Дейвид Морел
Фалшива самоличност (7)

6.

Александрия, Вирджиния

Конспиративната квартира се намираше на третия етаж, поредният апартамент в поредния огромен комплекс, където Бюканън лесно можеше да се смеси с останалите хора без да привлича внимание. След като пристигна във Вашингтон от Флорида, той се беше обадил от монетен автомат, за да докладва на оперативния си агент, както беше правил и от различни спирки по маршрута на Амтрак. Мъжки глас му каза да чака седнал на стълбите пред библиотеката на Конгреса в три часа следобед. Точно в уречения час един мъж на средна възраст, облечен със син блейзър и сиви панталони спря до него и се наведе да завърже дясната си обувка. Когато мъжът отмина, Бюканън скри малкия плик, който мъжът беше побутнал към него. Той изчака още пет минути, после влезе в библиотеката на Конгреса, отиде в мъжката тоалетна и се заключи в една от кабините, където отвори плика, извади от него ключ и прочете бележката, в която се казваше какво име ще използва. Бяха дадени някои биографични данни, адрес в Александрия и номер на апартамент. Хартията и плика съвсем не бяха обикновени. Той ги пусна в тоалетната чиния и остана, докато се разтворят напълно във водата. После отиде в читалнята на библиотеката, разгледа внимателно картата на района и видя кои от по-големите улици минаваха близо до апартамента в Александрия.

Малко преди шест часа същата вечер Бюканън слезе от едно такси на няколко пресечки от апартамента и измина останалия път пеша, като по навик използва процедурите за освобождаване от „опашка“, в случай че някой го следеше.

Името му сега беше Дон Колтън, така пишеше в бележката. Колтън работеше за списание, рекламиращо курорти по целия свят, което, предположи Бюканън, беше свързано по някакъв начин с шефовете му. Представянето му за журналист в това списание беше отлично прикритие, помисли си той, защото такъв журналист по правило пътуваше много, така че на никого от съседите му нямаше да се стори необичайно, че почти не се задържа в апартамента си. Но тъй като шефовете му не бяха имали достатъчно време, за да изработят подробна легенда специално за него, Бюканън веднага предположи, че тази самоличност по всяка вероятност е временна, универсална, подходяща за всеки един от колегите му и шефовете му я използваха в непредвидени случаи.

Като Дон Колтън Бюканън беше в режим на изчакване, преди да го изпратят Бог знае къде и като Бог знае кой.

Той подмина асансьора и се качи до третия етаж по пожарното стълбище. Тъй като повечето хора предпочитаха асансьорите, вероятността да срещне някого по стълбите беше твърде малка. Бюканън стигна до бетонен коридор с флуоресцентни лампи по тавана. Както се беше надявал, наоколо не се виждаше никой, тъй като обитателите вече се бяха прибрали по домовете си след работа. От двете страни на коридора имаше врати на апартаменти. Докато вървеше по зеления мокет, чу иззад една от вратите да се разнася музика, а зад друга гласове. Щом стигна пред номер 327, той извади ключа, който беше получил, и влезе в апартамента.

Бюканън запали лампите, огледа комбинираната всекидневна-кухня, заключи вратата, провери какво има в шкафовете, банята и спалнята, като през цялото време избягваше прозорците, после изгаси лампите, дръпна завесите и най-накрая отново запали лампите. Едва тогава се отпусна на дивана. Беше в безопасност. Засега.

 

 

Апартаментът приличаше на хотелска стая — чист, но практичен и безличен. Един от ъглите на всекидневната беше превърнат в мини офис — с бюро, компютър, принтер и модем. Върху масичката за кафе бяха подредени няколко броя от списанието, за което се предполагаше, че работи и когато Бюканън прегледа съдържанието им, откри статии, подписани с неговия псевдоним — още едно указание, че Дон Колтън беше универсална самоличност. Очевидно списанията бяха приготвени доста преди това и не само за него, но за всеки от полевите агенти, който в момента използваше това прикритие. Дон Колтън — поне настоящият Дон Колтън — нямаше да се задържи дълго време тук.

Въпреки това Бюканън трябваше да придаде достоверност на човека, чиято роля играеше и първата му стъпка беше да се запознае със статията, която би трябвало да е излязла изпод перото му. Но тъкмо беше стигнал до средата на очерка за Таити, когато неочаквано откри, че бяха изминали два часа. Той се намръщи. Главоболието му, което не преставаше да го мъчи от момента, когато беше ударил главата си в Канкун, се усили и той с учудване си даде сметка, че ролята на журналист в списание за реклама на курорти вече не го вълнува. Изморен, той се изправи, отиде в кухнята, която беше отделена от всекидневната само с един бар-плот и си наля от бутилката с бърбън, която се намираше до хладилника, заедно с бутилка джин и бутилка ром. После си сложи лед и се поколеба какво да направи първо — да се изкъпе, или да отвори консерва чили, която беше открил в един от шкафовете. Утре трябваше да реши какво да направи по въпроса с чистите дрехи. Онези, които беше видял в гардероба в спалнята, му бяха твърди малки. Но той не можеше да напусне апартамента без да уговори процедура за връзка с шефовете си, така че те да знаят как да го открият. В този момент телефонът иззвъня.

Звукът го стресна.

Той се извърна към дневната, втренчил поглед в апарата, който се намираше върху малка масичка до дивана. Телефонът отново иззвъня. Бюканън отпи от бърбъна, като изчака нервите му да се отпуснат. Телефонът иззвъня за трети път. Мразеше телефоните. Намръщен, той се отправи към всекидневната и вдигна слушалката преди телефонът да иззвъни за четвърти път.

— Ало — той се опита гласът му да прозвучи естествено.

— Дон! — възкликна жизнерадостен мъжки глас. — Аз съм, Алън! Не бях сигурен дали вече си се върнал. Как си, дявол да те вземе?

— Добре — каза Бюканън. — Чудесно.

— Добре ли мина командировката?

— Най-вече последната част.

— Да, в картичките, които ми изпрати, беше споменал, че в началото си имал проблеми. Нищо страшно, надявам се?

— Нищо страшно! — повтори Бюканън.

— Страхотно! Слушай, приятелю, знам, че е късно, но не си спомням откога не съм те виждал. Какво ще кажеш? Вечерял ли си? Искаш ли да се видим?

— Не — отговори Бюканън. — Още не съм вечерял.

— Е, ами да намина тогава, а?

— Ами да, защо не?

— Чудесно, Дон. Нямам търпение да те видя. След петнадесет минути съм при теб. Помисли къде искаш да похапнем.

— В някой ресторант, където е тъмно и не много претъпкано. Може би с пианист.

— Четеш ми мислите, Дон, направо ми четеш мислите!

— До скоро — Бюканън остави слушалката и започна да разтрива слепоочията си. Репликата на мъжа за пощенските картички и неговата собствена реплика за пианиста бяха двете части на опознавателната парола в случай, че се свържеха с него. Така пишеше в бележката, която беше унищожил в библиотеката на Конгреса. Скоро отново трябваше да докладва и да отговаря на въпроси, свързани с изпълнението на последната му задача.

Беше изгубил представа за кой пореден път ще прави това. Главата продължаваше да го боли. Помисли си, че трябва да измие лицето си, но първо отпи от чашата с бърбън.

 

 

Петнадесет минути по-късно, точно по график, на вратата се позвъни. Бюканън погледна през шпионката и видя около четиридесет годишен късо подстриган пълен мъж с кафяво карирано спортно сако. Гласът, който беше чул по телефона, не му беше познат, затова Бюканън не се изненада, че никога не е виждал този мъж, при положение, че гласът по телефона беше негов. Независимо от това Бюканън се беше надявал, че ще дойде някой от оперативните агенти, с които беше работил преди. Бяха му се събрали твърде много промени.

Бюканън предпазливо отвори вратата. Все пак не можеше да бъде сигурен, че точно това е човекът, който щеше да установи контакт с него. Но мъжът веднага разсея подозренията му, като заговори със същия жизнерадостен тон, който Бюканън беше чул преди това.

— Дон, изглеждаш страхотно. В картичките не споменаваш, че си свалил някой и друг килограм.

— Храната не ми понесе. Влизай, Алън. Мислех си, че не ми се ходи на ресторант. Нямам настроение да слушам пианист.

— Както кажеш — мъжът, който преди малко се беше представил като Алън, несъмнено псевдоним, внесе в апартамента метално куфарче и изчака, докато Бюканън заключи вратата. После поведението му рязко се промени, сякаш беше актьор, който е изоставили ролята си щом е слязъл от сцената. Държанието му стана делово.

— Днес следобед проверихме апартамента. Няма бръмбари. Как се чувстваш?

Бюканън сви рамене. Истината беше, че се чувстваше изтощен, но беше обучен да не проявява признаци на слабост.

— Раната ти зараства ли добре? — попита мъжът.

— Инфекцията изчезна.

— Чудесно — отсече мъжът. — А как е главата ти? Казаха ми, че си я ударил…

— Глупава случайност — каза Бюканън.

