Нора Робъртс
Съдружник по неволя (5)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

В края на този изморителен ден Рейчъл най-сетне напусна съда. Би трябвало да се чувства напълно доволна — последният й клиент място не успя да си намери от щастие благодарение на присъдата „невинен“, произнесена с нейна помощ. Този път обаче победата не повдигна настроението й. Като последна възможност на път за вкъщи тя си купи огромна кутия сладолед, с която нямаше нищо против да се докара до диабетичен припадък.

Това бе добро средство при кризисни ситуации и след като не можеше да си достави удоволствието да нахълта в бара „Спускай платната“ и да пръсне дебелата глава на Закари Мълдун, тази алтернатива й се стори най-безопасна.

Едва не се спъна от удивление, като го видя на стъпалата пред съда.

— Госпожице адвокат. — Протегна ръка, като я видя как залита. — Внимавай да не паднеш.

— Сега пък какво има? — попита тя сопнато. — Не ти ли идва наум, че макар съдът да ме е назначил за сънастойник на Ник, аз също имам право на час-два време за личен живот, без да ми се мотаеш в краката?

Мъжът внимателно се взря в лицето й, забеляза признаците на преумора, напрежението, стаено в огромните кафяви очи.

— А аз си мислех, че ще бъдеш в по-добро настроение след като току-що си спечелила дело. Да опитаме друга терапия. — С рязко движение извади скритата зад гърба ръка и ето че се появи букет жълти, златисти и червеникави хризантеми.

Рейчъл заподозря някакъв номер и хладно попита:

— За какво са тия цветя?

— За да заменят онези, които гинат в апартамента ти. — Като видя, че тя съвсем не се кани да ги приеме, Зак укроти нетърпението си. Бе дошъл да й се извини, по дяволите, а тя отказваше да му помогне макар и мъничко. — Хубаво де, дойдох да ти кажа, че съжалявам. Снощи май нещо обърках конците. И като ми отмина желанието да ти извия врата, разбрах колко много съм ти задължен и колко недостойно е да ти се отплащам със… — Отново в плен на яростта, той просто тикна букета в ръцете й. — Виж какво, мадам, та аз само ви целунах.

Само ли? — каза си Рейчъл, изкушена от мисълта да захвърли цветята и да ги стъпче. Само една целувка не бе в състояние да отнеме спокойствието й за цели трийсет и шест часа.

— Защо не си прибереш цветята, извинението и…

— Почакай. — Реши, че най-добре е да я възпре, преди да е казала нещо прибързано. — Казах, че съжалявам, но може би трябваше да се изразя по-точно. — Хвана ревера на сакото й, за да не му избяга. — Не съжалявам за целувката, както няма да съжалявам и следващия път, когато се престраша. Съжалявам само, че продължих да настоявам, след като ти включи на заден ход.

Стана й приятно, като видя да потрепва едно мускулче на челюстта му.

— Добре.

Един умен адвокат знаеше кога е време да приеме компромиса. Стиснала устни, тя отмести очи към цветята.

— Това подкуп ли е, Мълдун?

В тона, с който произнесе името му, се долавяше ирония и той реши, че е преодолял първото препятствие.

— Да.

— Добре тогава, приемам.

— О, благодаря. — Освободил ръцете си, той пъхна палци в джобовете на джинсите си. — Преди около час се промъкнах в съдебната зала да видя как се справяш.

— Така ли било? — Нямаше да му признае колко се радва, че не го е забелязала. — Е, и?

— Не беше зле. Да обвиниш оня нещастник в нарушение на обществения ред…

— Ищеца — уточни тя. — Реакцията на моят клиент е била съвсем основателна, след като всичките му опити да накара хазаина си да се придържа към договора са били отхвърлени.

— Останало му единствено да нарисува със спрей сюжета „Хазаин от Ада“ върху фасадната стена.

