Айрис Йохансен
Богатият варварин (7)

ШЕСТА ГЛАВА

Час по-късно Тес чу мъжки гласове и тропот на копита върху плочите отвън. Излезе на двора и видя около тридесетина мъже на коне и Саша, който тъкмо излизаше от конюшнята. Гален подкара Селик към нея.

— И ти ли заминаваш? — попита тя, опитвайки се да прикрие изненадата и разочарованието си. — Защо не ми каза?

— Не обичам сбогуванията. Вземам Саид със себе си, но помолих Калим да ти предаде бележката по-късно.

— Колко мило.

— Ще пътувам само до границата — измърмори Гален. — Не ми харесва онова, което ми каза Калим, когато се върна от хълмовете. Саша отива в Тамровия по моя молба и аз съм длъжен да му осигуря безопасно преминаване през земите на Тамар.

— Не е нужно да ми обясняваш. Не споря с теб. Ще се радвам да остана сама — каза тя и вирна брадичка. — Помислих си само, че щеше да е учтиво, от твоя страна, лично да ми съобщиш.

— Казах ти, че не обичам сбогуванията.

— Нито пък проявите на уважение — гласът й леко затрепера и тя направи пауза, преди да продължи. — Ние всички трябва да правим неща, които не ни харесват. Аз например защо съм в Заландан?

— За да ме тормозиш и измъчваш, така ли? Чудесно. Аз бях неучтив, но не съм искал да те обидя. Ще ми пожелаеш ли приятно пътуване?

— Разбира се. Приятно и успешно пътуване, господарю.

Той потрепера, сякаш го прониза леден вятър.

— Аз ще пътувам през пустинята — каза той и след като тя не отговори, продължи. — Ако имаш нужда от нещо, обърни се към Калим. Докато ме няма, той ще се грижи за теб.

— Напълно съм сигурна, че ще се справи отлично. Неговото високомерие е почти равно на твоето.

— По дяволите, Тес, това е за добро! — тъмните му очи заблестяха върху напрегнатото лице. — Търпението ми е почти изчерпано. Имам нужда за известно време да съм далеч от теб.

— Разбира се, ти винаги правиш онова, което искаш. Караш ме да се чувствам като шахматна фигура, местена според твоите собствени правила — каза тя и го погледна право в очите. — Мисля, че е време да променим играта, господарю.

— Наистина ли? — той замълча, но миг след това на лицето му внезапно се изписа дързост. — Ще обсъдим това, когато се върна след седмица.

Тес поклати глава.

— Глупости! Та на нас ни бяха нужни само пет дни от границата на Тамровия до Заландан.

— Но тогава нямаше защо да бързам — отвърна той и се взря в лицето й, — а сега имам причина да ускоря завръщането си.

Тя пламна и дробовете й сякаш се смалиха.

— Така ли?

— О, да — усмихна се той, без да откъсва поглед от нея. — И знаеш ли каква е тази причина?

Тес започваше да разбира. Напрежението, което й бе толкова познато, се появи отново, обгръщайки и двамата като изтъкан от чувственост воал.

Тя с изненада осъзна, че точно такава реакция бе целял да пробуди в нея. Може би Саша беше прав, че тя искаше да дразни лъва. Тес почувства някакво тайнствено вълнение, което я обзе, щом го бе погледнала, и преглътна.

— Вярвам, че ще ми кажеш.

— Права си, че ще ти кажа. Да го изрека ли с твоите собствени думи? — усмихна се той. — Аз приключих с „отлаганията“.

След това той се обърна към Саша и двамата напуснаха двора. Останалите мъже препуснаха след тях. Сърцето й заби силно. Въодушевлението от предстоящото приключение почти я зашемети от вълнение.

Тя несъзнателно направи крачка напред и спря. Не можеше да тръгне след него. Той щеше да я върне. Трябваше да дочака края на седмицата.

Боже господи, как мразеше да чака!

Все пак трябваше да се примири и да си намери някакво занимание, за да мине по-бързо времето.

Тес се обърна и затича по стълбите към двореца. Мина по коридорите и влезе в стаята на Вайян. Вайян беше на терасата и много се изненада, когато видя съпругата на Гален да връхлита като отбрулено от буря листо, със зачервени бузи и искрящи очи.

— Мисля, че сме прекалено нехайни в усилията си с Александър и Роксан — каза Тес и се отправи към волиерата. — Време е да им покажем какви са задълженията им.

 

 

— Защо не можеш да разбереш? Казвам ти, че искам да говоря с твоя… — Тес надникна зад слугинята, която бе отворила вратата, и видя Юсеф, който слизаше по стълбите. — Няма значение. Ето го — тя се мушна покрай протестиращата жена и се втурна към Юсеф, който при вида й сякаш се вкамени на третото стъпало. — Радвам се, че си тук. Не можех да я накарам да разбере, че трябваше да вляза и да разговарям с теб. Вече си мислех, че…

— Мейджира — челюстта му изтрака, когато най-после си затвори устата. — Не мога да я обвинявам. В Заландан добродетелните жени не правят посещения на мъжете.

