Нора Робъртс
Съдружник по неволя (3)

ВТОРА ГЛАВА

Като съдеше по вида й — самата сексапилна елегантност в добре скроения костюм, — Зак предположи, че ще избере някое от модерните малки ресторантчета, в които предлагаха труднопроизносими ястия със спагети и бяло вино. Остана твърде изненадан, като видя, че спътницата му тръгна по тротоара, при това тъй бързо, та не се налагаше той самият да забавя крачка.

Рейчъл спря пред първата количка, поиска си хотдог — с всички добавки — и чаша сок, след което отстъпи встрани, за да може и Зак да направи своя избор. При самата мисъл да сложи в уста нещо, което макар и приблизително наподобява хотдог, и то в този тъй ранен според него час, той усети да му призлява. Ограничи се с чаша безалкохолно питие — което се оказа тъпкано със захар и кофеин — и цигара.

Младата жена захапа хлебчето и облиза от пръста си потеклата горчица. Въпреки миризмата на лук и подправки, Зак долови уханието на парфюма й. Все едно съм попаднал в джунгла, помисли си той и се намръщи. Безброй дъхаво сладникави миризми и изведнъж попадаш на екзотичен храст с преплетени в него ароматни цветя.

— Обвинението е кражба с взлом — заговори Рейчъл с пълна уста. — Почти нищожна е вероятността да се оспори. Задържали са го както се е измъквал през прозореца, а намерената у него стока се изчислява на няколко хиляди долара.

— Глупост и половина — бе коментарът на Зак, след което наведнъж погълна половината от питието си. — Той няма нужда да краде.

— Засега нищо не е решено. Хванали са го на местопрестъплението, знае какво е обвинението и не отрича да го е извършил. Областният прокурор е готов на споразумение, ще предложи освобождаване под попечителство и общественополезен труд, ако Ник приеме да съдейства по случая.

— В такъв случай ще съдейства — рече мъжът, като изпусна дима от цигарата си.

Рейчъл вдигна вежди въпросително, но замълча. За нея нямаше съмнение в увереността на Закари Мълдун че е в състояние да принуди всекиго да изпълни каквото той пожелае.

— Не съм убедена — каза накрая. — Уплашен е, но е и упорит. Освен това е лоялен към кобрите.

Зак изсипа куп ругатни по адрес на бандата.

— Може и да имате право — съгласи се Рейчъл, — но това не променя нещата. Досието му включва немалък списък с провинения, тъй че няма да избегнем споменаването му. Макар да е ясно, че са били детинщини. Въпросът е, че сега прави първата крачка към сериозно престъпление, и това може да ни помогне да намалим присъдата. Смятам, че мога да го отърва с три години. Ако бъде послушен, ще лежи само една.

Пръстите на Зак потънаха в тенекиената кутийка. Страхът заседна като гадна буца в стомаха му.

— Не искам да попада в затвора.

— Аз съм адвокат, Мълдун, а не магьосник.

— Нали стоката ще бъде върната обратно в магазина.

— Да, но това не заличава престъплението. Пък и се губят вещи за още няколко хиляди.

— Аз ще се погрижа. — Зак метна кутийката към кофата за боклук, тя звънко ос удари в ръба, после падна вътре. — Вижте, аз ще възстановя стойността на откраднатото. Ник е само на деветнайсет. Ако убедите прокурора да го третира като малолетен, ще стане много по-лесно.

— Съдът се отнася много строго към организираните бандити, а и като се има предвид досието му, нямаме големи шансове.

— Ако вие не можете, ще намеря някой, който ще успее. — Той вдигна ръка, за да избегне удара. — Давам си сметка, че ви нападнах доста грубичко. Съжалявам. Работя през нощта, тъй че сутрин не съм в най-добра форма. — Дори това вяло извинение му струваше немалко усилие, но той имаше нужда от нея. — Преди час ми се обади някакъв приятел на Ник да ми съобщи, че момчето е прекарало цяла нощ затворено в килия. Отидох веднага и ето че старата история пак се повтори. Нямам нужда от теб. Никой не ми е нужен. Сам ще се оправя. — Мъжът захвърли цигарата, стъпка я с обувката си и запали нова. — Знам, че е уплашен до смърт — въздъхна той и пъхна ръце в джобовете си. — Той няма друг близък, адвокат Станисласки. Каквото и да ми струва това, няма да го оставя да иде в затвора.

Макар и с усилие Рейчъл се постара да не се размеква. Внимателно обърса ръце в книжната салфетка.

— Разполагате ли с достатъчно пари, за да покриете загубите? Петнайсет хиляди?

В първия миг мъжът се стресна, но поклати глава.

— Мога да ги набавя.

— Това ще бъде от полза. Какво е вашето влияние над Ник?