— Най-сетне всички разбрали какво има да им каже. Клиентът ми плащал най-редовно и добросъвестно наема си, а хазаинът системно отказвал да се заеме с поддръжката на отдадения под наем имот. А според условията на договора…

— Ей! — вдигна ръка Зак. — Не е необходимо да ме убеждаваш. Още преди да свършиш с доводите, бях на страната на твоя човек. В публиката вече се шушукаха да линчуват хазаина. — Тонът му бе сериозен, ала в очите искряха пламъчета ирония. Контрастът бе просто невероятен.

Рейчъл побърза да се усмихне.

— Обичам справедливостта — заключи тя.

— Може би искаш да отпразнуваш победата. Или предпочиташ разходка?

Грешка. Изтърваната дума без малко да й припомни злополучния сблъсък, ала сетивата й бяха погълнати от наситения аромат на цветята и топлата вечер.

— Стига да не е по-далеч от вратата на апартамента ми. Нали трябва да натопя цветята във вода.

— Дай това на мен. — Зак изтръгна куфарчето от ръката й. А сетне — неизбежно — хвана ръката й. — Какво носиш вътре? Да не е пълно с тухли?

— Правото е тежък занаят, Мълдун. — Усети, че я заставя да следва неговия ритъм и забави крачка. — Какво става с Ник?

— Бих казал, че има напредък. Поне на мен така ми се струва. Не изяви желание да се научи да готви, но пък няма нищо против да обслужва масите. Все още отказва да поговорим сериозно. Но нали е изминала само седмица.

— Остават ни още седем.

Той пусна ръката й колкото да извади шепа дребни монети. Хвърли ги в паничката на някакъв просяк с тъй небрежен жест, сякаш по навик.

— Ако за същия срок ме превъзпитат от зелен новак в истински моряк, бих казал, че е добро постижение.

— Липсва ли ти? — попита тя, като вдигна очи. — Мъчно ли ти е за морето?

— Доста по-малко отпреди. Все още се случва да се събудя посред нощ с усещането, че съм на кораб. — Спохождаха го и кошмари, но такова нещо не би споделил с жена. — Като се пооправят нещата, ще си купя лодка, а може и да се откъсна за няколко месеца от града и да пообиколя островите. Няма да е нещо луксозно, мисля си, например кеч. — Той вече си го представяше — подвижно малко корабче с искрящи до блясък повърхности от дърво и метал, с опънати от вятъра платна. Представяше си и колко добре би изглеждала Рейчъл, застанала на кърмата. — Ти някога плавала ли си?

— Не, като изключим ферибота до Либърти Айлънд.

— Ще ти хареса. Ето това може да се нарече истински отдушник.

Рейчъл реши, че по-безопасно е да се въздържи от коментар. Като стигнаха до сградата, протегна ръка да ся вземе куфарчето.

— Благодаря за цветята и за разходката. Утре след работа може да се отбия да видя Ник.

Вместо да й даде куфарчето, Зак покри ръката й със своята.

— Тая нощ не съм на работа, Рейчъл. Искам да бъда с теб.

Реакцията й го зарадва и развесели.

— Моля?

— Може би не го казах както трябва. Бих искал да прекарам нощта с теб… всъщност няколко нощи подред… но ще се задоволя и само с вечерта. — Успя да хване кичур от косата й, преди тя да е блъснала ръката му. — Вкусна храна, музика. Зная къде можем да открием и двете неща. Ако предложението за среща те притеснява…

— Нищо не ме притеснява. — Което не е съвсем точно казано, отбеляза наум.

— Както и да е. Ще ги отбележим като няколко часа, които двама души са прекарали заедно, водени от общ интерес. Може и някой да пострада, ако се опознаем прекалено добре. — И най-сетне извади последния си коз. — За доброто на Ник.

Тя внимателно се втренчи в лицето му, както бе направила преди няколко часа по време на кръстосания разпит.

— Искаш за доброто на Ник да прекараш вечерта с мен?

— За Бога — предаде се Зак, — Не, разбира се. То и за него ще е добре, естествено, ала вечерта искам да прекарам с теб, воден от чисто егоистични подбуди.

— Разбирам. Е, след като казваш истината, може и да се споразумеем. Искам да се прибера рано и да не се чувствам принудена да се обличам прекалено официално. А пък ти обещаваш да… — Как се беше изразил? — Да не ме нападаш.

