Айрис Йохансен
Богатият варварин (5)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Гален ми каза, че сте имали среднощен гост — каза Саша на следващата сутрин, когато повдигна Тес върху седлото. — Не бива да се тревожиш, че това ще се повтори — Калим беше порицан, задето е допуснал Тамар да се промъкне по време на неговия пост.

— Гален го е наказал?

— Гален рядко наказва. Просто му каза, че е разочарован от него.

— Това е странен начин на управление.

— Това е начинът на Гален и досега той винаги се е оказвал ефикасен. Разочарованието на Гален боли много повече, отколкото обидата от всеки друг.

Тес сбърчи нос.

— Калим навярно много съжалява, че онзи дивак Тамар не ми е прерязал гърлото. Ясно е, че той не ме харесва.

Саша погледна настрани.

— Въобразяваш си. Как може да не те харесва, когато не те познава?

Тес си спомни пълния му с възмущение поглед, когато Гален му я представи, и поклати глава.

— Не си въобразявам — в този миг тя зърна Гален да излиза на кон от лагера, придружаван от Калим. — Какво знаеш за този Тамар?

— Не много. През последните години имаше няколко спречквания между неговото племе и Ел Заланд, но Гален гледа да го избягва.

— Защо?

Саша сви рамене.

— Нямам представа. Гален не говори за това.

— Заедно са отрасли. Може би все още го обича.

Саша поклати глава.

— Гален не би допуснал приятелството да се намесва, стане ли въпрос за доброто на Ел Заланд. Вероятно се срещат рядко поради голямото разстояние между племената ни.

— Да, сигурно е така — тя хвана поводите. — Да тръгваме! Гален вече напусна оазиса.

— Няма защо да бързаме — извъртя се Саша на седлото. — Докато стигнем Заландан, ти ще трябва да яздиш в края на колоната заедно с мен.

— Няма да изостана — обидена каза тя. — Яздя по-добре от теб.

— Не в това е причината. Гален трябва да е най-отпред заедно с Калим, за да води ескорта, но иска ти да си далече от главните сили.

— Света Богородице! — ръцете й стиснаха здраво юздите. — Първо ме затваря в онази шатра, а сега ме заставя да му дишам праха. Омръзна ми да ме…

— Обиждаш ме — прекъсна я Саша и направи обидена физиономия. — Не си ме виждала от години, а моята компания вече ти дотяга.

— Знаеш, че не това исках да кажа.

— Потърпи още само пет дни — каза той — докато стигнем в Заландан, и ще видиш, че нещата ще се променят.

Тес го погледна сериозно.

— Свобода ли ще получа?

— До известна степен.

Тя подкара коня си в тръс.

— До известна степен — повтори през зъби. — Всички тези ограничения никак не ми харесват. Когато стигнем в Заландан, повече няма да ги търпя.

— Почакайте, Мейджира! — двамата се обърнаха едновременно и видяха един млад мъж, който се приближаваше в галоп към тях. Когато спря, той се усмихна широко и сведе глава в учтив поклон. — Привет, Мейджира! Тъй като ще се движим отделно от главните сили, Калим ме изпрати да ви охранявам и да ви служа по време на пътуването. Казвам се Юсеф Бенардан.

— Мисля, че съм в състояние да осигуря на братовчедка си защита, Юсеф — раздразнено се обади Саша.

Юсеф го погледна открито. Очите му се очертаваха като две пламъчета.

— Чудесно. В такъв случай ще охранявам вас, Саша. За мен няма никакво значение.

— Да охраняваш мен ли?

Юсеф отпусна клепачи, за да прикрие дяволитите пламъчета в очите си.

— Мислиш, че тази чест е прекалено голяма за теб, така ли? Вярно е, че да ти изпратят най-великия войн на Седикхан да те охранява е чест, която би замаяла и усмирила всеки.

Саша притвори очи.

— Струва ми се, че ми прилошава.

Юсеф размаха безгрижно ръка.

— Ето, виждаш ли? Господарката явно има нужда от мен, след като ти имаш толкова деликатна природа.

Тес едва прикри усмивката си, виждайки как очите на Саша се разшириха от гняв. Братовчед й можеше да се шегува със собствената си деликатност, но не и да понася другите да правят това.

С крайчеца на окото Юсеф долови реакцията на Тес и веднага се обърна към нея с подкупваща усмивка.

— Не желая да ме връщате при Калим. Там ми е скучно и ще се чувствам самотен, тъй като всички мъже ми завиждат за храбростта. Убеден съм, че ще пътуваме много по-приятно, ако сме заедно тук, най-отзад.

— Така ли?

Той се усмихна гордо.

— За мен ще бъде огромно удоволствие да съм във вашата компания, а в замяна ще ви разкажа много истории, които ще ви поучат и развеселят. Ще видите как времето ще мине, без да го усетите.

— Нещо, което много силно желая — въздъхна Тес.

— В такъв случай се споразумяхме — каза Юсеф и й отправи още една омайваща усмивка. — Ще избързам напред да проверя дали пътят е безопасен за вас, но вие не се страхувайте, аз няма да ви оставя дълго да се лутате без мен в тази необятна скука.

Юсеф пое в галоп след колоната мъже, която се изнизваше от оазиса.

Тес чу Саша да проклина под носа си и не успя да сдържи смеха си.