— Не само в Заландан. Навсякъде по света жените са обградени с железни бариери и глупави правила — размаха пренебрежително ръка тя. — Както и да е. Аз се научих да не се съобразявам с много от тях. Човек трябва да бъде решителен и упорит.

— Разбирам ви… — отвърна Юсеф, отпрати слугинята и слезе по стълбите, като уплашено огледа салона зад гърба й. — Боже господи, но кой те придружава?

— Не ставай смешен. Нямам нужда от стражи, за да дойда дотук.

— Нямаш нужда от стражи ли? — отчаяно я погледна Юсеф. — Но аз може да имам нужда от стражи, ако Мейджиронът разбере, че си ме посетила сама. Не е прието за…

— Говориш също като Саид — намуси се Тес. Света Богородице, започвам да мразя тази дума. Не желая да се обградя с петли, които вечно да крякат покрай мен.

Въпреки изненадата и възмущението, върху лицето на Юсеф се появи лека усмивка.

— Мисля, че петлите не крякат, а кукуригат.

— Тази разлика не е от съществено значение. Не ме попита защо съм тук?

Юсеф поклати глава.

— От страх си глътнах езика.

— Тъй като изглеждаш доста разстроен, ще премина направо към целта на моето посещение — каза Тес и се засмя. — Искам да видя покрива.

— Какво?

— Когато двамата с Гален посетихме Калим, забелязах, че тази къща е много висока. Твоят покрив е най-високият в града. Трябва ми, за да изпратя оттам Александър.

— Александър?

— Моят пощенски гълъб. Е, още не е такъв, но ще стане, ако го обуча както трябва. Вайян и аз всъщност имаме два, но за съжаление, изглежда, на Роксан му липсва инстинкт и ще трябва да съсредоточим усилията си върху Алекс…

— Не можете да идвате тук — отвърна Юсеф. — Би било в пълно противоречие с нашите норми.

— Искаш да кажеш, че трябва да намеря друга къща, така ли? О, драги, сигурна съм, че едва ли ще намеря друг така подходящ покрив, а и е доста неудобно да обикалям от къща на къща и да разпитвам разни непознати…

— Не! — прекъсна я Юсеф. — Не можеш… — той спря, виждайки упорития израз на лицето й, и дълбоко въздъхна. — За колко време ще ти трябва покривът?

Тес засия.

— О, не за дълго. Може би няколко дена, ако идвам всеки следобед.

— Но когато Мейджиронът се завърне в града, искам незабавно да прекратите посещенията си.

— Сигурна съм, че Александър ще бъде обучен много преди да изтече седмицата — кимна тя.

— Надявам се — въздъхна отново Юсеф. — Ще освободя слугите, за да не се появят излишни клюки, и ще се моля никой друг да не ви забележи — той се загледа в червената й коса, която блестеше на слънчевата светлина в коридора. — Въпреки че и това е прекалено много.

— Сигурна съм, че всичко ще се нареди чудесно — усмихна му се тя. — Много ти благодаря, Юсеф. Знаех, че мога да разчитам на твоята помощ — тя забърза към вратата. — Ще се видим утре следобед.

Юсеф кимна мрачно.

— Страхувам се, че наистина ще се видим. Ще ви чакам, Мейджира.

 

 

Вятърът подхващаше пясъка в пустинята, издигаше го и феерично го въртеше на лунната светлина.

Изглеждаше безлюдно, но това впечатление можеше да бъде и погрешно. Гален се взираше в тъмнината.

— Мислиш ли, че Тамар е някъде наблизо?

— Гален се обърна и видя Саша да се приближава към него.

— Вероятно сме в негова територия.

— Дали ще ни създаде главоболия?

— Не, освен ако не му дойде наум някоя прищявка — сви рамене той. — За нощта поставих много постове. Утре, когато прекосим границата на Тамровия вече няма да има никаква опасност.

— В замяна на това ще бъдем напълно изтощени — Саша вдигна очи и погледна Гален. — Никога не съм те виждал да бързаш както при това пътуване.

— Искам да те съпроводя здрав и читав до границата. Между племената новините се разнасят бързо. Има вероятност Тамар вече да е отгатнал причината за моя брак и да реши да ни създаде неприятности.

Саша продължаваше да го гледа с недоверие.

— Прав си, неспокоен съм и искам да се върна колкото се може по-бързо в Заландан — сви рамене Гален, обърна се и закрачи към одеялото си край огъня. — През последните месеци отсъствах твърде дълго.