— Трудничко е с теб, госпожице адвокат.

— Правилно си схванал.

— Споразумяхме се — рече Зак и пусна куфарчето.

— Чудесно. Върни се след двайсет минута. Ще бъда готова.

 

 

Бар, естествено, помисли си Рейчъл половин час по-късно. Трябваше да се досети какво ще е предпочитанието на Зак за почивния му ден. Всъщност заведението приличаше по-скоро на клуб. На издигнат подиум трима музиканти свиреха блус, няколко двойки се поклащаха на малкия дансинг, ограден от масите. Повечето келнери приятелски поздравиха Зак, очевидно той често идваше тук.

Почти веднага ги настаниха в едно закътано сепаре, на нея донесоха чаша вино, на него — бира.

— Идвам тук заради музиката — обясни той. — Храната също е хубава. Което не бива да се споменава пред Рио.

— Без съмнение, като се има предвид колко е сръчен със сатърчето. Какво ще ми препоръчаш? — попита, като прегледа менюто с изброени само няколко ястия.

— Довери се на моя избор. — Коленете им се допряха, когато той се пресегна да пипне камъчетата, окачени на обеците й. Усмихна се, като я видя да присвива очи. — Опитай пилето на грил.

Скоро Рейчъл се увери, че може да му има довери, поне по отношение на храната. Опиянена от подправките и приятната музика, тя се поотпусна.

— Спомена веднъж, че плаването било нещо като традиция в семейството ти. Ти затова ли тръгна по море?

— По-скоро за да се махна от къщи. — Зак пиеше втора бира, наслаждавайки се на здравия й апетит. По принцип харесваше жени, които умеят да ценят кулинарното изкуство. — Исках да видя света. Мислех да изкарам само четири години, но неусетно се записах отново.

— Защо?

— Бях свикнал да съм част от един екипаж, тоя живот ми харесваше. Да зарееш поглед по водата, да проследиш как сушата се отдалечава, като поемеш към открито море. Да спреш на пристанище, където никога преди не си стъпвал.

— За тия десетина години сигурно доста си видял.

— Средиземно море, Южния Пасифик, Индийския океан, Персийския залив. В Северния Атлантик за пръв път усетих какво е да ти измръзнат пръстите, в Коралово море гледах как ловуват акулите.

Заинтригувана от разказа, Рейчъл опря лакти на масата.

— Усети ли, че нито веднъж не спомена някое място на сушата? Водата не е ли навсякъде еднаква, гледана от борда на кораба?

— Не. — Не смяташе, че може да й обясни, знаеше, че не притежава поетична дарба, за да опише багрите, тайнствената сила, скрита в дълбините, бягащите делфини, песента на китовете. — Може да се каже, че навсякъде водната повърхност си има свое лице, както е и на сушата.

— Това ти липсва.

— То просто влиза в кръвта ти. Ами ти? За Станисласки правото семейна традиция ли е?

— Не. — Под масата кракът й взе да потропва в ритъма на баса. — Баща ми е дърводелец. Такъв е бил и неговият баща.

— А ти как избра правото?

— Израснах в семейство, което добре познаваше страданието. Избягали от Украйна с малкото, което можели да натоварят в една каруца… През зимата прекосили планината и успели да се доберат до Австрия. Аз съм се родила тук, всъщност първото дете, родено на американска земя.

— Имам чувството, че съжаляваш.

Проницателен е, реши Рейчъл. В началото изобщо не го бе забелязала.

— Вероятно, съжалявам, че не мога да имам по нещо и от двете земи. Другите не са забравили какво е за пръв път да усетиш свободата. А аз познавам само нея. Свободата и справедливостта вървят ръка за ръка.

— Човек би казал, че служиш на справедливостта в някоя уютна адвокатска кантора.

— Може и така да се каже.

— Имала си и други предложения. — Тя вдигна вежди и той обясни: — Нали представляваш брат ми. Трябваше да те проверя. Завършила си Колежа на град Ню Йорк, първа в класа. И право си завършила с отличие, а после си отхвърлила твърде съблазнителни предложения от три престижни фирми, за да постъпиш като обществен защитник с нищожно заплащане. Оставаше ми да направя извода, че или си луда, или за теб работата е всичко.