— Не намирам нищо смешно… — неохотно се усмихна Саша. — Отпред само ще им пречи, така че не случайно Калим ми го праща тук. Този негодник има ясна цел. За пет дни той вероятно ще успее да настрои хората на Гален един срещу друг и да внесе безредици в ескорта.

— Не е ли голям боец?

— Не съм казал това. Той наистина е един от най-добрите войни на Гален, но за нещастие има склонност към всевъзможни лудории.

— Имам чувството, че ми харесва.

— Не се учудвам. Повечето жени имат слабост към Юсеф. Това пък, от своя страна, обяснява защо не го обичат мъжете.

— Женкар ли е? — би се учудила, ако бе така тъй като Юсеф не притежаваше нито красивата външност на Калим или Саша, а още по-малко магнетизма на Гален. Беше малко над средния ръст и изглеждаше по-скоро жилав и подвижен, отколкото силен. Всъщност с искрящите си очи и веселото кръгло лице й приличаше на симпатична маймуна.

— Да речем, има слабост към жените. Когато те му се усмихват, той забравя такива незначителни подробности като съпрузи и бащи — сви рамене той. — Но ти не се тревожи, може да е дързък, но не е луд. Не само че няма да обиди съпругата на Гален, но може дори и да те забавлява. Е, наистина, никак не ни е притрябвал този негодник, но…

Тес сви устни.

— Разбира се, че не ни е притрябвал — съгласи се тя, но вече чувстваше, че настроението й се повишава, и пришпори кобилата си в тръс. Беше сигурна, че когато бе изпратил Юсеф да я придружава, Калим най-малко бе мислил да й осигури компания, но присъствието му все пак можеше да направи пътуването малко по-приятно.

 

 

— Заландан! — възторжено извика Юсеф и подкара в галоп след колоната, която беше на четвърт миля напред.

— Не очаквах такова нещо — откликна Тес, спря на хълма до Саша и се загледа долу в равнината към големия град, обграден от високи стени. Залязващото слънце сякаш рисуваше със златна четка тюркоазените минарета и белокаменните къщи на Заландан. Красотата на града заплени душата и сърцето й. — Поразително е! Градът е голям почти колкото Белажо!

— А с това свършва и приликата им — сухо отбеляза Саша. — Белажо е по на запад, докато Заландан определено е на изток.

— И все пак ти предпочете да прекараш тук с години наред.

— Защото този град ме привлича.

— Привлича те? — объркана го погледна тя.

— Сама ще разбереш защо.

Потеглиха надолу към града.

— Заландан има свой специфичен чар — каза Саша, когато минаваха през портите на града.

Когато навлязоха из многолюдните улици на Заландан, Тес разбра какво искаше да каже той. Сред ухаещите на пикантни подправки магазини и сергиите, отрупани с коприна, търговците, разнасящи огромни кафези с гълъби и бели папагали, спираха пазарлъците си, за да гледат преминаването на бойците през огромния пазар.

Когато наближиха пазара, Юсеф се върна, за да се присъедини към Тес и Саша.

— Е, хубаво е да се върнеш у дома — доволен въздъхна той, след което бързо добави: — Но това съвсем не означава, че не се радвах на всеки миг от вашата компания, господарке. Последните дни ще останат в паметта ми за цял живот и…

— Стига, Юсеф! — разсеяно го прекъсна тя, тъй като не искаше да изпусне нищо от магазините и сергиите от двете й страни. Внезапно посочи към един магазин, където беше изложено голямо многообразие от прекрасно оцветени грънчарски съдове с причудливи, дълги дръжки. — Какво е това? Никога не съм виждала вази с такава форма, а и всичките са съвсем еднакви по размери.

Юсеф едва погледна:

— Това не са вази. Това са съдове. Камар притежава най-големия магазин за съдове в цял Заландан — ухили се той. — И една от най-красивите дъщери, чието сърце е толкова щедро, колкото е хубаво и лицето й. Впрочем, вече пристигнахме в Заландан и сте в безопасност, така че, ако разрешите…

Тес кимна примирено. Разбра, че беше престанала да съществува за Юсеф от момента, в който той видя щедрата и красива дъщеря на собственика на магазина и си каза, че този хитрец щеше да й липсва. Слава богу, че по време на пътуването имаше компанията на Саша и Юсеф, тъй като от онази първа нощ почти не беше виждала Гален. Но това няма никакво значение, побърза да си каже тя.

— Хайде, иди при нея, Юсеф.

— С нетърпение очаквам момента, когато отново ще мога да се радвам на вашето присъствие, Мейджира — усмихна й се той, извърна коня си и се насочи към магазина.

— Все пак успя да стигне до градските порти, преди да се поддаде на изкушението — каза Саша. — Обикновено не е толкова въздържан. Мислех си, че ще кривне от пътя и ще посети някоя жена от племената по хълмовете.

След като бяха отминали пазара, Тес очакваше да види следи от мизерията, с която се бе срещала в Белажо и Париж, но макар че къщите бяха малки, изглеждаха безупречно чисти, а хората — доволни и усмихнати. Появата на Гален беше посрещната с радостни възгласи, но всички се отдръпваха с уважение при приближаването на колоната.

— Дворецът е точно отсреща — каза Саша, като кимна към огромен царски двор в края на улицата.

