Брайън Хейг
Убиецът на президента (18)

18.

Полковник Джонсън най-сетне се върна, стиснал под мишница три обемисти папки. Генерал Тингъл предложи да се прехвърлим на голямата заседателна маса в ъгъла на кабинета му. Генералското желание е заповед и ние покорно станахме.

Тингъл четеше пръв, после подаваше папките на мен, а аз — на Джени. Тя пък ги плъзгаше по дългия плот към полковник Джонсън, който беше заел противоположния край на масата. Тингъл и аз се справихме бързо, тъй като имахме опит с досиета на ОКР, докато Джени ги прелистваше много по-бавно, страница по страница.

Бяхме прегледали някъде около половината, когато в кабинета влезе още един човек. Беше облечен, в сив костюм, годините му бяха двайсетина по-малко от на другите агенти и изглеждаше не толкова потаен, колкото хитър и лукав. Насочи се към далечния ъгъл на кабинета, а полковник Джонсън напусна масата и отиде да си шепне с него.

От информацията в папките научих, че леките противотанкови снаряди М72 се транспортират в сандъци по два, а противопехотната мина „подскачащата Бети“ — с номенклатурен номер M16А2 — в сандъци по четири. От това следваше логичното предположение, че Джейсън и дружките му разполагат с поне още един гранатомет и три „подскачащи Бети“, а аз само можех да се надявам, че нямат атомна бомба в куфар или пък кашон с антракс, напълнен погрешка от някой идиот.

Една от кражбите беше станала в оръжеен склад-бункер в околностите на Форт Худ, Тексас. Според извършената на 16 ноември инвентаризация наличностите били в ред и в добро състояние. На 16 декември била направена редовна, макар и повърхностна месечна проверка, дело на някакъв лейтенант от местния пехотен батальон, който поел управлението на бункера по силата на действащия там ротационен принцип. Тази проверка установила, че липсват наличните при ноемврийската ревизия три сандъка с 81-милиметрови минохвъргачни заряда, два сандъка с противотанкови снаряди и три сандъка с M16А2. Лейтенантът отбелязал липсите в приемния протокол и написал рапорт.

Второто неприключено следствие беше по-интересно, но от наша гледна точка и далеч по-тревожно. Според сведенията в папката на 22 декември в 2:00 часа след полунощ, на ро-ро терминал № 37 в Галвестън се появил камион с открита платформа. Шофьорът имал всички пропуски и разрешителни и бил пуснат от охраната. В откритата каросерия на машината били натоварени три контейнера и тя безпрепятствено изчезнала в мъгливата нощ. В първия контейнер имало 40 сандъка ПС, вторият съдържал 60 контейнера с мини M16А2, а в третия имало 40 карабини M16. При рутинна проверка на сутринта било установено, че никой не е изпращал такъв камион, и бързо се стигнало до прозрението, че разрешителните и останалите документи, представени на охраната, са били фалшификати, при това много добри.

Искрено се надявах, че това не е нашият случай, защото с подобна огнева мощ Джейсън и неговите приятели вероятно биха могли да превърнат Вашингтон в Багдад.

Но отличителните белези бяха налице: превъзходна организация, дръзки и умни действия. Лошо.

Последната кражба беше едновременно тайнствена и дръзка, извършена с голяма доза гениална импровизация. На 9 февруари, отново във Форт Худ, се провеждали редовни учения по стрелба. В тях участвали три взвода войници, всеки на отделно стрелбище. След приключването им и трите докладват за липси на оръжие и муниции. От танковия полигон тайнствено се изпаряват два сандъка с ПС М72, а двайсет минути по-късно инженерната част, която тренира боравенето с експлозиви, съобщава за липсата на сандък с мини M16А2, десет килограма пластичен експлозив С4 и две сандъчета с капсулдетонатори. И накрая, броени минути по-късно, един друг пехотен взвод, намиращ се на друго стрелбище, докладва за липсата на двайсет щурмови гранати М203 плюс устройство за тяхното изстрелване.

