Дейвид Морел
Фалшива самоличност (11)

10.

Вашингтон

Един и тридесет следобед.

Веднага щом Бюканън пристигна от Сан Антонио и слезе от самолета на TWA, той се отправи към първата редица монетни автомати, които видя в залата на Националното летище. Беше успял да подремне по време на петчасовия полет с няколко междинни кацания. Дрямката, заедно с четирите часа сън предната нощ в един мотел близо до летището на Сан Антонио, бяха успели да възвърнат част от силите му. Богатата на въглехидрати закуска на летището, както и тази в самолета също му се бяха отразили добре. Раните все още го боляха, а главоболието продължаваше да го измъчва. Но от доста време не се беше чувствал толкова бодър и адреналинът го изпълваше с енергия. Пътуваше като Чарлс Дъфи. Отново контролираше положението.

Някакъв мъж от редакцията на „Вашингтон Поуст“ отговори, че Холи разговаря по другата линия и попита кой се обажда.

— Майк Хамилтън.

Бюканън беше казал на Холи, че когато иска да се свърже с нея, ще използва това име. Налагаше се да приеме, че полковникът и Алън ще я държат под наблюдение и ще следят и за най-малкия признак, че тя не възнамерява да изпълни уговорката с тях. Ако останеха с впечатление, че тя има намерение да продължи работата си по статията, че не е предала всички материали, които беше успяла да събере, съществуваше голяма вероятност да предприемат определени мерки срещу нея. При всички положения, ако полковникът и Алън откриеха, че Бюканън поддържа връзка с нея, съмненията им можеха да имат смъртоносни последици за Холи. Дори и ако нищо не заплашваше Холи, Бюканън не можеше да си позволи да използва истинското си име. Полковникът и Алън сигурно се опитваха да го открият.

Тази мисъл го накара да изпита безпокойство, докато чакаше Холи да се обади. Бюканън не се страхуваше за безопасността си. По-скоро се тревожеше, защото се питаше какви са собствените му мотиви. Какво си мислеше, че прави? Човек не можеше да напусне просто така свръхсекретна военна операция, сякаш се отказва от работата си в някоя пицария. През осемте години, докато работеше под прикритие, и през трите години преди това Бюканън беше изпълнявал всяка заповед. Той беше войник. Работата му изискваше да се подчинява и той се гордееше с това. А сега, съвсем неочаквано, беше изневерил на военната дисциплина. Беше си тръгнал, беше поел не напред — към бъдещето, а назад — към миналото, не като самия себе си, а като един от своите герои.

Хей, приятелю, каза си той, все още не е твърде късно. По-добре се вземи в ръце. Обади се на полковника. Кажи му, че си сгрешил, но вече си размислил. Кажи му, че ще направиш всичко, което заповяда. Ще бъдеш инструктор. Ще изчезнеш от хоризонта. Както нареди.

Но една друга, по-силна мисъл, не преставаше да го вълнува. Трябва да намеря Хуана. Сигурно беше произнесъл това на глас, защото изведнъж от слушалката се разнесе женски глас:

— Какво? Не чух какво каза, Майк. Ти ли си?

Това беше гърленият, чувствен глас на Холи.

Бюканън се стегна.

— Да, аз съм.

Преди да отпътува тази сутрин от Сан Антонио той се беше обадил в апартамента на Холи, за да провери дали тя е във Вашингтон и да е сигурен, че няма да предприеме това пътуване напразно. Шест и половина в Тексас беше седем и половина край Потомак. Тя беше будна и въпреки че точно се канеше да тръгне на работа, вдигна телефона, вместо да остави телефонния секретар да запише съобщението. Бюканън беше използвал името Майк Хамилтън и си беше уговорил да се срещне с нея.

— Уговорката за късния обяд все още ли важи? — попита тя сега.

— Ако имаш свободно време.

— За теб винаги имам свободно време. Ще се срещнем на Макферсън Скуеър.

— Дай ми четиридесет минути.

— Не е нужно да бързаш.

— До скоро — Бюканън окачи слушалката на вилката. Разговорът беше протекъл отлично. Въпреки че звучеше съвсем нормално, той съдържаше думите „не е нужно да бързаш“ — кодът, който бяха избрали в Ню Орлиънс, в случай, че Холи не усещаше никаква заплаха. „До скоро“ означаваше същото, само че за Бюканън. Той вдигна малката си чанта, отдалечи се от телефона и се смеси с потока от пътници, които току-що бяха слезли от следващия самолет. Както Националното летище, така и летище „Дълес“ постоянно се наблюдаваха от различни правителствени служби. Част от наблюдението беше остатък от дните на Студената война. Друга част се дължеше на практически причини — на нуждата от своевременна информация кои видни личности са пристигнали неочаквано в столицата на страната. Но в по-голямата си част то беше свързано с все по-засилващото се убеждение, че терористите от Близкия Изток — се канят да извършат дълго отлаганите си акции срещу Съединените щати.

Бюканън нямаше основание да подозира, че полковникът е изпратил хора да наблюдават летището в случай, че се появеше тук. В края на краищата елементарната логика подсказваше, че точно Вашингтон щеше да бъде едно от местата, които Бюканън най-много ще иска да избягва. Освен това документната следа, която беше оставил, вече щеше да е отвела хората на полковника в Сан Антонио. Преди да напусне Тексас, Бюканън остави колата си в един от офисите на компанията, от която я беше наел. Там следата щеше да свърши. Хората на полковника щяха да предположат, че Бюканън е отпътувал със самолет от Сан Антонио, тъй като офисът на компанията се намираше близо до летището. Но те нямаше как да узнаят, че Бюканън беше използвал името и кредитната карта на Чарлс Дъфи, за да наеме стаята в мотела и да си купи билет за полета до Вашингтон. Единственото нещо, което Бюканън рискуваше с появата си на летището, беше някой случайно да го забележи, но това щеше да стане само ако привлечеше внимание към себе си — нещо, което той нямаше намерение да прави.

Бюканън-Ланг-Дъфи-Хамилтън се смеси умело с тълпата пътници, излезе навън в мрачния, влажен следобед, качи се на едно такси и се отправи към центъра на Вашингтон. Нищо не го беше заплашвало на летището. Но на Макферсън Скуеър положението щеше да бъде съвсем друго.

 

 

В Ню Орлиънс, преди Холи да се върне във Вашингтон, Бюканън й беше обяснил, че ако й се обади по телефона и предложи да се срещнат, тя трябва да избере някое оживено място близо до редакцията на вестника. То трябваше да бъде част от ежедневния й маршрут (не прави нищо необичайно). Трябваше да има много входове (за да не попаднем в капан). Освен това трябваше да бъде надеждно по отношение на работното време (Веднъж ми наредиха да се срещна с един човек в някакъв ресторант, който беше изгорял предния ден. Никой от екипа, който трябваше да ми подава информация, не беше проверил мястото, за да се увери, че всичко е наред).

По отношение на тези изисквания Макферсън Скуеър бе идеален за среща. Малко вероятно беше паркът да е изгорял. Той беше оживен също като ресторант, но беше по-открит и се намираше само на няколко пресечки от службата на Холи, което го правеше естествено място за среща с неин познат.

Бюканън успя да стигне там преди да изтече четиридесетминутният краен срок. Застанал на една гъмжаща от хора автобусна спирка на L Стрийт, той видя как Холи излиза от сградата на „Вашингтон Поуст“ и поема надолу по Петнадесета улица. В момента го интересуваше не толкова тя, колкото това дали някой не я следи. Той изчака, докато Холи изчезна от погледа му, забави се още петнадесет секунди, после се смеси с останалите минувачи и се отправи към ъгъла. Там, докато чакаше светофара, той погледна към Петнадесета улица по посока на Холи, която се беше запътила към К Стрийт.

Тя беше облечена с бежов шлифер, чудесен неутрален цвят, ако човек не искаше да се откроява сред тълпата. Шапката в същия цвят, която беше надянала на главата си, скриваше червената й коса. Единственото нещо, което биеше на очи в нея, беше калъфът за фотоапарат, който Холи носеше вместо дамска чанта.

Това беше достатъчно на Бюканън да я различава сред останалите бежови шлифери в тълпата. Той я следваше бавно, като се вглеждаше незабележимо във витрините на магазините и прозорците на колите и внимателно проверяваше наоколо дали някой не я наблюдава.

Да. Някакъв мъж с кафяво кожено яке от другата страна на улицата.

Мъжът вървеше без да сваля поглед от Холи. От време на време той нагласяваше нещо в дясното си ухо и навеждаше лице към лявата част на гърдите си, като мърдаше устните си.

Бюканън огледа внимателно улицата и забеляза още един мъж на ъгъла пред Холи. Мъжът носеше делови костюм, държеше в ръката си чадър и няколко пъти погледна часовника си, като че ли чакаше някого. Но той също от време на време нагласяваше нещо в ухото си в момента, когато първият мъж навеждаше лице и започнеше да мърда устните си. Радиоприемници, маскирани като слухови апаратчета. Миниатюрни микрофони на реверите.

Но кои бяха тези хора, които следяха Холи — от групата на полковника, или от групата на Алън? Военни или цивилни, от Специални операции или от Управлението?

Когато Холи стигна К Стрийт и пресече улицата към парка, Бюканън успя да огледа мъжете, които я следяха. Те имаха тесни бедра, тънък кръст и широки рамене, телосложение, типично за персонала на Специални операции. Тренировките, които ежедневно провеждаха, целяха да ги направят по-гъвкави, със значителна сила, съсредоточена в горната част на тялото. Твърде големите мускули на краката и бедрата щяха да забавят движенията им. Но мускулите в горната част на тялото не пречеха на нищо и представляваха сериозно преимущество. Самият Бюканън някога имаше подобно телосложение, но тъй като то лесно можеше да направи впечатление на човек, който разбира от подобни неща, беше престанал да работи върху мускулите на ръцете и раменете си, като беше насочил усилията си към упражнения, развиващи неговата издръжливост и пъргавина.

Сега, след като знаеше точно какъв силует да търси, той забеляза още двама мъже, облечени с цивилни дрехи, с телосложението на хора от Специални операции. Полковникът сигурно е твърде разтревожен, иначе не би изпратил толкова хора след нея, помисли си Бюканън. Двамата мъже, които беше забелязал пред Холи, наблюдаваха парка. Единственият начин, по който можеха да разберат накъде се е запътила и да пристигнат в парка преди нея, беше ако подслушваха телефоните й и знаеха къде и кога се е уговорила да се срещне с човек на име Майк Хамилтън. Бюканън имаше пълно основание да прояви предпазливост.