„Едва ли е възможно да не го забележа“ — замаяна си помисли Тес. Дворецът беше само на два етажа, но изглеждаше като излязъл от приказките — с оръдейни кули, сводести прозорци и изящно украсени тераси. Беше съграден от кремав камък, който улавяше слънчевите лъчи и блестеше като огромно бижу в центъра на царския двор.

— Това е… възхитително!

Саша забеляза изуменото й лице и кимна с разбиране:

— Нали ти казах, че този град ще ти хареса.

— Добре дошли в Заландан — чу се познат глас. Гален беше слязъл от коня си и крачеше към тях.

Тес се сепна, извадена от унеса си.

Забеляза слисания й поглед и повдигна вежди:

— Надявам се, че моят дом те удовлетворява.

— И още питаш. Много е красив.

— Изненадана си, нали? — той се усмихна леко и й помогна да слезе от кобилата и да стъпи върху мраморните плочки в двора. — Казах ти, че ние, диваците, имаме и някои удобства. Златото купува почти всичко в този свят — тя се взря в лицето му и той поклати глава. — Не, тебе не. Твоята цена е по-висока. Но златото може да направи престоят ти тук приятен — обърна се към Саид: — Отведи я в нейните покои и се погрижи Вайян да я посрещне както подобава.

— Аз ще я заведа — намеси се Саша. — И без това нямам какво друго да правя.

Гален се обърна да го погледне и на Тес й се стори, че забеляза загриженост върху лицето му.

— Както искаш.

След това се обърна към нея:

— Кажи на Вайян, че когато мръкне, ще дойда да вечерям в твоята стая.

— Ако не си прекалено зает.

Усетил иронична нотка в гласа й, той повдигна вежди.

— Няма да бъда прекалено зает.

Отправи се към конюшнята, където го чакаше Калим.

Когато видя Гален да влиза заедно с Калим в конюшнята, обзе я вълнение, примесено с голяма доза раздразнение. Не бяха вечеряли заедно от деня, в който се бяха венчали. Всъщност почти не го бе виждала по време на пътуването към Заландан. Стоеше с мъжете край огъня и идваше при нея едва след като тя вече дълбоко спеше.

— Тес?

Тя се обърна и видя, че Саша я гледа, усмихва й се и я кани с елегантен жест.

— Заповядайте, мадам.

Тес бързо изкачи стълбището и вратите моментално се разтвориха пред нея от двамата стражи, застанали на пост.

— Коя е тази Вайян?

— Природена сестра на Гален.

— Не знаех, че има сестра — всъщност, защо ли трябваше да се учудва, след като вече й бе станало ясно, че не знае почти нищо за съпруга си.

— Майката на Гален умряла, когато той бил на дванадесет години и скоро след това баща му се оженил повторно. Вайян е единственото дете от този брак — обясни й Саша и я поведе бързо по блестящия коридор. Крачеше някак нетърпеливо. — Убеден съм, че Вайян много ще ти хареса.

Тес направи гримаса.

— Аз като че ли трудно се сприятелявам с жени. Намират ме прекалено смела.

— И има защо — усмихна се Саша. — Не са много дамите, които предпочитат конюшните пред балните салони, но Вайян няма да имаш проблеми.

— Обича ли ла язди?

— Не, малко е плаха с конете, но това няма значение.

Тес го погледна недоверчиво. Не можеше да си представи да проявява приятелски чувства към някого, който не обича животните.

Като видя израза на лицето й, той се засмя.

— Сериозно ти говоря.

Саша спря пред една врата, украсена с дърворезба, отвори я и се отстрани, за да й стори място да влезе първа.

Посрещна ги дребна тъмнокоса жена, облечена в дълга синя роба. Учтиво се поклони на Саша и страните й се изчервиха.

— Добре дошъл, господарю — каза тя, след което се обърна към Тес и нежно й се усмихна. — Откакто Гален изпрати известие, че се връща, аз с нетърпение очаквах този момент. Добре дошла, Мейджира.

От Вайян Бен Рашид се излъчваше топлота. В големите й черни очи искреше добрина, а красивите черти на лицето й бяха одухотворени.

— Името ми е Тес — усмихна се в отговор Тес. Човек не можеше да не се усмихне на Вайян. — Аз също бих чакала с нетърпение да се запозная с теб, ако знаех, че съществуваш. Но никой не благоволи да ми каже.

Вайян се усмихна още по-широко.

— Ти си много пряма. Искреността е прекрасна добродетел. Аз съм прекалено ограничена от етикецията, за да си позволя да говоря така откровено като теб.

Тес избухна в смях.

— Някои хора го наричат грубост, а не прямота.

— О, не! — прекъсна я Вайян. Изглеждаше разстроена. — Не ти, а аз бях груба. Не исках да се изразя така нетактично. Исках само…

— Зная — отвърна Тес и вдигна ръка, за да я спре. Това първо впечатление за достойнството на Вайян не й даде възможност да осъзнае, че сестрата на Гален едва ли беше по-голяма от нея. Питаше се дали момичето изобщо знаеше какво значи грубост. — Аз само се пошегувах. Такава съм си — тя се обърна към Саша, който гледаше в захлас сестрата на Гален. — Нали, Саша?

— Какво? — попита той, откъсвайки поглед от лицето на Вайян. — Да, ти винаги си била дръзка.

Очите на Тес се разшириха от изненада. Никога не беше виждала такова изражение върху лицето на Саша, а страните на Вайян отново бяха станали аленочервени.