Рапортите постъпват в щаба, командирът на поделението пощурява от гняв и заповядва пълна блокада на района. Три часа по-късно край една от танковите полоси са открити двама инспектори, плътно омотани с въже от палатка. Според тъжния им разказ те спрели да помогнат на някакъв войник, който им махал с ръка от полосата, а след това измъкнал флакон с невропарализиращ газ и ги изпратил в Страната на сънищата. След събуждането си установили, че им липсва както джипът, така и лентите за ръкав, удостоверяващи правото им на достъп до полигоните. На следващата сутрин открили джипа им зарязан встрани от друга танкова полоса.

Тази кражба беше много любопитна и обезпокоителна, но най-опасна си оставаше онази на пристанището в Галвестън. В случай че Джейсън се е сдобил с толкова много огнева мощ, вероятността за пряка атака срещу Белия дом рязко нарастваше. Погледът на генерал Тингъл се спря върху мен, после се измести и към Джени.

— Е, какво ще кажете?

Бях убеден, че поставя риторичен въпрос. Нямахме какво да кажем, защото нямаше за какво да се заловим.

Тингъл се обърна към дъното на помещението и покани новодошлия да седне на масата, а към нас подхвърли:

— Старши подофицер Ерик Танър, нашият щатен експерт по охраната на оръжия и муниции. Един от най-опитните ни следователи.

Разменихме си ръкостискания, след което Танър директно заяви:

— Ако зад тези убийства стоят чуждестранни терористи, значи вие напразно си губите времето с тези кражби.

Джени се обърна да ме погледне, след което отговори:

— Разполагаме с главен заподозрян, това е агентът от тайните служби Джейсън Барнс. Ако действително съществува някаква връзка с международния тероризъм, тя е само финансова.

— Добре, ясно — кимна младият мъж, замисли се за момент, после попита: — Съучастници?

— Знаем за трима, но може и да са повече. Барнс е мозъкът и организаторът. В групата участва и минимум една жена.

Ерик само вдигна вежди, но се въздържа от коментар.

— Защо сте толкова сигурен, че въпросните кражби нямат връзка с чужди терористи? — попитах аз.

— Нека ги разгледаме поред — отвърна той. — Първата кражба във Форт Худ е станала от склад-бункер, който е оборудван с електронна заключваща система, регистрираща всяко отваряне. — Спря за момент и попита: — Дотук ви е ясно, нали?

— Ясно ми е, че кражбата е станала с помощта на оторизиран достъп.

С крайчеца на окото си улових кимането, с което Тингъл позволяваше на младежа да продължи.

— Бункерът е бил отворен само веднъж между двете месечни ревизии. Направил го е обслужващият екип от сержант и трима войници, вкарани са петдесет контейнера с муниции калибър 5.56. Може би ще ви е интересно да чуете, че именно те са най-чест обект на посегателство.

— Мисля, че следствието още не е приключило, нали?

— Не е. — Танър изчака ново кимане от страна на генерала и продължи: — Разпитахме войниците и сержанта, но никой не направи признания. Разбира се, един от тях лъже. При почти всички подобни инциденти става въпрос за непланирани кражби, след които тепърва трябва да се търси купувач. По тази причина и четиримата са под наблюдение.

Замислих се, после попитах:

— Това не е ли някак… пасивно?

На лицето на младежа се появи лукава усмивка.

— Съвсем скоро всеки един от тях ще бъде посетен от мастит оръжеен търговец от Близкия изток, който на практика е един от нашите. Вече успя да се установи в Килийн — градчето край базата, и търси контакти.

— Ясно.

— Ние умеем да си прикриваме задниците, мистър Дръмънд.

Генерал Тингъл дискретно се окашля в шепа, Ерик Танър сви рамене и продължи:

— Но инцидентът в Галвестън е съвсем друга работа. Всъщност вие вече сте прочели досието. Това е работа на професионалисти, които са били наясно кога точно да се появят, знаели са къде точно са складирани съответните контейнери, притежавали са майсторски фалшифицирани документи. Много сме загрижени, тъй като става въпрос за комбинация между голямо количество муниции и забележителна изобретателност на престъпниците.

— Така и трябва да бъде.

— Затова взехме решението да уведоми не само ФБР, но и вашето Управление, мистър Дръмънд.

Тук за пръв път се обади полковник Джонсън.