— Почти никакво. — Усмихна се и Рейчъл с изненада отбеляза, че усмивката му е повече от чаровна. — Но това може и да се промени — побърза да добави. — Имам собствен бизнес, както и апартамент с две спални. Мога да ви представя препоръки, професионални и лични, всичко, което е нужно. Досието ми е чисто… Е, прекарах трийсет дни в карцера, но тогава служех във флотата. Сбих се в някакъв бар. Едва ли ще го вземат предвид, все пак то беше преди дванайсет години.

Рейчъл обмисляше евентуалните възможности.

— Ако правилно ви разбрах, искате от мен да се опитам да убедя съда да предостави на вас грижата за Ник.

— По време на надзора и докато си отработи времето. Улегнал човек, който ще поеме отговорността за него. Щетите ще бъдат възстановени.

— Това може да не е добро за него, Мълдун.

— Ник е мой брат.

Рейчъл знаеше какво означава това. Тя вдигна очи към небето, усетила първите капки дъжд.

— Трябва да се връщам в службата. Ако имате време можете да ме придружите. Ще се обадя по телефона, да видим какво мога да направя.

 

 

Бар значи, въздъхна Рейчъл. Опитваше се да съчини разумно предложение, което да представи на заседанието на съда следобеда. Защо пък трябваше да бъде собственик на бар? Всъщност видът навеждаше на подобна мисъл… широки рамене, големи ръце, изкривен нос, който според нея беше чупен неведнъж. А не биваше да се забравя и мрачното ирландско изражение, което напълно подхождаше на характера.

Нима нямаше да е сто пъти по-добре, ако можеше да каже на съдията, че Закари Мълдун притежава магазин за мъжка мода в центъра на града? Наместо това й предстоеше да предяви молба съдията да повери отговорността и попечителството на едно деветнайсетгодишно момче — с немалко полицейско досие и враждебен нрав — на неговия трийсет и две годишен доведен брат, който държеше бар в източната част на града, наречен „Спускай платната“.

Все пак шанс съществуваше, макар и много малък. Областният прокурор все още настояваше да назове имената, но собственикът на магазина доста бе омекнал, след като получи обещанието, че щетите ще бъдат възстановени. По всяка вероятност пострадалият беше надул цените на стоките, но това бе грижа на Мълдун.

Рейчъл не разполагаше с много време, а трябваше да убеди областния прокурор колко неуместно е да третират Ник като пълнолетен. Подредила малкото сведения, които успя да изкопчи от Зак, тя спипа своя опонент и го замъкна в една от малките зали.

— Виж, Харидан, дай да оправим тая бъркотия, та да спестим времето на съда, а и парите на данъкоплатците. Да тикнем това хлапе в затвора не е решение на проблема.

Харидан, чиято външност се запомняше с плешивото петно на темето и дебелия слой тлъстини на мястото на талията, отпусна телесата си върху стола.

— Знаеш моя отговор, Станисласки. Уличник. Член е на банда и притежава досие с противообществени прояви.

— Избудалкал се с някакъв турист, поиграл си на търговец.

— Нападение.

— Обвинението е било оттеглено. Недей така, и двамата знаем, че момчето е зелено. Едно уплашено объркано дете просто от немай-къде се е помъкнало с някаква банда. Искаме да се махне от бандата, това е повече от ясно. Но затворът не е изход. — Тя вдигна ръка, за да попречи на Харидан да я прекъсне. — И брат му е готов да помогне… не само ще изплати стоките, за които нямате никакво доказателство, че са откраднати от моя клиент, но и ще поеме попечителството. Ще даде на ЛеБек работа, дом, надзор. Единственото, на което трябва да се съгласиш, е ЛеБек да бъде третиран като малолетен.

— Искам имена.

— Няма да ги назове. — Та тя почти час се бе опитвала да изтръгне поне едно име. — Можеш да го осъдиш и на десет години, и пак няма да научиш нито едно име. Тъй че какъв е смисълът? Та това не е закоравял престъпник… все още не. Нека не го тласкаме нататък.

Продължиха да повтарят доводите си, и двамата държаха на своето, ала Харидан като че ли започна да омеква. Не от добро сърце, а просто защото и той като Рейчъл бе претрупан с работа. Не разполагаше нито с време, нито със сили, за да прекара едно объркано дете през цялата процедура.

— Няма да променя обвинението от взлом на обикновена кражба. — По този пункт остана непоклатим, но все пак й подхвърли сламка: — Дори ако се споразумеем да го третираме като малолетен, съдията няма да го остави само със срок под надзор.

Рейчъл вдигна куфарчето си.

— Остави съдията на мен. Кой ни се е паднал?

— Бекет — ухили се Харидан.