— Позволи ми да те настаня — каза Вайян и сведе очи. — Ако моят господар Саша бъде така добър да ни остави сами…

Саша се намръщи и кимна.

— Ще се видим утре сутринта, Тес — каза той, обърна се на пети и излезе от стаята.

Щом вратата се затвори след него, Вайян въздъхна с облекчение.

— Сега можеш да се изкъпеш, докато ти намеря какво да облечеш.

— В куфарите ми има достатъчно рокли.

Вайян поклати глава, като плесна с ръце, за да извика прислугата. След това прекоси бързо стаята и отиде до един гардероб, инкрустиран с перли.

— Гален ми нареди да ти дам някои от моите дрехи. Желанието му е по-късно той сам да ти избере нещата.

 

 

Шифонената роба с високо деколте, която Вайян подаде на Тес, беше дълга, украсена със сребро Падаше върху малката й фигура, без да прилепва никъде, и я обгръщаше изцяло.

Вечерта, когато влезе в стаята, Гален я огледа и кимна одобрително.

— По-добра е от моята риза — отбеляза кратко той. — Утре ще се погрижим и за останалата част от гардероба ти.

— Изненадва ме, че се вълнуваш от такава дреболия. Дамската мода не би трябвало толкова да те вълнува.

— Винаги съм смятал, че малките подробности могат изведнъж да се превърнат в досадни неудобства, ако не им се обърне достатъчно внимание — леко се усмихна той. — Облеклото на моята съпруга е от изключителна важност за мен.

— Дори когато я криеш от хората ли? — иронично попита Тес.

— Аз сам ще се погрижа за теб — каза той, прекоси стаята и се отправи към дивана. — А и обстоятелствата сега се промениха.

— В какъв смисъл?

— Вече не сме обградени от мъже — настани се върху възглавниците пред ниската масичка, която слугите бяха отрупали с прибори от фин порцелан и чаши, украсени със скъпоценни камъни — Тук стените са дебели, а не както в шатрата — продължи той и я погледна право в очите. — Аз съм егоист и не желая друг освен мен да чуе виковете ти.

Кръвта нахлу в главата й и тя почувства, че не е в състояние да отдели поглед от него.

— Да, разбирам — прошепна тя. Добре знаеше за какви викове става дума. От дете още беше чувала не само Полин, но и други жени да пищят във вихъра на страстта. — Можеш да се разочароваш: винаги съм смятала, че това е… недостойно.

Гален избухна в смях.

— А ти толкова ли много държиш на приличието?

Тя се изчерви.

— Понякога може би ми липсва женственост, но не и достойнство.

Усмивката му се стопи, но нежността в очите му остана.

— Да, ти притежаваш достойнство, истинско достойнство. Не се дължи на гордостта, а на самоувереността ти.

— Така ли?

Той кимна.

— Забелязах го още когато беше дете. Достойнство и чест. Знаех, че ще станеш жена, на която мога да се доверя.

Дълбоко в себе си Тес усети истинско блаженство „Жена, на която мога да се доверя.“ Сякаш й бяха подарили нещо много ценно.

— Мислех, че Вайян ще вечеря с нас.

Той поклати глава.

— Тя яде с другите жени.

Тес се намръщи:

— Защо?

Гален долови войнствени нотки в гласа й и се усмихна.

— Не е заради мен. Майката на Вайян я възпита според старите обичаи и тя се чувства много по-добре в собствените си покои.

— В такъв случай, защо не се опиташ да я приобщиш към новите обичаи?

— Това е битка, която водя всеки ден.

— Но не и в собствения си дворец.

— Права си — той внезапно й се стори уморен. — Не мога да се боря всеки ден и всеки миг.

Обхвана я съчувствие, което измести войнственото й настроение. Приближи се към него.

— Няма значение. Сега, след като вече съм тук, аз ще се заема с това.

Той се усмихна:

— Не се и съмнявам. Моля те само да не я вкараш в някое блато.

— Не бих си позволила подобно нещо. Аз я харесвам — каза тя и седна на възглавниците срещу него. — Защо имаш толкова малко европейски мебели в двореца? Мислех си, че след като прекара толкова време в Тамровия…

— В Тамровия останах толкова, колкото се налагаше. Аз съм част от тази страна — говореше просто, но уверено. — От другите страни вземам само онова, от което Ел Заланд има нужда, и нищо повече.

— И нямаш нужда от маси за хранене, така ли?

Той поклати глава.

— Подът е по-добър.

— Защо?

— Яденето е естествен процес и той се улеснява, ако си по-близо до земята. Не ти ли е по-удобно да седиш върху копринената възглавница, отколкото върху онези корави тапицирани столове, които използвате във вашата страна?

Тя бавно кимна, осъзнавайки, че той беше напълно прав.

— Ти вярваш, че животът трябва да е прост и естествен, така ли?

— Да, доколкото това е възможно. И без това животът е изпълнен с достатъчно мъки и страдания, за да го усложняваме допълнително — усмихна се той. — Хайде, яж! За днес научи достатъчно.

— Май не обичаш да ти се задават въпроси?

— Не, твое право е да задаваш въпроси — усмихна се той, наля вино в една украсена със скъпоценни камъни чаша и й я подаде. — Както е и мое право да не ти отговоря.

Тес взе чашата и се взря в червените й дълбини.

— Имам още един въпрос.

