Метаданни
Данни
- Серия
- Семейство Станисласки (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Falling for Rachel, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Здравка Славянова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 129 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Издателство „Коломбина“, София, 1996
История
- — Добавяне
ПЪРВА ГЛАВА
С куфарче в едната ръка и наядена поничка в другата, Рейчъл забърза нагоре по стълбите пред съдебната палата. Мразеше се, когато усетеше да закъснява. А като разбра, че е накарала съдията Снайдър, по прякор Томахавката, да води тазсутрешните дела, реши на всяка цена да бъде пред масата на защитата в 8,59. Разполагаше с резерв от три минути, който би бил двойно по-голям, ако не се бе отбила в кантората.
Откъде можеше да знае, че шефът й я причаква с папката по друго дело?
Натрупа две години като обществен защитник, напомни си тя, като блъсна вратите. Опитът би требвало да те е научил на нещо.
Погледна към асансьорите, сетне тълпата чакащи и предпочете стълбището. Забълва ругатни, задето бе обула високи токове, тръгна да прескача през стъпало и отново захапа поничката. Нямаше смисъл дори да мечтае за тъй желаното кафе.
Укроти инерцията пред съдебната зала и похаби десет ценни секунди, за да оправи синьото си вълнено сако, а и да поприбере буйната черна коса, подстригана под ушите. Мигновената проверка установи, че обеците са си по местата. Погледна си часовника в изпусна въздуха от дробовете си.
Тъкмо навреме, Станисласки, окуражи се безмълвно и тържествено прекрачи в залата. Тъкмо се настаняваше когато въведоха клиентката й, двайсет и три годишна проститутка със сърце от камък, която можеше и да се отърве с дребна глоба и престой в затвора, ала обвинението, че е откраднала портфейла на похотливия нещастник, заплашваше да увеличи присъдата.
Рейчъл бе направила опит да обясни на озлобеното същество, че малко хора биха се въздържали от предявяване на обвинение пред риска завинаги да се простят с двеста долара в брой и златна кредитна карта.
— Всички да станат!
Томахавката доплува в залата; зад него се ветрееха полите на черната роба, предназначена да покрие величествената маса от сто и шейсет килограма при ръст над метър и деветдесет. Тенът на лицето му напомняше цвета на добро капучино, а формата — враждебното изражение, което добиваше маската от куха тиква, която Рейчъл издълбаваше за Празника на вси светии с помощта на братята си.
Съдията Снайдър не понасяше закъсненията, липсата на почтителност, както и извиненията. Рейчъл отмести очи към помощник областния прокурор, неин противник по делото. Размениха си доброномерени погледи и се заловиха за работа.
Рейчъл не успя да намали присъдата на проститутката до срок, по-малък от деветдесет дни. Клиентката съвсем не преливаше от благодарност, когато полицаят я поведе навън. С делото за нападение повече й провървя…
— В крайна сметка, ваше благородие, клиентът ми платил за топло ядене. Когато му донесли студена пица, той пожелал да илюстрира възникналия проблем, като предложил на момчето да опита. За жалост реагирал твърде импулсивно и в настъпилата суматоха въпросната пица се озовала на главата на момчето, натоварено да изпълни поръчката…
— Много забавно, госпожо защитник. Петдесет долара и клиентът ви е свободен.
Рейчъл продължи да се бори с делата, определени за сутринта. Джебчийство, буйство в нетрезво състояние, още две нападения и една дребна кражба. Приключиха на обяд с обвинението срещу някакъв нещастник, ограбил магазин и допуснал непростимата грешка да го хванат за втори път. Рейчъл използва цялото си красноречие и решителност, за да изтръгне от съдията съгласие клиентът да бъде подложен на психиатричен преглед.
— Не беше лошо. — Помощник областният прокурор можеше да се похвали с няколко години преднина пред двайсет и шест годишната Рейчъл и се смяташе за обигран юрист. — Наравно сме, струва ми се.
— Грешиш Спелдинг — усмихна се Рейчъл, като затвори куфарчето си. — С последната победа те бия в резултата.
— Може би. — Спелдинг от седмици се опитваше да изтръгне обещание за среща и сега отново се залепи за нея. — Може пък психиатърът да ни го върне с прочистено съзнание.
