитьор.

Мъжът, който изглеждаше уморен, очакваше въпроса му.

— Съжалявам, сър. Затворено е. Закуската започва в шест сутринта.

— Боя се, че задрямах и се успах. Умирам от глад. Не можете ли да ми дадете нещо, за да не стърже стомахът ми цяла нощ? — Бюканън дискретно му подаде десет долара.

— Да, сър. Разбирам проблема ви. Ще видя какво мога да направя. Може би няколко сандвичи със студено говеждо, които да вземете със себе си.

— Звучи ми добре.

— И може би бутилка сода.

— По-добре бира.

— Е — каза някакъв глас зад Бюканън. — Бира нямам. Но за всеки случай реших да се подготвя и взех няколко сандвича.

Като внимаваше да не показва изненадата си, Бюканън се застави да изчака малко преди да се обърне бавно към жената, чийто глас беше чул. Когато я видя, още по-твърдо реши да не показва колко е изненадан. Защото определено беше изненадан.

Жената имаше дълга, поразително червена коса. Наближаваше тридесетте. С атлетична фигура. Високо чело. Чудесни скули. Черти на манекенка.

Той познаваше тази жена. Най-малко — беше я виждал преди. Първият път беше облечена с бежови панталони и жълта блуза. Това беше станало в Мексико. Тя го снимаше пред затвора в Мерида.

Вторият път носеше джинси и дънкова риза. Това беше станало близо до пристан 66 във Форт Лодърдейл. Снимаше го, когато беше спрял моторницата си до Големия Боб Бейли в канала.

Този път беше облечена с кафяви поплинени панталони и дълго яке в маскировъчен цвят с многобройни джобове, някои от които бяха пълни. Приличаше на реклама от каталога на „Края на Земята“. На лявото й рамо беше преметнат калъф на фотоапарат. Единственият детайл, който не пасваше на образа от „Края на Земята“, беше натъпканата книжна торба в дясната й ръка.

С лявата тя прибави десет долара към онези, които Бюканън вече беше дал на сервитьора.

— Благодаря ви — тя се усмихна. — Вече си мислех, че моят приятел няма да се появи. Благодаря за търпението ви.

— Няма проблеми, мадам — сервитьорът прибра парите в джоба си. — Ако има нещо друго…

— Нищо, благодаря ви.

Щом сервитьорът отново започна да прибира мръсните чинии от масите, жената отново насочи вниманието си към Бюканън.

— Надявам се, че не съжалявате за онези сандвичи със студено говеждо, които той спомена. Моите са със салата от пиле.

— Извинете? — попита Бюканън.

— Пиле.

— Не исках да… Познаваме ли се?

— И питате след всичко, което преживяхме заедно? — в зелените очи на жена проблесна весело пламъче.

— Госпожо, не съм в подходящо настроение. Сигурен съм, че във влака има много други мъже, които…

— Добре, щом настоявате, ще си поиграем. Познаваме ли се? — Тя се замисли. — Да. Така да се каже. Можете да кажете, че се познаваме, макар че, никога не сме се срещали — тя изглеждаше искрено развеселена.

— Не искам да бъда груб.

— За мен това няма никакво значение. Свикнала съм.

— Очевидно сте пили твърде много.

— Нито капчица. Но ми се иска да си бях пийнала. Отегчих се да чакам тук толкова дълго. Въпреки че, като си помисля… — тя се обърна към сервитьора. — Две бири звучи чудесно. Смятате ли, че ще можете да ни ги донесете?

— Разбира се, мадам. Нещо друго?

— Нека бъдат четири. Освен това можете да добавите онези сандвичи с говеждо. Имам чувството, че ми предстои дълга нощ.

— Тогава кафе, може би…?

— Не. Бирите са достатъчни — каза тя.

Щом сервитьорът се отдалечи, тя отново се обърна към Бюканън.

— Освен ако не искате кафе.

— Това, което искам да знам е какво, по дяволите, си мислите, че правите? — каза Бюканън.

— Искам да ви интервюирам.

— Какво?

— Аз съм репортер.

— Поздравления. И какво общо има това с мен?

— Искам да се обзаложа с вас.

Бюканън поклати глава.

— Това е абсурдно — той понечи да си тръгне.

— Не, наистина. Обзалагам се, че мога да позная как се казвате.

— При едно обзалагане човек печели или губи нещо. Не виждам аз какво ще спечеля или…

— Ако не успя да позная името ви, ще ви оставя на мира.

Бюканън обмисли предложението й.

— Добре — въздъхна той. — Каквото й да е, само да ме оставите на мира. — Как е името ми?

— Бюканън.

— Сгрешихте. Казвам се Питър Ланг — той отново понечи да си тръгне.

— Докажете го!

— Не е нужно да доказвам нищо. Търпението ми свърши — Бюканън продължи да се отдалечава.

Тя тръгна след него.

— Слушайте, исках да направя това насаме, но щом предпочитате да ви създам трудности, ваша работа. Името ви не е Питър Ланг, както не е и Джим Крофорд, Ед Потър, Виктор Грант и Дон Колтън. Вие, разбира се, наистина сте използвали тези имена. И много други. Но истинското ви име е Бюканън. Лично име — Брендън. Съкратено — Брен.

Мускулите на Бюканън сякаш се сковаха и той спря пред вратата на вагон-ресторанта. Без да показва обзелото го напрежение, той се обърна, като забеляза с облекчение, че масите в този край на вагона бяха празни. Бюканън се престори на искрено раздразнен.

— Какво трябва да направя, за да се избавя от вас?

— Да се избавите от мен? Надявам се, че това е образно казано.

— Не знам какво…

Тя вдигна натъпканата книжна торба.

— Гладна съм. Не можах да ви открия във влака, така че започнах да чакам кога ще се появите във вагон-ресторанта. После се притесних, че може би сте взели нещо за ядене със себе си. На всеки половин час трябваше да давам на келнера по десет долара, за да ми позволи да продължа да ви чакам без да поръчвам. След още десетина минути в ресторанта нямаше да остане никой и той щеше да ме помоли да си тръгна. Слава Богу, че се появихте.

— Разбира се — каза Бюканън. — Слава Богу!

Той видя как сервитьорът приближава към тях по пътеката между масите.

— Ето, заповядайте сандвичите и бирата — мъжът и подаде още една книжна торба.

— Благодаря. Колко ви дължа? — Тя му плати, като добави и бакшиш.

После тя и Бюканън отново останаха сами.

— Е, какво ще кажете? — зелените очи на жената продължаваха да проблясват закачливо. — Поне ще хапнете нещо. Тъй като не можах да ви открия във втора класа, предполагам, че сте се настанили в спално купе. Защо не…?

— Ако наистина използвам всички тези имена, както твърдите, сигурно съм замесен в нещо твърде съмнително.

— Опитвам се да не съдя хората.

— Но какъв съм аз? Мафиот? Таен агент? Няма ли да ви е страх да останете сама с мен?

— Кой казва, че съм сама? Нима наистина си мислите, че ще се впусна в подобно начинание без да си осигуря помощ?

— Не ми казвайте, че сте с онези двама типа в онзи край на вагона, които току-що приключиха с кафето си — заяви Бюканън. — Те си тръгват, при това в обратна посока. Струва ми се, че с вас няма никой.

