Дейвид Морел
Фалшива самоличност (10)

9.

Сан Антонио, Тексас

Бюканън пристигна на смрачаване. Беше поел на запад по Магистрала 10 от Ню Орлиънс към Батън Руж, край многобройни градчета в Тексас, към Бюмон и Хюстън и най-накрая…

Главоболието, към което се прибавяше и болката в хълбока, го принуди да направи няколко почивки по пътя. В Бюмон нае стая в един хотел преди обед, за да може да се избръсне и изкъпе и да поспи няколко часа. Администраторът искрено се беше учудил, когато той напусна хотела на обед. Това не беше добре, защото по този начин привличаше внимание към себе си. Не беше добре и фактът, че недостигът на пари в брой го принуди да използва кредитната си карта, за да наеме стаята. Сега съществуваше допълнителна документна следа, въпреки че когато Алън, майорът и капитанът успееха да установят, че е отсядал в хотела, той отдавна щеше да го е напуснал и те все така нямаше да знаят накъде се беше отправил. Разбира се, ако проверяха списъка на задачите, които беше изпълнявал в миналото, можеха и да се досетят, но през изминалите шест години откакто се беше запознал с Хуана, той беше изпълнил толкова много задачи, че щеше да мине доста време преди да направят връзка между нея, Ню Орлиънс и Сан Антонио. Дотогава той щеше да се намира някъде другаде.

По пътя той си купуваше храна — хамбургери, пържени картофи, пълнени хлебчета, царевични питки с плънка от сирене и лютив сос — всичко, което можеше да възстанови силите му, като ги поглъщаше с големи количества Кока Кола, разчитайки калориите и кофеина в безалкохолната напитка да го заредят с енергия. На три пъти отбива от натоварената магистрала, за да подремне в местата за почивка. Паркираше наетия Таурус близо до тоалетните, защото непрестанният шум на пристигащите и заминаващи автомобили и хора му пречеше да заспи дълбоко. Знаеше, че ако наистина заспи, щеше да се събуди чак на другия ден.

Трябваше да продължи да се движи. Трябваше да се добере до Сан Антонио и на всяка цена да разбере какво се беше случило с Хуана. Защо не беше дошла на срещата? Каква беда я беше сполетяла? Въпреки болката и смущаващата неизвестност, той беше запазил достатъчно здрав разум, за да се запита дали не преиграва. Обещание, дадено преди шест години на една жена, която не беше виждал оттогава. Зов за помощ под формата на загадъчно съобщение върху пощенска картичка.

Може би пощенската картичка изобщо не означаваше това, което си мислеше. Какъв беше смисълът Хуана да го потърси след толкова време? И защо него? Нямаше ли някой друг, когото да помоли за помощ?

Какво я беше накарало да избере точно него?

Не знаеше отговорите на тези въпроси. Но със сигурност знаеше едно — че нещо се беше случило с него.

Нещо ужасно.

Опита се да установи кога беше започнало. Може би когато го бяха ранили в Канкун, или когато беше ударил главата си, докато се измъкваше с плуване през канала. Може би когато го измъчваха в Мерида и беше ударил главата си в бетонния под. Или може би по-късно, когато го бяха намушкали и отново беше ударил главата си.

Ала колкото и да разсъждаваше върху тези възможности, изводът, до който стигаше, беше един — те не бяха причина за страха, който изпитваше. Те, разбира се, несъмнено допринасяха за него. Но докато анализираше случилото се през последните няколко седмици, докато си мислеше отново и отново за травмите, които беше получил, едно нещо не преставаше да го смущава повече от останалите.

Тази травма не беше физическа. Тя беше психическа.

Тя застрашаваше чувството му за самоличност.

Или по-скоро, многобройни самоличности. През последните осем години му се беше налагало да се превъплъщава в повече от двеста човека. Имаше дни, в които трябваше да играе по шест различни роли, докато се опитваше да вербува информатори. През последните две седмици го бяха взели за Джим Крофорд, а той се опитваше да се отъждестви с Питър Ланг, докато се представяше за Ед Потър, Виктор Грант, Дон Колтън и…

Брендън Бюканън.

Това беше причината.

След изчезването на Виктор Грант той очакваше да му дадат нова самоличност. Но в апартамента в Александрия Алън му беше казал, че няма да има нова самоличност, че ще го изтеглят от оперативна дейност, че ще трябва да бъде самият себе си.

Но кой, по дяволите, беше той? Толкова дълго не му се беше налагало да бъде Брендън Бюканън, че не знаеше кой беше Брендън Бюканън. Не знаеше елементарни неща — как обичаше да се облича, каква храна харесваше. А в дълбините на съзнанието си изцяло беше загубил връзка със самия себе си. Той беше актьор, обсебен до такава степен от ролите си, че когато му ги бяха отнели, се беше оказал изпразнен от съдържание.

Неговата професия не се състоеше само в това, което правеше. Тя определяше неговата същност. Без роля, в която да се превъплъти, той беше нищо и едва сега си даде сметка колко жестоко го беше поразила мисълта, че не може да бъде Брендън Бюканън през останалата част от живота си. Ето защо, за да избяга от Брендън Бюканън, той щеше да се превърне в Питър Ланг. Щеше да потърси най-важния човек в света на Питър Ланг. А може би и в своя собствен свят, защото колкото повече мислеше за това, толкова повече си задаваше въпроса колко ли по-добър щеше да бъде животът му, ако беше останал с Хуана.

Аз харесвах Питър Ланг, помисли си той.

А Питър Ланг беше влюбен в Хуана.

 

 

Когато наближи Хюстън, той се обади от монетния автомат на една отбивка за камиони. Мисълта, че единственият човек от света на Брендън Бюканън, който имаше някакво значение за него, беше Холи Маккой, едновременно му се нравеше и го смущаваше. Познаваше я само от няколко дни. Тя представляваше заплаха за него. И все пак той изпитваше непреодолимо желание да я защити, да направи всичко възможно тя да се измъкне от опасната ситуация, в която сама беше попаднала, защото беше започнала да го разследва. Мислеше, че беше убедил майора, капитана и Алън, че тя наистина е решила да се откаже от статията. Съществуваше голяма вероятност те да я оставят на мира. А полковникът? Дали полковникът щеше да се съгласи с тяхната препоръка?

Бюканън не лъжеше, когато им беше казал, че Холи е отлетяла за Вашингтон, както не лъжеше и когато им беше заявил, че е успял да я изплаши достатъчно, за да прекрати журналистическото си разследване. И все пак той трябваше да направи всичко възможно, за да затвърди това нейно решение. Тъй като предполагаше, че телефоните й ще бъдат подслушвани, той й беше казал, че ако се наложи да остави съобщение на телефонния й секретар или на някой от колегите й във „Вашингтон поуст“, ще използва името Майк Хамилтън. Но когато се обади в редакцията на вестника, тя беше там.

— Как си?

— Чудя се дали не направих грешка — отговори Холи.

— Не беше грешка, повярвай ми.

— Какво стана при теб? Успя ли да ги убедиш?

— Все още не знам.

— О.

— Да, „О“. Изпрати ли им това, което обеща?

— …Все още не.

— Направи го!

— Просто… Материалът е толкова добър. Не ми се иска да…

— Направи го! — повтори Бюканън. — Не ги ядосвай!

— Чувствам се като истински страхливец, че се отказах от статията.

— Много пъти съм вършил разни неща, само за да не се чувствам като страхливец. Сега излиза, че просто не си е струвало. Трябва да вървя. Най-добрият съвет, който мога да ти дам, е… — искаше му се да я окуражи по някакъв начин, но нищо не му идваше на ум. — Престани да мислиш за смелост и страх. Просто прави това, което здравият разум ти подсказва.

Той остави слушалката, запъти се бързо към наетия Таурус, влезе в него и се включи в потока от коли по магистралата, като присвиваше болезнено очи от светлината на слънцето, което беше слязло ниско на запад пред него. Въпреки очилата „Рей-Бан“, които беше купил на обед от Бюмон, имаше чувството, че слънчевите лъчи пронизват като нажежени шишове очите му и се забиват в черепа му.

Прави това, което здравият разум ти подсказва?

Бива те да даваш съвети. Но самият ти никак не обичаш да се вслушваш в тях.

 

 

Малко след девет часа вечерта той излезе от ниските, тревисти, често осеяни с дървета хълмисти равнини на Източен Тексас и пред очите му се появиха светлините на Сан Антонио. Преди шест години, когато навлизаше в ролята на Питър Ланг, той беше прекарал няколко седмици тук, за да се запознае с родния град на своя герой. Беше направил обичайните за всеки турист неща — беше посетил Аламо (името, както беше научил, означаваше на испански „топола“), както и реставрирания дворец на испанския губернатор, мисията Сан Хосе и Ла Валита (или Селцето), построена отново част от основаното на това място през осемнадесети век испанско поселище. Беше прекарал доста време в Ривъруок, оформения в испански стил търговски център край живописните брегове на река Сан Антонио.

Но той беше прекарал и доста време из предградията, в едно от които — Касъл Хилс — живееха родителите на Хуана. Хуана беше използвала фалшиво име, в случай че някой враг откриеше кои са родителите й и отидеше в Сан Антонио да ги разпитва за нейния предполагаем съпруг. Нямаше нужда — всъщност, това беше противопоказно — Бюканън да се запознава с родителите й. Той обаче знаеше къде живеят и пое право към дома им, като няколко пъти обърка посоката, изненадан въпреки това, че помни толкова неща от предишното си посещение в града.

Родителите на Хуана живееха в двуетажна тухлена къща с грижливо поддържана морава отпред и високи сенчести дъбове. Когато Бюканън спря наетия Таурус до тротоара, видя че лампите, по всяка вероятност във всекидневната, светят. Той излезе от колата, заключи я и огледа отражението си в прозореца на предната врата, осветен от уличната лампа. Изпитото му лице изгледаше уморено, но след като се среса и пооправи дрехите си доби спретнат и приличен вид. Все още носеше кафявото спортно сако, което беше взел от стаята на Тед в Ню Орлиънс. Беше му малко широко, макар и не толкова, че да прави неприятно впечатление, затова пък добре прикриваше пистолета, който беше затъкнал в колана си преди да излезе от колата.

Бюканън огледа улицата в двете посоки, проверявайки по навик дали в сенките не се крие някой, който наблюдава къщата. Ако Хуана беше в опасност, както предполагаха картичката, която му беше изпратила и това, че не беше дошла на срещата, ако се опитваше да избяга от някого — което обясняваше защо не се беше появила в „Кафе дьо Монд“, беше твърде вероятно враговете й да наблюдават родителите й в случай, че решеше да се свърже с тях лично или по телефона и да разкрие неволно къде се намира. Онази Хуана, която преди години служеше в армията, никога не би допуснала някой да узнае имената и адреса на родителите й. Но през изминалите шест години биха могли да се случат много неща. Тя би могла да прояви глупостта да се довери на някого до такава степен, че да му предостави информация, която при сегашните обстоятелства да използват срещу самата нея, въпреки че глупостта в никакъв случай не беше една от присъщите й черти.

Като се изключеше факта, че се беше влюбила в Питър Ланг.

Нищо не подсказваше, че на улицата го дебне опасност. В тази пресечка нямаше паркирани автомобили. Никой не висеше на ъгъла, преструвайки се, че чака автобус. Светлините в къщите наоколо подсказваха, че обитателите им са заети с нормалните за всяко семейство вечерни занимания. Разбира се, някой можеше да се спотайва в храстите, макар че в този квартал, с който хората очевидно се гордееха, такъв човек не би могъл да остане скрит дълго време, особено за немската овчарка, която някакъв мъж разхождаше на ремък по отсрещния тротоар. При положение, естествено, че самият мъж с кучето не наблюдаваше къщата.

На Бюканън му бяха необходими само няколко секунди, за да огледа обстановката. Ако някой го видеше, щеше да си помисли, че той просто е един посетител, спрял за малко да среше косата си, преди да продължи към къщата. Нощта беше мека. От опадалите по земята листа се носеше мирис на есен. Когато спря на тухлената веранда и натисна звънеца, слухът му долови не само мелодичния звън, който се разнесе в къщата, но и приглушения смях на публиката, който се разнасяше от телевизора, по който течеше някаква комедия. После дочу стъпки по дървения под и зад остъклената входна врата се появи сянка.

Над главата му светна лампа и Бюканън видя наближаваща шестдесетте жена — мексиканка — с дълга до раменете черна коса и привлекателно овално лице, която се взираше в него. Живите й тъмни очи говореха за природна интелигентност и съобразителност. Те му напомняха за Хуана, макар че не беше сигурен дали тази жена е майка й. Той никога не беше виждал нейните родители. На пощенската кутия и под звънеца нямаше табелка с име. Възможно беше през изминалите шест години родителите на Хуана да са се преместили. Можеше дори да са починали. На пристигане в Сан Антонио Бюканън смяташе да провери в телефонния указател дали те все още живееха на този адрес, но тъй като гореше от нетърпение по-скоро да стигне до къщата, не искаше да губи нито минута. Съвсем скоро ще разбера, каза си той.

Човек, незапознат с правилата на оперативната дейност, сигурно щеше да се обади по телефона от Ню Орлиънс, и ако успееше да се свърже с родителите на Хуана, щеше да се опита да получи от тях отговор на въпроса дали дъщеря им е в опасност. Ако постъпеше така, опитът му щеше да се окаже неуспешен или получената информация съмнителна. Повечето хора бяха доверчиви, но дори един глупак щеше да се усъмни и да отговори уклончиво, ако някой непознат започнеше да му задава лични въпроси по телефона, независимо от това колко убедителен беше претекстът, който този непознат използваше. Само мързеливите оперативни служители използваха телефона за събиране на сведения. Най-добрият начин за получаване на информация, когато това, разбира се, беше възможно, бе личният контакт. Когато военните бяха изпратили Бюканън на обучение във фермата на ЦРУ във Вирджиния, той бързо си спечели славата на човек, изключително вещ в това, което сред професионалистите беше известно като „извличане на информация“. Една от любимите задачи, които инструкторът му обичаше да възлага на курсистите, беше да ги изпраща в местните барове по време на най-големия наплив на клиенти. Всеки от курсистите трябваше да подхване разговор с някой непознат и в рамките на един час да спечели до такава степен доверието му, че непознатият да му каже деня, месеца и годината на своето раждане, както и номера на социалната си осигуровка. Инструкторът знаеше от опит, че е невъзможно подобна лична информация да бъде споделена при първа среща с някого. Как ще измислиш такъв безобиден въпрос, който би накарал човек, когото никога не си срещал, да издаде номера на социалната си осигуровка? Беше повече от вероятно такъв въпрос да събуди подозрение, вместо желание за отговор. Всички курсисти, с изключение на Бюканън, се бяха провалили.

Жената отключи вратата, отвори я и без да сваля предпазната верига заговори през тридесетсантиметровата пролука.

— Да? — озадачено каза тя.

— Сеньора Мендес?

— Si.

— Perdone. Знам, че е късно. Казвам се Джеф Уокър и съм приятел на дъщеря ви — Бюканън говореше на испански, който беше научил в Института за чужди езици към Министерството на отбраната в Монтерей, Калифорния, докато се готвеше за мисията в Мексико. — Не съм я виждал от няколко години и не знам къде живее. Пристигнах тук за няколко дни и… Е, надявах се да се видим. Бихте ли ми казали къде да я намеря?

Майката на Хуана го гледаше подозрително. Въпреки това съмнението й сякаш се поуталожи от факта, че той заговори на испански. Хуана му беше казала, че родителите й знаеха и двата езика, но предпочитаха да говорят на испански и се засягаха, когато някой бял, за когото знаеха, че говори испански, ги принудеше да говорят на английски.

— Conoce a mi hija?

— Si — продължи на испански Бюканън. — Познавам вашата Хуана. Служехме заедно в армията, запознах се с нея тук, във Форт Сам Хюстън.

Това беше една от легендите, които Хуана беше използвала по време на службата си. Въпреки че работеше за Армейското разузнаване и се числеше към състава на Специалните сили във Форт Браг, фиктивното й назначение беше тук, в главния щаб на Пета Армия в Сан Антонио.

— Допадахме си взаимно — продължи Бюканън. — Няколко пъти излизахме заедно. Предполагам, би могло да се каже… Е, бяхме близки. Ще ми се да бях поддържал връзка с нея. Но доста време бях в чужбина и… Ще ми бъде много приятно да я видя.

