Сидни Шелдън
Отвъд полунощ (16)

15.
НОЕЛ И КАТЕРИН

Атина, 1946 година

 

Ако не беше Ноел Паж, Лари Дъглас нямаше да има никакви грижи. Намираше се там, където иска, правеше това, което иска. Изпитваше удоволствие от работата си, от хората, с които се срещаше, от човека, от когото бе нает. Когато нямаше полети, също се чувстваше доволен. Прекарваше по-голямата част от свободното си време с Катерин, но тъй като работата му бе свързана с доста движение, Катерин невинаги знаеше къде ходи и той разполагаше с безброй възможности да излиза сам. Ходеше с граф Папас и с втория пилот Пол Метаксас на разни тържества, повечето от които завършваха с оргии. Гъркините бяха изпълнени със страст и плам. Лари беше открил една нова — Елена, стюардеса при Демирис, и когато имаха престой далече от Атина, двамата спяха в една стая в хотелите. Елена беше красиво, стройно, тъмнооко и ненаситно момиче. Да, като теглеше чертата, Лари Дъглас виждаше, че животът му е чудесен.

Стига да я нямаше оная руса кучка, любовницата на Демирис.

Лари нямаше никаква представа защо го ненавижда, но каквато и да беше причината, това застрашаваше начина му на живот. Опита се да бъде учтив, сдържан, приветлив, но всеки път Ноел Паж успяваше да го направи за смях. Лари знаеше, че може да се обърне към Демирис, ала не си правеше илюзии какво ще стане, ако се стигне до избор между него и Ноел. На два пъти уреди Пол Метаксас да поеме полетите с Ноел, но малко преди самолетът да излети, секретарката на Демирис се обаждаше да му каже, че мистър Демирис държи с нея да лети Лари.

Рано една сутрин в края на ноември беше уведомен, че следобед трябва да откара Ноел Паж до Амстердам. От летището получи информация, че времето в Амстердам е лошо. Започваше да пада мъгла и следобед очакваха лоша видимост. Лари телефонира на секретарката на Демирис, за да й каже, че този ден е изключено да летят до Амстердам. Жената отговори, че ще му се обади по-късно. След петнадесет минути го уведоми, че мис Паж ще бъде на летището с надеждата времето да се е оправило, но сведенията бяха същите.

— Боже Господи! — възкликна Пол Метаксас. — Сигурно й е страшно наложително да отиде в Амстердам.

Но Лари имаше чувството, че въпросът не е в Амстердам. Борбата беше кой от двамата ще се наложи. Не го беше грижа дали Ноел Паж ще се блъсне в някой планински връх — чудо голямо! Нямаше никакво намерение да рискува главата си заради тази тъпачка. Обади се на Демирис, искаше да разговаря лично с него, но той беше в заседание. Бесен, тресна слушалката. Нямаше друг избор, освен да отиде на летището и да се опита да разубеди пасажерката си. Пристигна там в един и половина следобед. До три часа Ноел Паж все още не се беше появила.

— Сигурно се е отказала — рече Метаксас.

Лари обаче се съмняваше. Времето течеше, той ставаше все по-бесен, докато накрая разбра, че тя цели точно това. Тласкаше го да направи нещо прибързано, което да му струва работата. Лари беше в сградата на аерогарата и разговаряше с директора, когато познатият сив ролс-ройс на Демирис пристигна и от него слезе Ноел Паж. Лари излезе да я посрещне.

— Опасявам се, че полетът ще трябва да се отложи, мис Паж — отсече той. — Летището в Амстердам е затворено поради мъгла.

Ноел погледна покрай Лари, сякаш той не съществуваше, и каза на Пол Метаксас:

— Нали самолетът има уреди за автоматично приземяване?

— Да — отвърна смутено Метаксас.

— Наистина съм изненадана, че мистър Демирис е наел страхливец за пилот — тросна се тя. — Ще поговоря с него.

Обърна се и се отправи към самолета. Метаксас погледна след нея и рече:

— Боже Господи! Какво й става? Никога не се е държала така. Съжалявам, Лари.

Лари гледаше Ноел, която пресичаше пистата с развяваща се от вятъра руса коса. Никога в живота си не беше мразил толкова силно никого.

Метаксас го наблюдаваше.

— Ще вървим ли?

— Тръгваме.

Вторият пилот въздъхна дълбоко и многозначително и двамата поеха бавно към самолета.