— Който и да е с мен, няма да допусне да го видите.

— Да, разбира се, точно така.

— Също както и аз допускам, че ако някой ви следи, няма да допусне да го забележите.

— Откъде-накъде някой ще следи мен? — Бюканън изведнъж се запита, дали не го следят. — Това определено е най-невероятното… Добре. Гладен съм. Имам чувството, че няма да ме оставите на мира. Хайде да хапнем.

Той отвори вратата на вагон-ресторанта. Тракането на колелата стана по-силно.

— Но ви предупреждавам.

— Какво? — тя се стегна.

— Никак не съм лесен.

— Какво съвпадение — жената пое след него.

 

 

Като се престори, че не забелязва подозрението й, когато заключи вратата, Бюканън вдигна малката масичка, монтирана на стената в купето, и я закрепи със скобата. После изпразни книжните торби и подреди съдържанието им върху масичката, като взе сандвичите с говеждо, тъй като не знаеше дали тя не е сложила нещо в сандвичите със салата от пиле, докато го беше чакала и отвори две бутилки бира.

През цялото време тя остана права в тясното купе. Бюканън твърде осезателно чувстваше близостта й.

Той й подаде бутилка бира, отхапа от сандвича и седна от едната страна на масичката.

— Мислите, че знаете името ми. Всъщност, според вас аз имам няколко. А как е вашето?

Тя седна срещу него, като отметна назад кичур червена коса. Червилото й беше със същия цвят.

— Холи Маккой.

— И казвате, че сте репортер? — Бюканън отпи от бирата си, като забеляза, че тя не беше докоснала своята. Беше замислена. Може би очаква да изпия и четирите бутилки и се надява, че бирата ще ми развърже езика. — В кой вестник?

— Във „Вашингтон поуст“.

— Често чета този вестник. Но мисля, че никога не съм виждал името ви под някое заглавие.

— Аз съм нова.

— А-ха.

— Това ще бъде първата ми статия.

— А-ха.

— За „Поуст“. Преди това водех рубрика в „Ел Ей Таймс“.

— А-ха — Бюканън преглътна част от сандвича. Печеното говеждо не беше лошо — малко сухо, но майонезата и марулята компенсираха това. Той отпи още бира. — Мислех, че сте гладна. Нищо не хапвате.

Когато тя се насили да хапне от салатата, той продължи:

— И какво е това интервю, за което споменахте? И всички тези предполагаеми имена, които използвам… Казах ви, аз съм Питър Ланг.

Бюканън съжаляваше за това. Беше допуснал грешка. Когато жената го беше предизвикала във вагон-ресторанта, той беше отговорил с името на героя, върху чиято роля се беше съсредоточил в момента. Беше объркал самоличностите си. Нямаше никакви документи на името на Питър Ланг. Трябваше да поправи тази грешка.

— Искам да ви призная нещо — каза той. — Излъгах ви. Заявихте, че ще ме оставите на мира, ако не успеете да познаете как се казвам. Така че, когато ме нарекохте с истинското ми име, реших да се престоря на някой друг, като се надявах, че ще си отидете.

— Само че не го направих.

— В такъв случай мога да бъда честен — той остави бутилката бира, бръкна в задния си джоб, извади портфейла си и й показа шофьорската си книжка. — Името ми е Брендън Бюканън. Съкратено — Брен. Въпреки че никой не се е обръщал така към мен от доста време. Откъде разбрахте?

— Вие служите в армията.

— Отново познахте. Повтарям, откъде разбрахте? Не вярвам това да ви засяга, но аз съм капитан от Специалните части. Поделението ми се намира във форт Браг. В момента съм в отпуск, отивам в Ню Орлиънс. Досега не съм ходил там. Та така. Да не би да си падате по войници? Прав ли съм?

Тя наклони глава, движение, което подчерта елегантната й шия.

— Така да се каже.

— Е, щом ще говорите, защо не се изразявате по-ясно? — каза Бюканън. — Хайде да приключваме. Все още не сте ми казали откъде знаете името ми. Държах се като добро момче. За какво е цялата тази работа?

— Слушайте внимателно. Искам да ви кажа няколко кодови названия — заяви тя.

— Кодови названия? Дявол да го вземе… — Бюканън раздразнено махна с ръка.

— Кажете ми дали означават нещо за вас. Оперативна тактическа група сто и шестдесет. „Морски пръски“. Управление за разузнавателна поддръжка „Жълт плод“.

Господи, помисли си Бюканън, без да показва колко е смутен.

— Никога не съм ги чувал — поклати глава той и отпи от бирата.

— Не ви вярвам!

— Слушайте, госпожице…

— Успокойте се. Хапнете си сандвич — каза тя. — Ще ви разкажа една история.

 

 

Операция „Орлов нокът“. На 24 април 1980 година военният антитерористичен отряд, известен като „Делта“, е изпратен в Иран, за да освободи петдесет и двама американци, държани като заложници в Техеран от месец ноември 1979 година. Осем хеликоптера, три транспортни самолета МС–130 и три самолета-цистерни ЕС–130 трябва да кацнат в отдалечена зона с кодово название „Пустиня Едно“. След като презаредят, хеликоптерите трябва да се отправят към площадка за кацане край Техеран. Под прикритието на нощта сто и осемнадесет членната бойна група трябва да се промъкне в града и да се съсредоточи около зоната за нанасяне на удара.

От самото начало обаче мисията е преследвана от проблеми. На път от американския самолетоносач „Нимиц“, намиращ се в Персийския залив, един от хеликоптерите трябва да се върне заради трудности с витлата. Скоро се налага да се върне още един заради повреда в навигационната система. В „Пустиня Едно“ аварира още един хеликоптер, този път поради утечка в хидравликата. Тъй като за изпълнението на мисията са необходими не по-малко от шест хеликоптера, се налага операция „Орлов нокът“ да бъде отменена. Но когато започва изтеглянето, един от хеликоптерите се блъска в самолет-цистерна ЕС–130. В резултат на последвалата експлозия загиват осем американски войници, а пет други получават тежки обгаряния. Пламъците попречват да се приберат труповете на жертвите. Налага се да бъдат изоставени секретни документи и военно оборудване.

Унижен и разгневен, Пентагонът се заема да установи причините за провала. Очевидно той не се дължи единствено на механичните повреди. Проведеното щателно разследване стига до заключение, че ожесточената конкуренция между различните подразделения на американската армия, в старанието им да участват в операцията за освобождаване на заложниците, е довела до опасни обратни резултати. Некомпетентност, липса на подготовка, недостатъчно обучение, неподходящ транспорт, непълна и ненадеждна информация — списъкът с проблеми се оказва твърде дълъг. Бързо става ясно, че ако Съединените щати искат да разполагат с добре подготвен военен отряд за борба с тероризма, този отряд трябва да бъде в състояние да действа самостоятелно без да се налага да ползва външна помощ, независимо дали от страна на военни или цивилни организации. За „Делта“ — отрядът от командоси, който трябвало да освободи заложниците — била определена постоянна база за обучение и подготовка в една секция с ограничен достъп във форт Браг, Северна Каролина. Друг подобен отряд, „ТЮЛЕН Екип 6“, бил разположен във военноморската база „Литъл Крийк“ във Вирджиния. Било създадено Обединено командване на Силите за Специални операции, което да ръководи частите за бойни действия с неконвенционални методи във всички подразделения на американската армия. Освен това била създадена отделна група, Подразделение за Специални операции, която да координира специалните операции в самата армия.