Рейчъл преглътна желанието да избухне и поклати глава.

— А ти си напуснал флотата, окичен с медали, сред които Сребърна звезда. В досието ти сред различните порицания за неподчинение има и лично благодарствено писмо от един адмирал за проявената смелост по време на спасителна акция при внезапно разразил се ураган. — Доволна, че е успяла да го смути, тя вдигна чашата си като за тост. — И аз те проверих.

— Говорехме за теб — настоя Зак.

— Не. Ти говореше за мен. — Рейчъл подпря брадичка в дланта си. — Кажи, Мълдун, защо си се отказал от военноморското училище?

— Защото не съм искал да ставам офицер, дявол да го вземе! — Стана, хвана ръката й и я изправи на крака. — Хайде да танцуваме.

— О, ти се изчервяваш — възкликна Рейчъл, когато се озоваха на дансинга.

— Не е вярно. Млъкни.

— Сигурно е ужасно да си герой.

— Виж какво, я дай да се споразумеем. Ти престани да ми опяваш за медали и адмирали, и аз обещавам да не споменавам, че си изнесла тържественото слово на церемонията при завършването.

— Така е справедливо — внимателно отвърна Рейчъл. — И все пак мисля…

— Престани да мислиш — заповяда той, като я привлече в обятията си.

Прегръдката му се оказа достатъчно убедителна. В мига, когато тя се усети притисната, то просто се случи. Все още чуваше музиката, сластните акорди на алтсаксофона, темпото на баса, пианото… здравият разум обаче бе изключил.

Та това не беше танц. Рейчъл бе повече от сигурна, че никой не би нарекъл така този унес на две привлечени едно към друго тела. И все пак би било глупаво да се опита дори да се отдръпне, толкова тясно бе пространвото. В края на краищата дишането не бе тъй важно. Не и когато усещаш сърцето си да се блъска в ребрата.

Не бе искала тъй силно да обхване врата му с ръце, но пък й стана толкова хубаво. А разпереше ли пръсти, можеше да ги зарови в косата му, откривайки копринената й мекота в рязък контраст с мускулестото здраво тяло.

— Подхождаш ми. — Зак приведе устни до ухото й. — Снощи бях прекалено изнервен, за да направя преценката, разбирам обаче, че съм бил на прав път. — Бръсването на устните му по кожата й я разтърси. — Създадена си за мен — повтори той и плъзна ръце надолу по бедрата й.

— Така си мислиш само защото съм се изправила на пръсти.

— Височината в случая няма нищо общо. — Той потърка буза в косата й, изпълни дробовете си с уханието й. — Подхождаш ми… и на допир, и на мирис, и на вкус.

Онемяла, Рейчъл се извърна, преди устните му да завършат пътешествието си надолу по лицето й.

— Мога да поискам да те арестуват за опит да ме прелъстиш на публично място.

— Не ме е страх. Познавам един добър адвокат.

Зак плъзна пръсти по пламналата кожа под мекия вълнен пуловер.

— Разбирам, че и двамата ще ни арестуват — едва успя да промълви тя.

— Ще внеса гаранция… — Усещаше гърлото си пресъхнало. — За да бъдем сами. — За да потисне надигащия се в гърдите му стон, той сведе глава и притисна устни в меката трапчинка на шията й. — Представяш ли си какво щях да направя, ако бяхме сами?

Рейчъл поклати глава.

— Трябва да седнем на местата си. Не бива да стоим така…

— Искам да те докосвам, милиметър по милиметър. Да те вкусвам. Да усетя как губиш разсъдък.

Като че ли вече не го бе сторил. Ако не успееше сега да го спре, бурята в нея заплашваше да избухне.

— Две крачки назад — изрече на пресекудки и колкото и да е чудно, успя да отстъпи. Ръцете му останаха на кръста й, но поне си пое дъх. Всъщност дори два пъти, преди да срещне очите му. — Твърде много искаш за твърде кратко време, Мълдун. Аз нямам навик да реагирам така спонтанно.

