Айрис Йохансен
Богатият варварин (2)

ПЪРВА ГЛАВА

Пристанище ДИНАР, Тамровия

Май, 1803

 

Гемията беше само на няколко ярда от пристанището, когато Тес съзря високата грациозна фигура на Саша. Той мързеливо се бе подпрял върху купчина сандъци.

Никак не се е променил, помисли си Тес. Кестенявата му коса, която толкова приличаше на нейната, блестеше на слънчевата светлина. Като наближиха брега, тя забеляза, че стройната гъвкава фигура на Саша бе както винаги безупречна и елегантна. Сега той носеше стегнати бежови панталони от еленова кожа и елече от брокат, а върху бялата риза по доста странен начин се открояваше коприненото му шалче.

— Саша! — извика Тес, надвеси се безразсъдно от гемията и започна да му маха като луда. — Саша, ето ме!

Чу, че капитанът нещо промърмори откъм носа на гемията, но не му обърна внимание и продължи да маха.

Саша се отмести от сандъците и лицето му засия в усмивка.

— Предупреждавам те, че ако паднеш в морето ще те оставя да се удавиш — извика той. — За първи път обличам тези дрехи и много държа на тях.

— Приличаш на фазан — отвърна тя. — В Париж се обличат много по-просто.

— А ти откъде знаеш това, хлапе такова, нали от шест години си в манастир.

— Но имам очи да гледам — отвърна тя. Гемията спря на кея. Тес хвана протегната ръка на Саша и внимателно се изправи на крака. — Освен това Полин ми каза.

— О, как можах да забравя за Полин! — възкликна той, прегърна я през тънката талия и я прехвърли на кея. След това изпъшка и отстъпи крачка назад. — По дяволите, та ти тежиш цял тон! Сигурно е от науките и вярата в Бога, с които са те натъпкали — сините му очи засияха дяволито, докато я оглеждаше от главата до петите. — Слава богу, че не ти личи. Защото иначе едва ли някога щеше да си намериш съпруг.

Щастието на Тес моментално се изпари при споменаването на думата съпруг, но след малко тя прогони тази мисъл от главата си. За какво ли друго би я извикал баща й ако не за да я ожени? Тя обаче не беше свикнала да се тревожи за задаващите се буреносни облаци, когато слънцето все още грееше и светът около нея беше толкова красив.

— Нима искаш да кажеш, че тежа цял тон? — често й се искаше да тежи много повече, но колкото и да ядеше, си оставаше съвсем дребничка и слаба. Едва стигаше до средното копче на великолепната ленена риза на Саша. Тя повдигна брадичка и на лицето й се появи присмехулно изражение. — Ти си станал слаб и крехък от прекалено много развлечения. Чудя се защо баща ми ти се доверява и те изпраща да ме придружиш до Белажо.

Усмивката му се стопи и той погледна настрана.

— По-добре да те заведа в хотела. Каретата е зад ъгъла.

— Един момент — обърна се тя към капитана, които тъкмо слизаше от гемията и му подаде ръка. — Довиждане, капитане. Благодаря ви, че бяхте толкова мил с мен. Пътешествието беше изключително Трябва да ни посетите в Белажо.

Прошареният капитан вдигна ръката й и я поднесе към устните си.

— И за нас беше вълнуващо, Ваше височество — отвърна сухо той. — И бих се радвал да го повторим. Може би след година или две.

— Разбира се — съгласи се тя, след което отново се обърна към Саша и го хвана под ръка — Вече съм готова.

Саша погледна любопитно капитана, който вече крачеше по улицата.

— Бедният човек, не изглежда особено доволен от теб. Какво си му сторила?

— Нищо — забеляза обаче недоверчивия му поглед и зае отбранителен тон. — Добре де, за първи път пътувам, без някой да ме надзирава и да ми казва какво да правя и какво да не правя. Когато отплавах за Франция преди шест години, Полин беше с мен и изобщо не ми даде да разгледам кораба.

Полин я беше придружила до Франция и я беше настанила в манастира „Св. Маргарита“ в Париж, няколко месеца след което се ожени за един млад пекар.

— Полин не се появи при тръгването на кораба и сестрите не можаха да ми намерят друг надзирател.

— И кои части на кораба успя да изследваш?

— Бил ли си някога на бреговата наблюдателница?

— Онази малка кабинка на върха на мачтата?! Боже господи! Та аз не понасям височини.

— Можеш да видиш целия свят — замечтано каза Тес. — Вятърът развява косата ти, а миризмата на сол и море не би могла да се сравни с нищо друго.