 

 

Докато жената говореше, Бюканън довърши бирата си и отвори друга. Той събра опаковките на сандвичите и ги сложи в книжна торбичка. После потисна прозявката си.

— Това звучи по-скоро като лекция по история. Не забравяйте, че служа във форт Браг и знам всички подробности за провала на операцията за освобождаване на заложниците и създаването на отряд „Делта“.

— Сигурна съм, че знаете много повече от това — каза Холи Маккой. — Но нека продължим стъпка по стъпка.

Бюканън сви рамене. Заслушан в тракането на поклащащия се влак, той и махна с ръка да продължи.

— Един от първите проблеми, с който Подразделението за Специални операции решило да се справи, бил транспортът — каза Холи. — Твърде дълго време било необходимо на „Делта“, за да стигне до Иран. Самолетите и хеликоптерите не били подходящи за задачата. Твърде много хора в армията трябвало да бъдат уведомени къде отива „Делта“ и кога. Очевидно трябвало да се оптимизира цялата организация. „Делта“ трябвало да стига до обектите за нападение колкото се може по-бързо и в условията на пълна секретност, при това с най-добрия възможен транспорт. Затова били създадени Оперативна тактическа група сто и шестдесет и „Морски пръски“.

Бюканън отново трябваше да използва цялото си самообладание, за да не покаже силната си изненада при споменаването на тези кодови названия. Въпреки че мускулите на стомаха му се стегнаха, той отново се престори, че се прозява.

— Съжалявам, не исках да си помислите, че ме отегчавате. Продължавайте и си допийте бирата.

Холи отметна назад кичур от червената си коса, изгледа го раздразнено и продължи.

— Оперативна тактическа група сто и шестдесет представлявала секретна армейска част, която осигурявала с летателни машини „Делта“, Специалните части и Рейнджърите. Тя разполагала с големите товарни хеликоптери „Чинук“, както и с различни други хеликоптери с общо и бойно назначение. „Морски пръски“ от друга страна представлявала дълбоко засекретена авиационна армейска част, за която липсвали всякакви писмени документи. Тя купувала самолети чрез цивилни посредници, тайно ги модифицирала с възможно най-модерното оборудване — заглушители за двигатели, инфрачервени радарни системи, ракетни установки, все неща от този род — и използвала самолетите за малки по мащаб тайни операции. Цивилните посредници, използвани от „Морски пръски“ били осигурявани от ЦРУ, а част от работата, която „Морски пръски“ вършела, била свързана с Бюрото за борба с наркотиците. И точно тук, по мое мнение, започнали проблемите. Цивилни и военни действали заедно, но криели сътрудничеството си от Пентагона и Конгреса.

Бюканън отпи няколко глътки от втората си бира и погледна часовника си.

— Почти полунощ е. Ако в това, което разказвате, има някаква по-съществена част, предлагам да преминете към нея преди да заспя.

— Струва ми се, че няма такава опасност — каза Холи. — Всъщност, мисля си, че сте много по-заинтересуван, отколкото показвате.

— Интересът ми е насочен единствено към вас. С тази разлика, че предпочитам приятелките ми да не са толкова приказливи.

— Слушайте внимателно — каза Холи. — Следващият проблем, с който подразделението за Специални операции трябвало да се справи, бил осигуряването на разузнавателна информация. След падането на шаха на Иран от власт през 1979 година ЦРУ загубило повечето от местните агенти в страната. По време на кризата със заложниците в Иран, Управлението не успяло да осигури достатъчно надеждна информация за местонахождението на заложниците и за тяхната охрана. Очевидно отряд „Делта“ се нуждаел от подробни сведения за ситуациите, в които щяло да му се налага да действа. Но разузнавателната информация, която следвало да получава, трябвало да осигурява достатъчно данни за бойната обстановка. Затова била създадена Групата за разузнавателна поддръжка.

Бюканън почувства как мускулите му отново се стягат. Господи, помисли си той. Откъде, по дяволите, тази жена е получила информацията си?

— Групата също била секретна военна част — каза Холи. — Целта й била да изпраща войници, представящи се за цивилни граждани, при наличие на извънредни ситуации в чужди страни — например, отвлечен от терористи самолет, кацнал на някое летище. Там те не само извършвали разузнаване на вероятните обекти за нападение на „Делта“ и осигурявали необходимата информация, но, ако се наложело, оказвали и тактическа подкрепа. Това било нещо ново. Военна част, действаща под цивилно прикритие и осигуряваща онази информация, която обикновено осигурява ЦРУ. Командоси, които били шпиони. Групата за разузнавателна поддръжка била толкова неконвенционална и засекретена, че повечето от големите шефове в Пентагона не знаели нищо за нея. На теория тя просто не съществувала.

Бюканън отвори третата си бира. Скоро щеше да затвори очи и да се престори, че алкохолът го е приспал.

— Слушайте внимателно — повтори Холи.

— Слушам, слушам.

— Тази част ще ви хареса. Подразделението за Специални операции установило, че има проблем. Как да запази всички тези секретни части наистина в тайна, дори от Пентагона, който никога не е харесвал неконвенционалните методи на действие? Отговорът бил да се създаде група за сигурност, секретна като останалите. Кодовото й название било „Жълт плод“. Отново военният персонал действал под цивилно прикритие. Обличали се като цивилни. Престрували се, че се занимават с най-обикновен бизнес. Но в действителност се грижели за сигурността на „Морски пръски“, Групата за разузнавателна поддръжка и още няколко секретни военни части. Главната задача на „Жълт плод“ била да се грижи всичко това да остане в тайна.

Холи го погледна изпитателно в очакване на реакцията му.

Бюканън остави бутилката бира на масичката и си придаде възможно най-сериозен вид.

— Страшно увлекателно.

— Само това ли ще кажете?

— Е, очевидно операцията е била успешна — заяви той, — при положение, че това, което ми разказахте, не е измислица. Причината, поради която знам, че е успяла, е че самият аз никога не съм чувал за „Жълт плод“. Или за Групата за разузнавателна поддръжка. Или за „Морски пръски“. Или за Оперативна тактическа група сто и шестдесет.

— Знаете ли, за първи път си мисля, че може би казвате истината.

— Намеквате, че бих могъл да ви излъжа?

— В този случай може би не. По отношение на тези части е съществувало строго разделение. Често членовете на една група не знаели за съществуванието на другите. Самата Група е била разделена на отделни части. Някои от членовете не познавали останалите си колеги. Освен това след известно време „Морски пръски“ и „Жълт плод“ били разкрити и разформировани. Те вече не съществуват. Поне под тези имена. Знам, че по-късно „Морски пръски“ била отново временно сформирана под името „Квазарен талант“.

— В такъв случай, щом те не съществуват…

— Някои от тях — кимна Холи. — Другите продължават да действат. Освен това създадени са няколко нови, много по-дълбоко засекретени, с много по-голямо вътрешно разделение, много по-амбициозни. Като „Скоч и сода“ например.

