Уилям Шекспир
Както ви харесва ^[0] (5)

ПЪРВА СЦЕНА

 

КНЯЗЪТ ИЗГНАНИК

        Е, братя по изгнание, признайте

        — сега, когато свикнали сме вече

        на тоз живот, — не е ли той по-сладък

        от празния разкош? И тез гори

        не крият ли по-малко хищни нокти

        от двора завистлив? Тук ние, вярно,

        понасяме Адамовото бреме^[8]

        и смените на времето, но щом

        засвири вихър и студът забие

        в гърба ми злобен зъб, тогава аз

        си казвам сам със зъзнеща усмивка:

        „Не, туй не е ласкателство. Тук имам

        съветници, чиято груба реч

        ми казва осезателно какво съм!“

        В нещастието има сладка полза,

        тъй както жабата отровна крие

        във черепа си скъпоценен камък^[9],

        и тоз живот естествен ни предлага

        в дървото — думи, във потока — книга,

        съвет — в скалата, и добро — навред!

 

АМИЕН

        Не бих го дал за друг! Блазе ви, княже,

        че смогвате такава тежка участ

        да претопите в тъй спокоен дух!

 

КНЯЗЪТ ИЗГНАНИК

        Елате да ударим малко дивеч!

        Но бедните създания! Все пак

        тежи ми, че с безжалостни стрели,

        тук, в техните владения дошли,

        разкъсваме хълбоците им пъстри,

        за да се храним!

 

ПЪРВИ БЛАГОРОДНИК

                        Тъй е, господарю.

        Меланхоликът Жак скърби и той

        за участта им и дори кълне се,

        че вий към тях сте по-голям насилник

        от брат си, който ви прокуди тук.

        Днес двамата със графа д’Амиен

        издебнахме го, както беше легнал

        под мощен дъб, чието коренище

        се свеждаше над ручея, огласящ

        гората с нежен ромон. До водата

        един елен, улучен от ловци,

        умираше, откъснал се от своите.

        Печална гледка! Бедното животно

        тъй страдаше, че влажната му кожа

        при всеки стон изпъваше се просто

        до пръсване и едри, кръгли сълзи

        се стичаха в неспирен тъжен бяг

        по тънката му муцуна, а Жак —

        меланхоликът, гледаше със горест

        елена да умира и да рони

        сълзите си във бързащия ручей.

 

КНЯЗЪТ ИЗГНАНИК

        И мисъл някаква по този случай

        не изрази ли?

 

ПЪРВИ БЛАГОРОДНИК

                        Да, и то в безброй

        сравнения. В началото, понеже

        във ручея се стичаха сълзите

        на умирающия, „Бедни мой —

        му каза Жак, — съвсем като човек

        и ти, умирайки, обогатяваш

        и без това богатия!“; а после,

        понеже бе еленът изоставен

        от своя род в одежди кадифени^[10],

        „Уви, така е — каза Жак, — бедата

        приятелства не знае!“; а след туй пък,

        понеже стадо весело и сито

        край смъртника изприпка, без да спре,

        „Напълно право! — каза Жак. — Добре,

        охолни, тлъсти граждани! Такъв е

        законът на века! Кой умен днеска

        говори с претърпелия провал!“

        Тъй казваше и с думи ядовити

        прониза селото, града, двореца;

        и не прости на нас, в гората тука,

        кълнейки се, че всички ний били сме

        тирани и насилници, защото

        избивали сме в мирното им царство

        невинните животни!

 

КНЯЗЪТ ИЗГНАНИК

                                И така ли

        печален го оставихте?

 

ВТОРИ БЛАГОРОДНИК

                                Така —

        във мрачни размишления и плач

        по плачещия край брега рогач!

 

КНЯЗЪТ ИЗГНАНИК

        Такъв е най-приятен за беседа.

        Когато мрачно на живота гледа,

        умът му ражда много. Де е той?

 

ПЪРВИ БЛАГОРОДНИК

        Във таз посока, господарю мой!