Айрис Йохансен
Богатият варварин (11)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Тес не бе подгънала крак от изгряване на слънцето.

Гален забави крачка пред шатрата на Хаким и хвърли унил поглед към жена си, която сновеше из поляната заедно с Вайян, говореше и жестикулираше оживено сякаш обхваната от треска. Когато се събуди, не я откри до себе си и през цялата сутрин бе успял да я зърне само един-два пъти. Тя кипеше от енергия, помагаше на Вайян да ръководи разпъването и подредбата на шатрите, както и инсталирането на масите за отдих. Видя я дори да се мръщи сериозно, докато опитваше задушеното от един врящ на огъня съд.

Тес и готвене! Та тя мразеше дори да надниква в кухните в двореца! Той знаеше, че нещо не беше наред, щом така се заседяваше над тенджерите. Но какво й бе станало, по дяволите?!

Тя се бе променила. Бе станала сдържана и затворена в себе си. Но сдържаността и студенината не бяха присъщи на природата й, напротив никой не беше по-прям и дързък от нея. Миналата нощ, когато го отблъсна, се почувства ядосан и предаден, като че ли нейният отказ го бе лишил от нещо много скъпо.

Може би от удоволствието. Тя го бе лишила от удоволствието, което му доставяше тялото й. Тя бе сключила сделка и нямаше никакво право да го мами. Той чувстваше, че тази резервираност не го наранява, а го разочарова, тъй като бе свикнал с нейното тяло и никое друго ме можеше да му достави такова удоволствие.

Трябваше да й каже, че няма да й позволи да го отблъсква повече, както бе направила предишната нощ. Трябваше да я застави да му даде това…

— Нещо не е наред ли?

Толкова се бе вглъбил в мислите си, че не усети приближаването на Калим.

— Какво може да не е наред? Деветимата шейха пристигнаха и дори ме изслушаха.

— Беше намръщен — сви рамене Калим. — Дойдох да ти кажа, че получихме съобщение от едно от племената на хълмовете.

Гален го погледна тревожно.

— Тамар ли?

Калим поклати глава.

— Откакто напусна лагера, Тамар сякаш се изпари във въздуха. Не, вестта е за Саша Рубинов. Видели са го на половин ден път оттук.

— Саша ли? — изглежда, не носеше добри новини, щом е предпочел да напусне кралския двор и да се върне в Седикхан. Въпреки това у Гален се надигнаха приятелски чувства. Грубият хумор на Саша му липсваше. — Изпрати ескорт да го посрещне! Съмнявам се, че Тамар наистина е изчезнал.

— Вече направих това — усмихна се Калим. — Не съм толкова глупав.

— Не си — съгласи се Гален и отново погледна Тес. Какъв глупак беше. Да наблюдава жена си като примрял от любов обожател, когато умът му трябваше да е зает с далеч по-важни неща! — През останалата част от следобеда ще бъда с Ломад и Хаким. Извести ме, когато Саша пристигне.

— Да го доведа ли при теб?

— Не — за втори път погледът му се върна към Тес. — Заведи го при жена ми — може би Тес щеше да му каже как я бе обидил. Един бог знаеше колко още щеше да издържи, без да избухне.

Иронията на тази мисъл го накара да се усмихне саркастично. Той беше способен търпеливо да чака почти двадесет години, за да се сбъдне мечтата му за обединен Седикхан, а ето че една малка червенокоса жена го караше да стиска зъби и да се чувства готов да я изнасили.

— Предай му да дойде в шатрата ми за вечеря. Тогава ще поговорим.

 

 

— Саша! — Тес се втурна покрай шатрата на Вайян и се хвърли в прегръдките на Саша. След това бързо се отдръпна и сбърчи нос. — О, небеса, вониш на пот и коне!

— Ти ме обиждаш! — отдръпна се той, като се направи на дълбоко засегнат. — Побързах да дойда при теб, защото Калим ми каза, че ще бъдеш сломена, ако не те поздравя, а ти ме посрещаш с обиди!

— Можех и да почакам, докато се изкъпеш. Няма значение, ще си запуша носа — тя отново се сгуши в него и нежно го прегърна. — Какви са новините?

— Не са добри — усмивката на Саша се стопи. — Майката игуменка е изпратила писмо до баща ти, в което пита дали пътуването е минало добре и дали капитан Бракстан е оправдал очакванията им.

Очите на Тес се разшириха.

— Това наистина не е добре.

— Може да не е толкова лошо, палавнице — Саша докосна носа й с показалец. — Баща ти възнамеряваше да тръгне на следващия ден след моето заминаване и да намери този капитан, за да го разпита. Възможно е добрият стар капитан да е отплавал от Динар.

— Но е възможно и да не е. Баща ми не знае и ти имаш пръст в това, нали?

— Не още.

— Да не би да те е заподозрял, когато си тръгна така внезапно?