 

 

— Скоч и… — Бюканън почувства как по тила му полазват студени тръпки.

— Това е кодово название на още една секретна военна група — продължи Холи. — Тя работи съвместно с Бюрото за борба с наркотиците и с ЦРУ за внедряване на своите агенти в наркомрежите в Централна и Южна Америка и разгромяването им отвътре. Но тъй като правителствата на тези страни не са дали разрешение за присъствието на цивилни американски войници — въоръжени войници, използващи фалшиви имена — на тяхната територия, операцията е напълно противозаконна.

— Или имате страхотно въображение, или вашите източници трябва да се намират в някое болнично отделение за хора с умствени увреждания — каза Бюканън. — Както и да е, това не ме засяга. Не знам нищо за тази работа, така че защо…

— Вие сте работили за Групата за разузнавателна поддръжка, но преди шест месеца сте били прехвърлен в „Скоч и сода“.

Бюканън притаи дъх.

— Вие сте един от многото войници от Специални операции, които действат под прикритие — представящи се за цивилни, но въоръжени и с фалшиви документи за самоличност — които на практика представляват военизирано подразделение на Бюрото за борба с наркотиците и ЦРУ в чужди страни.

Бюканън бавно изпъна рамене.

— Добре, вече ми дойде до гуша. Край! Това, което ми казвате… това, в което ме обвинявате… е абсурдно. Ако разкажете това на някой неподходящ човек, някой глупак — политик, например — може наистина да ви повярва. След което ще затъна до гуша в неприятности. През цялата ми останала кариера ще трябва да отговарям на въпроси. И то заради някаква проклета измислица.

— А това измислица ли е? — Холи бръкна в калъфа за фотоапарат и извади копие на скицата на Бюканън, изготвена от полицията в Канкун, както и копия на снимките, който Големия Боб Бейли му беше показал във Форт Лодърдейл. — Те не приличат на измислица.

Бюканън усети болка в гърдите, докато разглеждаше полицейската скица и снимките, на които слизаше от самолета във Франкфурт, придружен от Бейли, и пред затвора в Мерида, в компанията на Гарсън Уудфийлд от американското посолство. Част от снимките не беше виждал. На тях той беше в моторница в канала, близо до Пристан 66 във Форт Лодърдейл, спрял до друга лодка, и говореше с Бейли. Последната снимка беше направена от брега (Бюканън си спомни, че се беше обърнал и беше видял Холи да сваля фотоапарата си), а ъгълът беше така избран, че в края се виждаше табела с надпис Форт Лодърдейл.

За Бога, помисли си Бюканън, тези снимки би трябвало да са унищожени. Какво се е случило във Форт Лодърдейл, след като заминах? Нима екипът не е успял да си свърши работата?

— Е? — попита той. — Какво би трябвало да означават тези снимки?

— Вие наистина ме удивлявате!

— Какво?

— Седите си тук невъзмутимо и… Сигурно ще отречете всичко, независимо от доказателствата — каза Холи.

— Тези снимки не са никакви доказателства. За какво говорите?

— Хайде, стига. На тях вие се представяте за трима различни човека.

— На тях има трима мъже, които донякъде приличат на мен, но каквото и да правят, то определено не прилича на занимание на таен агент.

— Джим Крофорд. Ед Потър. Виктор Грант.

— Хюи, Дюи и Луи. Кърли, Лари и Моу. Не разбирам за какво говорите. И като стана дума за въпроси, които вие ужасно обичате да задавате, но сякаш не желаете да им отговаряте — пак ще ви попитам. Как успяхте да научите името ми? Как успяхте да разберете, че съм военен? Как, по дяволите, разбрахте, че ще пътувам с този влак?

Холи поклати глава.

— Тайна.

— А глупостите, в които ме обвинявате, не са ли? Слушайте, има много лесен начин да докажа, че грешите по отношение на мен. Прост начин. Много лесен. Знаете, че името ми е Бюканън. За да ви докажа, че нямам какво да крия, дори ви показах шофьорската си книжка. Знаете, че служа във форт Браг. Направете проверка. Ще откриете само, че съм капитан, чиято специалност е полево обучение. Това е всичко. Нищо друго. Нищо тъмно и загадъчно. Никакви плащове и кинжали.

— Аз наистина проверих — каза Холи. — И в едно нещо сте прав. Всичко което открих, е това, което току-що ми казахте. Има цял куп документи за вас. Но вие пътувате толкова много по тези прословути бойни учения, че не успях да намеря никой, който наистина ви е срещал.

— Явно не сте попитали когото трябва.

— Кого? Кажете ми кого да попитам? Не че ще има някакво значение. Защото съм сигурна, че всеки, когото ми кажете да попитам, непременно ще бъде част от заговора.

— Госпожице, знаете ли какво си мисля, като ви слушам? Че следващото, което ще заявите, е, че сигурно съм свързан с убийствата на двамата Кенеди, да не говорим за това на Мартин Лутър Кинг.

— Не бъдете толкова снизходителен.

— Дойде ми до гуша!

— Или само се преструвате. Имам чувството, че вие сте дим и огледала, пластове в пластовете. Името ви. Документите ви. Как мога да съм сигурна, че Бюканън не е поредният псевдоним?

— За Бога…

— Да поговорим за отряд „Делта“, който е секретен, но всички знаят за него. Той далеч не е толкова засекретен и тайнствен като Групата или „Скоч и сода“. Членовете на „Делта“ живеят извън базата. Те имат обикновени, средностатистически апартаменти. Карат обикновени, средностатистически коли. Когато станат сутрин и тръгнат за работа, сякаш отиват на най-обикновена, средностатистическа работа, само дето тяхната работа е да си пробиват път с експлозиви в отвлечени самолети и да освобождават заложници. Те носят цивилни дрехи. Имат цивилни документи за самоличност. Фалшиви документи за самоличност. Измислени имена и биографии. Съседите им нямат представа кои в действителност са те или какво в действителност работят. Всъщност, дори повечето хора във форт Браг нямат никаква представа за това. Ако членовете на „Делта“ използват такова прикритие, колко по-съвършено ще бъде прикритието на човек, който е член на много по-засекретени организации като Групата за разузнавателна поддръжка или „Скоч и сода“?

— Холи, не може да продължавате да разсъждавате по този начин. Твърдите, че искате истината, но нямате намерение да повярвате на нищо, което ви кажа. Ами, ако призная, че действително работя за тази „Скоч и сода“? Ще кажете, че ви лъжа и всъщност работя в някоя друга организация.

— Умеете чудесно да се измъквате — поклати глава Холи. — Честно. Поздравявам ви.

— Ами ако допуснем, че сте права? — попита Бюканън. — Не е ли глупаво да ме обвинявате, че съм някакъв шпионин? Какво би станало, ако се почувствам застрашен? Бих могъл да се опитам да ви премахна.

— Едва ли — каза Холи. — Не бихте се опитали да направите подобно нещо, освен ако не сте сигурен, че ще можете да се измъкнете безнаказано. А аз съм взела мерки да си осигуря защита.