 

 

Марлин С. Бекет правеше впечатление на ексцентрик. Като същински магьосник от широките ръкави на робата си тя измъкваше невероятни присъди, сякаш бяха бели зайчета. Прехвърлила четирийсетте, тази изключително привлекателна жена имаше един-единствен бял кичур в буйните червени коси.

Рейчъл много я харесваше. Дете на цветята в ранната си младост и ревностна феминистка в по-късни години, съдия Бекет бе успяла да докаже, че една жена — неомъжена и амбициозна — може да постигне успех и признание, без да е нито обидно агресивна, нито хленчеща глезла. Макар да обитаваше един свят, като че ли по право отреден за мъжете, съдия Бекет бе истинска жена. Рейчъл я уважаваше, възхищаваше й се, дори се надяваше някой ден да поеме по нейния път.

В момента обаче би предпочела да се изправи пред кого да е от другите съдии.

Докато излагаше необичайната молба, Рейчъл усети как стомахът й се свива на топка. Бекет бе свила устни. Лош знак. Показалецът с безупречен маникюр потропваше досами чукчето. Съдията изучаваше подсъдимия и Зак Мълдун, седнал на първия ред зад момчето.

— Госпожо защитник, вие твърдите, че обвиняемият ще възстанови всички нанесени щети и макар обвинението да проявява склонност да бъде третиран като малолетен, искате да избегнете съдебния процес.

— Предлагам да се въздържим от внасяне на делото в съда, ваше благородие, предвид конкретните обстоятелства. И двамата родители на обвиняемия са починали. Майката — преди пет години, когато обвиняемият е бил четиринайсетгодишен, а вторият му баща е починал преди година. Господин Мълдун изявява готовност да поеме попечителството над своя доведен брат. Моята молба е съдът да вземе предвид, че като се възстановят щетите и обвиняемият получи истински дом, назначаването на процес може би ще се окаже неефективен начин да бъде наказано едно провинение, за което моят клиент вече дълбоко съжалява.

Бекет издаде звук, подобен на сумтене, и погледна Ник.

— Наистина ли дълбоко съжалявате за безуспешния ви опит за грабеж, млади човече?

Ник сви рамене и вдигна сърдит поглед. Светкавичен удар по тила го накара да изплюе:

— Да, разбира се, аз… — Погледна към Рейчъл. Предупреждението в очите й определено подейства по-убедително от намесата на брат му. — Глупаво постъпих.

— Без съмнение — кимна съдия Бекет. — Господин Харидан, какво е вашето становище по въпроса?

— Районната прокуратура не смята за уместно да оттегли обвинението, ваше благородие, макар да сме склонни да третираме обвиняемия като малолетен. Беше направено предложение за отпадане на обвинението… стига ответникът да назове имената на съучастниците си.

— Искате да изпее имената на онези, които той — в заблуждението си — смята за свои приятели? — Бекет вдигна едната си вежда стрелна Ник. — Не става ли?

— Не, госпожо.

Съдията издаде същия неразгадаем за Рейчъл звук, сетне посочи към Зак.

— Станете… господин Мълдун, ако не се лъжа.

— Госпожо? — неловко се изправи Зак. — Ваше благородие?

— Къде бяхте вие, когато малкият ви брат се е забъркал с кобрите?

— Плавах. Служех във флотата допреди две години, когато се върнах, за да поема бизнеса на баща ми.

— С какъв чин?

— Главен мичман, госпожо.

— Така… — Бекет го преценяваше, и като съдия, и като жена. — Влизала съм във вашия бар… преди години. Навремето предлагахте превъзходен Манхатън.

— Това не се променило — ухили се Зак.

— Как смятате, господин Мълдун, в състояние ли сте да върнете брат си в правия път и да го превърнете в достоен гражданин?

— Аз… не мога да твърдя със сигурност, но искам да опитам.

Бекет събра върховете на пръстите си и се отпусна назад в стола.

— Седнете — кимна замислено. — Защитник Станисласки, съдът преценява, че съдебният процес е неуместен в случая…

— Ваше благородие…

С красноречив жест Бекет я накара да замълчи.

— Не съм свършила. Определям гаранция в размер на пет хиляди долара.

Последното предизвика възражение от страна на областния прокурор, възпряно както и недовършеното изречение на Рейчъл.

— Определям също така изпитателен срок под гаранция с продължителност два месеца. — Бекет силете пръсти. — Да бъде записано, съдебният процес да се проведе точно след два месеца. Ако в този срок обвиняемият следва правия път, постъпи на подходяща работа, въздържа се от контакти със споменатата банда на Кобрите и не бъде уличен в каквото и да било престъпление, съдът ще прояви склонност да удължи срока под гаранция и да издадее условна присъда.