— А аз може ли да те попитам как стигна до наблюдателницата?

— По мачтата. Трябваше да си събуя обувките, но изкачването се оказа малко по-различно от катеренето по дърветата в нашата гора — намръщи се тя.

— Предполагам, че се е изплашил за теб — сериозно каза Саша.

— Възможно е, но все пак можеше да изчака да стигна до върха, преди да се развика.

— Сигурен съм, че си му го казала.

Тя кимна.

— Казах му го, но той беше прекалено ядосан, за да ме изслуша. Нашият експерт в хотела ли е?

— Не Ще пристигне утре. Аз дойдох по-рано — един млад прислужник изскочи от каретата и отвори вратата — Мислех, че ще се зарадваш да отпочинем няколко дена, преди да тръгнем. И без това пътуването ни ще трае цели четири дни.

— На кораба нямах никаква друга работа, освен да си почивам. Опитах се да помогна на моряците, но те не ми разрешиха.

Ако онова, от което се страхуваше, наистина я очакваше в Белажо, тя нямаше никакво намерение да бърза.

— Какво ще кажеш да вечеряме в тази кръчма? — Тес посочи към близката кръчма, пред която имаше надпис с рисунка на младо момиче, седнало върху една скала. — Никога не съм яла в кръчма. Хайде, Саша, моля те!

Братовчед й кимна снизходително:

— В кръчма ли? Добре, но не и на пристанището.

По лицето й се изписа разочарование.

— Но защо? Моряците са толкова интересни хора. И разказват такива славни истории.

Саша й помогна да се качи в каретата.

— Сама искам да се уверя — настоя тя. Наведе се напред и лицето й пламна от вълнение. — Някой ден бих искала да тръгна на изток и да проследя маршрута на Марко Поло. Би било невероятно приключение, нали?

Саша я погледна и изражението му се смекчи.

— Наистина, невероятно приключение! — той я последва в каретата и седна срещу нея. — В тази кръчма обаче няма да срещнеш никакви маркополовци, а и този род моряшки свърталища се ползват с твърде лоша слава.

— И какво от това? Нали ти ще бъдеш с мен? — унило сбърчи нос тя. — Ако случайно се страхуваш за моята добродетел, искам да те уверя, че никой не би ми обърнал и капка внимание дори. Аз съм прекалено дребна. Моряците от кораба се отнасяха с мен като с пеленаче — каретата се раздруса по калдъръма и тя се облегна върху меките възглавници. — Мисля си дори, че когато мъжът, който баща ми е избрал за мой съпруг ме види, сигурно ще развали годежа — Тес се усмихна при тази внезапно хрумнала й мисъл. — Каква прекрасна възможност! Ако се направя още малко по-грозна, сигурно ще минат години, преди баща ми да успее да ми намери някой друг жених.

Саша бе притворил очи.

— Не искаш ли да се омъжиш?

— Защо да искам? В манастира беше доста зле. Но поне сестрите бяха любезни. Един съпруг… — тя бързо извърна глава към прозореца. — Впрочем, не ми се мисли за това.

— Не всички мъже са като баща ти — каза той.

— Не, но всички използват жените си за някакви свои цели — сви рамене Тес и се усмихна насила. — Не искам да говоря за това. Кажи ми как живя през цялото време, докато ме нямаше. Откакто напуснах Тамровия, получих само няколко писма от мама и всички те, пълни с поучения за покорство и смирение. Ти не се ли ожени?

— О, господи, не разбира се! — ужасен отвърна Саша.

— Но ти вече гониш тридесетте. Как си успял да се отървеш?

— Като стоях по-далече от двореца и така всички жени забравиха, че съществувам — отвърна той и се намръщи — Освен това тридесет години съвсем ме означават, че съм престарял.

Тес се усмихна и в очите й се появиха весели пламъчета.

— Нали вече говорихме за това, колко слаб и крехък си станал.

— И колко дръзка и нахална си ти. Радвам се, че монахините не са сломили духа ти.

В начина, по който той я гледаше, Тес долови неочаквано за нея възхищение и разбра, че първото й впечатление бе погрешно. Очевидно Саша се беше променил.

Когато тя напусна Тамровия, той беше по-изнежен, по-мързелив и дори по-суетен. Сега, макар и да се преструваше на безгрижен, Тес усети в него по-голяма твърдост и увереност, сякаш опитът от последните години бе прогонил лекомислието му.

— Все пак, не ми отговори на въпроса. Кажи ми, какво прави през всичките тези години.

