Нора Робъртс
Съдружник по неволя (9)

ОСМА ГЛАВА

Зак излезе изпод душа, доволен, че безкрайният следобед най-сетне е приключил. Нямаше нищо против счетоводната работа. Или поне не я мразеше. Е, в интерес на истината мразеше я, но я приемаше като необходимо зло.

Поръчките бяха направени, фактурите — платени, балансът — засечен. Може би имаше изоставане от около седмица и нещо, но все пак смяташе, че се справя горе-долу добре.

Което се отнасяше за търговията като цяло.

Като че ли най-сетне бе успял да измъкне бара от затъването, причинено от болестта на баща му и последвалите големи разноски. Изплащането на заема, изтеглен заради гаранцията на Ник, отлагаше успешния край, но до една година смяташе, че ще може в свободното са време да се захване и с нещо друго, а не само да разглежда каталози за яхти.

Питаше се какво ли ще каже Рейчъл, ако й предложи да си вземе един месец отпуск, за да отплават към Карибите. Приятно му бе да си я представя как лежи на излъскавата палуба, наметната с нещо оскъдно, което замества банския костюм. Приятно му бе и да си представя как косата й се отмята от лицето, подхваната от вятъра.

Естествено, щеше да отнеме известно време, докато изпробва лодката, а също и платната. Все някак щеше да успее да предума Ник да излязат поне за ден, дoри може би за събота и неделя. Искаше двамата да прекарат вестно време сами — далеч от бара, от града, от спомените, които им пречеха да общуват.

С вързана на кръста хавлиена кърпа той тръгна към спалнята, за да се облече. Искрено се надяваше, че неделната вечеря в дома на Станисласки ще помогне да разсее враждебността на момчето. Щом Рейчъл заговореше за семейството си, той неизбежно се замисляше какво липсва на Ник.

А момчето просто имаше нужда от време, за да добие и друга представа за нещата. Половината от определения срок предстоеше скоро да изтече и като се изключат дребните търкания, тези дни на настойничество бяха преминали сравнително гладко.

За всичко това дължеше благодарност предимно на Рейчъл, помисли си Зак, като намъкна джинсите. И за много други неща имаше да й благодари. Не само за тази възможност да се сближи е Ник, но и за невероятната промяна в собствения му живот. Нещо, което не бе очаквал да се случи. Нещо, което…

Зак пое дълбоко дъх и се втренчи в огледалото. Когато един мъж вече за трети път е готов да се обвърже, той лесно разпознава признаците.

Не се дръж като идиот, Мълдун, изрече мислено срещу отражението си. Не прибързвай. Дамата настоява да не усложняваш нещата и това напълно те устройва.

И колкото по-бързо си го набиеш в главата, толкова по-добре.

— Среща ли имаш? — С престорено безразличие Ни се подпря в рамката на вратата. Беше забелязал невиждащия поглед на Зак, вперен в огледалото.

— Може и така да се каже. — Зак прокара ръка през мократа си коса и наоколо се разхвърчаха пръски. — Не знаех, че си се прибрал.

— Застъпвам в шест. — Неочаквано Ник се усети връхлетян от спомена колко пъти бе стоял в банята да наблава как се бръсне Зак. Какво бе изпитал самият той, когатo Зак плесваше топка пяна на лицето му. — Днешният специалитет на Рио е говеждо задушено. Жалко, че ще го пропуснеш.

Зак грабна ризата си.

— Гледай да се справиш с моя дял, иначе Рио ще ме принуди да го изям на закуска.

Ник се ухили, сетне си припомни, че това противоречи на тактиката, която си бе избрал, и отново зае отегчената поза.

— Оставил си го да ти се качи на главата.

— Какво да се прави, доста по-едър е от мен.

— Да бе, вярно.

Зак вече закопчаваше ризата си, но не изпускаше от поглед отражението на Ник.

— Приятно му е да си мисли, че се грижи за мен. А на мен нищо не ми пречи да му доставя това удоволствие. Разказвал ли ти е откъде му е онзи белег на лицето?

— Разправи някаква история за счупена бутилка и пиян моряк.

— Пияният моряк се целеше в гърлото ми с тая счупена бутилка. Рио му препречи пътя. Мен ако питаш, и цял живот да го оставя да ми додява с приказките си, пак ще му бъда задължен. — Зак затъкна ризата в панталоните си, сетне се обърна ухилен. — А на теб ти се плаща да го търпиш.

