Сидни Шелдън
Отвъд полунощ (20)

19.
НОЕЛ И КАТЕРИН

Атина, 1946 година

 

Призраци в бяло плаваха около нея, отдалечаваха се с тих шепот на език, който Катерин не разбираше, но затова пък разбираше, че е в ада и трябва да си плати за греховете. Бяха я вързали за леглото, това вероятно влизаше в наказанието, но тя пак беше доволна, защото усещаше как Земята се върти във Вселената и се страхуваше да не би без връзките да падне от планетата. Най-сатанинското беше, че всичките й нерви бяха извадени от тялото й. Катерин усещаше хилядократно по-силно всичко и вече не издържаше. От тялото й се разнасяха ужасяващи непознати шумове. Тя чуваше кръвта си, която течеше във вените като бучаща червена река. Чуваше ударите на сърцето си, като че ли великани биеха огромен барабан. Нямаше клепачи, бяла светлина струеше в мозъка й, заслепявайки я с яростта си. Всички мускули на тялото й потрепваха неспокойно като кълбо змии под кожата й, готови да нападнат.

Пет дни, след като я бяха докарали в болница „Евангелисмос“, Катерин отвори очи и видя, че се намира в малка бяла болнична стая. Сестра в колосана бяла престилка оправяше леглото й, а доктор Никодес беше допрял стетоскоп до гърдите й.

— Хей, студенее — отпаднало запротестира тя.

Той я погледна и рече:

— Я виж кой се е събудил!

Катерин бавно огледа стаята. Светлината изглеждаше нормална, тя вече не чуваше бученето на кръвта си, нито биенето на сърцето и агонията на тялото си.

— Мислех, че съм в ада. — Гласът й беше като шепот.

— Наистина бяхте.

Тя погледна китките на ръцете си. Кой знае защо бяха превързани.

— Откога съм тук?

— От пет дни.

Изведнъж си спомни защо е превързана.

— Май направих глупост.

— Да.

Катерин затвори очи и промълви:

— Съжалявам.

Когато отново ги отвори, беше вечер. Бил Фрейзър седеше на стол до леглото й и я гледаше. На нощното шкафче имаше цветя и бонбони.

— Здравей — бодро рече той. — Изглеждаш много по-добре.

— По-добре от кога? — вяло попита тя.

Той хвана ръката й.

— Наистина ме изплаши, Катерин.

— Толкова съжалявам, Бил.

Усети, че се задавя, и се изплаши, че ще заплаче.

— Донесох ти цветя и бонбони. Когато се почувстваш по-силна, ще ти донеса и книги.

Тя гледаше милото му силно лице и си мислеше: „Защо не обичам него? Защо съм влюбена в мъжа, когото мразя? Защо Бог трябваше да се превърне в палячо?“

— Как попаднах тук? — попита Катерин.

— С линейка.

— Кой ме намери?

Фрейзър помълча.

— Аз. Няколко пъти се опитвах да ти се обадя, не отговаряше, разтревожих се и разбих вратата.

— Май трябва да съм ти благодарна, но да ти кажа честно, още не съм убедена в това.

— Искаш ли да поговорим за случилото се?

Катерин поклати глава и от движението главата й започна да пулсира.

— Не — прошепна тя с тих глас.

Фрейзър кимна.

— Утре трябва да замина. Ще се обаждам.

Катерин усети нежна целувка на челото си и притвори очи, за да не вижда нищо. Когато отново ги отвори, бе полунощ и тя беше сама.

Рано на другата сутрин Лари дойде да я види. Катерин го наблюдаваше как влиза в стаята и сяда на стола до леглото й. Очакваше, че ще е измъчен и нещастен, но той изглеждаше прекрасно — слаб, загорял и спокоен. Катерин ужасно съжаляваше, че не е успяла да среше косата си и да си сложи червило.

— Как си, Кати? — попита я Лари.

— Страхотно. Самоубийството винаги ми се отразява добре.

— Страхуваха се, че няма да оживееш.

— Съжалявам, че съм те разочаровала.

— Това, което казваш, е много мило.

— Но е истина, нали, Лари? Щеше да се отървеш от мен.