— Кажи.

— Когато спаси Аполон и Дафне, аз ти обещах всичко каквото пожелаеш — тя вдигна очи и срещна неговите от другата страна на масата. — Защо тогава, когато направи своето предложение в хотела, не спомена нищо за това обещание?

— По две причини. Първо, защото исках да дойдеш при мен по своя воля.

— А втората?

Гален се усмихна:

— Исках да не използвам твоето обещание, за да те държа по-здраво в ръцете си.

Въздухът между тях изведнъж се изпълни с нежност и чувственост. Тес внезапно усети уханието на цветята в огромната ваза, която стоеше в единия ъгъл на стаята, допира на меката дреха върху гърдите си и огнения му поглед, врязан в нея.

Бързо отпи глътка вино и усети приятна топлина да се разлива в жилите й.

— Винаги ли ще си така откровен с мен?

— Винаги — отвърна той и я погледна с любопитство. — Искаш ли да видиш АПОЛОН?

— Сега ли?

— Не, утре. След като дам своите разпореждания, ще дойда да те взема.

Ще дойде да я вземе? Значи нямаше да остане при нея през нощта.

— Не — прочете той мислите й. — Досега исках само да свикнеш с присъствието ми в твоето легло. Вече е по-добре да се раздалечим за известно време.

— Не те разбирам — намръщи се тя. — Цялото това отлагане ме притеснява.

В очите му се появиха весели искрици.

— И мен ме притеснява, уверявам те. Отлагането ще приключи съвсем скоро. Тогава ще прекарвам всяка нощ в твоето легло, а вероятно и много часове от деня.

Тя отново усети онази странна тръпка и почувства, че се задушава. Отпи още една глътка от виното и кимна.

— И ще ми направиш дете?

Лицето му остана безизразно, докато наливаше вино в чашата си.

— Разбира се. Нали това е причината, поради която си тук?

 

 

— Мислех, че Аполон трябва да е в царските обори — намръщи се Тес, когато погледна хубавата бяла каменна къща, пред която бяха спрели с Гален след дългата езда по тесните улички на Заландан. — Не можеше ли да го оставиш при теб?

— Можех — отвърна Гален, слезе от коня, връчи юздите на Саид и й подаде ръка. — Но реших да не го правя.

— Защо? Допускам, че по пътя за Седикхан ти е пречил, но все пак…

— Направо превърна живота ми в ад — спокойно я прекъсна Гален, — но не по тази причина е тук — той отвори вратата от ковано желязо и й стори път да влезе първа в градината. — Настаняването на Аполон и Дафне тук като че ли реши няколко проблема. Налага ми се често да пътувам и поради това не можех да им осигуря вниманието, с което бяха свикнали при теб, а и не исках да ги затворя в кучешките колиби — Гален я погледна. — Не мислех, че искаш да сменят един затвор с друг.

— Прав си — отвърна тя, — но когато си спомнях за Аполон, си го представях при теб.

— Ти го остави на моите грижи и аз трябваше да реша какво да го правя — Гален я поведе по пътеката край къщата. — Когато се върнах в Заландан, тъкмо бяха избухнали племенни вражди по хълмовете и един от моите главнокомандващи беше убит заедно с жена си. Оставиха петнадесетгодишно сираче. Момчето беше самотно и скърбеше за родителите си, затова го доведох тук и му възложих обучението на Аполон и Дафне.

— Обучение ли? — вдигна поглед към него тя. — Ти си се опитал да обучиш Аполон?

Той кимна:

— Ние успяхме да обучим Аполон.

— Да преследва дивеч ли?

— Не, това не беше в природата му. Точно там е сгрешил баща ти, Аполон не притежава инстинкта да убива. Но прояви удивителни способности за откриване на следи и пренасяне на дивеч — усмихна се той. — Сега Аполон може да влачи човек или звяр дори и през пустинята.

Тес го гледаше и не можеше да повярва.

— Аполон ли?

Усмивката му се стопи.

— Не можеше завинаги да си остане онова малко, подскачащо кутре. Не е трениран в жестокост, но все пак трябва да изпълни своята цел.

През всичките тези години тя мислеше за кучето като за свой непохватен приятел.

— А Дафне? И нея ли обучихте?

Той кимна:

— Тя не е така добра както Аполон, но също обича да преследва и да влачи жертвите — направи малка пауза и продължи: — А Аполон даде началото на няколко поколения.

— Дафне най-после го е приела?

— Веднага щом получи възможността сама да си го избере, а не насила да й го натрапват. Открил съм, че дадеш ли на някого право на избор, се побеждава по-лесно.

„Право на избор“. Тя изведнъж прозря връзката между поведението му спрямо нея и търпението към двете животни.

— Да… разбирам те.

— Не, не ме разбираш. Изобщо не разбираш. Правото на избор не е достатъчно. Необходимо е и кучката да е разгонена.

Тес се изненада от грубите му думи:

— Изненадана съм, че сте успели да разрешите и тази малка подробност — иронично каза тя.

Гален се усмихна.

— Това трябва да се остави на природата.

Сладострастната му усмивка я накара бързо да извърне поглед от него и тя забеляза покрива на една къща през няколко улици, чиято кула се издигаше величествено над съседните.

— Тази къща изглежда много красива. Кой живее там?

— Юсеф Бенардон.

— Юсеф? — отново го погледна тя. — Толкова ли е богат?