Ноел Паж седеше в салона за пътниците и спокойно разлистваше модно списание. За миг Лари се втренчи в нея. Беше обхванат от такъв гняв, че се боеше да проговори. Влезе в пилотската кабина и започна проверката на уредите преди полета. След десет минути получи от кулата разрешение за излитане и пое към Амстердам.

Първата половина на полета мина спокойно. Швейцария се простираше под тях, покрита със снежна пелена. Щом стигнаха над Германия, вече се здрачаваше. Лари се свърза с Амстердам, за да провери какво е времето. Отговориха му, че от Северно море нахлува мъгла, която става все по-гъста. Той проклинаше лошия си късмет. Ако вятърът бе сменил посоката и беше издухал мъглата, нямаше да има проблем, но сега Лари трябваше да реши дали да рискува да се приземи слепешката в Амстердам, или да кацне някъде другаде. Изкушаваше се да обсъди въпроса с пътничката си, но си представи презрителното й изражение.

— Извънреден полет сто и девет, моля, съобщете маршрута си.

Обаждаха се от кулата в Мюнхен. Лари трябваше бързо да вземе някакво решение. Все още можеше да се приземи в Брюксел, Кьолн или Люксембург.

Или в Амстердам.

Гласът отново изпращя в говорителите.

— Извънреден полет сто и девет, моля, съобщете маршрута си.

Лари включи микрофона.

— Извънреден полет сто и девет до кулата в Мюнхен. Летим за Амстердам.

Изключи копчето. Усещаше, че Метаксас го гледа.

— Май трябваше да удвоя застраховката си за живот — продума вторият пилот. — Наистина ли мислиш, че ще успеем?

— Да ти кажа ли истината? — с горчивина отвърна Лари. — Изобщо не ми пука!

— Страхотно! Попаднал съм в самолет с двама побъркани маниаци! — простена Метаксас.

Един час Лари беше изцяло погълнат от управлението на самолета, слушаше без коментар честите съобщения за времето. Все още се надяваше, че вятърът ще мени посоката си, но на тридесет минути път от Амстердам положението оставаше без промяна. Гъста мъгла. Летището беше затворено освен за извънредни случаи. Лари се свърза е диспечерската кула.

— Извънреден полет сто и девет до кулата в Амстердам. Приближаваме летището на седемдесет и пет мили източно от Кьолн. Разчетено време на пристигане — деветнадесет нула нула.

Почти веднага по радиото изпращя отговорът:

— Кулата в Амстердам до извънреден полет сто и девет. Летището е затворено. Предлагаме да се върнете в Кьолн или да кацнете в Брюксел.

Лари каза в микрофона:

— Извънреден полет сто и девет до кулата в Амстердам. Отговорът е отрицателен. Имаме извънредни обстоятелства.

Метаксас се обърна и го зяпна изненадан. По говорителя прозвуча нов глас.

— Извънреден полет сто и девет, тук е ръководителят на движението на Летище Амстердам. Поради мъглата сме затворени. Видимостта е нула. Повтарям — видимост нула. Какви са извънредните обстоятелства?

— Свършваме горивото — отговори Лари. — Имаме точно колкото да кацнем в Амстердам.

Метаксас насочи очи към уредите за отчитане на горивото — резервоарите бяха пълни до половината.

— За Бога, та ние можем да стигнем до Китай! — възкликна той.

Радиото мълчеше. Изведнъж отново оживя и прогърмя.

— Кулата в Амстердам до извънреден полет сто и девет. Имате разрешение за аварийно кацане. Ние ще ви водим.

— Разбрано. — Лари изключи копчето и се обърна към Метаксас. — Изхвърли горивото — нареди той.

Метаксас преглътна и заекна от възмущение:

— Да… изхвърля горивото ли?

— Нали ме чу, Пол. Остави само колкото да кацнем.

— Но, Лари…

— По дяволите, недей да спориш! Ако кацнем с наполовина пълен резервоар, ще ни вземат документите за летци, преди да сме се усетили.

Метаксас намръщено кимна и посегна към ръчката за изпомпване на горивото. Започна да го изхвърля, следейки внимателно уредите. След пет минути навлязоха в мъглата — мек бял памук, който обгръщаше всичко, виждаше се само мъждиво осветената пилотска кабина. Усещането беше зловещо — бяха откъснати от времето, от пространството, от останалия свят. За последен път Лари беше преживявал такова нещо в тренажора. Но там нямаше рискове. Тук беше въпрос на живот и смърт. Запита се какво ли чувства пасажерката им. Надяваше се да получи сърдечна криза. Диспечерската кула в Амстердам отново се включи.

