Нора Робъртс
Съдружник по неволя (10)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Нещо се бе променило. Рейчъл не можеше точно да го определи, но както седеше между Зак и Ник в метрото по посока към Бруклин, тя усещаше, че става нещо помежди им. Нещо различно.

И това сякаш изостри чувствителността й. Накара я да се запита дали не е сбъркала, като натрапи на собственото си семейство проблемите на тези двама мъже.

Както и нейният собствен проблем, призна след миг. В края на краищата тя нямаше да отрече, че е загрижена за съдбата на двамата, и то повече отколкото диктуваше професионалната й съвест. Към Ник изпитваше съчувствие — синдромът на по-малкото дете в семейството, така предположи. Освен това не бе излъгала Зак, когато му призна, че има особена слабост към лошите момчета.

Искаше да направи нещо повече за Ник ЛеБек, не й се струваше достатъчно съдебното решение, което издейства в негова полза.

Що се отнася до неговия по-голям брат, тя отдавна бе прекрачила границата на професионализма и се бе впуснала в нещо, което можеше да бъде определено единствено като сляпо увлечение. Дори тук в полюшващия се вагон тя си припомняше последния път, когато бяха заедно. И съвсем естествено следващото, което споходи въображението й, бе как чудото ще се повтори отново, стига да успеят да откраднат няколко часа.

Майка й сигурно щеше да се досети, мислеше си Рейчъл. Нищо не убягваше на Надя Станисласки, ако то бе свързано с децата й. Рейчъл се запита какво ли мнение щеше да си състави майка й за него. И как ли щеше да приеме факта, че малкото момиченце си има любовник.

И тя, и Зак се бяха заклели да не усложняват нещата, ала провалът им като че ли бе неизбежен. Отначало бе толкова сигурна, че ще запази непокътнати приоритетите в своя живот и ще приеме само физическата страна на връзката с мъж, когото едновременно харесваше и уважаваше, без да губи време с щекотливия въпрос какво я чака в бъдеще.

За жалост обаче тя се улавяше, че прекалено много мисли за Зак, а и вече приема себе си като част от една стабилна двойка, макар открай време да се бе примирила, че ще живее сама.

Сега, в редките моменти когато си представеше, че продължава пътя си без него, картината придобиваше безрадостни тъжни очертания.

Това си е твой проблем, припомни си Рейчъл. В крайна сметка бяха сключили нещо като споразумение, а тя никога не се отмяташе от думата си. А с другите усложнения щеше да се справи когато му дойде времето. По-важно в момента бе натрапчивото усещане, че взаимоотношенията между тия двама мъже се бяха променили рязко, без тя да го забележи.

За да отхвърли тягостното чувство, тя настоятелно поддържаше разговора, докато дойде време да слизат.

— На няколко преки е — обясни Рейчъл, като отметна коси, объркани от острия есенен вятър. — Надявам се, нямате нищо против да походим пеша.

— Мисля, че ще се справим — вдигна вежди Зак. — Изглеждаш напрегната, Рейчъл. И на теб ли ти се струва така, Ник?

— Доста е нервничка.

— Но това е нелепо. — Тя тръгна срещу вятъра и мъжете в последваха.

— Навярно я тревожи мисълта, че ще седне на една маса с някакъв престъпник, и то в неделя — обяви Зак. — Ще се наложи непрестанно да брои да не е изчезнанал някой сребърен прибор.

Шокирана от изявлението, Рейчъл понечи да отговори, ала Ник я изпревари.

— Мен ако питаш, по-скоро се тревожи заради моряка ирландец. Току-виж погълнал цялото пиене и тръгнал да се бие с когото му падне.

— Знам докъде ми е границата, приятелче. И нямам никакво намерение да се бия. Освен ако не ми се изпречи ченгето.

— Ченгето остави на мен — отсече Ник и взе да удря по настилката с цяло стъпало, за да усеща как хрущят сухите листа.

Господи, та те се будалкат, осъзна Рейчъл. Като същински братя. Като истински братя. Очарована от този обрат, тя ги хвана под ръка.