— Нищо чудно. Човекът е на седемдесет и две години, краде самобръсначки еднодневки и поздравителни картички, на които са нарисувани цветя. Очевидно действията му са напълно разумни.
— Вие обществените защитници сте с много меки сърца. — Каза го без всякаква злоба, защото поведението на Рейчъл в съда неизбежно будеше възхищението му. Впрочем краката й също. — Хрумна ми нещо. Ще те поканя на обяд, а ти ще се опиташ да ме убедиш, че обществото е длъжно всеки път да обръща и другата си страна.
— Съжалявам. — Рейчъл му се усмихна и отново се насочи към стълбите. — Имам среща с клиент.
— В затвора ли?
— Обикновено там ги откривам. А за следващия път ти желая повече шанс, Спелдинг.
В кварталния участък цареше шумотевица и миришеше на мухлясало кафе. Още на прага Рейчъл потрепери. Този ден метеорологът бе попрекалил с обещанията си за циганско лято. Зловещи гъсти облаци се носеха откъм Манхатън. Рейчъл вече съжаляваше, че сутринта не взе нито по-плътна връхна дреха, нито чадър.
Ако й провърви, реши тя, до един час ще се прибере в кантората и ще избегне дъжда. Размени поздрави с някои от полицаите, които познаваше, и от бюрото в приемната взе значката, гарантираща правото й на посещение.
— Никълъс ЛеБек. — рече тя на сержанта. — Опит за грабеж.
— Тъй-тъй… — Сержантът взе да се рови в книжата. — Брат ти го докара.
Рейчъл въздъхна. Да имаш брат, и то ченге, не означаваше, че ще живееш безгрижно.
— И аз така разбрах — отвърна тя. — Задържаният използва ли възможността да се обади по телефона?
— Не.
— Някой да го е потърсил?
— Не.
— Страхотно. — Рейчъл премести куфарчето в другата си ръка. — Доведи го, ако обичаш.
— Дадено. Май са ти пробутали поредния неудачник, Рей. Заповядай в зала А.
— Благодаря.
Рейчъл се обърна и без малко да се блъсне в мургавия младеж и ченгето зад него. Успя да се докопа до чаша кафе, която отнесе в малката стая с един-единствен, закован с решетка прозорец и дълга маса с подредени по дължината четири стола. Най-после седна, отвори куфарчето си и извади книжата по случая Никълъс ЛеБек.
Документите сочеха, че клиентът й е деветнайсетгодишен, безработен, който живееше в стая под наем в Лоуър Ийст Сайд. Рейчъл си позволи лека въздишка, когато изчете предишните провинения на задържания. Нищо фатално, рече си, ала напълно достатъчно, за да сложи началото на куп неприятности. Опитът за грабеж представляваше стъпка нагоре по скалата на престъпността, което означаваше, че няма надежда да го отърве по параграфа за малолетни. При задържането, извършено от детектив Алекси Станисласки, в раницата му била открита електроника на стойност няколко хиляди долара.
Алекси без съмнение щеше да й изнесе поредната си лекция. Нищо не му доставяше по-голямо удоволствие от възможността да натика нослето й в тинята на живота.
Когато вратата се отвори, тя отпи от кафето си и вдигна очи към младежа, въведен от отегчения полицай.
Метър и седемдесет и пет, прецени Рейчъл. Около седемдесет килограма. Доста мършав й се стори. Рошавата му тъмноруса коса стигаше почти до раменете. Устните бяха извити в ъгълчетата, сякаш застинали в ухилена гримаса. А иначе биха могли да се нарекат дори привлекателни. Малка зеленикава обичка, сякаш подбирана да е в тон с очите, блещукаше в ухото му. Очите също биха били привлекателни, стига да изчезнеше озлоблението и гневът, стаени в тях.
— Благодаря ви, полицай. — С кимване даде знак на мъжа, той свали белезниците от ръцете на клиента й и излезе. — Господин ЛеБек, аз съм Рейчъл Станисласки, вашият адвокат.
— Тъй ли? — Младежът се стовари в стола и тутакси го изправи на задните крака. — Последния път общественият ми защитник беше нисък, кльощав и плешив. Този път като че ли ми е провървяло.
