Нора Робъртс
Съдружник по неволя (4)

ТРЕТА ГЛАВА

Макар да очакваше да й се стоварят куп неприятности, Рейчъл сериозно се зае с поставената задача. Предполагаше, че лесно ще се справи с натоварената програма, допълнителните часове, които трябваше да жертва за сметка на личния си живот, нацупената физиономия на Ник и неотслабващата му враждебност. Най-големи грижи обаче й създаваше принудителната близост със Закари Мълдун.

Не можеше да го изолира, нито пък бе в състояние да работи в негово присъствие. А задължението да прекарва почти целия ден в неговата компания увеличаваше напрежението до крайност.

Да можех само да не му обръщам внимание, мислеше си тя, като тръгна от спирката на метрото към своя апартамент след семейния неделен обяд. Ала ето че бе минала цяла седмица, а тя не успяваше да изпълни намерението си.

Мъжът беше груб, избухлив, а сигурно и агресивен, предположи тя. И в същото време очевидно беше загрижен за по-малкия си брат, щом като прие да се изръси с такава огромна сума, а и което бе по-важно — да отдели време и усилия, за да помогне на момчето. Когато не беше на работа, се обличаше в дрехи, които подхождаха повече на попаднат в панера за парцали, отколкото върху високата мускулеста фигура. И въпреки това апартаментът над бара беше подреден като кутийка. Безбройните противоречиви впечатления просто я объркваха. Зак непрекъснато търсеше повод да я докосне — по ръката, по косата, по рамото, — ала никога не прекрачваше границата, макар тя да очакваше сблъсъка.

Почти по същия начин флиртуваше и с клиентките, но по всичко личеше, че не отива по-далеч. Никога не беше се женил и макар да бе изоставял семейството си понякога с месеци, дори години, беше напуснал корабите, за да стъпи здраво на сушата, когато болестта бе повалила баща му.

В негово присъствие Рейчъл неизменно изпитваше раздразнение. От друга страна, тъкмо онова, което най-много я вбесяваше, предизвикваше тъй трепетно вълнение, та не можеше да е друго освен страстно желание.

Тя се опитваше да охлади поривите си, като си напомняше, че по принцип не се оставя да я управляват потребностите на плътта. Проявяваше страст, без съмнение. Когато ставаше дума за работата й, за семейството или амбициите й. Ала мъжете, макар да й бе приятно присъствието им и общуването с тях, досега не бяха се нареждали сред факторите от първостепенен интерес.

Сексът заемаше още по-незначително място в списъка на приоритетите. И тъкмо затова й бе крайно неприятно да признае обхваналата я раздразнителност.

Та що за човек бе Закари Мълдун в края на краищата и нямаше ли да е по-добре, ако се въздържи да го опознае отблизо?

Прекрачи от сянката под светлината на улична лампа, стресна се и без малко да извика.

— Къде си била, по дяволите?

— Аз… Мътните да те вземат, изплаши ме до смърт. — Измъкна треперещата си ръка от чантата, където държеше газов пистолет. О, колко мразеше да я стряскат по този начин. Мразеше да се чувства принудена да признае колко е уязвима. — За какво си се скрил тук?

— Теб търсех. Не се ли случва да си поседиш у дома?

— Нима не знаеш, Мълдун, моят живот е един безкраен купон. — Рейчъл изкачи стъпалата и пъхна ключа във външната врата. — Какво искаш?

— Ник избяга.

Рейчъл рязко спря на прага и той се блъсна в нея.

— Какво искаш да кажеш, как тъй избягал?

— Измъкнал се е през кухнята по някое време следобеда, когато Рио не е бил наблизо. Не мога да го открия. — Кипеше от гняв — насочен към Ник, към Рейчъл, към себе си, — та бе нужно да впрегне цялата си воля, за да не забие юмрук в стената. — Търся го вече пет часа.

— Разбирам. Не изпадай в паника. — Мозъкът й вече прехвърляше възможни начини на действие, докато прекосяваше тясната площадка в посока към асансьора. — Рано е още, едва десет е. Все пак той не е малко дете.