— Около три седмици по-късно вашите хора ни информираха, че някаква колумбийска военна част се натъкнала на минно поле и двама от войниците им загинали. Детайлите сочат, че става въпрос за „подскачащи Бети“. Освен това рязко са се увеличили нападенията срещу подвижни части на колумбийската армия, като бунтовниците са използвали ракети с малък обхват.

— Което ще рече, че знаем къде са отишли нашите оръжия — добави Ерик.

Генерал Тингъл му хвърли един мрачен поглед и изръмжа:

— Но не и кой е организаторът на кражбата! — След което се обърна към мен и попита: — Мислите ли, че този Барнс може да има някакви контакти с колумбийските бунтовници?

— Не — поклатих глава аз — Това е напълно изключено.

Механично отчетох, че сега нещата опират до третата кражба — отново във Форт Худ. Тя е била дело на несъмнено сръчни люде, което никак не е случайно.

— Някой да иска още кафе? — обади се полковник Джонсън, който очевидно беше главният помощник на Тингъл.

Подофицер Танър ни изчака да напълним чашите си и подхвърли:

— Нека спрем вниманието си на инцидента във Форт Худ с дата 9 февруари.

Джени погледна часовника си и кимна.

— Давайте.

— Бих искал да се върна малко назад — погледна я умолително Танър, после, без да чака отговор, започна: — В този район — имам предвид както самите бази около Форт Худ, така и околностите им — съществува нещо като организирана престъпност, която се храни от войниците, техните семейства и тяхното оборудване. Използват се застрахователни измами, фалшиви ипотеки и лизинг на автомобили, проституция и дори взломни кражби. Голяма част от тези паразити са аматьори, но има и няколко групи, които действат изключително професионално. В случаите, при които престъпността излиза извън границите на базите и засяга околните населени места, ние работим в тясно сътрудничество с местната полиция, а нерядко и с ФБР.

Замълча, за да провери дали имаме въпроси, изчака няколко секунди и продължи:

— Във Форт Худ действа една престъпна група, специализирана в кражбите на оръжие и муниции. Такива кражби стават веднъж, най-много два пъти в годината и това продължава вече пет-шест години. В кабинета си имам цял шкаф, пълен догоре с папките на различните разследвания, които сме водили през това време и които, по мое дълбоко убеждение, са тясно свързани помежду си.

— И вие сте на мнение, че това важи и за инцидента на девети февруари, така ли? — вметна Джени.

— Абсолютно — оживено кимна Танър и се приведе напред. — Сега ще чуете нещо много интересно. Въпросната група никога не прибягва до едни и същи методи и ние дълго време изобщо не проумявахме, че става въпрос за престъпна мрежа. Кражбите бяха винаги различни, през различни промеждутъци от време, не се наблюдаваше сходство в начина на действие.

— Не се подвеждайте от скромността му — сграбчи ръката ми полковник Джонсън. — Именно Ерик откри общото в престъпната им дейност!

Лицето на Танър светна от комплимента, а Джени се наведе напред и настоятелно попита:

— Какво е общото, подофицер?

— Самият факт, че кражба с кражба не си прилича. Убеден съм, че това е нарочно. Имаме работа с умни хора с известна склонност към сценични ефекти, чиято отличителна черта според мен е необикновено дръзкият начин на действие.

Джени обмисли чутото и кимна.

— Интересна теория. Дайте пример.

— Добре. Да вземем инцидента от девети февруари. По всяка вероятност са проникнали в района с униформи и фалшиви военни документи за самоличност. Инспекторите на стрелбищата са хора с авторитет. На ръкавите си носят специални ленти, които им осигуряват достъп до всички стрелкови полигони, да търсят нарушения в правилата по сигурността и да инспектират наличността на оръжие и муниции. По тази причина престъпниците отнемат специализирания автомобил на инспекторите и го използват за появата си на трите споменати полигона. И докато всички си мислят, че появата им е свързана с проверка на сигурността, те най-спокойно задигат каквото им трябва.