— Напротив. Задържали са ви на излизане през счупения прозорец на склада в един затворен магазин и у вас са намерени стоки на приблизителна стойност шест хиляди долара.
— Височко са оценили тия боклуци. — Не му беше лесно да държи устните си разтегнати в презрителна усмивка, особено след тъжната нощ, която бе прекарал в затвора, ала Ник си имаше гордост. — Ей, да ти се намира цигара?
— Не. Вижте, господин ЛеБек, ще се постарая да назначат предварителното разследване възможно най-скоро, за да получим споразумение за парична гаранция. Освен ако не предпочитате да спите в затвора, естествено.
Той присви слабите си рамене и се постара да прояви безразличие.
— Не, не предпочитам, котенце. Но разчитам ти да го уредиш.
— Добре тогава. А името ми е Станисласки — добави кротко. — Защитник Станисласки. Получих материалите по делото ти на път за съда, тъй че успях само да разговарям с областния прокурор, натоварен със случая. Заради досието ти, а и заради вида на сегашното престъпление съдът постановява да бъдеш третиран като пълнолетен. Задържането е извършено без всякакво насилие, тъй че и оттам не чакай отстъпки.
— От никого нищо не чакам.
— Просто рядко се случва — отбеляза Рейчъл и сплете пръсти над затворената папка. — Да престанем с увъртането, господин ЛеБек. Хванали са те на местопрестъплението и ако си се отказал от версията за случайно изпречил ти се счупен прозорец и желанието да изобличиш проникналия с взлом…
— Не е лошо — неволно се ухили младежът.
— Толкова е лошо, че чак вони. Вината ти е факт, офицерът, който те е арестувал, не е допуснал никаква грешка, а и като се вземат предвид другите ти провинения, ще трябва да си платиш. А колко ще платиш, зависи само от теб.
Младежът все така се полюшваше в стола, ала издайническата струйка пълзеше по гърба му. Затворническа килия. Този път щяха да го затворят — не за няколко часа, а за месеци, може би години.
— Доколкото знам, затворите са претъпкани… защото струват доста пари на данъкоплатците. Предполагам, прокурорът с радост ще приеме да се споразумеем.
— Говорихме за подобна възможност. — У него има не само озлобление, каза си Рейчъл. Не е и само гняв. В очите му вече се прокрадваше страх. Мъжът насреща й беше млад и уплашен, а тя не знаеше доколко ще успее да му помогне. — От магазина е открадната стока на стойност петнайсет хиляди, което далеч надвишава намереното у теб. Не си бил сам в магазина, ЛеБек. Това ти е известно, известно е на мен, а и на ченгетата. Също и на областния прокурор. Назови някои имена, насочи ни къде да търсим стоката и тогава ще успея да ти издействам споразумение.
Предните крака на стола се удариха в пода.
— Тая няма да стане. Не съм казвал, че с мен е имало и други. Никой не може да го докаже, както и не може да докаже, че съм взел нещо повече от онова, което носех, когато ченгето ме прибра.
Рейчъл се наклони напред. Хитър жест, ала ето че срещна втренчения поглед на Ник.
— Аз съм твой адвокат, ЛеБек, и единственото, което няма да допусна, е да ме лъжеш. Ако това е твоят избор, ще те оставя на произвола на съдбата, точно както са направили приятелчетата ти снощи. — Тонът й бе равен, хладен, ала той долови зараждащия се гняв. С усилие възпря тялото си да не се сгърчи върху стола. — Ако не искаш споразумение, това е твой избор — продължи след миг. — Ще излежиш три до пет години наместо шест месеца в затвора и две години под надзор, което бих постигнала. Каквото и да решиш, аз ще си свърша работата. Само не ме обиждай с тъпата лъжа, че сам си надробил тая каша. Ти се отвращаваш от парите, ЛеБек. — Стана й приятно, като долови гнева, отново избил на повърхността. Страхът му преди малко заплашваше да я размекне. — Заучени игрички и лепкави пръсти. Така е във всяка банда. Решението ще бъде твое, докато сам не размислиш. С мен обаче ще играеш честно, иначе ще ми видиш гърба.