Та тя бе като кипящ вулкан преди изригване. И той не се съмняваше, че ще бъде наблизо, когато земята се разтърси. Засега просто не искаше да я плаши.

— Какво, време ли ти е нужно? — успя да продума. — Давам ти един час. Два, ако наистина искаш да ме видиш, че страдам.

Рейчъл поклати глава и се запромъква към масата.

— Нека кажем, че ще ти съобщя, когато съм готова това да продължи… ако изобщо се случи.

— Тя иска да страдам — промърмори Зак. Разбра, че няма да седне, и посегна за портфейла си. — Тръгваме ли си?

— Искам да се прибера рано — напомни му тя. А всъщност желанието й бе да излезе навън, където студеният въздух да охлади кръвта й.

— Уговорката си е уговорка. — Зак хвърли няколко банкноти на масата. — Не искаш ли да се прибереш пеша? Малко раздвижване може би ще ни помогне да заспим.

Двайсет пресечки, каза си Рейчъл. Нищо по-страшно няма да се случи.

 

 

— Студено ли ти е? — попита той след кратко мълчание.

— Не. Приятно е. — Той обгърна раменете й. — Не ми остава време да ходя пеша. Все бързам, да не закъснея за работа, за съда.

— А какво правиш, когато не бързаш?

— Ами ходя на кино, зяпам по магазините, отбивам се при семейството си. Всъщност хубаво би било, ако Ник дойде с мен някоя неделя. Ще хапне от мамините ястия, ще послуша историите на татко, ще види как ме тормозят братята ми.

— Само Ник ли?

— Е, може да се намери място и за брата на Ник.

— Отдавна не сме… отдавна не сме сядали на маса с истинско семейство. Ами ченгето? Едва ли ще му стане приятно.

— Аз ще се оправя с Алекси. — Изрекла поканата съвсем непринудено, тя сериозно се замисли. — Знаеш ли, след седмица-две очакваме Наташа да дойде със семейството си. Ще бъде пълна бъркотия. И чудесна възможност да хвърлим Ник в една съвсем нетипична семейна идилия. Остави организацията на мен.

— Спомням си, че неведнъж ти благодарих, но едва ли разбираш колко съм ти признателен за онова, което правиш за хлапето.

— Съдът…

— Говориш глупости, Рейчъл. — Бяха вече пред сградата и тя се обърна с лице към него. — Това не е обикновено изпълнение на служебните задължения. Още от самото начало бе взела присърце бъдещето му.

— Добре де, особено съм чувствителна към съдбата на лошите момчета. Не го разгласявай, ако обичаш.

— Не, не е само това. Ти си просто невероятна, пък имаш и добро сърце. — Приятно му бе да гледа лицето й под слабата светлина. С всеки удар на сърцето й от нея струеше жизненост, и желание за действие, и някаква крехка чувствителност. — Такова съчетание рядко се среща.

— Още малко и ще ме накараш да се изчервя, Мълдун, тъй че не прекалявай. Ако всичко стане както го искаме, като изтекат двата месеца, пак ще ми купиш цветя. И ще бъдем квит. — Изкачи първото стъпало, но той я задържа. Стана й неловко, но не бе изненадана. — Виж, беше много хубаво, но…

— Предполагам, няма да ме поканиш да се кача.

— Не — решително каза тя. Не бе забравила как реагира тялото й насред претъпканото заведение. — Не те каня.

— Тогава ще трябва да стане тук, навън.

— Зак…

— Чудесно знаеш, че няма да те пусна, без да те целуна, Рейчъл. — И потърка с устни очертанието на челюстта й. — Пък и ми е приятно да те докосвам, защото тогава разбирам, че желанието не е само мое.

— Това никога няма да се получи — промълви тя, ала ръцете й вече се протягаха нагоре.

— Напротив. Просто ще допрем устни и каквото има да става, ще стане.

Този път тя знаеше какво я очаква и затова предварително се стегна. Нищо не постигна. Същата гореща вълна, същия трепет, същата сила. Същата безразсъдна, неутолима потребност. Нима бе настояла да спрат дотук? Вече се плашеше, че никога няма да се насити. Как ли бе живяла досега, без да знае какво означава да се чувстваш желана?