Вместо да последва Холи в парка, Бюканън изостана, зави надясно по К Стрийт и заобиколи следващия квартал. По този начин той излезе на Петнадесета улица, този път доста на юг, там, където тя пресичаше I Стрийт. От входа на сградата, в която се помещаваше Управлението на ветераните, той погледна към оголените клони на дърветата в парка и зърна Холи, която седеше на една пейка близо до статуята на генерал Макферсън в центъра на площада. Около нея постоянно минаваха хора, но четиримата мъже с широки рамене се бяха разпръснали из парка и сега стояха неподвижни, като от време на време докосваха ушите си или свеждаха лица, наблюдаваха Холи или отместваха поглед към хората, които я приближаваха.

Как да я предупредя? — помисли си Бюканън.

Той продължи по I Стрийт и видя чернокож мъж, който държеше малка табела, на която пишеше:

Мъжът определено имаше нужда от подстригване, но се беше избръснал. Дрехите му бяха стари, но чисти. Кожените му обувки бяха лъснати, но токовете им бяха износени.

— Ще ми дадете ли пари за едни хамбургер? — попита мъжът. В очите му се четеше стаена горчивина. Срамът му се бореше с гнева, докато се опитваше да запази достойнството си, въпреки че просеше.

— Мисля, че мога да ти дам повече, отколкото за един хамбургер — каза Бюканън.

Мъжът сви вежди. По лицето му се изписа учудване, примесено с предпазливост.

— Искаш ли да свършиш една работа? — попита Бюканън.

— Вижте, не знам какво сте намислили, но се надявам, че няма да ме забъркате в някоя каша. Преди малко някакъв тип спря и ми каза, че щом искам да работя, трябва да си намеря работа. Нарече ме мързеливо копеле и отмина. Да си намеря работа? Хайде де, че аз нямаше да прося тук и да слушам как хората ме обиждат, ако можех да си намеря работа.

— Какво ще кажеш? — попита Бюканън. — Пет минути работа срещу сто долара?

— Сто долара? За толкоз пари бих… Почакайте малко. Ако става дума за наркотици или…

 

 

Конспиративната квартира се намираше на пет преки на север от редакцията на „Вашингтон Поуст“. Телефонът едва беше иззвънял, когато полковникът престана да крачи нервно из стаята и грабна слушалката.

— „Видеокасети за домовете“.

— Изглежда няма да дойде — произнесе мъжки глас. — Който и да е този Майк Хамилтън, той трябваше да се срещне с нея в два и двадесет. Но сега вече е три без петнадесет, дъждецът се превръща в порой и тя започва да се върти, сякаш пейката, на която е седнала, е страшно студена.

— Продължавайте да я наблюдавате, докато се върне на работа и нашият човек в отдела й я поеме от вас — каза полковникът.

— Може би в момента тя прави точно това. Работи — произнесе мъжкият глас. — Това, че онзи тип, който работи с нея, никога не я е чувал да споменава за Майк Хамилтън, не значи, че Майк Хамилтън не може да бъде някой от източниците й за поредната статия, върху която работи. Дявол да го вземе, та той може да е неин приятел от времето, когато е работела в Калифорния.

— Може да е, майоре? Не обичам офицерите ми да се занимават с предположения. В записа на разговора не се споменава за Калифорния, нито за нещо друго. Тя и Хамилтън разговарят така, сякаш нещо ги свързва. Но какво? Това ми прилича на някакво прикритие.

— Е, повечето хора не обсъждат житейските си перипетии по телефона, когато се обадят, за да поканят някого на обяд.

— Опитвате се да бъдете язвителен ли, майоре?

— Не, сър. В никакъв случай. Просто се опитвам да мисля на глас и да анализирам проблема. Според мен, ако тази среща с Хамилтън има нещо общо с нас, тя нямаше да го прави така открито. Освен това проверихме компютърните архиви. Нито един човек на име Хамилтън никога не е бил свързан с нашите операции.

— Нито един човек на име Хамилтън? — каза полковникът. — Нима сте забравили, че един от нашите специалитети са псевдонимите? Дявол да го вземе, ами ако истинското му име не е Хамилтън?

В слушалката за момент настъпи мълчание.

— Да, сър. Разбирам какво имате пред вид.

— Откакто се завърна от Ню Орлиънс, всичко, което прави, изглежда съвсем рутинно. Сега за пръв път прави нещо, което не може да бъде докрай обяснено. Заради самата нея се надявам, че не е свързано с нас. Иска ми се да вярвам на това, което е казала на Бюканън — че се е отказала от статията. Същевременно искам да разбера кой, по дяволите, е този Майк Хамилтън.

— Полковник, можете да разчитате, че ще ви… Един момент, получих съобщение от екипа за наблюдение… Някой приближава към жената.

Полковникът престана да се движи, престана да мига, престана да диша, вперил поглед в отсрещната стена.

— Фалшива тревога, сър — прозвуча гласът. — Някакъв чернокож тип с табелка, че търси работа. Обикаля всички в парка и се опитва да проси.

Полковникът въздъхна и сякаш излезе от някакъв транс.

— Продължете наблюдението. Дръжте ме в течение. Искам да знам какво прави жената всяка секунда — той силно тръшна слушалката върху телефона.

Седнал в едно кресло в ъгъла на стаята, Алън внимателно го наблюдаваше.

— Защо не се успокоите? Каквото и да се случи, то ще стане независимо дали гледате телефона или не.

— Изглежда не считаш, че положението е сериозно.

— О, напротив — каза Алън. — За мен това е признак, че операцията е излязла извън контрол. Вместо да си гледате работата, вие си губите времето, а и времето на вашите хора, за да следите репортера и Бюканън.

— Губя си времето?

— Що се отнася до мен, и двата проблема са решени. Оставете Бюканън да се скрие в някоя дупка. Той изчезна и това е добре. Съвсем скоро всички ще забравят за него. А репортерът без Бюканън не може да публикува статията си. Толкова е просто. Ако наруши обещанието си, ще отречем всичко, което каже, ще я обвиним, че е готова да жертва истината в името на кариерата си и ще я накараме да покаже този загадъчен тип, за когото твърди, че се е подвизавал под Бог знае колко имена.

— Може би ще успее.

— Какво приказвате? — попита Алън.

— Точно заради нея Бюканън ни напусна — каза полковникът. — Но може би причините не са само професионални. В края на краищата той се опита да я предпази. Може би изпитва някакви чувства към нея?

Алън се намръщи.

— Едно от уменията на Бюканън е да променя гласа си, да имитира други хора — продължи полковникът. — Не ти ли е минавало през ума, че независимо как звучи на запис този тип, Майк Хамилтън може да е Бюканън?

 

 

Преди завръщането на Холи във Вашингтон от Ню Орлиънс Бюканън нямаше достатъчно време да й обясни в подробности как да се държи, ако си мисли, че е поставена под наблюдение. Най-важното нещо, беше подчертал той, бе да не се смути до такава степен, че да започне да се държи неестествено, сякаш се преструва заради някого.

— Никога не прави неща, които не са обичайни за теб. В никакъв случай не пропускай да направиш онова, което за теб е нещо обичайно.

В момента, това, което Холи би направила, щеше да бъде да стане от тази проклета пейка в парка, когато ръмежът се превърна в истински дъжд. Тя седеше на пейката от два и двадесет, времето на уговорената с Бюканън среща. В момента той вече закъсняваше с двадесет и пет минути, а в Ню Орлиънс й беше казал, че ако някога й се наложи да го чака, максималното време за това не трябваше да бъде повече от тридесет минути. В противен случай, ако тя се намираше под наблюдение, хората, които я наблюдаваха, щяха да започнат да се чудят защо толкова се бави. А като се има предвид настъпилата току-що промяна във времето, бавенето й ставаше още по-съмнително.

Холи беше убедена, че трябва да направи най-нормалното нещо в подобна ситуация и веднага да си тръгне. Бюканън й беше казал, че ако не дойде на дадена среща, тя трябва да се върне на уреченото място след двадесет и четири часа, при положение, че той не е успял да се свърже с нея междувременно. Разбира се, ако се върнеше на другия ден, това щеше да изглежда съмнително, но не чак толкова, както ако продължаваше упорито да чака в дъжда. В парка вече нямаше много хора — повечето бяха потърсили подслон в околните сгради.

Холи имаше чувството, че се намира на някаква сцена и се надяваше, че оглеждането й наоколо беше излязло съвсем естествено. Когато най-сетне реши да си тръгне и стана, тя внезапно забеляза някакво раздвижване вляво от себе си.

Раздвижването беше започнало преди около минута. Тя просто не му беше обърнала внимание. Беше нещо толкова обичайно, че не й направи никакво впечатление. Но сега, щом се обърна, тя видя чернокож мъж с картонена табела, на която пишеше: „Ще работя за храна“, който се беше запътил към една жена, която забързано вървеше през парка. Чернокожият мъж й каза нещо. Жената категорично поклати глава и продължи бързо напред. Чернокожият мъж тръгна отново из парка. Дъждът беше започнал да размива написаните с мастило върху табелата букви и сега от тях вече беше останало:

Холи усети пристъп на съчувствие, когато чернокожият мъж приближи друг минувач, този път мъж, който продължи да върви бързо без да спира, като се престори, че не забелязва просяка. Табелата на чернокожия мъж вече беше започнала да провисва.

О, дявол да го вземе, помисли си Холи, поне ще свърша едно добро дело. Тя бръкна в калъфа на фотоапарата, извади един долар от портмонето си и го подаде на чернокожия мъж, когато той приближи към нея. Чувстваше се толкова потисната, че би му дала и повече, просто за да повдигне духа си, но се сети, че Бюканън й беше казал да не прави нищо необичайно. Все пак един долар беше по-добре от двадесет и пет цента.

— Благодаря, мадам! — Ала това, което каза след това, я стресна. — Майк Хамилтън каза, че ви наблюдават.

Сърцето на Холи подскочи.

— Какво?

— Трябва да отидете до входа на метрото на Четиринадесета улица. Качете се на влака за… центъра. Излезте през източния изход. Тръгнете към… да… Националната художествена галерия. Той ще се свърже с вас.

Чернокожият мъж пъхна долара, който Холи му беше дала в джоба си и отмина.

Холи изпита инстинктивно желание да се втурне след него, да го накара да й обясни по-подробно, да го попита как Бюканън е разбрал, че я наблюдават. Но тя знаеше, че това щеше да бъде грешка и веднага потисна желанието си, престори се, че вече е забравила за чернокожия мъж, чиято поява просто я беше изтръгнала от мислите й, и се огледа, сякаш все още се надяваше, че човекът, когото чакаше, ще се появи. Тя не посмя да си тръгне веднага след разговора с чернокожия мъж. Ако го направеше, този, който я наблюдаваше, можеше да се усъмни, че е получила съобщение.