— Ваше благородие — изпръхтя Харидан, — откъде можем да бъдем сигурни, че обвиняемият няма да се появи тук след два месеца с твърдението, че е изпълнил условията.

— Надзорът ще се осъществява от служител на съда, в качеството на сънастойник на господин Мълдун за тези два месеца. И аз ще получа писмен доклад от този служител. — Устните на съдийката се извика в ъгълчетата. — Струва ми се, с удоволствие ще наблюдавам развитието по това дело. Не е задължително връщането в правия път да се извърши в затвора, господин Харидан.

Рейчъл се въздържа да погледне колегата си с победоносна усмивка.

— Благодаря, ваше благородие.

— Оценявам усилията ви, защитник. Докладът ви да бъде при мен в петък следобед до три часа.

— Моят… — Рейчъл примига, пребледня, сетне зяпна в почуда. — Моят доклад? Но, ваше благородие, не е възможно да определяте аз да съм надзорник на господин ЛеБек.

— Точно това исках да кажа, защитник Станисласки. Вярвам, че представители на двата пола с достатъчно авторитет могат чудеса да сторят за нашия господин ЛеБек.

— Съгласна съм, ваше благородие. Но аз… не съм социален служител.

— Вие сте служител на обществото, защитник Станисласки. Тъй че ще му служите. — И тя удари чукчето. — Следващото дело.

Онемяла от напълно необичайното решение на съдията, Рейчъл се отдалечи в дъното на залата.

— Добър старт, шампионе — промърмори брат й. — Хубавичко се накисна, няма що.

— Как можа да ми скрои такъв номер? Как можа да го измисли?

— Всички знаят, че е малко смахната. — Вбесен, той прихвана сестра си за лакътя и я поведе навън. — Никой да не си мисли, че ще те оставя да си играеш на бавачка с тоя непрокопсаник. Бекет не може да те принуди насила.

— Не може, разбира се. — Тя прекара ръка през косата си и лекичко отблъсна Алекси. — Престани да ме дърпаш и ми дай възможност да помисля.

— Няма какво толкова да мислиш. Имаш си собствено семейство и собствен живот. А пазач на ЛеБек няма да бъдеш, дума да не става. На всичко отгоре и брат му изглежда не по-малко опасен. Не ми ли стига, че те гледам как всеки ден защитаваш тия отрепки в съда? Само това остава, да го вземеш под крилото си, като да ти е родно братче. Няма да го допусна!

Ако бе проявил съчувствие към затруднението, в което бе изпаднала, може би нямаше да реагира така прибързано. Ако просто беше й казал, че не й е провървяло, навярно щеше да го послуша и да направи необходимото, за да оспори решението. Ако… ако…

— Не е необходимо да допускаш каквото и да било Алекси, мога да си играя на по-голямата сестра с когото пожелая. А за теб ще е най-добре да си вземеш страшната значка и да вървиш да арестуваш някой безобиден скитник.

Братът обаче притежаваше същия избухлив нрав.

— Няма да го направиш!

— Сама ще реша какво да правя и какво не. А сега се махни от пътя ми.

Алекси я хвана здраво под брадичката, за да е сигурен, че го гледа право в очите.

— Знаеш ли какво ще ти кажа…

— Дамата ви помоли да се отдръпнете. — Гласът на Зак бе тих, същинска змия миг преди да нападне. Алекси рязко извъртя глава, готов да помете всеки противник. Единствено дългите години авто-тренинг му помогнаха да се въздържи от нанасяне на първия удар.

— Това не е ваша работа.

— Грешите. — Зак зае устойчива позиция.

Гледаха се като настръхнали кучета, готови да се разкъсат. Рейчъл ги разблъска и застана помежду им.

— Престанете, и то веднага. Забравяте къде се намирате. Мълдун, по този начин ли смятате да дадете на брат си пример за добро поведение? Като предизвикате побой?

Мъжът дори не я погледна, очите му останаха впити в Алекси.

— Не обичам да гледам как се малтретират жени.

— Мога и сама да се грижа за себе си. — Сетне се обърна към брат си: — От теб се очаква да се държиш като служител на закона, за Бога. А ти ми се правиш на недорасъл ученик. Съветвам те да помислиш. Според съда това решение би имало успех, затова съм длъжна да опитам.

— По дяволите, Рейчъл… — В очите на Алекси се появи стоманен блясък, когато усети, че Зак отново пристъпва напред. — Виж, драги, ако си наумил да ходиш по нервите на мен или сестра ми, скоро ще си държиш зъбите в чашка до леглото.

— Сестра? — Зак внимателно разгледа лицата им, първо на единия, после на другия.

О, да, приликата лесно се забелязваше, стига човек да си направеше труда да я потърси. И двамата притежаваха онази дива красота, която можеше да е само наследена. Гневът му тутакси се изпари. Защото това напълно променяше нещата. Отново погледна замислено към Рейчъл. Да, това променяше много неща.