— Ако някой от двама ви почне да се заяжда с Алекси, чака го голяма изненада. Не е толкова кротък, колкото изглежда. И единственото, което ме притеснява, е че ще си остана гладна. Имала съм случай да видя и двама ви как се тъпчете.

— И това да ти го каже жена, дето омита всичко като прахосмукачка.

Рейчъл изгледа Зак с присвити очи.

— Аз просто имам добър апетит.

— Аз също, сладурче — ухили й се той насреща.

Тя тъкмо се чудеше как да овладее учестените удари сърцето си, когато някаква кола внезапно спря пред тях.

— Ей! — извика шофьорът.

— Ей и на вас. — Рейчъл се втурна да поздрави брат си и жена му. Наведе се и през малкото прозорче на колата целуна Михаил и се усмихна на съпругата му. — Държиш ли му юздите, Синди?

Изискано елегантна до своя съпруг с вид на бунтар, Сидни се усмихна.

— Не се съмнявай нито за миг. Колкото по-трудна е задачата, толкова по-добре се справям.

Михаил ощипа жена си по бедрото и кимна към тротоара.

— Това какво означава?

— Това са мои гости. — Тя отправи към Михаил продължителен поглед, в който се четеше красноречиво предупреждение. — Елате да ви запозная с брат ми и неговата многострадална съпруга. Сидни, Михаил, това са Закари Мълдун и Никълъс ЛеБек.

Михаил внимателно ги огледа през стъклата на тъмните очила. Присъщо му бе може би естественото недоверие към преценката на по-малката сестричка.

— Кой от двамата ти е клиент?

— Днес — заяви Рейчъл — и двамата са само гости.

Сидни се приведе и заби лакът в ребрата на Михаил.

— Много ми е приятно да се запознаем. Нямате представа какво угощение ви чака при Надя.

— Не за пръв път чувам за нея. — Зак не откъсна поглед от очите на Михаил, като в същото време с някак собственически жест обгърна раменете на Рейчъл.

Михаил забарабани с пръсти по волана.

— Та вие на какво бяхте собственик? Бар ли?

— Всъщност не. Търгувам с бели робини.

Ник се захили, Рейчъл само поклати глава.

— Хайде, върви да паркираш — подкани тя брат си.

Тръгнаха отново по тротоара.

— Сега разбирам — с усмивка отбеляза Ник — какво искаше да ми кажеш за по-големите братя. Досадни по рождение, това е.

— Отговорни — поправи го Зак. — Ние просто имаме по-богат опит.

— О, не — намеси се Рейчъл, — просто обичате да си пъхате носа навсякъде.

В следващия миг тя се обърна по посока на долитащата врява. Михаил и Сидни бяха вече пред вратата на една от къщите, приемаха и отвръщаха на сърдечни прегръдки.

— Ето това е.

Рейчъл забеляза Наташа. Тя нададе радостен вик и се втурна към стъпалата.

Неволно забавил крачка, Зак я загледа как прегъща сестра си. Наташа беше по-дребничка, с по-изящна структура, със същите топли кафяви очи, сега замъглени от сълзи и гъсти черни къдрици, които се спускаха до средата на гърба. В първия миг той не можа да повярва, че това действително е майка на три деца, както му бе казала Рейчъл, но ето че се появи шест-седем годишно момченце, което се провря между възрастните, настоявайки да му се обърне внимание.

— Отвън влиза студ! — избоботи гръмовен глас някъде от вътрешността. — Да не си се родила в хамбар!

— Ей сега, папа. — Гласът й прозвуча кротко, ала в същия миг Рейчъл намигна на племенника си и го вдигна на ръце, за да го целуне. — Сестра ми Наташа — добави. — И моят приятел Брандън. А ето я и — постя тя мъничето, уловило се за крака на Наташа — Кейти.

— Вземи ме — настоя Кейти, като се залепи за Ник. — Хайде! — Детето протегна ръце и му се усмихна подканящо. Ник прочисти гърлото си и с поглед потърси помощ от Рейчъл. В отговор получи само усмивка и небрежно свиване на рамене, затова някак непохватно се наведе.

— Хайде. Ела.

С ловкостта на опитен катерач Кейти се подпря на бедрото му и обви ръчичка около врата му.

