Айрис Йохансен
Богатият варварин (9)

ОСМА ГЛАВА

Тес дочу в съня си гласове и внезапно топлината сякаш се оттегли от нея. Тя усети, че Гален става от дивана, и недоволно измърмори нещо.

— Всичко е наред. Заспивай.

Тес отвори едното си око и забеляза Саид, който стоеше до дивана и се стараеше да не я поглежда.

— Какво има?

— Саид казва, че Калим иска да ме види — отвърна Гален и спусна краката си на пода.

Тес погледна към прозореца. През решетките се процеждаха първите розовеещи лъчи на зората. Бяха се върнали в двореца едва в полунощ, така че не бяха спали повече от няколко часа.

— Сега ли?

— Казал, че е спешно.

Тя се облегна на лакът.

— Къде е той?

— В антрето — отвърна той и направи пауза. — Не се тревожи. Няма да го пусна да влезе в твое присъствие. Аз ще отида при него.

— Защо? Този мъж може да не ми харесва, но аз не съм такава, че да крия лицето си всеки път, когато той се появи пред мен.

Погледът му се премести върху голите и гърди, очертани под копринения чаршаф.

— Не се опитвах да скрия лицето ти. Просто си помислих, че може би ще се чувстваш… уязвима.

— Искаш да кажеш — победена — поклати глава тя — Грешиш. Никой не ме е победил. Нито ти, нито Калим. Аз само спазих облага и в това няма нищо унизително — безгрижно махна с ръка тя. — Кажи му да влезе Саид.

— Радвам се, че ми показа грешката — мрачно каза Гален. Кимна на Саид, легна обратно и се уви в чаршафа. Покри голата й ръка и дръпна завивката чак до лицето й.

— Надявам се, че нямаш нищо против, ако възразя да се показваш в този вид пред друг мъж. Откривам, че изпитвам някакво примитивно чувство за собственост.

Тя сви вежди и го погледна с недоумение.

— Нямам нищо против, но не разбирам. Има ли причина да чувстваш…

— Съжалявам, че ви безпокоя, господарю — Калим влезе в стаята и се отправи към тях. — На хълмовете е имало боеве. Пристигна пратеник от селището Ел Сабир.

— Ел Сабир ли?! — подскочи в леглото Гален. — Кой ги е нападнал?

— Не знаят — поколеба се Калим. — Може да е бил Тамар.

— Толкова далеч на юг? — Гален поклати глава. — Никога преди не е атакувал Ел Заланд.

Калим сви рамене.

— Според описанието водачът им много прилича на него. Освен злато, е откраднал жени и коне и като че ли доста усърдно е подбирал конете. Знаеш каква страст изпитва Тамар към хубавите коне.

— Кой донесе това съобщение?

— Юсеф — Калим внимателно избягваше погледа на Тес. — Не е бил в селището по време на нападението, но е пристигнал там малко след това Според него описанието на водача отговаря на Тамар.

Гален се усмихна иронично.

— Не е нужно да си толкова дискретен, Калим Уверявам те, че Юсеф не е бил с жена ми вчера.

Калим кимна безучастно.

— Не съм и помислял, че ще остане в това цветущо състояние, ако е било така.

— Точно така — потвърди Гален, стана и протегна ръка към наметалото, което Саид бързо му подаде. — Оказа се, че господарката не е харесала Юсеф, а къщата му. Нуждаела се е от висок покрив, откъдето да пуска гълъба си.

Калим премига.

— Гълъб ли?

— Всъщност гълъбът е на Вайян. Обучаваме го да… — Тес млъкна. Защо трябваше да дава обяснение на Калим? Тя се обърна към Гален. — Къде е това Ел Сабир?

— Това е едно от селищата, които охранява златните мини на хълмовете. Ел Сабир е едно от васалните племена на Ел Заланд — Гален пое чашата с вино, която Саид му подаде. — Намира се на четири часа път оттук — отпи една глътка и се обърна към Калим. — Какви са последиците?

— Шестима убити — Калим направи пауза. — Между тях и едно дете. Малкият син на Ханал.

Гален изруга.

— Господи, кога ще свърши всичко това? — подаде чашата на Саид, обърна се и се отправи към тоалетната стая. — Тръгваме след половин час Събуди мъжете — каза той и изчезна, следван от Саид.