— Кулата в Амстердам до извънреден полет сто и девет. Ще ви водя на ваша отговорност. Моля следвайте точно указанията ми. Следим ви на нашия радар. Завийте три градуса на запад и поддържайте тази височина до по-нататъшни указания. При сегашната ви скорост трябва да се приземите след осемнадесет минути.

Гласът по радиото звучеше напрегнато. Има основание, мрачно си помисли Лари. Една малка грешка, и самолетът ще се вреже в морето. Направи корекцията на курса и отстрани от съзнанието си всичко освен гласа — единствената му надежда за оцеляване. Управляваше самолета, сякаш той беше част от самия него, управляваше го със сърцето си, с душата и разума си. Смътно усещаше Пол Метаксас, който се потеше до него и непрестанно съобщаваше показанията на приборите с тих, напрегнат глас. Ако се измъкнеха живи, заслугата щеше да е на Лари. Лари никога не беше виждал такава мъгла. Тя беше призрачен враг, който го нападаше от всички страни, заслепяваше го, привличаше го, подмамваше го да направи една-единствена фатална грешка. Летеше в небето с двеста и петдесет мили в час, без да вижда нищо отвъд прозорците на кабината. Пилотите мразеха мъглата и основното им правило гласеше: издигни се над нея или слез под нея, но никога не оставай в нея! Сега обаче нямаше никакъв изход, защото летеше към невъзможна цел по прищявка на една разглезена уличница. Беше безпомощен — във властта на приборите, които можеха да се повредят, и на мъжете на земята, които можеха да сгрешат. Безплътният глас отново прозвуча и на Лари му се стори, че дочува в него нови, неспокойни нотки.

— Кулата в Амстердам до извънреден полет сто и девет. Навлизате в първия етап на насоката за приземяване. Пуснете задкрилките и започнете слизане. Слезте на две хиляди фута… на хиляда и петстотин… на хиляда фута…

Все още не се забелязваше нищо от летището под тях. Намираха се дявол знае къде. Той чувстваше земята, която се надигаше да срещне самолета.

— Намалете скоростта на сто и двадесет… спуснете колесника… намирате се на шестстотин фута… скорост сто… намирате се на четиристотин фута…

Все още нито знак от проклетото летище! Обгръщащата ги памучна пелена изглеждаше още по-гъста. Челото на Метаксас лъщеше от пот.

— Къде, по дяволите, е това летище? — прошепна той.

Лари хвърли бърз поглед към високомера. Стрелката слизаше към триста фута. Слезе под триста. Земята се приближаваше към тях със скорост сто мили в час. Високомерът показваше само сто и петдесет фута. Имаше някаква грешка. Би трябвало вече да е забелязал светлините на летището. Напрягаше се да види нещо пред самолета, но срещу тях летеше само коварната заслепяваща мъгла.

Лари чу гласа на Метаксас — напрегнат и дрезгав:

— Вече сме на шестдесет фута. Все още нищо.

— Четиридесет фута.

Нищо нямаше да излезе от това. Още две секунди, и щяха да преминат предела за безопасност и да се разбият в земята. Лари трябваше да вземе незабавно решение.

— Ще се издигнем отново — каза той.

Ръцете му на лоста се напрегнаха. Лари го издърпа назад и точно в този миг на земята пред тях просветна редица електрически стрелки, очертаващи пистата за кацане. След десет секунди вече се движеха по земята към сградата на аерогара Схипхол.

Когато спряха, Лари изключи моторите с безчувствени пръсти и дълго седя неподвижен. Най-после се изправи на крака и с изненада установи, че пръстите му треперят. Усети странна миризма и се обърна към Метаксас. Той смутено се ухили и рече:

— Извинявай, посрах се.

— И за двама ни — кимна Лари.

Обърна се и влезе в салона за пътниците. Кучката си седеше и спокойно прелистваше списанието. Лари я разглеждаше и му идеше да я наругае, умираше от желание да разбере подбудите й. Сто на сто беше разбрала, че през последните няколко минути животът й е висял на косъм, но въпреки това седеше спокойна, сякаш това не я засяга, и окото й не трепваше.

— Амстердам — съобщи Лари.

 

 

Пътуваха към Амстердам в пълно мълчание. Ноел седеше на задната седалка на мерцедеса, а Лари при шофьора отпред. Метаксас остана на летището, за да се погрижи за зареждането на самолета. Мъглата още беше гъста и пътуваха бавно, но когато стигнаха Линденплац, започна да се вдига.