— Тя харесва мъжката компания — обясни Наташа. Баща й отново подвикна и тя шеговито ококои очи. — Моля, заповядайте.

В първия миг Зак остана зашеметен от звуците и миризмите, които се носеха. Дом, каза си той. Това бе истински дом. И когато прекрачи вътре, си даде сметка, че той самият никога досега не бе имал свой дом.

Мирише на печено, карамфил за сладкиши, лак за мебели, неразбория от гласове. Пътеката на стълбата, отвеждаща към втория етаж, бе изръфана по краищата, свидетелство за множеството малки и големи крака, преминали оттук. Мебелите в претъпканата дневна бяха избледнели от слънцето. Край една от стените имаше лъскаво пиано. А на него — бронзова скулптура. Той разпозна по лицата членовете на семейството, събрани накуп, а от края — гордите изражения, които без съмнение принадлежаха на родителите.

Той не разбираше много от изкуство, ала усети, че това представлява единство, което никой не може да наруши.

— Значи водиш тук приятелите си, после ги оставяш на студа. — Юри седеше в един от фотьойлите, гушнал слабичко момиченце. Огромните му ръчища на работник без малко да скрият красивото дете със светлоруса коса и любопитни очи.

— Не е чак толкова студено. — Рейчъл се наведе да целуне баща си и детето. — Фреди, та ти от ден на ден ставаш все по-хубава.

Фреди се усмихна и безуспешно се престори, че не забелязва русия младеж, който носеше малката й сестричка. Все пак тя едва беше навършила тринайсет и тепърва й предстоеше да опознае света.

Рейчъл представи гостите. Фреди няколко пъти си повтори името Ник ЛеБек, додето Юри раздаваше заповеди.

— Алекси, донеси горещ сайдер. Рейчъл, вземи палтата на гостите и ги отнеси горе. Михаил, после ще имаш време да целуваш жена си. Иди кажи на мама, че имаме гости.

Минути по-късно Зак се озова седнал на канапето, а в краката му се гушеше рунтаво куче със смешното име Иван, а той самият обсъждаше с Юри плюсовете и минусите на самостоятелния бизнес.

Ник се чувстваше ужасно неловко с това бебе, седнало на коляното му. Малката като че ли изобщо не бързаше да се отдели от него. А русото момиче на име Фреди го изучаваше със сериозни сиви очи. Той отмести поглед, като се питаше дали майката най-сетне няма да дойде и да направи нещо. Каквото и да е. Кейти се гушна в него и все да си играе с обецата му.

— Красива е — каза тя с тъй сладка усмивка, че той не се сдържа и й се усмихна в отговор. — И аз имам обеци. Виждаш ли? — И тя завъртя глава първо на едната страна, после на другата, за да покаже мъничките златни халкички. — Щото съм малкото циганче на тати.

— Личи си. — И той неволно вдигна ръка и погали детето по косите. — Май приличаш на леля си Рейчъл.

— Мога да я взема. — Фреди бе събрала достатъчно кураж и сега вече стоеше отстрани на канапето и се усмихваше на Ник. — Ако ви досажда.

Ник сви рамене.

— Не пречи. — Заблъска си главата какво още да каже. Момичето бе красиво като изписана китайска кукла, рече си наум и странно като непознатата Украйна, откъдето произхождаше семейството на Рейчъл. — Ами вие… не личи да сте сестри.

Усмивката разцъфна на лицето на Фреди и мъничкото й женско сърчице заби по-ускорено. Той я бе забелязал.

— Мама ми е мащеха, ако трябва да бъдем точни. Била съм на шест, когато тя и баща ми се оженили.

— А — тихо възкликна Ник. Неистински родител, каза си. Това бе нещо познато, което той добре разбираше. — Сигурно не ти е било лесно.

Макар и объркана, Фреди продължаваше да се усмихва. Та той разговаряше с нея, а тя го бе взела за някоя рокзвезда.

— Защо?

— Ами нали разбираш… — Ник се смути от вренчения поглед на сериозните сиви очи. — Втора майка… Второ семейството.