Майката на Хуана продължаваше да го гледа подозрително. Бюканън беше сигурен, че ако не беше заговорил на испански и не беше споменал Форт Сам Хюстън, тя едва ли щеше да го слуша толкова дълго. Трябваше му още нещо, което да придаде достоверност на думите му.

— Все още ли имате онова куче? Златния ретривър? Как му беше името? Пепе. Да. Хуана много го обичаше. Когато не говореше за бейзбол, разказваше за него. Казваше, че обичала да тича с Пепе край реката, когато не е на работа.

Подозрението на майка й започна да се разсейва.

— Не.

— Извинете?

— Кучето. Пепе. Умря милата година.

— О, съжалявам сеньора Мендес. Да загубите домашен любимец като него… Хуана сигурно го е преживяла много тежко.

— Казахте, че името ви е Джеф Уокър?

— Точно така — Бюканън се опитваше да стои изпънат, сякаш беше запазил този навик от армията.

— Не помня да ви е споменавала.

— Е, шест години са много време. Хуана обаче много ми е разказвала за вас. От нея знам, че правите най-хубавите царевични питки с пилешка плънка в града.

Майка й едва доловимо се усмихна.

— Хуана много ги обичаше — усмивката й се стопи и тя се намръщи. — Щях да ви помня, ако ви бях виждала преди. Защо Хуана не ви е водила в къщи?

И аз искам да ви попитам нещо, с все по-нарастваща тревога си помисли Бюканън. Защо са всички тези въпроси? Какво, по дяволите, става?

 

 

Две преки по-надолу, пред една къща с табелка „Продава се“ на моравата отпред, беше спрял малък сив микробус. Той беше паркиран тук от няколко дни, но този факт не тревожеше съседите. Напротив, те се чувстваха по-спокойни. Шофьорът на микробуса, частен детектив, беше посетил всички, които живееха наоколо и беше обяснил, че неотдавнашните прояви на вандализъм в квартала са принудили охранителната фирма, която имала клиенти в този район, да изпрати човек, който да държи под око няколко къщи в квартала, и най-вече точно тази, тъй като липсата на живеещи в нея хора я прави идеална мишена за вандалите. Ако съседите се бяха обадили на номера от визитната картичка, която детективът им беше дал, една делово звучаща секретарка щеше да им обясни, че това, което той им беше казал, е вярно. Мъжът наистина работеше за фирмата. Това, което секретарката, разбира се, нямаше да им каже, беше, че тя говори от едностаен, почти празен офис в центъра на града и че фирмата беше регистрирана едва преди две седмици.

Името на частния детектив беше Дънкан Брадли. Той беше двадесет и осем годишен. Висок и слаб, Брадли почти винаги носеше маратонки и памучен анцуг, сякаш очакваше всеки момент да отиде да играе баскетбол, любимото му занимание в свободното от работа време. Той предпочиташе това неофициално облекло, защото с него се чувстваше удобно по време на дългите засади, а по всичко личеше, че точно тази засада — която вече продължаваше достатъчно дълго — щеше да продължи още повече.

Той и неговият партньор работеха на смени от по дванадесет часа, което означаваше, че микробусът, чиито прозорци бяха затъмнени, за да не може никой да види какво има вътре, трябваше да бъде оборудван с печка за готвене (микровълнова) и тоалетна („Порта Поти“). Тясното пространство налагаше микробусът да бъде подходящо пригоден, за да подслони високия почти два метра Дънкан Брадли. Поради тази причина всички седалки от задната част бяха свалени и на тяхно място беше поставен дълъг матрак, прикрепен към дървена дъска, повдигната нагоре под петнадесетградусов ъгъл, за да не се налага Дънкан, който през цялото време лежеше върху него, да си напряга врата, когато гледа нагоре.

А това, в което той беше вперил поглед, беше монитора на миниатюрна телевизионна камера, която се подаваше от покрива на микробуса, скрита от капачката на фалшив отдушник. Тази камера, разновидност на модела, използван при бойните хеликоптери, имаше голяма увеличителна способност, така че в момента показваше регистрационния номер на колата, паркирана две преки по-нагоре, син форд Таурус с луизиански номер. Освен това камерата беше оборудвана с модерно устройство за нощно виждане и поради това, въпреки че по-голямата част от улицата беше потънала в мрак, за Дънкан не беше проблем да види оцветения в зелено образ на мъжа, който излезе от Тауруса, среса косата си, огледа квартала, сякаш му се възхищаваше и се отправи към къщата. Мъжът беше бял, висок около метър и осемдесет, в началото на тридесетте. Беше добре сложен, но не особено мускулест. Облеклото му беше съвсем обикновено. Косата му не беше нито дълга, нито къса. Лицето му беше с дълбоко изрязани черти, но без да изглежда грубо. Беше приятен на вид, красив, но без да се набива в очи.

— Днес е втори ноември — произнесе Дънкан в микрофона на един магнетофон. — Часът е девет и половина вечерта. Все още се намирам в микробуса за наблюдение малко по-надолу от целта. Току-що пред къщата се появи някакъв мъж. — Дънкан продължи, като описа колата и шофьора, включително и луизианския регистрационен номер. — Той не е много висок, но не е и много нисък. Малко от това, малко от онова, общо взето — средна работа. Може да представлява интерес за нас, може и да не представлява. Преминавам към подслушване.

Дънкан остави микрофона и увеличи звука на приемателя, а после нагласи слушалките на главата си. Приемателят получаваше сигнали от няколко миниатюрни предавателя с микрофони, които Дънкан беше скрил в телефоните и ключовете за осветлението във всяка стая на наблюдаваната къща. Устройствата бяха свързани към електрическата инсталация на къщата и по този начин имаха постоянен източник на захранване. Те бяха програмирани да предават на УКВ честота, която не се използваше в Сан Антонио, така че предаването да не се отразява на приемането на телевизионните и радио програми в къщата и да събуди съмнение в обитателите й.

В деня, когато му бяха възложили тази задача, Дънкан беше изчакал докато и двамата обитатели напуснаха къщата. Те го бяха улеснили, защото това беше станало след вечеря, когато кварталът беше потънал в мрак. Следвани от партньора на Дънкан, те бяха поели с колата си към близкия търговски център и ако решаха да се върнат по-рано от очакваното, партньорът на Дънкан, който имаше клетъчен телефон, щеше да изпрати предупредително съобщение до пейджъра, който Дънкан носеше на колана си. Разбира се, Дънкан не беше разчитал единствено на щастливата случайност, че обитателите ще напуснат къщата по тъмно. Ако се наложеше, той можеше да влезе в празната къща и през деня, като се престореше на служител от компанията, която обитателите бяха наели да поддържа тревните площи в двора им. На никого от съседите нямаше да се стори необичайно мъж с униформа на компанията да се появи със спрей против насекоми с размера на пожарогасител за кола, да обработи храстите отпред, а после да се отправи към задния двор, за да продължи работата си. Дънкан беше влязъл в къщата през вратата на верандата, като се справи с ключалката за петнадесет секунди и инсталира всички микрофони за четиридесет минути.

Потенцинометрите върху пулта на приемника в микробуса му позволяваха да регулира силата на звука от всеки предавател. Освен това оборудването му даваше възможност да записва звука от всеки предавател на отделна ролка. Досега не му се беше налагало да записва кой знае колко. През изминалите две седмици, откакто му бяха възложили тази задача, не беше чул нищо по-различно от обичайните семейни разговори. Възможно беше обитателите да използват някакъв известен само на тях код, за да обменят тайна информация, но поне Дънкан не беше открил подобно нещо. Обажданията по телефона бяха обичайните квартални клюки. Разговорите по време на вечеря най-често се въртяха около изключително успешния бизнес на съпруга, който се занимаваше с ремонт на автомобили. След това двамата гледаха телевизия. Откакто Дънкан ги подслушваше, те не бяха се любили.

През по-голямата част от тази вечер Дънкан беше слушал смеха на публиката от някакъв комедиен сериал. Сега, щом чу входния звънец и съпруга, който каза на съпругата да види кой е, той включи няколко магнетофона и намали звука от предавателя в дневната, като в същото време увеличи звука на този в коридора отпред.

Дънкан разбираше испански. Това беше една от причините, заради които беше избран да наблюдава къщата и от самото начало на разговора бе застанал нащрек. Защото непознатият, който беше казал, че името му е Джеф Уокър, беше попитал за Хуана Мендес.

Хоп, помисли си той, този път работата е сериозна. Най-после някакво раздвижване.

Докато жадно слушаше и нагласяше потенцинометрите, за се увери, че магнетофоните записват всяка дума, той натисна един от бутоните на клетъчния си телефон. Номерът, на който искаше да се обади, беше програмиран в паметта на телефона.

— Познавате дъщеря ми? — казваше на испански госпожа Мендес.

Мъжът, който се беше представил като Джеф Уокър, обясняваше, че познавал Хуана от армията, от Форт Сам Хюстън.

Притиснал телефона до лявото си ухо, Дънкан чу как той иззвъня.

Мъжът, който се беше представил като Джеф Уокър, говореше за някакво куче, което Хуана имала. Който и да беше този тип, той определено я познаваше добре.

Клетъчният телефон иззвъня втори път.

Сега Джеф Уокър разказваше как Хуана се хвалела с царевичните питки с пилешка плънка, които майка й правела.

Доста се стараеш, а, приятелче? — помисли си Дънкан. Внезапно някой отговори по телефона, приятен мъжки глас, който прозвуча сред пукането на статичното електричество.

— Тъкър слуша.

— Тук Брадли. Мисля, че играта започва да става интересна.

 

 

— Защо Хуана не ме е водила у вас? — като продължаваше да говори на испански, Бюканън повтори въпроса, който майката на Хуана му беше задала. — Знаете ли, аз самият се питах защо. Мисля си, че тя не беше сигурна дали вие и съпругът ви ще ме одобрите.

Това беше доста рисковано от страна на Бюканън, но той трябваше да направи нещо, за да разсее подозренията й. Нещо не беше в ред, не знаеше какво точно, но си помисли, че ако я накара да започне да се оправдава за едно, тя може би ще му подскаже нещо друго.

— Защо да не ви одобрим? — попита майката на Хуана. В тъмните й очи проблесна едва прикрито раздразнение. — Защото сте бял? Това е лудост. Половината от служителите на съпруга ми са бели. Много от приятелите на Хуана в гимназията бяха бели. Тя знае, че не страдаме от предразсъдъци.

— Съжалявам. Не това имах пред вид. Хуана ми каза — всъщност, наблегна на това — че вие нямате нищо против, ако се среща с човек, който не е от латиноамерикански произход.

— Защо тогава да не ви одобрим? — в тъмните очи на майката на Хуана отново проблесна раздразнение.

— Защото не съм католик.

— О! — гласът й омекна.

— Хуана казваше, че много пъти сте й повтаряли, че това е едно от нещата, които очаквате от нея… че ако има сериозни намерения към някой мъж, той трябва да бъде католик… защото искате да сте сигурни, че внуците ви ще бъдат възпитани в тази религия.

— Да — майката на Хуана преглътна. — Това е вярно. Често й го повтарях. Очевидно… вие добре я познавате.

Прекъсна я груб мъжки глас, който долетя от къщата.

— Анита, с кого говориш? Защо се забави толкова?

Майката на Хуана погледна към вратата на дневната.

— Почакайте тук — каза тя на Бюканън и затвори входната врата.

Бюканън се почувства уязвим. До слуха му достигнаха приглушени думи.

Майката на Хуана се върна.

— Заповядайте, моля.

Тя обаче не изглеждаше във възторг, че го покани и не скри това, когато заключи вратата зад тях и съпроводи Бюканън до дневната.

Дневната беше свързана със сводест проход към кухнята и Бюканън веднага усети миризмата на олио, подправки, лук и пипер, останала от вечерята. В стаята имаше твърде много мебели, най-вече тапицирани кресла и различни дървени масички. На стената беше окачено разпятие. В едно кресло с подвижна облегалка седеше нисък, около петдесетгодишен мъж с широки гърди, катраненочерна коса и очи, по-тъмни от тези на съпругата му. Лицето му беше закръглено, но с груби черти. Носеше работни обувки и син гащеризон, на който беше зашита емблема „МЕНДЕС МЕКАНИКС“. Бюканън знаеше от Хуана, че баща й притежава шест гаража в града. Той пушеше пура и държеше в ръката си бутилка бира „Корона“.

— Кой си ти? — Бюканън едва чу въпроса сред смеха, който се разнасяше от телевизора.

— Както казах на съпругата ви, името ми е…

— Да. Джеф Уокър. Кой си ти?

Бюканън се намръщи.

— Съжалявам. Не разбирам.

Майката на Хуана се размърда неспокойно.

— Аз съм приятел на вашата дъщеря — каза Бюканън.

— Ти твърдиш това — мъжът очевидно беше напрегнат. — Кога е рожденият й ден?

— Защо, за Бога…

— Просто отговори на въпроса. Ако си толкова близък неин приятел, трябва да знаеш кога има рожден ден. Е?

— Доколкото си спомням, през май. На десети. — Бюканън помнеше това, защото преди шест години той и Хуана бяха започнали да работят заедно през май. Тъй като се представяха за съпрузи в Ню Орлиънс, те бяха отпразнували доста шумно рождения й ден на десети.

— Всеки може да види това в досието й. Страда ли от някаква алергия?

— Сеньор Мендес, защо е всичко това? Не съм я виждал от няколко години. Трудно ми е да си спомня дали…

— И аз така си помислих.

— Но знам, че имаше проблеми с килантрото. Това винаги ми се е струвало странно, да бъде алергична към билка, която толкова често се използва в мексиканската кухня.

— Някакви белези по рождение?

— Това е…

— Отговори на въпроса.

— Има белег отзад на десния крак, горе, близо до бедрото. Каза, че й останал от малка, като се катерела по някаква ограда от бодлива тел. А сега какво? Ще ме попитате как съм видял белега ли? Мисля, че направих грешка. Мисля, че не трябваше да идвам тук. Мисля, че трябваше да отида при някой от приятелите на Хуана, за да разбера дали той знае къде да я намеря.

Щом Бюканън се запъти към вратата, майката на Хуана рязко каза:

— Педро!

— Почакай — заяви баща й. — Моля те. Ако наистина си приятел на дъщеря ми, остани.

Бюканън го погледна изпитателно, после кимна.

— Зададох ти тези въпроси, защото… — Педро очевидно се вълнуваше. — Ти си четвъртият приятел на Хуана за последните две седмици, който ни пита къде е тя.

Бюканън сподави изненадата си.

— Четвъртият?

— Да не би да й се е случило нещо лошо? — в напрегнатия глас на Анита се долавяше тревога.

— И останалите, също като теб, бяха бели — каза Педро. — Всички бяха мъже. Всички не я бяха виждали от няколко години. Но за разлика от теб, те не знаеха никакви подробности от личен характер за нея. Един от тях твърдеше, че е служил с нея във Форт Браг. Но Хуана никога не е служила във Форт Браг.

Бюканън знаеше, че това не е вярно. Въпреки че фиктивното военно назначение на Хуана беше във Форт Сам Хюстън, тя всъщност служеше във Форт Браг. Но родителите й нямаше как да знаят това, защото Хуана никога не би нарушила прикритието си, за да им каже. Затова те естествено си бяха помислили, че мъжът, който се беше представил за приятел на Хуана, лъже, когато им беше казал, че се е запознал с Хуана във Форт Браг. Точно обратното. Мъжът им беше казал част от истината. Който и да беше, той очевидно беше добре запознат със служебното досие на Хуана. Но беше направил грешка, допускайки, че родителите й разполагат със същата информация.

— Друг от тъй наречените й приятели — продължи бащата на Хуана — твърдеше, че я познава от колежа в Сан Антонио. Когато го попитах кой колеж, той се обърка. Изглежда не знаеше, че тя се прехвърли от университета „Ауър Лейди ъф дъ Лейк“ в университета „Сейнт Мери“. Всеки, който я познава добре, щеше да знае това.

Бюканън вътрешно се съгласи с него. Някой се беше издънил и беше прегледал досието й отгоре-отгоре, без да го прочете внимателно.

— Третият „приятел“ — продължи Педро, — твърдеше, че също като теб се срещал с Хуана, когато работели заедно тук, във Форт Сам Хюстън, но когато го попитах защо никога не сме го виждали — тъй като Хуана водеше повечето от приятелите си в къщи, за да ги запознае с нас — той не можа да даде никакво обяснение. Ти поне го направи, а освен това, изглежда наистина знаеш доста лични неща за нея. Затова пак ще те попитам… Джеф Уокър… Да не би дъщеря ни да е в опасност?