— А, не ми пречи. — Ник би искал да научи нещо повече, например защо пияният моряк бе пожелал да пререже гърлото на Зак, но се боеше, че няма да получи отговор. — Виж, ако ти провърви, не бързай да се прибираш.

Пръстите на Зак застинаха върху колана на джинсите. Скрил усмивката си, той се запита как ли би приела Рейчъл думите на по-малкия му брат.

— Благодаря ти за жеста, но ще се прибера навреме.

— Да провериш дали съм в леглото — промърмори Ник.

— Наречи го както искаш — отвърна Зак, но успя да преглътне ругатнята. — Каквото и да му струваше това, бе твърдо решен поне веднъж да приключат разговора си, без да се разкрещят един на друг. — Виж, не смятам, че ще се измъкнеш през прозореца. Та ти можеш да го направиш и докато съм тук. Просто не вярвам дамата да пожелае да прекара в моята компания толкова дълго време.

Доволен от обрата на разговора, Ник пъхна палци в джобовете си.

— Във флотата май не са успяли да те научат на доста неща, а брат ми?

Свил ръката си в юмрук, с изпъкнали като колибка кокалчетата — жест, който и двамата мислеха, че е вече забравен — Зак перна момчето по темето.

— Я не се будалкай с мен. — Метна якето си на рамо и тръгна към вратата. — И не ме чакай. Май наистина ще ми провърви.

Дълго след като Зак излезе Ник стоя ухилен пред затворената врата.

 

 

Рейчъл бе на входа на сградата, когато усети стъпките на Зак.

— Тъкмо навреме — рече той и я целуна отзад по шията.

— Говори за себе си. При мен днес всичко се обърка. Надявах се да се прибера и поне десетина минути да полежа във ваната, преди да дойдеш.

— Искаш да полежиш във ваната? — Още щом се озоваха в кабината на асансьора той не се стърпя и я притисна в ъгъла. — Нямам нищо против. Ще ти изтъркам гърба.

— Няма що, истински кавалер. — Когато устните му покриха нейните, скритата надълбоко болка й припомни колко силно бе желала да бъдат отново заедно. — Миришеш много хубаво.

— Може би това е причината. — И той извади букет рози, увит в хартиена фуния.

— Нов подкуп? — Рейчъл не устоя и зарови лице в уханните цветове.

— Някакъв наивник ми ги предложи на улицата. Реших, че някой и друг долар ще му свършат хубава работа.

— Меко сърце имаш. — Тя му подаде ключовете и продължи да вдъхва мириса на розите.

— Ами превъзпитай ме, де.

— Всяка услуга си има цена. — Рейчъл ритна вратата с крaк, пусна куфарчето и остави цветята на масата. — Хайде, плашай, Мълдун — настоя тя, като обви ръце около врата му.

Колко радост се криеше в спонтанната й реакция. А също и топлота. Сладката остра болка на потребността от близост. Радостта обаче бе тъй неочаквана, тъй всепоглъщаща, че тя прихна да се смее, когато усети ръцете му да я завъртат в кръг.

— Липсваше ми. — Той продължаваше да я държи в обятията си.

— Тъй ли? — още по-широко се усмихна Рейчъл. — Може пък и на мен да ми е било мъчно. Поне малко. Колко дълго смяташ да ме държиш така?

— Само така те виждам най-добре. Красива си, Рейчъл.

Не самите думи, а тонът, с който бяха изречени, предизвика стягането в гърлото й.

— Не е необходимо да ме разнежваш.

— Наистина нямаш представа колко си красива… Както те гледам, понякога си припомням морето в мига на изгрева, когато безброй цветове озаряват небето и на потоци падат във водата. За броени минути гледката прелива от живот… Същото е усещането и когато те гледам.

Очите й потъмняха, а тя не смееше дори да си помисли какво изпитва в този момент. И затова просто склони глава на рамото му.

— Зак. — Името му прозвуча като въздишка и тя усети, че всеки миг ще заплаче, ако не се отърси от обзелото я настроение. — Рози и поезия, и то в един ден. Не знам какво да ти кажа.

Като омагьосан той зарови лице в косите й.

— Добре започваш.