Той кимна.

— Баща му беше един от най-богатите търговци на коприна в Заландан.

— Тогава защо беше включен в ескорта?

Гален сви рамене.

— Животът в града понякога е доста скучен и младите мъже често предпочитат битките пред търговията — направи пауза, след което продължи спокойно: — Изглеждаш доста заинтересувана от нашия Юсеф. Намираш ли го привлекателен?

— Разбира се — отговори тя разсеяно, все още загледана в къщата. — Кой не би го намерил за привлекателен? Накара ме да се смея от сърце.

— И смяташ ли, че е красив?

— Мисля, че да — замисли се тя. — Колкото по-дълго си с него, толкова по-очарователен изглежда.

Устните му се свиха и образуваха права линия.

— Може би сгреших, като ти дадох възможност да свикнеш с присъствието му.

Той сви устни и изсвири пронизително. Звукът моментално бе посрещнат от лай и две големи бели кучета се понесоха към тях.

Тес изгаряше от нетърпение. Шест години…

— Аполон! — извика тя и коленичи на земята, но кучето не й обърна внимание и се хвърли с безумна радост към Гален.

— Легни долу! — протегна ръка Гален и кучетата веднага замръзнаха на местата си. Само опашките им продължиха лудо да се въртят. Гален погледна разочарованото лице на Тес и промърмори: — Не гледай така! Те са само кучета!

— Зная — опита да се усмихне тя с треперещи устни и преглътна напиращите в очите й сълзи. — Не биваше да очаквам че ще ме помнят, но в манастира бях свикнала да мисля за тях… Ще трябва отново да се сприятеляваме.

— Нещата се променят, Тес — каза нежно Гален. — И нищо не е вечно.

Тя се изправи на крака и изтупа костюма си.

— Явно те много те обичат. Сигурно си се отнасял добре с тях.

— За бога, никога не съм искал да те лиша от обичта им!

— Разбира се, че не си искал. Познавах ги, когато бяха мънички кутрета, и пропуснах годините на тяхното израстване — тя се усмихна широко. — Разбирам, че не могат да ме помнят.

Той промърмори нещо под носа си и добави мрачно:

— Но въпреки това те боли! Трябваше да предположа!

— Ти не си пророк. Откъде можеше да знаеш, че така глупаво ще реагират животните? — тя се наведе и с голяма нежност докосна копринената козина на Дафне.

— Колко глупава бях… — Тес спря, тъй като кучетата изведнъж се обгърнаха и хукнаха надолу по пътеката към мъжа, който се приближаваше откъм къщата.

— Кой е този?

Беше Калим… но не свирепият, строг Калим, когото тя познаваше. Двете кучета се хвърлиха към него в радостна възбуда и той се засмя като момче.

Тес настръхна:

— Какво прави той тук?

— Той живее тук. Това е къщата, която му дадох преди шест години, когато го доведох от хълмовете след смъртта на баща му.

— Значи това момче е Калим!? — Тес беше удивена от обичта, с която той се отнасяше към кучетата. — Никога не бих допуснала.

— Той много добре осъзнава отговорността си. Беше принуден да стане мъж, преди да излезе от момчешката си възраст.

— Ти харесваш ли го?

Гален кимна:

— Харесвам го и го разбирам. Аз бях само на седемнадесет години, когато баща ми умря и станах шейх на Ел Заланд — започна той и закрачи по пътеката към Калим. — Сгрешихме, че дойдохме тук. Хайде да поздравим Калим и да се махаме.

Все още усмихнат, Калим вдигна глава и погледна Гален.

— Сетих се, че си ти. Аполон изхвърча от къщата като… — видя Тес и спря. Усмивката му помръкна и той се поклони студено: — Мейджира.

Побиха я студени тръпки.

— Как сте Калим? Трябва да ви благодаря, че сте били толкова добър с Аполон и Дафне.

— Не беше добрина, Мейджира. Аз просто ги обичам — отново се обърна към Гален. — Ще имаш ли нужда от мен през следващите няколко дни? Ако не, бих искал да отида на хълмовете да посетя чичо си.

— Иди, но внимавай. Тази сутрин пристигна известие, че нападенията по границата със Саид Абаба са зачестили.

— Аз винаги внимавам — топло се усмихна той и потупа кучетата. — Както ти си ме учил, господарю. До края на седмицата ще се върна с подробно описание на нападателите — той се поклони на двамата поотделно и забърза нагоре по пътеката към къщата.

Гален го наблюдаваше загрижено.

— Не ми се искаше да го пускам сам.

— Ти наистина го обичаш! — смаяна каза Тес.

— И аз имам чувства — иронично се усмихна той, хвана я за лакътя и я поведе към портата през градината. — Привързан съм към Вайян, към Саша, към Калим и към много други хора, които не познаваш.

— Но Калим изглежда… — в последния момент тя замести грубата дума, която напираше на езика й — студен.

— Не е студен. Ти просто не го разбираш.

— Няма и да мога. Той не ме харесва.

— Права си.

Тес се изненада, тъй като очакваше да я опровергае, както бе направил Саша.

— Защо? Защото се ожени за мен ли?

— Отчасти, да — отвърна той и отвори портата. — Но основното е, защото си от Запада.

— Не разбирам.

— Бил е извън Седикхан и знае какво влияние оказва Западът.