— Просто така се казва. — В нов изблик на смелост, тя седна на подлакътника до него. — Имаме къща в Западна Вирджиния, там татко е срещнал мама. Той преподава в университета, а тя има магазин за играчки. Ходили ли сте Западна Вирджиния?

Ник не знаеше какво да отговори. Просто така се казва. Очевидно тази подробност ни най-малко не смущаваше доведеното дете.

— Моля? О, не, не съм ходил там.

В затоплената, изпълнена с ухания, кухня, Рейчъл се смееше на някаква забележка на сестра си.

— Кейти умее да се справя с мъжете.

— Много е сладък, видя ли само как се изчерви.

— Ето. — Надя тикна в ръцете на най-голямата си дъщеря огромна купа. — Заеми се с бисквитите. Момчето има добри очи — обърна се тя към Рейчъл. — Защо е изпаднало в беда?

Надушила миризмата на задушено зеле, Рейчъл се усмихна.

— Защото си е нямал мама и татко да му се карат.

— По-големият също — продължи Надя, като отвори фурната да нагледа шунката. — Той също има добри очи. И не ги откъсва от теб.

— Може би.

Надя плесна ръката на дъщеря си и отново захлупи тенджерата.

— Алекси нещо не ги одобрява.

— Той нищичко не одобрява.

— Мен ако питате — намеси се Наташа, — и Рейчъл не откъсва очи от Зак.

— Благодаря ти — процеди Рейчъл през стиснати зъби.

— Жена, която би отвърнала очи от такъв мъж, ще трябва да си купи очила — отбеляза Надя, с което разсмя и двете си дъщери.

Неспособна да сдържа повече любопитството си, Рейчъл открехна летящата врата и надникна. Сидни седеше на пода и забавляваше Брандън с редица малки състезателни колички. Мъжете се бяха скупчили на едно място и спореха за футбол. Фреди бе кацнала на подлакътника на канапето, видимо отдадена на своето увлечение към Ник. А що се отнася до него, той като че ли бе преглътнал смущението и люлееше Кейти на коляното си. А Зак, отбеляза тя с усмивка, се бе наклонил напред, въвлечен в разгорещения спор около предстоящия мач.

Додето се подреди масата, отрупана с безбройни плата, Зак бе изпаднал в захлас от семейство Станисласки. Всички те спореха на висок глас, ала тук отсъстваше озлоблението, което той помнеше от сблъсъците със собствения си баща. Откри, че Михаил е художникът, изработил скулптурата на пианото, както и онези впечатляващи фигурки в апартамента на Рейчъл. И все пак с баща си говореше за строителство, а не за изкуство.

Наташа умело се справяше с децата си. На никого не правеше впечатление, че Брандън надава вой като от истинско рали, нито че Кейти лази по мебелите. Когато обаче дойдеше време да престанат, една дума от страна на майката или на бащата бе напълно достатъчна.

Алекси не изглеждаше като неумолимо ченге тук, където цялото семейство го подкачаше заради последната му приятелка — която според Михаил имала коефициент на интелигентност колкото сервираната зелка.

— Та аз нямам нищо против. Като има да се мисли, ще го правя вместо нея.

Последните думи предизвикаха грубичка реакция от страна на Рейчъл.

— И да му се случи умна жена, той няма да знае как да се отнася към нея.

— Някой ден някоя сама ще го намери — предрече Надя. — Също както Сидни откри моя Михаил.

— Не ме е открила тя. — Михаил подаде купата варени картофи на съпругата си. — Аз я открих. Тя имаше нужда някой да освежи ежедневието й.

— Доколкото си спомням, ти имаше нужда някой да поеме товара от плещите ти.

— Открай време си е такъв — потвърди Юри, като размаха вилицата. — Добро момче беше, но… как беше думата.

— Високомерно? — подхвърли Сидни.

— Тъй. — И Юри доволен се зае с яденето. — Макар че за мъж съвсем не е лошо да е високомерен.

— Истина е. — Със зорко око Надя следеше как Кейти съсредоточено нарязва месото си. — Стига да си намери жена, която да е по-умна от нето. Оттам нататък не е трудно.

Всеобщият смях накара Кейти да запляска радостно с ръце.