Калим се запъти към вратата, след това спря и бавно се обърна към Тес.

— Сгреших ли? — попита колебливо той.

Тес го наблюдаваше, без да отговори.

— Трябваше да се защитаваш. Трябваше да ми кажеш…

— Че не съм лека жена ли? Защо трябва да се оправдавам пред теб? Защо трябва да ме е грижа какво си си помислил? — тя повдигна брадичка. — Знаех, че не можеш ла ми бъдеш приятел.

— Може би не мога да ти бъда приятел, но никога не съм искал да навредя на невинна жена — наведе глава той в учтив поклон. — Съжалявам, ако моите действия са ти причинили незаслужена болка. Дължа ти извинение.

Тес се вгледа с изненада в него. Калим беше много горд и тя не бе очаквала от него да се извини. Той несъмнено имаше много по-сложен характер и бе много по-малко арогантен, отколкото си бе мислила. Обърна се и го погледна с любопитство.

— Не е само за това, че съм от Запада, нали? Ти не ме харесваш.

— Нямам право да не те харесвам. Ти си господарката. Аз съм длъжен да…

— За бога, престани! — намръщи се тя. — Кажи ми истината.

Той отвори уста, но не пророни дума. Накрая рязко каза:

— Не че не те харесвам. Страхувам се от теб.

Преди тя да бе успяла да се съвземе от силната изненада, той се обърна на пети и излезе от стаята.

Тес се загледа във вратата. Неговите думи я бяха слисали не само със смисъла си, но и с признанието, което носеха. Калим представляваше всичко, което беше чуждо и забранено за нея в Заландан, и все пак за един миг откри нещо уязвимо и чувствително зад гордостта и ледената маска, която никога не слизаше от лицето му.

Може би тя неоснователно очакваше от тези хора да я посрещнат топло, след като не бе направила нищо, с което да заслужи тяхната обич. Откакто дойде в Заландан, не направи никакъв опит да опознае хората от Ел Заланд. Играеше си с гълъби яздеше Павда и търсеше развлечения единствено за себе си, сякаш бе дете.

Гален се появи напълно облечен на вратата и застана пред нея.

— Ако всичко върви добре, ще се върна утре сутринта. Бог ми е свидетел, изобщо не съм сигурен какво ще заваря. Може би ще остана часове в шатрата за племенни съвети, докато ги убедя да не влизат в бой. Не излизай от града, макар и да се съмнявам, че Тамар е някъде наблизо. Обикновено след нападение отнася плячката в собственото си селище, но не е нужно да се поемат излишни рискове.

Гален се отправи към вратата.

— Почакай! — извика Тес. — Искам да дойда с теб.

Той поклати глава.

— Това пътуване няма да бъде приятно. Няма да има шатри, нито сатенени възглавници. Ще пътуваме бързо и ще спим на земята.

— Зная, но все пак искам да дойда.

Той я погледна изпитателно.

— Защо?

— Не зная… — тя овлажни устни с език. — Мисля, че може да науча… — Тес поклати глава и повтори безпомощно: — Не зная.

— Ще видиш неща, които няма да ти харесат.

Тя кимна. Ръката й здраво стисна чаршафа, който покриваше тялото й. Платът беше мек и гладък, както и животът й, откакто бе пристигнала в Седикхан. Но в тази страна имаше и други, груби платове и хора, които тя все още не познаваше.

— Може ли да дойда с теб?

Той кимна рязко.

— Имаш право да знаеш защо те доведох в Седикхан. Облечи се. След половин час ще се видим на двора.

 

 

Огънят бе потушен в селището Ел Сабир, но пламъците бяха оставили опустошения след себе си.

Тес усети пушека от две мили разстояние. Очите я засмъдяха, докато яздеше до Гален през селището, но тя не знаеше дали причината бе в пушека или в напиращите сълзи. Повече от половината шатри бяха изгорени и сърцето я болеше, когато гледаше как цели семейства се ровеха из почернялата си покъщнина опитвайки се да спасят някоя тенджера, легло или сламена кукла.

— Трябвало ли е да изгарят шатрите? — попита Тес.

— Не — мрачно отвърна Гален. — Вероятно се е наслаждавал на гледката — той спря пред една разкъсана и обгорена шатра. — Това е шатрата на Дала, майката на убитото дете. Може да не влизаш с мен.

— Ще вляза.