— Сега нали няма да се…

— Разкисваме — довърши вместо нея той и се засмя. — Ние ли? Да не се шегуваш? — И все пак не я пусна, когато седна на канапето. — Дай да погледна раната.

— Почти не се вижда — заяви тя, като наклони глава. — Най-лошото е, че историята се е разчула и се наложи да изтърпя куп съчувствени думи и съвети. Ако ченгетата бяха се сетили да замълчат, можех да кажа, че съм се блъснала в някоя врата.

— Свали си сакото и пуловера.

Рейчъл повдигна едната си вежда.

— Ти си истински романтик, Мълдун.

— Никога не го забравяй. Искам да видя белега на шията ти.

— И той си е добре.

— И затова си облякла пуловер с яка до под брадичката.

— Такава е модата.

— Сваляй го, малката, ако не искаш аз да го направя.

— О, заплашваш обществен служител — възкликна Рейчъл с грейнали очи. Изрита обувките си и вирна брадичка. — Хайде, шампионе, да видим дали си във форма.

Последвалата кратка борба разгорещи и двамата. Когато най-сетне Зак я прикова към канапето с вдигнати над главата ръце и заклещени между пръстите му китки, и двамата дишаха тежко.

— Не играх много честно — призна Рейчъл.

— Веднага разбрах какво ме чака.

Сакото й лежеше на пода. Доволно усмихнат, Зак започна бавно да повдига пуловера, пръстите му го следваха по копринената мекота на кожата.

— Това не ми е шията — успя да промълви Рейчъл, преди ръката му да обхване хълмчето на гърдата й.

— Просто проверявам. — Без да сваля очи от лиицетo й, той продължи да движи ръката си в кръг. — Бързо реагираш, Рейчъл.

Колко е приятно, помисли си тя, дори само да ме докосва.

С преднамерено бавно движение, решен да вкуси всеки миг наслада, той плъзна пуловера още по-нагоре.

Освободи китките й колкото да дръпне ръкавите й, сетне отново ги плени.

— Зак.

Той сякаш не обърна внимание на ускорения пулс под пръстите му.

— Мой ред е да застана на руля — изрече тихо. — Веднъж ти казах, че имам желание да те подлудя. Помниш ли?

Нима не разбираше, че е успял.

— Искам да те докосвам, Зак.

— Имай търпение. — Той прокара пръст по шията й, изучавайки белега. Синината вече избледняваше до жълтеникаво. — Не искам никога вече да те видя наранена. — Сведе глава и изрисува с устни огърлица от целувки. — Никога вече.

— Не ме боли — тръсна глава Рейчъл. — И не е необходимо да ме съблазняваш.

— Напротив. Ти по-скоро се страхуваш да не се случи, което прави хрумването двойно по-изкусително. Ще се наложи просто да ми се довериш. — Отмести се само колкото да свали ципа на полата й и да я запрати при сакото. — Предлагам ти дълго-дълго пътешествие. — Устните се доближиха до нейните, докосваха ги само за кратко, сетне се отдръпваха. — Ще те отведа по непознати прекрасни краища.

Тя нямаше друг избор, освен да го последва в това изпълнено с бури и превратности пътешествие. Тази жажда за наслада, тази потребност от близост бяха тъй нови за нея, че тя не бе успяла да си изгради сигурна защита. Ръцете му галеха цялото й тяло, спираха се тук-таме на най-чувствителните места, изучаваха я, а в същото време устата му жадно поглъщаше нейната.

Бягството е невъзможно, отчаяно си помисли тя, когато усети, че той я е извел до ръба на онова първо буреносно удовлетворение. Беше попаднала в неговия капан, чувстваше се изгубена в объркания лабиринт от все нови и нови усещания. Тя извиваше тяло под ръцете му, тъй здраво впримчена в своето желание, неспособна да осъзнае колко примамливо блажени са собствените й движения.

— Последния път не успях да оценя колко са изящни. — Зак прокара пръсти по ефирната материя на копринения чорап чак до снежнобелия колан. Без съмнение за нея тази част от облеклото бе наложена от практична необходимост, ала за него бе нов изблик на еротични помисли.

С умело движение, предизвикало поредния стон, той освободи първо единия, после другия чорап, сетне ги хлъзна надолу сантиметър по сантиметър.