Пресякоха градския площад, река Амстел и спряха пред хотел „Амстел“. Във фоайето Ноел каза на Лари:

— Ще ме вземете довечера точно в десет часа.

После се обърна и се отправи към асансьора: директорът на хотела се кланяше и раболепничеше по петите й. Пиколото отведе Лари в малка неудобна стаичка на първия етаж, откъм вътрешния двор. Намираше се точно до кухнята и през стената се чуваше тракането на съдове, долавяха се смесени миризми на готвено.

Лари я огледа и отсече:

— Тук не бих сложил и кучето си!

— Съжалявам — извини се пиколото. — Мис Паж поиска за вас най-евтината стая, която имаме.

„Добре — рече си Лари, — ще намеря начин да се преборя с нея. Константин Демирис не е единствен в света с частни самолети. От утре ще се разтърся. Познавам мнозина от богатите му приятели. Поне пет-шест ще бъдат адски доволни да ме вземат на работа. — Но после си помисли: — Не и ако Демирис ме уволни. Допусна ли го, никой няма да ме погледне. Горе главата!“ Банята се намираше в дъното на коридора. Лари разопакова багажа си и тръгна да се къпе, после си каза: „По дяволите, защо трябва да се къпя заради нея? Нека й мириша на пръч!“ Изпитваше силна нужда да пийне нещо и отиде в бара на хотела. Пиеше третото мартини, когато погледна часовника и видя, че е десет и петнадесет. Тя беше казала: „Точно в десет часа.“ Изведнъж го обхвана паника. Хвърли бързо няколко банкноти на тезгяха и тръгна към асансьора. Ноел беше настанена в императорския апартамент на петия етаж. Той се усети, че тича по дългия коридор, и се нахока, че й позволява да го разиграва. Почука на вратата, в ума му се въртяха извинения за закъснението. Никой не отговори. Лари натисна бравата — беше отключено. Влезе в голямата, луксозно обзаведена дневна, огледа се колебливо и извика:

— Мис Паж!

Никакъв отговор. Ето какво е целяла.

„Коста, мили, много съжалявам, но те предупредих, че на него не може да се разчита. Казах му да ме вземе в десет часа, а той се напи в бара. Ща, не ща, трябваше да тръгна без него.“

Лари дочу шум в банята и се отправи натам. Вратата беше отворена. Влезе вътре точно когато Ноел Паж излизаше от душа. Беше гола, с хавлиена кърпа, увита около главата й.

Обърна се и го видя. Лари понечи да се извини, изпреварвайки негодуванието й, но преди да проговори, Ноел каза с безразличие:

— Подайте ми тази хавлия.

Все едно, че беше камериерка или евнух. Би могъл да приеме възмущението или гнева й, но от наглото й безразличие направо избухна.

Приближи се към нея и я сграбчи, даваше си сметка, че захвърля на вятъра всичко, което беше желал, заради евтиното удовлетворение от дребнавото отмъщение, но вече нищо не можеше да го спре. Гневът му се беше трупал месеци наред, подклаждан от нейните подмятания, от неоснователните оскърбления, от униженията, от риска за живота му. Ето какво го изгаряше, когато той посегна към голото й тяло. Ако Ноел беше извикала, щеше да я просне с един удар. Но тя видя безумния израз на лицето му и не гъкна, когато Лари я вдигна и я отнесе в спалнята.

Един вътрешен глас му викаше да престане, да се извини, да каже, че е пиян, да се махне, преди да е станало късно, но той разбираше, че вече е твърде късно. Нямаше връщане назад. Разярено я хвърли на леглото и посегна към нея.

Насочи вниманието си към тялото, пропъждайки мисълта за наказанието, което го чакаше. Изобщо не си правеше илюзии — себелюбивият Демирис няма да се задоволи само с това, да му покаже вратата. Лари познаваше достатъчно добре магната, та да съзнава, че отмъщението му ще бъде далеч по-ужасно, и пак не можеше да спре. Ноел лежеше на леглото и го гледаше, очите й горяха. Той й се нахвърли, облада я и чак тогава разбра, че през цялото време е копнял за това. Желанието му се смеси с омразата, Лари почувства, че ръцете й обгръщат шията му, притискат го силно, сякаш никога няма да го пуснат, и чу гласа й:

— Добре дошъл отново!

В съзнанието му проблясна, че Ноел е превъртяла или че го бърка с някого, но това не го интересуваше, защото тялото й под него се извиваше и гърчеше. Той забрави всичко друго. Изведнъж го обхвана прекрасната увереност, че оттук нататък всичко ще бъде наред.