Саша отново притвори клепачи, за да прикрие остротата в погледа си.

— О, какво ли не. Пътувах, придобих някои нови умения.

— Нови умения ли?

Той се отпусна върху възглавниците.

— Много си любопитна. Може ли да те попитам и аз за същото. Какво научи в твоя манастир?

— Научих, че никога повече не искам да се върна там.

Саша се засмя:

— Нещо друго?

— Научих се да шия, да тъка, да правя свещи. С две думи, нищо полезно. Освен светото писание, разбира се — Тес го погледна изпитателно. — Защо не искаш да ми отговориш?

— Всичко с времето си — той погледна през прозорчето. — Ето го и хотела. Дъщерята на съдържателя ще ти бъде прислужница, а багажът ти идва след нас…

— Защо си ми намерил прислужница? Нали не знаеше, че Полин няма да е с мен.

Той се поколеба, след което се усмихна закачливо.

— Мислех, че ще имаш нужда от по-млада и по-енергична жена. Нашата очарователна Полин трябва да е вече на тридесет и две — въздъхна мрачно той — По-стара е дори от моята скромна личност.

Тя се разсмя.

— И на мъжа й много му се иска да е малко по-енергична. Женен е само от около пет години, а вече изглежда изтощен и грохнал.

— Полин е от онези жени, които приемат само страстните връзки.

Каретата спря и кочияшът веднага отвори вратата. Саша скочи на земята и помогна на Тес да слезе.

— Влез в хотела. Съдържателят ще ти покаже стаята, а аз ще остана тук да изчакам багажа ти и ще ти го пратя.

— Добре, но…

Саша вече крачеше към конюшнята и след като се поколеба за момент, Тес се обърна и влезе в хотела.

 

 

— Всичко наред ли е? — попита Гален, щом Саша влезе в конюшнята.

Саша изчака до вратата, докато очите му свикнат с тъмнината. В конюшнята нямаше никой, с изключение на Гален, който беше коленичил пред своя жребец до една от яслите вляво от вратата.

Беше захвърлил връхната си дреха настрана и бе навил до лактите ръкавите на бялата си риза. Върху малък огън в задната част на конюшнята вреше чайник с вода. Въздухът беше напоен с миризма на билки, тор и сено.

— Не — отвърна Саша. — Не всичко е наред Чувствам се като Юда.

— Нямаш причина да се чувстваш като предател — каза Гален и внимателно уви топлата влажна кърпа около лявото коляно на жребеца. — Отровата се разсейва. След ден-два трябва да е готов за път.

— Защо не оставиш Саид да се заеме с него?

— Защото Селик е мой и аз лично трябва да се грижа за него — вдигна глава той и срещна погледа на Саша. — Както и за всичко останало, което ми принадлежи.

Саша знаеше, че това е вярно, и то беше единственото нещо, което правеше положението поносимо.

— Тя е почти дете, по дяволите!

— Достатъчно голяма е. И без това чаках дълго.

— Знам, но…

— Не се страхувай, няма да използвам сила.

И все пак щеше да постигне своето. През последните шест години Саша бе разбрал колко силна е волята на Гален.

— Обичам това дяволче. Винаги съм я обичал. Мисля, че не заслужава да бъде използвана.

— Освен ако тя самата не предпочете това — подхвърли Гален, изправи се и потупа коня си — Всички сме подвластни на съдбата.

Саша го погледна замислено.

— Какво би сторил, ако те помоля да промениш решението си?

Както галеше муцуната на коня, ръката на Гален застина във въздуха.

— Ще помисля. Ти си мой приятел, а жената е твоя братовчедка.

— Ще помислиш, но няма да отстъпиш.

— Знаеш колко важна е тя за мен. Ти беше в Седикхан — каза Гален и продължи да гали коня.

Да, Саша добре знаеше ролята на Тес в плана на Гален и това го караше да се чувства между чука и наковалнята. Той се усмихна накриво.

— Често съм се питал дали за това ме убеди да дойда в Седикхан. И аз ли съм пионка в твоя план, Гален?

— Разбира се. Очакваш ли да отрека? Но през цялото това време за мен ти не беше само пионка — нежно каза той. — Нямам по-добър приятел на света от тебе, Саша.

Да, те бяха приятели, другари по оръжие, често — по-близки и от братя. Саша бавно, поклати глава.

— Дявол да го вземе, не знам какво да правя!

— Не прави нищо — Гален се обърна, взе жакета си и тръгна към вратата. — Ще отида при нея и сам ще чуя отговора й.

— Сега ли?!