Гален скочи на земята, мина отстрани и й помогна да слезе от Павда.

— Ще съжаляваш.

Тес наистина съжали. В момента, в който влезе в шатрата, тя съзря детето. Малкото момченце, което лежеше на дивана, бе на не повече от три години. Дългите му извити мигли се бяха отпуснали спокойно, а бузките му все още пазеха розовия цвят на детството. Сякаш бе заспало, но сънят не можеше да предизвика тази трагична тишина. До него бе коленичила млада слаба жена. Тя самата като че ли неотдавна се беше разделила с детството, но когато вдигна очи, за да ги погледне, в тях се бе промъкнала старостта.

— Скърбя заедно с теб, Дала — нежно каза Гален. — Мога ли да ти помогна с нещо?

Жената поклати глава.

— Те го убиха, господарю — прошепна тя. — Те го стъпкаха, като че ли е куче, което се е изпречило на пътя им.

Гален стисна рамото на жената.

— Те го видяха — жената заклати глава като замаяна. — Те го видяха и не се отбиха от пътя си. Той беше едва на три години, господарю.

— Къде е мъжът ти?

— С другите мъже е в шатрата за племенни съвети — отвърна тя. Очите й бяха пълни със сълзи. — Не може да го гледа — тя протегна ръка и погали къдравата главица. — А аз не мога да откъсна очи от него.

Тес погледна жената и някаква буца заседна в гърлото й. Искаше да избяга далеч от това място, в което витаеше смъртта и неутешимата скръб. Боже господи, всичко я болеше!

— Ще го изпратя при теб — каза Гален.

Жената поклати глава.

— Трябва да приготвя сина си, за да бъде погребан. Мъжът ми чувства моята болка толкова, колкото и своята. Точно сега не може да понесе и двете.

— А жените от селото?

— Те имат семейства, за които да се грижат. Сега не удобно ла ги безпокоя.

— Аз ще остана — Тес разбра какво бе казала едва след като думите бяха произнесени. Тя направи крачка напред и коленичи до жената. — Ако ми позволите? — Господи защо бе казала това?! Тя нямаше никакво желание да стои тук.

— Нямам нищо против — отвърна жената, без да сваля поглед от детето си. — Както желае господарят.

— Искаш ли ла останеш? — тихо попита Гален.

— Не — гласът й трепереше, — но трябва да остана.

Гален я погледна внимателно и кимна.

— Ще оставя Саид пред шатрата. Ако имаш нужда от нещо, изпрати го да ме повика.

Тя не можеше да откъсне поглед от лицето на детето. Господи, та то беше почти бебе! Как ли щеше да се чувства, ако беше нейно?

Гален се поколеба и тя усети погледа му върху себе си.

— Върви — прошепна тя. — Тук не можеш да направиш нищо.

Тес чу как той тръгна и след миг почувства струя свеж въздух, който се промъкна, когато Гален повдигна покривалото на входа. След като покривалото се спусна отново, тя остана безмълвна за миг. Какво трябваше да прави сега? Дала изглеждаше като вцепенена от скръб, а самата тя никога не бе проявявала състрадание към някого. Все пак трябваше нещо да направи.

Много добре. Тя не беше състрадателна към хората, но затова пък познаваше конете. Реши да се отнася с Дала така, както се беше отнасяла с животните. Дала бе сломена и единственото нещо, което й се искаше да направи, бе да легне и да се стопи от скръб. Но ако болен кон се остави да легне това би го довършило. И така, Тес прецени, че трябва да накара жената да се движи.

Тя протегна ръце и леко разтърси нежните й рамене.

— Зная, че не е справедливо, но ти трябва да ми помогнеш.

Жената вдигна очи и я погледна безизразно.

— Какво?

— Искам да ти помогна, но не зная как. Какво е първото нещо, което трябва да направим?

Временно извадена от унеса си, жената се размърда, за да отговори на Тес. Тя разтърка слепоочието си и колебливо каза:

— Първо трябва да го изкъпем.

Тес кимна.

— Ще кажа на Саид да донесе вода — тя се изправи и тръгна към входа на шатрата. — Да, това звучи разумно.

Но какво можеше да е разумно в този свят, в който се убиваха невинни деца?!

 

 

Тес остана в шатрата на Дала до залез слънце. Когато тя излезе, Саид моментално стана на крака.