— Не можеш да се откажеш. Това ти е работата.
— От която като нищо мога да се откажа. А ти ще почнеш всичко отначало с някой друг на мое място. — Рейчъл взе да прибира книжата обратно в куфарчето си. — Което за теб би било голяма загуба. Защото аз съм добра в работата си. Много добра дори.
— Щом толкова те бива, защо работиш като обществен защитник?
— Нека кажем, че имам дълг да изплащам. — И тя щракна закопчалките на куфарчето. — И тъй, какво решаваш?
Нерешителността се задържа на лицето му само миг, в който изглеждаше тъй млад и уязвим. Сетне поклати глава.
— Няма да издам приятелите си. Няма и споразумение.
Подразнена, Рейчъл изсумтя.
— Бил си облечен в яке с емблемата на кобра, когато са те спипали.
При задържането бяха му го взели заедно с портфейла, кожения колан и дребните пари.
— Е, и?
— Ще почнат да търсят приятелчетата ти, същите, дето се спотайват и те оставят съвсем сам да се пържиш. Областният прокурор може да го представи като мащабен грабеж, двайсет хиляди долара не са шега работа.
— Без имена — повтори той. — Без споразумение.
— Лоялността ти е достойна за възхищение, но е неуместна. Ще направя каквото е по силите ми, за да намаля размера на иска и да бъде определена гаранцията. Едва ли ще е по-малко от петдесет хиляди. Можеш ли да набавиш десет процента?
Никакъв шанс, Бога ми, рече си Ник, но не се издаде.
— Мога да посъбера каквото ми дължат тук-там.
— Добре тогава. Ще ти се обадя. — Рейчъл се изправи и му подаде визитната си картичка. — Ако имаш нужда от мен преди първото разглеждане в съда или пък промениш решението си за споразумението, обади ми се.
Тя почука на вратата и когато отвън отвориха, се втурна напред. Нечия ръка се уви около талията й. Тя инстинктивно се стегна, сетне изпусна дъха си през стиснати зъби, като съзря ухиленото лице на брат си.
— Откога не сме се виждали, Рейчъл!
— О, не повече от ден и половина, струва ми се.
— Драка. — Усмивката на мъжа се разтегна още повече, когато я поведе по коридора към служебните помещения. — Това е добър знак. — Надникна през рамото й и за миг спря поглед на ЛеБек. — На теб ли го натресоха? Лош късмет, малката.
Рейчъл го сръга в ребрата.
— Престани да злорадстваш и ми предложи чаша свястно кафе. — Подпря бедро на бюрото му и затропа с пръсти по куфарчето. Наблизо някакъв нисък дебелак притискаше превръзка към слепоочието си и през болезнено пъшкане диктуваше показанията си. Някой говореше на испански на висок глас. Жена с рана на бузата плачеше и люлееше на ръце шишкаво бебе.
Тук по миризмата можеше всичко да се усети — и отчаянието, и гневът, и досадата. Рейчъл бе убедена, че ако човек притежава достатъчно чувствителни сетива, под тия разнородни пластове би могъл да надуши справедливостта. Почти същото бе и в нейната служба, на няколко пресечки оттук.
В един миг Рейчъл си представи сестра си, Наташа, как закусва сред голямото си семейство в онази приветлива кухня в голямата хубава къща в Западна Вирджиния. Или как сутрин отваря своя пъстър магазин за играчки. Образът я накара да се засмее, както се случваше и когато си представеше брат си Михаил да моделира някаква фигурка от парче дърво в онова обляно в слънце студио или да изпива набързо чаша кафе с прекрасната си съпруга тъкмо преди тя да се отправи към кантората си в центъра на града.
В същото време тя седеше тук и очакваше да й донесат чаша кафе, което обещаваше да е познатата помия, и оглеждаше обстановката в този участък, изпълнен с гледките и миризмите на нещастието.
Алекси й поднесе кафето, после се настани на бюрото до нея.
— Благодаря ти. — Рейчъл отпи, направи гримаса и проследи няколко проститутки да се изнизват от килиите. Висок мъж със зачервени очи и гъсто набола брада се размина с тях и последва униформения полицай по посока към килиите. Рейчъл тихичко въздъхна.