— Брат ми и баща ми възнамеряваха да отидат на риболов на река Зандар и аз казах на баща ти, че заминавам с тях. Наистина, това извинение беше малко неубедително, като се има предвид какво е отношението ми към този род кралски дивотии, но все пак свърши работа.

— Но не за дълго. В Динар има само няколко хотела и сигурно са те запомнили. А Гален е още по-забележим. Баща ми не е глупав. Той ще разпитва, ще разбере за женитбата и ще се отправи към Заландан… — тя спря и се опита да прецени. — С колко време разполагаме?

Саша се отказа да я успокоява и й каза истината.

— Седмица. Може и по-малко.

Тес отдъхна с облекчение.

— Страхувах се, че е по петите ти. Може и да успеем. Състезанието с каробели е определено за утре сутринта. След него ще се състои заключителният съвет на племената. Гален може би ще успее да обяви съюза, преди баща ми да пристигне.

— Събитията са се развили с невероятна бързина след моето заминаване. Какво ги ускори толкова?

— Тамар.

Саша кимна.

— Всяко селище, покрай което минахме, бе пострадало от нападенията му — той се обърна и се отправи към входа на шатрата. — Както ти доста грубичко вече намекна, ще трябва да се изкъпя преди вечерята с Гален. Ти също ще присъстваш, нали?

— Не.

Той се обърна и изненадано я погледна. Тес се усмихна насила.

— Имам още много работа. Ще вечерям с Вайян и вероятно ще се присъединя към вас по-късно.

Той я погледна замислено, след което сви рамене.

— Както искаш. Как е Вайян?

— Добре, но все пак не е зле, че се върна. Калим събра значителен актив с гълъбите.

— Предполагам, че тази забележка е от изключителна важност, но не се наемам да я разгадавам — той вдигна чергилото на входа. — Калим ще участва ли в състезанието с каробелите?

— Да — намръщи се тя. — А ти?

— Вероятно. Обикновено е много забавно.

— Забавно ли? Какво точно представлява това?

Той вдигна вежди.

— Не знаеш ли?

— Занимавах се повече със самия фестивал. Гален само ми каза, че е някакво надбягване.

— Много специално надбягване. Минава през шест мили пустиня и хълмисти терени.

— Има ли препятствия?

Той кимна.

— Пет. Точно тогава повечето от каробелите се чупят.

— Какво?

— Каробелът е глинен съд, дълъг два фута, пълен със силен парфюм, запушен и завързан за гърба на всеки конник. Този съд е тънък като лист и само най-добрите ездачи успяват да се върнат в селището, без да го счупят и да разлеят върху себе си парфюма.

— Колко вълнуващо! — възкликна Тес и лицето й засия от вълнение — Много е интересно.

Усмивката на Саша се стопи.

— Това не е за теб, Тес.

— Не съм казвала, че искам да участвам. Казах само, че е интересно.

Саша я погледна с недоверие.

— Другите ездачи ще бъдат вбесени, ако една жена дръзне да се мери с тях.

Тя вирна брадичка.

— Обзалагам се, че мога да се справя по-добре от тях. Може би няма да им се отрази толкова зле ако разберат, че една жена може да язди толкова добре, колкото и те.

— Ти си съпруга на владетеля на Ел Заланд. Това ще смути шейховете и ще попречи на обединяването.

Вълнението й се смени с разочарование.

— Да, прав си — сви рамене тя. — Само си помислих… Всъщност това няма значение.

Саша въздъхна с облекчение и понечи да тръгне.

— Винаги е по-добре, когато размислиш.

Тес сухо попита:

— Откъде знаеш?

Очите му заискриха и той я погледна през рамо.

— Не от опит. Открих тази истина в един от томовете, които моят учител веднъж ме накара да прочета.

 

 

Когато късно вечерта Тес се върна в шатрата, не завари Саша, но фенерът все още светеше. Гален седеше на дивана напълно облечен.

Тес се смути, когато той вдигна поглед от доку-ментите, които лежаха на ниската масичка пред него. Лицето му беше безизразно.

— Чудех се дали изобщо възнамеряваш да се прибереш тази вечер.

— Не исках да те тревожа — отвърна Тес и се приближи до него. — Саша каза ли ти за баща ми?

Гален кимна.

— Това няма значение. Докато пристигне, аз или вече ще съм обединил Седикхан, което ще го респектира, или…

— Или?

— Или ще сме се разпръснали като глутница вълци — мрачно се усмихна той. — И в двата случая няма да е доволен от онова, което ще намери тук, в Седикхан.

Тес отмести поглед.

— Ще ме предадеш ли на него?

— Обещах ти, че няма да те връщам при него. Колко пъти трябва да ти казвам, че не съм като баща ти?

— Мислех си… ако Седикхан се обедини… дали моето участие няма да приключи с това?

— Ще приключи, когато аз кажа.

— Мислиш ли, че още имаш нужда от мен?