Върху устните на Саша се появи усмивка.

— О, какъв огромен товар от отговорности и държавни дела трябва да носи на гърба си един владетел! — Саша легна на своето одеяло, зави се и се обърна с гръб към огъня. — Какво щастие е за мен, че съм само едно разпуснато конте, което прави каквото му се иска.

Гален разбра, че Саша знаеше защо толкова бърза да се върне обратно в двореца и му стана неприятно. Доста дълго време бяха много близки приятели. Саша можеше да види, че сладострастието го теглеше към Тес. Запита се защо не му го каза съвсем просто, както и двамата бяха свикнали да си говорят. Саша знаеше, че Гален често се нуждае от жена, и сигурно се досещаше, че откакто се бяха върнали в Заландан, не беше посещавал никоя от кадините, които обикновено го обслужваха. Каза си, че не се е отдал на удоволствието не само защото не искаше да злепоставя Тес. Прекалената му заетост също му бе попречила. Нямаше време за…

Колко ли време е нужно на един мъж да облекчи страстта си с жена, която го желае? Не, той лъжеше и себе си така, както бе излъгал Тес и Саша. Гален не желаеше кадина. Желаеше само Тес.

Желаеше я още от онази първа нощ в конюшнята. Това трескаво желание постепенно се увеличаваше и сега вече не можеше да я погледне, без да усети парещ копнеж в слабините.

Усещаше го и сега, когато мислеше за нея.

Изруга тихичко и се обърна с лице към огъня. Червените пламъци му напомняха за светлите къдрици на Тес. Не, косата на Тес излъчваше по-мек и по-силен блясък.

Той затвори очи и се опита да прогони мисълта за нея. Само веднъж да я обладаеше и всичко щеше да бъде различно. Властта, която тя имаше над него, щеше да намалее, страстта — да отслабне, нежността…

Той щеше да престане да мисли за нежността, която тя извикваше в него, за радостта, която можеше да му достави. Напълно нормално бе силното му желание отново да е с нея, макар и да се бяха разделили едва преди няколко часа. Нейната жизнерадост го привличаше неудържимо. И все пак беше по-добре да мисли само за физическото удоволствие. Страстта винаги може да се задоволи. Страстта не може да го нарани.

По дяволите, наистина не може! „Точно сега обаче, тя ужасно ме гнети“ — мрачно си помисли той. Каквото и да е, все пак очакването отиваше към своя край. Когато се върнеше в Заландан, щеше да задоволи глада си, който бе поддържал цял месец.

Той направи усилие и отстрани Тес от мислите си. На следващия ден щеше да поеме обратно към Заландан, но колко много път го чакаше, докато… докато отново застанеше пред Тес…

 

 

Някой я следеше!

Тя зави зад ъгъла и ускори крачка. Беше време за вечеря и улиците на Заландан бяха безлюдни. Входовете на магазините от двете страни на улицата приличаха на мрачни пещери. Обзе я лошо предчувствие. Може би грешеше за стъпките, които я следваха, ускоряваха се или се забавяха в такт с нейните. Защо пък трябваше да я следят? Ръката й инстинктивно посегна към златния медальон на шията й. Въпреки че и в Заландан имаше негодници, през последните няколко дни тя бе установила, че спокойно може да се движи из града, без да се страхува от никого. Медальонът! Сигурна бе, че той я пази. Той бе като невидимо оръжие. Оръжието на Гален.

Но от три дни Гален го нямаше. Може би нейният преследвач се интересуваше повече от златото, отколкото от предупреждението, което медальонът…

— Спри!

Гласът бе мъжки и прозвуча грубо и настойчиво.

Сърцето й подскочи тя хукна да бяга.

— Мейджира!

Тес с облекчение осъзна, че този глас й бе познат. Обърна се и видя един висок мъж, който крачеше към нея. Беше Калим.

— Изплашихте ме, Калим. Не очаквах… — треперейки, си пое дъх тя и гордо вдигна глава, като видя суровия израз на лицето му.

— Не трябва да се разхождаш сама по улиците.

— Нищо лошо не ми се е случило.

— Докато господарят го нима, аз отговарям за твоята безопасност… и за твоето поведение… — сви устни той. — Отсега нататък няма да напускаш двореца.

Обзе я гняв.

— Ще ходя където си поискам.

Калим се усмихна.

— Ти искаш да отидеш в къщата на Юсеф Бенардон, нали?

Очите и се разшириха от учудване.

— Шпионираш ли ме, Калим?

— Само изпълнявам дълга си към господаря — отвърна той и направи пауза. — Изненадах се, когато конярите ми казаха, че откакто Гален е напуснал града, не си извеждала Павда.

— И затова днес реши да ме проследиш, така ли?