Видя се принуден да коленичи на пода, за да докосне прасците й, сетне мускула зад коляното, гладката сатенена кожа на бедрата. Тя извика, когато усети езикът му да доближава ръбчето на бикините, превърнала се в топка от усещания, трепетно очакваща и в същото време уплашена от всеки нов допир. Надмогнал собственото си нетърпение, Зак продължаваше да я води по тънкото въже, делящо ги от екстаза.

Когато първата вълна я заля, Рейчъл изви тяло, забъбри несвързано на украински, сякаш за да се задържи на върха на планината от тъй желани, разтърсващи усещания. Най-сетне успя да освободи ръцете си, задърпа дрехите му, за да премахне всяка преграда. Притисна го към себе си яростно, жадно впи устни в неговите.

— Сега… — Тази единствена дума се отрони от устните му, преди да обхване бедрата й.

 

 

— Наистина исках да излезем някъде — заяви Зак, когато най-сетне отмаляха от изтощение.

— Не се съмнявам.

Той се усмихна, доловил сънливото удовлетворение в гласа й.

— Не те лъжа. Можем да се облечем и отново да опитаме.

През смях тя допря устни в гърдите му. Сърцето му все още блъскаше яростно.

— Никъде няма да ходиш, Мълдун. Не и преди да съм свършила с теб.

— Щом настояваш.

— Нали затова са измислени услугите по домовете. Какво ще кажеш за китайска храна?

— Ти решавай. Кой ще стане да се обади?

Рейчъл се поизправи само за да изпита отново удоволствието от допира до кожата му.

— Ще хвърляме ези-тура.

Рейчъл спечели и се възползва от краткия промеждутък, за да вземе бърз освежителен душ. Когато се върна в стаята с накъдрена от влагата коса, облечена в бяла памучна роба, която едва покриваше коленете, Зак вече разливаше виното.

— Май ще започна да се повтарям — рече той, като и подаде чашата. — Но ти наистина изглеждаш страхотно, когато си мокра.

Беше навлякъл джинсите си, но не и ризата. Рейчъл прокара пръст по голите му гърди.

— Можеше и ти да дойдеш.

— И момчето щеше да звъни напразно.

— Имаш право — призна Рейчъл и отиде в кухнята да вземе чинии, които отнесе до масичката край прозореца. — Действително имам нужда от презареждане. На обяд успях да хапна само едно десертче. — Реши, че ако запали свещите, те чудесно ще допълнят настроението им. — Ник мина през службата — рече тя, когато седна отново на мястото си.

— Аха.

— Съжалявам, че нямахме достатъчно време… — Тя поднесе клечката към фитила на свещта, изчака пламъчето да укрепне. — Телефонът звънеше непрекъснато, а имах и много тежка среща с прокурора.

Зак я следеше как се движи из стаята в семплата бяла роба, създавайки невероятно романтична атмосфера с идеята да се хранят на свещи. Запита се дали си дава сметка колко силно въздействащ е този контраст.

— Не е необходимо да ми даваш обяснения, Рейчъл.

Тя угаси клечката и запали нова. Не че беше суеверна, но не си струваше да рискува да поднесе клечката към третата свещ.

— Имам нужда сама да си го обясня. Той просто искаше да ме заведе на обяд, а аз може да не реагирах правилно. Не съм му споменавала.

— Факта, че си е наумил да те сваля.

— Не бих се изразила по този начин. — Тя въздъхна стресната от звъна на домофона. Натисна копчето, за да отвори на момчето от ресторанта. — Той просто погрешно тълкува благодарността и приятелството.

Зак се любуваше на изражението й в светлината на свещите.

— Сигурно имаш право.

Ядосана, тя се върна на мястото си.

— Ти плащаш, Мълдун.

Мъжът извади портфейла си. Беше приготвил пари и за сметката, и за бакшиша, когато момчето пристигна. Донесе трите торби, извади малките картонени кутии и ги подреди върху масата. Много скоро въздухът се изпълни с екзотични аромати.

— Искаш ли да ми разкажеш останалата част?

— Какво да ти кажа… — Рейчъл започна да мотае оризовото фиде на пръчиците. — Най-напред му изтъкнах разликата във възрастта. После… — Храната й се услади и тя прекъсна мисълта си. — Той не го прие като аргумент — продължи с пълна уста. — Разполагаше с твърде убедителен довод, който не успях да оборя, затова промених тактиката.