— За Бога, не искам да се отърва от теб по този начин, Катерин. Искам само развод.

Тя гледаше този загорял красив мъж, за когото се беше омъжила — сега лицето му бе малко по-посърнало, устата му — малко по-сурова, момчешкото му очарование се беше поизтъркало. За какво толкова се измъчваше тя? За седемте години мечти? Беше му се отдала с толкова любов и надежди, че не можеше да понесе мисълта да се откаже от тях, да признае, че е направила грешка, превърнала живота й в безплодна пустиня. Спомни си Бил Фрейзър, общите им познати във Вашингтон, приятно прекараното време с него. Не можеше да си спомни кога за последен път се е смяла или дори усмихвала. Но всичко това всъщност беше без значение. В крайна сметка не пускаше Лари, защото все още го обичаше. Той чакаше отговора й.

— Не — каза Катерин. — Никога няма да ти дам развод.

 

 

Същата вечер Лари се срещна с Ноел в запустелия манастир Кайсариани в планината и й предаде разговора си с Катерин.

Ноел го изслуша съсредоточено и попита:

— Смяташ ли, че ще промени решението си?

Лари поклати глава.

— Понякога е страшно вироглава.

— Трябва отново да говориш с нея.

 

 

И Лари опита пак. През следващите три седмици той изчерпа всички доводи, които можа да измисли. Моли я, придумва я, бесня от яд, предлага й пари, но нищо не я трогваше. Катерин още го обичаше и беше сигурна, че ако той се опита, също ще се влюби в нея отново.

— Ти си мой съпруг — упорито повтаряше тя. — И ще останеш мой съпруг, докато умра.

 

 

Лари предаде думите й на Ноел.

Ноел кимна.

— Да.

Той я погледна озадачен.

— Какво „да“?

Лежаха на плажа на вилата, върху пухкави бели хавлии, метнати на напечения пясък. Небето беше дълбоко и блестящо синьо, осеяно тук-там с бели слоести облачета.

— Трябва да се отървеш от нея.

Тя се изправи и закрачи към вилата, дългите й грациозни крака се движеха плавно по пясъка. Лари остана да лежи смутен, мислеше, че сигурно не е разбрал думите й. Сто на сто тя не иска от него да убие Катерин. Тогава си спомни за Елена.

 

 

Двамата вечеряха на терасата.

— Нима не виждаш? Тя не заслужава да живее — каза Ноел. — Не те пуска, за да ти отмъсти. Иска да съсипе живота, нашия живот, любими.

Лежаха в леглото и пушеха, светещите огънчета на цигарите мигаха, отразени в огледалата на тавана.

— Ще й направиш услуга. Тя вече се опита да се самоубие. Иска да умре.

— Не съм в състояние да го направя, Ноел.

— Не си ли?

Тя започна да го гали по голия крак, нежно продължи нагоре към корема, като правеше малки кръгове с върховете на ноктите си.

— Аз ще ти помогна.

Лари отвори уста, за да възрази, ала Ноел го сграбчи с двете ръце и започна да го гали — едната леко и бавно, с другата — бързо и с натиск. Лари простена, посегна към нея и спря да мисли за Катерин.

По някое време през нощта се събуди, облян в студена пот. Беше му се присънило, че Ноел е избягала и го е изоставила. Тя лежеше до него в леглото. Лари я взе в обятията си и силно я притисна. До сутринта лежа буден, мислеше си какво ще стане с него, ако я загуби. Не съзнаваше, че е взел решение, но докато Ноел приготвяше закуската, внезапно рече:

— Ами ако ни хванат?

— Стига да действаме умно, няма да ни хванат.

И да беше доволна от капитулацията му, Ноел не го показа.

— Всеки клюкар в Атина знае, че двамата с Катерин не се разбираме — поде мрачно Лари. — Ако й се случи нещо, полицията ще ме заподозре.

— Разбира се — спокойно се съгласи Ноел. — Затова всичко ще бъде обмислено много внимателно.

Тя пренесе закуската, седна и започна да яде. Лари бутна чинията настрана, без да опита храната.