Гален погледна документите пред себе си.

— Ние сключихме сделка. Ти ми обеща дете и аз не ще ти позволя да ме измамиш.

Не, тя нямаше да го напусне. Още не. Облекчението, което почувства, я уплаши. Бързо се извърна и се отправи към обградения със завеси диван.

— Вече не ти е нужно дете.

— Аз ще реша какво ми е нужно — в гласа му се долавяха ядни нотки. — И какво ще взема.

Въздухът в шатрата беше наситен със суров гняв и разочарование и Тес едва сега осъзна какви усилия полага Гален, за да овладее свирепия си нрав.

— Няма да вземеш нищо, което…

В този миг силен писък прониза нощната тишина.

Тес се вцепени.

Последва втори писък. Женски писъци на агония.

— Стой тук — извика Гален, скочи и хукна към изхода от шатрата.

От нея се искаше да стои и да слуша писъците на тази бедна жена?!

Боже господи, ами ако беше Вайян?!

Гален беше на няколко метра от шатрата, когато тя също се спусна към входа й. Последва нов писък.

Полуголи мъже изскочиха от шатрите със запалени фенери.

Тес се втурна през полянката към шатрата на Вайян.

— Тес, какво е това? — Вайян повдигна покривалото. — Този писък…

— Не зная.

Но Гален изглежда знаеше. Той бягаше към северния край на лагера.

Тес хукна след него. Вече пресичаха мястото, определено за шатрите на Ел Кабар, но никой не се показваше от тях.

Още един писък… по-близо.

Тес зави зад ъгъла и едва не връхлетя върху Гален, който бе спрял и наблюдаваше онова, което ставаше пред шатрата на Хаким.

— Какво става?

Гален не я погледна.

— Казах ти да не излизаш.

Една дребна, облечена в черно фигура бе паднала на колене. Жената бе все още напълно забулена, но гърбът й бе гол, а плътта — нашарена с кървящи рани. Хаким стоеше над нея и държеше в ръце окървавен камшик. Когато Тес го видя, той тъкмо вдигаше камшика, за да замахне отново.

— Не! — изкрещя Тес и се втурна към тях.

Гален я сграбчи за китката и я спря.

— Не се намесвай.

— Нима не виждаш? Тя не може…

— Гален — вдигна поглед Хаким и се намръщи. — Предполагам, че са те събудили писъците на жена ми. Извинявай, че съм те обезпокоил, но това момиче е много непохватно — той сви рамене. — Тя е само на тринадесет години. Предполагам има време да се научи.

Гален дори и не погледна коленичилото момиче.

— Ние всички се нуждаем от почивка и здрав сън, ако искаме утре да се представим добре. Може би е по-добре да отложим, докато завърши състезанието?

Хаким поклати побелялата си глава.

— Тя строши любимия ми каробел и за да има ефект, трябва да понесе още три удара. Жените трябва да се наказват в момента на провинението. Те са като кучетата и конете и не помнят дълго — погледът му се премести върху Тес — Ако обърнеш внимание на думите и действията ми, ще успееш да я превърнеш в истинска жена.

Ярост се надигна в гърдите на Тес и тя пристъпи напред.

— Ако не ги биеш, страхът няма да ги прави толкова непохватни и…

— Млъкни! — извика Гален и й запуши устата.

Тя започна да се съпротивлява и той я вдигна преметна я през рамо и пое обратно през лагера.

— Точно така — извика Хаким след него. — Браво, Гален! Никога не ги оставяй да говорят без твое разрешение.

Тес сипеше удари по гърба на Гален.

— Пусни ме!

Гласът на Хаким заглъхна, когато наближиха шатрите на Ел Заланд.

— Не се тревожи, няма да те безпокоя повече, Гален. Ще й запуша устата.

Гален пусна Тес едва когато влязоха в шатрата. Остави я върху дивана и се върна, за да спусне покривалото. Тес скочи на крака и хукна към изхода.

— Не! — спря я Гален, обърна се и я погледна право в очите. — Опитай се да излезеш и ще те вържа до утре сутринта — хвана я за раменете и я разтърси. — Слушай, ако се намесиш, ще бъда принуден да те накажа, както Хаким наказва онова бедно дете. Ще го приеме като обида и единственото удовлетворение за него ще бъде да ти нанесе побой.

— С камшик ли?

— По-добре в моите ръце, отколкото в ръцете на Хаким. Не мога да си позволя точно сега да наруша старите обичаи.

— Той е животно, той е звяр! — гласът й трепереше от гняв. — Боже господи, заради някакъв си глинен съд!

— Хаким е много горд с конете си и участието им в състезанията.

— И ти го защитаваш?

— Не, просто ти обяснявам, че каробелът е нещо много повече от един глинен съд.

— Можеше да го спреш.

— Да, ако исках да проваля надеждите си за обединен Седикхан. Нужна ми е помощта му, за да приобщя племената от пустинята.