— Съжалявам. Не знаех, че това е семеен спор. Можете да й крещите колкото си искате.

Алекси с усилие се сдържа да не се разхили.

— И тъй, Рейчъл, ще трябва да ме послушаш.

Рейчъл безпомощно въздъхна. Сетне обгърна лицето му с длани и го целуна.

— Да си спомняш напоследък да съм започнала да те слушам? Тръгвай, Алекси. Върви да обезвреждаш лошите. А за киното довечера, май дъждът ще ме принуди да си остана у дома.

С нея не можеше да се спори. Открай време си беше така. Алекси промени тактиката и погледна Зак.

— Пазете я, Мълдун, добре си отваряйте очите. Защото междувременно аз пък вас ще следя.

— Справедливо решение. Отбийте се в бара, когато пожелаете. Първото питие за сметка на заведението.

Мърморейки под нос, Алекси се отдалечи. Обърна се само защото чу Рейчъл да му подвиква нещо на украински. Неохотно се усмихна и продължи по пътя си.

— Превод? — попита Зак.

— Просто му казах, че ще се видим в неделя. Внесохте ли гаранцията?

— Да, след минута ще го пуснат. — Зак се замисли. Даде си сметка, че онази сутрин бе я видял да целува брат си, а не случаен любовник. — Доколкото разбирам брат ви не е очарован от необходимостта да се сближите с мен и Ник.

— Та кой би се зарадвал? — Рейчъл го изгледа многозначително. — Важното е, че това е решението на съда тъй че да започваме.

— Да започваме ли?

— Ще изчакаме подопечния, след което ще го настаним във вашия апартамент.

Зак беше прекарал почти десет години в компанията на неколкостотин моряци, тъй че не му бе толкова трудно да приеме това посегателство срещу уединението си.

— Добре тогава — рече той и хвана ръката й — жест, който тя се постара да не отблъсне. — Боя се обаче, че ще ни е нужно въже, с което май не разполагате.

 

Не се наложи да връзват Ник, за да се подчини. И все пак не беше лесно. Той се нацупи. После взе да спори. Да ругае. Докато излязат от сградата на съда и намерят такси, Зак едва сдържаше гнева си, а Ник бе насочил враждебността си към Рейчъл.

— Щом това е най-доброто ви постижение, няма да е зле да се върнете в юридическия. Аз имам права и първото е да се лиша от услугите ви.

— Както решите, Ле Бек — отвърна Рейчъл, като си погледна часовника. — Можете спокойно да си потърсите друг адвокат, но не можете да ме отстраните като ваш настойник, назначен със съдебно решение. Ще трябва да се изтърпим един друг през следващите два месеца.

— Дрън-дрън. Ако вие и смахнатата съдийка сте намислили…

Зак пръв реагира, но Рейчъл го блъсна с лакът и застана лице в лице с Ник.

— Чуй какво ще тя кажа, нещастно, глезено, намусено хлапе. Възможностите за избор са две: да се преструваш на поносимо човешко същество през следващите осем седмици, или да влезеш в затвора за три години. Пукната пара не давам коя ще избереш, но изчакай да довърша. Ти за много издръжлив ли се мислиш? Мислиш, че знаеш отговорите на всички въпроси? Затворят ли те макар и само за седмица, с това хубавко личице акулите ще ти се нахвърлят като песове на сурово месо. Тогава ще се молиш за подобна уговорка. Как само ще се молиш!

Това пресече желанието на момчето да се противи, гневната червенина премина в плашеща бледност. Рейчъл махна на приближаващото такси.

— Изборът е твой, всезнайко — каза тя и се обърна към Зак. — Мен ме чака още работа. Смятам до седем да привърша и тогава ще се отбия да видя как вървят нещата.

— Ще държа вечерята на топло — пошегува се мъжът, сетне хвана ръката й. — Благодаря — промълви. — Сериозно. — Тя се канеше да си тръгне, ала не беше лесно да се отскубне от желязната хватка. — Бива те, защитник — ухили се самодоволно. — Каквато си кукличка, да не ти се надява човек. — След което последва брат си в таксито, махна за довиждане и колата потегли. — Права е, че си всезнайко — подхвърли към момчето. — Но бас държа, че няма друг адвокат с толкова красиви крака.

Ник не каза нищо, но все пак надникна през задния прозорец. Макар че не за пръв път забелязваше краката на Рейчъл.

След десет минути пристигнаха в квартирата на Ник и се наложи новоназначеният попечител да преглътне още едно избухване. Нищо нямаше да постигне, като креши на хлапето през пет минути. И все пак, дявол да го вземе, защо си бе избрал такъв квартал?

