Брайън Хейг
Убиецът на президента (19)

19.

Слязохме от хеликоптера, направихме няколко крачки по бетонната настилка, след което спряхме и стиснахме ръце. Споразумяхме се да докладваме максимално кратко и да бъдем навън за нула време. На практика се чувствах добре до момента, в който Джени спомена за храна и сън. След това обаче Павлов встъпи в правата си и аз започнах да си влача задника — в буквалния смисъл на думата.

Но на входа на сградата се сблъскахме с Морт Силвърман, който, опрял гръб на стената, настървено пафкаше дълга и евтина пура. Именно пурата, комбинирана с напращялата физика и измачкания костюм, го караше да прилича на Дани де Вито на фона на несполучлив филмов декор. Фактически все още не бях срещнал агент на ЦРУ, който да прилича на Джеймс Бонд. Повечето от тях — подобно на Морт и Филис, приличаха на продавачи от местния супермаркет. Разбира се, въпросът не беше как изглеждат, а как мислят. Запознах Джени и Морт, които си размениха по една-две банални любезности.

Веднага забелязах, че Морт е стъпил върху лявата ми обувка. Изтълкувах го като тайно настояване да не ходя никъде. Джени каза, че трябва да провери телефонните си обаждания, обърна ни гръб и се отдалечи.

Морт дръпна от пурата си, изпусна облак дим и попита:

— Имаш ли една минута?

— За теб дори две — усмихнах му се аз.

— Имам две новини. Коя искаш първо — добрата или лошата?

— А какво ще кажеш за ритник отзад?

— Добре, добре — усмихна се той. — Познаваш ли човек на име Джордж?

— Защо? Да не би да са го гръмнали? Ако е така, започни с него!

— Ще ти се, а? Той звънна на Филис, докато бях при нея. Ще ти кажа само едно — пази си задника от тоя тип!

— По какъв проблем се обади?

— Не чух кой знае колко, но все пак беше достатъчно, за да разбера, че те плюе, при това здравата.

— Благодаря за информацията. Задължен съм ти.

— Така е. А сега ще ми бъдеш задължен два пъти. Знаеш ли какво е „Хищник“?

— Май беше някаква търсачка в интернет — свих рамене аз.

— Вярно е колкото твърдението, че Кинг Конг е вид маймуна. Това е специална система, собственост на ФБР. А Агенцията за национална сигурност разполага с разширена версия, която има международен обхват. Пускаш в нея определено име или израз и тя започва да го търси сред милиардите телефонни разговори и имейли по света. Когато попадне на съответното име или израз, автоматически записва целия разговор.

Вероятно спомнил си, че съм пълен инвалид в областта на технологиите, Морт ми хвърли един дълъг изпитателен поглед и едва после добави:

— Филис накара Питърсън да вкара в системата фразата „сто милиона долара“, плюс няколко нейни вариации.

— Добра идея — кимнах. — Хванаха ли нещо?

— Куп неща. От банки, охранителни фирми и Конгреса на САЩ. — Той млъкна, за да дръпне от пурата си. — Плюс серия от доста интересни трансфери. Някой се е заел да превърта сумата от сто милиона долара през дълга редица от банки.

— Обясни ми.

— Само през последните дванайсет часа тая кошница с мангизи премина през шест-седем банки.

— Ясно. Защо толкова сложно?

— Ти ми кажи.

— Пране на пари? — подхвърлих след кратка пауза аз.

— Едва ли. Свързах се с едни хора в Министерството на финансите, много добри момчета. Нали те се занимават с подобни гадости? Всъщност не точно с пране на пари, а с търсене на укрити пачки.

— Има ли разлика? — вдигнах вежди аз.

— И аз това ги попитах — засмя се Морт. — Обясниха ми, че имало факири в избягването на данъци и именно те си въртели парите. Дългата верига от банки е трудна за проследяване и данъчните им губят следите.

— Разбрах.

— Попитах ги и съвсем конкретно: ако на човек му предстои незаконно плащане — например сто милиона долара, така ли ще постъпи? Точно така, отвърнаха ми те. След няколко превъртания мангизите губят идентичността си. Достатъчно е да се използват услугите на някои финансови институции в Швейцария, Кайманите и няколко по-малки тихоокеански островчета с по-либерален или по-скоро никакъв банков контрол, след което за всеобщо учудване никой не знае откъде са тръгнали парите.

— Но произходът им няма да се загуби, нали?

— Само ако останат монолитни. Но ако в даден момент сумата се раздроби на пакети от по пет-десет милиона долара, които се трансферират поотделно, с проследяването й е свършено.

