Брайън Хейг
Убиецът на президента (21)

21.

Последиците от една бомбардировка са най-страшното нещо на света, най-тежката форма на убийство. Като офицер от пехотата ми се случи да помагам при разчистването на една бомбардирана казарма в Близкия изток. Никога няма да забравя ужасната гледка, нито пък характерната миризма на изгоряло месо, кръв и разпилени вътрешности.

Джоун Таунзенд е била някога агент на ФБР и за нея с пълна сила важеше максимата „веднъж ченге, завинаги ченге“. Животът й бил забележително подреден и дисциплиниран, била човек на винаги предвидимите навици: църква в неделя сутрин, посещение на химическото чистене всяка сряда, натоварване на сърдечносъдовата система три пъти седмично, винаги сутрин, във фитнес залата „Голд“, част от търговския център „Тайсънс Корнър“.

Двайсет минути вдигане на малки тежести, десет минути на механичната стълбичка, а за десерт двайсет минути на пътеката за бягане. Бърз душ, връщане на паркинга и кратко шофиране до дома. Била отдадена на здравословните си навици, била в отлична форма — стройна и стегната, въпреки шейсетте си години. Бомбата избухнала в момента, в който се отпуснала върху кожената седалка на сивата си „Краун Виктория“ и посегнала да закопчае колана си. Тялото й било разкъсано на хиляди дребни късчета и буквално излетяло през покрива и челното стъкло.

Напълно разкъсаш били и три други невинни души, имали нещастието да слизат или да се качват в колите си, паркирани редом с тази на Джоун Таунзенд. От тях останали няколко откъснати крайници, а аз със собствените си очи видях един изкривен знак за паркиране, от който висяха човешки черва.

Когато новината засяга съпругата на шефа, тя се разпространява с мълниеносна бързина. Имах чувството, че половината ФБР се беше изсипало на местопрестъплението. Край тротоара бяха паркирани три автомобила на противопожарната охрана, от които се проточваха брезентови маркучи и друго специализирано оборудване. Мястото беше оградено с жълта полицейска лента, а следственият екип внимателно изследваше терена, пробивайки си път сред човешки и автомобилни части и прибирайки част от тях в найлонови торбички със специални етикети. Отбелязах и появата на няколко телевизионни микробуса, край които техници сръчно привеждаха в действие микрофони и портативни камери. Циркът вече беше започнал и по всичко личеше, че ще продължи дълго. На няколко крачки от оградения периметър се събираха хора с подозрително еднакво облекло, които мрачно оглеждаха това което беше останало от другарката в живота на техния шеф.

Можех да се обзаложа, че в стомаха на всеки един от тях се беше образувала огромна топка. Първата дама на ФБР беше вдигната във въздуха буквално под носа им. Джейсън Барнс бе избрал един зрелищен и според мен ужасен личен начин да тикне пръст право в окото на врага си. И да демонстрира безпомощността на Вашингтон пред необузданата му жестокост.

По пътя насам двамата с Джени спорихме яростно, за да докажем кой е бил по-тъп и по-сляп — един доста равностоен двубой. Тя се придържаше към становището, че като опитен профайлър би трябвало да предвиди и систематизира вероятността от подобен акт, но най-вече да предвиди опасността за Джоун Таунзенд. И беше права. Аз от своя страна си давах сметка, че съм позволил инстинктите ми да бъдат приспани от опасната комбинация между изтощението и похотта. И също бях прав.

Началник на цялата бъркотия се оказа агент Марк Бътърман, който стоеше в центъра на група агенти, разпитващи очевидците. Малко встрани от нея забелязах самотната фигура на Джордж Мийни. С отпуснати рамене, покрусен и отчаян от развоя на събитията. Джейсън Барнс пак ни беше надхитрил, което означаваше нов залп от обвинения, насочени към всеки от нас. И най-вече към Джордж, който отговаряше за охраната на директора и неговото семейство — длъжност, даваща му така желаните привилегии и предимства, но и носеща главната тежест на отговорността. И когато бъркотията отмине, Джордж вероятно ще се има за огромен късметлия, ако го оставят да раздава чисти кърпи във фитнес залата на ФБР.

Картата на Джени ни осигури безпрепятствен достъп отвъд полицейските заграждения. Насочихме се към Марк Бътърман, който се отдалечи от свидетелите и ни направи знак да го последваме към по-спокойно място.

— Какво откри? — попита без никакви увъртания Джени.

— Било е атентат от мафиотски тип. Джоун се качва в колата, завърта стартерния ключ и — бум!

— Бомбата е била свързана със стартерния ключ, така ли?

— Съмнявам се. Намерихме ключовете й на задната седалка.

— Следва ли да приемем, че става въпрос за дистанционно управляван експлозив? — попитах аз.