Направих опит да нарисувам тази картина във въображението си. И веднага разбрах, че е напълно възможна. Инспекторите на стрелковите полигони най-често са старши сержанти, които, въпреки ниския чин, всяват огромен респект у младшите офицери, които са назначени за командири на полигоните. Това е така заради пълномощията им по отношение на сигурността, които са наистина големи и могат да доведат дори до затваряне на неизправния полигон и до наказание на офицера, който го ръководи. А това, естествено, създава проблеми на този офицер, най-вече с преките му началници. Разбира се, в такъв момент началникът на полигона изобщо не допуска, че някой ще вземе да краде оръжие и муниции буквално под носа му, тъй като е зает да разпраща автобиографията си из различните агенции за управление на военния персонал.

— На практика кражбите не са били открити до края на деня, когато отделните подразделения правят инвентаризация и оценка на стрелбите — продължи Танър. — А по това време бандитите вече са се наливали с бира в бар-грил „Самотна звезда“ и са умирали от смях за наша сметка. — Помълча малко, после мрачно добави: — Тези копелета наистина са куражлии!

Огледах Ерик Танър, опитвайки се да отгатна какви чувства го вълнуват. Беше ясно, че взема нещата твърде лично: нещо, което не беше много лошо, но не беше и много добро. Здравословно е да изпитваш гняв по отношение на престъпленията, особено когато той е единствената сила, която те тласка напред. Но за да стигнеш до успешния край, ти е необходима логика, а не сляпа емоция, която със сигурност би те вкарала в задънена улица.

Както вече споменах, Танър беше съвсем млад — някъде между двайсет и пет и трийсет, с почти момчешко лице. Но това не му пречеше да е наперен или изпълнен със самочувствие, ако между двете определения изобщо съществува някаква разлика. Говореше добре, представяше разкритията и мнението си по ясен и прям начин — нещо, което понякога е признак за точен и аналитичен ум, а в други случаи — обикновена демонстрация на самохвалство. Тук веднага трябва да добавя, че Ерик очевидно се радваше на доверието както на преките си началници, така и на генерал Тингъл, защото, ако беше обратното, той изобщо не би бил в този кабинет.

В качеството си на юрист аз имах обаче определени предпочитания към по-старите агенти на ОКР, които поставях на банката на свидетелите. Възрастта внушава усещане за опит и мъдрост, докато младостта предизвиква точно обратното — онова чувство за импулсивност и липса на зрелост, което всява паника у съдебните заседатели. Физическите впечатления могат да са плитки, мимолетни и дори подвеждащи, но остават важен фактор, който трябва да се взема под внимание. Според мен Ерик Танър би трябвало да си пусне поне едни мустаци.

Обърнах се към генерал Тингъл и спокойно обявих:

— Това е вътрешна работа.

— Защо мислите така? — моментално се наежи той.

— Защото Форт Худ е най-голямата военна база в страната. Защото територията й включва стотици километри полоси и десетки стрелкови полигони. Защото нарушителите са били наясно как се управлява един такъв полигон, защото са познавали танковите полоси и защото явно им е било известно кое подразделение на кой полигон провежда учебни стрелби на определена дата.

— Има логика — призна той.

— Стига, генерале — изгледах го аз. — Прекрасно знаете, че в мандрата ви шета плъх.

На генерал Тингъл явно му стана забавно при мисълта, че някакъв външен тъпак бе успял да стигне до правилните заключения.

— Запомнете си мисълта — ухили се той.

Танър изчака малко, после добави:

— Мистър Дръмънд, може би ще ви бъде интересно да чуете, че войникът, който е вдигнал ръка пред джипа на инспекторите, всъщност е бил жена.

— Така ли? — вдигнах вежди аз. — Да не би да имате и описание?

— Дори нещо повече: около трийсетгодишна, средна на ръст, стройна, с дълга руса коса, стегната на кок. Свидетелите са единодушни по въпроса, че е хващала окото. На практика разполагаме с достоверни скици както на нея, така и на съучастника й, който е мъж. Направихме ги по описанието на отвлечените инспектори и на свидетелите от полигона. — Ерик великодушно ни отпусна няколко секунди за възприемане на новината, след което подхвърли: — Всичко това ме навежда на мисълта, че сме близо до параметрите, които търсите.

— Заради жената?

Той се поколеба, после се наведе към мен.

— Добре де… А защо не допуснете, че същата тази групичка работи с вашия човек Барнс?