— Какво не е наред с нас двамата, Алекси?
Брат й отново се ухили и я прегърна.
— Какво ли? Питаш какво ни кара да си печелим хляба, затънали в мръсотията на живота, срещу нищожно заплащане и почти никаква признателност? Нищо. Абсолютно нищо.
Рейчъл се позасмя и отново опита да зареди тялото си с глътка машинно масло, което тук минаваше за кафе.
— Ти поне получи повишение. Детектив Станисласки.
— Какво да се прави, много съм добър. А ти по цял ден си трошиш краката да върнеш престъпниците отново на улицата, без да те е грижа, че живота си съм рискувал, додето ги обезвредя.
— Повечето от онези, които защитавам — стрелна го Рейчъл над ръба на чашата, — просто търсят начин да оцелеят.
— Естествено… и то като крадат, мамят и нападат беззащитни хорица.
— Днес в съда — разгорещи се Рейчъл — защитавах един старец, обвинен в кражбата на няколко самобръсначки еднодневки. Закоравял престъпник, дума да няма. Отдавна е трябвало да го затворят и да хвърлят ключа в морето.
— Значи няма нищо лошо в това да откраднеш, стига да не посегнеш на нещо твърде скъпо.
— Човекът имаше нужда от помощ, а не от присъда.
— Също като онзи кретен, дето го отърва миналия месец, а той беше измъчил до смърт двамата старци, беше обърнал наопаки целия магазин и за капак задигнал нищожната сума от шестстотин долара.
Добре знаеше за кого говори, тя самата с радост би му извила врата. Законът обаче бе твърде категоричен за подобни случаи, и то с пълно основание.
— Виж какво, тоя случай вие го провалихте. Полицаят нито му е изброил правата на родния му език, нито се е погрижил да повикат преводач. Клиентът ми и десет думи не знаеше на английски. — Рейчъл поклати глава, преди Алекси да се впусне в любимата си тема. — Не разполагам с време точно сега да разнищваме състоятелността на закона. Искам да ми кажеш нещо за Никълъс ЛеБек.
— Какво да ти кажа? Нали получи доклада.
— Ти си го арестувал.
— Е, и? Бях си тръгнал за вкъщи, видях счупен прозорец, а вътре светеше. Засякох нарушителя да се измъква през дупката, нарамил цяла чанта, натъпкана с електроника. Изредих му правата и го доведох.
— Ами другите?
Алекси сви рамене и допи кафето на сестра си.
— ЛеБек беше сам.
— Хайде, Алекси, от магазина е изнесено двойно повече от онова, което сте открили у моя клиент.
— Предположих, че не е бил сам, но никой друг не видях. А твоят клиент се възползва от правото си да запази мълчание. Списъкът с предишните му нарушения е твърде внушителен.
— Детинщини.
— Нали се сещаш, че не е прекарал детството си в скаутска организация.
— Той е кобра.
— Разбрах по якето — съгласи се Алекси. — По държането също.
— Той е просто едно уплашено хлапе.
С жест на отвращение полицаят захвърли празната чашка в кошчето за боклук.
— Изобщо не е дете, сестричке.
— Не ме интересува на колко години е. Видях от килията да излиза едно уплашено хлапе, което полагаше огромни усилия да не издаде какво чувства. Това би могъл да бъдеш и ти, или Михаил… дори Наташа или аз, ако не са били мама и татко.
— За Бога, Рейчъл!
— Напълно е възможно — настоя тя. — Без подкрепата на семейството, без жертвите, които са направили за нас, като нищо можехме да се озовем на улицата. И ти добре го знаеш.
Което беше самата истина. Нима сестра му не знаеше защо Алекси бе станал полицай?
— Въпросът е, че не станахме такива — настояваше мъжът. — Въпросът опира до това кое в живота ти е добро и кое — лошо.
— Понякога хората правят лош избор просто защото няма кой да им помогне да направят добрия.
Можеха с часове да спорят за различните лица на справедливостта, ала детектив Станисласки си имаше и друга работа.
— Прекалено меко сърце имаш, Рейчъл. Гледай само да не ти се размекне и мозъкът. Кобрите са една от най-опасните банди. И не си мисли, че клиентът ти е ангел небесен.