— Цял ден нищо не сте хапнали. Построихме си собствен лагер до потока и наоколо открихме достатъчно дивеч за задушено. Да ви донеса ли нещо, Мейджира?

— Не сега — отвърна тя. Беше прекалено разстроена и уморена, за да мисли за ядене. — Къде е съпругът ми?

Той кимна към една голяма шатра на няколко стотин метра от мястото, където се намираха.

— Все още е в шатрата за племенни съвети.

— Заведи ме при него.

— Не е прието жена да безпокои…

Тя го погледна. Ръцете й се свиха в юмруци.

— Дявол да го вземе, нямам никакво намерение да преча на скъпоценния съвет на мъжете! Макар че един господ знае защо жените нямат думата в тези съвети, след като колят децата им като… — тя спря и се обърна. Саид не беше виновен, че светът е несправедлив към жените. Или може би вината беше негова и на Гален, и на баща й, и на всички мъже, които караха жените да раждат деца, а след това не успяваха да им осигурят безопасен свят, в който да ги възпитават. Тя мина покрай Саид и се отправи към шатрата, където се провеждаше съветът. — Ще изчакам, докато събранието приключи, но трябва да говоря с Гален колкото е възможно по-скоро.

За нейна голяма изненада Калим не беше вътре, а седеше с кръстосани крака на земята пред шатрата и чакаше.

— Защо не присъстваш на срещата? Мислех, че Гален има нужда от твоята подкрепа.

Калим поклати глава.

— Аз съм роден тук и отгледан от тези хора. Всички знаят, че няма да запазя самообладание.

Тес погледна мрачно развалините наоколо.

— А той може ли?

— И за него не е лесно — отвърна Калим и по лицето му пробягна сянка. — Но той е по-силен от нас.

— Бедното дете! — въздъхна тя и в очите й отново засвяткаха гневни искрици. — Не съм сигурна дали самата аз няма да тръгна след Тамар.

— О, каква жестокост — промълви Калим и горчиво се усмихна. После усмивката му се стопи и Тес почувства, че той отново се отдръпна от нея. — Защо си тук? Мога ли да ти помогна с нещо?

— Можеш да извикаш от съвета мъжа на Дала и да го изпратиш при нея — Тес уморено прокара пръсти в косите си. — Направих всичко каквото можах. Тя има нужда от него.

— Ханал няма желание да…

— Боже господи! — избухна Тес. — Не ме интересува какво желае! Тя ще погребе сина си утре, а сега се нуждае от баща му. Трябва ли да вляза и аз да го доведа?

За момент той я изгледа безизразно, после се обърна и се отправи към спуснатото покривало на шатрата.

— Не, това не е необходимо. Аз ще вляза, ще го намеря и ще се погрижа да отиде при нея.

— Ще го направиш ли?

— Защо изглеждаш толкова изненадана? Как може дивак като мен да пренебрегне мъдростта на една жена от Запада?

Тя не обърна внимание на подигравателния тон в гласа му.

— Защо го правиш?

Калим я погледна през рамо.

— Защото си права — отговори просто той. — Ханал няма право да се отдава на собствената си мъка, да мисли за отмъщение и да не дава покой на близките си.

Калим постъпи много добре, като се съгласи да действа. Няколко минути по-късно тя го видя как изблъска един намръщен млад мъж от шатрата и го поведе към дома на Дала, като ту го буташе, ту го водеше.

— Какво има?

Тя се обърна и видя Гален.

— Защо Калим дойде за Ханал?

— Защото му казах, че ако не го направи, аз сама ще вляза и ще го изведа — отвърна Тес. — Дала се нуждае от неговото присъствие.

— Как е тя?

— Малко по-добре, струва ми се. Отнасях се към нея като към кон и, изглежда, че…

Той премигна.

— Като към кон ли?

— Ами, накарах я да се движи непрекъснато.

За миг напрежението и умореният израз на лицето му изчезнаха и вместо тях се появи усмивка.

— Много умно от твоя страна.

— Не зная колко е умно, но за нищо друго не успях да се сетя.

— В подобни ситуации обикновено инстинктите помагат.

— Така ли? — поклати глава тя. — Не знаех. Никога не съм попадала в такава ситуация. Но все пак се справих добре. Мисля, че сега Ханал може да помогне на Дала повече от мен. Не е трябвало да напускаш съвета.