— Думите ви звучат ужасно убедително — Бюканън започна да разтрива главата си, за да облекчи болката. — Наистина ли си мислехте, че ще погледна тези снимки, ще загубя самообладание и ще си призная? Дори да го бях направил, после можех да отрека. Вашата дума срещу моята. Освен ако…

Бюканън протегна ръка към калъфа на фотоапарата.

— Хей! — възкликна тя.

Той го издърпа от рамото й. Тя се опита да го спре, но Бюканън хвана китките й с лявата си ръка, а с дясната отвори калъфа. Вътре имаше малък касетофон със светнала червена лампичка, от който долиташе тих шум от въртенето на лентата.

— Виж ти, виж ти — каза той. — Участвам в „Скрита камера“. Само че в нашия случай е скрито аудио. Ама че палавница. Не е хубаво да мамите хората.

— Точно така. И това го казвате вие.

Бюканън извади касетофона и проследи проводника, който водеше към малък микрофон, скрит във външната ключалка на калъфа.

— Какво използвате? Свръхбавна скорост на лентата, за да не се налага да обръщате касетата? А ако се наложи винаги можете да се престорите, че искате да използвате тоалетната?

— Е, не можете да ме обвините, че опитах.

Бюканън изключи касетофона.

— Не знам каква работа ще ти свърши това, което казах, че нямам нищо общо с цялата тази история. Защото точно това е записано на касетата.

Холи сви рамене. Вече не изглеждаше толкова уверена.

— Стига толкова игри — Бюканън пристъпи към нея. — Свалете си дрехите!

Тя рязко вдигна глава към него.

— Какво?

— Свалете си дрехите или аз сам ще ги сваля!

— Шегувате се!

— Госпожице, щом си хващате мъже по влаковете, трябва да очаквате, че те могат да искат нещо повече от един разговор. Свалете си дрехите! — Бюканън удари с юмрук по масичката.

— Не се приближавайте!

Отвън някой започна да блъска по вратата на купето.

— Впечатлен съм — каза Бюканън. — По-бързо, отколкото очаквах.

По лицето на Холи беше изписана смесица от уплаха, облекчение и учудване.

— Какво искате да…? По-бързо, отколкото…?

Бюканън отвори вратата. Висок, около тридесетгодишен мъж, с квадратна челюст, широки рамене и масивен гръден кош, с вид на бивш футболист, се канеше да връхлети с рамо върху нея. Той примигна, изненадан от внезапната поява на Бюканън.

— А ти кой си? — попита Бюканън. — Съпругът?

Навъсеният мъж погледна покрай Бюканън, за да се увери, че Холи е добре.

— Или приятелят? Хайде — подкани го Бюканън. — Запасът ми от предположения започна да се изчерпва.

— Заинтересована страна.

— Е, в такъв случай можеш да се включиш в купона — Бюканън отвори широко вратата и покани с жест мъжа да влезе. — Няма смисъл да стоим в коридора и да будим съседите. Само се надявам, че всички ще успеем да се поберем в това тясно купе.

Мъжът бавно влезе с изкривено от подозрение лице.

Бюканън усети как широките рамене на мъжа го притискат. Той успя да затвори вратата.

— Слава Богу, че не си довел компания. Можехме да останем без кислород.

— Престани с тези шеги! — каза мъжът. — Да си свали дрехите? Какво си мислеше, че…

— Исках да те поканя — отговори Бюканън.

Високият мъж повдигна учуден вежди.

— Този касетофон твърде много бие на очи — каза Бюканън и се обърна към Холи. — Досетих се, че сте искали да го намеря. След това щях да си помисля, че мога да говоря спокойно, а по-късно да отрека всичко — вашата дума срещу моята, без да знам, че разговорът се предава по микрофон, скрит у вас, към вашия партньор в някое от съседните купета. Единственият начин, по който можех да открия този микрофон, беше да ви съблека и претърся основно, така че си помислих да ви предложа това и да видя какво ще стане — той се обърна към мъжа. — И ето, че ти се появи.

— Вие… — Холи не успя да довърши ругатнята.

— Казах ви истината. Нямам нищо общо с тези истории за тайни агенти. Но това не означава, че съм идиот — каза Бюканън. — А сега, има ли нещо друго, което искате да ме питате? Защото е късно. Уморен съм и искам да поспя малко.

— Вие…

— Да, сигурно съм и такъв — кимна Бюканън.

— Хайде, Холи — подкани я спътникът й.

Бюканън се промъкна край него и с мъка отвори вратата.

— Благодаря, че платихте за сандвичите и бирата. Наистина знаете как да направите пътуването на един мъж приятно.

Холи присви очи.

— Аз оставам!

— Да не си полудяла? — каза спътникът й.

— Знам какво правя — отговори тя.

— Слушайте, всичко това е много интересно — каза Бюканън. — Но аз наистина съм уморен.

— А аз наистина оставам!

— Чудесно — каза Бюканън. — Готов съм на всичко, за да ви убедя, че говоря истината. Можете да се уверите, че няма да кажа нищо подозрително на сън.

— Помисли, Холи — погледна я спътникът й.

— Всичко ще бъде наред, Тед.

— Да, Тед — каза Бюканън. — Всичко ще бъде наред. Обещавам, че няма да я събличам на сила. Лека нощ, Тед — Бюканън го побутна към вратата. — Продължавай да слухтиш. Надявам се, че хъркането ми няма да ти попречи да заспиш.

В поклащащия се коридор една възрастна жена по нощница в купето отдясно нагласи очилата си и ги изгледа неодобрително.

— Съжалявам, ако сме ви събудили, госпожо — каза Бюканън.

Той изчака Тед да тръгне и видя как влезе в последното купе отдясно. После махна с ръка на него и на възрастната жена, прибра се в купето и затвори вратата.

След като я заключи, той погледна въпросително Холи.

— И така, къде предпочитате? Отгоре или отдолу?

— Не си въобразявайте подобни неща, само защото останах. Тед наистина е много силен. Ако реши, че не съм в безопасност, той ще…

— Леглата.

— Какво?

— Говоря за леглата — Бюканън протегна ръка, хвана лоста и спусна горното. После започна да оправя долното. — Не знам какво очаквате да постигнете с това, но предлагам да хвърлим чоп, за да видим кой първи да използва банята.

— О!

— А ако нямате четка за зъби, можете да използвате моята.

— Всъщност, мисля си, че…

— Разбира се — Бюканън отключи и отвори вратата. — Лека нощ, Холи.

— Лека нощ.

 

 

— Как е узнала истинското ми име? Как е узнала толкова много от псевдонимите ми? Как е узнала къде да ме намери? Зададох й тези въпроси няколко пъти — Бюканън се намираше в една телефонна кабина на авеню „Лойола“, недалеч от Юниън Пасинджър Терминал в Ню Орлиънс. Улицата беше шумна. Лека мъгла размиваше синевата на октомврийско небе. Времето беше топло и влажно. Но единственото, което имаше значение за Бюканън, бяха думите, които звучаха по телефона и мисълта дали не го следят.

— Ще разберем — чу той дълбокия глас на офицера за свръзка. — Прави това, което смяташе предварително да направиш. Не променяй плановете си. Ще се свържем с теб. Но ако има нещо ново, обади се незабавно. Просто помни, че доказателствата, с които тя твърди, че разполага — снимките — те не са достатъчно убедителни.