— Наблюдавал съм те в съда — напомни й Зак.

— Обясних му какво се изисква от мен като настойник, а и че е невъзможно да прекрачвам дори неписаните ограничения. Струва ми се, това го разбра.

— Това е добре.

— Така си помислих и аз. Тъй де, той се съгласи, че имам право. И се държа като зрял човек. И изведнъж, на тръгване, изтърси, че никак не било трудно да се изчака пет седмици.

Зак се замисли над думите й. Сетне вдигна чашата си и се усмихна.

— Не можеш да отречеш, хлапето има ум в главата си.

— Зак, това е сериозен проблем.

— Зная. Зная го, разбира се. И на двама ни ще бъде много трудно, но все пак не можеш да не се възхитиш колко умело те е атакувал със собствените ти аргументи.

— Казах ти вече, той има подход. — Тя отвори нова кутийка, пълна с пиле в сос от чили и лентички зелен фасул. — Не познаваш ли някое приятно момиче на неговата възраст?

— Лола има едно подходящо — замислено отвърна Зак. — Май че е на шестнайсет.

— Лола има дъщеря на шестнайсет години?

— Не една, а три. Обича да казва, че ги е родила млада, за да има време да си загуби ума по някого, преди да е навършила четирийсет. Виж, нея мога да помоля за помощ.

— Няма да е зле. Аз пак ще се опитам да говоря с него, макар да се надявам каквото и да изпитва към мен, да премине до седмица-две.

— На твое място не бих разчитал на това. — Той се пресегна през масата и вплете пръсти в нейните. — Не е толкова лесно един мъж да се откаже от чувствата си към теб.

— Означава ли това, че мислиш за мен, докато приготвяш питиета и флиртуваш с клиентите?

— С Пит никога не флиртувам.

— Имах предвид онези „сладурани“, които честичко се отбиват — засмя се Рейчъл. — Едната е руса, другата червенокоса. И винаги си поръчват коктейли от ментов ликьор и бренди.

— Твърде наблюдателна сте, госпожице адвокат.

— Червенокосата не откъсва огромните си зелени очи от теб.

— Сини са.

— А-ха!

Зак поклати глава, неспособен да повярва, че тъй лековерно е попаднал в капана.

— Добре е, когато познаваш редовните си клиенти. Освен това аз повече харесвам кафяви очи, особено ако имат златисти очертания.

Рейчъл му позволи да я целуне, но лекичко се дръпна.

— Твърде късно го казваш. — Усети, че ще я сграбчи и побърза да се предпази. — Разбрах какво имаш предвид, Мълдун. Винаги мога да взема на заем сатърчето на Рио, ако усетя, че обръщаш внимание на нещо друго, освен очите й.

— Е, тогава няма страшно. Никога не съм обръщал внимание на сладките лунички, пръснати по нослето й. Нито пък на онази твърде сексапилна трапчинка на брадичката.

Присвила очи, Рейчъл ухапа устната му.

— Слез още малко по-надолу и здравата ще загазиш.

— Няма страшно. Аз съм добър плувец.

 

 

Часове по-късно, когато Зак се пъхна в студеното си самотно легло, усети да го стопля дори само споменът за този разговор. Даде си сметка, че му е било безкрайно приятно просто да седи срещу нея, да дрънка глупости и да рови с дългите пръчици в белите кутийки. Бяха сравнявали вкусовете си на приятната светлина от свещите. Не говориха за Ник, нито за работата си, а за десетки други неща.

После се любиха отново, бавно и сладко, додето се спусна нощта.

Той знаеше, че няма право да остане. Той имаше свои отговорности. И все пак готов да потъне в сън, остави мисълта си да се рее, да си представя какво би било, ако останеше.

Да се събуди до нея. Да усети как се протяга към будилника. Да наблюдава движенията й. Да се смее, като я гледа как притичва из апартамента, додето реши какво да облече за работа.

Представяше си я облечена в един от онези вталени костюми. Двамата седят в кухнята, пият кафе и обсъждат плановете си за деня.

Понякога щяха да се измъкват от задълженията си, за да обядват заедно, защото и двамата мразеха да гледат как се проточва цял дълъг ден, без да са се докоснали. Понякога той щеше да оставя свой заместник, за да могат вечерта да се приберат заедно. А когато това бе невъзможно, щеше с нетърпение да я очаква да влезе през вратата, да се покатери на някое столче пред бара, за да опита приготвеното от Рио чили, а и да пофлиртува с него.