— По-полека, шампионе! — намръщено го изгледа Джени. — Май прекалявате с педала на газта!

— Какво те безпокои? — попитах я аз.

— Всичко — отвърна тя и очите й бавно обходиха лицата на присъстващите. — Нека си припомним какво гласи едно от основните правила на криминологията: различните случаи се свързват помежду си чрез приликите, а не чрез несъответствията. — Хладните й сини очи се заковаха върху Ерик. — Вие казахте, че подозирате наличието на престъпна мрежа, защото нито една кражба не приличала на останалите. Но аз съм на мнение, че тази контраинтуитивна логика влиза в противоречие с основите на полицейската работа.

Беше права, разбира се. Най-вече от техническа и процедурна гледна точка. А и от израженията на присъстващите беше ясно, че на никого не му е приятно да чуе категоричното становище на един външен човек, позволил си преки обвинения срещу едно от русокосите момчета. Най-малко пък от Ерик, който побърза да мине в защита и каза:

— Знам какво гласят правилата на криминологията, агент Марголд. Но има моменти, в които трябва да изхвърлите наръчниците през прозореца.

— И вие го направихте, така ли?

— Да. След пет години работа по кражбите на оръжия и муниции, всички без изключение осъществени с необичайна находчивост в границите на една и съща база, при абсолютно познаване на правилата и процедурите, съм стопроцентово сигурен, че между тези кражби има връзка!

Джени не отговори веднага, заета да изучава лицето на младежа.

— Преди да заема сегашната си длъжност, работих като специалист по поведенчески науки в Куонтико, също пет години — промълви най-сетне тя. — Искате ли да чуете за един случай, който накара мен и колегите ми наистина да превъртим?

Никой не отговори, затова аз бях принуден да подхвърля едно полугласно „искаме“.

— По случайност в един от нашите градове се натрупват десет неразкрити убийства за една календарна година, всичките на жени. Местната полиция е подложена на силен натиск, за да разкрие поне няколко от тях. Не след дълго някой се досеща, че понеже става въпрос за едно и също престъпление, жертвите са от един и същи пол и убийството винаги си е убийство, това трябва да е дело на някакъв ужасен сериен убиец. И така, полицията бърза да ни уведоми, ние създаваме спешен екип и още по-спешно отлитаме за въпросния град, където разнищваме уликите в продължение на седмици. Те просто прехвърлят напрежението от своите плещи на нашите. Но проблемът бе там, че изобщо не ставаше въпрос за един убиец, а за цял отбор — всеки със своите мотиви. И в крайна сметка само си загубихме времето.

В стаята настъпи мъртва тишина. Джени заби блестящите си очи в лицето на Ерик и промълви:

— Затова искам да науча повече за начините, по които навързвате нещата!

Дипломат както винаги, аз побързах да добавя:

— Дайте ни пример за някоя друга от тези кражби.

— Добре, слушайте. Беше преди две години, през зимата. Една от ротите натовари на камион два тона и половина карабини M16 и ги изпрати за повторно посиняване. Веднага обяснявам, че става въпрос за покритие на металните части със специална смес против ръжда. Ето ви първия интересен факт: в армията винаги е имало оръжия, които се изпращат за поправка в специално създадените за целта работилници. Става въпрос за нефункциониращи оръжия, които няма да проработят, ако не бъдат поправени. Но крадците нападат именно камиона, който превозва действащи оръжия!

— Което говори за достъп до вътрешна информация — вметнах аз.

— Именно. Камионът се отдалечава на петдесетина километра от Килийн, след което някаква кола го засича изотзад и за малко не го изхвърля от пътя. Тя явно го е следвала, изчаквайки да навлязат в отсечка с малко движение. И така, колата задминава нашия камион, а един от крадците смъква страничното стъкло и изсипва на пътя известно количество метални шипове с необичайно големи размери. По-късно лабораторията установява, че те са били произведени специално за удара. Крадците са били въоръжени и с маски на главите. Откраднали са четирийсет карабини M16.

За миг срещнах погледа на Джени, но нямах никаква представа какви мисли й минават през главата.

— Колко души са били в колата? — попита тя.

— Двама.

— Имало ли е жена?