— Не ти ли е вкусно? — загрижено го попита Ноел.

Той я гледаше втренчено и се питаше що за човек е, щом й е вкусно, докато обмисля убийството на друга жена.

По-късно, докато караха платноходката, продължиха да го обсъждат и колкото повече говореха, толкова по-реална ставаше случайно хрумналата идея, въплътена чрез думите във факт.

— Трябва да прилича на нещастен случай — каза Ноел, — за да няма полицейско разследване. Атинските полицаи са много умни.

— Ами ако все пак направят разследване?

— Няма. Нещастието няма да стане тук.

— А къде?

— В Янина.

Тя се наведе и продължи да говори. Лари я слушаше как доразвива плана си, как отговаря на всяко негово възражение и импровизира блестящо. Когато най-после свърши, той трябваше да признае, че планът е безупречен. Можеха наистина да успеят.

 

 

Пол Метаксас беше неспокоен. Обикновено веселото му лице сега беше измъчено и напрегнато, ъгълчето на устата му нервно потрепваше. Нямаше насрочена среща с Константин Демирис, а при такова величие човек не се намъква току-така, но Метаксас каза на иконома, че въпросът е спешен, и ето че сега стоеше в огромния хол на вилата, зяпнал в Демирис.

— Извинявайте… че ви безпокоя, мистър Демирис.

Метаксас скришно изтри потните си длани в униформения панталон.

— Да не се е случило нещо с някой от самолетите?

— О, не. Аз… такова… въпросът е личен.

Демирис го гледаше равнодушно. Беше му правило никога да не се занимава с личните истории на своите служители. С това се занимаваха секретарите му. Чакаше Метаксас да продължи.

Пол Метаксас ставаше все по-нервен. Беше прекарал много безсънни нощи, преди да стигне до решението, довело го тук. Това, което правеше, му беше чуждо и противно, но той беше много предан най-вече на Константин Демирис.

— Става дума за мис Паж — рече той най-после.

За миг настъпи тишина.

— Влезте — каза Демирис.

Отведе летеца в облицованата с ламперия библиотека и затвори вратата. Взе плоска египетска цигара от платинената кутия и я запали. После погледна в плувналия в пот Метаксас и разсеяно попита:

— Какво за мис Паж?

Метаксас преглътна, чудейки се дали не е сбъркал. Ако беше разбрал правилно ситуацията, информацията му би трябвало да бъде оценена, но ако беше сбъркал…

Проклинаше се, че е избързал да дойде тук, но вече нямаше друг избор, освен да кара без заобикалки.

— Става дума за нея и Лари Дъглас.

Наблюдаваше лицето на Демирис, опитваше се да разчете израза му, но не видя и следа от интерес. Господи! Метаксас направи усилие да продължи.

— Те… живеят заедно в една вила в Рафина.

Демирис тръсна пепелта от цигарата в златен куполовиден пепелник. Метаксас усещаше, че ще го отпрати, че е направил ужасен гаф и това ще му струва работата. Трябваше да убеди Демирис, че казва истината. Думите му потекоха като порой.

— Сестра ми е икономка в една от вилите там. Много често ги виждала двамата на плажа. Познала мис Паж от снимките във вестниците, но не обърнала особено внимание. Преди няколко дни дойде на летището да вечеря с мен и аз я запознах с Лари Дъглас. Тогава тя ми каза, че това е мъжът, с когото живее мис Паж.

Черните като маслини очи на Демирис го гледаха втренчено и напълно безизразно.

— Аз… просто си помислих, че бихте искали да знаете — неуверено довърши Метаксас.

Когато Демирис проговори, гласът му звучеше глухо.

— Личният живот на мис Паж си е нейна работа. Едва ли ще се зарадва, че някой я шпионира.

Челото на Метаксас се покри с капчици пот. Господи, беше преценил положението съвсем погрешно. А искаше само да бъде лоялен.

— Уверявам ви, господин Демирис, исках само да…

— Сигурен съм, смятате, че го правите в мой интерес. Грешите. Има ли нещо друго?

— Не, няма.

Метаксас се обърна и избяга.