— За да те предупредя и да те предпазя — кимна той. — Първо си помислих, че отиваш в някой магазин или на пазара, за да си купиш дрънкулки.

— И защо си помисли точно това?

— И аз това се питам, след като вече имам предвид що за човек си ти. Западните жени рядко напускат безопасния дом на съпрузите си заради някакви невинни прищевки.

Тя се вгледа в лицето му.

— Какво искаш ла кажеш?

— Мисля, че се досещаш.

— Кажи го.

Калим се усмихна.

— Юсеф е млад и силен като бик. Жените винаги са го харесвали.

— Продължавай.

— Господарят е далече, а жените от Запада не обичат да остават без удоволствия.

— Струва ми се, че ти знаеш твърде малко за жените от Запада — разгорещено каза тя.

Усмивката му се стопи.

— Зная достатъчно, за да не позволя приятелят ми да бъде опозорен пред очите на хората от Ел Заланд. Повече няма да припариш до къщата на Юсеф.

— Ще ходя където си поискам.

— Иди още веднъж там и ще го намериш мъртъв.

Очите й се разшириха от ужас.

— Какво?

— Не мога да те докосна без разрешението на господаря, но иначе властта ми е неограничена. Аз мога да убия Юсеф… — направи кратка пауза, след което добави — както всеки, който е заплаха за Гален.

Тес го погледна с недоумение.

— Само защото го посетих в къщата му?

— Защото прекара последните три следобеда насаме с него. Вярвам, че си била предпазлива, но ако това продължи, целият град ще разбере и господарят ще бъде опозорен.

— И един човек трябва да умре, за да се предотврати това, така ли?

— Тук изневярата не се приема както в твоята страна! — очите му блестяха върху суровото лице. — Гален няма да търпи такова нещо. Той ти дава твърде много свобода, но няма да ти разреши да бъдеш с друг мъж.

Разтреперана, Тес си пое дъх и се опита да потуши надигащия се в нея гняв.

— Обиждаш ме!

Той хладно я погледна.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че винаги съм била вярна на съпруга си?

— Лъжите излизат много лесно от устата на западните жени.

— Глупости! — вдигна ръце тя. — Отказвам да си губя времето с такива мръсни клевети!

Тя се обърна и бързо се отдалечи нагоре по улицата.

— Няма да ходиш повече в къщата на Юсеф — извика Калим след нея.

— Ще направя това, което аз реша — отвърна тя и му хвърли свиреп поглед. — Няма да ти позволя да се месиш в моя живот, разбра ли?

— Още веднъж иди при него и ще ти изпратя главата му в кошница.

Тя го погледна изумена. Тръпки полазиха по гърба й. За първи път си даде ясна сметка, че той щеше да изпълни заканата си.

— Ти си истински дивак и нямаш капка съвест.

— Само понякога — усмихна се той. — Но те предупреждавам, че още от детинство моят учител е Гален. В сравнение с него, когато е разгневен, аз съм направо кротък.

 

 

— Тук ли е? — Тес се втурна по терасата, а погледът й се отправи към сянката под едно от дърветата. — Върна ли се?

— Още преди час — отвърна Вайян, която тъкмо излизаше от волиерата, и доволна усмивка грейна върху лицето й — За трети път Тес!

— Ти даде ли им зрънцата?

Вайян кимна.

— Веднага щом кацна до Роксан.

— Само преди час, така ли? — намръщи се Тес. — Не е постигнал добро време. Пуснах го от покрива на Юсеф преди повече от два часа. Сигурно доста се е лутал.

Вайян се усмихна.

— Какво значение има? Невероятно е, че изобщо е намерил пътя за вкъщи.

— Не е невероятно. Това е инстинкт — сви рамене Тес. — Но може би храната, която го очаква, ще го накара да се връща по-бързо. Графът казваше, че в това се крие тайната на обучението — тя пак се намръщи. — Започвам да си мисля, че гълъбите са много глупави. Къщата на Юсеф е само на един час път оттук. Та аз успях да стигна пеш почти преди него.

— Пеш ли? — очите на Вайян се разшириха. — Ти си вървяла пеш през града?! Знаеш, че това е недопустимо! Аз никога не бих…

— Бях в пълна безопасност — Тес изруга наум бъбривия си език. Нямаше никакво намерение да казва на Вайян, че не е излязла с Павда в града. И без това Вайян достатъчно се тревожеше, че Тес ходи насам-натам без разрешението на Гален. Не биваше да я дразни допълнително. — Първия път, когато отидох с Павда до къщата на Юсеф, Александър сякаш се изплаши от поклащането на седлото Твърде много време ми отне, докато успея да го успокоя и да го пусна.

— Добре, но…

— Мисля, че Александър е готов за по-дълъг полет — прекъсна я бързо Тес.