— Но тя не би трябвало изобщо да разполага с тези снимки. Какво се случи във Форт Лодърдейл след като заминах? — попита Бюканън. — Този проблем би трябвало да е решен.

— Мислехме, че жената просто е била наета. Никой не се досети, че може да е репортер. Когато не се появи, помислихме, че не е важна.

— Доколкото схващам, Бейли също има пръст в това.

— Не — категорично отсече гласът. — Няма. Престани да се тревожиш. Радвай се на отпуска си. В момента жената не може да докаже нищо.

— Предай на полковника, че фигурира на една от снимките, които тя ми показа.

— Не се безпокой. Разбира се, че ще му предам. Междувременно, ако се наложи да се свържем с теб, навъртай се в хотела си между шест и осем часа довечера. След това проверявай местата за срещи, за които се уговорихме преди да заминеш.

Напрегнат, Бюканън окачи слушалката, взе пътническата си чанта, отвори вратата на кабината и излезе навън.

Иззад дърветата в близкия парк се появиха една червенокоса жена и нейният спътник.

Господи, помисли си Бюканън.

Той се запъти решително към тях.

— Достатъчно! Няма да позволя непрекъснатото ви преследване да провали отпуска ми.

Холи Маккой изглеждаше разочарована, че са я забелязали.

— На кого се обадихте? На шефовете си, за да им кажете, че сте разкрит ли?

— На един стар приятел, който се пресели тук. Но това не ви влиза в работата.

— Докажете го. Хайде да му идем на гости.

— Приятелката му ми каза, че му се наложило спешно да замине за Хюстън на някаква търговска конференция.

— Доста удобно оправдание. Как се казва той?

— Госпожице и без това съм раздразнен, че няма да го видя, а вие с нищо не ми помагате, като…

— Холи. Моля, наричай ме Холи. Искам да кажа, след като малко остана да прекараме нощта заедно, можем да си говорим на малки имена.

Бюканън се обърна към спътника й.

— Колкото и да ти плаща, пак не е достатъчно. След като слушаш приказките й през цялото време, не ти ли се приисква да си наденеш примка около врата и да сложиш край на всичко това?

Той се обърна и пое към входа на близката поща.

— Брендън! — извика Холи.

Бюканън не отговори.

— Брен! — извика тя.

Бюканън продължи да върви.

— Хей! — извика тя.

Толкова време беше минало, откакто някой го беше наричал по име, че отначало не го свърза със себе си. После бавно си даде сметка за това и се обърна.

— Защо да те улеснявам? Дявол да вземе, сама го открий.

Някакъв мъж слезе от едно такси пред пощата. Бюканън скочи вътре и даде указания на шофьора.

— Хей! — това беше последната дума на Холи, която чу, преди таксито да се включи в движението.

 

 

Брендън. Брен. Докато имената отекваха в съзнанието му, Бюканън си даде сметка колко дълго не беше се превъплъщавал в самия себе си.

Но това беше различно. Сега беше изправен пред най-сложното превъплъщение в нечия самоличност, с което някога се беше сблъсквал. Не в една самоличност, а в две. Брендън Бюканън и Питър Ланг. Не ставаше дума за шизофрения, защото в такъв случай едната самоличност щеше да се редува с другата. Не, тези самоличности трябваше да бъдат многопластови, да съществуват съвместно. И все пак да бъдат различни и готови да реагират мигновено.

За да постигне целта, която го беше накарала да предприеме пътуването до Ню Орлиънс, за да разбере защо Хуана беше изпратила картичката и за да научи каква опасност я грозеше, той трябваше повторно да се вживее в ролята на Питър Ланг. В края на краищата точно Питър Ланг й беше обещал да й помага. Питър Ланг беше влюбен в нея. Обладан от отчаян стремеж да избяга от себе си, Бюканън силно желаеше да бъде Питър Ланг.

Но Питър Ланг не беше преследван от Холи Маккой. Питър Ланг не беше работил в Групата за разузнавателна поддръжка. Той не беше прехвърлен в „Скоч и сода“. О, Питър Ланг беше работил в едно от секретните подразделения на Специални операции. Това беше вярно. Но не и в изброените преди. Питър Ланг не беше предмет на журналистическо разследване от „Вашингтон поуст“. Разследваха Брендън Бюканън и точно Брендън Бюканън трябваше да заблуди и обезсърчи Холи Маккой.

Ето защо Питър Ланг щеше да се представя за Брендън Бюканън. А Брендън Бюканън… Е, той трябваше да прави нещо, докато се намираше в Ню Орлиънс. Не можеше само да си стои в хотелската стая. Така просто щеше да покаже на Холи тревогата си. Ето защо щеше да се превъплати в Питър Ланг и отново да посети онези места, на които толкова се беше възхищавал преди шест години, докато живееше тук.

Питър Ланг би отседнал в някое от местата, които познаваше във Френския квартал, но на теория Брендън Бюканън никога не беше идвал в Ню Орлиънс и нямаше представа за тайните прекрасни кътчета на града. Ето защо той щеше да отседне в някой хотел, където по-лесно можеше да си намери стая; хотел, лишен от чара на миналото, но все пак първокласен, близо както до Френския квартал, така и до Ривъруолк и останалите забележителности в центъра на града. Високият и блестящ „Холидей Ин — Краун Плаза“ му се стори идеален за целта. Той направи резервация на името на Брендън Бюканън, регистрира се и след като го заведоха до стаята му на дванадесетия етаж, изчака пиколото да си тръгне и прехвърли пистолета и паспорта на Виктор Грант от пътната чанта у себе си. Стаята можеше да бъде претърсена. Паспортът се озова в джоба на лекото му сиво спортно сако, а пистолетът под сакото, в колана, отзад до гърба. Не си направи труда да провери какъв изглед има стаята.

Две минути след като беше влязъл в стаята, той излезе и пое по пожарното стълбище към фоайето. Огледа се, за да се увери, че Холи Маккой не се вижда наоколо, и се качи в таксито, което го чакаше навън.

— Къде ши ходити, сър? — попита възрастният чернокож мъж с посребрена коса и звучен глас.

— Гробището „Метери“.

— Дъ ней умрял някой, сър?

— Непрекъснато умират хора.

— Прав сти, сър.

Офицерът за свръзка му беше казал да си стои в хотела от шест до осем часа тази вечер, в случай, че се наложи да му предаде съобщение. Но дотогава имаше три часа и Бюканън искаше да бъде непрекъснато в движение. И което беше по-важно — да прави това, което би правил Питър Ланг. Затова се отпусна на седалката, като се престори, че се наслаждава на гледката, докато таксито се спускаше по улица „Чупитулас“, а след това излезе на магистрала 90, вля се в потока от коли и се понесе към „Метери Роуд“.

Преди Гражданската война на мястото на гробището, което водеше началото си от 1873 година, имало хиподрум. Както и множеството останали стари гробища в Ню Орлиънс, то беше изпълнено с безкрайни редици от зидани гробници. Тридесет метровите гробници бяха на четири нива, с ниши със зазидани входове, в които се намираха ковчезите. Земята беше толкова равна, а Мисисипи толкова близо, че заради влажната почва се наложило погребенията да се извършват над земята. Изградената след време модерна система за отводняване беше решила проблема с влагата. Въпреки това заради наложилата се традиция повечето погребения все още се извършваха над земята.