— Мислех да почакам до довечера, но виждам, че трябва да те избавя от това ужасно настроение. Ще се почувстваш по-добре, след като веднъж завинаги решението бъде взето — каза той и се намръщи. — И тъй като сега мириша на коне и билкови мехлеми, можеш да бъдеш съвсем сигурен, че няма да повлияя на избора й с нищо друго, освен с разумни доводи — Гален се отправи към вратата. — Накисни кърпата в горещата вода и я наложи отново, щом започне да изстива Ще се върна веднага след разговора с Тес.

 

 

Стаята не беше луксозна, но бе чиста. Тес скочи върху леглото, за да го провери, и се намръщи, тъй като установи, че е кораво както сламеника й в килията на манастира. Но това нямаше значение.

Не искаше нищо да помрачи последните й свободни дни.

Тя развърза панделките на шапката си, свали я, усмихна се доволно и я захвърли върху един стол до вратата. Така беше по-добре. Винаги бе ненавиждала шапките, но Полин бе настояла да вземе цяла дузина, докато подреждаха багажа й преди заминаването.

Тес смъкна дългите бели ръкавици и разпусна косата си, като подхвърляше във въздуха карфички и фибички.

След това прекоси стаята, отиде до умивалника и наля вода в легена от една кана, изрисувана с цветя.

На вратата се почука.

— Entrez — извика, като плисна вода върху лицето си. — Защо толкова се забави, Саша? Скоро ще се стъмни, а аз съм гладна. — Пресегна се за хавлията и се обърна да го погледне. — Освен това искам да се върнем на пристанището и да… — очите й се разшириха от изненада.

На прага стоеше Гален Бен Рашид.

— Може ли да вляза? — не изчака отговора, а направи няколко крачки напред и затвори вратата, след което бавно се поклони. — Много време мина. Превърнали сте се в млада дама, Ваше височество.

— Пораснала съм само с три инча.

Какъв глупав отговор, помисли си тя и се ядоса на себе си. Изглежда, не можеше да измисли нищо по-умно.

Погледът му се задържа върху овала на корсажа й.

— Понякога и само няколко инча могат да постигнат голяма промяна.

Тя усети странна топлина да преминава през цялото й тяло и разбра, че сигурно се изчервява.

— Чакам Саша. Току-що пристигнах от Франция и… О, стига с тези глупости! Но ти сигурно знаеш? Със Саша ли пътуваш? Не очаквах, че ще те видя отново.

— А пък аз очаквах да те видя.

Той тръгна към нея, движейки се като красиво грациозно животно. Бе по-огромен, отколкото си го спомняше, истински великан, а силните мускули на бедрата и прасците, които се свиваха и отпускаха под плътно прилепналите черни панталони, я хипнотизираха. Носеше черна копринена дреха, но без шалче, а най-горното копче на бялата му риза беше разкопчано и откриваше силната бронзова шия. В него тя виждаше такава съвършена мъжественост, която направо я шокираше. На пръв поглед изглеждаше същият, но сигурно се беше променил. Преди шест години не изпитваше такава нервност в негово присъствие.

— Всъщност аз положих доста усилия, за да те видя отново — каза той, взе кърпата от ръцете й и започна нежно да бърше водата по бузата и. — Лицето ти е мокро.

Това действие изглеждаше почти раболепно, но за какво ли раболепие можеше да става дума у Гален Бен Рашид? Той изтри лицето й така, сякаш имаше абсолютното право да я докосва навсякъде, където си поиска. Тя стоеше съвсем неподвижна, втренчена в него, неспособна да отмести поглед. Лъскавата му черна коса беше вързана на опашка и лицето му изглеждаше по-издължено и загоряло отпреди. Зад спокойното му изражение тя все още усещаше скритата, овладяна сила. Стори й се, че дъхът й спира, и бързо отмести поглед от него.

— Тъкмо си миех лицето.

Още една глупост! Боже, какво й ставаше?!

— Да — леко докосна брадичката й той. — Ти все още имаш най-изящната кожа. След детството много жени изгубват този копринен блясък.

— Така ли? — той стоеше толкова близо до нея, че тя усети миризмата на коне, билки и сапун и почива топлината, която се излъчваше от тялото му.

Тес взе хавлиената кърпа от него и я постави на умивалника. Ръката й трепереше, но това не я изненада.

— Как са Аполон и Дафне?

— Отлично.

— Радвам се. Често мислех за тях — каза тя и отстъпи крачка назад. — Със Саша ли дойде?