— Не мога да се оставя да хлътна по този начин — промълви тя с устни, опрени в неговите. — Не и с теб. Не и с когото и да било друг.

— Добре тогава. Чудесно. — Някак свирепо сграбчи косата й и отново я целуна. Пламналият помежду им пожар едва не го изпепели. Мъжът едва не заскимтя, когато тя захапа долната му устна. Невероятни образи запрепускаха из съзнанието му — как я вдига на ръце, отнася я горе, където най-сетне рухват в огромно меко легло. Привидя му се и друго — как правят любов на някой безкраен пуст плаж, а слънцето гали златистата й кожа. През шума от вълнолома я чува как извиква името му.

— Ей, приятел.

Чуждият глас го подразни не повече от досадна муха. Зак изобщо не би му обърнал внимание, ала усети острието на нож в гърба си. Застана пред Рейчъл и едва сега се взря в бледото лице с катраненочерни очи.

— К’во ще кажеш да ти оставя мацето, а ти да си дадеш портфейла? Нейната чантичка също. — Нападателят завъртя ножа и стоманата проблесна под светлината на уличната лампа. — И не се пипкай, че бързам.

Закрил Рейчъл с тялото си, Зак посегна към задния си джоб. Чуваше учестеното дишаме на жената, чуваше и как проскърцва ципът на чантата й. Следващото движение бе почти неосъзнато, реагира просто инстинктивно. Крадецът отмести очи само за миг и той се хвърли отгоре му.

Надала оглушителен писък, сграбчила газовия пистолет, Рейчъл следеше борбата. Видя как проблясва ножът, чу как изхрущяват кости под удара на здрав юмрук и ето че оръжието изтрака на паважа. В следващия миг нападателят побегна и те отново се озоваха един срещу друг.

Направи й впечатление, че Зак дори не се е задъхал, а и блясъкът в очите му не бе по-страшен от обикновено.

— Докъде бяхме стигнали?

— Идиот! — Думата прозвуча тихо като шепот, тя още не бе преглътнала буцата страх, заседнала на гърлото й. — Как може да скачаш срещу нож? Ами тоя можеше да те убие.

— Нямах намерение да се разделям с портфейла си. — Зак погледна тенекийката в ръката й. — Това какво е?

— Газ. — Възмутена от факта, че дори не бе махнала защитната капачка, Рейчъл го прибра в чантата си. — Щях да го пръсна в лицето, ако не беше се препречил.

— Другия път ще отстъпя встрани и ще те оставя сама да се оправяш. — Зак се намръщи, съзрял кървавата струйка, потекла от раната в ръката му. — Да му се не види, одраскал ме е.

— Тече кръв — възкликна Рейчъл.

— Мислех, че не е моя. — Подразнен, той пъхна пръст в дупката на пуловера. — Купих си го на Корфу, спомен от последното ми плаване. — Присвил очи, той сякаш се колебаеше дали да не догони нещастника да му плати ценната дреха.

— Дай да погледна. — С все още треперещи пръсти Рейчъл вдигна ръкава да прегледа дълбоката кървяща резка. — Идиот! — възкликна отново и взе да рови в чантата си за ключовете. — Трябва да се качиш с мен да те превържа. Чак не мога да повярвам, че извърши такава глупост.

— Беше въпрос на принцип — опита да обясни той, ала тя го заля с поток гневни думи на майчиния си език, преди да пъхне ключа.

— Английски — рече Зак и притисна ръка на мястото на слънчевия сплит, където вече усещаше болка. — Говори на английски. Нямаш представа какво ми е, като заговориш на руски.

— Това не е руски. — Дръпна го за здравата ръка и го вкара във фоайето. — Ти просто реши да се изфукаш, това е. Съвсем по мъжки — добави на път към асансьора.

— Съжалявам. — Зак видимо се бореше с напушилия го смях. — Не знам какво ми стана. — Е, нямаше да й признае, че и по-сериозни рани си е причинявал, докато се бръсне.