Холи продължи да чака. Пет секунди. Десет секунди. Петнадесет. От периферията на шапката й се стичаха капчици вода. Как беше най-естествено да постъпи? Да се огледа още веднъж, после раздразнено да поклати глава и да си тръгне.

Тя се отправи към редакцията на вестника, после спря, сякаш й беше хрумнала по-добра мисъл и пое в обратна посока към входа на метрото на Четиринадесета улица. Колебанието, което разигра, определено отговаряше на чувствата, които в момента я вълнуваха. Преди два дни Бюканън я беше изплашил по време на разговора им на парахода в Ню Орлиънс. Той беше направил така, че потенциалната заплаха, която я грозеше, й се беше сторила смущаващо реална. Заради статията, която подготвяше. Статията за него. Убеждението, че ще бъде убита, което прочете в очите му, я накара да се разтрепери. Този човек беше убивал. Хората, с които работеше, също бяха убивали. Правилата, по които действаха, изобщо не се побираха в нейните представи. Дори и да получеше наградата „Пулицър“, тя не би могла да й послужи за утеха в гроба.

Ами журналистическата отговорност? А смелостта, която се изискваше, за да бъдеш истински професионалист? Холи беше избягала от отговорите на тези въпроси като отложи окончателното си решение и си каза, че ако изчака по-нататъшния развой на събитията, статията можеше да стане още по-добра. Тя не се беше отказала от нея, просто я беше оставила да узрее. Разбира се. Но в такъв случай защо се беше уплашила, когато Бюканън се свърза с нея? Какво искаше той? Ако беше истински репортер, за какъвто винаги се беше смятала, трябваше да очаква тази среща с нетърпение. Вместо това имаше чувството, че започва някакъв кошмар.

Десет минути по-късно, сред шума на влаковете, който отекваше зад нея, тя се изкачи по претъпканите с хора стълби на централната станция на метрото, излезе на шумната, задръстена с коли С Стрийт и пое в дъжда към огромното четириъгълно здание, в което се помещаваше Националната художествена галерия. Въпреки дъждовното време тротоарът гъмжеше от забързани минувачи. Тук също имаше несретници, облечени в дрипави, подгизнали от дъжда дрехи, които молеха за пари, храна, търсеха работа или каквото и да е, като понякога държаха табели, на които пишеше от какво се нуждаят. Един от тях носеше табела, чийто надпис беше същият като на чернокожия мъж в парка и тя се опита да го подмине.

— Почакай, Холи. Дай ми двадесет и пет цента — каза просякът.

Когато чу да я нарича по име, тя трепна, сякаш беше докоснала оголен електрически проводник. Объркана, тя спря, застави се да се обърне и видя, че прегърбеният мъж с дрипави дрехи, увиснала шапка и мръсно лице беше Бюканън.

— Господи! — възкликна тя.

— Не говори, Холи. Просто ми дай двадесет и пет цента.

Тя се подчини, като бръкна в калъфа за портмонето си. Хареса й начинът, по който Бюканън произнесе името й.

— Дръмонд. Томес. Това е всичко, с което разполагам. Не знам първите имена. Хора, които имат нужда от охрана. Намери всичко, което успееш, за възможните кандидати. Престори се, че се обаждаш по телефона от галерията. Ще се срещнем довечера в осем. В Риц-Карлтън. Помоли на рецепцията да те свържат със стаята на Майк Хамилтън. Разбра ли? Добре. Върви.

През цялото време Бюканън държеше ръката си протегната и чакаше Холи да му даде двадесет и петте цента. Когато ги взе, той каза по-високо:

— Благодаря, мадам. Бог да ви поживи! — После се обърна към друг приближаващ мъж. — Ще ми дадете ли двадесет и пет цента, моля?

Холи продължи без да спира, както беше наредил Бюканън и се насочи към Националната художествена галерия, като се надяваше, че се държи естествено. Но въпреки че продължи да крачи равномерно напред, съзнанието й беше разтърсено от уплаха и объркване.

 

 

Големият син хеликоптер хвърляше движеща се сянка върху гъстата джунгла на Юкатан. Алистър Дръмонд, който седеше на задната седалка, се беше намръщил толкова силно, че бръчките още повече състаряваха лицето му и го правеха да изглежда осемдесет и няколко годишен, колкото в действителност беше. Той седеше сковано изправен, но сега, след всяко ново сведение, което Реймънд му съобщаваше, Дръмонд сякаш още повече се изправяше. Треперливият му глас успя да надвика грохота на двигателя.

— Брендън Бюканън?

— Инструктор от Специалните сили, назначен във Форт Браг. Наел кола в Ню Орлиънс и пристигнал в Сан Антонио, за да посети родителите на жената. Нашият човек там се обади и каза, че Бюканън използвал името Джеф Уокър, когато се представил за приятел на дъщеря им и попитал знаят ли къде е.

— А дали наистина е приятел? — Дръмонд присви очи зад дебелите стъкла на очилата си. — Защо е трябвало да използва фалшиво име? Очевидно крие нещо. Но какво? Какво иска от жената?

— Не знаем — отговори Реймънд. — Но двамата мъже, които имаха за задача да наблюдават къщата на Мендес, са изчезнали. Същото се отнася и за един от мъжете, които наблюдаваха къщата на обекта извън Сан Антонио. Партньорът му открил пресни следи от кръв под килима и дупка от куршум в тавана. Ще бъде глупаво, ако не свържем тяхното изчезване с появата на Бюканън. Дал съм заповед, ако се появи отново, да го убият.

Старческото тяло на Дръмонд потрепера.

— Не. Отмени тази заповед. Открийте го. Проследете го. Може би той ще ни отведе при нея. Заедно ли са работили във Форт Браг? Разбери какво ги свързва. Той може да я търси на места, за които не сме се сетили.

 

 

По време на полета от Сан Антонио до Националното летище във Вашингтон Бюканън беше използвал един от телефоните в самолета и кредитната карта на Чарлс Дъфи, за да се обади на няколко хотела във Вашингтон, тъй като трябваше да резервира стая. Както очакваше, задачата се оказа доста трудна. Повечето от добрите хотели във Вашингтон бяха пълни. Той беше започнал от средата на ценовата скала, но впоследствие реши да опита в най-горния й край, като си помисли, че последиците от рецесията са направили изключително скъпите хотели по-малко посещавани. Щастието му се усмихна в „Риц-Карлтън“. Поради заминаването рано сутринта на група гости от Венецуела, дължащо се на политическа криза в страната им, няколко стаи бяха останали свободни. Ако Бюканън-Дъфи се беше обадил половин час по-късно, както го беше уверил служителят от рецепцията, стаите щяха вече да са ангажирани. Бюканън успя да резервира две.

„Риц-Карлтън“ беше измежду най-модните хотели във Вашингтон. Изпълнен с кехлибарена топлина, проектиран да изглежда като английски ловен клуб, той беше обзаведен с европейски мебели и английски картини от осемнадесети и деветнадесети век, като повечето от тях изобразяваха кучета и коне. След кратката среща на Бюканън с Холи близо до Националната художествена галерия, той беше установил, че тя продължава да бъде под наблюдение, но никой от екипа по проследяването й не беше проявил интерес към него. Но дори и при това положение той искаше да се увери, че не е сгрешил, затова използва обиколен маршрут, който измина с подземната железница, няколко автобуса и таксита, за да провери дали не го следят. Това му отне близо два часа и накрая Бюканън реши, че ако екипът за наблюдение беше проявил интерес към него и беше успял да остане незабелязан, досега щяха да го заловят. Затова когато малко след пет часа след обед се регистрира в хотела, той се чувстваше в сравнителна безопасност. Бюканън се изкъпа, смени превръзката на раната от ножа, облече сухи дрехи от пътната си чанта, изяде хамбургера, който беше поръчал да му донесат и се изтегна на леглото, като се опита да си почине и да събере мислите си.

Второто се оказа трудно. Последните два дни, изпълнени с непрестанно пътуване, го бяха изтощили. Същото се отнасяше и за заниманията му този следобед. Преди осем години, а дори и преди година, той нямаше да се чувства толкова изморен. Но преди година не беше принуден да действа с две рани по тялото. И не страдаше от постоянно мъчително главоболие. Беше му се наложило да си купи още една опаковка „Тиленол“, а не беше глупак — съзнаваше, че не може повече да счита главоболието за временен проблем, че то сигурно беше свързано с няколкото наранявания на главата му и че се нуждае от лекарски грижи. Все едно, нямаше време да се тревожи за себе си. Ако отидеше на преглед, вероятно щеше да прекара следващата седмица под лекарско наблюдение в някоя болница. Но престоят му в болницата щеше да застраши не само собствената му безопасност. Ако останеше дълго време на едно място, преследвачите му щяха да го открият. А с това щеше да нарасне опасността и за някой друг.

Хуана. Не можеше да си позволи да губи време в грижи за себе си. Твърде много и твърде дълго беше правил това. Изпитваше нужда да се погрижи за някой друг. Хуана. Той трябваше да я намери. Трябваше да й помогне.

 

 

Телефонът иззвъня в осем вечерта. Точно в уречения час. Добре. Бюканън се надигна от леглото, вдигна слушалката и спокойно каза:

— Ало.

— Майк?

Нямаше как да сбърка дълбокия, чувствен женски глас на Холи.

— Да. Къде си?

— Обаждам се от телефона във фоайето. Искаш ли да се кача? Кой е номерът на стаята ти.

— В момента е триста двадесет и две. Но искам да отидеш в петстотин и дванадесет. И, Холи, трябва да го направиш по следния начин. Вземи асансьора до третия етаж. После се качи по стълбите до петия. Ако някой наблюдава номерата на етажите над вратата на асансьора във фоайето, ще реши, че си отишла на третия етаж.

— Тръгвам — гласът й прозвуча напрегнато.

Бюканън прекъсна връзката и натисна бутона за телефонната централа на хотела.

— Моля ви, не свързвайте никого с мен до осем часа утре сутринта.

Той остави лампата да свети, взе пътната си чанта, излезе от стаята, окачи на дръжката на бравата табелка „Не ме безпокойте“, увери се, че е заключил вратата и пое към пожарното стълбище. Когато се отправи към петия етаж, чу как асансьорът спря зад него на третия.