Питър Ланг беше идвал тук често. От всички стари гробища, които имаше навика да посещава, „Метери“ беше любимото му. Привидната цел на тези посещения беше вкусът му към готическата атмосфера и интересът му към историята, въпреки че истинската причина бяха многобройните скрити кътчета и процепи из запуснатите гробища, които осигуряваха изобилие от места за „пощенски кутии“ (тогавашният оперативен ръководител на Бюканън-Ланг имаше мрачно чувство за хумор). Понякога, макар и рядко, беше получавал съобщения чрез мигновен контакт, тъй като в пълните с посетители и опечалени роднини гробища никой не би могъл да забележи умелата размяна.

Но сега причината Бюканън-Ланг да дойде тук беше друга. За него това гробище беше свързано с Хуана. Тя често го беше придружавала при неговите посещения и в края на краищата интересът й към старите гробници беше започнал да съперничи на неговия. Той добре си спомняше колко очарована беше тя, когато за пръв път се озова пред малкия мавзолей на Джоузи Арлингтън, известна в миналото съдържателка на публичен дом в града. Джоузи беше решила гробницата й да бъде построена от червен камък и украсена с факли от гранит. Когато Бюканън-Ланг стигна до гробницата, в ушите му сякаш прозвуча смехът на Хуана. Леката мъгла се беше вдигнала. Слънцето грееше ярко от синьото небе и във внезапно блесналите му лъчи, които контрастираха със сумрака на порутеното гробище, той си представи Хуана, застанала до него, вдигнала глава, усмихната широко и преметнала ръка през рамото му. Прииска му се да я прегърне.

Довечера щеше да го направи.

Не трябваше да я оставя да си иде. Животът ми щеше да бъде много по-различен.

Няма да те оставя да си отиде втори път. Не знаех колко много се нуждая от теб.

Тогава, преди шест години, ти казах истината. Обичам те.

Или поне Питър Ланг те обича.

А Бюканън-Ланг? — запита се той.

А Бюканън?

Кръвта не преставаше да пулсира в главата му. Той разтри слепоочията си, но главоболието продължи да го измъчва.

 

 

Шест часа вечерта

Когато се върна в стаята си в хотела, Бюканън се подчини на указанията и зачака, в случай, че шефовете му искаха да се свържат с него. Помисли си дали да не си поръча вечеря, но нямаше апетит. Помисли си дали да не включи телевизора и да погледа новините по CNN, но те не го интересуваха.

Хуана.

Той продължаваше да очаква с нетърпение срещата си с нея. Продължаваше да преживява отново последната вечер, която бяха прекарали заедно преди шест години. Продължаваше да съжалява за пропуснатата възможност.

Седнал в креслото, Бюканън изведнъж осъзна, че стаята е потънала в мрак. Не беше спуснал завесите, защото искаше да се наслади на залеза. Имаше чувството, че сякаш само преди миг небето беше алено. А сега то и стаята изведнъж бяха потънали в мрак. Объркан, смутен, той погледна светещия циферблат на часовника си.

Девет и шестнадесет?

Не. Това беше невъзможно. Сигурно сенките го бяха заблудили. Не беше видял добре циферблата. Той протегна ръка към масата, запали лампата, погледна отново часовника и установи, че часът наистина беше 9:16, че без да забележи, бяха изминали три часа и шестнадесет минути.

Мили Боже, помисли си той, това се случва за трети път през последните три дни. Не, греша. За четвърти. Исусе Христе! Нима толкова дълбоко се замислям, че губя представа за всичко наоколо?

Той стана, отиде в банята, после се върна и закрачи из стаята, като се опитваше да си възвърне чувството за движение. Когато стигна до телефона върху бюрото близо до гардероба, той с изненада забеляза, че малката червена лампичка за съобщения свети.

Но аз не чух телефона да звъни!

Разтревожен, че офицерът за свръзка се беше опитал да му предаде спешно съобщение с инструкции, той бързо вдигна слушалката и натисна бутона.

След три иззвънявания отговори женски глас:

— Хотелска централа.

Бюканън се опита гласът му да прозвучи спокойно.

— Обаждам се от стая хиляда двеста и четиринадесет. Виждам, че има съобщение за мен.

— Един момент, сър, докато… Да.

Сърцето на Бюканън заби силно. Телефонистката каза:

— Холи Маккой е оставила съобщение в пет и четиридесет и пет. То гласи: „Отседнали сме в същия хотел. Защо не се видим по-късно?“. Мога да се обадя в стаята й, ако желаете, сър.

— Не благодаря. Не е нужно.

Бюканън остави слушалката.

Изпитваше смесени чувства — облекчение, че не беше пропуснал спешно съобщение, което шефовете му се бяха опитали да му предадат и не по-малко облекчение от факта, че съобщението, което беше получил, беше направено в пет и четиридесет и пет. Преди да се върне в хотела. Преди да седне и да изгуби в мисли три часа. Поне не беше се унесъл толкова дълбоко, че да не чуе позвъняването на телефона.

Но изпитваше и тревога, че Холи Маккой беше успяла да го открие в този хотел. Смущаваше го не само нейното дразнещо упорство, нейният непрестанен натиск. Имаше и още нещо. Как го беше открила? Нима беше обладана от толкова голяма решимост, че беше позвънила във всеки от стотиците хотели в града, питайки за…?

Трябваше да използвам друго име, когато резервирах стаята.

Но нали точно заради тези имена започнаха проблемите ти. Ако Холи Маккой беше открила, че си използвал псевдоним, за да се регистрираш, това щеше да я направи още по-подозрителна. Освен това ако беше използвал без разрешение фалшиво име, под което да се регистрираш, шефовете ти щяха да започнат да се питат какво, по дяволите, си мислиш, че правиш. Нали си в отпуск, а не изпълняваш мисия?

Но Бюканън правеше точно това, изпълняваше мисия, и до срещата оставаше много малко време. Трябваше до единадесет часа да се добере до „Кафе дьо Монд“. Точно в този час преди шест години Хуана и той бяха пристигнали там.

Довечера. След като се увери, че сивото му спортно сако скрива пистолета, затъкнат здраво под колана отзад на гърба, той отвори вратата, огледа коридора, заключи стаята и бързо пое надолу по пожарното стълбище.

 

 

Нощта имаше някаква призрачна прилика с онази от преди шест години. Така например Бюканън забеляза, че времето беше меко, във въздуха витаеше обещание за дъжд, а от Мисисипи подухваше приятен бриз. Също като преди.

Той внимателно провери дали Холи Маккой не се вижда наоколо, но докато бавно вървеше по улица „Чупитулас“, за да не се набива в очи, смутено откри още една очевидна прилика с онази нощ от преди шест години. Беше празникът на Вси Светии. Много от минувачите носеха маскарадни костюми и отново, както преди шест години, най-предпочитаният изглежда беше този на скелет: черна, плътно прилепваща дреха, върху която бяха изрисувани фосфоресциращи кости и боядисана в бяло, подобна на череп маска за глава. При наличието на толкова много хора, които си приличаха, той трудно можеше да установи дали го следят. Нещо повече, единственото, което Холи Маккой трябваше да направи, за да скрие червената си коса, беше да си сложи маска. За разлика от хората около него тази нощ той се открояваше сред тях, защото беше един от малцината, които не носеха някакъв маскараден костюм.