— Може би. — Ерик замълча за момент, после отстъпи. — Вижте, и двамата са имали мъжко телосложение, действали са като мъже. Но както вече казах, те са били с маски и шофьорът на камиона не беше в състояние да ни даде качествено описание. Знаем само, че единият е бил висок като върлина, със сигурност над метър и деветдесет.

— Ясно — кимна Джени. — А при другите кражби установено ли е участието на жена?

— Не, но за тях изобщо не разполагаме с достоверни свидетели.

— Аха… Значи няма свидетели. А нещо за дългия?

— Безспорно установено е участието му само при нападението на камиона.

Моливът на Джени започна ритмичен танц по плота.

— И въпреки това вие предполагате, че всички тези хора са част от една мрежа, предполагате също така, че жена е участвала и в другите престъпления?

— Убеден съм, че става въпрос за един екип и че жената е част от него. Но в някои операции участва, а в други — не…

— Убили ли са някого?

— Операциите им са били планирани с такава точност, че изобщо не се е стигало дотам.

— И вие вярвате, че това е било нарочно? — наведе се към него тя.

— Убеден съм.

— Убеден ли сте, мистър Танър? Употребихте тази дума точно седем пъти. Но въпреки това вие не сте убеден. Вие фабрикувате предположения и догадки, които представяте като факти. Права ли съм?

— Но аз…

— Ако изключим вероятността за вътрешен помагач, аз не виждам никакви сходства между двете кражби, които описахте. Вие имате свидетели само на две от престъпленията, но те не са забелязали едни и същи изпълнители, нали?

— Да, но…

— Едното престъпление е извършено в периметъра на базата, с помощта на маскарад, фалшиви документи и несмъртоносни оръжия. Извършителите са показали лицата си и са оставили свидетели. Дотук точна ли съм?

— Да, а аз бих желал да…

— Предишната кражба обаче е осъществена извън периметъра на базата. Използвани са пистолети и качулки, а техниката на извършителите е видимо по-проста и по-груба. При едното престъпление се демонстрира сложен замисъл и финес, а при другото — елементарност и груба сила. Едното е измама, а другото — обикновен въоръжен грабеж. — Тя се приведе над масата и изпусна въздуха от дробовете си. — Но аз може би греша. Затова още веднъж ви моля да обясните каква е връзката между двете.

Беше ясно, че Ерик не е очаквал да бъде обект на такъв разпит. Започваше здравата да се шашардисва.

— Е, добре — промърмори той. — Аз също виждам различията, но както вече казах, именно те са…

— Те са огромни, необятни! — прекъсна го с категоричен тон Джени. — Я ми кажете, колко са кражбите на оръжия и муниции във Форт Худ за последните пет години? Колко са изгубените оръжия и муниции?

— Ами… Много.

— Много ли?

— Това е най-голямата база в страната. Такива случаи има десетки, а може би са повече от сто.

— И всички те са свързани помежду си, така ли? Ако използваме вашия начин на разсъждение, трябва да ли да заключим, че намеренията, местоположението и обектите на кражбата са едни и същи?

— Вижте, всички ние знаем, че не може да…

— Точно така, мистър Танър, не може! А вие допускате, че същите тези хора, които на практика изобщо не са същите, вероятно действат заедно с Джейсън Барнс тук, във Вашингтон. Но откъде според вас Джейсън Барнс би могъл да ги познава?

— Аз… Аз не знам.

— По всичко личи, че не знаете много неща.

В стаята се възцари мъртва тишина. Генерал Тингъл, полковник Джонсън и двамата по-възрастни агенти стояха като омагьосани и безмълвно наблюдаваха как техният златен паун става жертва на кръвожаден питбул.

Плъзнах ръка под масата и стиснах коляното на Джени — един сигнал да спре дотук. Тя си пое дъх с нещо като изхълцване, после продължи да говори на Танър, но всъщност имаше предвид мен.

— Надявам се, че не бях прекалено груба към вас, мистър Танър. Но ние разследваме най-сериозното престъпление в страната от много години насам. Убити са трима от най-високопоставените държавни служители, а покрай тях най-хладнокръвно е отнет животът на още тринайсет невинни граждани. На всичкото отгоре са отправени преки заплахи към живота на нашия президент. Вие предположихте връзка с вашите следствени дела, а ние трябва да разберем дали това предположение струва нещо. Разбирате ме, нали?