Холи пристигна в петстотин и дванадесета стая минута след него. Стаята беше регистрирана на името на Чарлс Дъфи. Тя, както и стаята на Майк Хамилтън, бяха наети с кредитната карта на Чарлс Дъфи. Бюканън беше казал на администратора, че Майк Хамилтън ще пристигне всеки момент. След като се изкъпа и преоблече, той беше слязъл отново във фоайето, беше изчакал администраторът, който го беше регистрирал, да отиде някъде по работа и отново се беше регистрирал при служителя, който го заместваше, този път като Майк Хамилтън.

Когато Бюканън се обърна, след като пусна Холи и заключи вратата след нея, тя го изненада, като остави калъфа на фотоапарата и куфарчето си върху едно от креслата, а после го прегърна и силно се притисна към него.

Цялата трепереше.

Бюканън се запита дали тя не се преструва, като се опитва да изглежда по-разстроена, отколкото беше в действителност.

— Как издържаш да живееш по този начин? — заговори тя, склонила глава на рамото му.

— По какъв начин? Това е нещо нормално — отговори на прегръдката й той.

— Нормално — едва чуто произнесе тя.

— Това е просто сценична треска — той вдъхна аромата на парфюма й.

Тя отстъпи назад потисната.

— Разбира се.

Дъждът барабанеше по прозореца зад спуснатите завеси. Тя съблече мокрия си шлифер, свали шапката си и уморено разпусна косата си.

Бюканън беше забравил колко червена беше тя и колко зелени бяха очите й.

Холи беше облечена с пясъчножълт панталон и сако, бяла блуза и кафяв колан. Дрехите й подчертаваха ръста и фигурата й, дългите й бедра и закръглени гърди.

Той се почувства привлечен от нея, спомни си допира на гърдите й до тялото си и с мъка се застави да се съсредоточи върху работата.

— Исках стая, където няма да ни безпокоят, ако мъжете, които те следят, решат да нахълтат — обясни той. — По този начин, ако попитат администратора, ще си помислят, че знаят къде си и при кого си отишла.

— Разбирам това — Холи се отпусна на дивана, изработен във викториански стил. — Не разбирам обаче защо ме накара да се престоря, че се обаждам от Националната художествена галерия. На кого трябваше да се обадя?

— На Майк Хамилтън.

Холи зарови пръсти в косата си, като очевидно не можа да схване логиката му.

— Как иначе щеше да разбереш, че Майк Хамилтън иска да се срещнете тук?

— Но… — тя се намръщи. — Но ти вече ми беше казал, когато излязох от станцията на метрото.

— Хората, които те следят, не знаеха това. Запомни, Холи, в този бизнес всичко е игра. Но ти искаш публиката ти да знае само това, което е необходимо, за да поддържаш илюзията. Да предположим, че просто те бях оставил да се върнеш на работа, а после ти се бях обадил по телефона да се срещнем тук. Телефоните ти се подслушват. Хотелът щеше да бъде поставен под наблюдение петнадесет минути след края на разговора ни. Щяха да разберат кой е Майк Хамилтън. Независимо от смяната на стаите, сега вече щяха да ни разпитват.

— Всичко, което правиш, е строго пресметнато.

— Така успявам да остана жив.

— Откъде тогава знаеш, че ме следят? Как мога да съм сигурна, че това в парка и пред изхода на станцията на метрото не е просто маскарад, който цели да ме изплаши, за да ти помогна и да се откажа от статията?

— Не можеш. Нито пък аз мога да ти го докажа. Поправка. Сгреших. Мога да ти го докажа. Но доказателството може да се окаже смъртоносно за теб.

— Ето. Пак го направи — каза Холи. — Пак се опитваш да ме изплашиш — Тя скръсти ръце и ги разтри, сякаш й беше студено.

— Да поръчам ли да ни донесат нещо?

— Нямам апетит.

— Трябва да хапнеш.

— Страхът е добро средство за отслабване.

— Искаш ли кафе? Или чай?

— Защо не ми обясниш по какъв начин имената, които ми даде, са свързани със статията ми?

— Те нямат никаква връзка с нея.

— Какво? Защо тогава ми се обади? Защо трябваше да се подлагам на всичко това, да ме следят, да ми предаваш тайни съобщения и…

— Защото нямах никакъв избор. Нуждая се от твоята помощ.

Холи рязко вдигна глава.

— Нуждаеш се от моята помощ? Как бих могла…

— Дръмонд и Томес. Хора, достатъчно високопоставени, за да се нуждаят от охрана. Какво откри за тях?

— Защо искаш да научиш?

— По-добре, ако не знаеш нищо за…

— Глупости! — отсече Холи. — Откакто се запознах с теб във влака за Ню Орлиънс, непрекъснато си играеш с мен. Всичко трябва да бъде така както ти искаш, а отгоре на това умееш дяволски добре да манипулираш хората, за да го направят. Е, този път няма да стане така. Ако имаш нужда от помощта ми, аз също трябва да получа нещо в замяна. Ако не са свързани със статията, върху която работя, с какво тогава са свързани? Може би ще успея да използвам това за отделна статия. Танто за танто, приятелче. Щом трябва да се откажа от нещо, искам да получа друго в замяна.

Бюканън я изгледа изпитателно, а след това се престори, че неохотно се предава.

— Може би имаш право.

— Господи, ти наистина си страхотен! Никога не преставаш да играеш. Имам чувството, че през цялото време си мислел да ми кажеш, но така изглежда, че ти ми правиш услуга, вместо аз на теб.

Бюканън бавно се усмихна.

— Предполагам, че си твърде умна за мен. Какво ще кажеш за едно кафе?

— Чай. И ако се каниш да ми разказваш някаква история, мисля, че апетитът ми се възвръща.

 

 

— Става въпрос за жената, за която ти разказвах в Ню Орлиънс — започна Бюканън след като поръча храна. — Приятелката, която ми изпрати съобщение, с което ме моли за помощ. Онази, с която трябваше да се срещна в „Кафе дьо Монд“. Само че тя не дойде.

Холи кимна.

— Бившата ти любовница.

— Не. Казах ти, че не бяхме любовници — Бюканън се замисли. — Всъщност, предполагам, че точно тогава започнаха проблемите ми. Защото не се обвързах с нея — той си спомни колко много беше искал да стори това и от колко много неща се беше лишил в името на службата.

Изражението на Холи не се промени. Тя обаче присви очи и го погледна изпитателно.

— Едно от последните неща, които й казах — продължи Бюканън — беше, че тя не може да е влюбена в мен, защото не ме познава — познава само онзи, за когото се представях.

Холи още по-силно присви очи.

— Струва ми се, че ти никога не преставаш да играеш. Сега например не мога да кажа дали това е истина или отново се опитваш да ме манипулираш.

— О, истина е. Дори и да не вярваш, това е самата истина. Това е едно от най-откровените неща, които някога ще чуеш от мен. Искам да й помогна, защото желая да бъда човекът, който бях, когато работехме заедно. Искам да спра да се променям. Искам да бъда последователен.

— Заради всички хора, в които си се превъплъщавал?

— Казах ти, не знам нищо…

— Не реагирай така отбранително. Не те карам да признаваш каквото и да било. Искаш да спреш да се променяш? Защо трябва да усложняваш нещата? Защо трябва да бъдеш някой друг? Защо не бъдеш самия себе си?

Бюканън не отговори.

— Не се харесваш ли?

Бюканън отново не отговори.

— Тази жена, как се казва?

Бюканън се поколеба. Всички негови инстинкти, цялото обучение, което беше получил, го предупреждаваха да не издава информация. Той се приготви да излъже.

Вместо това обаче каза истината.

— Хуана Мендес.

— Предполагам, че сте се запознали по време на някоя операция?

— Знаеш какво можеш да правиш с твоите предположения, нали?

— Няма нужда да се засягаш.

— От първия път, когато разговаряхме, никога не съм разкривал пред теб поверителна информация. Всичко, което съм казвал за себе си, е било хипотетично, на принципа „да допуснем, че“. Що се отнася до теб, аз съм инструктор в армейските Специални операции. Това е всичко, което съм признал. Сегашната история няма нищо общо с твоята статия. Искам да разбереш това.

— Както казах, няма нужда да се засягаш.

— След като ти си замина от Ню Орлиънс… — той й разказа за пътуването си до Сан Антонио, за откритието, че както домът на Хуана, така и този на родителите й са били поставени под наблюдение, както и за резултатите от претърсването на архива на Хуана. Не спомена нищо за мъжа, когото беше убил. — Дръмонд и Томес. Това бяха единствените папки, които липсваха. Хуана е била специалист по сигурността. Налага се да приема, че тези хора са били нейни клиенти.

— Достатъчно високопоставени, за да имат нужда от охрана — Холи замислено взе куфарчето, което беше оставила на креслото и го отвори. — Използвах системата за справки на „Вашингтон Поуст“.

— Затова се наложи да се свържа с теб. Не познавам никой друг, който би могъл да намери необходимата информация толкова бързо.

— Знаеш ли — Холи го изгледа внимателно, — някога можеш да се опиташ да се превъплътиш в човек с повече такт.

— Какво?

— Не се залъгвам, че би си направил целия този труд, ако самият ти нямаше да имаш полза от това. Все пак нямаше да бъде лошо, ако също така ме беше оставил с впечатлението, че ме намираш за интересна.

— О… Съжалявам.

— Приемам извинението ти. Но ако и с Хуана Мендес си бил толкова мил, не се учудвам, че нещата между вас не са потръгнали.

— Опитам се да поправя грешката.

За миг Холи замълча.

— Да видим дали това ще ти помогне. Дръмонд и Томес. Подозирах за кого става дума, но исках да проверя всичко преди да направя категорични заключения.

— Дръмонд е Алистър Дръмонд — каза Бюканън. — Вече бях стигнал до този извод. Щом видях фамилията, веднага се сетих за него. Той е богат, известен и достатъчно могъщ, за да отговори на критериите.

— Съгласна съм. Проверих и други хора със същото име, но мисля, че трябва да се спрем на него — Холи извади една книга и няколко листа от папката в куфарчето. — Четиво преди лягане. Биографията му и няколко разпечатки на материали, публикувани за него в последно време. Бих ти дала и автобиографията му, но тя прилича на рекламна брошура и няма да ти свърши никаква работа. Там определено не се споменава нищо за тъмното минало на автора й, а не се съмнявам, че доста неща в него биха смутили читателите.

— А Томес?

— Тук доста се затрудних. Аз самата съм почитателка на Франк Синатра.

— Какво общо има той?

— Джаз. Биг бендове. Тони Бенет. Били Холидей. Ела Фицджералд.