— Тъкмо в това е бедата. — Ядосан като че ли най-вече на себе си, Зак я последва в кабината. — Мисли се за прекалено голям. Накарах го да обещае, че ще ми казва кога излиза и къде отива. А сега май се е помъкнал при бандата.

— Не съм очаквала за един ден да скъса с тях. — Докато асансьорът пълзеше нагоре към четвъртия етаж, Рейчъл продължаваше да си блъска главата какво да предприемат. — Можем да тръгнем да го търсим напосоки из града, а можем и да повикаме на помощ тежката кавалерия.

— Кавалерия?

— Алекси — каза Рейчъл и тръгна по коридора.

— Без ченгета — отсече Зак, като хвана ръцете й. — Няма да пратя ченгета подире му.

— Алекси не е обикновено ченге. Той е мой брат. — Като се мъчеше да възпре желанието да избухне, Рейчъл издърпа пръстите си. — Не забравяй, че аз съм служител на съда. Ако Ник нарушава неговите разпоредби, не мога да си затворя очите.

— Няма да допусна отново да го тикнат в килията едва седмица, след като го измъкнах.

— Ние го идмъкнахме — поправи го тя и отключи вратата на апартамента си. — Щом не искаш нито помощта, нито мнението ми, не трябваше да идваш.

— Мислех, че двамата можем да го потърсим — мрачно отвърна Зак и я последва вътре.

Стаята не беше по-голяма от онази на Ник, ала тук определено се усещаше присъствието на жена. В обстановката нямаше нищо сладникаво. Ярки цветове по бухналите възглавнички, нахвърляни по канапето, недогорели ароматизирани свещи, поувехнали хризантеми в порцеланова ваза.

На едната стена бе окачено огромно огледало в бронзова рамка, което видимо се нуждаеше от освежаване. Погледа привличаше и немалка мраморна скулптура в единия ъгъл. На посетителя тя заприлича на русалка, излязла от морето. Имаше и други по-малки фигури, всички със свое страстно, едва ли не свирепо излъчване. Вълк от дърво, изправен на задните си лапи, сякаш всеки миг ще се откъсне от дъбовата стойка, преплетени закривени пръсти от бронз и мед, които внушаваха гледката на стихиен пожар, тънка и гъвкава коварна кобра от малахит.

По стените имаше и рафтове с книги, десетина фотографии в рамка… и всичко това наситено с уханието на жена.

Зак се почувства ужасно неловко. Пъхна ръце в джобовете си от страх да не събори някой от изящните свещници. Майка му много обичаше тия красиви вещи. Свещи и цветя, и сини купи от китайски порцелан.

— Ще направя кафе. — Рейчъл хвърли чантата си и премина в кухнята, свързана със стаята.

— Да. Добре. — Зак закрачи напред-назад, надникна през прозореца, намръщено разгледа семейните снимки и отново се върна до канапето. — Изобщо не разбирам какво се опитвам да направя. Какво ме кара да мисля, че мога да бъда баща на момче като Ник? Половината му живот е преминал без мен. Той ме мрази. И има право.

— Чудесно се справяш — окуражи го Рейчъл и взе да вади чашки и чинийки. — Не се опитваш да му бъдеш баща, държиш се както се държат братята. Ако те е нямало толкова време, то е било, защото си имал свой живот. Освен това той не те мрази. Ник е изпълнен с гняв и враждебност, но не и с омраза. А сега престани да се самосъжаляваш и извади млякото.

— Ти така ли провеждаш кръстосаните разпити? — Неспособен да реши дали изпитва удоволствие или раздразнение, Зак отвори хладилника.

— Не, в съда съм много по-непреклонна.

— Дума да няма. — Прегледал съдържанието на хладилника, гостът поклати глава. Кисело мляко, пръчка салам, сирене, няколко кутийки диетични сокове, кана бяло вино, две яйца, половин пакетче масло. — Не виждам мляко.

Рейчъл изруга, после въздъхна.

— Е, ще го пием черно. Вие с Ник да не сте се карали?