— Какво си наумила? — уморено я попита Вайян. — Та нали къщата на Юсеф е почти до портите на града?

— В такъв случай, ясно е, че трябва да излезем извън портите на града — възбудено отвърна Тес.

— Не! На жените е абсолютно забранено да излизат от градските порти.

— Гален често ме водеше на езда извън града.

Вайян се намръщи.

— Знаеш, че дори и с охрана не би ти разрешил да излезеш без него. До завръщането на Гален ще трябва да се задоволим с къщата на Юсеф. Тогава може би ще успеем да го убедим…

— Да го убедим ли? — Тес направи недоволна гримаса. — Тази дума е прикрит израз на молба и оставя горчив вкус в устата ми.

— Гален е много снизходителен към теб. На никоя друга жена не е позволявал такава свобода — сериозно каза Вайян. — Трябва да разбереш, че не е прието жените да яздят надалеч с мъжете си, а още по-малко без тях. Сигурна съм, че Гален търпи доста критики заради поведението си спрямо теб.

— Изглежда обаче, че това не го засяга.

— Свикнал е да воюва — отвърна Вайян. — Откакто баща му умря, той непрекъснато се опитва да въведе в Заландан всичко, което е хубаво, от Запада. Много хора са недоволни, че се променят старите обичаи.

— Като Калим, например.

— И като мен.

— И ти ли?

Вайян кимна.

— В това отношение двамата с Калим си приличаме. Смятам, че старите обичаи са добри и има смисъл.

— Има смисъл да бъдеш затворница в тази стая както твоите птици в клетките, така ли?

— Техният затвор е красив и те никога няма да узнаят що е глад.

— А свободата?

В очите на Вайян изведнъж се появиха весели пламъчета.

— Нали и Александър позна свободата, откакто го пусна в простора?

— Но дори и тогава ние пак го принуждаваме да се върне в клетката заради храната, с която го подкупваме — поклати глава Тес. — Ако не беше толкова глупав, щеше да литне на свобода и сам да се грижи за себе си.

— Но тогава нямаше да имам птици, които да пренасят съобщенията ти.

— Така е — отвърна Тес. Внезапно си спомни неотдавнашната среща с Калим и се намръщи. — Ти изобщо не приличаш на Калим. Той е като един див звяр.

Вайян повдигна вежди.

— Изглеждаш недоволна от него. Разстроил ли те е с нещо?

Тес не смееше да й каже за спречкването си с Калим.

— Просто не ми харесва — тихо каза тя.

— Понякога е доста суров, но това си има своите причини. Израсъл е в едно от дивите погранични племена и през целия си живот не е познавал друго, освен битки и кръвопролития… Но когато иска, може да бъде много мил.

— Калим е много скучен. Постоянно е намръщен, изнася досадни лекции и мисли единствено за задълженията си — погледна я Тес и добави: — Саша никога не е досаден.

Вайян се изчерви и сведе поглед.

— Разбира се, той на никого не би досаждал.

— Също така може и да бъде мил — добави Тес въодушевено. — Когато му се удаде възможност.

— Ти го познаваш по-добре.

— Той е и красив. Всички жени смятат, че Саша е изключително красив.

— Много е красив — съгласи се Вайян, прекоси терасата, отиде до парапета и се загледа към хълмовете над града. — Защо говориш за Саша, Тес?

— Защото той те обича.

— Зная.

— И ти го обичаш, нали?

— Той ме кара да се вълнувам — прошепна Вайян и ръцете й се вкопчиха в перилата. — Това много ме безпокои.

— Ще бъдеш много по-щастлива със Саша, отколкото с Калим. Той ще ти даде свобода.

— Казах ти, че свободата няма голяма стойност за мен.

— Но трябва! — сериозно каза Тес. Ако знаеш колко хубаво е да си…

— Не искам да говориш повече по този въпрос. Това ме разстройва.

Тес бе сигурна, че е постигнала напредък, и се изкушаваше да продължи, но реши, че засега бе достатъчно.

— Е, добре. Аз просто ти желая само доброто.

Вайян се обърна към Тес и огромните й очи заблестяха като брилянти.

— Надявам се, че не съм те обидила, като ти казах, че не желая да продължим този разговор. Аз много о държа на теб.

— Наистина ли? — изненадана попита Тес. — Аз си мислех, че се отнасям доста властно към теб. Понякога те подвеждам според моите прищявки.

— Подвеждаш ли ме? — Вайян се засмя и поклати глава. — Сякаш съм завързана с въже зад Селик и той е поел в галоп. Това ми дойде наум, като ми каза, че ме подвеждаш. Не, аз нямам нищо против. Открих, че откакто ти дойде в Заландан, животът ми стана много по-интересен.