— Това е работната ни версия. Подът на колата все още е прекалено горещ за по-точни изследвания. Ще разберем дали е така в момента, в който изстине.

— Вид експлозив?

— С4, поне в това сме сигурни.

Хвърлих кос поглед към Джени, а Бътърман продължи:

— Това е потвърдено от полевите тестове, а трасологическите проби пътуват към централната лаборатория. След няколко часа те ще знаят точния вид на експлозива, къде е произведен и на кого е бил доставен.

— Искам да ме информираш в момента, в който това стане известно — отсече Джени.

— Слушам, шефе.

— Нещо интересно от очевидците?

Той хвърли поглед през рамо по посока на агентите, които продължаваха с разпитите.

— Бомбените атентати винаги са гадна работа. Никой не обръща внимание на нищо, докато не избухне заложеният експлозив, а после всички описват единствено него. До този момент нямаме нищо използваемо.

Направих кратък оглед на околността. Фитнесът беше част от търговски център, разположен между оживената магистрала и просторния, разделен на две части паркинг, почти запълнен с автомобили. Това означаваше, че убиецът би могъл да се намира на всяка точка от околните петстотин квадратни метра, удобно настанен в автомобила си или изправен пред някоя витрина с пръст върху копчето на детонатора, който най-вероятно е бил свързан с мобилния му телефон. Той е разполагал с предостатъчно време, имал е отлична видимост към вратата на фитнеса, можел е да изчака влизането на Джоун Таунзенд в колата, за да я вдигне във въздуха.

Джени продължаваше да засипва с въпроси горкия Бътърман, но аз престанах да слушам. Изпитах нещо като забавена реакция към нещо казано от Бътърман, коремните ми мускули се стегнаха. Изчаках пауза в диалога и дръпнах Джени за ръката.

— Ела, искам да ти кажа нещо насаме.

— Няма проблем — кимна тя.

Бътърман се върна при свидетелите, а ние се преместихме на друго спокойно място в рамките на периметъра.

— Ние го направихме — рекох. — Наистина го…

Ръката й се вдигна да ме спре, от устата й се откърти дълбока въздишка.

— Не започвай пак, моля те. Аз трябваше да се досетя за Джоун, ти също. Всички ние трябваше да…

— Не става въпрос за това, а за експлозива — нетърпеливо я прекъснах аз.

— Какво за експлозива?

— Кражбата във Форт Худ. По-скоро нещата, които са били откраднати — „подскачащи Бети“, ПТС и С4. — Замълчах, после поклатих глава. — Танър се оказа прав. Това действително са едни и същи хора.

— Не можем да бъдем сигурни — поклати глава тя.

— Стига, Джени. Имаме абсолютно съвпадение на мунициите. След няколко часа вашата лаборатория ще потвърди, че става въпрос за С4 във вариант за военно ползване. — Забих очи в лицето й и добавих: — Независимо от всички сбъркани причини Ерик Танър е стигнал до вярното заключение!

Джени ми обърна гръб и насочи вниманието си към разрухата, която цареше пред фитнес залата.

— Не го изключвам — глухо промърмори тя, без да ме поглежда. — И никога не съм го изключвала.

— Но нали ти беше тази, която направи Танър на пух и…

— Не съм казала, че изключвам това, което твърдеше той. Моля те, не ми приписвай думи, които не съм употребявала!

— Но…

— Аз само посочих, че разследването му е пълно с пропуски, а заключенията му — неубедителни. Но никога не съм казвала, че са невъзможни!

Това ми се стори проява на дребнавост с цел оневиняване.

— Дрън-дрън!

— Моля? — погледна ме с разширени очи тя.

— Ти разкъса горкото копеле, направи го на нищо! И него, и теорията му.

— Това си е негова грешка, а не моя. Работил е зле, направил е погрешни заключения. Аз просто си свърших работата.

— И го унищожи.

В очите й се появи хладен блясък.

— Ти беше до мен, нали? Но не си спомням да си възразил или да си го защитил. Затова не мога да приема обвиненията, които ми отправяш в момента.

Беше права, разбира се. И го знаеше.

— Хайде, успокой се — подхвърли няколко секунди по-късно тя.

Аз обаче не бях готов да се успокоя.

— Това не те ли тревожи, Джени? — попитах. — Поне малко? Танър буквално ни натика решението в ръцете, но ние го отхвърлихме.

— Постфактум нещата винаги изглеждат по-ясни — промълви тя и докосна ръката ми. — Но ние не сме в съда, където всичко в миналото подлежи на проверка. Това е полицейско разследване — случва се тук и сега. И то е част от работата ни.

Вярно. Но въпреки това се чувствах като боклук.