— В доклада, който получих, се споменава за контузия.

Бюканън кимна.

— И фрактура на черепа — продължи мъжът.

Бюканън отново кимна. От движението главоболието му се усили.

— Импресивна фрактура на черепа. Малка частица кост отвътре е притиснала мозъка, на това се дължи контузията. Самата кост не е счупена. Не е кой знае колко сериозно. Прекарах една нощ под наблюдение в болницата във Форт Лодърдейл. После лекарят ме освободи. Нямаше да ме пусне, ако…

Пълният мъж, който се представяше като Алън, седна на дивана без да сваля погледа си от Бюканън.

— Така пише в доклада. В него пише още, че ти предстои още един преглед, още една компютърна томография, за да се види дали отокът на мозъка ти е спаднал.

— Щях ли да вървя насам-натам, ако мозъкът ми е все още отекъл?

— Не знам — мъжът продължаваше да гледа Бюканън изпитателно. — Щеше ли? Вие, агентите от Специални операции имате особен начин на мислене. Считате, че за вас няма невъзможни неща. Проблеми, които биха затруднили обикновен човек, на вас не ви правят никакво впечатление.

— Не е така. Винаги поставям на първо място мисията. Ако преценя, че раната пречи на способността ми да изпълня мисията, ще съобщя веднага.

— Похвално. А ако си помислиш, че имаш нужда от почивка, също ли ще го кажеш?

— Разбира се. Кой отказва отпуск!

Мъжът не каза нищо, просто седеше и продължаваше да го гледа изпитателно.

За да смени темата, а и за да задоволи любопитството си, Бюканън попита:

— Какво стана във Форт Лодърдейл след като заминах? Всички ли останаха доволни от начина, по който се развиха събитията? Успяха ли да намерят снимките?

Мъжът наведе очи, нагласи комбинацията за ключалката на куфарчето и го отвори.

— Не знам нищо за това — каза сухо той и извади една папка. — Трябва да попълним някои документи.

Разтревожен, Бюканън седна срещу него. Инстинктите му го притесняваха. Може би това се дължеше на умората или беше последица от преживяното напрежение. Каквато и да беше причината, нещо в поведението на мъжа караше Бюканън да се чувства неловко.

Това не се дължеше на факта, че мъжът се държеше рязко. През осемте години, откакто работеше под прикритие, Бюканън беше работил с най-различни оперативни агенти, някои от които се държаха по начин, който веднага би ги дисквалифицирал от някое състезание по популярност. Но работата не изискваше от тях да се държат така, че да се харесат. Работата изискваше от тях да обмислят нещата в най-малки подробности и често нямаше време за излишна учтивост. Освен това не беше разумно да установяваш близки отношения с човек, когото по всяка вероятност едва ли някога ще видиш отново.

Опитът, натрупан през годините, беше научил Бюканън на това, и то не винаги безболезнено. В многобройните фалшиви самоличности, под които беше работил, от време на време му се беше случвало да се привърже към някого… Към Джак и Синди Дойл, например. Колкото и да се пазеше от това, то понякога се случваше и караше Бюканън да чувства някаква празнота, след като му се наложеше да замине. Ето защо на него не би трябвало да му направи някакво впечатление, че този оперативен агент желае да изслуша доклада му и да зададе въпросите си обективно, без всякакви емоции.

Но не беше това. Не това караше Бюканън да се чувства неловко. Беше нещо друго и най-доброто, което можеше да направи в момента, беше да го припише на преживяването с Бейли, на инстинкт, който го предупреждаваше да бъде изключително предпазлив.

— Ето подписана от мен приемателна разписка — каза пълният мъж, който се представяше като Алън. — А сега ми дай документите за самоличност на Виктор Грант.

В този момент Бюканън внезапно реши. Той нямаше доверие на този човек.

— Не са у мен.

— Как? — мъжът вдигна поглед от разписката.

— Трябваше да оставя документите в колата, когато я бутнах във водата във Форт Лодърдейл… за да могат властите да идентифицират шофьора, след като не успеят да открият трупа му… и да решат, че Виктор Грант е мъртъв.

— Всичко? Оставил си всичко?

— Шофьорската книжка. Кредитната карта. Картата за социалната осигуровка. Всичко. Трябваше да ги оставя в портфейла в якето, за да не ги отнесе течението. Наложи се да оставя всичко. Иначе полицията щеше да се усъмни, ако беше открила само шофьорска книжка.

— А паспорта, Бюканън? Говоря за паспорта. Не е трябвало да оставяш паспорта. Знаеш, че това е документът, на който най-много държим. Всеки човек с малко ум в главата може да се сдобие с фалшива шофьорска книжка. На кого му пука, дори и полицията да я намери? Но фалшив паспорт, първокласен фалшив паспорт, дявол да го вземе… Нещо повече, не разбираш ли, че бланката за паспорта е взета от Държавния департамент. Ако някой експерт от полицията изследва паспорта, ще възникнат куп въпроси, на които хората от Департамента няма да могат да отговорят. След което е твърде вероятно да започнат да задават въпроси на нас.

— Трябваше да го оставя — излъга Бюканън.

Всъщност, паспортът се намираше в спалнята, в малката пътническа чанта, която беше купил заедно с комплекта тоалетни принадлежности и няколко чифта резервно бельо, преди да отпътува от Флорида. В пътническата чанта се намираше и пистолетът, който Джак Дойл му беше дал. Бюканън нямаше намерение да казва на този мъж и за пистолета.

Той продължи:

— Ако властите направят пълно разследване на Виктор Грант, ще установят, че съм бил в Мексико. Ще установят, че там съм си показвал паспорта. След което ще се запитат: „А къде е той сега?“. Ще разполагат с портфейла ми. Ще разполагат и с куфара ми — оставих го в багажника на колата. Ще разполагат с всички вещи на Виктор Грант. С изключение на трупа му и на паспорта му? Не можех да допусна това. Един кадърен детектив може да реши, че Виктор Грант е инсценирал смъртта си, после е изчезнал с паспорта си, единственият документ, който ще му бъде необходим, ако иска да се измъкне от страната. Но тъй като оставих паспорта в якето, заедно с портфейла, това няма да събуди подозрението на властите.

— Умно, Бюканън — каза пълният мъж. — Само че има един проблем.

— О?

— Полицията не е открила паспорта.

— Това означава, че течението го е отнесло.

— А портфейла?

— Портфейлът беше по-тежък. Откъде да знам какво се е случило? Заповедите ми бяха да направя така, че Виктор Грант да изчезне. Направих го по най-добрия възможен за мен начин.

Пълният мъж го погледна изпитателно.

— Да не би липсващият паспорт да е накарал ченгетата да се усъмнят, че нещо не е наред? — попита Бюканън.

Пълният мъж продължи да го гледа изпитателно.

— Ще трябва да подпишеш този документ и да обясниш, че не можеш да предадеш паспорта.

— Както кажеш — отговори Бюканън. Той подписа документа и му го върна, след което Алън го прибра в куфарчето си.

— Следващата задача — пълният мъж бързо, макар и с неудоволствие разтвори една книжна торба и изсипа съдържанието й върху масичката за кафе.

Бюканън погледна към купчината списания, каталози, рекламни брошури на видео клубове и музикални магазини и останалите пощенски пратки. Те бяха адресирани до няколко души — Ричард Дана, Робърт Чеймбърс, Крейг Мадън и Брайън Макдоналд — последните псевдоними, които Бюканън беше използвал преди да стане Ед Потър в Мексико.

— Да почистим къщата — каза пълният мъж.

Бюканън кимна. За по-голяма убедителност при всяка една от многобройните самоличности той трябваше да разполага с доста повече неща освен съответните фалшиви документи. Като поща, например. Не беше естествено хората да не получават поща. Трябваше да се плащат сметки. Трябваше да се получават писма. Списания — хората се абонираха за множество списания. Ако някой твърдеше, че се казва Брайън Макдоналд и получаваше списание, адресирано на това име, списанието се превръщаше в още едно доказателство, че човекът е този, за когото се представя. Така че Бюканън винаги се абонираше за списания под съответното име, когато очакваше да прекара на дадено място по-дълго време. Но също както създаваше индивидуални особености за всяка от ролите, които му се налагаше да играе, така и списанията трябваше да съвпадат с вкусовете на всеки от героите му. Ричард Дана беше абониран за „Ранър’с Уърлд“. Робърт Чеймбърс харесваше „Гурме“. Крейг Мадън беше луд на тема филми и получаваше „Премиър“. Брайън Макдоналд обичаше „Кар енд Драйвър“. Тъй като списанията често продаваха списъците на абонатите си на компании за каталожна търговия, скоро различните герои на Бюканън започваха да получават каталози за нещата, които по всяка вероятност ги интересуваха и тази допълнителна поща спомагаше за постигане на още по-голяма убедителност на ролите, които играеше.