— Не разбирам.

— Слушал ли си напоследък нещо от Пучини?

Бюканън я погледна с недоумение.

— Верди? Росини? Доницети? Нищо ли не ти говорят тези имена? Да опитаме със заглавия. „Бохеми“, „Травиата“, „Лучия ди Ламермур“, „Кармен“.

— Опери — каза Бюканън.

— Браво, печелиш една пура. Опери. Предполагам, че не си почитател на оперното изкуство.

— Моите музикални предпочитания… — Бюканън се поколеба. — Аз нямам музикални предпочитания.

— Хайде, всеки харесва някаква музика.

— Хората, в които се превъплъщавам, харесват.

— Какво?

— Хората, в които се… Хеви метъл. Кънтри. Блуграс. Просто никога не ми се е налагало да се превъплъщавам в човек, който харесва операта.

— Бюканън, ти отново ме плашиш.

— През цялата последна седмица мислех за себе си като за Питър Ланг. Той харесва Барбара Стрейзънд.

— Ти наистина ме плашиш.

— Казах ти, аз умея да се променям — Бюканън-Ланг се усмихна загадъчно. — Но никой, в когото съм се превъплъщавал, не е проявявал интерес към операта. Ако беше така, повярвай ми, щях да имам достатъчно познания, за да ти изнеса цяла лекция. Какво общо има операта с името Томес?

— Мария Томес — каза Холи. — Веднага се сетих за нея, но не бях така категорична, както за Алистър Дръмонд. Исках да се уверя, че няма други известни, богати или могъщи хора на име Томес, които са убягнали от вниманието ми — Холи извади друга книга и още една папка от куфарчето. — Оказа се, че наистина има няколко, но те не ми вършат работа. Мария Томес — ако трябва да цитирам отзивите в пресата — е най-противоречивия, очарователен и завладяващ мецосопран в света на операта днес. Ако питаш мен, тя единствена заслужава внимание.

— Защо си толкова уверена?

— Защото през последните девет месеца Алистър Дръмонд и Мария Томес, въпреки разликата в годините им, навсякъде се появяват заедно според публикациите в пресата — Холи замълча, за да подсили ефекта от казаното. — А преди две седмици Мария Томес е изчезнала.

 

 

Бюканън се наведе напред.

— Изчезнала?

— Така твърди бившият й съпруг. Не четеш ли вестници? — попита Холи.

— През изминалите няколко дни нямах време за това.

— Е, тази сутрин бившият й съпруг отишъл в полицейското управление на Ню Йорк Сити и заявил, че е изчезнала поне от две седмици. За да докаже, че твърдението му не е голословно, водел със себе си няколко дузини репортери от вестниците и телевизията. Станал голям цирк.

Бюканън поклати глава.

— Но защо си е помислил, че ще сметнат твърдението му за голословно?

— Защото разводът им с Мария Томес беше твърде неприятен и нашироко обсъждан в медиите. Оттогава не престава да злослови по неин адрес, а наскоро е завел дело срещу нея, твърдейки, че тя го е излъгала за финансовото си състояние при подялбата на имуществото им по време на развода и настоява, че има право да получи десет милиона долара. Естествено, полицията би могла да си помисли, че тя просто се е скрила от него. Но бившият й съпруг се кълне, че наистина вярва, че нещо се е случило с нея.

Холи подаде на Бюканън страница на „Вашингтон Поуст“ от предния ден и копие на една от неделните притурки на вестника, посветена на Мария Томес отпреди пет години. Бюканън прегледа набързо статията и копието на неделното издание. Бившият съпруг, Фредерик Молтин, оперен агент, открил Мария Томес, когато тя, двадесет и две годишна, изпълнявала главната роля в „Тоска“ в Мексико Сити. Въпреки че доста испаноезични изпълнители, като например Пласидо Доминго, били направили успешна кариера в областта на оперното пеене, нито една испаноезична изпълнителка не можела да се похвали с подобен успех. До появата на Мария Томес. Всъщност, въпреки нейния талант и завладяващо сценично присъствие фактът, че била мексиканка, работел срещу нея и ограничавал участията й единствено в местни опери, най-вече в Южна Америка. По традиция оперните прими получавали подготовката си в Европа и Съединените щати. За Томес, която била получила подготовката си в Мексико, това означавало, че всеки път, когато се явявала на прослушване в някоя известна оперна трупа в Съединените щати и Италия, трябвало да се бори с този професионален предразсъдък.

Но Фредерик Молтин, който бил на почивка в Мексико, останал очарован от момента, в който за пръв път чул Мария Томес да пее. След представлението той изпратил цветя в гримьорната й заедно с визитната си картичка и номера на телефона си в Мексико Сити. Когато на следващата сутрин му позвънили, той счел за многозначителен факта, че обаждането било в такъв ранен час и че се обаждала самата Мария Томес, а не някой неин представител. От което следвало, че тя или нямала представител, или не била убедена, че представителят й ще се свърже с него по нейна молба. Което на професионален език означавало, че тя е на разположение за евентуални ангажименти. Молтин я поканил на обяд. Разговорът им продължил след следобедната репетиция и по-късно по време на вечерята след вечерното представление на „Риголето“. Молтин неколкократно подчертаваше, че в онези дни графикът на Мария бил изтощителен и се заклел, че ако тя се съгласи той да я представлява, щял да промени всичко това. Щял да я направи оперна звезда от световен мащаб. Щял да уреди всичко така, че Мария да участва само в онези постановки и само тогава, когато самата тя пожелаела. Две години по-късно той превърнал обещанието си в действителност.

Междувременно двамата сключили брак. Молтин работел неуморно в нейна полза. Съветвал я какви тоалети да облича, какви прически да си прави, как да се гримира, настоял тя да отслабне, наел й личен треньор, за да работи върху фигурата си, искал услуги от всички влиятелни личности в оперния свят, които му били задължени по някакъв начин и успял да превърне Мария Томес в певица, следваща пламенната традиция на Мария Калас и Тереза Стратас, първата — гъркиня, втората — италианка. Тук Молтин направил гениален ход — успял да превърне слабостта на клиентката си в нейна сила, като накарал публиката да свързва Мария Томес с тези оперни диви заради онова, което било общо помежду им — техният етнически произход. Заинтригувана, европейската публика започнала да посещава оперните постановки, за да чуе нейното пеене. Силно впечатлена, тя оставала до края на представленията. Ентусиазирана, тя започнала да се стича и на другите й представления. След като Фредерик Молтин завършил изграждането на нейния публичен облик, нямало постановка с нейно участие, за която билетите да не се разграбят.

Бюканън разтри челото си.

— Този тип Молтин ми прилича на кръстоска между Свенгали и професор Хенри Хигинс.

— Точно това станало причина за провала на брака им — каза Холи. — Той непрестанно я контролирал. Надзиравал всяко нейно действие. Бил толкова властен, че тя се почувствала смазана. Доста дълго търпяла това. Накрая, петнадесет години след като го срещнала, тя внезапно го напуснала. Сякаш нещо вътре в нея се пречупило. Оттеглила се от изпълнителската дейност. Заживяла уединено, появявала се рядко на обществени места и повечето от времето си прекарвала сама.

— Това е започнало… — Бюканън взе страницата със статията, за да опресни паметта си. — Тя се е развела с него преди шест месеца, няколко месеца след началото на връзката й с Алистър Дръмонд. Но защо една все още млада жена — на колко е тя сега, на тридесет и седем? — би избрала един осемдесетгодишен старец?

— Може би Дръмонд не иска нищо от нея. Знаем, че това изглежда нетипично за него. Но може би той просто иска да я приюти в замяна на удоволствието да прекарва времето си в нейната компания.

— Значи заживяла уединено, а сега бившият й съпруг твърди, че вероятно е изчезнала — Бюканън се намръщи. — Той може да греши, а може и да лъже. В края на краищата Молтин е специалист в областта на медийните изяви. Може би се стреми до такава степен да привлече общественото внимание към случая, че за да я остави на мира, тя ще удовлетвори претенциите му във връзка с подялбата на имуществото.

— Или може с нея наистина да се е случило нещо.

— Но какво? — Бюканън започна да губи търпение. — И какво общо има това с Хуана? Да не би Хуана да се е грижила за охраната й? Да не би двете да се крият някъде? Да не би да са… — той се канеше да каже мъртви, но думата заседна в гърлото му и усети как започва да го задушава.

Някой почука на вратата. Бюканън рязко се извърна.

— Обслужване по стаите — произнесе мъжки глас от коридора.

Бюканън въздъхна.

— Един момент — той погледна към Холи и сниши глас. — В случай, че това е някой от твоите преследвачи, вземи калъфа на фотоапарата и куфарчето. Скрий се в гардероба.

Холи разтревожено повдигна вежди.

— Мисля, че всичко ще бъде наред. Това е просто предпазна мярка — каза Бюканън. — Ето, да не забравиш шлифера и шапката!

— Преди малко те попитах. Как можеш да живееш по такъв начин?

Бюканън затвори гардероба, отиде до вратата и погледна през шпионката. В коридора, до количката с блюда стоеше мъж с униформата на хотела.

Бюканън вече нямаше пистолет. След като беше пътувал с него от Форт Лодърдейл до Вашингтон, Ню Орлиънс и Сан Антонио, най-накрая се беше видял принуден да го хвърли в една канализационна шахта. Неговите инструктори многократно бяха повтаряли — никога не дръж в себе си оръжие, с което е извършено престъпление. Освен това, тъй като бързаше да се вмести в срока, който сам си беше поставил, беше му се наложило да се върне във Вашингтон със самолет, а не искаше да рискува да бъде задържан с пистолет на летището.

Тъй като не разполагаше с друго оръжие освен собственото си тяло, Бюканън потисна тревогата си и отвори вратата.

— Съжалявам, че толкова се забавих.

— Няма проблем. — Мъжът вкара количката в стаята. След минута тя се превърна в масичка, върху която той подреди блюдата.

Като внимаваше ръцете му да останат свободни, Бюканън подписа сметката и добави петнадесет процента бакшиш.

— Благодаря, господин Дъфи.

— Няма нищо.

Бюканън заключи вратата след сервитьора, после бавно се отпусна и въздъхна облекчено.

Холи излезе от гардероба. Лицето й беше напрегнато.

— Предполагам, че в твоята работа не трябва да имаш доверие на никого.

— Още в началото ме научиха — даден човек или е в отбора, или не.

— И ако не е?

— Няма безобидни зрители.

— Цинично.

— Практично.

— А аз каква съм?

Доста време мина, преди Бюканън да отговори.