Тя сключи вежди в недоумение.

— Върху теб ли?

— Не, не върху мен — отговори той и я повдигна на седлото. — Преди да умре, доведената ми майка пожела Калим да се ожени за Вайян. Женитбата им е определена за следващото лято.

— Вайян? Съгласна ли е?

Той присви устни и скочи върху гърба на Селик.

— Нямаше да разреша, ако не беше така. Ти продължаваш да ме смяташ за тиранин. Някои от старите обичаи са много добри, но аз нямам намерение да ограничавам Вайян повече, отколкото Дафне и Аполон.

— Къде отиваме сега? — попита тя, като се опита да се изравни с него.

— Връщаме се в двореца — отвърна рязко той. — Направих грешка, но ще я поправя.

 

 

Дорестата кобила блестеше като златна на слънчевата светлина сред ограденото пасбище.

— Казва се Павда — каза Гален и потупа кобилата по муцуната. — Възсядана е само от конярите, които я обяздиха. Преди известно време мислех да я подаря на Вайян, но тя се страхува от нея.

— Страхува се от този ангел? — удиви се Тес и се приближи до Гален. — Но защо? Погледни очите й! Всеки би разбрал, че е кротка като агънце.

— Опитай се да обясниш това на коняря, който я язди всяка сутрин.

— Очевидно не обича да е затворена — стрелна го тя с поглед.

— Щом толкова й съчувстваш, значи вие двете сте създадени едни за други. Приемаш ли Павда?

Тя погледна тъжно към кобилата.

— Харесвам Вайян и не бих искала да й отнема тази красота.

— Не можеш да й отнемеш нещо, което никога не е притежавала.

— Не мога да повярвам! Наистина ли ми я подаряваш? — страните на Тес се изчервиха от вълнение Тя протегна ръка и погали кобилата по муцуната. — Значи ще бъде моя!

— Не беше ли това част от нашата сделка?

— Да, но баща ми… — тя спря. — Все забравям, че не обичаш да те сравнявам с него — Тес нетърпеливо махна с ръка. — И двамата добре знаем, че малко мъже изпълняват обещанията си към жените.

— Това е, защото се чувстваме безпомощни пред някои от техните оръжия.

— Глупости, точно мъжете са тези, които разполагат с цялата власт и сила на света — Тес говореше разсеяно, тъй като цялото й внимание беше насочено към Павда.

— Значи е моя, така ли? Няма ли да си я вземеш?

— Твоя е — нежно отвърна той. — И няма да воюваш, за да спечелиш обичта й. Не е имала и няма да има друга господарка освен теб.

По тялото й се разля приятна топлина.

— Тя е моя! Моя е — промълви Тес. — Може ли да я пояздя още сега?

— Не сега. Утре.

— Но аз искам да…

— Утре — твърдо повтори Гален. — Сега имам да свърша някои неща и нямам време за уроци.

— Уроци ли? — възмутено го погледна тя. — Та аз яздя по-добре от много мъже.

— Яздиш, но на женско седло — Гален я хвана нежно и я насочи към изхода от пасището. — Отсега нататък ще яздиш с двата крака отстрани.

— Като мъж?

— Майка ми беше убита, понеже яздеше странично на седлото. Конят падна и я смаза — мрачно каза Гален. — Няма да те оставя да се качваш върху тези смъртоносни капани, докато все още мога да ти забранявам — засмя се той при изражението на лицето й. — Защо ме гледаш така? Мислех, че обичаш свободата.

— Аз никога… Винаги са ме учили, че жената трябва да язди… — очите й засвяткаха, когато осъзна каква възможност й се предоставяше. — Никога не съм предполагала, че е възможно.

— В Заландан са възможни много неща, които са невъзможни в останалите части на света — усмихна се той, като забеляза сияещото й лице. — Само трябва да се отървеш от стария си начин на мислене.

— Но и ти самият се придържаш към някои от старите обичаи.

— Това е право на избор — отвърна той, без да я погледне. — Съвсем не означава, че непременно трябва да използваме всяка възможност само затова, че съществува.

— Но ти не ми предоставяш възможност сама да избера как да яздя.

— Това е различно.

— Съвсем мъжки отговор. Лишен от всякаква логика — весело се засмя Тес. — Но тъй като ми подаряваш Павда, аз ти прощавам всичко.

— Благодаря — бавно се поклони той. — В такъв случай се надявам това снизхождение да ти позволи да приемеш мнението ми и при избора на твоя гардероб. В два часа следобед търговецът на платове и шивачът ще бъдат в стаята ти.

— О, така ли? — намръщи се тя. — По-скоро бих отишла в конюшнята да се запозная по-добре с Павда.

— Моля те.

Тес сви рамене.

— Добре. Аз наистина имам нужда от дреха за езда. Този костюм е подходящ само за странично седло.

Той се обърна, но Тес успя да забележи беглата усмивка, преминала по устните му.

— Да, язденето е от първостепенно значение.

 

 

След като се раздели с Павда, Тес веднага се върна в двореца, за да потърси Вайян, чиито стаи много приличаха на нейните. Имаше обаче едно изключение. Вайян разполагаше с огромна тераса, обградена с бели каменни решетки, обрасли в бръшлян, която се огласяше от множество най-различни по вид и цвят птици, за които бяха засадени специални дървета и храсти. Вратата на тази волиера беше леко открехната, но Тес се спря отвън.