В края на краищата обаче Бюканън получаваше нова задача и заминаваше, като се отказваше от старата си самоличност и приемаше нова. На теория предишната самоличност вече не съществуваше. Въпреки това, макар че Бюканън вземаше мерки да преустанови получаването на поща на старите си адреси, неизменно се случваше да се получат някои пратки. За да разсее излишните съмнения, той винаги оставяше на хазяите адрес за препращане на кореспонденцията. Това беше известно сред професионалните кръгове като „адрес за удобство“ — сигурна, дискретна фирма, обикновено частна пощенска агенция, която не можеше по никакъв начин да бъде свързана с шефовете на Бюканън.

— Има ли нещо тук, което заслужава специално внимание? — попита пълният мъж, който се представяше като Алън. — Нещо, което си пропуснал да уредиш навреме? Трябва да знаем, преди да унищожим тези неща.

Бюканън прегледа пощенските пратки.

— Не. Списанията са за изхвърляне. Каталозите също. Тези търговски рекламни проспекти са точно това, което ги наричат — боклук. Това…

Той усети как по гърба му пробягват студени тръпки, когато вдигна една пощенска картичка.

— Адресирана е до Питър Ланг. Не съм използвал това име от шест години. Къде, по дяволите, се е губила толкова време?

— Никъде. Виж печата на марката. Някой я е изпратил от Балтимор… Миналата седмица.

— Миналата седмица? — Бюканън почувства как изстива. — Кой би искал да се свърже с Питър Ланг след шест години? Кой би могъл да си спомни за него? Кой би си направил труда…

— Точно това искаме да знаем — каза Алън. В хладния му поглед се четеше заплаха. — И защо картичка? Защо не писмо? И как разбираш това съобщение?

Разтревожен, Бюканън го прочете внимателно. То беше написано на ръка, с черно мастило, буквите бяха дребни, с тънки линии, богато украсени, но прецизно изписани.

Женски почерк. Нямаше име.

Пет изречения, някои недовършени, на пръв поглед без всякакъв смисъл.

Но не и за Бюканън. Нямаше нужда от подпис, за да разбере кой беше изпратил картичката. Защото тя несъмнено си беше дала сметка, че доста хора, особено шефовете на Бюканън, вече щяха да са прочели съобщението. Той се възхити на начина, по който беше кодирала посланието си.

Ето картичката, която никога не съм си мислила, че ще изпратя. Надявам се, че обещанието ти беше искрено. Същото място и време като последния път. Разчитам на теб. МОЛЯ ТЕ.

Бюканън прочете съобщението няколко пъти, после погледна към пълния мъж, който го наблюдаваше навъсено.

— Е? — така наречения Алън се навъси още повече.

— Една жена, която ме познаваше, когато се представях за Питър Ланг — спокойно отвърна Бюканън. — Трябваше ми за прикритие.

— Това ли е всичко?

Бюканън сви рамене.

— Коя беше тя, Бюканън?

— Беше толкова отдавна, че дори не си спомням името й.

— Не ми казвай, че твоята прочута памет ти изневерява!

— Помня само най-важните неща. Тя не беше измежду тях.

— Защо не е написала името си?

— Беше доста ексцентрична. Поне това си спомням. Може би си е помислила, че ще бъде ефектно и загадъчно, ако изпрати картичка без подпис.

— И въпреки това, без име на картичката, име, което твърдиш, че не можеш да си спомниш. Ти знаеш кой е изпратил съобщението.

— Тя доста често правеше подобни неща. Неподписани, загадъчни бележки. Намирах ги в банята, в пижамата си, в чекмеджето за чорапи. Казах ти, беше ексцентрична. Но беше страхотна, а и никога не съм виждал толкова обработен и елегантен почерк. Тя се гордееше с това — с почерка си.

— Но какво означава това?

— Проклет да съм, ако знам. Може да е била дрогирана, когато го е писала. Или пък толкова се е старала съобщението да изглежда ефектно, та не си е дала сметка, че нищо няма да разбера.

Пълният мъж се навъси още повече.

— И ей така, след цели шест години, е решила да ти пише.

— Няма друго обяснение — каза Бюканън. — Защото точно това е станало. Дори не се е сетила да си напише адреса. Така обичаше да действа — импулсивно.

— Каква е тази работа със „същото място и време като последния път“?

— Нямам никаква представа.

Агентът не помръдна. Той продължи да гледа изпитателно Бюканън, сякаш се опитваше да го накара да почувства такова неудобство, че да прояви някакъв признак на слабост.

Бюканън отвърна на погледа му.

След тридесетина секунди Алън въздъхна и протегна ръка към Бюканън да му върне картичката. После я пъхна в хартиената торба заедно със списанията, каталозите и рекламните брошури, сложи торбата в металното си куфарче и го заключи.

— Е, скоро пак ще си поговорим, Бюканън — каза той и се изправи.

— Почакай малко!

— Някакъв проблем ли има? — попита мъжът. — Или може би си забравил да ми кажеш нещо?

— Да. Какво става с новата ми самоличност?

— Нова самоличност?

— Шофьорската книжка и кредитната карта, всички документи за Дон Колтън.

Мъжът се намръщи.

— Сигурно си останал с погрешно впечатление. Няма да получиш нова самоличност.

— Как?

— Няма да ти трябва. Наемът, таксата за телефона и другите сметки се плащат по пощата от една от организациите, които използваме за прикритие. Тук има достатъчно храна, така че няма да ти трябва чекова книжка, за да пазаруваш от супермаркета, нито пък ще ти е необходима кредитна карта, за да отидеш на ресторант. И тъй като искаме да бъдеш наблизо, няма да ти трябват документи, за да наемеш кола.

— А дрехи? Трябва ми кредитна карта, за да подменя нещата, които изоставих във Форт Лодърдейл. Това, което е в гардероба, ми е твърде малко.

— В спалнята има сив памучен анцуг. Достатъчно голям е и засега ще ти свърши работа. Когато дойда, за да те откарам в болницата за компютърната томография, ще ти донеса още някои неща.

— Това ли е всичко? Оставяш ме без документи, с които да мога да докажа легендата си?

— Бюканън, ние не искаме да доказваш легендата си. Не искаме да попадаш в ситуация, в която ще се наложи да доказваш легендата си. Не искаме Дон Колтън да напуска този апартамент. Не искаме да се размотава из сградата, или да ходи по ресторанти, или в магазини и да размахва документи за самоличност. Дон Колтън е невидим. Той живее в този комплекс от години и никой не го познава. Разбираш ли, той постоянно пътува. Ето защо щом си стоиш тук, никой няма да ти досажда, а освен това не искаме ти да досаждаш на никого. Ясно ли ти е?

Бюканън присви очи.

— Да, ясно ми е.

— Не искаме дори пица да си поръчваш по телефона.

— Казах, че ми е ясно! Освен това, как бих могъл да си поръчам пица? Почти не са ми останали пари.

— Добре — мъжът взе куфарчето си и се запъти към вратата.

— Значи оставам в безтегловност?

Мъжът продължи да върви.

— Докато не преценим до каква степен сме успели да ограничим пораженията в Канкун, Мерида и Форт Лодърдейл. Преди малко ми каза, че ще поискаш почивка, ако прецениш, че имаш нужда от такава. Каза, че никой не отказва отпуск — мъжът стигна до вратата, отключи я и погледна към Бюканън. — Е, сега си в отпуск. Доста време си работил под прикритие. Осем години. Твърде дълго. Време е за почивка.

— Ами ако не искам почивка?

Мъжът хвана дръжката на вратата.

— Странно, Бюканън.

— Какво?

— Казаха ми, че си истински фанатик по отношение на самоличностите, които използваш.

— Точно така.

— Като актьор, който работи по метода на Станиславски. Измисляш си подробна история за героите си. Обличаш се, храниш се, а понякога дори вървиш така, както смяташ, че би вървял определен човек. Осигуряваш на всеки от тях строга индивидуалност.

— Отново си прав. Вживявам се в ролите си, иначе няма да оцелея.

— Разбира се. Работата е там, че ми казаха, че си готов едва ли не да откъснеш главата на всеки, който се обърне към теб с истинското ти име. Но аз току-що го направих, а всъщност, откакто дойдох, го направих няколко пъти. Трябваше да настояваш да те наричам Дон Колтън.

— В това няма нищо странно. Докато не получа документи за самоличност и биографични данни за Дон Колтън, не мога да се превъплатя в него. Просто нямам самоличност, в която да се вживея.

— Е, в такъв случай бих очаквал от теб да настояваш да те наричам Виктор Грант.

— Как бих могъл?

— Не разбирам.

— Невъзможно е да ме наричаш Виктор Грант. Нямаше да реагирам на това име.

— Защо?

— Защото Виктор Грант е мъртъв.

Внезапно Бюканън почувства отново студени тръпки, когато разбра значението на това, което току-що беше казал.

Мъжът, който се представяше като Алън, също го разбра много добре.

— Както каза, в момента си в безтегловност — той натисна дръжката и отвори вратата. — Стой тук. Пак ще ти се обадя.

 

 

Бюканън се облегна на заключената врата и започна да разтрива слепоочията си. Толкова много неща не бяха наред, че не знаеше откъде да започне да анализира.