— Не — усмихна се едва-едва той. — Саша дойде с мен. И то, ако смея да добавя, с не особено желание. Измъчва се от куп съмнения и лоши предчувствия — приближи се до стола. — Може ли да седна?

— Очаквам всеки момент да дойде Саша.

Той я погледна с любопитство.

— Нима се страхуваш от мен? Странно. Не те помня такава.

— Глупости. Разбира се, че не се страхувам. Просто съм изненадана. Не очаквах да те срещна тук и затова ме намираш неподготвена.

— Неподготвена ли? — повтори той замислено и потърси погледа й. — Имам чувството, че ти вечно си нащрек. Всъщност не е чудно при този живот, който винаги си водила — посочи стола до прозореца. — Моля те, седни. Не се страхувай от мен.

— Саша всеки момент…

— Саша няма да дойде, докато не приключи разговорът ни.

Тес се поколеба, после бързо отиде до стола, седна и сложи ръце в скута си.

Гален се усмихна, понечи да седне, но се спря.

— Твоя ли е? — протегна ръка той и взе украсената й с пера шапка.

Шапчицата изглеждаше изключително глупаво и несериозно в здравите му, мургави ръце. „Колко са красиви“ — помисли си тя разсеяно. Дълги, изящни пръсти, които се движеха в хармония, Докато опипваше кадифеното парче плат, за да го огледа от всички страни.

— Като че ли не е по твоя вкус.

— Полин я избра. Каза, че е по последна мода.

— И ти повярва?

Тес повдигна рамене.

— Беше ми все едно.

Гален остави шапката на масичката, седна на стола и отпусна ръце върху облегалките му.

— Не, ти не си създадена за дрънкулки и пера. Ако беше моя жена, аз бих ти избрал съвсем друго нещо.

Тя го погледна напрегнато.

— Изплаши ли се? — усмихна се шейхът. — Грешка на езика. Ние диваците, за съжаление сме много примитивни и чувството за собственост е една от типичните ни варварски черти, но ти не бива да се безпокоиш. Мога да се държа като дивак, но винаги, когато пожелая, мога и да се владея.

Тес се намръщи.

— Не те разбирам.

— Ще ме разбереш. Много е просто. Дошъл съм тук с едно предложение — започна той и я погледна право в очите. — Искам да се оженя за теб.

Очите й се разшириха, а мускулите на стомаха й се свиха, сякаш очакваше много силен удар.

— Какво?!

— Желая да създам родствена връзка между Тамровия и Ел Заланд. Крал Лионел отказа да се съюзи с нас. В неговите очи Ел Заланд е само едно диво племе бедуини, което не се различава с нищо от останалите. В моята страна брачният съюз има силата на политическо споразумение. Брат не напада брата си. Другите племена ще си помислят, че бракът ми с представител на кралския двор ми осигурява също и военна подкрепа на Тамровия — ръцете му така силно стиснаха облегалките на стола, че пръстите му бяха побелели. — Аз трябва да обединя племената на Седикхан под едно единно управление и единственият начин, по който бих могъл да го направя, е да докажа, че моята сила е по-голяма от тяхната. В Седикхан силата е всичко. Един съюз с Тамровия…

— Спри! — смаяна поклати глава тя. — Защо идваш при мен? Аз нямам думата. Баща ми ще избира моя съпруг, а…

— Той за нищо на света не би избрал един див шейх от Седикхан — довърши Гален вместо нея.

Тес кимна бавно.

— Не исках да те обидя.

— Няма значение. Зная какво е отношението на Тамровия към мен и затова дойдох при теб. Ще се оженим утре. Няма да казваме на баща ти, докато не стане достатъчно късно, за да предприеме нещо.

— Невъзможно е! — засмя се тя. — Никога няма да е късно. Не разбираш ли, че аз съм негова собственост? Ако се оженя против волята му, той просто ще анулира брака.

— Нима искаш да останеш негова собственост!

— А нима имам друг избор?

— Аз ти давам една възможност, която жена в твоята родина рядко получава — произнесе Гален и гласът му прозвуча завладяващо. — Предлагам ти свобода!

Дълбоко в себе си Тес почувства искрица надежда.

— Бракът не е свобода.

— Би могъл да бъде и ще бъде. Мислила ли си някога какво означава да си свободна? Да правиш онова, което искаш и когато го поискаш?

— Не! Това не е възможно!

Никога не си бе позволявала да мисли за това, защото знаеше, че болката от тези мисли е непоносима.

— Аз мога да направя невъзможното възможно.

Тя скочи на крака, отиде до прозореца и се загледа в двора, без да вижда нищо.