— Никълъс — рече Надя, доволна, че гостът е пожелал да му досипе, — ти ще продължиш да учиш, нали?

— Ами… не, госпожо.

Тя му поднесе кошничката с бисквити.

— Значи си намислил какво ще работиш.

— Аз… още не.

— Още е млад, Надя — намеси се Юри от отсрещния край на масата. — Има време да реши. Не го притискай. — И той присви устни, изучавайки телосложението на Ник. — Слабичък ми се виждаш. Но ръцете ти ги бива. Ако ти трябва работа, ще те взема. Ще те науча да строиш.

Ник го зяпна от изумление. Никой досега не му бе правил тъй сериозно предложение с толкова небрежен тон. Този едър мъж с широко лице, който с удоволствие хапваше шунка, изобщо не го познаваше.

— Благодаря. Засега работя при Зак.

— Сигурно е интересно да се работи в бар. Брандън, изяж си зеленчуците, иначе няма да получиш повече бисквити. Толкова различни хора срещаш — продължи Наташа, която ни най-малко не се смути, че в последния момент успя да хване обърнатата чаша на Кейти.

— В кухнята не идват чак толкова много хора — промърмори Ник.

— Трябва да си навършил двайсет и една, за да работиш на бара или да сервираш напитки — напомни му Зак.

Доловила войнствената гримаса на Ник, Рейчъл се намеси:

— Трябва да те запозная с готвача на Зак, мамо. Тоя гигант идва чак от Ямайка и готви невероятни неща. От доста време се опитвам да му измъкна някоя рецепта.

— Ще ти дам една от моите, та да ги размените.

— Ако му разкриете тайната на соса за печеното, гарантирам, че нищо няма да скрие от вас — неволно примлясна Зак. — Страхотен е.

— Ще ви дам да си отнесете у дома. — Обещанието на Надя проехтя като заповед. — За сандвичи.

— Да, госпожо — ухили се Ник.

 

 

Рейчъл не бързаше. Изчака да приключи вечерята, да се изядат поне три от четирите ябълкови пая, приготвени от майка й. Надя не се остави дълго да я увещават и седна пред пианото. Скоро тя и Спенс подхванаха някакъв дует, музиката се смесваше с тропането на чиниите и продължаващите разговори. Тя забеляза как Ник се оглежда, заслушва се. Като истински генерал тактик, който строява войските си, тя седна на пейчицата, когато Спенс и Надя решиха да си отдъхнат. Протегна ръка и подкани Ник да се приближи.

— Не трябваше да взимам второ парче от пая — рече с въздишка.

— Аз също. — Трудно му беше да се реши да изкаже с думи какво чувства. Ако някой му го бе разказал, той не би повярвал, че има хора, които живеят по този начин. — Майка ти е страхотна.

— И аз мисля така. — Съвсем небрежно тя се обърна и плъзна пръсти по клавишите. — Тя и татко най-много обичат тези неделни събирания.

— Баща ти тъкмо разправяше как къщата щяла да изглежда по-голяма като си заминат децата. А вече крои планове да добави една-две стаи, за да има място за всички. Май често се събирате на едно място.

— Винаги, когато е възможно.

— И нямат нищо против, че си довела мен и Зак.

— Те обичат гости. — Тя изсвири един акорд, намръщи се и вдигна ръце. — Като гледам отстрани, винаги ми се струва много по-лесно.

— Опитай този. — И той сложи ръце върху нейните, за да й сочи как да движи пръстите си.

— Така с по-добре. Само че не разбирам как с двете ръце едновременно може да свириш различни неща.

— То не се мисли предварително. Става от само себе си.

Рейчъл внимателно отдръпна ръце и ето че Ник започна да импровизира някакъв блус. Музиката проникна в него и той забрави, че се намира сред толкова хора. Дори кoгато стаята утихна, той продължи да свири, потопен в удоволствието да изтръгва звуци от редицата бели и черни клавиши. Когато свиреше, той не бе Ник ЛеБек, oтритнатият. Той бе друг човек, когото не познаваше напълнo, но мечтаеше завинаги да остане такъв.

Подхвана полузабравени мелодии, придавайки им своя собствена интерпретация, остави музиката да следва настроението му, което от блус премина към джаз и отново към блус.