Опитай се да започнеш с това — защо го излъга за паспорта и защо не му каза, че имаш оръжие.

Не исках да ги загубя. Не ми вдъхна доверие.

Е, в това отношение се оказа прав. Каквото и да беше този разговор, той не беше доклад за изпълнението на задачата ти. Той не поиска да му разкажеш за това, което си направил. И не ти даде нови документи за самоличност. Остави те в безтегловност. Повече приличаше на разпит, само дето не ти зададе други въпроси, освен за…

Картичката.

Бюканън отиде до бар-плота в кухнята, наля си още бърбън и сложи лед в чашата. Отпи голяма глътка и усети как мускулите на лицето му се изопват от напрежение.

Картичката.

Да, паспортът не беше единственото нещо, за което излъга. Какво толкова има? Защо не му каза истината?

Защото прояви твърде голям интерес.

Момент — миналата седмица пристига пощенска картичка за човек, който не е съществувал, който не си бил през последните шест години. Как искаш това да остане незабелязано? Естествено, те искат да разберат какво, по дяволите, става. Нещо от отдавна забравеното ти минало, нещо, което може да представлява заплаха за операцията, нещо, което касае и теб. Защо не му каза?

Защото не съм сигурен. Ако знаех, какво става, може би щях да му кажа.

Глупости! Истината е, че си уплашен.

Хайде, бе!

Да. Объркан и уплашен. През цялото това време не си помислял за нея. Заставил си се да не мислиш за нея. А сега, изведнъж, хоп, тя отново е в мислите ти, а ти не знаеш как да се справиш с това. Ала поне едно нещо е сигурно — не искаш те да имат нищо общо с нея.

Бюканън се взря в чашата с бърбън, завладян от силно вълнение.

 

 

„Ето картичката, която никога не съм си мислила, че ще изпратя.“

Тя беше побесняла онази нощ, когато реши, че не иска повече да го вижда. Беше му казала да не си прави труда да я търси отново, че ако изобщо някога има нужда от него, ще му изпрати една шибана пощенска картичка.

„Надявам се, че обещанието ти беше искрено.“

Той й беше казал, че независимо от времето и разстоянието между тях, тя само трябваше да го помоли и той ще дойде.

„Същото място и време като последния път.“

Той добре помнеше датата на раздялата им, заради това, което ставаше тогава около тях, заради костюмите, заради музиката — 31 октомври, денят на Вси Светии. Наближаваше полунощ, а мястото беше „Кафе дьо Монд“ в Ню Орлиънс.

„Разчитам на теб. МОЛЯ ТЕ.“

С главни букви? Все едно да беше казала, че го моли на колене.

Това не беше присъщо за нея.

Тя беше в опасност.

Той продължи да се взира в чашата с бърбън и си представи напрежението, което беше чувствала, докато е надписвала картичката. Може би е имала на разположение само няколко секунди, за да напише съобщението, да го сведе до най-важното и да се надява, че той ще го разбере, въпреки че не го беше подписала.

Тя не иска никой освен мен да знае къде ще бъде и кога.

Тя е ужасена.

 

 

Мъжът, който се представяше като Алън, излезе от апартамента на Бюканън, чу прещракването на ключалката и пое по зеления мокет на силно осветения бетонен коридор. Беше доволен, че никой не излезе от съседните апартаменти и не го видя. Също като Бюканън той подмина асансьора и пое по пожарното стълбище — възможността някой да го срещне беше много малка. Но за разлика от Бюканън, който щеше да се запъти надолу, към улицата, пълният, късо подстриган мъж с кафявото карирано спортно сако пое към горната площадка, дочу гласове, изчака на стълбите, докато асансьорът заглуши гласовете, а после тръгна бързо по коридора и стигна до вратата на апартамента, който се намираше точно над този на Бюканън. Почука два пъти, изчака, почука още два пъти, чу как някой отключи и бързо влезе вътре.

Апартаментът беше слабо осветен и той не можеше да види кой присъства и какво е обзавеждането. Това не би могъл да види и човек, който случайно минаваше по коридора, докато вратата преди миг се беше открехнала. Но в същия момент, в който вратата се затвори зад гърба му, той чу изщракването на ключ и дневната на апартамента се изпълни със светлина. Дебели, спуснати завеси не позволяваха на никой отвън да види светлината.

В стаята имаше пет човека. Очевидно тук командваше високият, строен мъж със сурови черти и късо подстригана посивяла коса. Въпреки че носеше цивилен син делови костюм, той имаше стойката на военен и когато бяха насаме с него, хората му никога не се обръщаха към него по име, а го наричаха „полковник“.

Следващият по ранг беше по-млад мъж, около четиридесетгодишен, не толкова висок, по-мускулест. Той носеше светлокафяви панталони и кафяв блейзър. Майор Пътнам.

До него седеше около тридесетгодишна пищна блондинка с изпъната От бюста й блуза. Капитан Уелър.

Охраната се състоеше от двама цивилно облечени мъже, единият от които го беше пуснал да влезе, а после отново беше заключил вратата. Двамата мъже от охраната го бяха видели за последен път малко преди това, когато се канеше да слезе до апартамента на Бюканън, ето защо този път не поискаха от него да се легитимира. Всъщност, те едва му кимнаха, преди отново да насочат вниманието си към вратата.

Полковникът, капитанът и майорът също не му обърнаха внимание. След като погледнаха към него, те отново насочиха погледи към редицата телевизионни екрани и различните черно-бели изображения от апартамента на Бюканън. Върху дълга маса бяха наредени видеокасетофони, които работеха и записваха всичко, което се случваше във всяка стая от апартамента на Бюканън. На друга маса се намираха няколко ролкови магнетофона, които също бяха включени. Като се изключеха единствения диван и двата стола, избутани до стената, стаята беше изцяло оборудвана с електронна апаратура. Не беше никак чудно, че полковникът беше изгасил осветлението, когато охраната беше отворила вратата към коридора — той не искаше никой да види какво има вътре.

Мъжът, който се представяше като Алън, остави куфарчето си до кутия с понички и кафе-машината върху плота между кухнята и всекидневната. Нямаше пепелници — полковникът не позволяваше тук да се пуши. Нямаше и смачкани салфетки, остатъци от храна и използвани чаши от стиропор — полковникът държеше командният център да бъде абсолютно чист и подреден.

— Какво направи след като си тръгнах? — попита Алън. Въпросът беше насочен към всеки, който си направеше труда да отговори (което не винаги ставаше). Като единствен цивилен в апартамента, той не се чувстваше задължен да използва военни звания. Всъщност, пренебрежителното отношение на хората от Специални операции към Управлението беше започнало дяволски да го изморява.

След известно мълчание жената, капитан Уелър, отговори без да го погледне, като продължаваше да се взира в телевизионните екрани.

— Облегна се на вратата. Разтри си главата. Сигурно има главоболие. Влезе в кухнята. Наля си още бърбън.

— Още? — с неодобрение попита Алън.

Осъдителният му тон накара вторият по ранг, майор Пътнам, да се обърне към него.

— Това няма никакво значение извън конкретната ситуация. Алкохолът е едно от оръжията му. Използва го, за да обезоръжи хората, с които се среща. Ако не поддържа поносимостта си към него той е също толкова уязвим, колкото ако не поддържа уменията си за ръкопашен бой.

— Не бях чувал подобно нещо досега — скептично каза Алън. — Ако беше един от моите хора, щях да се разтревожа. От друга страна пък, още от самото начало нищо в тази организация не беше конвенционално, нали така?

Сега се обърна полковникът.

— Няма нужда от подобно снизходително отношение.

— В никакъв случай. Просто исках да подчертая, че има нужда от контрол.

— Разбрано — каза полковникът. — Ако изпие тази чаша и си налее още една, тогава ще се разтревожа.

— Добре. И без това има доста други неща, за които да се тревожим. Какъв е анализът ви на разговора ми с него?

В този момент раздвижването на един от екраните привлече вниманието на всички.

Бюканън се беше появил от кухнята с чаша в ръка.

На друг от черно-белите екрани той се появи във всекидневната, отпусна се тежко на дивана, вдигна краката си върху масичката за кафе, облегна се и прокара запотената чаша по челото си.

— Да, определено го мъчи главоболие — каза Алън.

— Или може би просто е изморен от стреса и пътуването — обади се жената.

— Компютърната томография ще ни каже какво става в главата му — допълни Алън.

Жената се обърна.

— Искаш да кажеш в мозъка му. Не в ума му.

— Точно така. Това имах предвид. Попитах ви какъв е вашият анализ на разговора ми с него?

— Обяснението му за паспорта беше логично — каза майорът. — Ако аз бях на негово място, може би нямаше да го зарежа, но сигурно точно затова не съм на негово място. Нямам неговия талант да се превъплъщавам в различни роли. Повреден от водата паспорт, който удостоверява самоличността му без да излага на опасност източника на паспорта би направил съвсем достоверна смъртта на Виктор Грант.