Майката на Хуана чакаше, стиснала полите на роклята си.

Бюканън трябваше да вземе трудно решение, при това бързо. Педро му предлагаше да им се довери. Или може би му беше подхвърлил стръв. Ако Бюканън признаеше истинските си намерения, Педро можеше да се усъмни, че Бюканън е поредният набеден приятел, изпратен от враговете на Хуана да я открие.

Той реши да рискува.

— Така си мисля.

Педро въздъхна, сякаш най-сетне беше чул това, което очакваше, въпреки че то силно го изненада.

— Знаех си — каза майката на Хуана. — Каква опасност? Кажи ни. Разтревожени сме до смърт за…

— Анита, моля те, не говори за смърт — Педро погледна към Бюканън с присвити очи и повтори въпроса, който съпругата му беше задала. — Каква опасност?

— Ако знаех, нямаше да съм тук — каза Бюканън. — Миналата седмица получих съобщение от нея, че трябва да се срещнем. То беше доста неясно, сякаш не искаше никой да разбере за какво става дума, ако го прочете. Но аз разбрах: Тя отчаяно се нуждаеше от помощ. В Ню Орлиънс има едно място, което ни е много скъпо. Без да го споменава, тя ме молеше, много настоятелно при това, да я чакам в същия ден и по същото време, както последния път, когато бяхме там заедно. Това трябваше да стане в единадесет часа вечерта в деня на Вси Светии. Но тя не дойде — нито тогава, нито на следващата вечер. Очевидно нещо не беше наред. Затова дойдох тук. Защото вие бяха единствените хора, за които успях да се сетя и които биха могли да ми помогнат да се свържа с нея. Помислих си, че точно вие бихте могли да знаете какво става.

Педро и Анита не казаха нищо. Бюканън ги остави да си помислят.

— Не — каза Анита.

Бюканън им даде още малко време.

— Нищо не знаем — повтори Анита. — Освен, че се притеснявахме, защото напоследък не се държи нормално.

— Какво имате пред вид?

— Не се е обаждала от девет месеца. Обикновено, дори когато е на път, се обажда поне веднъж седмично. Тя наистина спомена, че ще отсъства известно време. Но цели девет месеца?

— С какво се занимава тя?

Очевидно Педро и Анита не бяха съвсем сигурни.

— Не знаете ли?

— Нещо, свързано със сигурността — каза Педро.

— С националната сигурност?

— С личната сигурност. Тя си има собствен бизнес тук, в Сан Антонио. Но това е единственото, което ни е казвала. Никога не се е впускала в подробности. Казваше, че няма да е честно по отношение на клиентите й. Не желаеше да злоупотребява с доверието им.

Добре, помисли си Бюканън. Останала е истинска професионалистка.

— Така — каза той. — Значи тя не ви се е обаждала от девет месеца. И изведнъж се появяват няколко мъже, които твърдят, че са нейни стари приятели и започват да ви разпитват дали знаете къде могат да я намерят. Какво друго не е…?

Бюканън изведнъж забеляза, че родителите на Хуана го гледат по-различно. Погледите им бяха станали по-напрегнати, по-предпазливи. Нуждата да споделят тревогата за дъщеря си сега беше примесена с отново обзелото ги подозрение към него. Рискът, който беше поел, най сетне се беше обърнал срещу него. Забележката му за другите мъже, които бяха идвали да я търсят, беше накарала родителите на Хуана да го свържат с тях.

Но той беше разтревожен от нещо друго. Силното му главоболие го беше принудило за известно време да изостави обичайната си предпазливост. Ако някой враг се опитваше да намери Хуана, и ако този враг беше толкова нетърпелив, че беше изпратил трима мъже да разпитват нейните родители къде биха могли да я намерят, може би този враг би отишъл още по-далеч в усилията си да научи какво знаят те. Може би този враг…

— Извинете ме. Може ли да ползвам тоалетната?

Подозрението караше Педро да изглежда мрачен. Той кимна неохотно.

— Напред по коридора. Първата врата вляво.

— Благодаря.

Бюканън се изправи, престори се на смутен и пое по коридора. Щом се озова в бялата, ярко осветена и старателно подредена тоалетна, той заключи вратата, насили се да уринира, пусна водата и се обърна към мивката, за да измие ръцете си.

Остави водата да тече, отвори безшумно шкафчето с лекарства, намери една пила за нокти и отвинти с нея ключа за лампата. Като внимаваше да не докосне проводниците, той измъкна ключа от гнездото в стената и погледна какво има зад него.

Това, което откри, увеличи гаденето, причинено от главоболието му. Към проводниците беше свързан миниатюрен предавател с микрофон. Тъй като повечето хора считаха, че тоалетната им осигурява най-голямо усамотение, те едва ли си мислеха, че в нея може да бъде поставен „бръмбар“, затова Бюканън винаги започваше проверките си оттук. И тъй като госпожа Мендес поддържаше в тоалетната изрядна чистота, единственото място в помещението, където тя не би открила „бръмбара“, беше зад ключа за лампата, предпочитаното от професионалистите по подслушване място. Телефоните по всяка вероятност също бяха снабдени с микрофони.

Добре, помисли си Бюканън. Да започваме.

Той спря водата, чийто звук се надяваше да е заглушил шума, който беше предизвикал, докато развинтваше контакта. След това отключи вратата на тоалетната и се върна в дневната, където родителите на Хуана очевидно си бяха шепнали нещо за него.

— Педро, извинявам се — каза Бюканън.

— За какво?

— Докато си миех ръцете, сигурно съм дръпнал тапата на мивката по-силно, отколкото трябва. Струва ми се, че съм я повредил. Мивката не може да се изпразни. Съжалявам. Аз…

Педро стана и намръщен тръгна към тоалетната изпъчил гърди. Късите му крака се движеха бързо.

Щом се озоваха в коридора, Бюканън го изпревари и сложи пръст на устните си, за да му покаже, че трябва да мълчи. Педро очевидно не го разбра и понечи да го попита какво става, но Бюканън притисна силно ръката си към устата на Педро и енергично поклати глава, като произнесе само с устни на испански „Мълчи!“. Педро го изгледа стреснато. „Къщата се подслушва“, продължи да произнася с устни думите Бюканън.

Педро сякаш не го разбра. Той се опита да свали ръката на Бюканън от устата си, и Бюканън трябваше да стисне с лявата си ръка Педро за тила, като в същото време продължаваше да държи дясната върху устата му. Той принуди Педро да влезе в банята и натисна главата му надолу, за да може да погледне зад ключа на лампата, който беше измъкнал от стената. Педро притежаваше верига от автомобилни сервизи. Той трябваше да разбира от електрически им системи. Трябваше да знае достатъчно и за другите видове електрически системи, за да разбере, че това малко приспособление зад ключа на лампата не би трябвало да се намира там, че то представлява миниатюрен предавател с микрофон.

Очите на Педро се разшириха.

— Comprede? — попита с устни Бюканън.

Педро енергично кимна.

Бюканън свали ръцете си от тила и устата му.

Педро избърса устните си, върху които бяха останали белези от пръстите на Бюканън, изгледа го гневно и дръпна силно тапата на мивката.

— Готово. Виждаш ли, нищо работа. Просто не си дръпнал тапата достатъчно силно. Ето, водата изтече.

— Добре, че не съм я счупил — каза Бюканън.

В джоба на гащеризона си Педро имаше няколко химикала и бележник. Бюканън бързо извади бележника и един от химикалите и написа:

Не можем да говорим в къщата. Къде и кога можем да се срещнем? Скоро.

Педро прочете бележката, намръщи се и написа:

7:00 сутринта. В моята работилница на Лома Авеню 1217.

— Не ти вярвам — внезапно каза Педро.

— Какво? — Думите прозвучаха толкова убедително, че мина известно време, преди Бюканън да разбере, че Педро се преструваше.

— Махай се от къщата ми!

— Но…

— Махай се! — Педро сграбчи ръката на Бюканън и го задърпа по коридора. — По-ясно от това не мога да ти го кажа. Вън от къщата ми!

— Педро! — Анита се втурна в коридора от дневната. — Какво правиш? Може би той ще ни помогне.

— Вън! — Педро блъсна Бюканън към вратата.

Бюканън се престори, че се съпротивлява.

— Защо? Не разбирам. Какво съм направил? Само преди няколко минути си говорехме как да помогнем на Хуана, а сега, изведнъж…

— Има нещо в теб, което не ми харесва — каза Педро. — Нещо твърде съмнително. Мисля, че и ти си с онези мъже, които идваха тук да търсят Хуана. Мисля, че ти си й враг, а не приятел. Мисля, че не трябваше изобщо да приказвам с теб. Махай се! Веднага! Преди да съм извикал полицията.

Педро отключи вратата и рязко я отвори.

— Правиш грешка — каза Бюканън.

— Не, ти направи грешка! И ще направиш още по-голяма грешка, ако отново се приближиш до къщата ми.

— По дяволите, ако не искате да ви помогна…

— Искам да се махнеш! — Педро бутна Бюканън.

Бюканън залитна навън, като се почувства оголен от лампата, която осветяваше верандата.

— Да не си посмял да ме докоснеш отново…

— Педро! — каза Анита.

— Не знам къде е дъщеря ми, но дори и да знаех, никога нямаше да ти кажа! — заяви Педро на Бюканън.

— Тогава върви по дяволите!

 

 

— По-добре пристигай тук бързо — каза Дънкан Брадли по клетъчния телефон, докато слушаше разговора в къщата. — Нещо у този тип, който се появи, определено подразни Мендес. Мендес си мисли, че той работи за нас. Крещят си един на друг. Мендес го изхвърля.

— На две пресечки от теб съм — каза партньорът на Дънкан по клетъчния телефон.

— Все едно си на два километра — Дънкан се взираше в зеления увеличен образ на монитора. — Виждам как онзи тип пресича моравата и се отправя към колата си. Ще си замине преди да пристигнеш.

— Казах ти, че съм близо. Виждаш ли фаровете ми?

Дънкан погледна към друг монитор, на който се виждаше потъналата в мрак улица зад микробуса.

— Да.

— Чудесно. Когато потегли, аз ще бъда поредната случайна кола по пътя — каза Тъкър. — Той няма изобщо да се усъмни, когато види фаровете ми зад себе си.

— Качва се в колата — предупреди го Дънкан.

— Няма страшно. Регистрационния номер, който ми продиктува…

— Какво за него?

— Влязох в компютърната база данни за превозните средства в Луизиана. Тауруса е собственост на някаква агенция за коли под наем в Ню Орлиънс.

— Това не ми говори почти нищо.

— Има и още. Обадих се на агенцията. Казах, че съм от пътната полиция. Казах им, че е станала катастрофа и поисках да разбера кой е наел колата.

— И?

— Брендън Бюканън. Това име е записано в договора за наемане на колата.

Фаровете на Тъкър заблестяха по-силно на монитора, който следеше улицата зад микробуса.

На другия монитор, две преки по-надолу, се появиха фаровете на Тауруса. Колата потегли.

В този миг проблеснаха фарове и джипът Чероки, управляван от Тъкър, профуча край микробуса. Дънкан отмести поглед от монитора и се усмихна към предното стъкло и бързо смаляващите се задни светлини на джипа.

— Нали ти казах? — прозвуча гласът на Тъкър по клетъчния телефон. — Няма страшно. Поех го. Не видя никаква кола да тръгва след него. Просто няма как да се усъмни.

— Брендън Бюканън? — зачуди се Дънкан. — Кой, по дяволите, е този Брендън Бюканън? И каква е връзката му с жената?

— Вече го проучват от центъра — задните светлини на джипа се смалиха и заприличаха на червени точици, докато Тъкър продължаваше да се носи след още по-малките червени точици на Тауруса. — Междувременно аз ще разбера къде е отседнал. Ще му идем на гости. Ще научим всичко, което ни трябва, за Брендън Бюканън.

 

 

Всеки предавател с микрофон се нуждае от устройство, което да приема предаването му. В зависимост от мощността на предавателя приемникът може да се намира и на два километра разстояние. Но практическите съображения — електрически съоръжения в района, които предизвикват паразитен шум, например — налагат приемникът да се намира много по-близо до източника на предаването. Освен това за предпочитане е човекът, който следи предаването, да осъществява и визуално наблюдение на съответния обект. Ето защо, заключи Бюканън, най-вероятно беше приемникът да се намира някъде наоколо — може би в някоя сграда, въпреки че в този район, населен от порядъчни семейства, обитаващи еднофамилни къщи, щеше да бъде трудно екип за наблюдение да се настани в някоя от тях — по-вероятно беше да използват за целта някакво превозно средство. Но на тази пресечка нямаше паркирани други коли. Бюканън забеляза това, когато беше пристигнал, а докато вървеше през моравата към наетата от него кола, отново беше проверил.

Той се обърна и изгледа гневно Педро Мендес, който продължаваше да стои навъсен на верандата отпред.

Страхотно изпълнение, Педро, помисли си Бюканън. Сбъркал си професията си. Можел си да станеш актьор.

Като се преструваше на разгневен, Бюканън продължи да върви към своя Таурус. Докато го заобикаляше, за да отключи предната врата, той огледа улицата в двете посоки и този път забеляза някакъв автомобил, паркиран две преки по-надолу. Не беше го забелязал преди, защото беше малък и спрян в сенките между две разположени доста далеч една от друга улични лампи. Единствената причина, заради която сега го забеляза, бяха фаровете на приближаващата кола, които го осветиха.

Мисля, че е време да посетя някого, каза си Бюканън, когато запали двигателя, включи фаровете и потегли. Фаровете на приближаващата кола го осветиха отзад и като че ли засилиха главоболието му.

Някой толкова много иска да открие Хуана, че е монтирал подслушвателни устройства в къщата. Но тъй като не може да бъде сигурен дали Хуана няма да успее да се свърже с родителите си без микрофоните да уловят това, е започнал да нервничи и е изпратил човек, преструващ се, че я познава, да разпитва къде е. Безуспешно. Изпратил е друг. Нищо. После трети…

Какъв смисъл има това? — запита се Бюканън. Сигурно са разбрали, че появата на трима стари приятели в разстояние на две седмици ще се стори подозрителна на родителите на Хуана. Защо тогава?

Да, помисли си Бюканън. Ако Хуана наистина поддържа връзка с родителите си, този, който я преследва, иска тя да разбере, че родителите й се намират под наблюдение. Иска да я принуди да започне да се тревожи за тях. Опитва се да я заплаши, като я накара да мисли, че ги излага на опасност. Надява се, че това ще я накара да излезе от прикритието си.

А сега, след моята поява, след като екипът за наблюдение е разбрал, че в играта се намесва някой друг, могат да се притеснят до такава степен, че да изгубят търпение и да ги подложат на дълъг, мъчителен разпит. Трябва да кажа на Педро и Анита, че ги грози опасност.

А мен? — помисли си Бюканън, докато завиваше зад един ъгъл. Този, който търси Хуана, ще иска да си поговори с непознатия, появил се изневиделица и започнал да задава същите въпроси като него.

Бюканън зави зад следващия ъгъл.

Фаровете зад него продължаваха да го следват.

Я виж ти, помисли си Бюканън.

 

 

Фолс Чърч, Вирджиния

Полковникът беше избрал мотел в покрайнините на града и от един монетен автомат беше резервирал стая под фалшиво име. В единадесет часа вечерта, след като беше проверил стаята с електронен детектор, за да се увери, че няма микрофони, пристигнаха тримата му колеги. Дрехите им бяха осеяни с капчици студен ноемврийски дъжд, който ги беше посрещнал на Националното летище във Вашингтон след полета от Ню Орлиънс.

Всички изглеждаха уморени, дори капитан Уелър, която обикновено излъчваше сексуална жизненост. Русата й коса висеше на кичури, блузата й беше измачкана. Тя свали сакото си, отпусна се тежко на дивана в мотелската стая и събу обувките си, като си помагаше с пръстите на краката. Изпитите лица на майор Пътнам и Алън бяха почервенели, най-вероятно от изтощение, към което се прибавяше обезводняването, дължащо се на полета и известно количество алкохол.

— Има ли тук кафе? — попита капитан Уелър.

— Хей там — безизразно отговори полковникът. — В каната на подноса до телефона.

