Брайън Хейг
Убиецът на президента (30)

30.

Ханк остави бирата и протегна ръка към близкия рафт. Свали оттам един кухненски нож и кълбо здрав канап, с чиято помощ сръчно върза ръцете ми зад гърба. После ми сложи една черна лепенка на устата и ме побутна към градинския стол, който Мерилу беше изтикала в средата на стаята. С движения, в които липсваше деликатност, той завърза ръцете ми за един от задните крака на стола, а краката ми — за един от предните.

Този човек действително беше бърз и изключително силен, а възлите му се удаваха с моряшка лекота. Вероятно беше работил с говеда, защото му личеше. Стегна въжето толкова силно, че максимум след един час щях да съм на прага на гангрената.

Но аз не пропуснах да отбележа един друг интересен факт: Мерилу пропусна да го осведоми, че полицията е установила тяхната самоличност, което от своя страна означаваше, че задниците и на тримата са изложени на течение. Или просто не й пукаше какво се върти в главата на Ханк. А може би беше точно обратното.

Усетих сивите очи на Джейсън, които не се отделяха от лицето ми по време на цялата дандания. С изненада установих, че изобщо не прилича на бясно куче, нито пък на шизофреник. Беше съвсем обикновен човек, приведен в безпомощно състояние. Обзет от страх и несигурност, но все пак любопитен към новия гост.

Бях смаян и от нещо друго: точността, с която Джени бе познала развоя на събитията тук, сякаш се беше сблъсквала с десетки подобни случаи.

И както си му беше редът, крадците бяха стигнали до разпад. Тексасците са поискали парите си веднага, а Джейсън е бил жаден за още кръв. И ето ти го бунта. Но аз се запитах защо капитанът на кораба не е бил помолен да напусне по специално спуснатото мостче, както повеляват традициите. Защо са го оставили жив? Тексасците са получили парите си, убийствата са приключили — или почти приключили, напомних си аз, — с какво още би им бил полезен Джейсън?

После си спомних думите на Мерилу, според които нейният дял е дванайсет милиона. Ако разделим петдесет на четири веднага става ясно, че Джейсън е запазил правото си на дял. Въпрос на бандитска чест? Защо ми беше трудно да повярвам в подобно развитие на нещата?

— Давай да си приготвим нещата и да делим — подхвърли Мерилу.

— Става — отвърна Ханк.

През следващите петнайсет минути двамата бяха заети да опразват гардероби и чекмеджета, хвърляйки разни дрехи в куфарите и саковете си. Джейсън седеше кротко до мен. От равното му дишане можех да заключа, че е отегчен до смърт.

После входната врата се отвори и в къщата се появи още един човек. Беше горе-долу мой ръст, с тъмна, леко посребрена коса, широко лице, сплескан нос и лош поглед.

Той се наведе към Джейсън и мен, огледа ни внимателно и изрева:

— Хей, Мерилу! Какви са тези мъже в къщата? Май си ги вкарала тук зад гърба ми!

— Мамка ти, Биг Деди! — извика от спалнята Мерилу. — Не можа ли да побързаш!

— Имаше задръстване! — изрева в отговор новодошлият. — Изглежда, някакви смахнати са свършили нещо лошо и ченгетата са затворили половината пътища в района! — От устните му излетя грозен смях. — И това ако не е гадория, здраве му кажи!

Мерилу изскочи от спалнята — така, както си беше по пликчета и сутиен, прекоси хола и се хвърли на врата на Клайд. Той сложи яките си лапи върху хълбоците й, вдигна я във въздуха и впи устни в нейните. Охо. Мадамата май беше по-близка с Клайд, отколкото ми беше признала.

— Е, бебче, ние с тебе вече сме адски богати! — изръмжа Клайд. — Какво ще кажеш?

— Нищо повече не мога да кажа, Биг Деди — сладко му се усмихна Мерилу.

— Нали ти казах, че ще ги прекараме! — ухили се онзи.