— И ти не си по-различен от другите мъже. Сам го каза. Обичаш да бъдеш собственик.

— Казах също, че мога и да се владея. Омъжи се за мен и след три години ще те изпратя в Париж или Лондон или където пожелаеш. Ще ти купя хубава къща и ще изпълнявам всяка твоя прищявка. Можеш да живееш като благородна лейди и да притежаваш модерен салон. Ще правиш всичко каквото си поискаш — тук той направи кратка пауза, след което добави: — и няма да бъдеш притеснявана от никакъв съпруг, тъй като аз, естествено, ще остана в Седикхан.

— Според общоприетите норми това съвсем не е в реда на нещата.

— Убеден съм, че ни най-малко не те е грижа за тези норми.

Тя се обърна и го погледна в очите.

— Наистина ли ще го направиш?

Той кимна.

Беше прекалено хубаво, за да е вярно. Не можеше да си представи, че никога нямаше да й се наложи да играе ролята на безмозъчно същество, както правеше майка й, и че никога повече нямаше да се върне в Белажо.

Тес сключи ръце на гърба и започна да се разхожда напред-назад из стаята.

— Няма да стане. Баща ми ще ни хване, преди още да стигнем граница!

Гален поклати глава.

— Границата е само на един ден път оттук.

— Той ще ни последва дори и в твоя Заландан.

— Може и да се изкуши — съгласи се шейхът, — но веднъж стигнали в Заландан няма да имаме проблеми. Ние сме войнствен народ. В сравнение с нас вашите тамровиянци са изнежени и безпомощни.

Девойката предизвикателно вирна брадичка.

— Тогава защо искаш да ни използваш като гарант за военната си мощ?

— Невидимата сабя е толкова добра, колкото и видимата, стига само врагът да повярва, че е насочена в сърцето му.

— А няма ли демонстрацията на твоята сила да се окаже безполезна, ако другите шейхове научат, че Тамровия е против нашия брак?

Лицето му трепна от изненада.

— Виж ти, колко си прозорлива! Да, така ще се окаже. Но това няма да се случи. Необходими са ми не повече от шест месеца, за да успокоя гнева на баща ти и да го накарам да ме приеме за свой зет.

— Няма да ги имаш.

— Ще ги имам. Може би дори и малко повече — каза той и се замисли. — Зависи само от това, кога ще изпрати известие до манастира да се върнеш в Тамровия.

— Но той вече… — внезапно я осени едно прозрение. — Нима Саша?!

— Той посети чичо си и използва случая да напише писмо до майката игуменка и да го подпечата с печата на баща ти.

Тес си спомни за внезапното изчезване на Полин в последния момент.

— Ами Полин?

— Уверявам те, че тя остана извънредно доволна от златото, което получи.

— Сега разбирам. Били сте изключително добре организирани.

— Но и забележително цивилизовани — иронично добави той. — Баща ми отвлече майка ми и я принуди да се ожени за него. Аз обаче не съм като баща си Винаги съм бил на мнение, че собственият избор е далече по-добър от принудителния.

— Стига да е в твоя полза.

— Защо и двамата да не се възползваме от този брак?

Тя прехапа устни.

— И аз ли?

— Ти си единствената дъщеря на брата на тамровския крал — каза той и потърси погледа й. — Направи ми силно впечатление със смелостта си, която ще бъде от голяма полза за моя план.

— Значи след три години ще бъда свободна, така ли?

— Ще видиш, че животът в Заландан не е чак толкова непоносим. Дори си има някои предимства.

— Ще имаме ли кон? Един прекрасен кон като Телзан.

Лека усмивка се появи на устните му.

— Все пак аз съм малко суетен и би могла да ме обидиш с това, че за да се ожениш за мен, искаш четирикрак подкуп.

— Ще имам ли кон? — настоя тя.

Той кимна сериозно.

— Ще ти подаря едно прекрасно животно. Притежавам една светлокафява кобила паломино, която много ще ти подхожда.

Вълнение и страх се надигнаха едновременно в нея.

— Има още едно нещо.

Тес внимателно го погледна.

— Искам колкото е възможно по-скоро да имаме дете.

Тя се взря в него, изпълнена с недоумение.

— Изглеждаш изненадана. Не мисля, че това е нещо неестествено.

— О, не, разбира се. Зная, че всеки мъж иска да има син.

— Не е задължително да е син. Просто едно дете, което да заздрави връзката ни. За баща ти ще е по-трудно да уреди друг брак за теб, ако носиш в утробата си детето на друг мъж — каза той и се изправи. — А в очите на моя народ детето ще докаже силата на нашия съюз.