— Веднъж ми каза, че вашите мъже не биели жените си.

— Говорех ти за Ел Заланд. Племето на Хаким има други обичаи и други закони.

— И ти не можеш да направиш нищо, така ли?

— Не, докато не се обединим и не създадем общи закони.

— А дотогава жените ще ги бият и тъпчат като животни.

— Мислиш ли, че ми доставя удоволствие да гледам това момиче цялото в кърви? — гневно попита Гален. — Знаеш ли колко пъти съм наблюдавал такива сцени и не съм бил в състояние да сторя нищо? — той замълча и направи усилие да се овладее. — Нямам намерение да те лъжа. Дори и след обединението ще минат години, преди да се променят законите, отнасящи се до побоя на жените. Не мога да променя за един ден това, което е продължило векове.

— Ние не сме животни! — ръцете на Тес се свиха в юмруци. — Някой трябва да го накара да разбере!

— Да — уморен въздъхна той и се обърна настрани. Но престани за бога! Казах ти, че не мога да направя нищо. Още не. Може би след известно време… — той започна да събира документите, които се бяха разпилели на пода при излизането им о шатрата. — Хайде лягай си вече!

— О, да, и искаш да заспя веднага. В края на краищата, нали той вече й е запушил устата, за да не чуваме пясъците?

Гален изруга и се обърна да я погледне.

— Защо толкова се разстрои? Твоят собствен баща те е бил до кръв. Самата ти ми каза, че приемаш побоя, без да протестираш.

— Защото бях едно уплашено и наивно дете и мислех, че нямам избор. Промених се.

— Но не можеш да промениш света.

— Защо не? Нима ти не се опитваш да направиш същото?

— Това е различно. Аз съм…

— Мъж? А аз съм само една жена, която трябва да я бият и затварят като животно — тя вдигна ръце. — Света Богородице, ти си варварин като Хаким! — погледна изражението на лицето му и изведнъж гневът й се изпари. Беше го обидила. Бе използвала единствената дума, която можеше да го нарани.

Нежността внезапно се стопи и лицето му се вкамени.

— Ако бях варварин, ти нямаше да чуеш писъците на жената — усмихна се той, пристъпи напред и застана пред нея. — Ти самата щеше да пищиш — пръстите му се уплетоха в косата й. — Когато влезе в шатрата тази вечер, трябваше да те поваля на земята и да не ти позволя да мислиш за друго, освен за удоволствия.

— Аз щях да се съпротивлявам.

— И смяташ, че с това би трогнала един варварин? — той изви главата й назад и се ухили в лицето й — Не знаеш ли, че варваринът се наслаждава на насилието? — Гален протегна ръка и започна да гали извитата й шия. — На моменти съм си мислил, че би ми доставило огромно удоволствие да те видя паднала на колене. Може би Хаким е прав и аз трябва… — той си пое дълбоко въздух. Бавно я пусна и отстъпи крачка назад. — Не! — обърна се и прекоси шатрата. С треперещи ръце отхвърли покривалото и отвори изхода.

— Къде отиваш? — прошепна тя.

— Какво те интересува това? — на устните му се изписа горчива усмивка. — Може би в шатрата на кадините. Искаш ли да дойдеш? Искаш ли да видиш как се забавлява варваринът?

— Думите ми бяха прибързани — колебливо каза тя. — Не исках да кажа това.

— Мисля, че точно това искаше да кажеш. То обяснява много неща. Оставям те тази нощ, защото ми омръзна от насилия — той замълча. — Но това не означава, че така ще се чувствам и утре.

И той напусна шатрата, преди Тес да бе успяла да му отговори.

Тя се загледа след него. Наистина ли отиваше в шатрата на кадините или го бе казал само за да я нарани?

Но дори да бе така, какво я засягаше това?

О, засягаше я. Наистина я засягаше.

Тя бе изпълнена с гняв, бунт, болка и… съжаление.

Бе го наранила. Хвърли в лицето му обвинението което майка му бе изрекла преди време. През целия си живот той се беше борил, за да преодолее варварското в себе си, а тя му каза, че не е успял.

Вината беше на онзи зъл демон Хаким. Ако не беше толкова разгневена, никога нямаше да произнесе тази дума. Сега вече тя имаше да отмъщава на Хаким за две неща.

Тес отиде до изхода на шатрата и се взря в тъмнината. Хаким трябваше да бъде наказан не само заради побоя, който бе нанесъл на онова бедно миче, но и заради болката, която тя беше причинала на Гален. Но Гален бе казал, че не може да направи нищо.