— Вайян?

— Влез, Тес — извика Вайян отвътре. — Храня птиците.

— Ще почакам — Тес надникна внимателно през решетките и видя огромен папагал, кацнал върху изящното рамо на Вайян. — Много ли обичаш птиците?

— О, да! — Вайян повдигна ръка, папагалът литна и кацна върху клона на най-близкото дърво. — Не са ли красиви?

— Прекрасни са.

— Вайян с изненада погледна Тес и се приближи до вратата.

— Страхуваш ли се?

— Глупости.

Вайян я изгледа учудено.

— Но ти ми каза, че обичаш конете. Как можеш да се страхуваш от тези нежни същества, щом не се плашиш от онези огромни чудовища?

— Птиците летят високо и не са полезни за нищо.

Вайян избухна в смях.

— Вярно е, но все пак бих предпочела да ги гледам как летят, отколкото да седя върху гърба на някой необязден жребец.

Тес се зарадва на тези думи и побърза да й каже:

— Гален ми подари Павда. Струва ми се, че трябва да знаеш това.

— Защо? — повдигна вежди Вайян. — Аз нямам никакво желание да яздя.

Тес смръщи чело изненадана.

— Същото ми каза и Гален, но не му повярвах.

Вайян внимателно се вгледа в смаяната физиономия на Тес и се усмихна мило.

— Трябва да разбереш, че аз не приличам на теб нито по характер, нито по възпитание. Не съм смела и нямам желание да правя неща, които са извън границите на моите възможности.

— Как разбираш докъде са тези граници, след като никога не се опитваш да ги прескочиш?

— Защо, аз не… — Вайян се разсмя. — Виждаш ли, че ние с теб сме съвсем различни? — тя затвори вратата на волиерата и с грациозна стъпка прекоси терасата. — Тази сутрин излезе от двореца много рано. Ще поръчам да ти донесат чай.

— Ти откъде знаеш?

Вайян се изчерви виновно.

— Не бива да си мислиш, че те шпионирам. Откакто умря майка ми, аз бях натоварена да следя поддържането на реда в двореца и Гален нямаше нищо против. Но след като сега ти си господарката, може би ти ще…

— Аз ли? — Тес я погледна озадачено. — Шегуваш ли се? Не! За бога, докато съм в Заландан, възнамерявам да прекарвам повече в конюшнята, отколкото в двореца.

— Докато си в Заландан ли? — погледна я Вайян с недоумение. — Какво искаш да…

— Това гълъби ли са?

Вайян кимна.

— Графът имаше гълъби. Той ги обучи да пренасят съобщения до братовчед му в Париж. Беше много интересно.

— Да пренасят съобщения ли?

Тес кимна.

— Графи каза, че гълъбите били използвани за пренасяне на съобщения още през дванадесети век преди новата ера, понякога на разстояния от стотици, дори хиляди мили — тя се извърна да погледне Вайян и лицето й засия от радост. — Зная, че ще можем да обучим наши собствени гълъби!

Вайян се намръщи.

— Не мис ля, че…

— Разбира се, че ще успеем — прекъсна я Тес, с искрящи от възбуда очи. — Защо не? Това е прекрасна идея. Ти ще ме научиш да обичам птиците, а аз — конете — тя закрачи напред-назад по терасата, сключила ръце на гърба. — Научих някои неща от графа. Изглежда, повечето гълъби имат инстинкт и трябва само да им се даде възможност да го развият. Щом графът успя, аз съм сигурна, че и ние бихме се справили дори по-добре от него тъй като той не беше особено умен. Докато стане време да на напусна Заландан, ще зная всичко, което ми е необходимо за…

— Да си заминеш оттук ли? Защо трябва да напускаш Заландан? Нали тук е домът на твоя съпруг?

— Това не означава, че трябва да остана тук завинаги. Нашият брак не е както всички останали.

— Има само един вид брак. Трябва да си избиеш тези мисли от главата. Гален няма да ти позволи да го напуснеш.

— Ще видим — отвърна Тес, спря се по средата на стаята и се обърна да погледне Вайян. — Разбрах, че ти ще се ожениш следващото лято.

— Да — кимна девойката, при което руменина заля страните й и тя извърна глава към гълъбите, които сега бяха кацнали върху един клон. — Този брак беше уреден от майка ми. Калим е добър човек и е много мил с мен.

— А ти доволна ли си?

— Напълно — отвърна колебливо Вайян. — Аз мисля, че някои жени не са създадени за брак. Чувствам се много притеснена, когато мисля за Калим.

— Тогава не мисли за него — каза Тес. — Кой знае какво може да се случи до следващото лято? — усмихна се тя. — Дотогава имаме достатъчно време и ще го прекараме чудесно. Ще се заловим с обучението на твоите гълъби. Те имат ли си имена?

— Да. Казват се Александър Велики и Роксан.

Тес се засмя.

— Виждаш ли, Александър Велики е бил велик пътешественик. Би трябвало да се досетиш каква очаква гълъб с такова име.

Вайян печално се усмихна.

— Уверявам те, дори и в най-смелите си мечти не съм си представяла, че моите гълъби ще пренасят съобщения.

— Но не мислиш ли, че би било вълнуващо?

Вайян се усмихна широко и погледна сияещото лице на Тес.

— Да, Тес, вярвам, че ще бъде много вълнуващо.