Брайън Хейг
Убиецът на президента (33)

33.

Оперативната централа на ФБР във Вашингтон е сред четирите най-големи и най-оживени оперативни служби в страната.

Намерих свободно място за паркиране на Четвърта улица, прекосих платното и влязох в изненадващо безличния вход. Показах картата си от ЦРУ и един любезен охранител ми подаде малък формуляр. Попълних го, минах през металодетектора на входа и се озовах във вътрешността на сградата. Указанията на човека бяха точни и аз без затруднения стигнах до кабинета с табела „Национална сигурност. Старши оперативен агент“.

Отворих вратата и се озовах в нещо като преддверие, откъдето се влизаше в същинския кабинет. Елизабет — любопитната и бъбрива асистентка на Джени, вдигна глава от документите пред себе си. Не знам дали й беше приятно да ме види, но очевидно беше изненадана.

— Радвам се да ви видя, мистър Дръмънд — промълви с леко смущение тя.

— И аз се радвам, Елизабет — усмихнах й се аз. — Страхотен костюм!

— О… Ами…

Всъщност дрехата й беше изненадващо грозна — розова наметка от индийски плат, в комбинация с яркочервена пола. Запитах се дали Елизабет не е далтонистка, или — както напоследък ги наричат — „хроматично обременена“. Докато бях зает с тези разсъждения, тя се изкикоти и изведнъж призна:

— Всъщност сама си го уших.

Беше мой ред да се облещя.

— Да не повярва човек — промърморих.

— Харесва ли ви?

— Според мен трябва да започнеш бизнес в тази област. Да прокараш собствена линия в дизайна. За нула време ще се превърнеш във вашингтонска знаменитост. — С това реших да приключа персоналните контакти и попитах: — Нейно благородие тук ли е?

— Всъщност би трябвало да се обадите предварително. В момента е на заседание в центъра.

— Ясно.

Всъщност бях се обадил предварително. Преди около четирийсет минути. Но Елизабет не носи вина, тъй като бях много объркан и май се представих не както трябва. По тази причина знаех, че Джени е напуснала сградата преди двайсетина минути и няма да се върне преди един. И това ме устройваше.

— Исках да я изненадам — казах на глас аз. — Като я поканя на обяд. — Приведох се над бюрото на Елизабет и тихо споделих: — След края на операцията малко трудно се свързвам с нея. Нали знаеш — нейната програма, моята програма.

На екрана на монитора й явно се появи нещо особено важно, тъй като тя закова очи в него, избягвайки да ме поглежда.

— Да, тук наистина е лудница. В момента мис Марголд изпълнява две длъжности едновременно, и двете много отговорни… — За да бъде сигурна, че гърбът на шефката й е надеждно прикрит, тя посочи купчина листчета с телефонни съобщения и добави: — Няма време дори да отговори на повикванията си!

— Разбирам. Исках само да се уверя, че е добре.

— Добре е. Но е страшно заета.

— Радвам се, че вътрешното разследване не й тежи. Ако нещо от тоя сорт висеше на моята глава, със сигурност щях да съм развалина! Нямаше да мога да спя, нямаше да…

— Разследване ли?

— Да. За онези пари, дето изчезнаха.

— Май не разбирам за какво говорите — колебливо ме погледна Елизабет.

Извадих картичката на Лари Бозуел и й я подадох.

— Сутринта бях посетен от този господин. Какви глупости, Господи! Липсвали дванайсет милиона от парите за откупа. На всичкото отгоре подозират, че ги е взела Джени!

Опа! Май пак имам проблеми с идентичността! Но тази жена насреща ми пазеше Джени като очите си, а вземайки предвид деликатността на новия й пост, скоро едва ли щях да се радвам на благосклонността й. Понякога чрез лъжата се стига до истината. На практика исках да разбера дали Джени беше разговаряла с Лари и на чия страна е предпочела да застане.

Елизабет прочете името на картичката, а по очите й познах, че го е срещала и преди.

— Искам да я предупредя, ако случайно не знае, че тези типове разпитват хората зад гърба й — добавих.

— Аз… Според мен тя вече знае.

— Сигурна ли си?

Тя се поколеба за момент, после посочи картичката.

— Този човек беше тук. Миналата седмица. Идва няколко пъти заедно с още двама.

Това беше последното, което исках да чуя. Разбира се, едва ли щях да разигравам този театър, ако не бях подозирал нещо. Естествено, Лари беше обсъждал не Джени, а мен, а това даваше отговор на въпроса защо доскорошната ми партньорка не желае да вдигне дори телефона. Или е гузна, защото ме е натопила пред Лари, или Лари й е заповядал да не поддържа контакти с мен, преди да бъда оневинен. Ако междувременно не поема към затвора „Левънуърт“, разбира се. Имаше и една трета вероятност, но нея директно отхвърлих, защото бях сигурен в своята неустоимост. Иначе казано, личните ми проблеми се превръщаха в професионални. По отношение на мен бях абсолютно сигурен, че Джени е казала на Лари да върви по дяволите, че Шон Дръмънд е един от добрите, чист телом и духом, и няма нищо общо с изчезването на парите. При неприятности партньорите си помагат, нали? Но в този ред на мисли партньорите не се ли търсят взаимно, когато задникът на един от тях е на течение? Ами да.

Елизабет регистрира загриженото изражение на лицето ми и попита:

— Мислите ли, че е сериозно? Тя ще има ли неприятности?

— Не. Само ще й загубят времето. Тя е герой.

— Направо е страхотна! — грейна от гордост Елизабет. — Притежава необикновена интуиция. Понякога имам чувството, че чете мисли и може да предсказва бъдещето.

— Е, чак пък толкова.

— Наистина е така. Знаете ли, че преди три месеца тя изиска досието на тоя тип Джейсън Барнс? Сякаш е предчувствала какво ще се случи.

Вдигнах глава и спрях очи върху Елизабет.

— Какви са били шансовете да се случи? — добави тя.

Какви шансове, Елизабет?

— Какво досие, Елизабет? — попитах на глас аз.

— Комплектът за достъп на Джейсън Барнс. Доколкото си спомням, разрешителното му за максимален достъп беше почти петгодишно. А този тип разрешителни се подменят на всеки пет години, но преди това наново се провежда пълно разследване на кандидата.

— Мисля, че грешиш — поклатих глава аз.

— О, не греша. През мен минават купища разрешителни и аз положително не бих запомнила което и да било от тях, но мис Марголд специално ме помоли да изискам още едно досие. То съдържаше подробно проучване на бащата на Джейсън Барнс.

— Сигурна ли си в това, което казваш?

— Задачата беше много деликатна. Доста се измъчих, докато се сдобия с папката.

Елизабет млъкна и ми хвърли озадачен поглед.

— Ама вие… Добре ли сте?

Добре ли бях? Не, решително не бях добре. По-скоро бях на косъм от сърдечен удар. Нямаше как да скрия шока и смайването, които се бяха изписали на лицето ми. В гърдите ми се появи някакво странно изтръпване, което тръгна нагоре, към гърлото ми.

— Да ви донеса ли вода? — попита Елизабет, заковала поглед в мен.

— Не, не… Аз само… Спомних си нещо.

— Какво си спомнихте, мистър Дръмънд?

Това, което си спомних, не беше нейна работа. Ето защо се обърнах и си тръгнах.