— Само че — поправи го Алън — така и не са успели да открият паспорта.

— Обикновена случайност при така създалите се обстоятелства.

— Тук мненията ни се разминават. Но нека оставим тази тема за по-късно — каза Алън. — Какво ще кажете за картичката?

— Отново обяснението му беше логично — отговори майорът.

— Този разговор звучи като ехо — каза Алън. — Започвам да губя търпение. Ако сте искали да прикриете грешките си, защо ме повикахте тук? Жена ми и децата ми вече започват да се чудят как изглеждам.

— Да прикрием грешките си? — намеси се полковникът. Гласът му прозвуча като скърцане на стомана по кремък. — Ти започваш да ме караш да губя търпение. Човекът, когото наблюдаваме на тези монитори, човекът, когото ти имаше привилегията да разпиташ, е несъмнено най-добрият полеви агент под прикритие, който съм имал честта да ръководя. Той е останал жив по-дълго, работил е под повече фалшиви самоличности, излагал се е на повече опасности и е изпълнил повече важни мисии от който и да е друг специалист, действащ под прикритие, за когото съм чувал. Той е единствен по рода си и твърде много съжалявам, че съм принуден да обмисля евентуалното му премахване.

А, помисли си Алън, значи така. Най-сетне стигнахме до същността на въпроса. Той посочи към охраната.

— Сигурни ли сте, че искате да говорим за нещо толкова сериозно пред…

— Те са предани.

— Също като Бюканън.

— Никой не поставя под съмнение предаността на Бюканън. Грешката за провала не е негова. Той не е могъл да предположи, че човек, с когото се е запознал в Кувейт и Ирак, ще се появи в ресторанта в Канкун, докато обработва онези двама търговци на наркотици. Това е най-отвратителният кошмар за всеки специалист, действащ под прикритие — една самоличност да влезе в противоречие с друга. Нито пък е могъл да предположи, че Бейли ще се окаже толкова упорит, че ще събере доказателства, показващи Бюканън в три различни самоличности. Господи, снимките! Само ако това копеле не беше започнало да прави снимки!

Най-вече на теб, заедно с Бюканън, помисли си Алън.

Следващите думи на полковника прозвучаха като отговор на обвиняващия поглед на Алън.

— Признавам грешката. Затова те изпратих да го разпиташ. Аз самият никога вече няма да допусна да вляза в пряк контакт с него. Но, стореното сторено, а освен това вашите хора също допуснаха грешки. Ако разполагах с време във Форт Лодърдейл, щях да извикам един от моите екипи за наблюдение. Вместо това трябваше да разчитам на… Вашите хора ме увериха, че са открили хотелската стая на Бейли и са иззели всички снимки.

— Аз също получих такава информация — каза Алън.

— Информацията беше грешна. Не са намерили никакви снимки на мен и Бюканън. А бомбата, скрита в хладилната чанта, е била взривена преди Бейли да бъде разпитан.

— Това бяха заповедите — продължи да упорства Алън. — Насочващият предавател в стената на хладилната кутия трябваше да доведе екипа до Бейли, когато получава парите от Бюканън. След това експлозивът, който също се намираше в стените на кутията, трябваше да бъде взривен от разстояние. Бейли вече нямаше да създава проблеми.

— Опростяваш нещата, за да си намериш извинение. Имаше изрична заповед да се изчака, в случай, че Бейли се срещне с жената-фотограф, която му е помагала. Експлозивът беше избран, защото щеше да премахне и двамата наведнъж.

— В случай, че с бяха срещнали — натърти Алън. — Ами ако Бейли вече й е бил платил и не е имал намерение повече да се среща с нея? Или пък, ако беше взел парите и изхвърлил хладилната кутия?

— В такъв случай, ти признаваш, че вашите хора са нарушили заповедите, като са действали преждевременно.

Алън не отговори.

— Е? — попита полковникът.

— Истината е, че не е имало никакво неподчинение. Бомбата е избухнала сама.

— Сама?

— Специалистът, който приготвил бомбата, си мислел, че е настроил детонатора за дистанционно взривяване на радиочестота, която не се използва в района. Всъщност, той е трябвало да бъде задействан от две различни, нетипични за района радиочестоти — едната, за да го зареди, а другата — да го взриви. Но всички тези лодки във Форт Лодърдейл. Всички тези радиостанции. Изглежда там няма нетипични честоти.

— Господи! — промълви полковникът. — Бомбата е можела да избухне, докато е била у Бюканън преди той да предаде хладилната кутия на Бейли.

— Не разбирам защо това ви притеснява. Току-що споменахте, че има вероятност да се наложи Бюканън да бъде премахнат.

Полковникът го изгледа озадачено. После изведнъж разбра.

— Не съм казал, че премахването му е предрешено. Какво ти става? Да не би да си мислиш, че наистина ще заповядам смъртта на един от моите хора, на офицер, който толкова години ми е служил вярно?

— Верността му все още не е доказана — Алън посочи към един от многото телевизионни екрани, към черно-белия образ на Бюканън отпуснат на дивана, затворил очи, разстроен, допрял изпотената чаша с бърбън до прорязаното си от бръчки чело. — Не съм убеден, че ми каза истината, когато разговарях с него.

— За паспорта?

— Нямах пред вид паспорта. Картичката. Тя ме притеснява. Мисля, че премълча нещо. Мисля, че ме излъга.

— Защо да го прави?

— Не съм сигурен. Но според собствените ви думи той е работил под прикритие, под многобройни самоличности необичайно дълго време. Понесъл е доста физически страдания в Мексико. Очевидно главата все още продължава да го боли. Може би всеки момент ще рухне психически. Съществуват негови снимки заедно с вас. Освен това съществува и онази жена, която е видяла Бейли с Бюканън и вас с Бюканън. Доста нерешени проблеми. Ако Бюканън се провали, ако рухне, е, не мисля, че имаме нужда от още един Хасенфус.

Алън имаше пред вид един бивш морски пехотинец на име Йожен Хасенфус, свален през 1986 година, докато пренасял със самолет оръжие за подкрепяните от САЩ бунтовници-контри в марксистка Никарагуа. Подложен на разпит от никарагуанските власти, той намесил в операцията ЦРУ. Разразилият се политически скандал беше разкрил тайна, водена от Белия дом война в Никарагуа. Тъй като за наемането на Хасенфус били използвани посредници, ЦРУ успя убедително да отрече връзката си с него. Независимо от това вниманието на Конгреса и медиите към ЦРУ можеше да доведе до катастрофални за Управлението резултати.

— Бюканън никога няма да проговори — каза полковникът. — Той никога няма да наруши правилата за сигурност.

— Най-вероятно някой на времето е казал същото и за Хасенфус, когато са го наели — поклати глава Алън.

— Никога няма да се стигне до там — заяви полковникът. — Аз вече реших. Отстранявам Бюканън от активна служба. Ще го изтеглим бавно, без излишни сътресения за него. Или може би ще се съгласи да стане инструктор. Но дните му на полеви агент под прикритие свършиха.

— Утре, когато го заведа за нова компютърна томография…

— Накъде биеш?

— Искам да го обработят с натриев амитал и след това да го разпитам за картичката — каза Алън.

— Не!

— Но…

— Не! — повтори полковникът. — Той е мой агент и знам как ще реагира, ако използваме наркотични вещества, за да го разпитаме. Ще се почувства заплашен, обиден, предаден. Тогава наистина ще възникне проблем. Най-бързият начин да накараме един човек да се откаже от лоялността си към нас е да се отнесем с него така, сякаш не е лоялен.

— В такъв случай настоявам поне да бъде поставен под наблюдение — каза Алън. — Има нещо у него, което ме притеснява. Непрестанно мисля за тази картичка.

— Да бъде поставен под наблюдение? — Полковникът сви рамене и се обърна към телевизионните монитори, на които се виждаше Бюканън, отпуснат на дивана, стиснал здраво очи, сякаш измъчван от силно главоболие, притиснал чашата с бърбън към челото си. — За мен това не е проблем. В края на краищата вече правим точно това.

 

 

Озовал се в безтегловност, но без да осъзнава това, Бюканън не беше обърнал внимание, че го наричат с истинското му име, когато пълният мъж с кафявото карирано спортно сако го беше разпитвал предишната вечер. Но веднага щом мъжът му обясни какво беше направил, веднага щом си даде сметка, че се намира в неустановено положение между две самоличности, той започна да изпитва огромно смущение от името си. Бюканън толкова майсторски се превъплъщаваше в ролите си, че през изминалите осем години рядко беше мислил за себе си като Бюканън. Това просто щеше да бъде несъвместимо с различните му фалшиви самоличности. Той не само играеше тези роли. Той се превръщаше в тези хора. Трябваше да го прави. И най-малката слабост в превъплъщенията му щеше неминуемо да доведе до неговата смърт. През по-голямата част от времето Бюканън напълно беше изтрил от съзнанието си истинското си име, така че, ако някой решеше да го изпита и да го извика, той нямаше да се обърне. Навикът нямаше нищо общо с това. Името просто щеше да принадлежи на някой непознат човек.