От детството й бе набивано в главата, че нейно задължение е да дари съпруга си с деца, но тази перспектива й изглеждаше далечна и мъглява както и мъжът, от който трябваше да ти зачене.

— Дете…

— Детето няма да ти пречи. Ще го задържа в Седикхан, когато ти заминеш.

Тази мисъл, неясно защо, й причини болка.

Гален я погледна в очите.

— Нещо не е наред ли?

— Не зная — каза тя неуверено. — Заболя ме, когато отведе Аполон и Дафне… Може да поискам…

— Предлагам да решим къде ще живее детето едва тогава, когато то се появи — усмихна се той. — Като казвам колкото е възможно по-скоро, нямам предвид утре. Ще ти дам време да свикнеш с мен, преди да стигнем до интимност. Чаках те дълго. Мога да почакам още малко. Ще те оставя да помислиш върху предложението ми — каза той, отправяйки се към вратата. — Сделката е много изгодна. Ще получиш всичко, което би пожелала. По-добре ли е Саша да те отведе в Белажо?

Гален прочете отговора в очите й и добави нежно:

— Тогава бъди смела, килен.

Вратата се затвори след него.

Тя се обърна и отново погледна през прозореца. Бъди смела.

Смелост никога не й бе липсвала, но сегашните обстоятелства бяха по-различни и постъпката, която той искаше от нея, щеше да засегне цялото й бъдеше Щеше да прояви пълно незачитане към волята на баща си, ако тръгнеше към Седикхан с един мъж, толкова непознат и див, колкото и самата му варварска страна.

Но доводите на Гален й се струваха съвсем логични, а поведението му — напълно сдържано и почтено Бе използвал силата на убеждението, а не принудата. Защо все още го считаше за варварин?

Тя го съзря да се отправя към конюшнята. Крачеше спокойно, почти бавно, във всяка негова стъпка се усещаше огромна, но овладяна целеустременост.

Тес изведнъж разбра, че най-вече изключителната му способност да се владее бе причината за възхищението й. Тя бе почувствала, че целият е зареден с енергия и сякаш всеки момент, докато й правеше предложението си, тя бе очаквала тази енергия да избухне.

Ако наистина характерът му беше избухлив, тя вероятно никога нямаше да разбере това. Даде й възможност да избере сама. Но какво щеше да стане, ако му откажеше? Щеше ли да остане все така спокоен и разумен?

Гален влезе в конюшнята и тя почувства, че внезапно се отпусна, сякаш се бе освободила от окови. Окови ли? Странна беше тази мисъл, при положение, че той й бе предложил единствено свобода!

Тес се отмести от прозореца и седна на стола. Подпря с ръка брадичката си и се загледа замечтано в пространството пред себе си. Свобода. Мисълта бе сладка, а изкушението — непреодолимо Само три години и щеше да бъде свободна до края на живота си! Три години не бяха много време. Беше прекарала шест години в манастира, а в Заландан то щеше да е по-приятно, отколкото в отегчителния манастир. Свобода!

 

 

— Какво стана? — попита Саша, щом Гален влезе в конюшнята.

— Оставих я да мисли върху предложението ми — Гален свали палтото си и отново го метна върху яслата, до която се намираше Селик. После коленичи до Саша. — Дай, аз ще продължа.

— Иска ли да ме види?

Гален повдигна вежди.

— Не разбирам защо продължаваш да мислиш, че аз принасям в жертва милата ти братовчедка. Държах се съвсем любезно и учтиво с нея.

— Тя все още е дете. Надявах се, че докато е била там, е станала…

— Манастирите нямат никакъв принос към светското възпитание — прекъсна го Гален, отново потопи кърпата в горещата вода, наложи мехлема и я уви здраво около коляното на жребеца. — Нали и затова успя да убедиш баща й да я изпрати там. Грешиш обаче, ако я смяташ за дете. Може да й липсва опит, но и двамата с теб знаем, че тя е всичко друго, само не и наивна глупачка.

Саша си спомни как блестяха очите на Тес, когато си мечтаеше за пътешествие по маршрута на Марко Поло.

— Тя си има свои мечти.

— Аз също — възрази Гален, който задържа превръзката върху крака на коня. После я разхлаби и започна да я развива. — Моята мечта е Седикхан.

Саша погледна превръзката и се намръщи.

— Колко още ще продължиш с това нещо?

Гален натопи кърпата в кофата с гореща пода.

— Докато се появи желаният резултат.