— Не… не повече от обикновено. Той ми се сопва, аз започвам да му крещя. Като го чуя, че ругае, не му оставам длъжен. Снощи може да се каже, че си поговорихме, гледахме и някакъв стар филм по телевизията, след като затворихме бара.

— О, това е напредък… — Тя му подаде фина чашка върху чинийка, която заприлича на играчка от детски сервиз в ръцете му.

— В неделя на обяд при нас идват цели семейства. — Зак обгърна чашката сякаш за да не счупя извитата дръжчица. — Към дванайсет влезе в кухнята. Предположих, че иска да свърши по-рано, тъй де, за да му остане малко свободно време. Аз се появих към четири. Рио не искаше да го издава, беше го прикривал близо час. Надявах се, че е излязъл да глътне въздух, но… И после тръгнах да го търся. — Зак допи кафето си, наля си още. — Доста го притиснах през последните няколко дни. Реших, че постъпвам правилно. При първото ми плаване командващ офицер беше капитан Блай. Мразех това копеле, дакато не проумях, че е успял да ни превърне в екипаж. — Зак се усмихна при спомена. — Дявол да го вземе, продължавах да го мразя, но винаги ще го помня.

— Престани да се обвиняваш. — Рейчъл неволно го докосна по ръката. — Ще си каже човек, че си го обесил на мачтата или както там се казва. Опитай се да запазиш спокойствие. Остави ме да се обадя на Алекси.

Мъжът не стана от мястото си, но личеше, че не го свърта. Чувстваше се като пълен идиот, както крепеше чинийката на коляното си, затова я остави на масата. Никъде не откри пепелник, затова потисна желанието да запали пигара.

Не слушаше какво говори Рейчъл, докато не я чу да повишава тон от безсилие. Усмихна се. Огън жена, каза си, изстрелва молби и заповеди като същински морски вълк. За Бога, той вече започваше да копнее за този гърлен, нетърпящ възражение глас. Колко пъти през последните няколко дни бе измислял повод да й се обади?

Твърде много, призна си безмълвно. Имаше нещо интригуващо в тази жена и той самият не знаеше със сигурност дали иска да избяга далеч, или да не се отделя от нея.

А всъщност в момента изобщо не биваше да мисли за собственото си влечение. Трябва да мисля за Ник, припомни си гузно.

Очевидно братът на Рейчъл нещо се противеше, ала тя не приемаше да й отказват. Когато премина на украински, Зак посегна и взе малахитовата кобра, поставена в центъра на масата. Полудяваше, като я чуеше да говори на украински.

— Така — заключи тя, доволна, че е притиснала брат си. — Приемам го като лична услуга, Алекси. — Засмя се с онзи жизнерадостен дълбок смях, който накара госта отново да застане нащрек. — Добре де, разбрах, и за старата още не съм ти се отплатила. — След миг затвори и кръстоса дългите си крака, обути в зелен копринен клин. — Алекси и партньорът му ще пообиколят, ще проверят и в известните ни скривалища на Кобрите. Ще се обадят, ако го открият.

— Значи ще чакаме?

— Да, ще чакаме. — Рейчъл се изправи и взе нов тефтер от чекмеджето. — За да ни мине по-лесно времето, можеш да ми разкажеш нешо повече за Ник. Спомена, че майка му починала, когато бил петнайсетгодишен. А баща му?

— Майка му не била омъжена.

Зак отново посегна за цигара, после хвана ръцете са една в друга. Доловила жеста, Рейчъл стана и донесе пепелник.

— Благодаря. — С въздишка на облекчение мъжът запали и по навик заслони пламъчето. — Надин била осемнайсетгодишна, когато забременяла, а въпросният тип изобщо не искал да се жени. Просто избягал и я оставил сама да се оправя. Тя родила детето, сама се грижила за него. Един ден дойде в бара да си търси работа. Татко я взе.

— На колко години беше Ник?