— Ти не си зрител.

 

 

Бюканън беше поръчал спагети със зеленчуци за двамата. Но сега вместо да се нахрани, той погледна часовника си, видя че е десет часа и отиде до телефона. Преди да замине от Сан Антонио той и Педро Мендес бях избрали един монетен автомат близо до работилницата на Педро. Бюканън беше казал на Педро да чака на телефона в девет часа — десет часа вашингтонско време. Беше невъзможно някой да е открил автомата и да е поставил подслушвателно устройство в него, когато Бюканън се обадеше да разбере дали нещо не се беше случило на Педро и съпругата му след освобождаването на пленниците.

Бяха се разбрали Педро да говори на английски, ако някой го заплашва. За негово облекчение, Мендес отговори на испански.

— Някакви проблеми?

— Мъжете спазиха уговорката — каза Педро. — Не ни сториха нищо, когато ги пуснах.

Бюканън си представи каква смелост е била нужна на Педро и Анита, за да изпълнят тяхната част от уговорката.

— Но не мисля, че са отишли много далеч — продължи Педро. — Предполагам, че са някъде наблизо и ни наблюдават.

— Аз също мисля така — каза Бюканън. — Изобщо не им повярвах, когато обещаха да напуснат града. Не махайте микрофоните от къщата. Дръжте се нормално. Две са нещата, които ви гарантират безопасност — първо, те наистина смятат, че не знаете къде е дъщеря ви, и второ — трябвате им живи и здрави, ако Хуана се опита да се свърже с вас. Ако ви убият, ще унищожат всякаква възможност да я открият. Педро, трябва да ти задам един въпрос. Той може да има някаква връзка с Хуана, но искам добре да помислиш, преди да ми позволиш да го задам. Защото ако отговорът ми помогне да си обясня защо Хуана е изчезнала, ще се изложиш на опасност. Ще разполагаш точно с онази информация, от която се нуждае този, който се опитва да открие Хуана.

В слушалката настъпи мълчание.

— Нямам избор — каза Педро. — Щом става дума за дъщеря ми, щом това може да й помогне, трябва да направя всичко възможно да отговоря на въпроса ти.

Уважението, което Бюканън изпитваше към Педро, още повече нарасна.

— Говори ли ти нещо името Мария Томес? Споменавала ли го е някога Хуана? Има ли Мария Томес нещо общо с…

— Разбира се — отговори Педро. — Певицата. Аз не разбирам нищо от опера, но съм ходил на едно от представленията й. Преди година беше дошла в Сан Антонио да пее в „Хемис Феър“ — Педро имаше пред вид една от главните забележителности на Сан Антонио — палатите на световното изложение през 1968 година, превърнати в комплекс за култура и спорт, свързан с града посредством канал. — Спомням си, защото това беше един от малкото пъти, когато Хуана сподели с нас нещо за работата си. Бяха я наели да осигури охраната на представлението. Всъщност тя ни осигури билети за първия ред. Аз не исках да ходя, но Анита ме накара и останах изненадан, че ми хареса. Не си спомням името на операта. Ставаше дума за някакви студенти, които живееха в един бордей. Мария Томес играеше момиче, което умираше от някаква болест. Думите бяха на италиански, но испанският е доста близък до италианския, така че разбирах почти всичко. Мария Томес пя като ангел. Бях поразен. Но какво общо има с Хуана и това, което й се е случило? Как така една оперна певица, която е идвала тук миналата година…

— Все още не знам. Слушай внимателно, Педро. От време на време ще се обаждам в работилницата да проверявам дали някой не ви тормози. Ще използвам името Бен Кларк. Ще го запомниш ли? Бен Кларк. Ще питам за някакъв форд, който съм оставил за ремонт. Ако ми кажеш, че ремонтът му ще струва много пари, ще разбера, че сте в беда и ще дойда по най-бързия начин да ви помогна.

— Бен Кларк.

— Правилно. Пази се, Педро.

— Джеф Уокър, който и да си ти, благодаря ти.

Точно така, помисли си Бюканън, докато оставяше слушалката. Който и да съм аз.

Когато се обърна, видя че Холи го наблюдава.

— Какво има? Защо ме гледаш така.

— Бен Кларк? Някакъв форд? В тази стая ти си Чарлс Дъфи. На третия етаж — Майк Хамилтън. Спомена нещо за Питър Ланг. Как, по дяволите, не се объркваш?

— Понякога и аз се чудя — за да избегне темата, той седна и започна да се храни. Едва когато погълна първата хапка, си даде сметка колко е гладен. Докато разговаряше по телефона, спагетите бяха изстинали. Нямаше значение. Не можеше да им се насити.

Холи остави вилицата си.

— Откакто те изписаха от болницата непрестанно си в движение.

Бюканън продължи да се храни, като се опитваше да не обръща внимание на главоболието.

— Не мислиш ли, че е време да намалиш темпото?

— Не мога. Щом приключим с вечерята, ще те изведа от хотела. После трябва да тръгвам.

— Накъде?

— По-добре да не знаеш.

— Нямаш ли ми доверие? След като доказах, че искам да ти помогна? Нали каза, че съм в отбора.

— Тук не става въпрос за доверие. Това, което не знаеш, няма да ти навреди, то няма да навреди и на мен, ако…

— Опитваш се да ми кажеш, че ако бъда подложена на разпит, няма да мога да издам следващия ти ход.

Бюканън преглътна и я погледна изпитателно.

— Хората, които те следят, нямат нищо общо с това, което се е случило с Хуана. Но ако ни видят заедно, ще си помислят, че отново си започнала да работиш по онази статия за тях и ще направят всичко възможно да се защитят.

— Хайде, пак започна — Холи потръпна.

— Какво?

— Отново ме изплаши. Тъкмо бях започнала да се чувствам нормално, и ти ми напомни…

— Нищо никога не е нормално.

— Правилно. Все забравям.

 

 

Бюканън слезе с нея по стълбите до площадката на третия етаж. Беше й казал да се качи на асансьора от третия етаж, за да слезе във фоайето. По този начин, ако някой наблюдаваше номерата на етажите над вратата на асансьора във фоайето, щеше да си помисли, че Холи е била цяла вечер в стаята на Майк Хамилтън на третия етаж.

— Ако някой те спре, кажи му да те остави на мира или ще повикаш полицията. Но ако положението стане сериозно, кажи му разновидност на истината. Подготвяш репортаж за изчезването на Мария Томес и се опитваш да разбереш дали има някаква връзка между Томес и Дръмонд. Ако те притиснат да им кажеш кой е Майк Хамилтън, обясни, че той е поверителен източник на информация, който работи за Дръмонд. Кажи им, че се е свързал с теб, като е използвал фалшиво име. Той е недоволен служител. Иска да създаде неприятности на Дръмонд, но не желае да се разбере, че той е причината за тях. До този момент не ти е съобщил нищо, заслужаващо внимание.

Когато стигнаха на стълбищната площадка на третия етаж, Бюканън направи знак на Холи да почака, докато проверяваше дали коридорът е чист. След като надзърна предпазливо през вратата, той се дръпна назад. Загриженият израз на лицето му накара Холи да се намръщи. Той й направи знак да го последва.

— Трябва да побързаме. Пред стаята на Майк Хамилтън има двама мъже.

Преди да напусне стая 512, Бюканън беше събрал багажа си, беше проверил дали е прибрал книгите и папките с данните от проверката на Холи в пътната си чанта и беше попълнил формуляр за напускане на хотела, който беше оставил върху леглото. С кратка бележка беше обяснил, че Майк Хамилтън напуска хотела, но според уговорката всички разходи трябва да бъдат записани по сметката на Чарлс Дъфи.

— Не искам да ме виждат повече хора отколкото е необходимо. Хайде. Да вървим.

Той бързо се спусна с Холи надолу по стълбите към изхода за фоайето.

— Изчакай, докато слязат хора от асансьора. Промъкни, се зад тях. Къде живееш?

Тя му каза.

— Аз ще тръгна една минута след теб. Ще взема такси и ако не ме следят, ще помоля шофьора да мине покрай апартамента ти. Дотогава таксито, което ще вземеш, сигурно ще те е откарало у дома. Отвори някой от прозорците, които гледат към улицата и остави лампата в стаята запалена. Ако видя, че прозорецът е отворен, ще знам, че при теб всичко е наред.

— Такси? Аз дойдох с моята кола.

— Тогава ще се прибереш у дома по-бързо. Вратата на асансьора се отваря. Тръгвай!

Тя докосна бузата му.

— Внимавай!

Бюканън продължи да чувства допира на пръстите й дълго след като тя беше тръгнала.

 

 

— Бюканън!

Сигурно се дължеше на преумората.

— Бюканън!

Или пък на разговора с Холи. Въпреки че беше пристигнал във Вашингтон, мислейки за себе си като за Питър Ланг, превъплъщаващ се в ролите на Чарлс Дъфи и Майк Хамилтън, при разговора си с Холи той беше принуден да говори като Бюканън — самоличност, която на всяка цена се опитваше да избягва.

— Бюканън!

Затова, когато чу някакъв мъж да го вика по име, докато се отдалечаваше от хотела по мократа от дъжда и обгърната от мъгла улица, Бюканън почти се обърна инстинктивно, за да види кой го търси.

Това беше грешка, веднага осъзна той, и успя да се спре преди да се обърне докрай, но все пак леко беше извърнал глава и това беше напълно достатъчно за преследвача му.

— Да, ти! Бюканън!

Бюканън продължи да върви без да ускорява крачка и без да показва, че е напрегнат. Пулсът му се ускори, когато ЧУ зад себе си бързи стъпки по мокрия тротоар. По звука му се стори, че човекът е сам, но не посмя да се обърне, за да види дали е прав. Наближаваше десет и половина. Движението беше оредяло, от време на време през капчиците влага във въздуха проблясваха фаровете на някоя случайна кола. Бюканън се беше огледал незабелязано в двете посоки, когато напускаше хотела, нещо съвсем естествено, което му беше дало възможност да провери дали Холи не е била задържана или дали някой отвън не го наблюдава. Тъй като не беше видял признаци за подобно нещо, той беше свърнал от Масачузетс Авеню и беше поел на юг по Двадесет и първа улица.

Сега, с лудо биещо сърце, той осъзна, че Двадесет и първа беше еднопосочна и че колите също се движеха на юг, което означаваше, че се приближаваха към него отзад. Единственият начин да разбере дали някоя от тях не се е устремил към него, беше да погледне през рамо. Но ако направеше това, щеше да засили подозрението на преследвача си. На преследвачите си. Към първите забързани стъпки се бяха присъединили нови.