Това обаче съвсем не означаваше, че и Тес трябва да стои с вързани ръце заради обичаите на тази страна и предстоящия съюз. Възмездието на Хаким нямаше да бъде лесно поради деликатната ситуация, но тя не бе глупачка. Ако обмислеше по-внимателно всичките страни на задачата, може би щеше да намери начин…

 

 

Гален здраво завърза шарения каробел около кръста си, преди внимателно да се метне на седлото. Двадесет и шестимата ездачи вече бяха до въжето на другия край на лагера. Мъжете бяха облечени в панталони и широки ризи. Глинените съдове в най-различни цветове и оттенъци, се открояваха върху гърбовете им. Ветеранът, спечелил най-много награди в младините си, бе удостоен с честта да обяви старта. Той важно се разхождаше край въжето.

Хаким кимна на Гален, без да се усмихне. Очевидно бе намерил друг каробел, подходящ за неговите нужди, горчиво си помисли Гален, когато забеляза небесносиния съд, завързан на гърба на стареца.

— Успех, Гален!

Гален отмести поглед от Хаким и видя Саша, който идваше към него.

— Защо не яздиш? Снощи, струва ми се, каза, че ще участваш.

Саша избягна погледа му, протегна ръка и потупа Селик по врата.

— Тази сутрин чувствам непреодолим мързел. Уморен съм от пътуването, а и винаги досега каробелът ми се е чупил още преди първия скок и ме е заливал целия с парфюм. Нямам намерение да прекарам остатъка от деня в банята и да се чудя как да се отърва от миризмата — той отстъпи крачка назад и посочи към въжетата, където се бяха събрали ездачите. — Ще застана там и ще наблюдавам заедно с останалите.

Тес не се виждаше никъде. Гален погледна към тяхната шатра и здраво стисна юздите. След кавгата им предишната нощ той не я очакваше да се появи, за да му пожелае успех, но въпреки това усети, че го обзема силен гняв.

— Опасни ли са препятствията? — попита Саша, който продължаваше да гледа към тълпата.

— Не по-опасни, отколкото всеки друг път.

— Това не е добре — измърмори Саша.

Гален подигравателно вдигна вежди.

— Трогнат съм от твоята загриженост.

Саша се усмихна с усилие.

— Скоро ще дадат старта. Време е вече да се присъединиш към останалите.

Гален кимна бързо и пришпори Селик. Трябваше да потисне чувствата си и да се съсредоточи в състезанието. Много беше важно да покаже сила и достойнство пред останалите шейхове, а това означаваше, че трябваше по време на цялото състезание да запази своя каробел здрав. Той не погледна към шатрата, докато се присъединяваше към другите ездачи.

Тълпата изведнъж стихна.

Стартът бе даден.

 

 

Второто препятствие представляваше паднало дърво с огромни клони, довлечено от мястото, откъдето трябваше да минат състезателите.

Селик скочи, залюля се при приземяването, след това се закрепи здраво на крака и продължи да препуска. Калим прескочи препятствието след него, но Гален го чу да проклина, тъй като каробелът се бе заклатил застрашително на гърба му. Той внимателно нагласи кожените каишки и продължи напред. Зад него нямаше много ездачи. Един кон бе паднал на земята и отчаяно се опитваше да се изправи на крака. Конят на Ладар, младият шейх на Ел Забор, го хвърли от гърба си и го запрати с трясък в дървото, което се намираше отстрани на пътя, а каробелът се строши на хиляди парченца. Сладникавата миризма на парфюма се примеси с прашния въздух.

— Ладар, вониш на уличница, с която никога не бих легнал в едно легло — развеселен извика Хаким, когато конят му прелетя над падналото дърво, а каробелът му остана непокътнат. — Виж как го прави истинският воин!

Гален се наведе на седлото и зашепна нещо на Селик.

— Какво е това?! — Хаким изрева толкова вбесен, че Гален се извърна още веднъж и хвърли поглед през рамо.

Той се обърна точно навреме, за да види още един ездач, който прелетя плавно над барикадата и профуча край Хаким по пътя.

Тес се бе навела напред и бе пришпорила Павда, а на гърба й беше вързан яркочервен каробел. Тя изпревари Хаким, мина покрай Калим и се засили да настигне Селик.

— Какво, по дяволите, мислиш, че правиш? — изкрещя Гален, когато тя се приближи достатъчно, за да го чуе.

В отговор Тес само се усмихна и червената й коса заблестя на слънцето.

Той чу как Хаким започна да ругае и проклина, тъй като Павда вдигна прах в лицето му.

Тес прескочи леко потока само на няколко метра след Гален. Двама конника зад тях не успяха, каробелите им се счупиха и тежката парфюмирана течност се смеси с водите на потока. Калим бе намалил скоростта и изоставаше. Хаким преодоля препятствието и запрепуска след Гален и Тес.

Един храст се бе изпречил на пътеката на около миля пред тях. Селик все още бе начело, но Павда вече го настигаше, когато приближиха следващото препятствие.

— Прекалено високо е за Павда! Заобиколи го, дявол да те вземе! — изкрещя Гален през рамо.

Тес поклати глава. Бузите й се бяха зачервили, очите й хвърляха искри.