Кимнах, а той добави:

— Ако копелетата имат капка ум в главата, ще постъпят именно така.

— А как можем да реагираме ние?

— В момента Филис разговаря по телефона с АНС и Министерството на финансите. Те твърдят, че ако улучи момента, АНС може да се лепне за тях с помощта на специални устройства за проследяване. След което няма мърдане, независимо от хватките, до които прибягват. Ние винаги ще бъдем в течение.

Интересно. Но имаше и един проблем.

— Но…

— Да, правилно си разбрал — кимна Морт и сведе поглед към бомбетата на обувките си. — Дори и да ги пипнем, това ще стане, след като президентът бъде убит.

Такива ми ти работи. После ме попита с какво се занимавам. Реших да бъда откровен с него, точно както той беше откровен с мен. Разказах му за Маргарет и Джейсън, след което и двамата изразихме мнение, че въпросните личности са членове на едно много шибано семейство. Такава е силата на реципрочността.

Когато влязох в кабинета, Филис продължаваше да говори по телефона. Спрях пред бюрото й и останах неподвижен в продължение на трийсетина секунди. За съжаление търпението не е сред най-силните ми страни. Обърнах се и тръгнах на кратка опознавателна обиколка. Започнах да местя снимките, книгите и дипломите й и си поиграх с малкото лични вещи върху писалището. Много мразя, когато хората вършат подобни неща в моя кабинет.

Не след дълго тя схвана посланието, прикри мембраната с длан и изръмжа:

— Махни си лапите от нещата ми, Дръмънд. Ако веднага не си седнеш на задника и не започнеш да се държиш прилично, жив ще те одера!

Пресвета Дево! Оставих чашата й за чай, седнах в единия край на заседателната маса и започнах да се държа прилично, тоест да барабаня с пръсти по плота и да си тактувам с крак. Такт три четвърти ми допадаше особено много.

Онзи, с който си бъбреше Филис, очевидно се оплакваше, че проследяването на сто и повече трансфера ще струва много пари и главоболия — разбира се, ако лошите решат да раздробят парите. Каква наглост, господи! Някой премахва трима от най-високопоставените държавни служители и заплашва да убие президента, но бюрократите се тревожат само от прекомерните разходи. Типично за тях, разбира се. Филис обаче си знаеше работата и запази спокойствие, при това без да губи нито грам от своята настоятелност.

Най-накрая разговорът приключи, тя остави слушалката и се втренчи в мен.

— Е? Изскочи ли някой заек от трънката на нашите приятели от ОКР?

— Само един, който впоследствие се оказа кофти заек — отвърнах аз.

— Случва се — кимна тя. — Но процедурите трябва да се спазват. Знаеш ли, че…

— Знам — рекох. — Натъкнах се на Морт.

— Добре. В такъв случай ще те информирам за другите промени.

Това продължи точно две минути. Светът бил уведомен, че убиецът се нарича Джейсън Барнс и издирването му бързо набирало сила. С обичайната си аналитична ефективност Бюрото беше разпространило не само официалната фотография на Барнс, но и подборка от скици и факсимилета в стил „гадното копеле може да изглежда и така“. В смисъл, че са показвали Джейсън с мустаци, с очила, с брада, плешив, рус, травестит и бог знае още какъв. Цялата тази галерия предстоеше да бъде отпечатана на първа страница на „Уошингтън Поуст“, което означаваше, че още рано на следващата сутрин Джейсън ще знае каква дегизировка да не използва.

По принцип Бюрото е длъжно да направи всичко това, но понякога най-ефективен се оказва именно най-глупавият подход. Не че аз имах по-добро предложение, разбира се. На практика Филис беше тази, която разсъждаваше надълго и нашироко върху отделните стъпки и предохранителни мерки — изграждане на контролни постове на стратегически важните места, проследяване на картите за пазаруване на Джейсън с оглед установяване района на пребиваването му, разпечатка на телефонните му разговори и прочие, и прочие. Постепенно започна да ми светва, че търсенето на тоя тип ще бъде адски трудно. Искам да кажа, че в списъка за издирване на ФБР има хора с далеч по-малко ум, опит и специфични познания от Джейсън, които въпреки това са там по десет и повече години. В същото време Джейсън беше живял във Вашингтон повече от три години, познаваше улиците и кварталите, знаеше какво може и какво не може да направи полицията.

Да не говорим за съучастниците му, които, според терминологията на ФБР, и до този момент си оставаха НС, или „неизвестни субекти“. Това означаваше, че те могат най-спокойно да ходят където си поискат, да пазаруват храна, да наблюдават пътните заграждения и да набелязват мишени, оставяйки Джейсън на спокойствие в тайната бърлога, най-вероятно зает с генерално планиране и организация. Но стига вече с този прекален оптимизъм.