Тес не можа да устои на изкушението да не подхвърли още един намек.

— Саша е много по-интересен, отколкото аз някога съм успявала да бъда. Искаш ли да ти разкажа?… — тя срещна укорителния поглед на Вайян, спря и се усмихна срамежливо. — Е, вярно е, че не съм живяла достатъчно, за да се сравнявам със Саша, но все пак смятам бързо да го настигна — усмивката и се стопи и тя продължи колебливо. — Никога преди не съм имала жена за приятел, но теб те смятам… — направи пауза, след което продължи на пресекулки. — Това е… ако ти харесва… ако нямаш нищо против да бъдеш…

— Но разбира се, че сме приятелки — възкликна Вайян и лицето й засия от радост. Приятелки и сестри. Още щом те видях, разбрах, че ще стане така.

— Колко… си проницателна — Тес се обърна и се загледа в залязващото слънце зад хълмовете. Гърлото й се сви и тя дрезгаво промълви: — Аз никога не съм сигурна в нищо и в никого. Само се надявам… — прокашля се тя и добави: — Сега да помислим за следващия полет на Александър.

Вайян се намръщи.

— Мисля, че се разбрахме да бъде от къщата на Юсеф.

— Не. Струва ми се, че доста се натрапихме на Юсеф — Тес внимателно избягваше да срещне очите на Вайян. — Мисля, че може да му създадем неприятности, ако продължим да използваме неговия покрив.

— Неприятности ли?

Тес изведнъж си представи окървавената глава на Юсеф, поднесена й в плетена кошница.

— Дори може би… ужасни. Утре ще изпратя съобщение, че няма повече да използваме покрива му.

Щеше също да добави, че за него ще е много по-добре да напусне Заландан до завръщането на Гален. Тес извърна поглед към Александър.

— Ще го оставим да си почине няколко дни и след това ще му възложим по-трудно изпитание.

— Какво изпитание? — попита Вайян. — И откъде ще го пуснем, щом няма да използваме къщата на Юсеф?

— Ще видим — избегна отговора Тес. В момента нямаше намерение да разкрива новия си план. Вайян можеше да бъде много упорита, когато ставаше въпрос за общоприетите норми на поведение в своята страна. Тес възнамеряваше да я подготви през следващите два дни с помощта на различни намеци и забележки. Погледна към хоризонта. От това разстояние не беше в състояние да види наблюдателната кула, но не й беше нужно. Можеше да си я представи — висока, внушителна и тайнствена, дава ща й знак както първия път, когато я видя. — Сигурна съм, че ще ми се случи нещо интересно.

 

 

Калим посрещна Гален пред портите на града.

— Върнахте се много бързо, господарю.

— Достатъчно бързо — отвърна Гален, погледна към двореца и почувства туптене в слабините, придружено от изблик на радост. Търпение! Остава още малко, каза си той. — Яздихме непрекъснато. Всичко наред ли е?

Калим продължи да язди до Селик, без да отговори.

Гален се намръщи и го погледна в очите.

— Какво? Нещо нередно ли има?

Калим не го погледна.

— Нищо особено не се е случило на хората от Ел Заланд.

Гален отправи поглед към двореца.

— Вайян също е добре — колебливо добави Калим. — Става въпрос за господарката.

Сърцето на Гален се сви и той изруга:

— Дяволите да те вземат! Казах ти да се грижиш за нея! Болна ли е?

— Не, чувства се отлично — отвърна Калим, изчерви се и погледна притеснено мъжете около тях. — После ще ви кажа.

Гален пришпори коня си, за да изпреварят ескорта. Той не спря, докато не стигна до двореца. Пред стъпалата дръпна юздите, скочи от седлото и се обърна да погледне Калим.

— Защо трябваше да сме сами, за да ми съобщиш това, което имаш да ми казваш?

Калим преглътна и дрезгаво отвърна:

— Не исках да бъдеш опозорен пред тях.

Гален се вкамени.

— През тази седмица съпругата ви посети три пъти Юсеф Бенардан в дома му и стоя там с часове — прошепна Калим и след кратка пауза добави: — Сама.

Гален сякаш почувства силен удар в корема.

— Сигурен ли си?

Калим кимна.

— Отиде пеш и не взе никакъв придружител. Говорих със съседите на Юсеф и те ми казаха, че докато тя е била при него, той изпратил слугите си далеч от къщата — продължи Калим. — Те няма да клюкарстват. Предупредих ги, че ще отсека главата на този, който посмее да спомене нещо за този позор.

Позор! Гален бе обхванат от дива ярост. Тес в леглото на Юсеф, гърчеща се върху възглавниците, Юсеф над нея!… Кръвта в жилите му закипя. Пред очите му се спусна черна мъгла. Напрегна всички сили, за да не изгуби разсъдъка си.