Рейчъл се поизправи, доволна, че брат й не бе променил позата си. Което означаваше, че може отблизо да се взре в очите му.
— Намери ли оръжие у него?
— Не — въздъхна Алекси.
— Оказа ли съпротива при ареста?
— Не. Но това не променя нито постъпката, нито него самия.
— Може и нищо да не променя — това е твое мнение, — но от друга страна, говори с какъв човек си имаш работа. Предварителното запознаване с делото е определено за два часа.
— Зная.
— Значи там ще се видим — усмихна се отново Рейчъл и го целуна.
— Ей, Рейчъл. — Младата жена спря край вратата и се извърна. — Ходи ли ти се на кино довечера?
— Да, разбира се. — Беше вече навън, когато отново чу да я викат.
— Адвокат Станисласки!
Рейчъл спря, отметна с ръка косата си и погледна през рамо. Човекът, произнесъл името й, бе онзи брадясалият с уморените очи. Трудно би било да не го забележиш, помисли си, като го видя да се приближава. Беше висок малко над метър и осемдесет, а свободно падащата риза висеше от невероятно широки рамене. Изсветлели джинси, поразнищени на ръбовете, чисто бели на някои места, очертаваха дълги крака и тесни бедра.
Трудно би било да отминеш и гнева изписан на лицето. Той просто се излъчваше — от стоманеносините дълбоко разположени очи насред слабото изпито лице.
— Рейчъл Станисласки?
— Да.
Мъжът хвана ръката й и както се здрависваше, я поведе надолу по стъпалата. Може да изглежда слаб, но хватката му е като на капан за мечки, помисли си Рейчъл.
— Аз съм Закари Мълдун — заяви той, като че ли това обясняваше всичко.
Рейчъл вдигна вежди. По всичко личеше, че е свикнал думата му да се чува, а и след като усети каква сила се таи в тялото му, тя си даде сметка какъв противник има насреща си. И все пак нямаше намерение да отстъпва, особено като се има предвид, че наоколо гъмжеше от полицаи.
— Мога ли да ви помогна с нещо, господин Мълдун?
— Разчитам на това. — И той прокара ръка през гъстата маса тъмна коса, която по цвят много приличаше на нейната. Мъжът изруга, хвана я под лакътя и така стигнаха до площадката. — Какво може да се направи, за да го пуснат оттук? Защо, по дяволите, се е обадил на вас, а не на мен? Искам да зная също как тъй сте го оставили да прекара цялата нощ, затворен в килията? Що за адвокат сте вие, за Бога?
Рейчъл изтръгна ръката си — което се оказа доста трудно — и се приготви при необходимост да използва куфарчето като оръжие. Знаеше с какъв нрав се славят ирландците. Но пък и украинците не им отстъпваха.
— Аз не ви познавам, господин Мълдун, нито пък разбирам за какво говорите. Освен това в момента съм страшно заета. — Успя да се спусне няколко стъпала, но ето че мъжът я настигна и рязко я обърна към себе си. — Вижте какво…
— Пет пари не давам колко сте заета. Искам да получя отговори на въпросите си. Ако не разполагате с време, за да помогнете на Ниж, ще си намерим друг адвокат! Едни Господ знае защо изобщо си е избрал да го представлява някаква шикозно облечена напудрена кукличка. — От сините очи хвърчаха искри, устата, напомняща поет ирландец, се изкриви в презрителна гримаса.
Рейчъл усети как се изчервява, без малко да почне да заеква от възмущение. Несъзнателно заби пръст в гърдите на мъжа.
— Кукличка значи! Внимавай кого наричаш кукличка човече, иначе…
— Иначе ще накарате приятелчето си и мен да затвори в някоя килия — довърши вместо нея Закари. Да, това личице определено будеше любопитство, призна си неохотно. Копринено мека златиста кожа, очи като отлежало ирландско уиски. Беше му потребен изпечен уличен побойник, а имаше чувството, че е попаднал в изискан клуб. — Нямам представа каква защита очаква Ник от жена, която се натиска с ченгетата и си уговаря срещи, когато би трябвало да си върши работата.
— На вас пък съвсем не ви влиза в работата какво… — Внезапно се спря и пое въздух. — За Никълъс ЛеБек ли говорите?