— Дявол да го вземе, Бюканън! — извика друг глас.

Гласът беше точно зад него, достатъчно близо за нападение.

Лишен от възможност за избор, Бюканън се извърна и видя добре сложен, около двадесет и пет годишен мъж с къса коса, който рязко спря, готов за отбрана. Но мъжът беше закъснял. Бюканън заби дланта на дясната си ръка в гърдите му. Ударът беше силен, но добре премерен, разчетен да отблъсне мъжа, а не да счупи ребрата му.

Мъжът залитна назад. Той издиша шумно, заучена реакция, която трябваше да му помогне да поеме силата на удара. Тази реакция, както и твърдостта на гръдния му кош подсказаха на Бюканън, че мъжът не е цивилен. Той беше военен — с тесни бедра и широки рамене, които придаваха по-голяма сила на горната част на тялото му. Докато мъжът се опитваше да запази равновесие, Бюканън замахна с левия си крак, като го изви така, че пищялът му се стовари върху външната част на лявото бедро на преследвача. В тази част на крака минаваше един особено чувствителен нерв. Ако той бъдеше наранен, жертвата не само изпитваше нетърпима болка, но кракът й оставаше временно парализиран.

Както и очакваше, преди мъжът да успее да се съвземе от удара в гърдите, той изсумтя, сграбчи крака си и рухна като подкосен на земята. Оставаше вторият мъж, който вече тичаше към него ругаейки, бръкнал с ръка под якето си. Бюканън хвърли към него пътната си чанта, което принуди мъжа да отскочи встрани и да вдигне ръка, за да я отбие. Преди мъжът да успее да се опомни и да извади пистолета, за който беше посегнал, Бюканън го приближи, и като стовари дланта си в основата на носа му, почувства как хрущялът поддаде. Погледът на мъжа щеше да се замъгли. Болката щеше да бъде нетърпима. Това даде на Бюканън достатъчно време да забие лакътя си в слънчевия сплит на мъжа и да изтръгне пистолета от ръката му, докато той се превиваше.

Бюканън веднага се обърна, сграбчи първия мъж, който се опитваше да се изправи и силно го блъсна в стълба на уличната лампа. Главата му издумка. Бюканън отново рязко се обърна към втория мъж, който лежеше прострян на тротоара и се опитваше да диша през счупения си нос, като бълваше кръв.

Ако това беше станало по време на сражение, Бюканън щеше да ги убие. В настоящия момент обаче той не желаеше да превръща този инцидент в нещо още по-сериозно, отколкото беше. Ако премахнеше хората на полковника, следващият път щяха да им дадат заповед да постъпят с него по същия начин, вместо да го задържат. А може би на тези мъже беше заповядано да го убият. Иначе защо вторият мъж щеше да се опитва да извади оръжието си.

Там, откъдето беше дошъл, на ъгъла на Масачузетс Авеню и Двадесет и първа беше спряла добре облечена двойка възрастни хора, които изумено гледаха към Бюканън. Жената вдигна трепереща ръка към него и пронизително изпищя.

Бюканън грабна пътната си чанта и хукна. Постъпката му не се дължеше само на опасението, че скоро тук щеше да пристигне полицейска кола. Това, което накара адреналина да нахлуе в тялото му в още по-големи количества, още по-стремително, бяха двамата мъже, които притичаха иззад ъгъла в отговор на писъка на жената. Щом видяха Бюканън, те се втурнаха напред. Гърдите им бяха мускулести, а раменете широки също като на двамата мъже на тротоара.

Бюканън побягна още по-бързо. Шевовете на раната в хълбока му заплашваха да се скъсат, но той не обръщаше внимание на болката. Трябваше да продължи напред. Защото щом втората двойка мъже го бяха видели и се бяха втурнали към него, и двамата бяха бръкнали под якетата си и извадили пистолети. Вече нямаше никакво място за съмнение. Това не беше просто екип за наблюдение. Това беше ударна група.

Какво ли бяха направили с Холи?

Но не можеше да си позволи да мисли за това. Трябваше да напрегне всички сили, за да остане жив. Първото нещо, което трябваше да направи, беше да се измъкне от тази проклета еднопосочна улица, където беше уязвим откъм гърба за автомобилите, които се движеха по нея. Когато наближи Р Стрийт, той рискува и изгуби известно време, за да погледне назад. Видя, че между две приближаващи коли има достатъчно разстояния и се втурна между тях, като се надяваше, че те ще го прикрият, защото забеляза, че мъжете бяха насочили пистолетите си към него. Изсвири клаксон. Рязко изскърцаха спирачки. Той се хвърли към отсрещния тротоар, подхлъзна се в една локвичка, но успя да запази равновесие, а после бързо сви зад ъгъла, тъй като колите вече не го прикриваха. В този миг прогърмяха два изстрела и куршумите разбиха един прозорец на отсрещната страна на улицата.

Като стисна здраво пистолета, който беше отнел от мъжа, на когото беше счупил носа, Бюканън побягна още по-бързо. Стори му се, че дъждът се е усилил, а нощта е станала по-тъмна. По улицата нямаше никакво движение. Заради дъжда хората предпочитаха да си стоят по домовете. Отпред, на отсрещната страна една мъждива улична лампа осветяваше малка уличка, която водеше на юг, пресичайки квартала между Двадесет и първа и Двадесета улица. Бюканън хукна към нея. Пътната чанта затрудняваше движението му, но той не можеше да я хвърли. Не можеше да се откаже от книгите и папките, които бяха в нея.

Зад него се разнесоха ругатни, запъхтяно дишане, бързи стъпки. Името на уличката беше „Хопкинс“. Той хукна по Р Стрийт и излезе на нея, като потръпна, когато в ъгъла на зданието, което беше подминал, се забиха няколко куршума. Веднага се обърна, приведе се и се прицели, подпрял лакът на свитото си коляно, като се мъчеше да овладее треперенето на ръката си. Дъждовните капки се смесваха с потта по челото му. Той надзърна иззад ъгъла, но тъмнината му пречеше да се прицели както трябва. Но след като той не можеше да вижда ясно, същото се отнасяше и за преследвачите му. Като прецени доколкото можа позицията на противниците си, той натисна спуска и стреля три пъти. Изстрелите отекнаха в тясната уличка и ушите му за миг заглъхнаха.

Въпреки това чу дрънченето на гилзите, които паднаха на паважа и стон, сякаш беше улучил един от мъжете, макар че нямаше как да разбере дали някой от куршумите му е попаднал в целта, защото и двамата мъже се бяха хвърлили по корем на улицата и бяха започнали да стрелят по него. Един куршум откърти парче от ъгъла на сградата, което за малко не се заби в очите му. Бюканън се отдръпна назад и стреля още три пъти към мъжете, които се бяха претърколили в противоположни посоки, като се опитваха да се скрият зад паркираните коли.

Бюканън нямаше намерение да остане неподвижен и да позволи на числено превъзхождащия го противник да го обгради в започналата престрелка. Щом мъжете изчезнаха от погледа му, той се отдръпна наведен назад, изправи се и хукна към края на тясната уличка. Изстрелите бяха разбудили обитателите на апартаментите по горните етажи. Започнаха да светват лампи. Хората глупаво излагаха на показ силуетите си зад прозорците. Бюканън продължи да бяга. До слуха му достигна вой на сирена, който постепенно се усилваше. Чу как някакъв прозорец се отвори. Някой отгоре извика. Но единствените звуци, които го интересуваха, бяха бързите, отекващи стъпки зад него.

Бюканън се извърна, видя как двамата мъже се появиха в началото на тясната уличка и стреля още два пъти. Мъжете се разделиха и хлътнаха в съседните входове.

Бюканън продължи да бяга, като непрестанно променяше посоката, за да не могат да се прицелят в него. Край левия му ръкав профуча куршум, друг раздвижи въздуха край дясното му ухо. Но този път той не чу гърмежи, само зловещи приглушени звуци, сякаш някой налагаше с ръка възглавница. Мъжете бяха поставили заглушители на пистолетите си, затова звукът от оръжието на Бюканън прокънтя сякаш още по-силно, когато той отново се обърна и стреля. В още няколко от апартаментите на по-горните етажи светнаха лампи. Воят на сирената приближаваше и ставаше все по-силен. Към нея се присъедини втора.

Бюканън изскочи от тясната уличка, втурна се в дъжда през О Стрийт и зави наляво към Двадесета Улица. Изпита облекчение, че за миг се е измъкнал от линията на обстрел, но внезапно се стегна, когато зад него се появи светлина от фарове. Застанал по средата на улицата, като не знаеше в коя посока да поеме, той се обърна и се озова с лице към приближаващите го фарове. Изскърцаха спирачки. Но колата нямаше да успее да спре навреме. Бюканън скочи напред върху капака на колата, плъзна се по него, за да омекоти удара и притисна лице в предното стъкло. За негова изненада погледът му се спря на червената коса на Холи Маккой, която не можеше да бъде сбъркана.

Лицето на Холи беше изкривено от ужасен, безмълвен писък. В този момент чистачката удари Бюканън по лицето, той рязко вдигна глава, взря се над покрива на колата, която беше започнала да занася и видя двамата мъже, които се появиха на изхода на тясната уличка. Запъхтян, Бюканън вдигна пистолета си и стреля четири пъти над покрива на колата без да успее да се прицели както трябва. Въпреки това мъжете бързо свърнаха назад и потърсиха прикритие.

— Карай, Холи! Не спирай! Карай! — изкрещя той.

Колата престана да занася и започна да набира скорост. Бюканън се свлече назад и удари лицето си в стъклото. Той се огледа трескаво през рамо и видя, че бяха стигнали Двадесета улица. Тя беше еднопосочна, водеше на север и това принуди Холи да завие наляво, за да се включи в оределия поток от автомобили. Но ускорението отхвърли Бюканън настрани и той се плъзна по корем напряко върху мокрия капак. Стиснал пътната чанта в лявата си ръка и пистолета в дясната, той не можеше да се хване за нищо. Но дори и ръцете му да бяха свободни, върху мокрия капак нямаше нищо, за което да се хване.

Колата продължи да завива, а Бюканън продължи да се плъзга. Очакваше всеки момент да падне на асфалта. Прибери лактите си. Претърколи се. Дръж главата си вдигната, напомни си той на ум. Не можеше да допусне отново да нарани главата си. В този момент започна да се свлича по дясната страна на капака. Сърцето му биеше лудо. Изведнъж погледът му се спря на страничното огледало. Бюканън се хвана за него с лявата си ръка, сви крака, усети как нещо го дръпна назад и увисна над улицата. Страничното огледало се огъна от тежестта му. Той продължи да го стиска с лявата си ръка, увисна още по-надолу, обувките му бяха вече на няколко сантиметра над асфалта. Колата занесе. Обувките му докоснаха асфалта. Колата намали скорост. Когато страничното огледало се откърти, Бюканън падна на улицата, претърколи се в една локва, останал без дъх и отхвръкна напред.