— Четири-пет. Надин едва свързваше двата края. Някой път не успяваше да осигури бавачка, татко й казваше да го доведе и аз се грижех за него. Добро дете беше — усмихна се Зак. — Тъй де, не плачеше. През повечето време просто те гледаше в очите, сякаш очакваше да го удариш. Пък беше и умен. Едва беше тръгнал на училище, когато се научи да чете, а и да пише на машина. И няколко месеца по-късно Надин и баща ми се ожениха. Татко беше двайсетина години по-възрастен от нея, но си мисля, че и двамата се чувстваха самотни. Майка ми беше починала преди десетина години. Надин и хлапето заживяха у нас.

— А ти как прие… Ник лесно ли се приспособи?

— Така ми се стори тогава. Та аз самият бях дете. — Подгонен от безпокойството той отново се изправи. — Надин се изтрепваше, за да няма недоволни. Такава си беше. А баща ми… не беше лесно да живееш с него, пък и барът му отнемаше много време. Не бяхме, да речеш, семейство като от илюстрациите на Норман Рокуел, но я карахме някак. — Хвърли поглед към снимките на нейното семейство, изненадан от чувството си на завист. — Не ми пречеше, че хлапето ми се върти в краката. Не много де. После постъпих във флотата, веднага щом завърших гимназия. То беше един вид семейна традиция. Когато Надин почина, за Ник стана много трудно. За баща ми също. Според мен от мъка си го изкарваха един на друг.

— Тогава ли започнаха неприятностите на Ник?

— Струва ми се, че и преди това се беше забърквал в разни каши, но след смъртта на Надин стана още по-лошо. Всеки път, когато се връщах, баща ми се оплакваше. Момчето не слушало, правело каквото поиска. Започнал да се мъкне с разни тъпаци. Сам си търсел белята, така ми говореше. А Ник тръшваше вратата и побягваше нанякъде. Ако му кажех нещо, казваше ми да вървя… Такава беше картинката.

Рейчъл смяташе, че правилно го разбира. Малко момче, нежелано за своя баща. Приема брата в новото семейство за свой идол, но скоро решава, че и той го е изоставил. Загубва майка си и заживява сам с един човек, който може да му бъде дядо, при това не му е никакъв роднина.

В живота му нищо не се повтаря така често, както случаите, в които му обръщат гръб.

— Не съм психолог, Зак, но според мен той се нуждае от време, за да повярва, че този път сериозно си намислил да бъдеш част от живота му. И не мисля, че е грешка да го държиш изкъсо. Това той може да разбере, а и да оцени след време. Навярно малко пресилваш нещата. — Тя въздъхна и остави бележника със записките. — Тук може би аз ще мога да помогна. Досега бях не по-малко груба от теб. Да опитаме с играта добро ченге — лошо ченге. Аз ще бъда добронамереният слушател. Повярвай, имам опит с буйни и лоши момчета, Израснала съм сред тях. Можем да започнем… — Телефонът иззвъня и тя грабна слушалката. — Моля? Да, добре. Така е добре. Благодаря ти, Алекси. — Забеляза облекчението по лицето на Зак още преди да затвори. — Засекли са го, като се връщал към бара.

Облекчението бързо премина в гняв.

— Само да го пипна…

— Просто ще го попиташ къде е бил — спокойно каза Рейчъл. — И за да бъда сигурна, че ще стане така, идвам стеб.

 

 

Ник се промъкна в апартамента на Зак. Реши, че много хитро е постъпил. Беше се измъкнал от кухнята без знанието иа Рио. Което не беше лесно, тук го следяха по-зорко и от надзирателите в затвора.

Радостта от бягството обаче много скоро се изпари. Зак никакъв не се виждаше и затова той си отвори бутилка бира. Беше му се приискало да се срещне с момчетата, да разбере какво става с бандата.

А те го бяха приели като аутсайдер.

Нямаха му доверие, мрачно заключи Ник, отпивайки от бутилката. Рийс бе решил, че щом са го пуснали толкова бързо, трябва да е пропял. Смяташе, че ще ги убеди в противното, но като разказа цялата история — как са го хванали и как накрая се озовал пред умивалника в бара на Зак, — всички до един му се изсмяха.