— Я се запитай каква всъщност е разликата — продължи тя. — Танър не успя да идентифицира престъпниците. Нямаше идея коя ще бъде мишената. Нали така? Дори да бяхме реагирали според неговата теория, пак нямаше да спасим Джоун.

Не казах нищо.

— Но и двамата се чувстваме виновни. Ние допуснахме грешка. Нека обаче не я превръщаме в друга, по-голяма грешка.

— Какво имаш предвид?

— Да не преувеличаваме това, което знаем.

— Вече не съм сигурен, че знаем каквото и да било.

— Както и да е. Но нека се опитаме да се фокусираме върху това, което не знаем. Нищо не доказва, че крадците на мунициите са замесени в този атентат. Но допускам, че Барнс — или човек, който работи заедно с Барнс, може би е получил тези муниции от тях, независимо дали лично или чрез посредник.

— А какво не допускаш?

— Не виждам откъде и как Джейсън Барнс е познавал тези хора, не виждам как ги е убедил да се присъединят към него, не разбирам какво би ги накарало да направят немаловажния скок от кражбата и черноборсаджийството до убийството.

Излагаше доводите с желязна логика, на която не можех да противопоставя нищо. Но, от друга страна, отричайки теорията на Танър, ние не бяхме проверили съответните улики и това ме наведе на една идея. Извиних се, направих няколко крачки встрани и позвъних на Чарлс Уордъл.

Представих му се и той веднага възкликна:

— Исусе Христе! Чухте ли какво се е случило с жената на Таунзенд?

— Гледам право в останките, наистина е ужасно — отвърнах аз. — А сега искам отговор на няколко въпроса: чували ли сте Барнс да се е появявал в близост до Форт Худ или Килийн? Да, в Тексас. — Изключих, за да дам възможност на Уордъл да позвъни на хората, които щяха да извършат съответните проверки. Той ме набра след броени секунди. — Аха, ясно — промърморих. — Кога?

Прибрах телефона в джоба си и се върнах при Джени.

— Барнс е бил във Форт Худ, и то цели два пъти. Веднъж е бил част от охраната на вицепрезидента при негово посещение там, а след това е останал три седмици в базата като резерв на охраната на президента, който прекарал годишния си отпуск в своето тексаско ранчо.

— Кога?

— С вицето — преди близо две години. А последния път — миналото лято.

— Не се връзва. И преди две години, и миналото лято той дори не е подозирал, че ще пожелае да извърши всичко това.

— Но е бил там.

— Да, така е. Виж, аз не го изключвам. Вече нищо не изключвам.

— В такъв случай, нека поразсъждаваме още малко по темата. Би ли могъл да научи за кражбите на оръжия в „Худ“?

— Напълно възможно. По принцип тайните служби координират тези визити с местната полиция. Предварително изпратеният екип се запознава с всички заплахи от местен характер, с отделни откачалки и цели престъпни мрежи. — Тя вдигна глава да ме погледне и добави: — Ти си прав.

— Възможно ли е да е получил информация директно от ОКР?

— Най-вероятно да. По този начин е научил, че съществува престъпна верига, а може би дори и имената на предполагаемите участници в нея. — Замисли се за момент, после добави: — Сега ми се иска Танър да беше демонстрирал по-голяма убедителност.

Аз също се възползвах от кратка пауза за размисъл, след която попитах:

— Какво друго пропускаме?

Дойде моментът и двамата да се замислим. Когато човек направи голям и съществен пропуск, обикновено се сеща да погледне през рамо, за да види дали не е изпуснал и нещо друго на пътеката. Мислено се върнахме по стъпките си под едно колкото категорично, толкова е неприятно за нас мото: Джейсън Барнс се оказа по-умен, отколкото очаквахме, а ние — не толкова интелигентни, колкото се мислехме. В крайна сметка тя беше тази, която наруши мълчанието.

— Джейсън би трябвало да си дава сметка, че изчезването му автоматично го превръща в главен заподозрян, нали така?

— Точно така. И без съмнение е знаел какво следва — задълбочени проверки и анализи на миналото му, включително и контакт с майка му.

Джени кимна.

— Което означава, че сме запознати и с мотивите му и вероятно ще изработим списък с евентуалните му мишени — добави тя. — Ние го подценихме, Шон. Напълно възможно е да има психически отклонения, но иначе е истински гений!

— Значи ние вярваме, че сме на крачка зад гърба му, а той знае, че е на десет метра пред нас.

— Не бих… Всъщност да, така е. — След което ченето й изведнъж увисна, а пръстът й се насочи към високата фигура на мъж, изправил се малко встрани от групата на следователите: — О, господи! Той не бива да е тук!