— Естествено. Аз също бих…

— Предполагам, ще се съгласите, че има огромна разлика между тази банда крадци, около която се въртят вашите хипотези, и предполагаемото трио от отлично обучени убийци.

— Аз мисля, че…

— Това, което трябва да мислите и най-вече да знаете, е свързано с факта, че всеки престъпен ум притежава праг. Вие описвате крадци, които променят своите планове по начин, който им позволява да избягват убийството. Сякаш не искат да пресичат някаква морална или прагматична черта в пясъка, която сами са начертали.

— Престъпността е като сгъваема стълба, мис Марголд. Като дрогата. Започваш с марихуана, но скоро се прехвърляш на хероин.

Джени очевидно не хареса тази лекция по криминология.

— О, боже! — въздъхна тя. — Много бих желала да притежавам вашите софистицирани прозрения още преди да започна петгодишния си период на преподавател по криминална мотивация. — Погледна към мен, после отново се обърна към Ерик: — Но трябва да има и нещо, което не ни казвате, нали?

Лицето на младежа бавно порозовя. Пръстите му несъзнателно въртяха брачната халка — метафоричен жест, който сякаш искаше да покаже какво би направил с шията й.

— Няма такова нещо — отрече той. — Освен ако не искате да ви разкажа и за другите кражби.

Тя погледна часовника си, после решително тръсна глава.

— Не, нямаме време.

Разбира се, Джени успя да наложи мнението си, но го направи по прекалено болезнен начин за бедното момче, което продължаваше да хвърля тревожни погледи по посока на генерал Тингъл и очевидно се питаше дали все още е на работа. На мен ми стана жал за този Ерик Танър.

Обзет от необичайна щедрост, аз се извърнах към генерал Тингъл и попитах:

— Преди малко ми казахте да задържа тази мисъл. Коя по-точно?

Той беше толкова замислен за положението на Ерик, че за момент дори не разбра какво го питам.

— Моля? О, да. Исках да кажа, че когато споменахте вероятността за изтичане на вътрешна информация, си спомних за работата на Ерик и един специален екип от ОКР, които търпеливо се опитаха да установят кой може да бъде този източник.

Кимнах на Ерик. Момчето наистина се нуждаеше от няколко точки в своя полза.

— Ще ми разкажете ли?

Ерик се прокашля и моментално възвърна част от самочувствието си.

— Ами… Нашите хора обсъдиха редица варианти. Войници се уволняват на всеки две-три години, затова бяхме убедени, или по-скоро предполагахме, че става въпрос за някой цивилен служител с достъп до данните за управление на полигоните, логистична информация, схемите на военната полиция и други такива.

— Звучи ми разумно — рекох.

— Постепенно стеснихме кръга до петима цивилни служители.

— Бройка, която е удобна за работа…

— Да, така е. Но именно тогава се сблъскахме с тухлен зид. Всичките заподозрени бяха безупречни служители, всички имаха алиби. По тази причина изпратихме списък с имената им на Отдела за поведенчески науки и поискахме профилиране, за да стигнем до най-вероятния извършител.

Прозвуча ми съвсем разумно, но Джени поклати глава и промърмори:

— Желая им късмет!

— Какво искате да кажете? — изненадано я погледна генералът.

— Искам да кажа, че ОПН е затънал до гуша в серийни убийци, серийни подпалвачи, серийни изнасилвачи, а напоследък и в серийни снайперисти! — Извърна се към Ерик и попита: — Получихте ли отговор?

— Още не.

— Вероятно няма и да получите — уведоми го тя. — ОПН получава около десет хиляди подобни искания годишно — от ФБР, от регионални и локални полицейски участъци в цялата страна, а напоследък и от чужбина, защото славата на отдела вече е стигнала и дотам. Но в него работят много малко хора и те са силно претоварени. Вашият случай е твърде неясен и тривиален, за да привлече вниманието им. По всяка вероятност е някъде към дъното на купчината входящи молби.

Джени се извърна към мен, почука по стъклото на часовника си и рече:

— Крайно време е да тръгваме!