Това не бяха грубичките, но безобидни закачки от миналото. Сега чуваше само злобни подигравки. Ти Джей се хилеше като откачен, Рийс даваше тон на цялата банда както си играеше с автоматичния нож. Само Кеш бе проявил нещо като съчувствие, признавайки, че сигурно не му е леко.

Някой не си направи труда да обясни защо го бяха изоставили при появата на ченгето.

Когато си тръгна, той се отби при Марла. През последните няколко месеца тя бе неговото момиче и той не се съмняваше, че ще намери утеха и близост. Тя обаче беше излязла… с някой друг.

Ето че претърпя поредното разочарование. Нищо ново, каза си Ник. Ала нямаше какво да притъпи обидата.

По дяволите, нали момчетата трябваше да му бъдат като семейство. От тях очакваше да го защитят, а не да му обърнат гръб при първия сигнал за опасност. Беше убеден, че той самият никога не би постъпил по този начин. Вдигна празната бутилка и я захвърли в кофата. Приятно му стана, като чу как се натроши.

Като чу вратата да се отваря, той надяна на лицето си гримасата на отегчение и излезе от кухнята. Очакваше Зак, но не и Рейчъл. Усети неочаквано смущение, гореща вълна плъзна по страните му.

Зак свали якето си, като се питаше дали е успял да се овладее.

— Предполагам, имал си сериозна причина, щом си се измъкнал незабелязано — рече той.

— Исках да изляза на въздух. — Ник извади цигара, драсна клечка кибрит. — Да не е забранено?

— Имахме споразумение — с равен глас произнесе Зак. — Бяхме се разбрали да ми се обаждаш, преди да излезеш.

— Грешиш, мой човек. Споразумението беше твое. Пък аз си мисля, че това е свободна страна и всеки може да излиза, когато пожелае. — Махна с ръка към Рейчъл. — Юристката си довел да ме съди или какво?

— Виж какво, хлапе…

— Не съм хлапе — сопна се Ник. — На моите години ти си ходеше където си поискаш.

— На твоите години обаче не бях крадец. — Кипящ от гняв, Зак пристъпи напред. Рейчъл сграбчи ръката му.

— Защо не ми донесеш чаша вино, Мълдун? Предпочитам същото като онази вечер. — Той се опита да я отблъсне, но безуспешно. — Искам една минута насаме с моя клиент, тъй че можеш да не бързаш.

— Чудесно — отсече мъжът и тръгна към вратата. — Каквото и да ти каже, приятелче, другата седмица си арестуван в кухнята. Ако пак се опиташ да избягаш, ще накарам Рио да те върже с верига за умивалника. — След което си достави удоволствието да тресне вратата.

Ник дръпна още веднъж от цигарата и се стовари в канапето.

— Дай му само да приказва — промърмори. — Винаги си е въобразявал, че може да се разпорежда с мен. Няма си идея, че от години съм самостоятелен човек, крайно време е да му стане ясно.

Рейчъл седна до него. Не си направи труда да отбележи, че усеща миризмата на бира, а по закон е все още непълнолетен. Защо ли Зак не бе забелязал горчивата потребност в очите на Ник? Защо и на нея самата бе убягнала?

— Не ти е лесно, да те докарат тук, след като преди си живял самостоятелно.

Гласът й бе кротък, лишен от упрек. Ник присви очи срещу дима.

— Да — рече той предпазливо. — Ще изкарам някак два месеца.

— Аз за пръв път се изнесох от къщи, когато бях малко по-голяма от теб. Бях много развълнувана, и уплашена, и самотна. А за нищо на света нямаше да призная, че ми е самотно. Имам двама по-големи братя. Те непрестанно ме проверяваха. Което ме докарваше до бяс, но пък се чувствах в безопасност. И досега продължават да ми досаждат, но аз намирам начин да се справя с тях.

Ник се втренчи в огънчето на цигарата.

— Той не ми е истински брат.

О, Господи, колко е млад, помисли си тя. И много, много тъжен.