За разлика от посетителите си полковникът изглеждаше бодър и жизнен, застанал изправен и стегнат както винаги. Той се беше избръснал и изкъпал преди да пристигне, отчасти за да се освежи, отчасти за да изглежда по-бодър от тях. Дрехите му бяха като току-що извадени от гардероб — лъснати обувки „Бали“, изгладени сиви панталони, колосана бяла риза, нова вратовръзка на червени райета и двуредно синьо сако. Ефектът, който целеше, беше неговото високо, стегнато тяло да подчертае факта, че е военен, въпреки че не носеше униформа.

— О! — капитан Уелър погледна към каната върху подноса до телефона. Тя и майор Пътнам, който беше седнал на креслото до телевизора, също не носеха униформи. — Да. Не я забелязах, когато влязох.

Полковникът присви очи, сякаш за да покаже, че тя не е успяла да забележи и доста други неща.

Алън, единственият цивилен в стаята, разхлаби измачканата си вратовръзка, разкопча горното копче на ризата си, отиде до каната и наля кафе в една чаша. Всички се изненадаха, когато занесе чашата на капитан Уелър, а после се върна и наля още една чаша, като духаше парата, докато отпиваше.

— Какво правим тук? Не можеше ли това да почака до сутринта? Едва се държа на крака, да не говорим, че жена ми и децата ми не са ме виждали от…

Думите му бяха прекъснати от ледения глас на полковника.

— Искам пълен доклад за последните събития. Стига толкова намеци, че не искате да говорите, защото телефоните не са обезопасени.

— Момент — намеси се Алън, — ако ни бяхте дали портативни кодиращи устройства, щях да говоря по телефона колкото искате, но като се опари веднъж човек, полковник… В този случай се нуждаем от изключителни мерки за сигурност.

— Напълно съм съгласен — полковникът още повече изпъна рамене. Дъждът биеше по прозореца, като правеше обстановката в неприветливата стая още по-мрачна. — Затова заповядах да дойдете тук, вместо сега да сте у дома, в леглото със съпругата си.

Алън се намръщи.

— Заповядали, полковник?

— Ще ми каже ли някой какво става? — още по-хладно запита полковникът. — Майоре, днес сте необичайно мълчалив.

— Вече знаете по-голямата част — майорът потри тила си. — В Ню Орлиънс отидохме да се срещнем с Бюканън в хотелската му стая. Уговорката беше за девет часа сутринта. Когато почукахме, той не отговори. Опитахме няколко пъти и накрая помолихме една камериерка да отключи вратата. Предния ден го бяха изписали от болницата. Можеше да е припаднал или нещо подобно. Вътре намерихме ключа от стаята, подписан формуляр за напускане — очевидно не желаеше хотелския персонал да започне да го търси — и бележка, адресирана до Алън.

Полковникът пое бележката и я прочете.

— Значи, казва, че ще ни направи услуга и ще изчезне. По този начин репортерът от „Поуст“ няма да може да го открие и да потвърди материала за статията, ако реши да я публикува.

— Очевидно това е идеята — каза майорът.

— И какво мислите за нея? — намръщи се полковникът.

— Дявол да го вземе, не знам — отговори майорът. — Това ме свари съвсем неподготвен. Всичко се обърка. Може би той е прав.

— По дяволите, да не би да сте забравили, че сте офицер от армията на САЩ?

Майорът изправи рамене, едва сдържащ гнева си.

— Не, сър. В никакъв случай не съм забравил.

— Трябва ли в такъв случай да ви напомням, че капитан Бюканън се е отлъчил без разрешение? Че е дезертирал? Моите подчинени не могат просто така да решат да напуснат и да си тръгнат, особено когато знаят колкото Бюканън. Ще настане хаос, истински кошмар за сигурността. Разбирам, че не съм ви контролирал както трябва. Това, което настоящата операция изисква, е повече дисциплина, повече…

Този път Алън го прекъсна.

— Не, това, което операцията изисква, е всеки ясно да си дава сметка кой е офицер от армията на САЩ — той така рязко остави кафето си, че течността се разплиска по масичката. — Точно тук операцията се провали, защото военни започнаха да вършат това, което беше задача на цивилните. Вие толкова дълго работите под цивилно прикритие, че вече сте забравили разликата.

— Под „цивилни“ имате пред вид Управлението — извиси глас полковникът.

— Естествено.

— Е, ако Управлението си беше свършило работата, нямаше да има нужда да се обръща към нас, нали така? — каза полковникът. — През осемдесетте вашите хора така се увлякоха по разни електронни устройства и сателити, че забравиха най-важното — за да се получи наистина полезна информация, трябва да има агенти на самото място. И след куп провали — в Иран, Ирак, стария СССР — дори разпадането на Съветите ви завари неподготвени — решихте, че имате нужда от действащ екип, от хора, които са свикнали да си вършат работата както трябва, за да ви измъкнат задниците от калта.

— Не и моя задник — каза Алън. — Аз никога не съм бил привърженик на електронните устройства. Не съм виновен, че…

— Истината е — продължи полковникът, — че когато Студената война свърши, вашите хора осъзнаха, че ще останат без работа, ако не се заемете да вършите нещо друго. Бедата е там, че всички неща, които трябваше да се свършат — като например да се смажат наркобосовете в страните от Третия свят — бяха свързани с рискове, които вие не желаехте да поемате. Затова ни помолихте ние да ги поемем. В края на краищата причината за провала в борбата с наркобосовете е, че използвате повечето от тях като информатори, в замяна на което им осигурявате лична неприкосновеност. Трудно е човек да преследва хора, с които поддържа приятелски отношения. Затова помолихте ние да се заемем с тях, и то така, та да не разберат, че всъщност вие самите сте се обърнали против тях.

— Но сега — каза Алън — говорим за един от вашите хора, който внезапно решава, че е волна птица и изчезва безследно.

— Капитан Бюканън не би успял да изчезне — отговори полковникът, — ако вашите хора бяха наблюдавали хотела както трябва.

— Само че наблюдението на хотела не беше възложено на моите хора — каза Алън. — Ако бяха натоварили мен… Това си е чист провал на военните. На войниците не им е работа да се…

— Достатъчно! — отсече полковникът. — Нямам повече нужда от мнението ви.

— Но…

— Това е всичко — полковникът се обърна към майора и капитана, които изглеждаха потресени от внезапния спор, на който бяха станали свидетели. — Какво ще правим с Бюканън?

Капитан Уелър се изкашля.

— Обадих се на компанията, която е издала кредитната му карта, заявих, че той ми е съпруг и че картата му е била открадната. Очаквах, че може би си е купил самолетен билет. Но не познах. От компанията ми казаха, че някой е наел от негово име кола в Ню Орлиънс.

— И? — попита полковникът.

— След това някой е използвал кредитната му карта, за да наеме стая в един мотел в Бюмон, Тексас.

— Впечатлен съм, капитане. Предполагам, че нашите хора вече са в Бюмон.

— Да. Но Бюканън не е там.

— Не е?

— Оказа се, че е останал само няколко часа. Освободил стаята на обед.

— Какво?

— Очевидно иска непрекъснато да е в движение — каза капитан Уелър.

— Накъде?

Тя поклати глава.

— Изглежда се е отправил на запад. Компанията за кредитни карти обеща да ме държи в течение.

— Има само един проблем — каза Алън.

Те впериха погледи в него.

— Следващият път, когато Бюканън реши да използва картата, компанията не само ще блокира сметката му. Тя ще изпрати и полицията по дирите му. А това ще бъде страхотно, нали? Да се намеси и полицията.

— По дяволите! — възкликна капитан Уелър.

— А ако първи се доберете до него — каза Алън, — какво ще правите? Ще го хвърлите в карцера? Не виждате ли, че цялата ситуация може да излезе от контрол? Защо не го оставите да изчезне, както е обещал?

Дъждът продължаваше да барабани по прозореца.

— Снощи докладвахте, че бил убеден, че се опитваме да го убием — каза полковникът.

— Точно така.

— Е, подозренията му са абсурдни. Очевидно се е побъркал, ако мисли, че ще тръгнем срещу него. Как мислите, дали след всичко това ще изчезне, както е обещал? Може би ще поиска да се върне, за да ни отмъсти. А репортерът? Тя е предала материалите си. Но дали не е запазила копия от тях? Дали ще се откаже от статията, както е обещала?

— Каквото и да решим, трябва да стане бързо — каза майорът. — Имам две дузини хора под прикритие в Латинска Америка, които очакват от мен да подсигурявам тила им. Всяка минута, която прекарвам в притеснения за Бюканън, рискувам нещо друго да се провали. Ако Бюканън беше приел предложението ни, просто трябваше да се придържа към легендата си и да стане инструктор. Какво лошо има в това да бъде инструктор?

— Защото той не е такъв — каза Алън.

Те погледнаха към него.

— Освен това не съм сигурен, че Бюканън е такъв, за какъвто го мислим — допълни той.

 

 

Докато се движеха към центъра на Сан Антонио, Бюканън не успя добре да разгледа човека, който го следваше. Когато стигнаха до по-добре осветените улици, Бюканън установи, че мъжът кара сив джип Чероки, цвят, който не се набиваше на очи и беше особено подходящ за кола, осъществяваща наблюдение нощно време. Когато имаше възможност, мъжът се смесваше с останалите коли отзад на пътя. Бяха го издали само първите две минути.

Но това беше достатъчно.

Бюканън спря на една бензиностанция, напълни резервоара и влезе в офиса да плати. Когато излезе, видя, че джипът е спрял малко по-надолу от бензиностанцията.

Бюканън потегли и след известно време спря пред един малък търговски център, влезе в ресторанта за мексиканска храна, поръча си говеждо с боб и Кока Кола и докато се хранеше, внимателно наблюдаваше джипа, който беше спрял в края на тъмния паркинг. Мъжът зад волана говореше по телефона.

От подправките в яденето лицето на Бюканън пламна. Или може би това се дължеше на треската от умората. Не знаеше. Хълбокът го болеше.

Имам нужда от малко почивка, помисли си той и глътна още три таблетки „Тиленол“.

Изходът на ресторанта се намираше отзад, до тоалетните. Бюканън заобиколи търговския център и бързо пое по потъналата в мрак алея към мястото, където беше спрял джипът.

Зает да говори по телефона и да наблюдава входа на ресторанта, мъжът зад волана не забеляза Бюканън, който се озова до вратата зад него. В момента, когато мъжът — около тридесетгодишен, облечен с яке с емблемата на „Хюстън Ойлърс“ — остави слушалката, Бюканън отвори вратата, влезе и тикна пистолета си в ребрата му.

Мъжът изпъшка. Изненадата усилваше болката му.

— Как се казваш? — попита Бюканън.

Обзет от страх, мъжът не отговори.

Бюканън притисна по-силно пистолета в ребрата му.

— Как се казваш?

— Франк… Франк Тъкър.

— Добре Франк, хайде да се повозим.

Мъжът изглеждаше вцепенен от ужас.

— Карай Франк или ще те убия.

Заплахата подейства повече от убедително и мъжът се подчини.

— Точно така — каза Бюканън. — Полека, включи се в движението. Не сваляй ръцете си от волана.

Те подминаха колата на Бюканън. Беше я паркирал до няколко други коли пред ресторанта за мексиканска храна, за да не бие на очи, докато паркингът не се изпразни, когато дойде време да затварят ресторанта.

— Какво искаш? — попита мъжът с разтреперан глас.

— Ами, като начало… — Бюканън бръкна със свободната си ръка под якето на Франк. Напипа кобур, но в него нямаше пистолет. — Къде е желязото, Франк?

Мъжът нервно посочи с поглед към жабката. Бюканън я отвори и намери вътре револвер Смит енд Уесън, модел Магнум 357 — А къде са другите?

— Нямам други.

— Може би, Франк. Скоро ще разбера. Но ако лъжеш, ще прострелям капачката на дясното ти коляно. Ще останеш сакат през останалата част от живота си, който може да се окаже много по-кратък, отколкото си се надявал. Завий към този денонощен магазин. Обърни. Карай обратно натам, откъдето дойдохме.

— Слушай, не знам за какво е цялата тази работа, но ще ти дам всичките си пари и…

— Престани, Франк. Внимавай. Казах ти, не сваляй ръце от волана — Бюканън вкара патрон в цевта на пистолета и го притисна още по силно в ребрата на Франк.

— Полека, човече! Ако мина през някоя гърбица, това нещо може да гръмне.

— Ами не минавай през гърбици — каза Бюканън. — Какъв си? Официален или частен?

— Не знам за какво…

— За кого работиш?

— За никого.

— А-ха, Франк. Просто си решил да се позабавляваш, като ме следиш.

— Не съм те следил. Никога не съм те виждал.

— Разбира се, Франк. Ние сме просто двама непознати, които са налетели един на друг и случайно са били въоръжени. Просто съвпадение. Типично за времето, в което живеем — Бюканън го огледа внимателно. — Ти не си ченге. Ако беше, щеше да имаш подсигуряващ екип. Може да си гангстер, но якетата на „Ойлърс“ и джиповете Чероки не са им в стила. Какъв си?

Мъжът не отговори.

— Франк, почвам да се отегчавам да си говоря сам. Ако намеря у теб разрешително за частен детектив, ще прострелям и двете ти капачки — Бюканън посегна към портфейла му.

— Добре де, добре — по разтрепераната горна устна на Франк беше избила пот. — Частен детектив съм.

— Е, най-после започнахме да се опознаваме. Кажи ми, Франк, къде си се учил? Хайде. Поддържай разговора. Къде си се учил?

— Учил съм се по време на работа.

— И на мен така ми се стори. На работа и от филмите. Ето ти един съвет. Когато по пътя няма голямо движение, следи обекта от съседната улица. Движи се успоредно на него. Ако поддържаш същата скорост, ще го виждаш на всяка пресечка. А по всяка вероятност той няма да те забележи. Само ако не го видиш, тогава можеш да излезеш на същата улица. Това е първата грешка, която допусна — остана през цялото време зад мен. Втората ти грешка беше, че не си заключил вратите. Ако го беше направил, щеше да ми бъде по-трудно да те пипна. Третата грешка — няма значение какво неудобство ти причинява пистолета по време на продължително наблюдение. Трябва да го държиш в кобура, откъдето бързо можеш да го извадиш. Той няма да ти свърши никаква работа в жабката, ако някой се качи в колата ти с насочен към теб пистолет.

Телефонът иззвъня.

— Не, Франк. Не сваляй ръцете си от волана.

Телефонът иззвъня втори път.

— Който и да се обажда, може да почака малко, ако иска да говори с теб — каза Бюканън. — Всъщност, защо не си поговорим с него лично. Карай обратно към Касъл Хилс.

 

 

Изтегнат върху наклонения матрак в задната част на микробуса, Дънкан Брадли продължаваше да се взира в монитора, който показваше увеличен образ на района пред къщата на Мендес две преки по-нагоре. Слушалките още бяха на главата му, въпреки че разговорите в наблюдавания обект бяха спрели преди тридесет минути, малко след изхвърлянето на мъжа, който се представяше като Джеф Уокър, от къщата на Мендес. Съпругата се беше скарала на съпруга за това, което беше направил. В края на краищата непознатият би могъл да им помогне да открият дъщеря си. Съпругът й пък беше казал да млъкне, защото непознатият със сигурност не беше по-различен от останалите натрапници, които се бяха интересували от Хуана. След това двамата си бяха легнали мълчаливо, сърдити един на друг.

Докато слушаше, Дънкан на няколко пъти се опита да се свърже със своя партньор по телефона. Два пъти беше изчаквал по десетина позвънявания, преди да затвори. Фактът, че Тъкър не отговаряше, го разтревожи. Разбира се, сигурно имаше разумно обяснение, което не беше непременно свързано с някаква опасност. Тъкър можеше да е влязъл в някой хотел след Джеф Уокър например. Но тревогата го накара отново да посегне към клетъчния телефон, за да натисне бутона, който автоматично щеше да набере номера на Тъкър.

Той така и не успя да го стори, защото вниманието му беше привлечено от някакво движение на втория монитор и оцветеното в зелено от приставката за нощно виждане изображение на това, което ставаше зад микробуса. Джипът на Тъкър току-що беше спрял отзад. Фаровете му изгаснаха. Дънкан въздъхна облекчено. Сигурно телефона на Тъкър се беше повредил. Затова се беше върнал лично да му съобщи какво беше научил за Джеф Уокър.

Щом видя на монитора, че Тъкър излиза от джипа и се отправя към задната врата на микробуса, Дънкан се надигна от матрака и запълзя по лакти и колене към нея, чу как Тъкър почука и отвори вратата.