Когато прекоси Кенъл Стрийт и пое към Френския квартал, до слуха му започна да долита музика, тиха, после по-отчетлива — все по-усилващият се ритъм и вой на джаз. Преди време беше прочел в някакъв вестник, че властите в Ню Орлиънс са издали разпоредба за ограничаване на шума, но тази вечер сякаш никой не го беше грижа за нея. Уличните оркестри се опитваха да заглушат оркестрите в баровете. Диксиленд, блус — тези и много други стилове звучаха по тесните, претъпкани улички на Френския квартал, докато костюмираните хора танцуваха, пееха и пиеха, празнувайки нощта на мъртвите.

Когато светците…

Бюканън се опита да се скрие в тълпата. Разполагаше с по-малко от час преди да стигне до „Кафе дьо Монд“ и искаше да използва този час, за да се увери, че никой няма да разбере за срещата му с Хуана.

Той пое по Биенвил Стрийт, после по Ройъл Стрийт, след това нагоре по Конти към Бърбън Стрийт, раздразнен от гъстата тълпа. Тя му пречеше да се движи бързо, да се възползва от възможността да свърне неочаквано в някой вътрешен двор или странична уличка. Всеки път, когато се опиташе да приложи някоя тактика за заблуда на евентуалните си преследвачи, пред него внезапно изникваше група от развеселени хора и ако някой наистина го следеше, лесно щеше да остане незабелязан сред тълпата от празнуващи.

Бюканън си купи маска на дявол от един уличен търговец, но веднага установи, че му пречи да вижда добре. Започна да се блъска в околните минувачи, което го накара да се почувства уязвим и притеснен. Той свали маската, погледна часовника си и с изненада установи, че докато съсредоточено се беше опитвал да остане незабелязан в тълпата, беше станало почти единадесет часа. Трябваше да побърза.

Скоро, помисли си той. Скоро щеше да прегърне Хуана. Скоро щеше да разбере защо се нуждаеше от него. Щеше да й помогне. Щеше да й покаже колко много я обича. Щеше да поправи грешката, която беше допуснал преди шест години.

Кой беше допуснал грешка?

Като се спусна по Орлиънс Авеню, той стигна до потъналия в тъмнина парк „Сейнт Антъни“. Оттук пое по пиратската алея надолу към площад „Джаксън“. Огромната бронзова статуя на възседналия кон Андрю Джаксън призрачно изплува от потъналата в мрак градина на заключения, безлюден парк. Бюканън тръгна по един от тротоарите, които обикаляха заградения с ограда от ковано желязо площад, стигна до Декатур Стрийт и спря в сенките, за да огледа мястото на срещата.

За негово учудване там, където беше застанал, беше почти безлюдно и тихо, за разлика от останалата част на Френския квартал. Почувства се встрани от събитията и по-уязвим. Като се озърна няколко пъти назад, той се увери, че е сам.

И все пак усещаше някаква заплаха. Бюканън отново огледа мястото на срещата. Най-сетне излезе на светло, почувства се така, сякаш отново се бе върнал в света на живите, прекоси Декатур и се отправи към „Кафе дьо Монд“.

То представляваше голяма бетонна сграда, чиято отличителна черта бяха построените под формата на високи, широки арки стени, които правеха ресторанта открит. По време на проливен дъжд спускаха брезентови навеси на зелени и бели райета, които предпазваха вътрешността, но обикновено — и тази вечер не правеше изключение — единственото нещо, което отделяше минувачите по улицата от посетителите на ресторанта, беше високата до кръста желязна ограда. Тази вечер, също както и преди шест години, ресторантът беше пълен повече от обикновено. Заради празника. Заради Вси Светии. Тълпа от клиенти, много от тях с маскарадни костюми, стояха на опашка на тротоара в очакване да влязат.

Бюканън се помъчи да открие Хуана, като се надяваше, че тълпата би могла да я накара тя да го чака отвън. Двамата с Хуана щяха да се измъкнат от шума и блъсканицата. Той щеше да я прегърне влюбено и да се опита да намери някое по-спокойно място. Щеше да я накара да му обясни какво беше наложило толкова неочаквано да му изпрати картичката и да му даде възможност да докаже любовта си.

Ресторантът имаше допълнителна зала. По-малка от главната, тя беше покрита с навес на зелени и бели райета, опънат върху разположени на голямо разстояние една от друга тънки бели опори, което правеше помещението да изглежда още по-открито. Бюканън погледна над ниската метална ограда към клиентите, скупчени около малки кръгли масички. В залата цареше непрестанно движение. До слуха му достигна шумът на многобройните разговори.

Хуана.

Той се взря още по-напрегнато, за да я види. Премести се, за да огледа вътрешността от различен ъгъл. Погледът му обходи опашката от чакащи клиенти.

Ами ако е с маскараден костюм? — помисли си той. Ами, ако се страхува толкова, че е решила да се маскира? Той нямаше да успее да я познае. А тя може би не бързаше да се срещне с него. Може би беше толкова уплашена, че искаше да огледа внимателно всички хора около него, преди да му се обади.

Хуана.

Но дори и да не носеше маскараден костюм, как можеше да бъде сигурен, че ще я познае? Бяха изминали шест години. Може би сега косата й беше дълга? Може би…

Ами той? Как се беше променил неговият външен вид, също като многобройните му самоличности, през тези шест години? Дали косата му беше боядисана в същия цвят? Дали теглото му беше същото? Не трябваше ли да има мустаци? Не можеше да си спомни дали Питър Ланг имаше мустаци. Дали…?

Хуана.

Бюканън се промъкна край чакащите клиенти и влезе в ресторанта, решен да я открие. Тя трябваше да бъде тук. Съобщението в картичката можеше да означава само това. Тя трябваше да се срещне с него. Тя се нуждаеше от помощта му.

— Хей, няма ли да изчакаш, докато ти дойде редът — подхвърли някой.

— Сър, трябва да се наредите на опашката — обърна се към него един от келнерите.

— Вие не разбирате. Трябва да се срещна…

— Моля ви, сър. На опашката. Хуана.

Бюканън се върна. Главоболието му се усили, докато оглеждаше тълпата от клиенти в ресторанта. Щом излезе на тротоара, той започна да разтрива главата си. Когато край него мина група от костюмирани хора, Бюканън рязко се обърна, за да види дали Хуана не е между тях.

Ножът се заби в хълбока му. Остър. Студен. Вцепеняващ. Парещ. Все едно, че някой го беше ударил. Той залитна. Изстена. Почувства топлината на кръвта, която бликна от раната. Някой изпищя. Хората около него започнаха да се блъскат, като се мъчеха да отстъпят назад. Бюканън се опита да спре кръвта, но се подхлъзна. Желязната ограда сякаш се втурна към него.

Не! — мислено изкрещя той. Не главата! Не отново! Не трябва да си удрям…!