Гален изруга и отново се обърна напред, тъй като препятствието бе вече точно пред него. Селик го прескочи, но не без усилие. Гален се извърна и видя как Павда плавно прелетя само на няколко сантиметра над храста.

Той въздъхна с облекчение, обзет от собственическа гордост, към която се бе примесил и гняв при вида на изправената фигура и идеалното равновесие, което Тес бе успяла да постигне при приземяването, за да запази каробела непокътнат.

Мили боже, ако не напрегнеше сили, тази малка пакостница шеше да го принуди да диша праха й, както беше станало и с Хаким!

Той пришпори коня си и го удари с камшика Селик моментално реагира и усили скоростта. Двата коня прескочиха последното препятствие почти едновременно, но Селик отново взе преднина и се понесе по правия път, водещ обратно в лагера.

Гален хвърли поглед назад. Хаким, Калим и още няколко състезателя все още бяха на терена с препятствията. Гален пресече финалната линия само с няколко секунди преди Тес. Чу възторжените викове на зрителите зад въжетата, но не им обърна внимание, а се обърна, за да види как ще финишира Павда.

Но върху гърба на Павда нямаше ездач.

Тес лежеше свита на кълбо в пясъка на три метра преди финалната линия, червеният глинен съд бе разпръснат на малки парченца около нея, а тялото й не помръдваше.

 

 

Обзе я неистов страх, когато се опита безпомощно да си поеме дъх. Не бе очаквала, че ще падне толкова тежко. Ударът бе изкарал въздуха от дробовете й.

Чу, че Гален каза нещо. Гласът му сякаш изхриптя, но тя беше прекалено замаяна и не можа да схване думите му. Като насън усети да развързва каишите на каробела и да го освобождава. След това опипа с ръце крайниците й.

— Наранена ли е? — това бе гласът на Саша. Заг-иженото му лице се появи зад Гален.

— Не зная — пресипнало отвърна Гален. — Не мърда.

— Не… съм ранена — задъха се тя, — но не мога… да… дишам.

— Слава богу — отдъхна си Саша. — Казах ти, че е опасно, немирнице.

Гален го стрелна със свиреп поглед.

— Но все пак й помогна в тази лудост. Не би могла да го направи сама.

— Подценяваш я — каза Саша. — Мисля, че щеше да се справи и без мен — той кимна. — Да, дадох й моя каробел и й показах къде да се скрие, за да изчака ездачите.

— По дяволите, едва не я уби — рязко каза Гален. — Защо?

— Тя успя да ме убеди — сви рамене Саша. — А и ти знаеш, че винаги съм презирал Хаким.

— Не… е… виновен Саша — Тес направи усилие да се изправи и седна в пясъка. — Трябваше да…

— Да се пребиеш — довърши Гален. — По време на последното състезание двама мъже загинаха.

— Трябваше да докажа… на Хаким — Тес най-после успя да си поеме въздух. Веднага обаче съжали, тъй като миризмата на парфюма я удари в главата. Господи, как вонеше! — …че не съм животно — тя потрепера, тъй като видя самият Хаким да се приближава, яздейки към нея.

Старецът спря пред Тес и се усмихна със злобно задоволство.

— Видя ли какво става, когато жените не си знаят мястото и се опитват да подражават на мъжете? Завършват в праха — той се обърна, към Гален и попита: — Ще я накажеш ли?

— Уверявам те, че ще чуеш писъците й — каза Гален мрачно. — Има достатъчно време, докато се съберем за последното гласуване следобед.

— Добре. — Старецът се обърна и се отправи към шатрите на Ел Кабар.

Саша пристъпи напред.

— Гален, зная, че си много ядосан, но трябва да признаеш, че тя има право и не е…

— Намери Вайян и й кажи да стопли вода за баня — сбърчи нос Гален. — Господи, как вони! — той се обърна към Тес и студено я попита. — Можеш ли да вървиш?

— Разбира се — тя се повдигна на колене и се изправи на крака. — Казах ти, че не съм ранена.

— Тогава отивай в шатрата и ме чакай там! — той се обърна хвана юздите на Павда и Селик и се отправи към пасбището. — Павда заслужава повече грижи. Можеше да я убиеш на последното препятствие.

— Знаех, че ще се справи. Никога не бих направила нещо, което би я застрашило.

Той не отговори, нито я погледна. Саша леко подсвирна.

— Внимавай, палавнице. Никога досега не съм го виждал такъв.

 

 

Когато Гален влезе в шатрата, Тес вече се бе изкъпала и Вайян я загръщаше с дълга хавлиена кърпа.

Той носеше в ръка един къс камшик.

— Остави ни, Вайян.

Вайян се втренчи с ужас в камшика.

— Една по-малка пръчка може би ще свърши същата работа.

Гален се усмихна мрачно.

— Хаким ми изпрати този камшик с доброто намерение да ми напомни как трябва да се приучи жената към покорство. Не е ли много мило от негова страна?

