Брайън Хейг
Убиецът на президента (34)

34.

След кратък телефонен разговор с Филис получих домашния адрес на Марк Таунзенд плюс указания как най-бързо да стигна дотам. Оказа се, че къщата на директора е във Виена — на хвърлей място от „Тайсънс Корнър“, където бяха взривили Джоун.

Завъртях копчето на радиото и попаднах на станция, която излъчваше стари златни хитове. През целия път се наслаждавах на групи като „Флийтуд Мак“ и „Харт“.

Домът на Таунзенд се намираше на авеню Боа — една френска дума, която според мен означава, това. Сякаш, за да потвърдят не особено солидните ми познания по чужди езици, от двете страни на улицата се издигаха високи разлистени дъбове, зад които се мяркаха спретнатите и не особено претенциозни къщи на американци от средна ръка. Вкарах колата в алеята, изключих двигателя и се насочих към входната врата, на която имаше лентичка от черно кадифе. На позвъняването ми откликна младо момиче.

— Добър ден — рекох. — Казвам се Шон Дръмънд, а вие вероятно сте…

— Джанис Таунзенд.

Очевидно дъщерята вече беше успяла да се прибере от колежа. Беше красива, дребна и стройна и видимо приличаше на майка си.

— Много съжалявам за майка ви, Джанис — промълвих. — Аз работех с баща ви. Той вкъщи ли е?

— По важен въпрос ли го търсите?

— Страхувам се, че да.

— Добре. Последвайте ме.

Последвах я. Къщата нямаше нищо общо с официалната сдържаност на домакина и вероятно отговаряше на вкусовете на домакинята: беше топла и уютна, обзаведена с доста вкус. Във всеки случай максимално добре за човек, който получава заплатата си от Чичо Сам. Подминахме просторната дневна вдясно от коридора, трапезарията и кухнята вляво, след което спряхме пред малък кабинет в дъното. Джанис ми каза да почакам и изчезна зад вратата. Две секунди по-късно отново се появи и ми направи знак да вляза.

Баща й седеше сковано в едно доста протрито кожено кресло до камината, в която гореше буен огън. В скута му лежеше непрочетен и дори неотворен вестник. С изненада установих, че Марк Таунзенд — човек, за когото бях сигурен, че спи с колосани пижами, сега е брадясал, рошав и облечен в съвсем неподходящи джинси и тениска. Стори ми се остарял най-малко с десет години.

— Добър ден, сър — поздравих аз. — Позволете да ви изкажа своите съболезнования.

— Да… Благодаря. — Думите му прозвучаха някак разсеяно. — Би ли… ъъъ…

Предположих, че ми предлага да седна, и побързах да се отпусна в удобния плетен стол срещу него. След което изведнъж осъзнах, че той вероятно е принадлежал на Джоун, а това вероятно е стаята, в която двамата са прекарвали своите спокойни неделни утрини. Почувствах се като недодялан натрапник.

Както вече споменах, мистър Таунзенд изглеждаше ужасно. И доста отнесен, ако оставим съпричастието настрана. Очите му, които доскоро бяха като немигащи лазери, сега потрепваха като на епилептик, а зениците им бяха оцъклени и разширени. Вероятно му бяха предписали някакво успокоително — нещо, което беше далеч по-приемливо (и вероятно по-евтино) от традиционното давене на мъката в алкохол.

Единият от нас трябваше да каже нещо, но аз, хукнал насам, подчинявайки се на някаква вътрешна необходимост, не знаех как да започна, докъде да стигна и къде да свърша. За щастие той спря очи върху мен и каза:

— Чух за ролята ти при залавянето на онези. Поел си голям риск, за което ти благодаря.

Кимнах.

Той помълча малко и попита:

— Що за типове бяха?

Знаех защо ми задава този въпрос. Много ми се искаше да му кажа, че убийците на жена му са били достойни противници, че колективната ни неспособност да ги заловим, преди да падне гилотината, не се дължи на некадърността ни, а по-скоро на техните смайващи качества. Но този човек заслужаваше да чуе истината.