Когато спря, ухилен до уши от самото удоволствие от свиренето, Зак сложи ръка на рамото му и това тутакси го върна в действителността.

— Къде си се научил да свириш така? — Неизразимо бе удивлението в гласа и очите на Зак. — Изобщо не съм знаел, че умееш.

Ник смутено сви рамене и избърса длани в панталоните си.

— Аз само така.

— Не беше само така.

Много предпазливо, като се опитваше да прецени какво точно иска да каже Зак, Ник вдигна очи.

— Не беше нищо особено.

Ухилен до уши, Зак поклати глава.

— Как само го каза, не било нищо особено. — През удивлението прозираше и огромната му гордост. — Беше страхотно. Наистина.

Задоволството от похвалата смути Ник дори повече от упрека, който бе очаквал. Едва сега осъзна, че всички мълчаливо се взират в него. Червенина плъзна по бузите му.

— Нали ти казвам, не беше нищо особено. Просто си поиграх.

— Имаш талант за тая игра. — Взел Кейти на ръце, Спенсър приближи до пианото. — Мислил ли си да учиш музика?

Зашеметен от въпроса, Ник втренчи поглед в ръцете си. Едно беше да седиш на масата срещу Спенсър Кимбъл и съвсем друго да говориш за музика с прочутия композитор.

— Не… искам да кажа, не съм мислил. Понякога просто свиря ей така, за удоволствие.

— Имаш дарба, а и слух. — Уловил погледа на Рейчъл, той й подаде детето и зае нейното място на пейката пред пианото. — Знаеш ли някоя мелодия на Мъди Уотърс?

— Ами да. Вие харесвате ли Мъди Уотърс?

— Че кой не ги харесва. — И той подхвана мелодията на баса. — Това можеш ли го?

— Да. — Ник сложи ръце върху клавишите и се усмихна. — Струва ми се, че да.

— Не е лошо — прошепна Рейчъл на Зак.

Той все така изумен зяпаше малкия си брат.

— Никога не ми е казвал. Нито дума. — Рейчъл посегна да хване ръката му и той сключи пръсти около нейните. — На теб сигурно ти е казал.

— Просто спомена и аз реших, че има начин да опитаме. Но не знаех, че е толкова добър.

— Наистина е добър, нали? — Преливащ от възторг, той целуна косите на Рейчъл. Ник бе твърде вглъбен в импровизацията, за да забележи, ала няколко чифта очи уловиха жеста. — Май ще трябва отнякъде да намеря едно пиано.

Рейчъл склони глава на рамото му.

— И аз тъй мисля, Мълдун.

 

Измина цяла седмица, додето успее да го уреди, а и се наложи отново да посегне към спестяванията си, но накрая Зак купи истинско пиано. С помощта на Рейчъл размести мебелите в апартамента, за да направи място.

Леко задъхана, опряла ръце на кръста си, тя огледа освободеното място близо до прозореца.

— Чудя се дали няма да е по-добре да го сложим ей там до стената.

— Вече три пъти променяш решението си. Край вече. — Той отпи голяма глътка студена бира. — За добро или лошо.

— Та ти не се жениш за глупавото пиано, просто му търсиш подходящо място. А аз си мисля…

— Продължавай да мислиш и това ще ти го излея на главата. — Той я хвана под брадичката и привдигна главата й, за да я целуне. — И пианото изобщо не е глупаво. Човекът ме увери, че е повече от добро за цената.

— Не започвай отново. — Рейчъл обви ръце около врата му. — Ник няма нужда от роял.

— Просто съжалявам, че не можах да му купя нещо по-добро.

— Мълдун. — И тя решително го целуна. — Правилно постъпи. Кога трябва да пристигне?

— Преди двайсет минути. — И той взе да крачи нервно напред-назад. — Ако ме провалят, след като едва успях да изкарам Ник навън за няколко часа…

— Всичко ще бъде наред — прекъсна го Рейчъл. — И според мен беше много хитро да го пратиш за ядки.

— Направо побесня. — Изтощен, Зак се отпусна на канапето. — Десет минути спори с мен, че не било негова работа да издирва изчезнала доставка ядки, след като бил нает да мие чинии.