Кимнах, останалите — също. Вероятно бяха съгласни, че трябва да тръгваме.

Генерал Тингъл се изправи и ние сторихме същото.

— Предупредих ви, че ще бъде трудно да изолирате един отделен случай — рече той.

— Елиминацията е толкова важна, колкото и идентификацията — сви рамене Джени. — В крайна сметка изключихме три случая, които нямат отношение към нашите задачи.

В тази светлина побързах да добавя:

— Но хората ви трябва да продължат да търсят, генерале. Възможно е няколко подобни случая да са се изплъзнали от скрининга на ФБР, да не говорим да възможността конкретният случай изобщо да не е докладван там.

Тингъл зае позиция между двама ни, хвана ни за ръце и ни поведе към вратата. Сякаш нямаше търпение да се отърве от нас.

— След един час тук ще гъмжи от следователи — промърмори той. — Аз ще разпратя до всички поделения на ОКР по света искане за информация относно крадени или изгубени оръжия. Ако открия нещо, ще ви се обадя.

Най-щастлив от раздялата с нас изглеждаше Ерик Танър. Казахме „довиждане“ на всички присъстващи, после напуснахме сградата и се качихме във военния джип, който щеше да ни закара до хеликоптера. Джени навъсено мълчеше. През цялото пътуване не каза нито дума.

За щастие Джимбо бе успял да докопа отнякъде термос с кафе и две чаши и аз изведнъж го видях в нова светлина. Човек кара на адреналин до определено време, след което може да му помогне само кофеинът.

Хеликоптерът излетя, а Джени продължаваше да мълчи. Измина доста време, преди да се обърне към мен и да попита:

— Мислиш ли, че имахме някаква полза от всичко това?

— Май не.

От гърдите й се откърти тежка въздишка.

— За мен беше много… разочароващо. — Замълча за момент, после поклати глава. — А онова копеле Танър направо ме накара да побеснея!

— Според мен между вас цареше пълно разбирателство — ухилих се аз.

— Не, сериозно. Скъса ми нервите!

— Мен донякъде успя да ме заблуди — признах аз.

— Какво самодоволство, господи! Не помня да съм се натъквала на по-калпава полицейска работа! Всички в ОКР ли са такива аматьори?

— Не, това би било твърде несправедлива оценка.

— Тъй ли? Ако аз предложа на шефовете си такава несмаслена теория, със сигурност ще нося кафе и фъстъци на чиновниците от архива!

— Всемогъщи боже! — вдигнах ръце аз. — Тази сутрин май сме станали накриво, а?

— Забравяш, че изобщо не сме лягали!

— О, това обяснява всичко.

— Няма ли най-сетне да станеш сериозен? — Тя май наистина беше в лошо настроение, защото добави: — Не би трябвало да ти напомням, че всяка минута е скъпоценна за нас. А онова там беше чиста загуба на време!

— Окей. Така ще докладваме.

Тя извърна глава към единия прозорец в кабината, аз — към другия.

Не бях я виждал в подобно настроение от първата ни среща, когато пищовът наистина беше опрян в главата й. Но както казваше един мъдър човек, жените винаги говорят на два езика, единият от които е вербален. Имах обаче чувството, че знам за какво става въпрос — не за Ерик Танър, а за Джордж Мийни. Двамата наистина си играеха номера. Той я беше захапал още от първия ден, правейки всичко възможно да провали кариерата й. Един господ знаеше колко доноса беше написал срещу нея. В качеството си на неин шеф Джордж бе имал много подобни възможности и положително се бе възползвал от тях. Единственият шанс на Джени беше да прави разкрития и никога да не попада в задънена улица.

След още няколко минути мълчание тя изведнъж ме сграбчи за ръкава и ме придърпа към себе си.

— На кучка ли приличам?

— Не — отвърнах. — Аз просто умея да си държа устата затворена.

— Знам, че съм кучка — мрачно процеди тя.

— Ами всъщност…

— Извинявай. Дължи се на липсата на сън, а вероятно и на липсата на закуска.

Отново не отговорих.

— Като приключим с доклада, нека да си вземем онази хотелска стая — подхвърли тя.

Интересно начало на деня, няма що.