— Справила си се отлично — каза той. — А що се отнася до съвета, оставих ги да се покарат малко — гласът му бе натежал от умора. — Ще се върна по-късно при тях — той я хвана за ръката и я поведе към лагера на Ел Заланд в другия край на селището Ел Сабир. — Тук е много по-зле, отколкото си мислех. Ще наредя да приготвят нещо за ядене и ще те изпратя обратно в Заландан заедно с Калим.

— Саид вече е приготвил яденето — поклати глава тя. — Аз няма да се върна. Обещах на Дала, че ще бъда тук, за да се сбогувам със сина й — тя обходи с поглед изгорелите шатри. — Един бог знае колко много работа ни чака.

— Теб ли?

— А защо не? Нали аз съм тук. Защо да не бъда полезна с нещо? Трябва да изпратим някого в Заландан за храна и други провизии, а аз мога да обходя всяко семейство и да определя от какво и колко има нужда — сви рамене тя. — Освен това ще бъде добре за Дала да е заета с нещо след погребението, а не мога да разчитам на мъжа й. Мисля, че ако й покажа, че имам нужда от нейната помощ, тя ще оздравее по-бързо.

— За всичко си помислила — възкликна Гален и се загледа в нея. — Все пак мисля, че това не е твоя грижа. Не е нужно да вземеш участие и ти.

— Но те имат нужда от мен.

Гален кимна.

— Така е, нуждаят се от цялата помощ, която можеш да им дадеш.

— В такъв случай да не спорим повече. Ще се върна, когато и ти се върнеш в Заландан. Мислиш ли, че ще ги убедиш да не преследват Тамар?

— Ако имам красноречието на Луцифер и търпението на Йаков. И без това вече са им отнели толкова много.

— И ще изгубят още повече, ако тръгнат след Тамар. Този разбойник е много вещ в битките и преследванията.

Тес внимателно подхвърли:

— Ти можеш да им помогнеш.

— Да, но няма да го сторя. Кръвопролитията трябва да престанат — стигнаха до лагера и той пусна ръката й. — Нещата трябва да се променят. Проклет да е Тамар!

Тес бе станала свидетел на тази болка и насилие за един-единствен ден, а ето, че вече се чувстваше толкова нещастна колкото и те. А колко ли по-трудно беше за Гален, който бе израсъл с тези кланета и кръвопролития?

— Какво ще правиш сега?

Той поклати глава.

— Не зная Може би ще се върна и ще продължа да споря с тях — той протегна ръка и прокара пръсти по тъмните кръгове под очите й. — Денят бе доста тъжен за теб.

— И все пак на мен ми бе по-леко, отколкото на Ел Сабир — отвърна тя. Не съжаляваше, че бе дошла. Тези тъжни часове по някакъв странен начин я бяха обогатили и накарали да се замисли. Струваше й се, че е поела по път, от който нямаше връщане назад. — Беше по-леко, отколкото и на теб.

Тази истина също й бе ясна. Трагедията, която я порази тук, я бе накарала временно да забрави за страданието, което Гален изпитваше, но сега остро осъзна на какво бе подложен.

„Той е по-силен от нас.“

Но на каква ли цена успяваше да овладее силата, която бликаше от него?

— Не се връщай тази вечер — внезапно каза тя. — Много си уморен. Изчакай до утре.

— Трогнат съм от твоята загриженост.

— Но няма да промениш решението си.

Изражението на лицето му внезапно се смекчи, но той поклати глава.

— Хората са много разгорещени. Трябва да ги успокоя — хвърли поглед назад към шатрата и добави: — Трябва незабавно да се върна при тях.

— Глупости. Можеш поне да хапнеш нещо. Седни! — тя му посочи един дънер близо до огъня и издърпа големия съд, който вреше на пламъците. — Хапни малко задушено и изпий чаша чай.

— Нямам време…

— Разбира се, че имаш — погледна го тя строго. — Трябва да си отпочинеш. Малко.

В очите му заиграха весели пламъчета и на лицето му се изписа нежност.

— На вашите заповеди, Мейджира.

 

 

Зората тъкмо се пукваше, когато Гален се пъхна под одеялото и придърпа Тес към себе си.

— Добре ли мина всичко? — сънена попита тя.

— Не — протегна дългите си крака той и зарови лице в косата й. — Хайде заспивай!