— Предполагам, зависи как възприемаш думата „истински“. — Сложи ръка на коляното му в очакване да я отблъсне, но той само премести поглед върху пръстите й. — За теб ще е по-удобно да повярваш, че не го е грижа за теб, но ти не си глупав, Ник.

На гърлото му заседна гореща буза, която той отказваше да признае, че се дължи на напиращите сълзи.

— За какво да го е грижа? За него аз нищо не означавам.

— Ако беше така, нямаше да ти крещи толкова много. Повярвай ми, в моето семейство всеки крясък е знак за предана любов. Той иска да те предпази…

— Мога и сам да се пазя.

— То е ясно — съгласи се тя. — Но всеки от нас понякога се нуждае от помощ. Той няма да ми благодари, че ти го казвам, но според мен е важно да го знаеш. — Изчака момчето отново да вдигне очи. — Трябвало е да вземе заем, за да изплати щетите по делото.

— Глупости — избълва Ник с отвращение. — Тая лъжа той ли ти я каза?

— Не, сама проверих. Както изглежда, болестта е стопила доста от спестяванията на стария Мълдун, както и от тези на сина му. Зак е успял да закрепи бизнеса в бара, но действително нямаше достатъчно, за да покрие разходите. Ако не го е грижа за някого, човек не си създава излишни трудности.

Гадната болка в стомаха накара Ник да стъпче цигарата.

— Просто се чувства задължен, това е.

— Може би. И така да е, ти, струва ми се, все пак му дължиш нещо. Поне малко отстъпчивост през следващите няколко седмици. Днес, като дойде, видях колко е уплашен. На теб сигурно и на това не ти се иска да повярваш.

— Зак никога от нищо не се е плашил.

— Е, не ми го е казал с думи, но според мен беше си помислил, че си избягал и никога повече няма да те види.

— Че къде мога да ида, дявол да го вземе? Няма при кого… — Млъкна, засрамен от признанието, че няма при кого да отиде. — Договорихме се — процеди. — И аз няма да се отметна.

— Радвам се да го чуя. И няма да те питам къде си бил — добави Рейчъл с усмивка. — Ако чуя отговора, трябва да го включа в доклада за съдия Бекет, а аз предпочитам да не го зная. Затова ще приемем, че си излязъл да се разтъпчеш. Може пък следващия път, като ти се прииска да излезеш, да ми се обадиш.

— Защо?

— Защото знам как се чувства човек, като му се прииска да избяга. — Изглеждаше толкова нещастен, че Рейчъл неволно прокара пръсти през косата му, като я отметна от лицето. — Горе главата, Ник. Освен това не е престъпление да се сприятелиш с адвоката си. Какво ще кажеш? С малко помощ от твоя страна и ако се постараеш да не ядосваш Зак, ще гледам и аз да му внуша да не се заяжда е теб. Знам безброй изпитани номера да попречиш на по-големия си брат да ти се бърка в живота.

Уханието й просто прикова сетивата му. Не разбираше защо досега не бе забелязал колко красиви са очите й. Дълбоки, широко отворени, нежни.

— Може някой път заедно да излезем.

— Дадено. — Предложението изтълкува като макар и малка проява на доверие и затова се усмихна. — Рио готви страхотно, но все пак човек трябва от време на време и пица да похапва, нали?

— О, да. Значи мога да ти се обадя?

— Разбира се. — И тя лекичко стисна ръката му. Когато почувства неговата ръка върху своята, остана някак изненадана. В този момент Зак бутна вратата и Ник подскочи като пружина.

Зак подаде на Рейчъл виното, а на Ник — бутилка слаба бира, която бе прихванал с един пръст. Бавно отвори бутилката, която бе донесъл за себе си, и попита:

— Консултацията приключи ли?

— Засега, да. — Рейчъл отпи от чашата си и въпросително изгледа момчето.

Не му беше лесно, особено след онова, което тя му бе разкрила, но все пак срещна погледа на брат си.

— Извинявай, че не се обадих.

Зак остана като гръмнат и едва не се задави.