Неуверено се изправи на крака. Към него се движеха още фарове. Дочу вой на сирени. Помисли си, че чува тропот на забързани стъпки. В този миг наистина чу как Холи вика от колата. Тя натисна бутона за отключване на вратите. Но вместо да отвори предната врата, Бюканън отвори задната, хвърли се на седалката и затръшна вратата след себе си. Като се сниши, за да не се вижда, той извика:

— Хайде, Холи! Тръгвай!

 

 

Тя се подчини, вперила поглед напред, към чистачките, които потракваха по стъклото. От време на време очите й се стрелкаха към огледалото за обратно виждане, за да провери дали сирените бяха на полицейски коли, тръгнали да я преследват. Но фаровете отзад не приближаваха бързо, на тротоара не изскочиха мъже с пистолети, готови да стрелят по колата, а сирените продължаваха да вият някъде далеч и вече не така заплашително.

— Какво се случи? — смаяно попита Холи.

Тя зави надясно по Масачузетс Авеню, продължи известно време по Дюпон Съркъл и после се отправи на юг, по Кънектикът Авеню. През това време Бюканън бързо й обясни, все така ниско приведен на задната седалка, за да не се вижда. Въпреки че преследвачите им знаеха каква кола кара Холи, те щяха да се оглеждат за мъж и жена, а не за сама жена.

Ръцете на Холи, които стискаха волана, бяха изпотени.

— Ранен ли си?

— Имам няколко скъсани шева — гласът му беше напрегнат. — Ако е само това, ще се оправя.

— До следващия път.

— Слава Богу, че случайно се появи на онази улица.

— Нямаше нищо случайно в появата ми. Когато пое по Двадесет и първа улица и започнаха да те преследват, ти хукна по тротоара и се втурна между две минаващи по улицата коли.

— Точно така. Но откъде знаеше…

— Втората кола, онази, която ти свирна, беше моята. Когато пиколото на хотела ми я докара, реших да обиколя квартала, за да проверя дали не ме следят.

— Започваш да се учиш — поклати глава Бюканън.

— Освен това исках да видя дали си напуснал хотела без проблеми. Карах към теб, когато видях пламъците от изстрелите, но ти прекоси улицата преди да успея да привлека вниманието ти. После изчезна по Р Стрийт. Аз бях подминала тази пресечка, затова сметнах, че ако завия наляво по О Стрийт, ще мога да те видя, когато излезеш от Хопкинс или от Двадесета улица.

— Ами ако бях останал на Р Стрийт?

— Не приличаш на човек, който ще тръгне да бяга по права линия.

— Ти наистина се учиш — каза Бюканън. — Бързо и много добре.

— Измъкване и бягство — Холи въздъхна. — Пропуснах този курс, когато бях в журналистическия факултет.

— Не исках да те замесвам. Изобщо не съм си помислял за това. Съжалявам, Холи.

— Е, станалото — станало. Но и аз имах пръст в това. Не бях длъжна да се съгласявам да се срещна с теб. Можех да остана настрана. Аз съм голямо момиче. Отдавна престанах да позволявам на хората да ми казват какво да правя. Искаш ли да ти кажа истината? Помислих си, че искаш да се срещнеш с мен, за да ми кажеш нещо, което ще ми позволи да се върна към статията. Проявих алчност и постъпих глупаво. А сега си плащам за това.

— Тогава разбираш — приведен на задната седалка, Бюканън заговори неохотно. — Даваш си сметка, че след като ни видяха заедно, те си мислят, че и двамата представляваме заплаха за тях. По-рано това беше просто възможност, но сега животът ти наистина е в опасност.

Холи се опита да овладее дишането си.

— Имах и друга причина да се съглася да се срещна с теб. При това, още по-глупава. Тя нямаше нищо общо със статията. Дълбоко в себе си исках отново да те видя. Тъпо, нали?

В колата настъпи тишина, нарушавана единствено от потракването на чистачките и монотонното бръмчене на двигателя.

Холи чакаше мълчаливо. Най-накрая каза:

— Не отговаряй. Остави ме да си мисля какво ли не. Накарай ме да се чувствам като глупачка.

— Не…

— Какво?

— Поласкан съм.

— По-добре кажи нещо по-конкретно, или, Бог да ми е на помощ, ще спра тази кола и…

— Това, което се опитвам да ти обясня, е че не ме бива много в тези неща. Не съм свикнал на хората да им пука за мен — долетя от задната седалка безплътния глас на Бюканън. — Никога не съм се задържал достатъчно дълго на някое място, за да създам връзка с някого.

— Веднъж.

— Да. С Хуана. Точно така. Веднъж.

— А сега аз рискувам живота си, за да ти помогна да откриеш точно тази жена. Прекрасно. Страхотно.

— Нещата са много по-сложни — каза Бюканън. — Причината не е само в това, че никога не съм се задържал достатъчно дълго на някое място, за да създам връзка с някого. Аз никога не съм бил достатъчно дълго един и същ човек. Не аз искам да открия Хуана. Питър Ланг иска да я открие.

— Питър Ланг? Не каза ли, че това е бил един от твоите псевдоними?

— Самоличности.

— Мисля, че ще започна да крещя.

— Недей! По-късно. Не сега. Измъкни ни от града.

— В каква посока?

— На север. Към Манхатън.

— А какво има…

— Фредерик Молтин. Бившият съпруг на Мария Томес. Освен това трябва да направим още нещо.

— Да ти намерим психоаналитик.

— Сега не е време за шеги.

— Не се шегувам.

— Да спрем до някой монетен телефон.

— Започвам да си мисля, че аз съм тази, която се нуждае от психоаналитик.

 

 

В един часа сутринта между Вашингтон и Балтимор Холи паркира на една отбивка за камиони по I–95. Бюканън слезе от колата и се запъти към един от монетните апарати.

— Служба за доставка на продукти „Потомак Кетъринг“ — отговори мъжки глас.

— Тук Протей. Трябва да говоря с полковника.

— В момента го няма, но ако искаш, остави му съобщение.

— Кажи му, че аз съм разбрал неговото съобщение. Кажи му, че няма да му създам никакви неприятности. Кажи му, че можех да убия онези четирима мъже снощи. Кажи му да ме остави на мира. Кажи му да остави Холи Маккой на мира. Кажи му, че искам да изчезна. Кажи му, че това, което правя с Холи Маккой, няма никаква връзка с него. Кажи му, че Холи не знае за него и не се интересува от него.

— Ти определено имаш доста да му казваш.

— Просто му предай съобщението.

Бюканън затвори, като си даваше сметка, че номерът на монетния автомат автоматично се е изписал на екрана на устройството за проследяване на телефонни разговори, с което „службата за доставка на продукти“ разполагаше. Ако полковникът отхвърлеше предложението на Бюканън за примирие, скоро районът наоколо щеше да гъмжи от негови хора.

Той бързо се отправи към колата и седна, този път отпред.

— Направих всичко, каквото можах. Да потегляме.

Когато Холи се включи в движението, той протегна ръка към пътната си чанта. Движението го накара да потрепери от болка. Бюканън свали панталоните си.

— Хей, какво правиш? — попита Холи.

Краката му бяха голи.

— Преобличам се. Целият съм подгизнал — на светлината на фаровете от преминаващите автомобили той огледа панталоните си. — И кървя. Бях прав. Наистина няколко шева са се отворили — той извади тубичка с антибиотичен крем и ролка бинт от пътната чанта и се зае да сменя превръзката на хълбока си. — Знаеш ли от какво имам нужда?

— От нормален живот?

— От малко кафе и сандвичи.

— Разбира се. От пикник.

 

 

Полковникът се намръщи и остави слушалката на телефона. В конспиративната квартира, на пет преки на север от редакцията на „Вашингтон Поуст“, Алън, който наблюдаваше полковника, докато слушаше разговора по деривата, също остави слушалката.

Единственият звук беше приглушения шум от преминаваща наблизо кола.

— Искате ли да чуете моя съвет? — попита Алън.

— Не! — тясното лице на полковника изглеждаше измъчено от напрежение и умора.

— Е, така или иначе, ще ви го дам — сянката на бакенбардите подчертаваше пълните бузи на Алън. — Бюканън иска да изчезне. Той моли за примирие. Съгласете се. Нищо няма да спечелите, но можете да загубите всичко.

— Това е твоето мнение, така ли? — сухо попита полковникът. — Не съм свикнал да получавам съвети от цивилни, особено когато не разбират сериозния характер на провинението на Бюканън. Не мога да позволя някой от войниците ми да напусне частта си, още по-малко Бюканън. Той знае твърде много. Казах ти и преди, неговото поведение го превръща в заплаха за сигурността. Говорим за хаос.

— А престрелките по улиците не са ли хаос? Това няма нищо общо нито с принципите, нито със сигурността. Тук става дума за гордост. Аз се страхувах от това, което може да се случи, ако военните се намесят в операции на цивилното разузнаване. Не сте свикнали да приемате съвети от цивилни? Е, може би трябва да прочетете Конституцията. Защото там пише, че това, което трябва да правите, е да получавате съвети. Без надзор от страна на Управлението вие ставате независими. А това страшно ще ви хареса, нали? Ще имате на разположение ваша лична армия, която ще прави това, което й наредите. Ще водите ваши лични войни.

— Махай се оттук! — заяви полковникът. — Постоянно се оплакваш, че не можеш да се видиш с жена си и децата си. Върви си вкъщи.

— И да ви оставя да командвате? В никакъв случай! Оставам с вас, докато този проблем не бъде решен — каза Алън.

— Е, в такъв случай, приготви се за дълго и тежко бдение.

— Няма нужда от него. Всичко, което трябва да направите, е да оставите Бюканън на мира.

— Не мога! Не и докато е с този репортер.

— Но Бюканън казва, че тази работа с репортера няма нищо общо с вас.

— И ти вярваш на това?

— Той не е глупак. Преди малко споменах за печалби и загуби. Той няма да спечели нищо, ако тръгне срещу вас — напротив, ще загуби всичко. Но ако продължите да го преследвате, Бюканън ще се озлоби и ще тръгне срещу вас, а честно казано, полковник, той е последният човек, когото бих искал да имам за враг.