Поех си въздух и започнах:

— Прекарах доста време в компанията на жената, казва се Мерилу. За нея мога да кажа малко: дива и проста, злобна и коварна. Получих възможност да наблюдавам и Ханк, но за кратко време. Голям мъж, надарен с огромна физическа сила, но умът му беше колкото детски аспирин. Уизнър имаше повече акъл от останалите, а вероятно и впечатляващи технически умения.

— Той е бил главатарят, така ли?

— Мисля, че той е планирал убийствата — имам предвид като физически акт. Същевременно обаче му липсва талант и опит, за да конструира цялостната операция, да избере средата, да проследи мишените или пък да уточни онези дребни подробности, които съпътстваха всяко едно от убийствата.

— Уточнихте ли какво точно са направили той и неговите съучастници във Форт Худ? Някои кражби носеха белега на гениалност и безумна смелост.

— Форт Худ е мястото, където Уизнър е прекарал по-голямата част от живота си. Кражбите са осъществени в максимално благоприятна обстановка — когато никой в нищо не го е подозирал и съответно не са били взети подходящите предпазни мерки. Но действията се развиха тук, във Вашингтон, на наш терен. Ние знаехме, че той е тук, знаехме какво върши и направихме всичко възможно, за да го спрем.

Той обмисли думите ми, огледа ме и рече:

— Нямах представа, че са толкова зависими от Барнс. За какво беше всичко това? За да се изтрие петно, лепнато върху името на фамилията? — Помълча, после добави: — За трийсет и две години във ФБР съм се натъквал на какви ли не типове. Странно е да видиш как сянката на злото се напластява в душата на някои хора. — Отново млъкна, очите му се сведоха към дланите. Беше един дълбоко разстроен човек, прекарал целия си професионален живот в борба с престъпността, а тя му беше отмъстила по най-ужасния възможен начин. В момента се опитваше да разбере защо се е получило така, но истината беше друга — това защо вече нямаше никакво значение.

Секундите се точеха бавно. Най-сетне той вдигна глава и каза:

— Според мен повечето от нас са способни да отнемат живот, но предумишленото убийство е по силите на малцина. Ти как мислиш?

— Опитът ми сочи същото — отвърнах. — В армията съм служил рамо до рамо с хора, които отнемаха живота на врага без колебание и без угризения на съвестта. Но онзи, който би им заповядал да извършат убийство, да отнемат живот за лична изгода или за неморална кауза, трябва да има много бързи крака.

— Ние сме живели в различни светове, но между тях май има много общи неща — подхвърли той.

— Май е така — кимнах.

— Е, всичко свърши — въздъхна той, погледна ме и добави: — Ти религиозен ли си?

— Да.

— Преди седмица погребахме Джоун. А малко по-късно изпитах насладата да се изправя на гроба й и да й съобщя, че убийците й вече са в ада.

Кимнах, макар че не бях много сигурен в това.

Но беше дошло време да разбера. Вдигнах глава и казах:

— Бих искал да ви задам няколко въпроса, ако нямате нищо против.

— Ти си заслужи правото — кимна Таунзенд.

— Може и да не съм — промърморих аз, след което попитах: — Преди няколко месеца вие назначихте нов старши оперативен агент по националната сигурност в централата във Вашингтон. Как беше взето решението?

Бързата смяна на темите за момент го обърка.

— Защо задаваш този въпрос?

— В момента не мога да ви отговоря. Моля ви.

— Добре. Постът беше освободен от Анди Синклер преди седем месеца. При нас има специален съвет, който борави с деликатните назначения. От него ми предложиха две имена — Джон Фиск и Дженифър Марголд. По мое мнение квалификацията на Джон беше по-впечатляваща от тази на Дженифър. Тя имаше ограничен оперативен стаж, макар че се справяше добре. Но основната й специалност е профайлър, а тя нямаше никакъв опит сред висшата бюрокрация на Вашингтон — един много важен фактор за заемането на тази длъжност.