— Какво става с телефона ти? Опитах се да се… — сякаш някаква ръка стисна гърлото му. Той зяпна от изненада, когато видя, че до Дънкан стои някакъв мъж. Мъжът сигурно се беше спотайвал в джипа. Мъжът беше Джеф Уокър.

Мъжът имаше пистолет.

По дяволите, помисли си Дънкан.

 

 

Настойчивият звън, който се разнесе откъм входната врата, вбеси Педро Мендес.

Причините за това бяха много. Тревогата за дъщеря му, недоверието към Джеф Уокър, притеснението за микрофона в гнездото на ключа за лампата в банята не му даваха мира и той имаше чувството, че никога няма да заспи. Какво щеше да му каже Джеф Уокър утре сутринта, когато се срещнеха в гаража? Педро се въртеше неспокойно под завивките, докато най-накрая, когато вече му се струваше невъзможно, сънят го обори и той успя да се унесе, а сега някой натискаше проклетия звънец.

— Анита, стой си в леглото — нареди той, изправи се с мъка на крака, надяна халата си, обу чехлите, взе от шкафа една бухалка за бейзбол и се спусна по стълбите. През прозореца на входната врата видя сянката на мъж, който стоеше на потъналата в мрак веранда.

Бог ми е свидетел, помисли си Педро, ако и този човек търси дъщеря ми, ще го принудя да ми обясни какво става.

Но когато запали лампата на верандата и видя, че застаналият отпред мъж е Джеф Уокър, който нетърпеливо му правеше знаци да отключи вратата, решителността му го напусна.

Педро се подчини, но само отчасти, защото когато открехна вратата, не свали предпазната верига.

— Какво става?

— Бързо. Трябва да ти покажа нещо — Джеф Уокър посочи възбудено към улицата.

Педро се взря край него в мрака и забеляза до тротоара малък микробус.

— Какво правиш тук посред нощ?

— Моля те — каза Джеф Уокър. — Става дума за Хуана. Важно е.

Педро се поколеба, но само за момент. Имаше нещо у Джеф Уокър, което го караше да му вярва. Той подтисна тревогата си и отвори вратата.

Джеф Уокър вече беше слязъл от верандата и вървеше бързо към микробуса.

Педро изтича, за да го настигне.

— Какво искаш да ми покажеш? Чий е този…?

За трети път му се наложи да млъкне насред дума, защото Джеф Уокър отвори задната врата на микробуса и освети вътрешността му с фенерче.

На пода на микробуса лежаха двама мъже — голи, с ръце, завързани зад гърба с ръкавите на ризите им, с глезени, завързани с крачолите на панталоните им и с бельо, натъпкано в устите им. Двамата бяха привързани един за друг с колани. Когато фенерчето ги освети, те се размърдаха.

— Знам, че е трудно да кажеш със сигурност при тези обстоятелства — обърна се към него Джеф Уокър, — но не са ли тези двама от мъжете, които са идвали у вас да питат за Хуана?

Педро взе фенерчето и пристъпи по-близо, като насочи лъча първо към едното, а после към другото лице.

— Да? Как…?

— Те са наблюдавали къщата ти — каза Джеф Уокър.

Педро насочи лъча на фенерчето към рафтовете с електронно оборудване, разположени по цялата дължина на дясната страна на микробуса. На един от мониторите се виждаше оцветено в зелено увеличено изображение на района пред къщата му. Имаше няколко магнетофона, свързани към приематели.

Значи в къщата беше поставен не един, а няколко микрофона, смаяно си помисли Педро. Сигурно всички стаи се… Почувства как коленете му омекват. Тротоарът сякаш се наклони.

Джеф Уокър извади бельото от устата на единия мъж.

— Кой друг работеше с вас? Къде да го намеря?

Мъжът не отговори. Устата му беше пресъхнала от бельото, което току-що бяха извадили от нея.

Педро потръпна, когато Джеф Уокър смушка с пистолет тестисите на мъжа и попита:

— Кой е третият човек, идвал в къщата на Педро?

Колкото и да беше смутен, Педро се наведе по-близо, обзет от отчаяно желание да научи всичко, което може.

— Той… Той работеше временно за нас. Остана тук само един ден. После се върна в… — мъжът сякаш разбра, че е казал повече отколкото трябва и млъкна.

— Къде се върна? — попита Джеф Уокър. Той въздъхна, когато не получи отговор. — Мисля, че не ме вземате на сериозно.

Бюканън натика отново бельото в устата на мъжа, взе чифт клещи от отворено сандъче с инструменти и изскубна снопче косми над члена му.

Мъжът изпищя безмълвно и очите му се напълниха със сълзи.

Педро беше потресен. В същото време толкова се страхуваше за Хуана, че част от него изпитваше непреодолимо желание да сграбчи главата на мъжа и да започне да я удря в пода, да направи всичко, за да го накара да проговори.

Джеф Уокър се извърна към втория мъж, извади бельото от устата му и спокойно каза:

— Е, сигурен съм, че не искаш същото да се случи и на теб. След като изскубя всичките ти косми, ще взема кибрита на Педро и ще опърля остатъците. Когато приключа, слабините ти ще приличат на шията на препечена пуйка. Но аз никога не съм харесвал шията. Предпочитам… — и той направи жест, сякаш режеше нещо с нож.

Първият мъж продължаваше да се гърчи от болка.

— Къде се върна онзи човек, който временно е работел за вас? — попита Джеф Уокър. — По говора ти личи, че не си от Тексас. Откъде си?

Джеф Уокър посегна с клещите към слабините на мъжа.

— Филаделфия — смутолеви мъжът.

— Наблюдавате тази къща, за да откриете Хуана Мендес. Защо?

Да, помисли си Педро. Защо?

Мъжът не отговори.

— Педро, иди да ми донесеш кибрит.

Изпълнен с яростна решителност, която изненада и самия него, Педро пое към къщата.

— Чакай — промълви мъжът. — Не знам. Истината ти казвам. Действително не знам. Казаха ни да наблюдаваме дали ще се появи и да разберем къде е.

— И ако се беше появила? Ако бяхте разбрали къде е? — попита Джеф Уокър.

Педро слушаше напрегнато.

Мъжът не отговори.

— Разочароваш ме — каза Джеф Уокър. — Имаш нужда от подсещане — той се наведе към първия мъж и отскубна с клещите още едно снопче косми от слабините му.

Внезапно Педро започна да схваща тактиката на Джеф Уокър, като си даде сметка, че болката, която причиняваше на тези мъже, беше не физическа, а психологическа.

Първият мъж започна да се мята. Набразденото му от сълзи лице се изкриви от нов безмълвен писък. Тъй като двамата мъже бяха вързани един за друг, всеки път, когато първият подскочеше, раздрусваше и втория.

— Искаш ли пак да опитам? — попита Джеф Уокър втория мъж, чиито очи щяха да изхвръкнат от орбитите от страх. — Какво трябваше да направите, ако бяхте видели Хуана, или бяхте открили къде е?

— Да се обадим на хората, които ни наеха.

— Кои са те?

— Не знам.

— Не знаеш защо я търсят. Не знаеш кои са те. Струва ми се, че не знаеш страшно много неща. А това ме вбесява — Джеф Уокър стисна с клещите кожата на слабините на втория мъж.

— Не! — започна да се моли мъжът.

— Кой ви нае?

— Използваха посредник. Не ми казаха име.

— Но знаеш как да се свържеш с тях.

— По телефона.

— Какъв е номерът?

— Програмиран е — вторият мъж посочи с брадичка към клетъчния телефона на пода на микробуса. — Просто трябваше да натисна бутона за повторно избиране, после — номер осем и бутона за изпращане на сигнал.

— Те знаят ли, че съм идвал в къщата?

— Да.

— Каква е твоята позивна?

— „Жълта роза“.

Джеф Уокър взе телефона.

— Надявам се, за твое добро, че ми казваш истината — той натисна трите бутона, вдигна слушалката до ухото си и зачака някой да отговори.

Това стана след по-малко от половин иззвъняване. Педро, който беше достатъчно близо, чу сладникав мъжки глас да произнася:

— Агенция за придружители „Братска обич“.

Ала следващото, което чу, го изуми. Джеф Уокър започна да имитира гласа на втория мъж.

 

 

— Тук е „Жълта роза“ — каза Бюканън. — Онзи тип, дето се домъкна в къщата на Мендес снощи, все още ме притеснява. Научихте ли нещо повече за него?

Този път в мъжкия глас липсваше всякаква сладникавост.

— Само това, което ти казах. Името му не е Джеф Уокър. Казва се Брендън Бюканън. Наел е Тауруса в Ню Орлиънс и… Чакай малко. Търсят ме по другия телефон.

Връзката прекъсна. Бюканън зачака, разтревожен, че тези хора бяха успели да научат истинското му има толкова бързо.

В този момент отново прозвуча мъжкият глас. Сега той беше напрегнат.

— Добре че се обади. Внимавай. Нашият човек, който се занимава с компютрите, установи, че Брендън Бюканън е капитан от Специалните сили, инструктор във Форт Браг.

По дяволите, помисли си Бюканън.

— Значи съм имал право да се притеснявам — каза Бюканън. — Благодаря за предупреждението. Ще внимаваме.

Разтревожен, Бюканън затвори телефона. През цялото време на разговора номерът, с който се беше свързал, беше изписан на дисплея в горната част на телефона. Той взе бележник и химикал от пода на микробуса, записа номера, откъсна листчето и го прибра в джоба на ризата си.

Бюканън втренчи поглед във втория мъж, докато обмисляше какви въпроси да му зададе и в този момент до слуха му внезапно долетя шум от приближаващи стъпки. Той рязко се извърна и видя Анита Мендес, която вървеше през моравата към микробуса. Беше облякла пеньоара си. Чертите на лицето й бяха изопнати от тревога, учудване и страх.

— Анита — каза Педро, — прибирай се вкъщи.

— Няма. Всичко това е заради Хуана. Сигурна съм. Искам да разбера какво става.

Щом заобиколи микробуса отзад, тя рязко спря, смаяна от гледката на двамата голи, завързани мъже.

— Madre de Dios!

— Тези хора могат да ни помогнат да намерим Хуана — каза Педро. — Трябваше да направим това. Връщай се вкъщи!

Анита го изгледа гневно.

— Оставам!

От умората главоболието на Бюканън се усили.

— Има ли Хуана офис тук, в града?

Думите му накараха Педро и Анита да погледнат към него.

— Да — каза Анита. — В нейната къща. Въпреки че рядко се застоява там.

— Нямам време да чакам до сутринта — каза Бюканън. — Можете ли да ме заведете сега?

Педро се намръщи.

— Мислиш, че си е у дома? Мислиш, че е ранена и…

— Не — отговори Бюканън. — Но може би документите в офиса й ще ми подскажат защо някой във Филаделфия толкова много иска да я открие.

Анита се запъти към къщата.

— Ще се облека и ще те заведа.

— И двамата ще дойдем — каза Педро и бързо тръгна след нея.

Бюканън веднага се обърна към втория мъж, който лежеше завързан на пода на микробуса.

— Щом къщата на Хуана се намира в града, трябва да имате други хора там, които да я наблюдават.

Мъжът не отговори.

— Как предпочиташ да ми кажеш, с добро или с лошо? — Бюканън повдигна клещите пред очите му.

— Да, има друг екип.

— От колко човека?

— Двама. Също като тук.

— Редуват се на смени?

— Да.

Бюканън знаеше, че тази тактика е погрешна. Един човек в никакъв случай не беше достатъчен, за да наблюдава даден обект. Ами ако Хуана се появеше? Наблюдаващият щеше да се обади да му изпратят подкрепления. Но как можеше да бъде сигурен, че екипът щеше да пристигне навреме, за да я залови?

Докато Бюканън размишляваше, вниманието му беше привлечено от сянката на някакъв дълъг предмет, закрепен хоризонтално към лявата страна на микробуса. Той насочи лъча на фенерчето към него, за да разбере какво е това.

Изведнъж стомахът му се сви. Предметът, който видя, го накара да осъзнае, че всъщност тактиката за наблюдение имаше смисъл — ефикасен, смъртоносен смисъл.

Предметът на стената беше карабина снайпер, оборудвана с модерен оптически мерник за нощно виждане. Целта на наблюдението не беше да се залови Хуана. Целта на наблюдението беше тя да бъде убита в момента, в който се появеше.

 

 

Къщата на Хуана се намираше сред хълмовете на юг от града, на западния бряг на река Сан Антонио. Трябваха им четиридесет и пет минути, за да стигнат до нея, като Педро управляваше микробуса, а Бюканън седеше отзад и пазеше пленниците. Анита ги следваше с джипа. По пътя Бюканън отново използва клещите, като принуди първия мъж да му каже телефонния номер, за да установи връзка със снайпериста, който наблюдаваше дома на Хуана.

Телефонът едва беше иззвънял, когато дрезгав мъжки глас отговори:

— „Жълта роза две“.

— Аз съм, Франк — каза Бюканън. Обучен да имитира гласове, той заговори като първия мъж. — Има ли нещо ново?

— Адски тихо е. От две седмици никой не е стъпвал тук. Мисля, че си губим времето.

— Е, поне не го губим безплатно — каза Бюканън. — Ще остана с Дънкан да наблюдавам къщата на Мендес. А междувременно, помислих си, че няма да е зле да те предупредя, че изпращам при теб един от нашите с моя джип. По него ще го познаеш. Ще отключи входната врата с шперц и ще влезе да провери някои неща, дето започвам да си мисля, че сме пропуснали, особено в компютърните файлове.

— Мисля, че идеята не е много добра. Ако тя наблюдава къщата и се чуди дали да влезе, ще се изплаши, щом види човек вътре.

— Съгласен съм. Работата е там, че нямам избор. Идеята не е моя. Това е заповед.

— Типична простотия — отговори снайперистът. — Плащат ни да свършим някаква работа, а не ни оставят да я свършим както трябва.

— Просто остави човека, който ти пращам, да си свърши неговата работа, когато дойде — каза Бюканън.

— Няма страшно. До скоро.

По-скоро, отколкото очакваш, помисли си Бюканън и прекъсна връзката.

 

 

Малко след един часа сутринта Педро предупреди Бюканън, че се намират на около километър и половина от дома на Хуана.

— Е, вече сме близо. Спри тук — каза Бюканън.

Когато Анита спря зад тях, той излезе от микробуса, каза й да го чака с Педро и пое с джипа на Тъкър по потъналия в мрак склон, като измина останалата част от разстоянието по лъкатушещ между дървета път. Фаровете осветяваха мъглата, която се стелеше откъм реката. Той видя нови улици и къщи, които току-що бяха започнали да строят, очевидно за нов квартал.

Това нямаше да хареса на Хуана.

Искаш да кажеш, че се молиш на Бога тя да е все още жива, за да не го хареса.

Педро и Анита бяха описали къщата, която засега беше една от малкото по тази отсечка на реката, така че за Бюканън не беше трудно да я открие. Едноетажна, построена от дърво, тя беше разположена върху подпорни колони в случай на наводнение и му заприлича повече на планинска хижа, отколкото на къща. Той мина покрай една топола и спря на покритата с чакъл алея за коли. Наоколо цареше тишина. Все едно се намираше някъде на село. Бюканън си представи какво удоволствие щеше да бъде за Хуана да тича край реката с кучето, ако то все още беше живо.

…все още беше живо.

Човече, напоследък непрекъснато мислиш за смърт.

И още как, като знам, че някакъв снайперист ме наблюдава неизвестно откъде.

Бюканън почувства как мускулите на гърба му се стягат, когато отвори мрежестата врата на верандата и приближи входа на къщата. Може би стелещата се от реката мъгла беше попречила на снайпериста да разпознае колата, която беше спряла пред къщата. Какво щеше да стане, ако той дойдеше да провери какво става?

Придържай се към сценария, който му описа, помисли си Бюканън.

Отключи с шперц двете секретни ключалки и влезе, като усети миризмата на застояло, характерна за къща, която от доста време не е била обитавана. Тъй като се чувстваше уязвим дори в тъмнината, той затвори вратата, заключи я, опипа стената и откри ключа за осветлението. Когато запали лампата, установи, че се намира във всекидневна с етажерка за книги, телевизор, видеокасетофон и стереоуредба, но с много малко мебели — само един кожен диван, масичка за кафе и стол-люлка. Очевидно Хуана беше прекарвала твърде малко време тук. Иначе щеше да отдели повече внимание на мебелите. Освен това малкият им брой подсказваше, че рядко е имала компания.