Вайян се поколеба.

— Сигурна съм, че не е искала да ти причини неприятности, Гален. Не би ли могъл…

— Постигна точно това, което е искала — рязко я прекъсна Гален. — Остави ни и кажи на твоята слугиня да се заеме с опаковането на багажа ти. Наредих на Калим да определи ескорт, който следобед да те придружи до Заландан.

— Но, Гален, тя наистина не е искала да стори нищо лошо. Не можеш ли да й простиш?

— Не. Отиде твърде далеч. Ако не я накажа, ще изгубя гласа на Хаким за съюза.

— Този стар злодей! Какво…

— Гален е прав, Вайян — обади се тихо Тес. — Трябва да бъда наказана. Остави ни.

Вайян я погледна загрижено и неохотно напусна шатрата.

— Не очаквах, че ще си толкова схватлива — безчувствено каза Гален. — Заслужаваше ли си това унижение?

Тя повдигна брадичка.

— Да.

— Не съм съгласен — тръгна той към нея. — Нищо не може да компенсира онова, което изпитах, когато те видях… — той замълча и застана пред нея. — Помислих, че си мъртва.

— Аз не паднах от Павда — каза тя възмутено. — Аз не падам от коне.

Той замълча.

— Какво?

— Паднах само защото исках да падна — намръщи се тя. — Но не знаех, че ще се ударя толкова силно. Не съм падала от дете и мислех, че пясъкът е по-мек.

— Би ли обяснила по-подробно — внимателно попита Гален.

— Казах ти, паднах нарочно — сви рамене тя. — Не исках да победя Хаким и останалите шейхове тъй като това щеше да ги вбеси и да провали шансовете ти да постигнеш съюз. Мислех си, че ако падна и счупя каробела, ще бъде достатъчно за наранената им гордост — очите й мятаха гневни мълнии. — Но той трябваше да бъде наказан. Трябваше да знае, че можеше да бъде победен и от една жена.

— Но ти не го победи. Ти се отказа от победата си точно когато я бе постигнала.

— Това бе достатъчно — намръщи се тя. — Не, не беше. Чувствах се ужасно, когато лежах в пясъка, а той се хилеше. Следващия път ще го… — Тес спря и си пое въздух дълбоко. — Но засега стига — тя погледна камшика. — Искаш ли да коленича?

— Не. Само се обърни.

Тес се обърна с гръб към него.

— Махни хавлията.

Тя разви хавлията и я пусна на килима. Тес чакаше, готова за първия удар.

Но вместо удар с камшик, тя усети топло докосване в основата на гръбнака си.

Погледна през рамо и видя Гален, който бе коленичил на килима и галеше с устни долната част на тялото и. Камшикът лежеше на килима до него. Тес почувства див пристъп на радост.

— Няма ли да ме накажеш? — прошепна тя.

— Не съм казвал, че ще те наказвам. Казах само, че ще те накарам да пищиш. И възнамерявам да удържа на думата си.

Ръцете му обгърнаха кръста й и я свалиха на колене.

— Мислех, че си ми сърдит.

— Така е — каза твърдо той, като я бутна да легне на килима, а ръцете му се плъзгаха по тялото й, търсеха я, милваха я, възбуждаха. — Господи, как ме изплаши! Заслужаваш да бъдеш наказана… но не с камшик.

Трябва да се съпротивлявам, помисли си тя като през мъгла, когато горещите вълни започнаха да разтърсват тялото й. Беше се приготвила за бой, а не за тази страст.

Гален разтвори краката й. Пръстите на ръката му потънаха дълбоко в нея. Той започна да ги движи ритмично и тя извика, а тялото й се изви в блажена наслада. Той разтвори още повече краката й, а ръката му я изостави, когато се наведе по-близо и топлият му дъх подразни меката плът от вътрешната страна на бедрата.

— Има и други, много по-деликатни мъчения — каза той и прокара език по меката като коприна кожа. Тялото й се сгърчи от спазми. — Виждаш ли?

Дланите му се плъзнаха под кръста й. Той я повдигна леко и още повече се приближи.

— Няма да ми е трудно да те накарам да пищиш така, че всички да те чуят.

Само след няколко минути предсказанието му се сбъдна напълно.

Устните му…

Тя стенеше и пищеше и отново стенеше и пищеше, докато той я издигаше към висините на насладата, без да й даде покой. Оставяше я да се отпусне, но не повече от миг, след което започваше отново. Не знаеше колко дълго трая това. Когато най-после вдигна глава и се настани между бедрата и, тя така силно трепереше, че не успя да стори нищо друго, освен да се притисне силно към него. Той се задъхваше, тъмните му очи искряха.

— Никога вече — дрезгаво каза той. — Никога вече няма да поемаш такъв риск. Няма… да… го… понеса.

Той потъна дълбоко, тласна се яростно и само след няколко мига получи и собственото си удовлетворение.