— И вие избрахте Фиск, така ли?

Таунзенд кимна.

— Жалко, че така се получи с него. Джон беше добър човек и способен специалист.

— Убиха го преди три месеца, нали така?

— Да, той беше брутално убит. Преди близо четири месеца.

— А Джени показа ли с нещо пред вас или други хора, че не желае да получи този пост?

— Нямам такива сведения. Но аз по принцип не обсъждам назначенията с други хора, още по-малко пък с кандидатите. Във ФБР няма място за демокрация.

— Ясно. И след убийството на Джон Фиск вие назначихте нея.

— Точно така.

— Може би тогава е споменала, че този пост не я интересува.

— Напротив, беше много щастлива. Защо?

— Моля ви, отговорете на още един въпрос.

Съзнавах, че поставям търпението му на изпитание, и с облекчение видях как кима, макар и с нежелание.

— Защо именно Джени?

— Заради изявите й в Куонтико.

— Била е добра, така ли?

— Добра е меко казано, Дръмънд. От техническа гледна точка тя беше истински виртуоз. Запознат ли си с програмата, която се изпълнява там?

— В най-общи линии.

— Те са нашите очи, проникващи в съзнанието на най-големите престъпници. Работата им е свързана с научни разработки и строг анализ на фактите, но най-добрите от тях — като Дженифър, — притежават някакъв особен инстинкт, нещо като шесто чувство.

Таунзенд стана и сложи нов пън в огъня. Априлското време беше достатъчно меко, а в стаята стана прекалено топло, но домакинът явно не го усещаше. По челото ми избиха капчици пот, имах чувството, че ще се разтопя.

— Геният на Дженифър бе рано открит и оценен. Ние платихме за специализираното й обучение и научните й титли. На нея бяха възлагани най-тежките случаи. Повярвай ми, тя има значителен принос за обезвреждането на няколко истински чудовища!

Изведнъж се почувствах болен. Не знам дали от жегата или по други причини. Стана ми адски зле. В главата ми се блъскаха всевъзможни идеи, повечето от тях абсурдни. Рязко се изправих.

— Сър… Благодаря ви, че ми отделихте време. Аз… Аз трябва да тръгвам.

— Не и преди да ми кажеш за какво беше всичко това! — отсече Таунзенд.

— Не знам. Вероятно нищо.

Но Марк Таунзенд беше умен мъж, дълги години бе усъвършенствал полицейския си нюх.

— Моля те, престани! — раздразнено изръмжа той. — Казвай защо си тук!

Погледнах го право в очите.

— Не съм много сигурен, сър. Но съвсем скоро ще разбера и вие ще бъдете първият, на когото ще докладвам.

Той ми хвърли изпитателен поглед и промърмори:

— Предполагам, че става въпрос за нещо важно.

— Наистина е така, сър.

— Разбирам. Е, благодаря, че мина да ме видиш.

— Още веднъж приемете най-искрените ми съболезнования.

Напуснах кабинета на Марк Таунзенд, а след това и дома му. Докато се спусках по стълбите на верандата, забелязах, че дъщеря му Джанис ме наблюдава през щорите на дневната. Влязох в колата и направих няколко дълбоки вдишвания и издишвания. Опитах се да събера мислите си, след което извадих телефона и набрах служебния номер на генерал-майор Даниъл Тингъл.

Вдигна секретарката му и аз се представих. Миг по-късно генералът пое слушалката.

— Дръмънд, ние с теб нямахме ли някаква среща, на която да си поговорим като хората? — демонстрира памет той.

— Имаме, господин генерал — промърморих аз. — Уверявам ви, че ще спазя уговорката и като му дойде времето, покорно ще поднеса задника си за вашите ритници.

— А стига, бе! — засмя се той.