— Понякога нещата не са такива, каквито изглеждат.

— Аз се срещнах с нея и тя нищо не отрече. Беше извънредно… дръзка.

Да, Тес можеше да бъде дръзка. Той си я представи как стои предизвикателно пред Калим и от очите й изскачат искри.

— Срещал си се с нея?

— Казах й, че ако продължи, любовникът й ще остане без глава. Би ми доставило огромно удоволствие да го убия заради вас, господарю — продължи Калим със свирепи нотки в гласа.

Гален се опита да запази спокойствие.

— И тя продължи ли да се среща с него?

Калим поклати глава.

— Неговият слуга ми каза, че на следващия ден Юсеф получил писмо и незабавно е напуснал града.

— Накъде е тръгнал?

— Към едно от племената на хълмовете — дълбоко си пое дъх Калим. — Мислех, че с това случаят ще приключи.

Гален се извърна, за да скрие от Калим изражението на лицето си.

— И не приключи ли?

Калим тъжно поклати глава.

— Днес, рано следобед, господарката напусна града Помислих, че е мой дълг да я проследя. Отиде в кулата.

Гален рязко се извърна и го погледна.

— В кулата ли?

— Възможно е да не е знаела, че една среща там ще увеличи срама — прошепна Калим. — Може би никой не й е казал.

— Ако тя не е знаела, Юсеф положително е знаел — сви устни Гален. — Както е знаел и колко лесно може да се стигне до кулата от селищата на хълма.

В очите на Калим се появи влага.

— Повярвай ми, не исках да ти го казвам. Исках сам да се погрижа за това, преди ти да се върнеш.

— Зная, Калим — каза Гален. Беше разбрал колко разстроен е Калим, но нямаше време да го успокоява. Цялото му същество бе насочено да потуши дивашкия гняв, който се надигаше в него. Той трябваше да мисли, да разсъди, да не пусне на свобода варварското в себе си, което толкова дълго време бе успявал да приглушава.

— Какво да направя? Да отида ли да я доведа?

— Не! — каза той, обърна се и се хвърли върху гърба на Селик. — Това вече не е твоя грижа.

— Нека да дойда с теб. Ако Юсеф е…

— Надявам се да е там — усмихна се горчиво Гален. — Тъкмо няма да ми се наложи да го издирвам.

Калим сви юмруци.

— Знаех си, че чужденката ще ти докара неприятности.

— Аз сам си ги докарах. Зная колко непоносимо е за една жена да скучае. Жените винаги трябва да се държат под око.

Боже господи, та той говореше като баща си! Е, и какво от това? Той се чувстваше като баща си. Предаден, вбесен и жаден за кръв!

— Трябваше да я взема със себе си — каза той и обърна коня си. — Кажи на Вайян, че няма да се върна до довечера.

Гален препусна в галоп към градските порти. Не, той не беше като баща си. Но кръвта му беше същата, варварщината — също!

Тес не бе лишена от достойнство.

Тя намираше Юсеф за привлекателен. Беше се смяла и шегувала с него.

В много отношения тя беше още дете.

Но в дните, преди да замине, той нарочно я бе дразнил и възбуждал, за да я накара самата тя да го пожелае в леглото си. Последния ден в двора го беше предизвикала. Явно още тогава беше готова за мъж.

Но нима за който и да е мъж? Гален стисна зъби и хвана още по-здраво юздите.

Трябваше да запази хладнокръвие. Да бъде спокоен и разумен. Да й даде възможност да му обясни.

Господи, надяваше се да се въздържи от удари!

Той излезе през градските порти и обърна Селик към хълмовете.

 

 

Тес внимателно вдигна Александър от клетката.

— Хайде, момчето ми, правили сме това и преди. Трябва просто да го повториш — тя се изправи, наведе се от прозореца и подхвърли гълъба във въздуха.

Александър запляска със сивите си криле, а миниатюрните звънчета, закрепени на краката му, весело зазвъняха. Издигна се в небето, грациозно описа кръг и се отправи на запад.

— Не в тази посока, глупчо! — измърмори Тес, докато наблюдаваше как птицата отлита далеч от кулата. — Летиш към Саид Абаба. Кой ще ти даде зрънца там?

Гълъбът се понесе надалеч от кулата и от… Заландан.

Тес се облакъти на перваза, подпря брадичката си с ръка и се намръщи, загледана в бързо отдалечаващата се птица, която съвсем недвусмислено се бе насочила към границата.

— Много добре, сам ще разбереш.

Но, господи, кой можеше да каже колко време щеше да е нужно на тази глупава птица, за да открие грешката си?! През това време тя трябваше да остане в кулата, в случай че гълъбът се върнеше, вместо да се отправи за вкъщи. Кой знае? Проклетата птица можеше да се изгуби и да не се върне в двореца.