А после щяха заедно да се приберат у дома.

Някоя слънчева събота щяха да отплават заедно. Той щеше да я научи как да направлява платната. Щяха да се понесат по сините води, с издути от вятъра платна…

 

 

Прииждащите вълни се извисяваха като страховити грамади, злобно се втурваха срещу кораба. Воят на вятъра наподобяваше неистов женски писък. Потиснал страха, разрушителен като бурята отвън, той се втурна към палубата, вкопчвайки се в хлъзгавите перила, и взе да крещи заповеди наляво и надясно.

Дъждът биеше по лицето му като камшик, заслепяваше го. Кръвясалите му очи смъдяха от солената вода. Знаеше, че лодката е някъде там — радарът я бе уловил, — ала пред погледа му се издигаха безброй водни стени.

Следващата вълна заля палубата, повлече го. Светкавица прониза небето както куршум пробива стъкло. Корабът се залюля. Той видя как пада кормчията, чу вика му, когато се плъзна по палубата. Зак се втурна напред, сграбчи ръкава на някаква дреха, сетне китка.

Въже. За Бога, дайте ми въже.

В следващия миг влачеше отпуснатото тяло навътре.

Вятър и вода. Вятър и вода. При следващия проблясък на светкавица съзря безпомощната лодка. Побързай. Не губи време. Нова светкавица и ето че различи три човешки фигури. Бяха се вкопчили кой където свари — един мъж зад кормилото, зад него жена и малко момиченце до мачтата.

Бореха се смело, ала малката лодка не можеше да надвие урагана. Беше невъзможно да им пратят спасител. Можеше единствено да се надява, че единият от възрастните ще успее да закрепи лодката, додето другият пристегне въжето, което ги свързваше с кораба.

Сигнални светлини заизпращаха нареждания в бурята.

Сетне всичко се разви с шеметна бързина. Нов светъл лъч и мачтата се пречупи, падна като посечено дърво. Настръхнал от ужас, той гледаше как малкото момиче полита към водата.

Нямаше време за размисъл. Воден от голия инстинкт, Зак грабна напомпаната гума и скочи в кипящата вода.

Пропадане, дълго, сякаш безкрайно, а вятърът подхвърляше тялото му като да бе зар в ръката на комарджия. Тъмнина, гъста и непрогледна, сетне бяло сияние. Удари се във водна стена, плътна като да бе от камък. И неумолима като смъртта.

Зак се разбуди, борейки се за въздух, неспособен да пропъди плътната вълна на кошмара. Потта, просмукала се в чаршафите, го накара да потрепери от студ. С приглушен стон той се отпусна върху възглавниците, изчака първата неистова болка да премине.

Стаята се наклони на една страна, когато той стъпи на пода. От опит знаеше, че трябва да стои със затворени очи, додето всичко си дойде на мястото. В тъмното опипом намери банята, наплиска се със студена вода.

— Ей, зле ли ти е? — На прага стоеше Ник. — Болен ли си?

— Не. — Зак подложи шепа под крана, отпи огромна глътка. — Връщай се в леглото.

Ник се поколеба, загледан в бледото лице на Зак.

— Приличаш на болен.

— Дявол да го вземе, казах, че съм добре. Разкарай се! — Очите на Ник потъмняха от гняв и обида. — Ей, почакай — спря го Зак. — Извинявай. — С дълга въздишка изпусна въздуха от дробовете си. — Кошмар. Просто ме скапа.

— Имал си кошмар?

— Нали това ти казвам. — Смутен, Зак грабна кърпата.

За Ник бе твърде трудно да си представи големия лош Зак в плен на кошмар или изобщо нещо, което ще го накара да се поти и да пребледнее.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Да. — Поуспокоен, Зак прокара кърпата по лицето си. — В кухнята трябва да е останало от уискито на стария.

След миг Зак последва момчето. Приседна на подлакътника на някакъв стол, додето Ник му налее. Сетне взе чашата, отпи глътка и изръмжа:

— Просто се чудя колко дълго е изкарал черният му дроб.

Ник съжали, че не е намъкнал панталоните си. Сега поне щеше да пъхне ръце дълбоко в джобовете.