Константин Демирис се облегна на стола и вдигна невиждащи очи към тавана.

 

 

В девет часа на другата сутрин Пол Метаксас получи нареждане да се яви в мините на Демирис в Конго. Десет дни трябваше да превозва оборудване от Бразавил до мината. В сряда сутринта при третия полет самолетът се разби в гъстата зелена джунгла. Не бяха открити следи нито от трупа на Метаксас, нито от самолета.

 

 

Две седмици, след като изписаха Катерин от болницата, Лари дойде да я види. Беше събота вечер. Катерин си приготвяше омлет в кухнята. Затова не чу отварянето на външната врата и не усети присъствието на Лари, докато не се обърна и не го видя на прага. Неволно подскочи. Мъжът й рече:

— Извинявай, че те изплаших. Просто минах да видя как си.

Катерин усети, че сърцето й бие по-бързо, и се презря, задето Лари още й действа така.

— Добре съм. — Обърна се и извади омлета от тигана.

— Мирише на хубаво — каза Лари. — Нямах време да вечерям. Ако няма да те затрудни много, ще ми направиш ли и на мен един?

Тя го изгледа, после сви рамене.

Приготви му вечеря, но присъствието му я разстрои толкова много, че не можа да хапне и залък. Той й разказваше за полета, който току-що беше извършил, и някакъв забавен анекдот за един от приятелите на Демирис. Беше старият Лари — сърдечен, очарователен и завладяващ, сякаш между тях не се бе случило нищо лошо, сякаш не беше разбил съвместния им живот.

След вечеря й помогна да измие и да изсуши съдовете. Стоеше до нея край умивалника и близостта му пораждаше у Катерин силен физически копнеж. Колко време беше минало? Дори мисълта за това й беше непоносима.

— Наистина ми беше много приятно — каза Лари с момчешката си усмивка — Благодаря, Кати.

И с това приключи — мислеше си Катерин.

След три дни телефонът иззвъня — Лари се обаждаше от Мадрид, за да й каже, че се връща, й я питаше дали ще вечеря с него същата вечер. Катерин стискаше телефонната слушалка и го слушаше колко приветливо и непринудено говори.

— Довечера съм свободна — каза тя.

 

 

Вечеряха в Турколимано, Пирея. Катерин почти не докосна храната. Присъствието на Лари твърде болезнено й напомняше други ресторанти, в които бяха вечеряли заедно, редица вълнуващи вечери в отдавна мъртвото минало, любовта, която щеше да стигне и на двамата за цял живот.

— Ти не ядеш, Кати. Искаш ли да ти поръчам нещо друго? — загрижено я попита той.

— Обядвах късно — излъга Катерин.

„Сигурно няма да ме покани друг път, но и да ме покани, ще откажа“ — мислеше си тя.

След няколко дни Лари й се обади и двамата вечеряха в чудесен ресторант в потайните лабиринти около площад „Синтагма“. Казваше се „Старото палмово дърво“ и в него се влизаше през дълъг прохладен пасаж, пред който растеше палма. Вечеряха отлично и пиха „Хима“ — леко сухо гръцко вино. Лари беше страшно забавен.

Следващата неделя я покани да дойде със самолета до Виена. Вечеряха в хотел „Захер“ и се върнаха в Атина същата вечер. Вечерта наистина беше прекрасна — с вино, музика, запалени свещи, но Катерин изпитваше мрачното чувство, че тя не й принадлежи, че е предназначена за онази, другата Катерин Дъглас, която отдавна беше умряла и забравена. Когато се прибраха в жилището, тя рече:

— Благодаря, Лари, беше прекрасен ден.

Той се приближи към нея, прегърна я и понечи да я целуне. Катерин се дръпна, тялото й се скова, обхвана я внезапна паника.

— Не — промълви тя.

— Кати…

— Не!

Той кимна.

— Добре. Разбирам.

Катерин трепереше цялата.

— Нима?

— Знам, че се държах много лошо — промълви Лари. — Ако ми дадеш възможност, бих искал да си оправим отношенията, Кати.

„Господи“ — рече си тя. Стисна устни, за да не заплаче, и поклати глава. Очите й блестяха от сълзи.