— Няма нищо. Ще ти направим разписание, та да имаш повече свободно време. — Ами сега какво да кажа? — запита се безмълвно. — Знаеш ли… Рио май има нужда от помощ в кухнята. Обаче в неделя обикновено приключваме по-рано.

— Няма проблеми. — Ник тръгна към вратата. — До скоро, Рейчъл.

Когато останаха сами, Зак се тръшна на канапето.

— Ти какво, да не си го подложила на хипноза?

— Не бих казала.

— Е какво тогава?

Рейчъл въздъхна, доволна от себе си.

— Това беше поверителен разговор. Той просто има нужда някой от време на време да поласкае нараненото му самочувствие. Може и да не сте истински братя в техническия смисъл на думата, но по характер много си приличате.

Зак се отпусна и сложи ръка на облегалката на канапето, за да може да докосне косата й.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Ами и двамата сте избухливи и твърдоглави. Което не ми беше трудно да схвана, защото ми е от дете познато. — Наслаждавайки се на виното и настъпилото спокойствие, тя затвори очи. — Не обичате да признавате, когато сте сбъркали, а предпочитате с юмруци да решавате проблемите, вместо да потърсите разумен изход.

— Искаш да кажеш, че това е недостатък?

— Нека ги наречем личностни отлики. В моето семейство гъмжи от страстни натури. А такава натура обикновено се нуждае от отдушник. Сестра ми Наташа първо го откри в танците, после в собствения бизнес и семейството. Брат ми Михаил има своето изкуство. Алекси се е втурнал да изтреби злото, а аз имам правото. Ако правилно виждам нещата, ти си имал флотата, а сега този бар. Ник още не е намерил своя отдушник.

Зак прокара пръст по трапчинката на тила й, усети пробягалата по тялото й тръпка.

— Ти наистина ли смяташ, че правото служи за отдушник на страстта?

— Такъв е моят подход. — Рейчъл отвори очи, ала усмивката й се стопи. Лицето му бе твърде близо до нейното, ръцете му обхващаха раменете й. Предупредителната камбанка бе позакъсняла да й даде знак. — Трябва да се прибирам — изрече бързо. — Утре в девет имам дело.

— След минута тръгвам да те изпратя.

— Знам си пътя, Мълдун,

— Ще те изпратя — повтори той и нещо в тона му подсказа, че няма предвид да я придружи само до вратата. Взе чашата от ръцете й и я остави встрани. — Говорехме за страстни натури. — Пръстите му продължаваха да се ровят в косите й. — И за шанса да намериш отдушник.

Автоматизиран неволен жест я накара да го удари в гърдите, ала това не му попречи да се приближи.

— Дойдох тук, за да ти помогна, Мълдун — напомни му тя, когато устните му бяха на милиметри от нейните. — А не за да си играем игрички.

— Просто проверявам теорията ти, защитник. — Лекичко захапа долната й устна, после отново и отново. Когато този лек допир накара кръвта му да закипи, жадно притисна устни в нейните.

Тя можеше да го спре. Мога, разбира се, повтаряше си отново и отново. Знаеше как да се брани срещу нежелани атаки. За беда нямаше и най-малка представа как да се брани срещу това нападение, което искаше против желанието си.

Устата му беше тъй… жадна. Нетърпелива. Ненаситна. Зачуди се дали няма в един миг цяла да я погълне. Устните, езикът му, зъбите… просто я опустошаваха. Ако бе имало момент, кратък промеждутък между два удара на сърцето, когато е могла да се отдръпне, той бе преминал неусетно и ето че сега я погълна горещата вълна на неговото, а може би нейното желание. Едно дълго протяжно стенание и тя полетя в пропастта, като го повлече след себе си.

Беше очаквал да го удари, да го одере с нокти. И щеше да приеме подобна реакция, щеше да се застави да приеме това мимолетно изкусително преживяване. Той беше мъж, чиито желания не знаеха граници, ала в същото време никога не приемаше онова, което не му се предоставяше с цяло сърце.