Но сега, докато пълният мъж, който се представяше като Алън, го караше към болницата за поредната компютърна томография, Бюканън настръхваше вътрешно всеки път, когато придружителят му се обръщаше към него с истинското му име, нещо, което пълният мъж правеше често, очевидно съвсем преднамерено. Бюканън се чувстваше така, както се беше чувствал, когато за първи път беше поканил момиче на танц, или когато за първи път беше чул гласа си, записан на магнетофонна лента, или когато за първи път се беше любил. Но докато съмненията и учудването, които беше изпитвал при тези преживявания бяха положителни емоции, неудобството, което чувстваше, когато се обръщаха към него със собственото му име, го караше да изпитва страх. Той се чувстваше беззащитен, уязвим, застрашен.

Не ме наричай така, мислено се обръщаше към Алън той. Ако някои хора разберат кой всъщност съм аз, те ще ме убият. Веднага.

Във Феърфакс, Вирджиния, в частната медицинска клиника, която вероятно се намираше под контрола на шефовете му, той отново се изнерви, потръпвайки вътрешно, когато лекарят, който го преглеждаше, всеки път го наречеше с истинското му име.

Как сте, господин Бюканън? Главата все още ли ви боли, господин Бюканън? Трябва отново да ви прегледам, господин Бюканън. Отлични реакции, господин Бюканън. Сестрата ще ви заведе на долния етаж за компютърната томография, господин Бюканън.

Господи, те не са си направили труда да ми осигурят дори минимална фалшива самоличност, помисли си Бюканън. Нито дори някакво най-обикновено име, като Джон Доу, например. Нямаше да са ми необходими документи. Някакъв произволен псевдоним специално за прегледа щеше да свърши работа. Но истинското ми име е записано в болничния картон който лекарят държи. Разбирам, че са искали да запазят в тайна псевдонима Дон Колтън. Но нямаше нужда да го използвам. Можех да се нарека всякак. По този начин, щом името ми е свързано с компютърната томография, ако някой направи проверка, веднага ще установи връзката между мен и компютърната томография на_ Виктор Грант._ Докторът остави снимката, която разглеждаше.

— Добри новини. Отокът е спаднал значително, господин Бюканън.

Ако ме нарече така още веднъж….

— И няма признаци за неврологични поражения. Треперенето на дясната ви ръка е спряло. Отдавам този симптом на травма, причинена от раната в рамото ви.

— А главоболието ми?

— Главоболието след контузия може да продължи доста време. Това не ме притеснява.

— Разбира се, след като не мъчи вас.

Лекарят не реагира на този опит за шега.

— Мога да ви изпиша нещо за болката, ако искате.

— Нещо с етикетче, на което пише: „Не шофирайте и не използвайте тежки механични съоръжения, докато взимате това лекарство“?

— Точно така.

— Благодаря, но ще продължа да взимам аспирин.

— Както желаете. Елате след седмица — това се пада на втори ноември, за да ви прегледам отново. А през това време внимавайте да не си ударите отново главата. Обадете ми се, ако имате някакви проблеми.

Проблеми? — помисли си Бюканън. Ти не можеш да решиш проблемите, които имам.

 

 

„Ето картичката, която никога не съм си мислила, че ще изпратя.“

 

 

— Искаш ли да ми кажеш какво става? — попита Бюканън, докато се движеха по автострадата „Литъл Ривър“ от Феърфакс към Александрия. Денят беше сив, предното стъкло беше осеяно със ситни капчици октомврийски дъжд.

Мъжът, който се представяше като Алън, погледна към него, а после отново впери поглед напред, като се съсредоточи върху движението по пътя.

— Не разбирам какво имаш пред вид.

— Защо ме оставихте без прикритие?

Дъждът се усили и мъжът включи нагревателя на предното стъкло.

— Без прикритие? Какво те кара да мислиш…

Бюканън го погледна изпитателно. Мъжът включи фаровете.

— Е, не можеш да продължаваш дълго така — каза Бюканън, — за да избегнеш отговора на въпроса ми. Какво ще направиш сега? Ще включиш радиото и ще започнеш да търсиш подходяща станция, или ще отбиеш от пътя и ще започнеш да сменяш маслото?

— За какво говориш, Бюканън?

— За това. За името ми. За първи път от осем години насам хората го използват открито. Съвсем съзнателно ме разконспирирате. Защо?

— Казах ти снощи. Време е за почивка.

— Това не оправдава нарушаването на основните правила.

— Лекарят има разрешение за достъп до поверителна информация.

— Нарушаването беше неоправдано — каза Бюканън. — Той определено няма нужда да знае кой съм, за да прецени резултатите от компютърната томография. Освен това той спомена раната на рамото ми без да я прегледа, а аз не му казах за нея. Какво друго му е обяснено, без да има нужда да го знае? Как съм бил ранен?

— Разбира се, че не.

— Аха. И още как! Това не е просто почивка. Аз не съм просто в безтегловност. Искате постепенно да ме изтеглите от активна служба. Прав ли съм?

Мъжът продължаваше да се взира в съседното платно за изпреварване.

— Зададох ти въпрос. Изтегляте ли ме?

— Нищо не продължава вечно, Бюканън.

— Престани да ме наричаш така!

— А как трябва да те наричам? Кой, по дяволите, мислиш, че си?

Кръвта запулсира силно в главата на Бюканън. Той нямаше отговор на този въпрос.

— Полеви агент с твоя талант и опит може да бъде много полезен като инструктор — продължи Алън.

Бюканън не отговори.

— Да не би да си очаквал, че ще работиш под прикритие цял живот?

— Никога не съм мислил за това.

— Хайде де — каза мъжът, — не мога да повярвам.

— Наистина е така. Нито за миг не съм се замислял. Никога не съм мислил по-далеч от ролята, която съм изпълнявал. Започнеш ли да кроиш планове за пенсия, докато работиш под прикритие, неминуемо допускаш грешки. Забравяш за ролята, която играеш. Започваш да се държиш необичайно. А това е най-сигурният начин да не доживееш до пенсията, за която кроиш планове.

— Е, вече е време да помислиш за това.

Болката в главата на Бюканън се усили.

— Защо постъпвате така с мен? Аз не съм се провалил. Това, което се случи, не беше по моя вина. Успях да неутрализирам пораженията. Операцията не пострада.

— Да, но можеше и това да се случи.

— Дори и тогава вината нямаше да бъде моя — каза Бюканън.

— В момента не говорим за вина. Обсъждаме какво се е случило и какво не се е случило, и какво почти се случи. Може би късметът ти е изневерил. С една дума, ти си на тридесет и две години. В нашата игра това те прави старец. Осем години? Господи, чудо е, че все още си жив! Време е да се откажеш.

— Фактът, че все още съм жив, доказва колко съм добър. Не заслужавам…

Дъждът се усили и забарабани по покрива на колата. Чистачките на предното стъкло започнаха да се движат по-бързо.

— Виждал ли си някога досието си?

Въпреки болката Бюканън поклати глава.

— Искаш ли да го видиш?

— Не.

— Психологическият ти профил е доста показателен.

— Не ме интересува.

— Ти си това, което наричат „дисоциативна личност“.

— Казах ти, не ме интересува.

Мъжът навлезе в съседната лента, като поддържаше същата скорост въпреки дъжда.

— Аз не съм психолог, но разбрах това, което е описано в досието. Ти не харесваш себе си. Правиш всичко възможно, за да не погледнеш навътре в себе си. Просто се раздвояваш. Идентифицираш се с хората и предметите около теб. Конкретизираш всичко. Ти се… дисоциираш.

Бюканън погледна навъсено напред към колите, чиито очертания дъждът сякаш размиваше.

— В нормалното общество това твое състояние щеше да ти пречи — продължи мъжът. — Но инструкторите ти веднага са разбрали какъв късмет са извадили, когато компютърът, в който били програмирани определени критерии за търсене, избрал твоя профил. В гимназията си проявил очевиден талант — може би точният термин е натрапчиво желание — да се изявяваш като актьор. Командирите ти от Силите за специални операции в Бенинг и Браг дали отлична оценка на бойните ти умения. Като взели пред вид тази уникална страна на личността ти, единственото, което оставало, за да отговориш на изискванията им, било още по-специализирано обучение във фермата.

— Не искам да слушам повече — каза Бюканън.

— Ти си идеален агент за работа под прикритие. Никак не е чудно, че си успял да се превъплатиш в толкова много фалшиви самоличности за осем години и че твоите командири са си мислели, че няма опасност да рухнеш психически. Грешка! Ти вече си бил рухнал. А работата под прикритие е била за теб начин да се лекуваш. Ти си се мразел толкова много, че си бил готов да направиш всичко за възможността да не бъдеш самия себе си.

Бюканън спокойно се пресегна и сграбчи десния лакът на мъжа.

— Хей! — възкликна мъжът.

Средният пръст на Бюканън напипа нерва, който търсеше.

— Хей! — повтори мъжът.