— Твърде късно е — прошепна Катерин.

И остана загледана във вратата след него.

През седмицата Лари отново й се обади. Изпрати й цветя с малка бележка, а след това миниатюрни птички от различни страни, до които пътуваше със самолета. Очевидно беше положил доста усилия, защото разнообразието беше удивително — птичките бяха от порцелан, от нефрит, от тиково дърво и Катерин беше трогната, че той не е забравил за тази нейна страст.

Един ден телефонът иззвъня и тя чу гласа на Лари:

— Хей, намерих един гръцки ресторант с най-добрата китайска кухня извън Пекин.

Тя се разсмя и отвърна:

— Нямам търпение да я опитам.

Тогава всъщност всичко започна отначало. Бавно, внимателно, колебливо, но все пак беше едно начало. Лари не се опитваше да я целува, нито пък тя щеше да му го позволи, защото знаеше, че ако се остави на чувствата си, ако искрено се отдаде на този мъж, когото обича, а той отново я предаде, с нея е свършено. Веднъж завинаги. И така вечеряше, смееше се с него, но през цялото време вътрешно се сдържаше, беше нащрек — неуязвена и неуязвима, безразлична и недосегаема.

Бяха заедно почти всяка вечер. Понякога Катерин приготвяше вечеря вкъщи, друг път Лари я извеждаше. Веднъж тя спомена жената, за която й беше казал, че обича, и той отсече:

— С това е свършено.

Катерин не заговори никога повече за нея. Непрекъснато търсеше признаци, че Лари се среща с друга жена, но не ги намираше. Вниманието му беше насочено изцяло към нея, без той да бъде настойчив или взискателен. Сякаш изкупваше миналите си грехове.

И все пак дълбоко в себе си Катерин признаваше, че има още нещо. Май наистина го привличаше като жена. Вечер заставаше гола пред огледалото, изучаваше отражението си и се питаше с какво. Лицето й не беше зле — лице на някога хубаво момиче, преживяло мъка, с тъга в сериозните сиви очи, които я гледаха втренчено. Кожата й беше малко посърнала, брадичката й беше отпусната повече, отколкото трябва, но тя не откриваше в тялото си нищо, което да не може да се оправи с диета и масаж. Спомни си, че последния път, когато се е замисляла за това, си е прерязала вените. Потръпна. „Дяволите да го вземат Лари — предизвикателно си помисли тя. — Ако наистина ме иска, да ме приеме такава, каквато съм!“

 

 

Бяха ходили на гости и Лари я изпрати в четири часа сутринта.

Прекараха прекрасно. Катерин беше с нова рокля и изглеждаше доста привлекателна, хората се смееха на остроумията й и Лари се гордееше с нея. Когато влязоха в апартамента, Катерин посегна към ключа на лампата. Лари я хвана за ръката и рече:

— Почакай. По-лесно ми е да ти го кажа в тъмното.

Беше до нея, не я докосваше, но тя усещаше физическите вълни на привличането.

— Обичам те, Кати. Всъщност никога не съм обичал друга. Дай ми още една възможност.

Запали светлината и я погледна. Тя стоеше вцепенена и изплашена, на ръба на паниката.

— Разбирам, може би още не си готова за това, но защо да не започнем бавно. — Той се усмихна с милата си момчешка усмивка. — Нека започнем, като се държим за ръка.

Посегна и я хвана за ръката. Катерин го привлече към себе и се целунаха. Устните му бяха нежни, деликатни и внимателни, нейните — настойчиви и обезумели от копнежа, трупан през дългите самотни месеци. Любиха се, сякаш изобщо не беше минало толкова време, сякаш още караха медения си месец. Но имаше и нещо повече. Страстта им беше все така силна и неутолима, ала освен нея имаха общите преживявания, съзнанието, че този път всичко ще бъде наред и няма да се нараняват взаимно.

— Какво ще кажеш да заминем за втори меден месец? — попита я Лари.

— Да, любими. Ще можем ли?

— Разбира се. Имам да взимам отпуска. Ще тръгнем в събота. Знам едно великолепно място. Нарича се Янина.