Съмнителни типове се мотаеха край всеки ъгъл. Дрога се продаваше посред бял ден. Гримирани проститутки вече бяха плъзнали навред и дебнеха плячка. Въздухът бе пропит с вонята на гнили боклуци и немити човешки тела. Счупени стъкла покриваха пътя към олющената, издраскана с рисунки тухлена сграда.

Вътре миризмите бяха още по-задушливи, дори септемврийският вятър не успяваше да ги разсее. Зак запази мълчание, докато изкачиха трите етажа, не каза нищо и за бурните скандали, които долитаха иззад затворените врати, придружени от пукота на трошащи се мебели и жален плач.

Ник отключи и влезе в стаята, мебелирана с продънена кушетка, очукана тоалетка и разклатен дървен стол, подпрян с разкъсан телефонен указател. Няколко постера на хеви-метъл групи, набодени по мръсните стени, правеха жалък опит да придадат някакъв облик на жилището. Неспособен да сдържа бушуващия в гърдите му гняв, Зак избълва куп ругатни, които раздвижиха застоялия въздух.

— И какво, по дяволите, правеше с парите, които ти изпращах всеки месец, докато бях на плаване? Ами заплатата, която се смяташе, че изкарваш в разносната търговия? Живееш в дупка, Ник. И което е още по-лошо, сам си предпочел да живееш така.

За нищо на света Ник не би признал, че повечето от парите му бяха отишли в хазната на Кобрите. Нито пък би признал какъв срам изпитва, че се принуди да покаже на Зак как живее.

— Това изобщо не ти влиза в работата — кресна в отговор. — Мястото си е мое, както и животът си е мой. Теб все те нямаше, нали тъй? И като ти е омръзнало да скиташ с оня тъп разрушител, това не ти дава право да се върнеш само за да ми искаш сметка.

— Минаха две години, откакто се върнах — уморено настоя Зак. — През първата наблюдавах как старият умира. Ти не си правеше труда да се отбиваш твърде често, нали?

Ник усети да го залива нова вълна срам, а и една дълбока, отчайваща мъка, която Зак едва ли някога щеше да разбере.

— Той не ми беше баща.

Зак рязко изви глава. Ръцете на Ник се свиха в юмруци. Въздухът в стаята се нажежи от прехвърчащите яростни искри. Бавно, с усилие на волята Зак застави тялото си да се отпусне.

— Няма да си губя времето да ти втълпявам, че той направи каквото бе по силите му.

— Ти пък откъде знаеш? — тутакси изстреля Ник. — Да не си бил тук? Ти се отърва както намери за добре, братко. Аз също.

— Което ни връща в затворения кръг. Вземи си каквото ти трябва и да вървим.

— Това тук е мое…

Зак се извърна тъй бързо, че думите заседнаха в гърлото на Ник. Озова се до стената, държаха го големи груби ръце, които не успяваха да укротят яростното треперене. Лицето на Зак бе толкова близо до неговото, че той сякаш надникна в тези тъмни, опасни очи.

— През следващите два месеца, независимо дали ти харесва, или не, твоят дом ще бъде при мен. Повече глупости не ми се слушат, събирай си багажа. Ваканцията свърши. — Пусна го. Добре знаеше, че притежава и силата, и умението да счупи на две своя непокорен по-малък брат. — Разполагаш с десет минути, хлапе. Тая нощ си на работа.

 

 

Към седем Рейчъл вече мечтаеше за гореща уханна вана, чаша изстудено бяло вино и хубава книга. Това й помагаше да понесе тълпата в метрото. Заела възможно най-устойчива стойка, тя гледаше някъде напред. Имаше разни опасни наглед типове, на които реши да не обръща внимание. На седалката зад нея хъркаше пияница, скрил лицето си зад разтворен вестник.

На своята спирка тя разблъска апатичните пътници, успя да слезе и се заизкачва по мокрото стълбище на станцията. Загърната в сакото, измина двете пресечки, борейки се с непослушния чадър, и най-сетне се озова пред „Спускай платната“.

Бутна тежката стъклена врата и се озова сред топлината, шумовете и миризмите на приветливо квартално заведение. Беше очаквала да попадне в мрачна дупка, но помещението бе просторно, стените — покрити с дървена ламперия, а в дъното — бар от махагон, обточен с месингов обков. Столчетата, до едно заети, бяха тапицирани с виненочервена кожа. Пръснатите маси очакваха нови клиенти. Миришеше на уиски, бира, цигарен дим и печен лук. Шумът от разговорите не успяваше да заглуши блуса, който звучеше от автомата. Рейчъл забеляза две сервитьорки сръчно да лавират между клиентите. Не виждам мрежести чорапи, нито предизвикателни деколтета, отбеляза безмълвно. И двете жени бяха облечени в бели панталони и моряшки блузки. От оформилите се групички се носеше смях, чуваше се и разгорещен спор дали отборът на Метс има шанс в плейофите.