— Струва ми се, като почна да забравя разни неща, беше му много удобно да се извинява с уискито… нали разбираш.

— Болестта на Алцхаймер. Добре я опознах. — Зак отпи нова глътка, задържа я за миг, та да може гърлото му по-лесно да я приеме.

— Чух те как се мяташ. Стори ми се, че си доста зле.

— Така си беше. — Зак наклони чашата на една страна, сетне на другата. Загледа се в плискащата в стъклените стени течност. — Ураган. Коварен подъл ураган. Така и не разбрах защо им дават имена като да са мъже. От мен да го знаеш, ураганът е женска работа. — Отново отпусна глава назад и затвори очи. — Минаха вече три години, а точно тази не мога да я забравя.

— Искаш ли да… — Ник замлъкна насред думата. — Може да ти помогне да заспиш.

Зак разбра какво иска да каже Ник. Той също го искаше. Може би и за двама им щеше да е по-добре да си поговорят.

— Намирахме се близо до Бермуда, когато получихме първия тревожен сигнал. Нашият кораб беше най-близо до мястото, тъй че капитанът трябваше да вземе решение. Обърнахме курса обратно към урагана. Трима цивилни, излезли на разходка. Бяха се отклонили от курса и не успели да достигнат брега, преди бурята да избухне.

Ник безмълвно седна на страничната рамка на канапето точно срещу брат си.

— Седемдесет и пет възела вятър, а вълните… най-малко дванайсетметрови трябва да са били. Знам какво е ураган на сушата. Страшно е, дума да няма, но не може да се сравни с морския. Косите ти се изправят от страх. А тътена го помниш за цял живот. Някаква откачена дъска хлопна лейтенанта и той изгуби съзнание. Корабът се люлееше толкова силно, че само чудо спаси екипажа. И мракът стана толкова черен, та човек и ръката си не можеше да видя… А вълните ги виждахме всеки път. После избухва светкавица и те заслепява.

— Как сте очаквали да ги откриете?

— Бяхме ги засекли с радара. Старшият ни кормчия можеше да прекара кораба и през иглено ухо. Страхотен беше. Открихме ги, трийсет градуса отклонение от щирборда. Бяха завързали детето, малко момиченце всъщност, за главната мачта. Мъжът и жената се бореха да овладеят лодката, но тя бързо-бързо се пълнеше с вода. Разполагахме с време. Спомням си как си помислих, че ще ги изтеглим с въжето. В следващия миг мачтата се пропука. Стори ми се, че чувам писъка на момиченцето, но това трябва да е бил вятърът, защото телцето потъна почти мигновено. И тогава се хвърлих.

— Ти си се хвърлил? — повтори Ник, ококорил очи. — Скочил си във водата?

— Хвърлих се, без да мисля дори. Не бях герой, просто нямаше време да помисля. Повярвай ми… — Не довърши мисълта си, а отново надигна чашата с уиски. — Беше вее едно да скочиш от небостъргач. Имаш чувството, че пропадането няма край. Или по-скоро, че краят са повтаря отново и отново, за да ти даде време да осъзнаеш, че току-що сам си сложил край на живота си. Глупаво се получи… Ако вятърът не бе сменил посоката си, щеше да ме блъсне в корпуса на кораба. Този ден обаче имах късмет и вихърът ме запрати към лодката. И тогава се ударих. Господи, все едно да си блъснеш главата в стена oт бетон.

Доста по-късно бе научил, че при удара си е пукнал ключицата и лявата му ръка излязла от ябълката.

— Бях загубил ориентация. Водата ме подхвърляше напосоки, теглеше ме надолу. Мракът бе толкова плътен, че и светлината на прожектора не можеше да пробие. Всеки миг щях да се удавя, а дори не съзнавах какво върша. Беше чист късмет, че открих мачтата. Беше се оплела във въжето. Нямам спомен колко пъти потъвах, преди да я откача. Не си усещах ръцете, а и нищо не виждах. В един миг се вкопчих в нея, дори успях да се задържа. После ми казаха, че съм успял да надяна въжето, но аз не си спомням как е станало. Помня само как се вкопчих в него в очакване следващата вълна да ме довърши. Следващият ми спомен е как се събудих в лечебницата. До мен седеше детето, увито в одеяло, и държеше ръката ми. — Зак се усмихна. Приятно му бе да си припомня тази част. Но само тази. — Хитра малка маймунка. На всичкото отгоре внучка на някакъв проклет адмирал.