Проследих погледа й. На десетина метра от нас се беше изправил Марк Таунзенд, облечен в същия син костюм и същата грозна вратовръзка, с ръце в джобовете на панталоните. Очите му гледаха втренчено суматохата, в която действаха неговите подчинени.

Подчинявайки се на един и същи инстинкт, ние едновременно се устремихме към него. Той изобщо не ни обърна внимание, а очите му останаха заковани върху преобърнатия и обгорял скелет на сивата „Краун Виктория“. Спряхме на крачка от него, инстинктивно заставайки от двете му страни. Не знаехме какво да кажем на горкия човек, който безмълвно оглеждаше останките от колата, съпругата, а вероятно и живота си. Аз лично не помня друг такъв миг. Бях напълно лишен от дар слово, беше ми адски тежко.

Но все някой трябваше да наруши изгарящото мозъка мълчание, затова се стегнах и промърморих:

— Приемете нашите най-искрени съболезнования, сър…

— Това е ужасно, наистина — добави Джени.

Той с нищо не показа, че изобщо ни е чул, не ни и погледна. Изтече доста време, преди от устата му да излетят тихите и объркани думи:

— Джоун беше… Тя нямаше никаква представа.

Останалото потъна в дълбоко стенание.

Бяха ми необходими сериозни усилия на волята, за да докосна ръкава му.

— Мястото не е подходящо за вас, сър — казах. — Моля, разрешете да ви изпратя до колата.

Той продължаваше да не поглежда към мен.

— Аз… Аз бях…

Проследих погледа му и замръзнах от ужас. Един от агентите се наведе и вдигна нещо от земята в близост до обгорялата кола. В момента, в който го приближи до очите си, стана ясно, че е женска ръка, отрязана като с нож в областта на китката. Без да си дава сметка, че има публика, агентът я огледа от всички страни, след което я пусна в специалната торбичка за веществени доказателства.

— Елате! — извиках аз, дръпнах ръката на Марк Таунзенд и го поведох към тълпата зяпачи и агентите, които им пречеха да се приближат към мястото на трагедията. Видяха ни, че се приближаваме, и ни направиха път. Втурнахме се през коридора от сиви и разкривени от ужас лица. Две телевизионни камери ни засякоха, репортерите до тях вдигнаха микрофоните към устните си. Директорът отпадаше все повече, краката му започнаха да се подгъват. От устните му излитаха неразбираеми звуци, примесени с ридания. Напрегнах мускули да го подкрепя, защото ми беше ясно, че Марк Таунзенд е изпаднал в шок и пред краката му е зинала бездънна пропаст.

Пред очите ми изплува дълга синя лимузина. Миг по-късно я забеляза и Джени, която яростно размаха ръце, за да привлече вниманието на двамата бодигардове до нея. Стегнах хватката си и насочих Таунзенд към колата. Бодигардовете най-сетне се сетиха да ни посрещнат и единият подхвана директора от другата страна.

— Какви ги вършите? — изкрещя извън себе си Джени. — Как го пуснахте тук?

— Ами той… Искам да кажа, ние… — запелтечи човекът. — Той ни заповяда да го доведем!

— Идиот! — окончателно побесня партньорката ми, след което напълни дробовете си с въздух и направи опит да се овладее. — Откарайте го у дома! Използвайте радиостанцията си, за да научите в кой колеж учи дъщеря му и накарайте диспечерите да изпратят самолет, за да я доведат тук! Намерете семейния свещеник на Таунзенд и го изпратете по спешност в дома му. Не го пускайте да влезе, докато не се появи пасторът, не го оставяйте сам! Разбра ли какво ти казах?

— Тъй вярно, госпожо.

— Повтори!

И онзи повтори заповедите й, при това почти дословно.

Но вече беше късно. Злото беше сторено и никакви фокуси не можеха да го маскират. Марк Таунзенд бе станал свидетел на неща, които никой жив човек не би трябвало да вижда!

Настаних го на задната седалка на лимузината, после се пресегнах и му закопчах колана. Глупав жест, който ми хрумна в момента, но беше израз на дълбоката ми загриженост за този човек. Тълпата зяпачи и телевизионните камери безмълвно следяха как охраната отвежда директора на най-превъзнасяната и доскоро най-страховитата силова организация в страната, изведнъж превърнал се в напълно разбит духовно старец, забил поглед в обувките си…

Опитах се да си представя как Джейсън Барнс би измислил сценарий с по-голям театрален ефект, но не успях. Просто не успях.

В порно бизнеса съществува изразът „кадър, носещ големите пари“, който се отнася за снимките на върховния момент, на самата еякулация. Спомних си за него, тъй като Джейсън току-що бе режисирал кадър за един милион долара — постижение, което трудно би могло да бъде надминато.

Но може би отново го подценявах. Поклатих глава и си напомних да не го правя.