Застанал в центъра на кръглия бар, Зак разливаше бира. Беше облечен в тъмносиньо памучно поло. Е, не беше трудно да си го представи как стои на палубата. Заел характерната моряшка стойка, с лице към вятъра. Отиваше му обстановката тук с пръснатите наоколо корабни камбани и декоративни котви.

Рейчъл си го представи в пълна униформа, реши, че е твърде привлекателен, и примига, за да пропъди образа.

Напомни си, че не е мечтателка. Нито пък недорасла романтичка. Още по-малко лекомислена жена, която може да влезе в някой бар и да се зазяпа, привлечена от някакъв бивш моряк с рошава коса, широки рамене и груби ръце.

Единствената причина за присъствието й бе решението на съда. Колкото и неприятности да обещаваше общуването й със Закари Мълдун през следващите два месеца, тя щеше да изпълни дълга си.

А къде ли беше Ник?

— Маса ли търсите, госпожице?

Рейчъл огледа дребничката блондинка, понесла огромна табла със сандвичи и чаши бира.

— Не, благодаря. Ще седна на бара. Тук винаги ли е толкова пълно?

Сивите очи на момичето се оживиха и то плъзна поглед наоколо.

— Пълно ли ви се струва? Не бях забелязала. — Засмя се и се отдалечи, а Рейчъл тръгна към бара. Намести се на единственото празно столче, опря крак на металната пръчка и зачака да я забележат.

— Здравей, скъпа… — Мъжът отляво имаше пълничко добродушно лице. Намести се, за да я разгледа по-добре.

— Май не съм те виждал тук?

— Не. — Човекът изглеждаше достатъчно възрастен, за да й бъде баща, тъй че тя му се усмихна. — Наистина не сте.

— Хубавица като теб не бива да идва сама. — Наклони се назад — столчето изскърца застрашително — и подръпна мъжа от другата й страна. — Ей, Хари, трябва да почерпим дамата.

Хари седеше пред чаша бира, решаваше кръстословица на слабата светлина и само кимна.

— Дадено, Питър. Поръчвай. Трябва ми дума със седем букви за надвиснала опасност.

Рейчъл вдигна очи. Зак я наблюдаваше заинтригуван.

— Заплаха — рече тя и се опита да пропъди смущението.

— Става! Благодаря. — Хари бутна нагоре очилата си и се усмихна. — Първото питие за моя сметка. Какво ще поръчаш, сладурче?

— „Пуйи-Фюме“.

Зак постави чаша златисто вино пред нея.

— Първата чаша е за сметка на заведението. — И той повдигна едната си вежда. — Приемате ли, защитник?

— Да. — Рейчъл усети, че неволно сдържа дъха си. — Благодаря.

— Най-хубавите винаги ги отнеме Зак — въздъхна Пит. — Черпи още една, малкият, като ми отне момичето. — И смигна на Рейчъл.

— Често ли ви отнема момичетата, Пит? — попита тя.

— Поне един-два пъти седмично. Да се вкисне човек — изсумтя мъжът и надигна новата чаша. — Помниш ли Роузмари, Зак? Беше се върнал в отпуска и още първия ден й завъртя главата. Заведе я на кино на Кони Айлънд. Омъжи се момичето и вече чака второ дете.

— О, тя ми разби сърцето — рече Зак и взе да бърше плота.

— Няма жена, дето да знае къде ти се намира сърцето, какво остава да го разбие — намеси се русата сервитьорка и хлопна празната си табла на бара. — Две чаши домашно вино, бяло. Един скоч и една бира. Вземи си купи от ония малките фенерчета, Хари, че напълно ще ослепееш.

— Виж, ти наистина ми разби сърцето, Лола — взе да клати глава Зак, като подреждаше чашите на таблата й. — Защо, мислиш, избягах във флотата?

— Защото искаше да се перчиш в бялата униформа — усмихна се момичето и преди да грабне поръчките, се обърна към Рейчъл. — От тоя се пази, миличка. Опасен тип е.

Рейчъл отпи от виното и се опита да укроти стомаха си, разбунтувал се от вкусните ухания, долитащи откъм кухнята.

— Ще ми отделиш ли една минута? — попита тя собственика. — Трябва да видя къде живееш.

Пит подбели очи.

— Какво им прави тоя, бе!

— Излишно е да ти обяснявам — ухили се Зак и махна на другия барман да го замести. — Аз просто привличам агресивните жени. Направо ще ме изядат.

Рейчъл допи виното си и слезе от столчето.