— Ти си й спасил живота.

— Може би. През първите няколко месеца след случката затворех ли очи, виждах се да скачам от палубата. Сега вече кошмарът ме спохожда веднъж-два пъти в годината. И все така си умирам от страх.

— Не съм предполагал, че нещо може да те уплаши.

— А, много неща ме плашат — тихо рече Зак, срещнал погледа на брат си. — Отначало се страхувах, че не ще бъда в състояние отново да стъпя на палубата и да погледна към водата. Страх ме беше и тук да се върна, защото знаех, че стъпя ли на сушата, целият ми живот ще се промени. Страх ме е и да не свърша като стария, болен, изнемощял, изхабен. Страх ме е струва ми се, че след някоя и друга седмица ще си тръгнеш оттук и ще изпитваш към мен същото каквото и преди да дойдеш.

Ник пръв отмести очи, загледа се над рамото на Зак в отсрещната тъмна стена.

— Не знам точно какво изпитвам. Ти се върна, защото беше принуден. Аз останах, защото нямаше къде другаде да отида.

Истината не можеше да бъде оспорена. А доколко Зак можеше да прецени, Ник чудесно я бе формулирал.

— Не разполагахме с достатъчно време, за да разберем.

— Ти не остана достатъчно дълго.

— Не се погаждах със стария…

— А той обичаше само теб. За никой друг пет пари не даваше — избълва Ник. — Всеки ден ми повтаряше колко си велик, как си успял да вземеш живота в ръцете си. Какъв герой си бил. А пък аз съм бил едно нищо. — Ник се помъчи да се овладее, преглътна нуждата от близост. — На мен това не ми пречи. Ти си беше от неговата кръв. А след като мама умря, аз се превърнах в натрапен досадник.

— Това не е истина. Не е истина — настоя Зак. — За Бога, Ник, когато живеехме заедно, той и от мен никога не беше доволен. Аз бях тук, но майка ми я нямаше. И това бе достатъчно да го кара да страда всеки път, щом ме погледне. Кълна ти се, дявол да го вземе, не си прав така да мислиш за него. — Зак затвори очи и пропусна да забележи изненадата, изписана на лицето на Ник. — Той просто си беше такъв. Години минаха, докато проумея, че непрестанно ми опява просто защото той така разбираше ролята на бащата. Същото е било и с теб.

— Той не ми беше… — Този път Ник не довърши нито изречението, нито мисълта си.

— Към края често питаше за теб. Наистина искаше да те види, Ник. Повечето пъти, като се освестеше, пак мислеше, че си още малко дете, а понякога, твърде често дори, не правеше разлика между мен и теб. И ми крещеше заради двама ни. — Последното изрече с усмивка — усмивка, на която Ник не отвърна. — Аз не те обвинявам, че се държа настрана, нито за това, че толкова години си таял недоволството си. Разбирам, че за него бе твърде късно, Ник. За теб обаче не е късно.

— Какво значение има това за теб?

— Аз нямам друго семейство освен теб. — Зак се изправи, сложи ръка на рамото на по-малкия, поуспокои се, като усети, че не бързат да го отблъснат. — Ако трябва да бъдем напълно откровени, нищо чудно и да се окаже, че друго семейство не съм и имал. И не искам да загубя онова, което имам сега.

— Не знам как да разбирам това за семейството — промърмори Ник.

— Аз също. Може пък заедно да измислим нещо.

Ник вдигна поглед, сетне отново го отклони.

— Може би. Бездруго няма как да избягаме един от друг поне през следващите няколко седмици.

И това е някакъв напредък, помисли си Зак, като стисна рамото на брат си. Засега и той е достатъчен.

— Благодаря за питието, хлапе. Голяма услуга ще ми направиш, ако не споменаваш това за кошмара пред когото и да било.

— Става. — Ник го проследи как тръгва обратно към спалнята си. — Зак?

— Да.

Нямаше представа какво иска да каже… може би просто знак, че му е приятно, наистина му беше приятно.

— Нищо. Лека нощ.

— Лека нощ. — Зак се пъхна в леглото и когато отпусна глава, беше сигурен, че ще спи като малко дете.