Ти не му предложи сърцето си. Тя просто се взриви. В онзи безкрайно кратък промеждутък преди устните му да покрият нейните, той бе съзрял пожара в очите й, онзи мрачен летлив пламък, който олицетворяваше страстта. Когато целувката премина от боязливо опипване на почвата в объркващо пътуване към неизвестността, тя бе откликнала, завличайки го все по-надълбоко в окази бездна от желание, към която сам се бе втурнал.

Стенанието. То бе преминало като ток по гръбнака му, това вълшебно промъркване, което означаваше едновременно капитулация и очакване. Дори когато отмина, тя остана вкопчена в него, притиснала своето прекрасно гъвкаво тяло в неговото, изпепеляваща цялото му същество.

Чу излязлата с дъха му клетва, усети да притиска с гръб възглавниците на канапето, когато той я отмести. В един безумен миг всичко в нея крещеше: Да! Това искаше тя, този лудешки вихър от усещания, безпаметното сливане на плътта. Сетне устните му се плъзнаха надолу, обгаряйки нежната кожа на шията, тялото и се изви като струна от копнеж да се слеят.

И ето че той произнесе името й. Издиша го. Шокът от това, което чу, я върна в действителността. Та тя се намираше на канапето в чужд апартамент с мъж, когото едва познаваше.

— Не. — Ръцете му пълзяха по тялото й, без малко отново я да я увлекат в бездната. Отчаяна, че не ще устои, тя го блъсна. — Престани. Казах, не.

Той бе останал без дъх. Ако някой бе опрял пистолет в слепоочието му, не би помръднал. Ала това „не“ го накара да спре. Съумя да вдигне глава и безразсъдният блясък в очите му я накара да потръпне.

— Защо?

— Защото това е лудост. — Господи, все още усещаше вкуса на устните му, а желанието за близост заплашваше да я докара до умопомрачение. — Пусни ме!

Би могъл да я удуши, задето го караше да й се моли.

— Както кажете, мадам. — Стисна треперещите си ръце в юмруци. — Ако правилно съм запомнил, сама каза, че не обичаш игрите.

Рейчъл се чувстваше унизена, гневна и неудовлетворена. И най-доброто прикритие й се стори ядовитият изблик.

— Точно така, не ги обичам. Ти сам ми се натрапи. Простата истина е, че не проявявам интерес.

— Сигурно затова ме целуна тъй, че дори зъбите ме заболяха.

— Ти ме целуна. — И тя го смушка с пръст. — И понеже си толкова силен, не успях да ти попреча.

— Една кратка сричка свърши работа — напомни й той и запали цигара. — Нека бъдем искрени, госпожице адвокат. Исках да те целуна. Искам го, откакто те видях да седиш като кралица в онзи опушен участък. Е, може би ти не изпитваш същото, но съм сигурен, че когато те целунах, ти ми отвърна.

Понякога отстъплението бе най-добрата защита. Рейчъл грабна чантата и сакото си.

— Вече е свършено, тъй че не си струва да го обсъждаме.

— Грешиш. — Зак й препречи пътя. — Можем да го обсъдим по пътя до твоя дом.

— Не искам да ме изпращаш. Забранявам ти. — От очите й хвърчаха искри, когато се опита с едно движение да си облече сакото. — А ако настояваш до самия апартамент, ще поискам да те арестуват за нападение.

Той леко я хвана за ръката.

— Само опитай — изръмжа.

Рейчъл направи онова, което бе пожелала още първия път, когато го погледна. Заби юмрук в стомаха му. В един миг той не успя да си поеме дъх, примижа от болка.

— Първия път ти пускам аванс. А сега пеша ли ще идем до метрото, или ще те нося?

— Какво ти става? — кресна тя. — Ти не приемаш ли да ти откажат?

Без малко да я притисне до вратата и да я целува, додето се отпусне бездиханна.

— Ако беше така, сега нямаше да съм толкова бесен, та ми се струва, че цялата седмица мога да преживея само под леден душ. — След което рязко отвори вратата. — Тръгваш ли, или на гръб да те нося?

Рейчъл вирна брадичка и мина край него, без да го поглежда.

Нямаше как, остави се да я придружи. Но се зарече, че няма да му проговори за нищо на света.