— Но преди това ще поискам нещо от вас — побързах да добавя. — Много важно и много спешно!

— Вероятно нещо във връзка с…

— Господин генерал, искам вие лично, а не някой от сътрудниците ви, да се обадите в Отдела за поведенчески науки в Куонтико. Искам вие лично да попитате какво е станало с искането на Танър за помощ по случая „Форт Худ“. Адски е важно, да знаете!

Продиктувах му номера на мобилния си телефон и той обеща да се обади в момента, в който получи някакъв резултат.

Понякога се получава така, че нещо ясно и очевидно става прекалено ясно и очевидно. Джени Марголд беше уважаван криминолог — по думите на Таунзенд, истинско дете-чудо в мъглявото изкуство за проникване и прочит на престъпния ум, престъпното поведение и престъпната техника. Все още не можех да си обърна езика и да си задам очевидния въпрос: кой бе притежавал уменията, шанса и средствата да организира всичко по-добре от нея?

Личностните проверки и биографичните справки на тайните служби бяха текли като пълноводна река през кабинета й. Тя бе имала възможността да избере хората, които й трябват, и да приложи върху тях уникалните си организаторски способности и да ги превърне в чудовищата убийци, нужни за реализацията на сложните й планове.

В момента, в който Таунзенд повдигна въпроса за връзката между Джейсън и баща му, тя беше демонстрирала пълно невежество. Но аз вече знаех, че беше изискала и прочела досието на Джейсън Барнс, и то месеци по-рано. Отбелязала си бе кой е баща му, събрала бе две плюс две и бе наредила на Елизабет да изрови личното досие на Калхун.

В качеството си на профайлър и добре подготвен психиатър, тя имаше възможност да изследва поведението на Джейсън под собствения си микроскоп, да открие — а дори да си измисли или фалшифицира — такава мрежа от връзки и отклонения, която обикновените следователи дори не са сънували. Въоръжена с търпение, тя бе направила своето проучване и бе открила уникалната патология в семейството на Джейсън Барнс. Уверена в себе си, тя знаеше, че може да изгради около него една наистина опияняваща илюзия, а нас — останалите участници в разследването — да убеди с помощта на умно подхвърлени примери, че семето на злото в душата на Джейсън Барнс е пуснало метастази и го е превърнало в кръвожаден убиец.

Извиках в съзнанието си образа на Джейсън в последните минути от живота му: завързан на стола до мен, инертен, объркан, уплашен, безпомощен. Той не е имал абсолютно никаква представа какво прави в онази стая, овързан като пашкул. Той не е бил убиец. Възможно е да са съществували предпоставки да се превърне в такъв, но Джейсън Барнс бе потърсил убежище в своето по-добро вътрешно „аз“, във възвишеността на идеалите Бог и Родина, бе успял да заобиколи капаните на съдбата.

Спомних си за онези два страшно натоварени дни, които прекарахме заедно — от влизането ни в къщата на Тери Белнап до последната престрелка. Тя ме беше водила за носа, а заедно с мен и целия екип, натоварен с разследването, по един предварително очертан от подвеждащи улики и погрешни доказателства път, който, естествено, ни отведе до задънена улица и стана причина за още кръв и насилие.

Джени беше тази, която настоя да разпитаме хората от тайните служби, охранявали къщата на Белнап. Още предишния ден тя бе знаела за отвличането на Джейсън и бе избрала момента да насочи вниманието ни към него. По всяка вероятност Клайд Уизнър бе обул маратонките му, разходил се бе из градината на Белнап, а след това ги бе върнал в дома му. Джени бе направила необходимото да открием тази инкриминираща улика, след което не й бе трудно да вдъхне плът и кръв на портрета, който предварително ни беше подготвила. Портретът на една изтерзана душа, обзета от противоречия и гняв, решила да накаже света за греховете на бащата чудовище.

Телефонът ми иззвъня.

— Дръмънд, мисля, че агент Марголд беше права! — прогърмя в ухото ми гласът на Тингъл.