Бюканън натисна.

Мъжът изпищя. Той подскочи от болка и колата рязко кривна от пътя, като занесе по мократа, хлъзгава настилка. Изненадани, шофьорите зад тях и в страничното платно също завъртяха рязко воланите и гневно натиснаха клаксоните.

— Виж какво — каза Бюканън, — или ще млъкнеш, или ще разбереш какво значи да загубиш контрол над кола, която се движи с деветдесет километра в час.

Лицето на мъжа беше посивяло като бетон. Устата му беше отворена от болка. По челото му беше избила пот, докато се опитваше да овладее колата.

Той кимна.

— Добре — каза Бюканън. — Знаех, че можем да се разберем с теб — той пусна ръката му, изправи се сковано на седалката и се загледа напред.

Мъжът промърмори нещо.

— Какво? — попита Бюканън.

— Нищо — отговори мъжът.

— И аз така си помислих.

Но Бюканън знаеше какво беше казал мъжът.

„Заради брат ти.“

 

 

— Какво прави той сега? — попита мъжът, който се представяше като Алън, когато влезе в апартамента, който се намираше точно над апартамента на Бюканън.

— Нищо — отговори майор Пътнам. Той отпи кафе от чашката от стиропор и продължи да наблюдава телевизионните монитори. Беше облечен с цивилни дрехи.

— Е, все нещо трябва да прави — Алън огледа апартамента. Полковникът и капитан Уелър ги нямаше.

— Не — каза майор Пътнам. — Нищо. Когато влезе, си помислих, че ще си налее нещо за пиене, ще отиде в банята, ще почете някое списание, ще включи телевизора, ще потренира, каквото и да е. Но той просто седна на дивана. Ето го. Това прави, откакто го остави. Нищо.

Алън приближи до редицата телевизионни монитори. Като продължаваше да разтрива лакътя си там, където Бюканън беше притиснал нерва, който все още го наболяваше, той присви очи и се взря в образа на Бюканън, седнал на дивана.

— Господи!

Бюканън седеше сковано изправен, неподвижен, с изопнато лице и напрегнат поглед, втренчен в стола срещу него.

— Господи! — повтори Алън. — Той е изпаднал в кататония. Знае ли полковникът за това?

— Обадих му се по телефона.

— И?

— Каза да продължа да го наблюдавам. За какво си говорихте двамата? Когато влезе, изглеждаше…

— Важното е за какво не си говорихме.

— Не разбирам.

— За брат му.

— Господи! — възкликна майорът. — Знаеш, че това е забранено.

— Исках да го изпитам.

— Е, ето ти реакцията.

— Да, но не е тази, която очаквах.

 

 

Бюканън си спомни старата история за магарето между двете бали сено. Магарето стояло точно по средата между двете бали. И двете бали били еднакво големи и миришели еднакво. Но защото нямало причина да избере едната бала пред другата, магарето умряло от глад.

Историята, която никога не би могла да се случи в действителност, тъй като магарето никога не би могло да застане точно по средата, а балите никога не можеха да бъдат с еднаква големина, представляваше теоретична илюстрация на проблема за свободата на волята. Способността да се направи избор, която повечето хора считаха за нещо съвсем естествено, зависеше от определени условия и без тях човек просто оставаше без мотивация, точно така, както в момента се чувстваше Бюканън.

Брат му.

Бюканън толкова упорито се беше старал да заличи спомена, че през изминалите осем години беше успял да забрави за този преломен момент, който обуславяше поведението му. Нито веднъж не беше помислил за него. В редките случаи на слабост, късно нощем, той понякога усещаше кошмара, който се спотайваше в мрака на подсъзнанието му, приклекнал, готов за скок. Тогава, събрал цялата си воля и решителност, той издигаше около съзнанието си стена на отрицание, на отказ да приеме неприемливото.

Дори и сега, когато му бяха отнели всички средства за защита, когато бяха разкрили истинската му самоличност, той беше достатъчно отвратен, така че споменът му подейства само отчасти, по принцип, но без подробности.

Брат му.

Прекрасният му брат.

Дванадесетгодишен.

Сладкия Томи.

Беше мъртъв.

И той го беше убил.

Бюканън имаше чувството, че е скован от лед. Не можеше да помръдне. Седеше на дивана, а краката и ръцете му бяха вдървени, цялото му тяло беше студено, парализирано. Той продължи да се взира в стола срещу него без да го вижда, изгубил представа за времето.

Пет часа.

Шест часа.

Седем часа.

Стаята потъна в мрак. Бюканън продължаваше да се взира без да вижда нищо.

Томи беше мъртъв.

И той го беше убил.

Кръв.

Той беше сграбчил пронизаното от коловете тяло, като се опитваше да го измъкне.

Бузите на Томи бяха ужасно бледи. Дишаше така, сякаш пускаше мехурчета. Стоновете му бяха задавени, сякаш си правеше гаргара. Но това, с което си правеше гаргара, не беше солена вода. Това беше…

Кръв.

— Боли. Много боли.

— Томи! О, Господи! Съжалявам! Не исках да го направя!

Да го бутна.

Просто се шегувах.

Не предполагах, че Томи ще загуби равновесие и ще падне. Не знаех, че долу в ямата има нещо.

Строителна площадка. Лятна вечер. Двама братя, впуснали се в приключение.

— Много боли.

— Том!

— Вече не ме боли.

— Томи!

Толкова много кръв.

Тогава Бюканън беше на петнадесет години.

Все още в кататония, седнал сковано изправен на дивана, втренчил поглед в тъмнината, Бюканън имаше чувството, че част от съзнанието му е вдигнало ръце и се опитва да отпъди ужасния спомен. Въпреки че по гърба му пробягваха студени тръпки, по челото му се стичаше пот.

Твърде дълго, помисли си той. Не си беше спомнял с такива подробности от онези дни и нощи преди погребението на Томи и последвалото ги непоносимо лято, този безкраен, както му се струваше, изпълнен със смазваща вина сезон на скръб, който най-сетне беше свършил, когато…

Мислите на Бюканън се стрелкаха и се заравяха в търсене на някаква защита срещу болезнения спомен за кръвта на Томи по дрехите му, за кола, който стърчеше от гърдите на Томи.

— Аз съм виновен.

— Не, ти не си искал да го направиш — беше казала майката на Бюканън.

— Аз го убих.

— Беше нещастен случай — беше казала майката на Бюканън.

Но Бюканън не й беше повярвал и беше сигурен, че щеше да полудее, ако не беше открил начин да се защити от мислите си. Отговорът се беше оказал изненадващо прост, сам по себе си прекрасно очевиден. Да се превърне в някой друг.

Дисоциативна личност. Бюканън се вживяваше в ролята на любимите си спортисти и рок звезди, на филмовите и телевизионни актьори, които боготвореше. Той изведнъж се превърна в запален читател — на романи, в които можеше да избяга и да се превърне в героя, с когото толкова отчаяно искаше да се отъждестви. Същата есен в гимназията той откри драматичния кръжок, тласкан подсъзнателно от отчаяното желание да усъвършенства уменията, които щяха да му бъдат необходими, за да поддържа въображаемите си защитни самоличности, ролите, които щяха да му позволят да избяга от самия себе си.

После, след гимназията, може би за да се самодокаже, може би за да накаже себе си, може би в търсене на ранна смърт, той беше постъпил в армията, но не в кое да е поделение, а в Специалните части. Името казваше всичко — той искаше да бъде специален. Той искаше да се принесе в жертва, да изкупи вината си. И още нещо — ако по време на службата си видеше достатъчно смърт, може би щеше да претръпне точно към онази, която не преставаше да го измъчва.

Както беше заявил мъжът, който се представяше като Алън, инструкторите на Бюканън от Специални операции бяха разбрали какъв късмет са извадили, когато компютърът им беше избрал неговия профил. Човек, който изпитваше отчаяна нужда да приема чужди самоличности. Агент, който нямаше да се измори, а напротив, щеше да работи с огромно удоволствие дълго време под прикритие.

А сега го лишаваха от бронята му, отнемаха му всички защитни прегради, изваждаха на показ вината, която го беше принудила да стане полеви агент и която беше успял да потисне.

Бюканън? Кой, по дяволите, беше Бюканън? Джим Крофорд беше човек, когото разбираше. Такъв беше и Ед Потър. И Виктор Грант. И всички останали. Той беше измислил подробни биографични данни за всеки един от тях. Някои от личностите, в които се беше превъплъщавал, бяха благословени (в случая с Ричард Дана дори буквално, защото Дана вярваше, че е удостоен с Божията милост като прероден християнин). Други имаха лични проблеми (съпругата на Ед Потър се беше развела с него заради мъж, който печелеше повече пари). Бюканън знаеше как се облича всеки от тях (Робин Чеймбърс се обличаше официално и винаги носеше костюм и вратовръзка). Той знаеше каква музика харесва всеки от тях (Питър Слоун беше луд по кънтри енд уестърн), каква храна предпочита (Джим Крофорд мразеше карфиол), по какъв тип жени си пада (Виктор Грант харесваше брюнетки) и какви филми обича (Крейг Мадън можеше всяка вечер да гледа „Пея под дъжда“) и…

Кой, по дяволите, беше Бюканън? Много важно беше Бюканън и неговите шефове винаги да мислят за него от гледна точка на последното му име. Безпристрастно. Обективно. След осем години, в които се беше превъплъщавал… грешка, самият той се беше превръщал — в стотици хора, Бюканън нямаше представа как да се превъплъти в самия себе си. Какви говорни особености имаше? Имаше ли нещо характерно в походката му? Какви бяха предпочитанията му по отношение на дрехите, храната, музиката? Беше ли набожен? Имаше ли някакво хоби? Любими градове? Какво му се отдаваше с лекота?