Тя се откъсна от прегръдката му и стъпи на пода.

— Но имаме и един голям проблем.

— Какъв проблем? — намръщи се Клайд.

— Оня задник — посочи ме с пръст тя. — Вика, че ченгетата вече са те идентифицирали и знаят всичко за оръжията, дето ги гепихме.

Мамка му! Планът ми хвръкна по дяволите. А друг нямах.

— Той ли го каза? — присви очи Клайд.

— Аха. Каза още, че цяла банда ченгета е окупирала Килийн и ни събира биографиите.

Клайд я гледаше втренчено. Отначало беше смаян, после лицето му се наля с кръв.

— Сигурна ли си, че не те е избудалкал? — попита той и се обърна да ме погледне. — Нали ги знаеш какви са адвокатите, винаги лъжат.

Тя избухна в смях, но той вдигна ръка.

— Нещата са сериозни, бебче.

— Не ме е избудалкал, Клайд — поклати глава Мерилу. — Знае прекалено много.

Клайд прекоси помещението, спря пред мен и заби очи в лицето ми.

— Не харесвам това, което ми каза, бебче — подвикна към Мерилу той. — Трябваше да го предвидим по-рано.

— Точно така — кимна Мерилу и скръсти ръце пред гърдите си.

Бях много заинтригуван от този диалог и с нетърпение очаквах продължението му. Клайд отвори уста да каже нещо, което положително щеше да бъде още по-интересно, но в този момент се разнесе оглушителен трясък и входната врата се откърти от пантите. Почти в същата секунда стъклената врата към верандата се пръсна на хиляди късчета, които започнаха да падат върху главите ни като първия сняг.

Мерилу изпищя. За част от секундата двамата с Клайд останаха като втрещени, заковали погледи един в друг. После се осъзнаха, направиха кръгом и се стрелнаха към спалните.

Подчинявайки се на някакъв неясен инстинкт, аз наклоних стола настрани и успях да се просна на пода. Стаята се изпълни с дим и прах, замириса на кордит. От мъглата изскочиха няколко мъже в тъмни гащеризони и бронежилетки, с черни каски на главите. Част от тях дойдоха откъм входа, други — през верандата. Дано някой се е сетил да информира тази кавалерия, че в къщата има и други хора освен индианците, рекох си аз.

Но още в следващата секунда разбрах, че трафикът се ръководи от човек, който разполага с температурни сензори за засичане на движещ се противник. Командосите не обърнаха внимание нито на мен, нито на Джейсън, макар че минаха на сантиметри от нас по пътя си към спалните помещения в къщата.

Екнаха изстрели, последвани от викове и крясъци. Погледнах към входната врата точно в момента, в който през нея се промъкна фигурата на агент Дженифър Марголд, облечена в синьото си ФБР яке, със синята си ФБР шапка на глава. Явно не ме забеляза веднага, тъй като зае полуклекнала стойка за стрелба и дулото на пистолета й бавно започна да сканира помещението. Не ми стана особено приятно, тъй като движението му спря точно в мига, в който сочеше право към мен. Мит по-късно получих възможност да видя лицето й. Беше опънато, със стиснати челюсти. Дулото помръдна в посока нагоре и от него излетя огън.

Съвсем ясно чух как куршумът потъна в жива плът — един мек и особено гаден звук, след което Джейсън Барнс приглушено изстена. Направих опит да изкрещя въпреки лепенката на устата си, изритах стола, но вече беше късно. Бум, бум. Джени стреля още два пъти, столът се преобърна и Джейсън се просна по гръб.

Пистолетът в ръцете й продължаваше да е насочен право напред — както са ги обучавали в академията на ФБР, очите й не пропускаха нищо. Откъм задната страна на къщата се разнесоха нови викове и изстрели. Явно тексасците приключваха с участието си в пиесата.

Джени се втурна към мен и дръпна лепенката от устата ми.

— Добре ли си? — попита тя, докато пръстите й се бореха с възлите.