— Разбира се, че за него говоря! Нима не чухте, по дяволите! — Тъмните вежди се свъсиха над гневно искрящи очи. — И най-добре ще е да отговорите на въпросите ми, госпожичке, защото в противен случай ще загубите клиента си и ще получите ритник по малкото стегнато задниче.
— Ей, Рейчъл! — Изневиделица до нея изникна един от колегите на брат й, дегизирал се като заклет пияница. — Някакъв проблем ли има тук?
— Не. — Макар от очите й да хвърчеше огън, тя се усмихна на човека. — Всичко е наред. Благодаря ти, Мат. Извърна се леко настрани и понижи глас. — Не съм длъжна да отговарям на каквито и да било въпроси, Мълдун. А с обиди едва ли ще получите съдействие.
— Плаша ви се за това съдействие. Колко смятате да изстискате от момчето?
— Моля?
— Какъв ти е хонорарът, сладурче?
Рейчъл без малко да заскърца със зъби. Ако правилно преценяваше нещата, „сладурче“ бе много близко до „кукличка“, макар и във възходяща градация.
— Аз съм обществен защитник, Мълдун, и служебно съм натоварена с делото на ЛеБек. Което означава, че той нищо не ми дължи. Също както и аз с нищо не съм ви длъжна.
— Обществен защитник? — Без малко да я блъсне така, че отново да влезе в сградата. — За какво му е на Ник обществен защитник?
— Защото няма средства и е безработен. А сега, ако обичате… — Тя го блъсна с ръка. По-голям успех щеше да постигне, ако бе опитала с гръб да отмести тухлената стена.
— Загубил е работата си? Но… — Думите заглъхнаха. Този път Рейчъл откри в очите му и нещо друго освен гняв. Умора, прецени безгласно. Сянка на отчаяние. Примирение. — Могъл е да дойде при мен.
— А вие кой сте, по дяволите?
Зак изтри лицето си с ръка.
— Аз съм негов брат.
Рейчъл сви устни, повдигна едната си вежда. Знаеше как действат бандите и макар този мъж да изглеждаше достатъчно безцеремонен, за да принадлежи към кобрите, в същото време възрастта му изключваше подобна възможност.
— Кобрите не поставят ли някакво ограничение в годините?
— Моля? — Мъжът отпусна ръка и отново я погледна, като процеди поредната ругатня. — Приличам ли ви на уличен бандит?
Рейчъл наклона глава и плъзна поглед от очуканите ботуши нагоре до тъмното лице. В него действително имаше нещо от наглостта на уличника, който не се спира пред нищо и в юмручен бой би победил всеки съперник. Изострените черти и огнен поглед я наведоха на мисълта, че с удоволствие би строшил нечий череп, в случая нейния собствен.
— Спокойно може да минете за такъв. А поведението ви напълно съответства на неписаните правила на бандите. Нагло, грубо, агресивно.
Мъжът пет пари не даваше какво мисли тя за външността или маниерите му, но беше крайно време да си изяснят някои неща.
— Ник е мой брат, доведен брат, ако държите на точността. Майка му се омъжила за баща ми. Ясен ли съм?
Очите й останаха все така враждебни, но се появи и нешо друго: интерес.
— На мен каза, че нямал роднини.
За миг й се стори, че открива болка в тези дълбоки стоманеносини очи. Сетне тя отмина и остана само решителността.
— Аз съм негов роднина, независимо дали това му харесва, или не. И мога да платя на истински адвокат, тъй че защо не ми кажете какво е положението, а после сам ще поема нещата.
Този път Рейчъл изскърца със стиснати зъби.
— Ако искате да знаете, аз случайно съм истински адвокат, Мълдун. И ако ЛеБек иска някой друг, може и сам да изяви това желание, дявол да го вземе.
Зак се постара да запази самообладание, което сякаш винаги му убягваше.
— Това ще обсъдим по-късно. Засега просто искам да разбера как се е стигнало дотук.
— Чудесно. — Рейчъл произнесе рязко само тази единствена дума и си погледна часовника. — Мога да ви отделя петнайсет минути от времето си, докато обядвам. До един час трябва да бъда в съда.