Господи, толкова дълго време беше прекарал под чужди имена, с чужди самоличности, че не знаеше кой е Бюканън. Не искаше да знае кой е Бюканън. Беше се озовал в капан между ролята на Виктор Грант, който беше мъртъв, и Дон Колтън, за когото знаеше твърде малко. Нямаше накъде да се обърне, нямаше какво да му помогне да избере кого да бъде. Чувстваше се парализиран.

В този миг инстинктът за самосъхранение заработи. Седнал сковано в тихата тъмна стая, той чу шум — прещракването на ключа в бравата на входната врата. Част от съзнанието му го накара да излезе от вцепенението, в което беше изпаднал. Тялото му вече не беше студено и безчувствено. Летаргията го напусна, прогонена от адреналина.

Дръжката на вратата изскърца. Докато някой, застанал във външния коридор, бавно отваряше вратата и в стаята блесна светлината на флуоресцентните лампи, Бюканън вече беше станал от дивана. Той се хвърли наляво и изчезна в мрака на спалнята. До слуха му достигна металическо проскърцване, когато човекът отвън извади ключа от ключалката. После чу тихо изщракване — човекът внимателно беше затворил вратата. Ушите му доловиха шум от предпазливи стъпки по килима.

Той се стегна.

— Бюканън? — гласът беше познат. Той принадлежеше на пълния мъж, който се представяше като Алън. — Бюканън?

Изтръпнал, Бюканън не искаше да отговаря на това име. Въпреки това излезе от прикритието си, като се опитваше да остане отчасти в сянка.

Алън се обърна. По лицето му беше изписана смесица от тревога и изненада.

— Не смяташ ли, че трябваше да почукаш? — попита Бюканън.

— Ами… — Алън неловко прокара дясната си ръка в кафявото си карирано спортно сако — помислих си, че може да спиш и…

— И реши да се настаниш като у дома си, докато се събудя?

— Не — каза Алън. — Не точно.

— Тогава какво точно?

Мъжът пред него обикновено беше самоуверен, почти безцеремонен, но сега поведението му не беше типично за него. Какво ставаше?

— Просто си помислих, че не е лошо да проверя дали си добре.

— И защо да не съм?

— Ти… ъ… беше разстроен в колата и…

— Да? И какво?

— Нищо. Аз просто… Май сбърках.

Бюканън излезе от тъмната спалня. Докато го приближаваше, забеляза как Алън крадешком и малко нервно погледна към тавана в насрещния десен ъгъл.

А-ха, помисли си Бюканън. Значи апартаментът не само се подслушва, а и се наблюдава.

Със скрити камери. С миниатюрен обектив.

Предишният ден, когато Бюканън пристигна, той изпита облекчение, че най-сетне е намерил подслон. Нямаше причина да подозира намеренията на шефовете си и затова реши, че не е необходимо да проверява апартамента за скрити микрофони и камери. По-късно, вечерта, след разговора с Алън, той се беше разтревожил, обзет от мисли за картичката, за неочаквания отзвук от живот, който беше водил преди шест години. Не му беше хрумнало да провери апартамента. Какъв смисъл щеше да има? Ако не се смяташе мъжът, който се представяше за Алън, той нямаше с кого другиго да разговаря, и следователно — нямаше какво да се подслушва.

Но видео наблюдението беше друго нещо. При това много по-сериозно.

Нещо у мен така ги е. притеснило, че са решили в никакъв случай да не ме изпускат от ОЧИ. НО какво? Какво би могло да ги притесни?

Като начало това, че през целия следобед и част от вечерта бях изпаднал в кататония. Сигурно съм изплашил до смърт онзи, който ме наблюдава, помисли си Бюканън. Изпратили са Алън да провери дали не съм рухнал психически. Като гледам как Алън не престава да опипва спортното си сако, след като насиних ръката му тази сутрин, той вероятно се пита дали съм толкова разстроен, че да се наложи да извади пистолета си.

А през това време камерите предават всяко мое движение.

Но Алън не иска да разбера това.

Бюканън изведнъж почувства облекчение. Усещането, че се намира на сцена, му даде мотивацията, от която се нуждаеше, за да изиграе собствената си роля.

— Аз почуках — каза Алън. — Предполагам, че не си чул. Тъй като не можеш да напускаш апартамента, зачудих се дали не ти се е случило нещо.

Сега, след като беше измислил правдоподобно оправдание, Алън сякаш се поуспокои. С все по-нарастваща увереност той махна с ръка.

— Тази рана на главата ти. Може би отново си се ударил? Може би си се подхлъзнал в банята или нещо подобно. Затова реших да вляза и да проверя. Доста често изслушвам доклади на полеви агенти тук, така че винаги имам ключ.

— Май трябва да се чувствам поласкан, че си се притеснил за мен.

— Ти не си от хората, с които човек може лесно да се разбере — Алън разтри десния си лакът. — Но аз си върша работата и се грижа за онези, които са ми поверени.

— Слушай — каза Бюканън. — Това, което се случи в колата сутринта… Съжалявам.

Алън сви рамене.

— Доста неща ми се струпаха на главата напоследък. Предполагам, трудно ми е да свикна, че напрежението вече го няма — продължи Бюканън.

Алън отново сви рамене.

— Разбирам. Понякога полевите агенти продължават да усещат напрежението, въпреки, че нямат причини за това.

— И като заговорихме за…

— Какво?

— Напрежение…

Бюканън го почувства в корема си. Той посочи към банята, влезе, затвори вратата и се облекчи.

Предположи, че в банята, също като в останалите стаи на апартамента има камера с миниатюрен обектив, скрита в някоя от стените. Но за него нямаше никакво значение дали го наблюдават, докато уринира. Дори и да беше почувствал неудобство, никога не би си позволил да го покаже.

И дори да не беше усетил тежест в пикочния мехур, той пак щеше да отиде в банята.

Като начин за заблуда.

Защото искаше да прекара известно време сам. Защото му трябваше време да помисли.

 

 

„Ето картичката, която никога не съм си мислила, че ще изпратя. Надявам се, че обещанието ти беше искрено. Същото място и време като последния път. Разчитам на теб. МОЛЯ ТЕ.“

Бюканън пусна водата в тоалетната и излезе.

— Снощи спомена нещо за отпуск.

Алън подозрително присви очи.

— Точно така.

— Е, на това отпуск ли му казваш? Да стоя затворен тук като в клетка?

— Казах ти. Дон Колтън трябва да остане невидим. Ако започнеш да влизаш и излизаш, съседите ще си помислят, че ти си този човек и когато следващият Дон Колтън се появи, ще се усъмнят, че има нещо нередно.

— А какво ще стане, ако замина оттук? Аз. Бюканън. В отпуск. Не съм бил в отпуск от осем години. Кой ще забележи? На кого ще му направи впечатление?

— Отпуск.

— Под моето собствено име. Може да ми се отрази добре, да бъда самия себе си за разнообразие.

Присвил очи, Алън наклони глава. Очевидно предложението го беше заинтригувало.

— Другата седмица. Нали трябва да отида на преглед при лекаря — каза Бюканън. — Може би дотогава твоите хора и полковникът ще са решили какво да правят с мен.

— Не съм упълномощен сам да взема това решение.

— Поговори с полковника — каза Бюканън.

Алън продължаваше да изглежда заинтригуван.

— Къде ще отидеш? Не можеш да напуснеш страната, тъй като нямаш паспорт.

— Аз така или иначе нямам намерение да напускам страната. Няма да ходя чак толкова далеч. На юг. В Ню Орлиънс. След два дни е празникът на Вси Светии. Човек може да прекара доста добре в Ню Орлиънс по това време.

— Чувал съм — каза Алън. — Човек може да прекара доста добре в Ню Орлиънс по всяко време.

Бюканън кимна. Молбата му щеше да бъде удовлетворена.

Но нямаше да отиде там като Бюканън.

В никакъв случай, помисли си той.

Щеше да се върне шест години назад.

Щеше да пресъздаде онзи човек, който беше преди шест години. Преди стотици живота.

Един щастлив човек, който обичаше джаз, ментови джулепи и боб с ориз.

Един чартърен пилот на име Питър Ланг, който беше преживял трагичната любов на живота си.

 

 

„Ето картичката, която никога не съм си мислила, че ще изпратя.“