В един момент Филис явно бе решила да приключи аудиенцията, тъй като спря поглед върху мен и попита:

— Можеш ли да посочиш нещо, което сме пропуснали или недогледали?

— Не.

— Мислиш ли, че ще нападне Марк Таунзенд?

— Мисля, че дори ако оттук нататък се представя два пъти по-зле, той пак ще надуши засилената охрана и ще смени посоката.

Тя кимна и промърмори:

— Положението не е розово, а?

— Положението е отвратително! — отсякох. — Практически ние седим и чакаме следващия му ход, като се молим да направи грешката, която до този момент не е направил.

— И аз съм на същото мнение — въздъхна Филис и добави: — Да се надяваме, че следващият му ход няма да е толкова ужасен.

— Ако ти си мишената, той несъмнено ще бъде такъв — мрачно подхвърлих аз.

— Несъмнено — кимна тя, после ме огледа и подхвърли: — Като говорим за ужасни неща, нека ти кажа, че и ти изглеждаш така.

Ами да. Нали се опитвах да изглеждам страшно? Разроших косата си и потънах още по-дълбоко в стола.

— Добре съм, шефке — прозях се аз. — Малко съм уморен, гладен и мръсен, но иначе съм добре.

— Иди да се изкъпеш и да поспиш, Дръмънд — посъветва ме тя. — Няма полза от теб, ако не си в състояние да мислиш. А само господ знае какво още ни чака в днешния ден.

— Е, след като настояваш — промърморих и започнах да се надигам.

— Изобщо не настоявам — отвърна тя и ми хвърли любопитен поглед. Бях на крачка от изхода, тъй като очаквах, че настроението й всеки момент ще се промени. — Остави си номера в командния център, защото може да…

Затворих вратата, без да я изслушам докрай.

Елизабет си беше на мястото, точно пред офиса на Джени. Видя ме и на лицето й се появи усмивка. Не знам защо, но тя ме харесваше. Вече ви споменах, че жените по принцип са слаби в преценките си за мъжете. Отвърнах на усмивката и рекох:

— Добро утро, Елизабет. Дали нейно величество е готова за пътуване?

— В момента говори по телефона.

Облегнах се на бюрото й и зачаках. Разменихме си по няколко незначителни, но приятелски фрази, след което тя ни в клин, ни в ръкав изтърси:

— Мисля, че тя ви харесва.

Обикновено не позволявам на клюкарките да си пъхат носа в моите работи, но с тази беше по-различно.

— Е, знаеш как е — рекох. — Ние сме партньори, вероятно и приятели.

— Не, това е друго — беше категорична Елизабет. — Тя ви намира за привлекателен и… секси.

— Никога ли не е споменавала и умен?

Елизабет се разсмя, после млъкна и се замисли. Вероятно се питаше докъде може да стигне. След което обяви:

— Тя има нужда от мъж. Отдавна би трябвало да има и деца. Били ли сте женен?

— Не.

— Никога? На колко години сте, майоре?

Оттук нататък нещата можеха само да се влошават, ето защо аз посочих халката й и попитах:

— А ти от колко време си омъжена?

— От двайсет и седем прекрасни години! Имам седем деца, три момичета и четири момчета. А съвсем наскоро ми се роди и внуче.

— Охо! Това са доста…

— Деца. Да, знам, че е така. А вие не искате ли да имате деца?

— Не мога ли просто да взема назаем от теб?

— Колко?

Бях на ръба. Всеки момент щях да убия Елизабет, а може би и себе си. За щастие червената лампичка на телефона й престана да мига и аз побързах да кажа:

— Я по-добре да я хвана, докато е свободна! — С тези думи отворих вратата на кабинета и мушнах главата си в процепа. — Още ли си на същото мнение?

— Да, защо не — отвърна Джени.

В отговора й долових известна доза несигурност и ведата подхвърлих:

— Може би не бива да го правим.

— Както се развиват нещата, май ще се окажеш прав.

Замълчахме и започнахме сравненията. Едно беше да висим тук и да чакаме нещо да се случи, а съвсем друго: добра закуска, душ, малко сън, а може би и нещо повече.

— Вземи си мобилния — рекох.

Тя кимна и посегна за чантичката си.

— Преди малко разговарях с Джордж.

— Какво прави той?

— Поел е прякото ръководство на охраната на Таунзенд.

— Умно момче. Грижиш ли се за шефа, и той ще се погрижи за теб.

— Не е по-умен от нас — усмихна се тя.

Отвърнах на усмивката й.