— Не бъди глупав — прозя се тя и се обърна да го погледне. — Ако искаше да продължа да спя, щеше да ме излъжеш. Ще преследват ли Тамар?

— Съгласиха се да изчакат три месеца. Ако през това време не изправя Тамар пред племенния съд, ще предприемат нападение срещу неговото село.

— Какъв е този съд?

Гален замълча за момент.

— Съд на Обединените племена на Седикхан.

Очите й се разшириха.

— За три месеца? Нали каза, че това може да отнеме години.

На устните му се появи горчива усмивка.

— Те точно затова се съгласиха на този компромис. Мислят да ме успокоят и отново да се впуснат в кръвопролития.

— Какво смяташ да правиш?

— Какво мога да направя? — лицето му се озари от дръзка усмивка. — Освен за три месеца да обединя цялата проклета страна?

Тес го погледна с възхищение, запленена от магнетизма, който се излъчваше от него.

— Все още не си изгубил кураж.

— Как мога ла изгубя кураж? Положението е направо абсурдно. Това е абсолютно невъзможно.

Той приемаше предизвикателството с истинско вдъхновение, каквото тя никога досега не беше виждала а него. Изведнъж осъзна, че това се дължеше на обстоятелството, че очакването му отиваше към края си. Независимо колко слаби бяха шансовете му за успех, най-после бе свободен да действа.

— С вятърни мелници ли ще се бориш?

Гален поклати глава.

— Ще ги накарам да престанат да воюват по-между си.

Въодушевлението му се предаде и на нея. Тя се доближи до него с грейнало лице.

— Как?

— Първо ще посетя шейховете на деветте главни племена в Седикхан и ще ги убедя да дойдат на среща, за да обсъдим съюза.

— Ще дойдат ли?

— О, сигурен съм, че ще дойдат. Ще го нарека каробел.

Думата сякаш й бе позната, но тя не успя да си спомни смисъла й.

— Какво значи това?

— Фестивал: ядене, музика, танци и състезания. Някои от шейховете няма да искат да обсъждат съюз, но ще дойдат заради фестивала. Веднъж да ги събера заедно, ще имам възможност да ги приобщя към моята идея.

— И къде ще проведеш този фестивал?

— В подножието на хълмовете близо до Заландан. Почти на неутрална земя — отвърна той, повдигна вежди и се замисли. — Ако постигна нещо, докато обхождам племената едно по едно, ще имам шансове. Възможно е да използвам като аргумент набезите на Тамар. Той става прекалено силен, а това не се харесва на повечето от шейховете. Неговите набези са им причинили доста огорчения. Със заплахата, която Тамар представлява, и с авторитета, който аз ще имам пред тях поради женитбата ми с тамровиянската принцеса, може да ги убедя да се включат в съюза.

— Тогава защо не вземеш принцесата със себе си и да им я представиш, както си му е редът?

Той я погледна силно изненадан.

— Какво?

Тя се повдигна на лакът.

— Нали затова съм тук? — лицето й се зачерви от вълнение. — Вземи ме със себе си.

— Искаш да дойдеш?

Тя кимна нетърпеливо.

— Ще ни трябват още няколко дни, за да помогнем на тези бедни хора тук, но след това ще бъда свободна. Разбира се, ще изпратя вест на Вайян и ще я помоля да продължи с обучението на Александър. Не трябва да губи навиците си.

— На всяка цена трябва да уредим обучението на Александър — погледна я право в очите той. — Защо си толкова ентусиазирана?

Тес не беше сигурна. Може би желаеше да сподели самотата и загрижеността му или просто й се искаше да вземе участие в неговото велико приключение. И двете обяснения обаче щяха да му разкрият слабите й места, а тя не бе готова за това. Сведе поглед и се вгледа в пулсиращата трапчинка на врата му.

— Нали направихме сделка. За мен ще бъде чест да изпълня своя дял от нея колкото се може по-бързо.

Гален трепна.

— И така ще бъдеш свободна да напуснеш Заландан по-рано.

Да напусне Заландан? Тази мисъл въобще не й бе идвала наум. Почувства се обидена, но не се издаде. Само отговори хладно:

— Точно така.

— В такъв случай няма да откажа да ме придружиш — притисна я плътно до себе си той. — Докато си тук, ще трябва да се възползвам от присъствието ти.