Бюканън прекоси стаята, като забеляза, че диванът и масичката за кафе бяха покрити с прах, още едно доказателство, че Хуана от доста време не е била тук. Той надзърна в кухнята, запали лампата и огледа помещението. Спретнато, подредено, само с най-необходимите домакински електроуреди. Безличната и спартанска обстановка навяваше самота. Той изпита съжаление към Хуана.

Бюканън пое по коридора. Първата врата, пред която застана — отляво, към реката — водеше към офиса. Когато Бюканън запали лампата, видя, че тук също всичко беше сведено до необходимия минимум — метален шкаф за папки, въртящ се стол, дървена маса, върху която имаше компютър, лазерен принтер, модем, телефон, настолна лампа, жълт бележник и буркан, пълен с моливи и химикали. В стаята нямаше нищо друго. Никакъв килим. Никакви картини. Нищо лично.

Той се запита какво ли си мислеше снайперистът отвън, в мрака. Как щеше да реагира, като видеше как в къщата една по една светват лампи? Дали въпреки указанията, които беше получил, мъжът нямаше да дойде и да провери како става?

Бюканън отвори горното чекмедже на шкафа за папки и веднага му направиха впечатление две неща. Първото беше, че всяка папка имаше твърд гръб с кукички от двете страни, които я крепяха неподвижно върху металните релси в горната и долната част на чекмеджето. Второто беше, че папките бяха подредени по азбучен ред, но че тези от „А“ до средата на „D“ бяха притиснати една до друга, като от останалите, които продължаваха от „D“ до „L“, ги делеше известно разстояние. Металните кукички в горната и долната част на съседните папки им пречеха да запълнят това разстояние. Очевидно една от папките от раздела „D“ беше извадена. Може би това беше направила Хуана. Може би го беше направил някой неканен гост, който също като Бюканън беше претърсвал къщата. Нямаше как да разбере.

Бюканън отвори второто чекмедже, видя вътре папките от „М“ до „Z“ и забеляза че между тези от раздел „Т“ има известно разстояние, сякаш оттам също е била извадена папка. „D“ и „Т“. Доколкото можеше да прецени, липсваха само тези две папки. Замислен над това, той отвори долното чекмедже и намери вътре 9-милиметров полуавтоматичен пистолет Браунинг.

Само най-необходимото, помисли си той.

С какво се занимаваше Хуана? Родителите й бяха казали, че работата й е свързана с личната сигурност. Този вид дейност щеше да бъде естествено продължение на това, което Хуана беше вършила, докато служеше в армейското разузнаване. Но „лична сигурност“ беше твърде широко понятие, което можеше да означава всичко — от извършване на оценка за евентуален риск, през монтиране на системи за алармена сигнализация, до осигуряване на лична охрана. Тя можеше да работи самостоятелно, на свободна практика, или за някоя голяма корпорация.

Той затвори долното чекмедже, отново отвори горното и започна да чете документите в някои от папките. Стана му ясно, че всичко се подчинява на строга схема. Основното занимание на Хуана беше да осигурява лична охрана на бизнес-дами, жени-политици и звезди от развлекателния бизнес или на техните съпруги, най-вече при пътуванията им в страни, където основен език беше испанският или в американски градове, значителна част от населението на които се състоеше от латиноамериканци. Причината беше ясна. Телохранителят не трябваше да се откроява сред местното население. Тъй като Хуана беше мексиканка, тя не би могла да изпълнява ефективно задълженията си в среда, където типичните за латиноамериканка черти на лицето й и цвят на кожата щяха да привличат внимание. Нямаше смисъл да работи в Африка, в Ориента, в Близкия Изток или в Северна Европа например. Същото се отнасяше дори за някои от северните щати. Но Испания и Латинска Америка бяха идеални за нея. Тъй като работата й беше свързана с продължителни пътувания, не беше никак чудно, че не се прибираше вкъщи месеци наред. Може би отсъствието й беше лесно обяснимо. Може би просто изпълняваше поредната си задача.

В такъв случай защо ми изпрати тази картичка? Защо искаше да й помогна?

Заради нещо, свързано с последната й задача? Може би е искала да ме наеме.

Мисълта, че интересът й към него би могъл да е продиктуван от професионални, а не от лични съображения, накара Бюканън да изпита разочарование, но само за момент. Той бързо си напомни, че една молба за професионална помощ не би изисквала толкова необичаен и потаен начин да се свърже с него.

А и наоколо нямаше да се крият снайперисти, готови да я убият.

Не. Хуана беше в беда и дори отсъствието й да се дължеше на продължителна задача, тя в никакъв случай не би пропуснала да се обади на родителите си по телефона, не и цели девет месеца. Не и по собствено желание.

Нещо я възпираше. Или нямаше физическа възможност да го направи, или не искаше да рискува да замеси родителите си в това, което я беше сполетяло.

В края на всяка папка имаше подробни официални отчети, копия от изпратени сметки и получени чекове. Бюканън разбра, че бизнесът на Хуана е бил доста доходен. Хонорарите й варираха от пет хиляди долара за консултации, до десет хиляди долара за двуседмичен ангажимент като лична охрана, а за една подобна задача в Аржентина, която беше продължила два месеца, тя беше получила сто хиляди долара. Малка бележка в папката показваше, че в последния случай очевидно се е наложило да употреби оръжие. Охраната на хора изискваше огромни усилия и съобразителност от страна на онези, които наистина знаеха с какви трудности и рискове е свързана тя. Оттук и големите хонорари, които най-добрите охранители получаваха. Но дори и при това положение дейността на Хуана е била необикновено успешна. Бюканън изчисли, че годишно тя е печелила по около половин милион долара.

А е живяла толкова семпло и противно на всички очаквания — без алармена инсталация в къщата? Какво е правела с парите? Може би ги е спестявала, инвестирала, смятала е да се оттегли в средата на тридесетте? И този път Бюканън нямаше как да разбере. Той претърси офиса, но не намери спестовна книжка, отчети от брокерски фирми или каквото и да е друго указание за това къде е вложила парите си. Сега, като си помисли, си даде сметка, че нито отвън, нито на масичката за кафе имаше някаква поща. Хуана сигурно беше предупредила в местния пощенски клон да задържат кореспонденцията до завръщането й. Или пък родителите й я прибираха. Преди да дойдат тук тази вечер, Анита беше споменала, че тя и Педро от време на време идвали, за да наглеждат къщата. Бюканън си отбеляза на ум да ги попита за пощата й, за това дали тя някога е получавала извлечения от финансови институции.

Изведнъж му се стори, че стаята се клати, въпреки че това усещане се дължеше на краката му. Те трепереха. Изтощен, той седна на стола и започна да разтрива слепоочията си. За последен път беше спал през нощта преди четиридесет и осем часа, но това беше в болницата, а дори и тогава сънят му беше прекъсван от сестрите, които го будеха периодично, за да проверят състоянието му. Оттогава беше спал няколко часа в мотела в Бюмон, Тексас и беше подремвал на пунктовете за почивка край магистралата, на път към Сан Антонио. Раната в хълбока го болеше, шевовете го сърбяха. Почти зарасналата рана на рамото също го наболяваше. Очите му пареха от недоспиване.

Папките, помисли си той. Този, който искаше да открие Хуана и да я убие, сигурно беше претърсил дома й, надявайки се да открие нещо, което да му подскаже къде се крие тя. Ако искаха да я убият, защото знаеше твърде много за тях, те сигурно бяха намерили и унищожили всички доказателства за връзката й с тях.

Някакво име, което започва с „D“. Друго, което започва с „Т“. Това бяха двете папки, които очевидно липсваха. Разбира се, папките можеха и да са на мястото си. Може би когато Хуана е поставяла двете папки в чекмеджето, е събрала останалите, за да освободи място и там, където са били пръстите й, е останало малко разстояние.

Но все пак трябва да започна отнякъде, помисли си Бюканън. Налага се да приема, че двете папки липсват и че са важни. Той се отпусна на облегалката и чу как тя изскърца, като си помисли, че страниците в папките приличат на компютърни разпечатки и се зачуди дали е възможно файловете да са в компютъра.

И в този момент разбра, че скърцането, което беше чул, не беше от стола. То идваше откъм коридора.

 

 

Бюканън бавно извърна глава.

На прага стоеше мъж — в средата на тридесетте, висок към метър и осемдесет, тежък около седемдесет килограма. Косата му беше пясъчноруса и много къса. Лицето му, също като тялото, беше слабо, но имаше здрав вид. Нещо в него подсказваше, че поддържа форма с бягане. Носеше каубойски ботуши, джинси, пристегнати с колан, чиято тока беше във формата на седло, избеляла дънкова риза и дънково яке. Якето му беше малко широко и подчертаваше слабата му фигура.

— Намери ли каквото търсиш? — неопределеният акцент на мъжа контрастираше с каубойските му дрехи.

— Не още — Бюканън свали ръце от слепоочията си, които разтриваше. — Имам да проверя на още няколко места.

Когато влязох, заключих вратата след себе си, помисли си той. Не чух никой да върви след мен.

Кучият син не е наблюдавал отвън. Той е бил скрит някъде в къщата.

— Като например? — мъжът беше отпуснал ръце до тялото си. — Къде не си проверил?

— В компютъра.

— Е, действай тогава — бузите на мъжа бяха потъмнели от наболата по тях брада.

— Правилно — Бюканън включи компютъра.

Когато вентилатора на компютъра започна да бръмчи, мъжът каза:

— Изглеждаш направо скапан, приятел.

— Прекарах няколко тежки дни. Трябва да се наспя като хората.

— Е, аз също не съм дошъл на пикник тук. Седя и чакам. Онази стая, дето съм се настанил — мъжът посочи към вратата в дъното на коридора. — Шантава работа. Нищо чудно, че жената я държи заключена. Сигурно не е искала родителите й да видят какво има вътре. Отначало си помислих, че са части от човешко тяло.

— Части от човешко тяло? — Бюканън се намръщи.

— Онези неща в стаята. Сякаш са от някой филм на ужасите. Шибана история. Искаш да кажеш, че не са те предупредили?

За какво, дявол да го вземе, приказва той, запита се Бюканън.

— Сигурно са сметнали, че не е нужно да знам.

— Странна работа.

— Нещата в стаята ли?

— Не. Че не са те предупредили — каза мъжът. — Щом са те изпратили тук да се огледаш отново за нещо, което би ни подсказало къде се намира обектът, първо е трябвало да те предупредят за тези гадории.

— Споменаха само за файловете.

— Компютърът чака.

Точно така — Бюканън не искаше да изпуска от поглед убиеца, но нямаше избор. Ако мъжът останеше с впечатление, че Бюканън не си върши работата както трябва, щеше да стане още по-подозрителен.

Или може би подозрителността на мъжа беше нещо, което Бюканън само си въобразяваше.

На екрана на монитора се появи курсор и започна да мига до символа, който трябваше да укаже на компютъра коя програма да активира.

— Как се казваш? — попита убиецът.

— Брайън Макдоналд — Бюканън веднага се върна към тази самоличност, която беше използвал преди да се превърне в бившия служител от Бюрото за борба с наркотиците Ед Потър и да замине за Канкун, където бяха започнали всичките му сегашни проблеми.

Брайън Макдоналд беше компютърен програмист и за да отговаря на това условие, залегнало в поредната му самоличност, Бюканън беше преминал през съответното обучение.

— Не можеш да влезеш в програмата ли? — попита убиецът. — Аз нямах никакъв проблем, когато ми наредиха да изтрия няколко файла. Знаеш за това, нали? Казаха ли ти, че съм изтрил няколко файла?

— Да, но те не ме интересуват.

Курсорът продължаваше да примигва до промпта за активиране на програмите. Разпечатките на Хуана бяха оформени като стандартни текстови страници, а не като електронни таблици.

Текстообработваща програма. Но коя? Бюканън-Макдоналд набра „DIR“. Твърдият диск на компютъра изведнъж започна да бръмчи и на екрана се появи списък със символите на наличните програми.

Един от тези символи беше „WS“, съкращение за текстообработваща програма, известна като „WordStar“.

Бюканън-Макдоналд излезе от списъка на програмите и въведе „WS“ след символа, който го питаше коя програма иска да използва. Твърдият диск отново забръмча. На екрана се появи списък от файлове.

Бюканън-Макдоналд знаеше, че „AUTOEXEC.BAK“ представлява резервно копие на „AUTOEXEC.BAT“, програма която позволяваше на потребителя да се прехвърля от един файл на друг. Означението 1k просто показваше малкото количество пространство, което тази програма заемаше. Що се отнасяше до подредените по азбучен ред букви, очевидно Хуана беше записала файловете на клиентите си в поддиректории, обозначени с първата буква от фамилиите им.

Или поне Бюканън предполагаше така. В момента вниманието му беше изцяло заето от присъствието на мъжа до вратата. Убиецът беше започнал да диша по-шумно, по-рязко, като че ли нещо го беше разтревожило.

— Проблеми ли имаш? — попита той. — Не знаеш какво трябва да направиш после? Искаш ли да ти покажа?

— Не — отговори Бюканън. Ако беше сам, веднага щеше да влезе в поддиректориите „D“ и „Т“. Но не смееше да го направи. Ако файловете, които убиецът преди малко беше казал, че е изтрил, са се намирали в тези поддиректории, мъжът щеше да се зачуди защо Бюканън проявява интерес към същите групи имена.

— Обаче — каза Бюканън, — първо искам да глътна нещо за това проклето главоболие. — Той бавно се изправи и започна да разтрива тила си с лявата си ръка. — Има ли тук някъде аспирин?

Убиецът отстъпи леко назад, като продължаваше да държи ръцете си до тялото. Очевидно не беше твърде обезпокоен. Но Бюканън, чието сърце бясно пулсираше, имаше чувството, че всеки момент ще се стигне до сблъсък между двамата.

А може би мъжът беше отстъпил назад не за да заеме отбранителна поза, а да позволи на Бюканън да мине край него, за да отиде банята.

Беше му изключително трудно да прецени.

— „Буферин“ — каза убиецът. — На горния рафт в аптечката.

— Чудесно.

Но когато Бюканън тръгна към него, мъжът отново отстъпи назад, като очевидно този път искаше да е сигурен, че Бюканън няма да успее да го достигне с ръка.

Банята, която се намираше срещу стаята с компютъра, беше прашна. Бели стени. Бял под. Бяла завеса пред душа. Обикновена. Обзаведена само с най-необходимото.

Бюканън не можеше да направи друго, освен да потърси аспирина, въпреки че главоболието беше последното нещо, което в момента го занимаваше. Той отвори аптечката.

И чу звън. Изненадан, той погледна към клетъчния телефон, който беше взел от микробуса и закачил отляво на колана си. Беше взел този телефон вместо онзи от джипа, защото телефонът в джипа беше по-голям. По този начин, ако на Педро и Анита се наложеше да се свържат с Бюканън, те можеха да използват другия, по-обемист телефон, който беше вграден в арматурното табло на микробуса. Сега Педро или Анита го търсеха, като очевидно искаха да го предупредят за нещо.

Или може би обаждането беше от ръководителите на екипа за наблюдение, които се намираха във Филаделфия.

Бюканън не можеше да го остави да звъни. Това щеше да събуди още повече подозрения.

Но когато посегна да откачи телефона от колана си, долови движение в коридора. Появи се убиецът, който също държеше клетъчен телефон в ръка. Сигурно го беше взел от стаята, която използваше за скривалище.

Мъжът не изглеждаше никак щастлив.

— Странна работа — каза убиецът. — Никога не съм чувал за Брайън Макдоналд. Току-що се обадих на Дънкан в микробуса, за да проверя дали всичко около теб е наред и проклет да съм, ако твоят телефон не отговаря на същия номер, което ме навежда на мисълта, че твоят телефон всъщност е телефонът на Дънкан, което пък ме кара да се питам защо, по дяволите…

Докато убиецът говореше, хванал телефона в лявата си ръка, той бръкна с дясната под якето. Както Бюканън беше забелязал, то беше малко по-широко, естествената причина за което беше, че сигурно под него убиецът имаше кобур с пистолет.

— Случайно съвпадение — каза Бюканън. — Ти се обаждаш на Дънкан, а в същото време някой друг се обажда на мен. Ще ти покажа — той посегна за телефона с лявата си ръка.