Тя почувства искрица надежда през замайващото изтощение, което я обгръщаше.

— Необходимо беше. Нямаше опасност. Знаеш, че яздя добре.

Той потръпна в нея.

— Дори по-добре върху мен, отколкото върху Павда.

— Признай, че се справих добре.

Той се усмихна и нежно отгърна кичура коса от лицето й.

— В моментите, когато не изпитвах желанието да спра и да те напердаша, се гордеех с теб.

— Наистина ли?

— Наистина — отвърна той, отдръпна се от нея и се пресегна за хавлията. — А сега, струва ми се, целта ни е изпълнена и вече е време да отида на последния съвет на шейховете.

Тес се изчерви.

— Мислиш ли, че са ме чули?

— Без съмнение. По едно време бях сигурен, че виковете ти ще се чуят чак в Заландан.

Тя се изчерви оше повече.

— Бях… изненадана.

Гален се облече и се отправи към входа на шатрата.

— Стой тук, докато свърши съветът — тя все още лежеше на килима. Гален развърза покривалото на входа и се обърна да я погледне. — Изглеждаш напълно доволна, а нямаш никакви рани. Ще наредя никой, освен Саид, да не влиза при теб.

— Все пак имам една синина — каза тя, докосна едно синьо петно, където палецът му бе натискал бедрото й, и се засмя, — но предполагам, че това не се брои — Тес се повдигна на лакът и го погледна — Вярваш ли, че ще гласуват за съюза?

— Не зная какво да вярвам. Толкова съм близо… Може би се страхувам да се надявам.

Тя разбираше, че отново трябва да се раздели с него, но не можеше да го направи сега, когато той изглеждаше толкова самотен.

— Тогава аз ще се надявам вместо теб…

— Ще го направиш ли, килен? — попита той и усмивка озари лицето му. — В такъв случай всичко ще бъде наред. А и как би могло да бъде иначе?

 

 

Тес разбра новината още щом той влезе в шатрата.

— Съюз! — тя изтича и се хвърли в прегръдките му. — Кой ще управлява?

— Моята скромна личност — отвърна той и я завъртя в кръг. — Но аз съм все още далеч от моята цел. Трябва да се създадат общи закони и сигурно още на първото обсъждане ще се появят разногласия и разправии. Сега, след като племената се обединиха, трябва да намеря начин да ги задържа сплотени.

— Ще успееш! Кой друг би се справил по-добре от теб? Няма да допуснеш всичките ти усилия да се окажат напразни, нали?

— Да — каза той, седна на възглавниците и я за люля в прегръдката си. От вълнение лицето му бе добило момчешки израз. — Боже господи, съюз! Най-после, Тес!

— А Хаким?

— Гласува за обединението заедно с останалите.

— Сега какво следва?

— Връщаме се в Заландан. Там ще съставя план за издаването на закони, които едва ли ще се харесат на Хаким. След месец шейховете отново ще се съберат.

— Вайян замина със своя ескорт днес следобед — тя кимна към клетката в ъгъла. — Остави ми Александър. Не знаех къде ще отидем след съвета и си помислих, че с нея можем да поддържаме връзка.

— Не ме интересува, дори да ти е оставила всички птички от волиерата си. Нищо друго не ме интересува — той хвърли бегъл поглед към птицата в плетената клетка и прегърна жена си още по-силно. — Седикхан е обединен!

Тес почувства, че се стопява от любов.

Знаеше, че чувството й е искрено и хармонично. Истината стоеше пред нея — ясна и неоспорима, и то още от самото начало. Гален беше мъж, който заслужаваше да бъде обичан, и тя го обичаше. Всичко бе толкова просто.

Не, не съвсем. Тя отчаяно мечтаеше за свобода, която в тази страна не можеше да очаква, а тази радост, която току-що бе споделила с него, може би приближаваше края на брака им. След като създаде съюза, Гален вече нямаше да има нужда от нея.

Ами детето? Той още искаше дете. Тя отчаяно се залови за тази мисъл. Представи си дете с неговия образ, което щеше да обича…

— Много си мълчалива — устните му се плъзнаха по ухото й.

Тес не бе наивна, знаеше, че има начин да се разреши този проблем. Тя вдигна глава и му отправи изпълнен с любов поглед.

— Мисля, че трябва да празнуваме.

— Наистина ли?

Тя кимна и започна да развързва панделката, която прибираше косата му. Издърпа я и я хвърли на възглавниците.

— Много специално празненство. Обеща да ми покажеш как кадините доставят удоволствие.

— Тогава трябва да изпълня обещанието си — каза той и я положи върху възглавниците на дивана. — Ти си права. Мисля, че това ще направи празненството още по-прекрасно.

Тя прокара пръсти през тъмните му разпилени коси. Върху лицето му се четеше едновременно и нежност, и необуздана чувственост.

— Знаех, че ще се съгласиш — прошепна тя.

Дете…