Тес хвърли внимателен поглед към слънчевата светлина, която се процеждаше в стаята. Прецени, че й остават още два часа до залез слънце, когато Вайян щеше да започне да се тревожи.

Искаше да види дали проклетата птица щеше да се върне в кулата. Ако не се върнеше, щеше да се отправи към двореца, за да провери дали птицата се е ориентирала и прибрала вкъщи като истински пощенски гълъб.

Между другото, тази стая в кулата не беше неприятно място. Караулното помещение на долния етаж се намираше в пълен безпорядък — масите и столовете бяха изпочупени и преобърнати, по ъглите и пролуките имаше паяжини, но тук, в наблюдателницата, имаше дори неща, които напомняха за една луксозна обстановка. Очевидно мъжете, които са я обитавали, са обичали удобствата. Широкото легло в средата на стаята бе обградено с тежки сини завеси от кадифе, които предпазваха от студения нощен вятър на пустинята. Шареният килим върху каменния под беше дебел и красив като онзи от нейната стая в двореца. Мебелите също бяха прекрасна изработка, но бяха покрити с дебел слой прах и плесен, а ако преценката й за способностите на Александър се окажеше точна, щеше да й се наложи доста да постои в тази стая. Нямаше намерение да ляга в това мръсно легло или да сяда върху каменния под, докато гълъбът се върнеше.

Тес премести широкия, подобен на трон, стол до огромната камина. Тя вдигна плесенясалите възглавници, които покриваха прашния стол, и ги захвърли небрежно върху каменната плоча на огнището, след което свали пелерината си и я постла на тяхно място. После се настани внимателно върху коравата седалка на креслото, облегна се назад и въздъхна.

Като цяло, кулата малко я бе разочаровала. Не бе открила нищо тайнствено и загадъчно, така че не виждаше причина, поради която Гален й бе забранил да я приближава. Единствените нейни обитатели бяха мишките и паяците.

Тя осъзна, ме се самозалъгва. Много добре знаеше защо искаше да дойде тук. Не я привличаше самата кула, а реакцията на Гален, когато я видеше. Надяваше се, че ще намери отговор за някои от чертите на неговия характер. Той се владееше толкова добре, че едва ли доброволно щеше да й каже нещо. Знаеше, че когато Гален се върнеше, отношенията им щяха да се променят и си бе помислила, че ще се чувства в безопасност, ако…

В безопасност ли? Колко странно звучеше тази дума? Никога не се бе страхувала от Гален. Винаги бе знаела, че той може да бъде заплаха за околните, но той имаше много силна воля и винаги би се вслушал в разума си.

Както и да е, в кулата не успя да научи нищо повече за шейха. Трябваше да почака, докато се върнеше, за да го попита. Той щеше да бъде в Заландан след два, най-много три дни и новата игра щеше да започне. Тя веднага потуши вълнението, което я прониза. Мисълта да се отдаде на Гален я безпокоеше. По-добре бе да съсредоточи мислите си върху онази глупава птица, която бе отлетяла към Саид Абаба.

Слънчевите лъчи струяха през дългия тесен пропит прозорец и образуваха снопче светлина, която улавяше танца на прашинките, носещи се из въздуха в стаята. Препускането й към кулата в горещината беше продължило дълго, но сега горещината беше намаляла. Слънцето огряваше лицето й и тя се чувстваше доста приятно в тази стая.

 

 

Гален забеляза в далечината силуета на наблюдателната кула, който се открояваше на фона на кървавочервеното залязващо слънце. Павда бе върна за дървото, което растеше до обкованата с желязо врата.

Втори кон не се виждаше. Значи беше сама в кулата.

Може би това бе грешка. Калим може би грешеше. Но Калим никога не би го излъгал.

Тя може би е отишла с някаква цел в кулата.

Разбира се, че имаше цел. Любовникът й я е накарал да се срещнат там.

„Рапунзел, спусни си косата.“

Тесният прозорец на кулата беше тъмен. Дали чакаше любовникът й да пристигне и след това да запали свещ?

Струваше му се, че сенките на кулата протягат железни нокти, сграбчват го и го повличат в тъмнината.

Той беше цивилизован човек. Трябваше да мисли, да се опита да открие причините, да се обърне за помощ към сърцето и душата си.

Но колкото повече се приближаваше към кулата, толкова повече се замъгляваше съзнанието му. Времето като че ли се връщаше назад. Мъжът, в който се бе превърнал, вече не съществуваше. На негово място бе дивото, първобитно момче, което представляваше, когато за последен път бе яздил по този път, криволичещ към кулата. Яростта го докосваше, обграждаше го, разкъсваше го, сливаше се с него в едно цяло…