Очите на убиеца проследиха този жест.

В същото време Бюканън бръкна с дясната си ръка под спортното сако и извади пистолета, пъхнат в колана отзад на кръста му.

Очите на убиеца се разшириха и той измъкна собствения си пистолет изпод якето.

Бюканън стреля.

Куршумът улучи мъжа в гърдите.

Въпреки че убиецът залитна назад, ръката му продължи да вдига пистолета.

Вторият куршум на Бюканън улучи мъжа в гърлото.

Бликна кръв.

Мъжът продължи да залита назад.

Но ръката му инстинктивно продължи да вдига пистолета.

Третият куршум на Бюканън уцели мъжа в челото.

Ударът събори мъжа. Ръката му, която стискаше пистолета, подскочи нагоре. Разтърсваният му от спазми пръст натисна спусъка. Пистолетът гръмна и куршумът се заби в тавана на коридора. По пода се посипа мазилка.

Мъжът се свлече върху пода на офиса. Той потръпна, изхриптя и спря да мърда.

Бюканън се хвърли към падналия мъж, насочи пистолета си към главата му, изби с крак оръжието му и провери пулса му.

Очите на мъжа бяха отворени. Зениците им бяха разширени. Те не реагираха, когато Бюканън приближи пръсти към тях.

Бюканън бързо претърси дрехите на мъжа. Намери само един гребен, няколко монети, носна кърпа и портфейл. Сложи портфейла на масата и се втурна да вземе малкия килим, който беше видял в дневната. След като уви трупа в килима, Бюканън го изтегли в коридора, мина през дневната и се насочи към задната врата в кухнята.

Тъмната нощ го скри. Като трепереше, с настръхнала от влагата на реката кожа, Бюканън изтегли трупа през мрежестата врата на верандата надолу по трите стъпала и се насочи към безлюдния бряг на реката. Спусна се по брега, намери някакъв дънер, преметна трупа върху него, избута дънера във водата и видя как трупът започна да потъва, когато течението повлече дънера. Двата предмета изведнъж изчезнаха от погледа му в мрака. Бюканън хвърли килима навътре в реката, извади пистолета на мъжа, който беше затъкнал в колана си и също го хвърли в реката, като се подчини на правилото никога да не държи у себе си оръжие с неизвестен произход. Най-накрая извади клетъчния телефон на убиеца и трите гилзи от своя полуавтоматичен пистолет, които беше събрал от пода преди да излезе от къщата, и ги хвърли натам, където беше цопнал пистолетът. После се взря в непрогледния мрак, пое си няколко пъти дълбоко дъх и бързо пое към къщата.

 

 

Ушите му бучаха от тътена на изстрелите. Ноздрите му се разшириха от миризмата на кордит и кръв. Когато беше извадил рязко оръжието си, скъса няколко шева на хълбока си. Мускулите на раненото му рано се бяха схванали, а докато влачеше трупа, беше напрегнал още повече хълбока и рамото си. Главата продължаваше да го боли, сякаш някой беше забил шиш в нея.

Бюканън заключи задната врата, намери още един килим, занесе го в офиса и го разстла върху локвата кръв. После отвори прозореца, за да проветри стаята от миризмата на престрелката. Едва сега отвори портфейла на мъжа, намери в него близо триста долара в банкноти с различна стойност, шофьорска книжка на името на Чарлс Дъфи от Филаделфия и кредитна карта на същото име. Възможно беше Чарлс Дъфи да е псевдоним. И най-вероятно беше. Но това нямаше значение. Щом тези документи бяха достатъчно добри за убиеца, щяха да свършат работа и на Бюканън. Малко вероятно беше някой в този отдалечен от града квартал да е чул изстрелите, но дори и да дойдеше да провери, всичко изглеждаше нормално, с изключение на малката дупка в тавана на коридора, която само по себе си не би събудила подозрение, въпреки че парчетата мазилка по пода щяха да го направят. Бюканън ги събра и ги пъхна в джоба си.

Той бързо седна пред компютъра, взря се в директорията с файлове на екрана, премести примигващия курсор от „А“ на „D“ и натисна клавиша „RETURN“.

Твърдият диск забръмча. На екрана се появи нов списък с файлове — поддиректория за всички имена, започващи с „D“.

DARNELL 3k DARNELL.BAK

DAYTON 2k DAYTON.ВАК

DIAZ 4k DIAZ.ВАК

DIEGO 5k DIEGO.BAK

DOMINGUEZ 4k DOMINGUEZ.BAK

DRUMMER 5kDRUMMOND.BAK

DURAN 3k DURAN.BAK

DURANGO 5k DURANGO.BAK

Бюканън бързо отвори горното чекмедже на шкафа с папките и извади разпечатките на документите за „D“. Единственият начин да разбере дали някой беше взел част от папките, беше да сравни имената от документите с тези на файловете в поддиректорията на компютъра. Но дори и при това положение не хранеше голяма надежда. Мъжът, който беше дебнал тук, за да убие Хуана, беше казал, че е изтрил някои файлове от компютъра, най-вероятно, за да попречи на някого да направи това, което се опитваше да направи сега Бюканън. Той беше почти сигурен, че списъкът от компютъра ще съвпадне с имената от разпечатките. Нямаше да успее да разбере кои папки липсваха.

Всеки от файловете в компютъра имаше съпътстващ файл с разширение „ВАК“, съкратено от „BACKUP“, което означаваше, че в компютъра е запаметена предишната версия на наскоро актуализиран файл. DARNELL. DARNELL. ВАК. Бюканън разтвори папката и откри разпечатка на този файл.

Той продължи нататък. DAYTON. DAYTON.BAK. Съвпадаше. DIAZ. DIAZ.BAK. Съвпадаше. DIEGO. DIEGO.BAK. Съвпадаше. Всеки от файловете на екрана на монитора имаше разпечатка. DOMINGUEZ. DOMINGUEZ.BAK. DRUMMER. DRUMMER.BAK. DURAN. DURAN.BAK. DURANGO. DURANGO.BAK. Всеки файл имаше разпечатка.

Той се отпусна назад изтощен. Беше си загубил времето. Нямаше никакъв смисъл да рискува живота си и да идва тук. Единственото, което научи, беше, че някой искаше на всяка цена да убие Хуана, нещо, което вече знаеше.

И заради това едва самият той не беше загинал.

Той разтърка подутите си клепачи, погледна към екрана на монитора, понечи да изключи компютъра, но в последния момент спря треперещата си ръка, като си каза, че независимо от това колко безнадеждно му изглеждаше положението, трябваше да продължи да търси. Въпреки че поддиректорията за файловете, които започваха с „Т“, сигурно нямаше да съдържа необходимата му информация, подобно на поддиректорията за „D“, той не можеше да я пренебрегне.

Бюканън отдръпна ръката си от бутона „OFF“ и тъкмо посегна към клавиатурата, за да премине към интересуващата го поддиректория, когато нещо на екрана го накара да изтръпне. Подсъзнателно беше усещал, че нещо го притеснява, но беше решил, че безпокойството му се дължи на тревогата и смущаващите последици от престрелката.

Сега си даде сметка какво точно го беше притеснявало. Очите му го бяха подвели. DRUMMER. DRUMMER. ВАК. Как не! файлът DRUMMER нямаше резервно копие. Резервното копие беше за DRUMMOND. Бюканън беше сигурен, че не беше видял разпечатка за Дръмонд, но вече беше толкова изтощен, че нямаше доверие на паметта си. Той започна да прелиства разпечатките с треперещи ръце. DRUMMER. DURAN. DURANGO. Нямаше нищо за Дръмонд.

Господи, помисли си той, когато убиецът е изтрил файла DRUMMOND, не се е сетил да изтрие резервното копие на файла, или пък е искал да го направи, но очите му са го подвели, оставяйки го с впечатлението, че DRUMMOND. ВАК всъщност е DRUMMER. ВАК. Имената толкова си приличаха.

Дръмонд.

Бюканън не знаеше какво означава това име, но когато отвори файла DRUMMOND. ВАК, с изненада установи, че е празен. Или Хуана беше създала файла, но не беше въвела в него никаква информация, или убиецът беше изтрил съдържанието му.

Бюканън влезе в поддиректорията за „Т“ и след като вече знаеше какво да търси, вместо основните, започна да проверява резервните файлове, като сравняваше имената им с тези от разпечатаните документи, които бе извадил от шкафа за папки.

TAMAYO.BAK. TANBERG.BAK. TAYLOR.BAK.

TERRAZA.BAK. TOLSA.BAK. Значителният брой мексикански имена започна да му прави все по-голямо впечатление. TOMEZ.BAK. Пулсът на Бюканън се ускори.

Нито сред разпечатаните документи, нито в поддиректорията за „Т“ имаше Томес. Бюканън отвори и този файл и отново установи, че е празен. Той изруга и се запита дали самата Хуана не беше изтрила съдържанието му. Всичко, с което Бюканън разполагаше, бяха две фамилии и ако убиецът не беше пропуснал да изтрие резервните копия на файловете, той нямаше да научи дори и тях.

Обезсърчен, Бюканън се замисли какво още може да направи, неохотно изключи компютъра и реши набързо да претърси къщата, въпреки че му беше ясно, че този, който искаше да убие Хуана, вече беше прочистил жилището й.

В този момент по гърба му полазиха студени тръпки, защото си спомни нещо странно, което убиецът беше казал: „Онази стая, дето съм се настанил. Шантава работа. Нищо чудно, че жената я държи заключена. Сигурно не е искала родителите й да видят какво има вътре. Отначало си помислих, че са части от човешко тяло.“

 

 

Части от човешко тяло?

Досега имаше толкова много работа, че не му беше останало време да провери какво беше имал предвид убиецът. Обзет от неприятно предчувствие той се изправи, излезе от офиса и пое по коридора към следващата стая вляво. Вратата беше отворена, но вътре беше тъмно, така че Бюканън не можеше да види какво има в нея. Когато убиецът беше отишъл да вземе клетъчния си телефон, той очевидно е знаел къде точно да го намери и затова не беше запалил лампата. Бюканън си пое дъх, забеляза, че вратата беше със секретна ключалка, нещо необичайно за вътрешна стая, и започна да опипва стената, за да открие ключа за лампата.

Когато лампата светна, той примигна не само от внезапната светлина, която беше изпълнила стаята, но и от това, което се разкри пред очите му.

Гледката го потресе.

Части от човешко тяло? Да, Бюканън разбра защо убиецът отначало беше помислил, че стаята е пълна с части от човешко тяло.

Навсякъде, като се изключеше ъгъла, в който убиецът беше сложил един матрак за себе си, имаше масички с подредени по тях предмети, които приличаха на носове, уши, брадички, бузи, зъби и чела. Срещу масичките имаше огледала, около които бяха монтирани лампи. Върху една от масичките имаше само коса — с различни цветове и различни прически. Перуки, разбра Бюканън. А това, което приличаше на части от човешко тяло, се оказаха протези, подобни на онези, които пластичните хирурзи използваха за възстановяване на обезобразени лица. Върху друга масичка имаше няколко комплекта гримове.

Щом Бюканън влезе в стаята и се озърна надясно, после наляво и накрая напред, като разглеждаше внимателно всяка масичка и внушителното количество зловещи, реалистични имитации на човешки черти, той разбра, че в охранителната си дейност Хуана се беше превърнала в разновидност на това, което той самият беше. Но докато неговата специалност беше да се превъплъщава в нови самоличности, нейната беше да променя външния си вид.

Той никога не беше отдавал голямо значение на дегизировката. Понякога си пускаше мустаци или брада, или използваше майсторски изработени имитации. Няколко пъти беше използвал контактни лещи без диоптри, които променяха цвета на очите му. От време на време променяше дължината и цвета на косата си, както и прическата си. Освен това винаги се стараеше хората, в които се превъплъщаваше, да се обличат различно — всеки от тях предпочиташе определена марка часовници, колани, обувки, ризи, слънчеви очила, дори химикалки, неща, които им придаваха строга индивидуалност, както и храните, които предпочитаха, музиката, която харесваха, книгите, които предпочитаха…

Но Хуана се беше превърнала в абсолютен хамелеон. Ако предположението на Бюканън беше вярно, тя не само беше променяла личността си за всяка конкретна задача — тя беше променяла изцяло и външния си вид, не само дрехите си, но и чертите на лицето си, теглото си, височината. Бюканън намери подплънки, които Хуана беше използвала, за да увеличава големината на бюста си. Откри други подплънки, които можеха да я направят да изглежда бременна. На пода имаше маратонки с умело вградени подложки, които беше използвала, за да изглежда по-висока. Бюканън откри специален крем, който можеше да направи кожата й по-светла.

Част от него беше изпълнена с възхищение от нейния професионализъм. Но друга част изпитваше ужас при мисълта, че в „Кафе дьо Монд“ в Ню Орлиънс Хуана може да е седяла до него, докато той очакваше тя да влезе в ресторанта, без изобщо да разбере колко близо е била. Докато я търсеше, той би могъл да се блъсне в нея или дори да я заговори, без да я познае.

Какво беше станало с нея през изминалите шест години? Къде беше научила всичко това? Кого търсеше той? Тя можеше да бъде всяка една от жените наоколо. Можеше да изглежда като всяка една от тях. Бюканън си спомни последния им разговор. „Ти не ме познаваш — беше казал той, за да оправдае невъзможността си да се обвърже с нея. — Познаваш само онзи, за когото се представям.“

Е, тя го беше надминала, беше се превърнала в абсолютния двойник. Докато разглеждаше къщата, беше изпитал разочарование и смущение, че никъде нямаше нейни снимки. Толкова му се искаше да види отново кафявите й очи, лъскавата й черна коса, незабравимото й очарователно лице. Беше си помислил, че хората, които я преследваха, са взели снимките, за да запомнят по-добре как изглежда. Но ако това беше вярно, помисли си сега той, снимките нямаше да им свършат работа, защото тя нямаше точно определен образ. Може би самата Хуана беше махнала снимките, защото вече не беше способна да се отъждестви с нито един от своите многобройни образи. Бюканън изведнъж изпита ужасяващото усещане, че жената в която той (или Питър Ланг, или който и по дяволите да беше той) се беше влюбил, беше нереална като призрак. Като самия него. Започна да му се повдига.

И все пак трябваше да я открие.

 

 

Той затвори прозореца на офиса, а после избърса с носна кърпа отпечатъците си от всичко, което беше докосвал. Повтори процедурата в останалите стаи, изгаси лампите, увери се, че е направил всичко необходимо и най-накрая затвори предната врата, като заключи двете секретни ключалки с шперца. Когато партньорът на убиецът пристигнеше, за да започне смяната си, щеше да мине известно време, преди да разбере какво се е случило. Двата малки килима, които бяха преместени (единият от които липсваше), дупката от куршум в тавана на коридора, кръвта под килима, който Бюканън беше постлал в стаята с компютъра, взети поотделно, нямаше да го наведат на определени изводи, но заедно щяха да му подскажат какво се беше случило. След това партньорът на убиеца щеше да изгуби още време, докато търси трупа. Докладът му пред шефовете щеше да бъде объркан, като положението щеше да се утежни още повече от факта, че двамата снайперисти, наблюдаващи къщата на Мендес, също не могат да бъдат открити. Единственото сигурно нещо беше, че хората, които преследваха Хуана, знаеха, че някакъв мъж на име Брендън Бюканън е посетил родителите й и естествено щяха да свържат Брендън Бюканън с всичко, което се беше случило тази нощ.

До сутринта ще са започнали да преследват и мен, помисли си той. Не. Те ще преследват Брендън Бюканън, но ако имат късмет, след известно време ще се досетят, че тази нощ съм се превърнал в Чарлс Дъфи.

Бюканън потупа портфейла, който беше взел от мъртвия мъж и сложил в джоба на сакото си, влезе в джипа и излезе на заден ход от алеята за коли. Ръцете му трепереха. Раните го боляха. Кръвта пулсираше в главата му. Беше стигнал до предела на силите си. Но трябваше да продължи.

Около километър и половина по-надолу по потъналия в мрак път, на дъното на покрита от мъгла долина, Бюканън стигна до микробуса. Той излезе от джипа, като държеше дясната си ръка зад гърба, за да може бързо да извади оръжието си, ако в негово отсъствие се беше случило нещо непредвидено. Долови движение в мъглата, настръхна, но после се успокои, когато към него приближи Анита, която му каза на испански, че Педро е отзад, при завързаните мъже.

— Телефонът звъня.

— Знам — каза Бюканън.