— Цяла нощ ли?

— Ако е необходимо…

Шейхът изцеди водата от кърпата и започна да нанася мехлема върху превръзката.

Саша изведнъж си даде сметка, колко сериозно се бе заел Гален с това дело и се притесни.

— Защо не я предупредиш — подхвърли Гален, без да го погледне. — Нали това е, което искаш да направиш?

— И няма ли да се опиташ да ме спреш?

— Защо трябва да те спирам? Нали така ще ти олекне? — той стегна превръзката около коляното на жребеца — а и нищо няма да се промени.

— Мислиш си, че си я убедил, така ли?

— Не — спокойно го поправи Гален, — зная, че съм я убедил.

 

 

— Не си длъжна да се съгласяваш — започна Саша и се загледа в стегнатия гръб на Тес, която продължаваше да наблюдава през прозореца. — Достатъчно е само да кажеш, че не желаеш да се омъжиш за Гален, и утре сутринта потегляме за Белажо.

— Ти си бил в основата на всичко това нали — тихо попита Тес. — Бях изненадана, когато татко ми каза, че трябва да замина за Франция Ти си предложил тази идея и си успял да го убедиш. Защо?

— Гален смяташе, че се нуждаеш от защита и решихме, че единствено сестрите в манастира могат да ти я осигурят.

— А ти винаги ли правиш онова, което Гален Бен Рашид поиска?

— Той ме убеди, че е за твое добро.

— Да, той умее да бъде извънредно убедителен Но все пак аз се изненадвам, че успява така лесно да те накара ла правиш всичко, което пожелае.

— Но той… — Саша замълча и я погледна унило. — Вярно е, че тогава не му беше трудно да ме убеди Аз бях едно безмозъчно конте, загрижено по-скоро за кройката на дрехите си, отколкото за онова, което ставаше около него.

Тя го изгледа изпитателно.

— А сега променил ли си се?

— Седикхан ме промени. Гален ме промени — Саша хвърли поглед към жакета от златист брокат. — Макар че, признавам си, все още обичам блясъка.

— В това няма нищо лошо — усмихна се тя. — А и онова празноглаво конте беше много мило с мен.

— Не, не бях. Трябваше да направя много повече, за да ти помогна. Не е достатъчно само да обичаш.

— Това ли научи в Седикхан?

— Да. И много други неща.

— В такъв случай Седикхан трябва да е много интересна страна. Защо тогава ме убеждаваш да не ходя?

— Чувствам се отговорен.

— Само това ли?

— Положението е много деликатно. Не искам да пострадаш.

— Но въпреки това се съгласи да ме поставиш в това положение.

— Гален има нужда от теб. Нещо повече, Седикхан има нужда от теб. Мислех си, че предложението може и да ти допадне.

— А сега не мислиш ли така?

Саша сви рамене.

— Не зная. Гален… той невинаги е… — спря, замисли се и после добави спокойно: — В Заландан Гален е всесилен и народът го обича. Властта му е дори и по-голяма от тази на баща му.

— Това, че хората го обичат, не е лошо.

— Не ме разбираш. Желанието на Гален да обедини Седикхан е страст, която поглъща всичко останало — той я погледна в очите. — Не искам и ти да бъдеш погълната от нея, Тес!

Тя се усмихна.

— Защо трябва да ме вълнува всичко това? Аз ще бъда гост на Седикхан за не повече от три години, а може и за по-малко.

Саша забеляза вълнението, което я бе обзело, и изпита подтискащото чувство, че думите му не бяха успели да я убедят.

— Три години могат да бъдат много дълъг период.

— Интересува ме един-единствен въпрос. Вярваш ли, че Гален ще изпълни обещанието си?

— Да.

Тя прекоси стаята и отиде да го целуне.

— Благодаря ти за твоята загриженост, Саша, но не се съмнявай, че всичко ще бъде наред — когато продължи, в гласа й прозвуча тъжна нотка. — Зная, че съм само една пионка в ръцете на твоя приятел, но кога ли съм била нещо повече? Поне ще мога да имам един самостоятелен живот в случай, че се съглася с неговите условия. Едва ли някой друг ще ми предложи нещо по-добро. Гален беше прав: сделката е изключително изгодна.

— Ти вече си решила?

Тес отстъпи крачка назад и кимна.

— Искам да му го кажа още сега. Къде е той?

— В конюшнята. Ще дойда с теб.

— Предпочитам да отида сама — тя му намигна дяволито. — И престани да се мръщиш! Ще видиш, че всичко ще бъде наред!