— Тестостерон — процеди Рейчъл през стиснати зъби. — Ти просто не можеш да се сдържиш. — Не го пусна дори когато влязоха в апартамента. — Седни — заповяда и се втурна към банята.

Зак се настани удобно и вдигна крака на малката масичка.

— Май трябва да пийна бренди — провикна се. — Да предотврати шока.

Рейчъл се върна след миг с бинтове и купа сапунена вода.

— Зле ли ти е? — Отново уплашена, тя сложи ръка на челото му. — Вие ли ти се свят?

— Чакай да видя. — Свикнал да не пропуска всяка предоставила се възможност, Зак я хвана за косата и ето че устните им се срещнаха. — Да — отвърна чак когато я пусна. — Може да се каже, че главата ми е леко замаяна.

— Глупак. — Тя рязко бутна ръката му и седна да почисти раната. — Това не е шега работа.

— Кой ти казва, че се шегувам? Просто мразя да ми опират нож, когато целувам жена. А ти, скъпа, ако не престанеш скоро да трепериш, ще трябва също да пийнеш бренди.

— Не треперя… просто съм бясна. — Гневно отметна косата от лицето си. — Никога повече не прави така.

— Слушам, сър.

За да го накаже за подигравките, Рейчъл сипа йод направо върху раната. Чу очакваната ругатня и на свой ред се усмихна.

— Бебе такова — скара му се тя, но сетне го съжали и духна да уталожи парещата болка. — Сега стой мирен да направя превръзка.

Зак наблюдаваше движенията й. Приятно му бе да усеща пръстите й по кожата си. И като привлечен от магнит се изправи и я целуна под ухото.

Огън опари тялото й.

— Недей — спря го тя и се отдръпна. Смъкна ръкава върху готовата превръзка. — Това, което беше намислил, няма да стане. Не и тук. — Даваше си сметка, че при малко настойчивост от негова страна тя просто не ще намери сили да го спре.

— Но аз те искам, Рейчъл. — Хвана я за ръката, за да й попречи да се изправи. — Искам да бъда с теб!

— Знам какво искаш. По-важно е да разбера какво искам аз.

— Преди да ни стресне оня глупак, май беше наясно.

— Така ти се е сторило. — Рейчъл пое дълбоко дъх и се изправи. — Казах ти вече, нямам навика да реагирам спонтанно. И по отношение на мъжете съвсем не съм лекомислена. Ако почувствам, че ме привличаш, то ще е с ясното съзнание, че това е мое решение.

— А моето съзнание се замъгли още като те видях първия път. — Той също се изправи, но запази дистанцията. — Знам какво разправят за моряците, за жените, дето ги очакват на всяко пристанище. Което изобщо не отговаря на действителността… поне що се отнася до мен. Няма да те убеждавам, че всяка вечер съм си лягал с хубава книга, но…

— Нямам право да ти се бъркам.

— Защо ли си мисля, че вече имаш това право. — Погледът му я накара да се откаже от спора. — Вече две години, откакто се установих на сушата, но не срещнах жена, която да ме заинтригува. — Не можеше да повярва, че сам изрича това. — Кълна ти се, в живота ми досега не е имало жена като теб.

— Аз имам амбиции… — поде Рейчъл, Аргументът й се стори безсилен. — И не съм сигурна дали точно сега мога да приема подобно усложнение… Трябва най-напред да мислим за Ник, а и наистина не искам да избързваме.

— Да не избързваме — повтори Зак. — Нищо такова не мога да ти обещая. Ала не се съмнявай, че при първа възможност, когато отново останем сами, ще се постарая да поразклатя тия твои амбиции.

— Разбирам предупреждението ти, Мълдун — отвърна тя и от нерви тикна ръце в джобовете си. — Все пак чуй какво ще ти кажа и аз. Не се поддавам толкова лесно, колкото изглежда.

— Това е хубаво — отбеляза той и тръгна към вратата. — Бързата победа носи малко радост. Благодаря за първата помощ, госпожице адвокат. И не забравяй да залостиш вратата. — Зак тихо затвори и реши да се прибере пеша.

С тия нощни разходки май изобщо нямаше да му остане време за сън.