— Като се върне, сигурно ще ти прости.

— Ей, вие — долетя мелодичният глас на Рио. — Тъкмо докараха едно чудесно пиано. Най-добре ще е да слезете сами да се уверите.

Рейчъл се постара да не пречи, макар че на няколко пъти, додето носачите се суетяха нагоре по стръмните стълби, без малко да предложи съвета си. Най-приятно й бе да наблюдава Зак, докато най-сетне инструментът зае мястото си и пристъпиха към акордирането. Зак се суетеше край пианото като квачка, току лъскаше някое невидимо петно, отваряше и затваряше капака на пейката.

— Чудесно е, дума да няма. — Рио скръсти огромните си ръце пред гърдите. — Хубаво ще е да чувам музика, додето готвя. Добре се грижиш ти за момчето, Зак. Ще излезе нещо от него, тъй да знаеш. Ще видиш. А сега ще приготвя нещо подходящо за случая. — Ухили се и смигна на Рейчъл. — Кога ще ми доведеш твоята майка, че да си поговорим за готвене?

— Скоро — обеща Рейчъл. — Ще ти донесе една стара украинска рецепта.

— Добре тогава! Аз пък ще издам тайната на моя сос за барбекю. Тая жена сигурно ще ми хареса. — Той се накани да се връща на мястото си тъкмо когато чуха Ник да тропа по стълбите. — Какво си се разбързал, момче? Някой да не ти е напълнил джобовете с врящи въглени?

— Проклети ядки — бе единственото, което процеди Ник, преди да блъсне вратата. Нахълта в апартамента, готов да се бие. — Виж какво, брат ми, следващия път, като поискаш някой да… — Всички думи излетяха от главата му, щом забеляза лъскавото пиано под прозореца.

— Извинявай, че те пратих за зелен хайвер. — Безкрайно смутен, Зак тикна ръце в джобовете си. — Исках да те няма тук, додето го наместим. — Изправи се на токовете на обувките си, изчакваше какво ще каже Ник. — Е, как ти се струва?

Ник преглътна мъчително.

— Какво си направил, под наем ли го взе?

— Купих го.

Ник усещаше как го сърбят ръцете да докосне клавишите, затова и той на свой ред ги пъхна в джобовете си. Рейчъл тайничко въздъхна. Двамата братя й заприличаха на изоставени кучета, които се чудят дали да се сбият, или да се сприятелят.

— Не биваше да правиш това. — Напрежението в гласа на Ник придаде резки, отсечени, нотки на тона.

— И защо не, по дяволите? — не му остана длъжен Зак. Свитите му юмруци вече личаха през плата на панталоните. — Това са мои пари. И реших, че ще е приятно тук понякога да звучи музика. Е, искаш ли да го пробваш, или не?

Болката постепенно нарастваше, притискаше стомаха, засядаше като гореща буца на гърлото. А той имаше нужда да се освободи от нея.

— Сетих се нещо — изръмжа Ник и се измъкна.

— Това пък как да го разбирам? — избухна Зак. Грабна бирата, сетне побърза да остави бутилката, преди да се е поддал на изкушението да я удари в стената. — Ако тоя недорасъл кучи син…

— Спри дотук. — Заповедта се изстреля от гърдите на Рейчъл в същия миг, когато юмрукът й удари гърдите на Зак. — Вас двамата наистина си ви бива. Той не знае как да каже „благодаря“, а ти от глупост дори не забеляза как без малко щеше да заплаче.

— Я не ме занасяй. Не видя ли как се държа?

— Идиот такъв! Та ти му поднасяш на тепсия онова, за което мечтае от години. И за пръв път може би някой близък се досеща какво е неговото съкровено желание. Той просто не знаеше как да реагира, Зак. Което може да се каже и за теб.

— Виж какво… — Зак изруга, защото усети, че в думите й има много истина. — И какво да правя сега?

— Нищо. — Хванала лицето му в шепи, тя се изправи на пръсти и го целуна. — Съвсем нищо. С него ще говоря аз, ясно ли е? — И тя тръгна към вратата.