— Ако си наумя, мога и да му устоя — обяви тя пред събралата се публика. — Макар че не ми се ще да му развалям репутацията. Адвокат съм на брат му.

— Сериозно? — Силно впечатлен, Пит я огледа изпитателно. — Ти ли си, дето измъкна хлапето от затвора?

— Засега само временно. Мълдун?

— Записаните за обиколката, оттук моля. — Той вдигна подвижния плот и хвана ръката й. — Гледай да не изоставаш.

— Виж какво, не е необходимо да се държиш за мен. От известно време ходя, без да се клатушкам.

— Приятно ми е да усещам, че има на кого да се опра — заяви той и бутна тежката летяща врата, отвеждаща към кухнята.

Рейчъл зърна лъснати до блясък повърхности от неръждаема стомана, снежнобял порцелан, почувства наситения аромат на пържени картофи и печено месо, но ето че се появи някакъв огромен мъжага, който погълна цялото й внимание. Целият беше облечен в бяло, петна имаше само по горната престилка. Извисяваше се доста над Зак, тъй че трябва да бе най-малко два метра висок, а теглото му сигурно значително надвишаваше границата на стоте килограма. Ако играеше футбол, като нищо можеше да брани цялата защитна линия.

Мастиленочерното му лице лъщеше от горещината в кухнята. На едната буза, от гарвановочерното око до масивната челюст, личеше дълбок белег. Ръчищата, подобни на чукове, внимателно приготвяха някакъв особен сандвич.

— Рио, това е Рейчъл Станисласки, адвокатът на Ник.

— Здраастии! — Рейчъл долови напевните нотки на островитяните от Малайзия. — Това момче мие чиниите като за световно. За цялата вечер да е счупил най-много пет-шест.

Застанал пред огромната двойна мивка, с пяна до лактите, Ник извърна смръщеното си лице.

— Ако наричаш работа да чистиш помията на разни мърльовци, можеш просто…

— Пред дамата такива приказки да не съм чул. — Рио вдигна малко сатърче, с лек удар разполови сандвича, сетне го сряза на четири. — Мама винаги е казвала, че с миенето на чинии най-много време ти оставя, речеш ли да се взреш в душата си. Тъй че търкай чиниите и се взирай, момче.

Ник лесно можеше да му затвори устата. И още как! Само дето не беше лесно да се сопнеш на човек, дето е грабнал сатъра.

Рио се усмихна, забелязал, че Рейчъл поглежда сандвича.

— Да приготвя нещо топло, а? Ще хапнете, като си свършите работата.

— О, аз… — Устата й вече се пълнеше със слюнка. — Трябва скоро да се прибирам.

— Че Зак ще ви изпрати, като свършите. Късно е за сама жена да ходи по улиците.

— Не е необходимо…

— Сипи й от твоето чили, Рио — предложи Зак, като поведе Рейчъл към стълбите. — Няма да се бавим.

Рейчъл се почувства неловко, тъй близо бяха един до друг на тясното стълбище. Около мъжа се носеше мирис на море, онова солено, заредено с електричество ухание, предвещаващо буря.

— Предложението ви е много мило, Мълдун, но нямам нужда нито от храна, нито от придружител.

— Ще получите и двете, независимо дали искате, или не. — Той се извърна към нея, за да е по-убедителен, и телата им леко се докоснаха. — Аз например никога не споря с Рио. Срещнах го в Ямайка преди около шест години… Тъкмо се заформяше тупаник в някакъв бар. С очите си видях как повдига един дебелак и го изхвърля през стената. Няма по-кротък от него, стига да не го ядоса човек, че тогава не се знае. — Зак посегна и хвана кичур от косата й. — Мокра е.

Тя бутна ръката му и заповяда на сърцето си да престане да блъска в ушите й.

— Навън вали.

— О, да. Усетих по миризмата. Приятно е да ви се любува човек, Рейчъл.

Не можеше да пристъпи нито напред, нито встрани, затова стори единственото възможно. Настръхна като хваната натясно дива котка.

— Пречите ми да мина, Мълдун. Съветвам ви да ми направите път и да спестите ирландския си чар за някой, който би го оценил.

— Само минутка. Онзи ден, като викнахте след брат си, това руски ли беше?

— Украински — рече тя през стиснати зъби.

— Украински значи — замислено повтори Зак. — Така и не успях да стигна до Съветския съюз.

— Нито пък аз. Нямате ли желание да оставим тоя разговор за по-късно, след като огледам жилището ви?

— Дадено. — Той отново тръгна нагоре. — Не е нищо особено, но ви уверявам, че е направо разкош в сравнение с дупката, от която измъкнах Ник. Не мога да си обясня защо… — Спря се насред думата и сви рамене. — Станалото станало.

А Рейчъл имаше чувството, че това е само началото.