— Права за какво?

— Хората в Куонтико се опитаха да изровят искането, но то е изчезнало.

Я си напъни мозъка, Дръмънд!

— Те нямат ли дневник, система за проследяване, нещо, което да ни насочи?

— Разбира се, че имат. Искането е пристигнало преди шест месеца. Било е преценено, че не е спешно, и са го оставили на изчакване. Както каза агент Марголд, техният стил на работа е бил такъв, че са давали приоритет на спешните случаи и профилирането на опасни престъпници, а едва след това са се занимавали с молбите за помощ и други подобни неща.

— А имат ли представа как е изчезнало? — попитах аз.

— Имат, Дръмънд. — Генералът направи драматична пауза, явно с цел да ми скъса нервите, после обясни: — Това би могло да се случи по един-единствен начин. Някой, който работи в отряда, е изискал папката, след което е забравил да я върне.

Точно така се бе случило. Бях убеден, че тук изобщо не става въпрос за небрежност. Узнах каквото ми трябваше и побързах да се сбогувам с генерал Тингъл.

Джени беше действала по същия начин, по който беше открила Джейсън. Вероятно бе преровила стотици нерешени случаи, преди да засече Клайд, Мерилу и Ханк, които — поотделно и заедно, — се бяха превърнали в непосредствени изпълнители на плана й. Но може би бе станало и обратното. Като се замислям, започва да ми се струва, че убийствата са били скроени така, че да отговарят на индивидуалните им умения, като всяко от тях прилича по нещо на престъпленията им във Форт Худ. Престъпленията, подобно на всички човешки дейности, също се усъвършенстват чрез практиката. И Джени го е знаела много добре.

Запознала ги е детайлно със защитата, която трябва да бъде преодоляна, посочила им е уязвимите места на жертвите и техните пазачи. В крайна сметка именно нейната служба контролира и осигурява физически всички охранителни мероприятия на тайните служби и Върховния съд, нали? И по тази причина е била запозната отблизо с начините за достъп до всяка една от жертвите, имала е възможност да избере най-подходящия час. В допълнение на всичко е могла да адаптира стратегията си според нашите действия, тъй като ние бяхме принудени да реагираме по някакъв начин на вълната от убийства. Именно по този начин решава да обърне гръб на строго охраняваните мишени и да избере някоя друга — като похотливия Дани Картър или горката Джоун Таунзенд, която няма абсолютно нищо общо.

В момента всичко ми се струваше толкова логично, че направо се смаях от слепотата си. Както моята, така и на целия екип. На практика обаче нещата съвсем не изглеждаха очевидни. На практика това беше най-страхотната измама, на която се бях натъквал през целия си живот. И все пак един фрагмент от нея би трябвало да събуди някакви подозрения.

Мисля, че би трябвало да забележим изключително интензивната психологическа страна на кампанията срещу нас. Чиста проба психологически блицкриг: една сутрин се събуждаме и откриваме, че се е случило огромно нещастие, отчаянието ни се усилва от серията убийства, следващи едно след друго в безпощаден ритъм. Притиснати отвсякъде, ние губим съня и морала си, ставаме нервни, хващаме се за гушите и в крайна сметка губим ориентация, тъй като сме се съсредоточили върху отделните факти.

В армията съществуват специални части за водене на психологическа война. Това е изкуство, чиято цел е не да убива и обезобразява, а да предизвиква паника, страх и объркване, да създава разделение и в крайна сметка да доведе до поражение. Джени ръководеше кампанията отвън, но отвътре — спокойно и настоятелно, обработваше крехката ни психика, себичните ни импулси и това, на което му викаме его.

Слязох от колата и бавно се насочих към входната врата на Марк Таунзенд. Отново позвъних, а красивата Джанис отново ми отвори. Прекосих коридора и влязох в кабинета на доскорошния директор на ФБР. Седнах пред камината и му разказах всичко, което знаех.