— Рейчъл. — Зак пое дълбоко дъх, преди да направи крачка към нея. — Имам нужда от теб. — Проследи изненадата, прокраднала се в очите й, сетне вдигна ръцете й към устните си. — Може би и това не успявам да покажа.

— В това отношение добре се справяш, Мълдун — успокои го Рейчъл, макар да бе доловила как трепна сърцето й.

— Струва ми се, че не разбираш. Аз наистина имам нужда от теб.

— Нали съм тук.

— Въпросът е дали ще останеш тук, след като приключи изпитателният срок на Ник.

Сърцето й отказваше да се успокои.

— Разполагаме с още няколко седмици, преди да се наложи да се замисляме върху това, пък и… — Не избързвай, напомни й вътрешният глас. Добре си помисли. — Ник не е единствената ми грижа. — За кратък миг стегна пръсти около китката му, сетне се отдръпна. — Отивам да го потърся. А за другото ще говорим по-късно.

— Както кажеш. — Зак отстъпи крачка назад, затвори се в себе си. — Но според мен действително ще трябва да поговорим. И то скоро.

Рейчъл кимна и забърза надолу по стъпалата. Рио посочи някъде към предната част на бара и тя последва жеста му.

Откри по-малкия брат на тротоара, с все така пъхнати в джобовете ръце, зазяпан в следобедното оживление. И тя реши, че разбира какво чувства той в този момент. Как Закари Мълдун можеше да изпълни цялото ти същество и да разбие чувствата ти на пух и прах още преди да си усетил, че трябва да се отбраняваш.

Не му е времето сега, рече си тя. И отложи за по-късно анализа на собствените си чувства след като допусна Зак в живота си. Засега изцяло щеше да съсредоточи усилията си върху Ник.

Застана до него и отметна косите, спускащи се по раменете му.

— Добре ли си?

Той не я погледна дори. Продължи да наблюдава движението на коли и хора.

— Зашо направи така?

— А ти какво мислиш?

— За нищо не съм го молил.

— Най-хубавите подаръци са онези, за които не се сещаме да помолим.

Ник пристъпи от крак на крак, стрелна я с поглед.

— Ти ли го накара?

— Не. — Стараейки се да не губи търпение, тя хвана ръцете му и го извърна така, че да я погледне в очите. — Отвори очи, Ник. Нали видя каква бе реакцията му, когато те чу да свириш. Толкова се гордееше с теб, че изгуби ума и дума. И у него се появи желанието да ти подари нещо, което ти би оценил. Не го е направил, за да се чувстваш задължен, а защото те обича. Така постъпват близките в едно семейство.

— В твоето семейство.

— В твоето също — разтърси го Рейчъл. — И не подхващай оная версия, дето не сте били истински братя. Той те обича не по-малко, отколкото ти него. Зная какво означаваше за теб да се прибереш и вкъщи да те очаква пиано. Мама имаше същото изражение в онзи Ден на майката, но за нея бе много по-лесно да даде израз на чувствата си. А на теб ти липсва опит.

Ник затвори очи и опря чело в нейното.

— Не знам какво да му кажа. Нито как да се държа. Никой никога… никога не съм си имал близък човек. Като малък вървях по петите му като да беше магнит. И един ден той просто замина.

— Зная, Ник. Все пак припомни си, че тогава и той самият все още е бил дете. А сега никъде няма да замине. — Рейчъл го целуна първо по едната, после по другата буза, както мислеше, че би постъпила майка му. — Защо не вземеш да се върнеш и да направиш онова, което умееш най-добре?

— И какво е то?

— Свири по слух — усмихна му се тя. — Просто по интуиция. Хайде върви. Той просто ще се пръсне, ако скоро не те чуе да свириш.

— Ами… щом казваш. — Ник отстъпи крачка назад. — Ти идваш ли?

— Не, трябва да свърша някои неща. — По-точно казано, да размисля върху някои неща, поправи се наум Рейчъл. — Кажи на Зак, че ще се видим по-късно.

И ето че Ник се прибра, но тя остана на улицата. Просто стоеше на тротоара и наблюдаваше прозореца. Много скоро чу някъде от вътрешността да се носи музика.