— Аз… Да, добре съм.

— Непрекъснато включвахме и изключвахме предавателя ти — задъхано обясни тя. — Но ти беше в движение и трябваше да те изчакаме да спреш.

Освободен от въжетата, аз станах и разтърках китките си, които щяха да ме болят поне една седмица. Посочих към тялото на Джейсън и попитах:

— Защо го направи?

— За да не те застреля.

— Той беше вързан, Джени.

Тя се взря в трупа, после вдигна глава. Устните й трепереха, в очите й се четеше ужас.

— Господи! Шон, аз… Нямах представа. През пушека те видях на пода, а след това… След това видях него. Стори ми се, че се е надвесил над теб и…

Едва сега си направих труда да се обърна към трупа на Джейсън. Един от куршумите бе пронизал гръдния му кош, а другите два бяха попаднали в черепа, пръскайки мозъка му по цялата стая. Очите му бяха широко отворени, с извърнати нагоре зеници — сякаш се беше опитал да проследи пътя на куршумите.

Откъм вътрешността на къщата долетя силен трясък и ние неволно се свихме. Взривната вълна разклати стените. Явно някой беше хвърлил зашеметяваща граната, след което стрелбата и виковете се възобновиха. Там май се водеше истинско сражение.

— Ела.

Джени ме хвана за ръката и ме задърпа след себе си. Подчиних се, тъй като все още бях малко замаян. На петдесетина метра от къщата бяха паркирани две бронирани коли. Хукнахме към тях, надявайки се на надеждното им прикритие.

Спряхме едва когато подминахме по-близката от тях. Джени протегна ръка и докосна лицето ми. Или по-скоро го избърса.

— Кървиш, при това доста обилно — рече.

До този момент изобщо не бях усетил действието на стотиците ситни стъкълца, които се бяха посипали върху мен при взривяването на вратата за верандата. Кръвта от главата ми заливаше лицето, а кратка инспекция на пораженията показа, че имам порязвания по гърдите и ръцете, а дори и по краката. И в момента, в който разбрах за тях, те започнаха да болят, при това адски силно.

Към нас се приближи агент в комбинезон на командос, защитна жилетка и много намръщено лице. Спря на крачка от Джени, доближи лицето си до нейното и излая:

— Какви ги вършиш, по дяволите?

— Извеждам си човека, не виждаш ли?

— Предупредих те, агент! Никой не трябва да влиза там, преди да получим сигнал от Отряда за освобождаване на заложници!

— Спомням си.

— Това беше грубо нарушение на процедурите! Изобщо не ми пука дали ти отговаряш за операцията, ще пусна рапорт!

— Пускай каквото щеш! — озъби му се Джени, без да отстъпи дори сантиметър. — Аз гарантирах сигурността на своя заложник и бях длъжна да изпълня обещанието си!

Командосът разбра, че няма смисъл да се прави на пич, още повече че сражението в къщата продължаваше. Без да губи повече време, той изпусна някакъв нечленоразделен звук, обърна се и изчезна.

Обзе ме много странно усещане. Дали изведнъж не ми прилоша?

— Ти влезе с единствената цел да ме измъкнеш, така ли? — попитах.

Джени не отговори.

Напипах ръката й и здраво я стиснах.

— Благодаря.

Тя изглеждаше адски нещастна и почти отнесена. Помислих си, че разбирам за какво става въпрос.

— Джейсън е първият, когото убиваш, нали?

— Аха… Първият. — В очите й се появи влага. — Застрелях човек с вързани на гърба ръце.

— Случва се, Джени. Откъде да знаеш, че ръцете му са вързани зад гърба? Очите ти виждат само част от картината, забулена в дим и прах, а мозъкът ти реагира по съответния начин. В разгара на боя често става така, че окото доминира над разсъдъка, а пръстът натиска спусъка без никакво колебание.

Тя вдигна глава да ме погледне, но не каза нищо.