— Помислихме, че може да си ти, но той не звънна два пъти, не спря, и после не звънна отново, както се бяхме уговорили с теб, затова не отговорихме.

— Правилно сте постъпили.

Бюканън я огледа внимателно. Изглеждаше разтревожена, сякаш знаеше, че някой се крие наоколо с насочен към нея пистолет. Бюканън се успокои едва когато се увери, че пленниците бяха в същото положение, в което ги беше оставил, и че нищо не се беше случило на Педро.

— Намери ли Хуана? — попита Педро.

— Не.

— Откри ли някаква следа от нея?

— Не — излъга Бюканън.

— Значи всичко е било напразно. Какво ще правим?

— Остави ме насаме с тези мъже за минута. Седнете със съпругата ти в джипа — каза Бюканън.

— Защо? — Педро го погледна подозрително. — Ако смяташ да ги разпитваш за Хуана, искам да чуя.

— Не.

— Какво ще правиш? Казах ти, ако е свързано с дъщеря ми, искам да чуя.

— Понякога е по-добре да не знаеш нищо.

— Не разбирам — каза Педро.

— Ще разбереш. Просто ме остави насаме с тези мъже.

Педро се поколеба, после мрачно излезе от микробуса. Бюканън го проследи с поглед, за да се увери, че двамата с Анита ще се качат в джипа. Едва тогава той затвори задната врата на микробуса. Вътре миришеше, защото преди да потеглят към къщата на Хуана, Бюканън беше разрешил на мъжете да използват портативната тоалетна „Порта Поти“. Те все още бяха голи и изглеждаха измръзнали.

Той освети с фенерчето единия мъж, а после другия.

— Трябваше да ми кажете, че снайперистът е в къщата.

Очите им се разшириха от ужас, лицата им се изпънаха.

— Сега той е мъртъв — каза Бюканън.

Ужасът, изписан по лицата им, нарасна.

— Това ви поставя в доста незавидно положение — продължи Бюканън. Той извади пистолета си и с другата си ръка махна бельото от устата на първия мъж.

— Досетих се — каза мъжът. — Затова отпрати мексиканеца и жена му. Не искаш да видят как ни убиваш.

Бюканън взе едно одеало от ъгъла на микробуса.

— Точно така — отчаяно каза мъжът. — От одеалото става добър заглушител.

Бюканън метна одеалото върху мъжа и партньора му.

— Не искам да хванете пневмония.

— Какво? — по лицето на мъжа се изписа изненада.

— Ако местата ни бяха разменени — попита Бюканън, — ти какво би направил с мен?

Мъжът не отговори.

— Ние си приличаме, но не съвсем — каза Бюканън. — И двамата сме убивали. Разликата е там, че аз не съм убиец.

— Не разбирам за какво говориш?

— Може би се изразявам твърде сложно, за да доловиш разликата? Ще го кажа направо. Няма да ви убия.

Мъжът доби смутен и в същото време озадачен вид, сякаш милостта беше нещо съвсем непознато за него.

— При положение, че правите това, което ви кажа — продължи Бюканън.

— Какво?

— Първо, ще останете вързани до залез слънце — каза Бюканън. — Ще ви дават храна и вода, ще можете да използвате тоалетната. Но ще останете в микробуса. Ясно ли е?

Мъжът се намръщи и кимна.

— Второ, когато ви освободят, няма да сторите нищо лошо на Педро и Анита Мендес. Те не знаят нищо за мен. Не знаят нищо за дъщеря си. Нямат никаква представа защо е всичко това. Ако започнете да ги измъчвате или прибегнете към други средства, за да изтръгнете от тях информация, ще се разгневя. А ако се разгневя, нищо добро не ви чака. И най-лошите ви страхове ще ви се сторят детинска работа пред това, което ще ви се случи. Може да се криете. Можете да си смените самоличността. Но това няма да ви помогне. Моята специалност е да откривам хора. До края на живота си все ще се озъртате назад. Ясно ли е?

— Да — с мъка преглътна мъжът.

Бюканън излезе от микробуса, остави вратата отворена и махна с ръка на Педро и Анита да дойдат. Педро понечи да каже нещо на испански. Бюканън го спря.

— Не. Трябва да говорим на английски. Искам да съм сигурен, че тези хора разбират всяка дума.

Педро го изгледа с недоумение.

— Чака ви напрегнат ден. Трябва да ги наблюдавате — каза Бюканън. — Искам да намерите някое място, където микробусът няма да се набива на очи. Може би в задния двор на някой от твоите гаражи — той повтори разговора си с пленниците. — Пуснете ги по залез слънце.

— Но…

— Не се притеснявайте — каза Бюканън. — Те няма да ви сторят нищо. Всъщност, направо ще си заминат от града. Нали така? — попита той първия мъж.

Той преглътна отново и кимна.

— Точно така. Сега трябва само да ми кажете дали имате уговорка да се обаждате в определено време, за да знаят шефовете ви, че всичко е нормално.

— Не — отговори мъжът.

— Сигурен ли си? Става дума за живота ти. Много внимавай.

— Трябва да се обаждаме само ако имаме някакъв въпрос или нещо за докладване.

— Да приключваме тогава — Бюканън едва се държеше на крака от болка и изтощение. Той се обърна към Педро и Анита. — Имам нужда да похапна. Искам да поспя някъде.

— За нас ще бъде чест да ни бъдеш гост — каза Анита.

— Благодаря, но предпочитам да не знаете къде съм.

— Никога няма да те издадем.

— Няма, разбира се — отговори Бюканън, без да си прави труда да я разубеждава, като знаеше, че Педро и съпругата му нямаха ни най-малка представа колко податливи щяха да бъдат на мъчения. — Но колкото по-малко знаете, толкова по-добре. Докато тези мъже си дават сметка, че не можете нищо да им кажете, ще бъдете в безопасност. Просто изпълнете уговорката. Освободете ги на залез слънце. Междувременно, по пътя към града трябва да взема колата си. Чантата ми е в багажника.

— Какво ще правиш после? След като си починеш? — попита Педро.

— Ще напусна Сан Антонио.

— Къде ще отидеш?

Бюканън не отговори.

— Във Филаделфия ли? Да откриеш хората, които са наели тези мъже? Хората, с които говори по телефона?

Бюканън отново не отговори.

— Какво стана в къщата на Хуана?

— Нищо — каза Бюканън. — Педро, карай микробуса, а аз ще остана с тези двамата отзад и ще ги наблюдавам. Анита, следвай ни с джипа.

— Ами Хуана?

— Имате думата ми. Няма да спра, докато не я намеря.

 

 

Полуостров Юкатан

Макинтайър, главният отговорник на проекта, със загоряла, съсухрена от слънцето кожа, лежеше трескав и безпомощен на походно легло в дървената барака, построена от хората му в началото, когато бяха пристигнали на обекта. Тогава руините все още бяха покрити с гъсти храсти и дървета. Самите руини все още се бяха издигали наоколо. Все още всичко се беше подчинявало на здравия разум.

Сега, докато се опитваше със сетни сили да избърше потта от челото си със здравата си ръка, Макинтайър от все сърце желаеше никога да не се беше съгласявал да подпише този проклет договор с Алистър Дръмонд. Ала не беше успял да устои на щедрото възнаграждение — сума, по-голяма от всички останали, които беше получавал до този момент, както и на също така щедрата премия, която Алистър Дръмонд му беше обещал, ако проектът бъдеше изпълнен успешно. Макинтайър беше работил из целия свят. Чергарският живот беше причина за двата му развода, за отчуждаването му от двете жени, които обичаше и от децата му, които обожаваше. И всичко заради непреодолимия стремеж на Макинтайър да покорява пустошта, да създава ред там, където цареше хаос. Но този път от него се искаше да разруши реда и да създаде хаос и сега беше наказан.

Самата земя сякаш побесня от кощунството, което Макинтайър и хората му бяха извършили. Или може би това бяха боговете, в чиято чест някога са били издигнати днешните руини. Странна мисъл за самия него, осъзна той. Не беше религиозен. Въпреки това с наближаването на смъртта той все по-често се замисляше над този въпрос. Това, което някога би нарекъл суеверие, сега му се струваше нещо напълно обяснимо. Боговете бяха разгневени, защото техните храмове и светилища бяха осквернени.

Унищожете руините, беше заповядал Дръмонд. Разпръснете останките. Нареждането му беше изпълнено. И с всеки взрив, с всяко изскърцване на булдозерите, с всяко хвърляне на покрит с йероглифи каменен блок в някоя дълбока яма, земята и боговете под нея бяха роптали. Лагерът беше разтърсван от периодични трусове. Тяхната продължителност непрекъснато се увеличаваше. А със зачестяването на трусовете ги беше сполетяло ново, още по-голямо бедствие — безброй змии, които бяха изпълзели от дупки и пукнатини в земята и се бяха превърнали в истинска напаст. Единственият начин да се спасят от тях беше да пръскат с керосин и да опожаряват земята. Над руините надвисна гъст облак дим.

Известно време змиите като че ли бяха навсякъде, но със спирането на трусовете те изчезнаха. Тъй като нищо вече не нарушаваше покоя им, те се бяха върнали в подземните си гнезда.

Но не навреме. Поне за Макинтайър. Предишният ден, малко преди залез слънце, той беше бръкнал в едно сандъче с инструменти, за да извади гаечен ключ и беше почувствал остра, пронизваща болка над дясната си китка. Тласкан от страх, той се беше втурнал към палатката на лекаря, като едва беше успял да зърне малката змия, която беше изпълзяла от сандъчето и се беше скрила в една дупка. Лекарят на лагера, брадясал мъж с вечно димяща в устата цигара и лъхащ на уиски, беше инжектирал Макинтайър с противоотрова и беше дезинфектирал прободните ранички, като не беше престанал да повтаря, че Макинтайър е имал късмет, тъй като зъбите на змията не бяха успели да се забият в някой от по-важните кръвоносни съдове.

Но докато трепереше от страх и шок, Макинтайър изобщо не се беше почувствал късметлия. Първо, отровите на различните змии изискваха различни противоотрови, но Макинтайър не беше успял да разгледа достатъчно добре змията, за да определи точно каква е. Второ, дори и да му бяха инжектирали съответната противоотрова, той все така отчаяно се нуждаеше от спешна медицинска помощ в болница. Но най-близката болница се намираше в Кампече, на около двеста и петдесет километра от лагера. Все още през джунглата не беше прокаран път, който би позволил на някое превозно средство да стигне до там. Единственият начин, по който Макинтайър би могъл да се добере до Кампече, за да получи медицинската помощ, от която спешно се нуждаеше, беше с хеликоптер. Но два от хеликоптерите, с които разполагаха в лагера, се намираха доста далеч — във Вера Круз, където товареха припаси, и щяха да с върнат едва след дванадесет часа. Третият хеликоптер се намираше в лагера, но беше повреден. Точно затова Макинтайър беше бръкнал в сандъчето, когато змията, скрита там, го беше ухапала — той помагаше на механика да отстрани повредата в хидравличната система на машината.

Легнал на походното легло в ъгъла на дървената барака, мислите на Макинтайър сякаш се рееха, докато смъртта бавно се разпространяваше в тялото му. Смъртта беше задушаващо гореща, изцеждаше жизнените му сокове, караше дрехите му да лепнат от пот. В същото време тя беше непоносимо студена, разтърсваше неудържимо тялото му с ледени тръпки, караше го да изпитва неистово желание за още одеала.

Зрението му се замъгли. Слухът му започваше да отслабва. Грохотът на булдозерите, гърмежите на взривовете, ударите на пневматичните чукове сякаш идваха отдалеч, а не от останките на руините пред бараката. Но единственият звук, за който се ослушваше, единственият звук, който знаеше, че не би могъл да пропусне, независимо от разстоянието, беше бързото биене на перките на хеликоптера, а за свое най-голямо отчаяние все още не беше успял да го различи сред шума наоколо. Ако не поправеха скоро хеликоптера, който се намираше в лагера, ако останалите два хеликоптера не се върнеха скоро, той щеше да умре. В този момент се сети, че осигуряването на необходимото медицинско обслужване в лагера беше едно от нещата, които Алистър Дръмонд беше гарантирал и тази мисъл го изпълни с гняв. Тъй като Дръмонд не беше изпълнил това обещание, той сигурно нямаше да изпълни и останалите си обещания. Например за премията. Или за заплатата. Може би Дръмонд щеше да измисли цял куп причини, за да не изпълни условията на договора.

Тази мисъл очевидно не беше хрумнала на нито един от останалите оцелели работници. Те толкова силно желаеха да се махнат час по-скоро оттук, че се нахвърляха върху работата си с неумолима ярост. Нетърпението им ги изпълваше с още по-големи очаквания за възнаграждението, което им бяха обещали. Нищо не беше в състояние да намали алчността им — нито трусовете, нито змиите, още по-малко пък неминуемата скорошна смърт на Макинтайър. Те бяха продължили да работят въпреки опитите на индианците в района да ги изплашат и прогонят. Местните жители, потомци на някогашните маи, които бяха издигнали тези паметници, силно разгневени от унищожаването на техните светилища, бяха започнали да повреждат машините, да тровят питейната вода, да поставят капани, да нападат охраната и на практика бяха повели война срещу пришълците. В отговор на това работниците, под претекст за самозащита, бяха започнали да преследват и убиват всеки местен жител, който успееха да заловят, като хвърляха труповете в кладенци, несъзнателно подражавайки на човешките жертвоприношения, извършвани някога от маите. В този недокоснат от цивилизацията район борбата напомняше на Макинтайър за онова, което се беше случило преди четиристотин години, когато испанците бяха нахлули на полуострова. Районът беше отцепен. Никой нямаше да научи за това, което се беше случило тук. Нещо повече, никой нямаше да успее да го докаже. Единственото, което щеше да има някакво значение след завършването на работата, бяха резултатите.

Унесен в мисли, Макинтайър чу вратата да се отваря. Отвън долетя грохотът на булдозерите. После вратата се затвори и в стаята се разнесе шум от стъпки по пръстения под, които приближаваха към него.

Една ръка нежно докосна челото му.

— Все още имаш температура. — Женски глас. Гласът на Джена. — По-добре ли се чувстваш?

— Не — Макинтайър потръпна. Тялото му се обливаше в пот.

— Пийни малко вода.

— Не мога — той с усилие си пое дъх. — Ще повърна.

— Дръж се. Механиците правят всичко възможно да ремонтират по-скоро хеликоптера.

— Няма да е достатъчно скоро.

Джена коленичи до походното легло и хвана лявата му ръка. Макинтайър си спомни колко изненадан беше, когато разбра, че геодезистът на лагера е жена. Той беше настоявал, че това не е място за жени, но скоро тя беше успяла да превъзмогне предубеждения му, като доказа, че може да се приспособи към живота в джунглата не по зле от който и да е мъж. Също като Макинтайър, тя беше около четиридесетгодишна. Косата й беше с цвят на мед, имаше стегнат бюст, заразителна усмивка и за трите месеца, откакто работеха заедно, Макинтайър се беше влюбил в нея. Така и не й го каза. Твърде много се страхуваше, че ще го отблъсне. Ако наистина го отхвърлеше, отношенията помежду им щяха да станат непоносими и да попречат на работата. Но веднага щом приключеха проекта, той смяташе да…

Като галеше ръката му, Джена се наведе към него и гласът й прекъсна мислите му.

— Но се обзалагам, че още преди да успеем да ремонтираме нашия хеликоптер, тук ще пристигне друг.

— Аз… — устата на Макинтайър беше пресъхнала. — Не знам какво…

— Дръмонд скоро ще пристигне. Ще те откараме в болницата с неговия хеликоптер.

— Дръмонд?

— Не си ли спомняш? — Джена изтри с влажна кърпа челото му. — Говорихме за това преди половин час, когато се обадих по радиостанцията.

— Радиостанцията? Преди половин час?

— Намерихме това, което Дръмонд искаше — Джена заговори бързо, гласът й трепереше от вълнение. — През цялото време е било тук. Под носа ни. Имахме указанията от превода на Дръмонд, но се мислехме за много умни. Търсехме прекалено упорито. Смятахме, че указанията са метафори, а всъщност е трябвало да тълкуваме текста буквално. Богът на Мрака. Богът на Подземния Свят. Богът на Пирамидата. Било е толкова лесно, Мак. Щом хората ти разчистиха останките от пирамидата, стана ясно защо маите са я построили точно там. Намерихме това, което Дръмонд искаше.